Мариус Габриел
Плът и кръв (8)

Седма глава
Матилд

Юли, 1936

Сан Люк, Каталония, Испания

Испанската гражданска война назряваше.

От седмици напрежението нарастваше. Всички очакваха, че армията скоро ще извърши държавен преврат в раздираната от противоречия и разклатена из основи република.

Лятото бе знойно и изгаряше безмилостно земята на Испания. Полетата бяха изсъхнали до бяло, а скалите се пукаха от жегата. Страстите също се нажежаваха. Адско напрежение тлееше във въздуха.

На 12 юли Хосе Калво Сотело, бивш министър на финансите и един от най-уважаваните консерватори в Парламента, бе убит.

Това бе искрата. Военните извършиха преврат.

Ала Севиля бе превзета от въстаниците за два дни. Паднаха Кадис, Гранада и Кордоба.

За четири дни въстаниците превзеха една трета от Испания. Те гледаха вече към Мадрид и Барселона. Франко отправи молба за спешна военна помощ от Италия и Германия. В отговор Хитлер изпрати самолети, с които Франко да транспортира своите обучени маври от Мароко до Гибралтар. Мусолини осигури бомбардировачи.

Ето я. Всички я предчувстваха — Гражданската война.

Генералите създадоха хунта в Бургос. Хиляди мъже се присъединиха към фашистите.

Анархистите поискаха оръжие от Генералитета, но правителството се поколеба да даде оръжие в ръцете на тези мъже с подивял поглед, независимо дали Франко наближаваше или не.

Накрая все пак оръжието бе доставено. Започна набирането на войска.

Завързваха се истински сражения. В Барселона загинаха петстотин души в ожесточените битки между разбунтували се войници и зле въоръжени тълпи граждани.

В нощта на 19 юли в Мадрид бяха запалени петдесет църкви.

На следващия ден две хиляди и петстотин офицери, войници и фашисти доброволци се барикадираха в казармите. Миньори комунисти от Астурия взривиха порталите с динамит. Започна клане на офицери и парадният плац се покри с безброй тела в кафеникави униформи — все едно обрулени есенни листа.

Наред с обхваналата цялата страна трагедия, на 25 юли женският манастир в Сан Люк бе подпален и изгоря до основи.

 

 

Още веднъж, както през 1909 година, тълпата се втурна към манастира с вили, сопи и пет-шест пушки.

И този път озверелите мъже не се шегуваха.

Монсерат Мартинес, майката игуменка, се опита да ги вразуми.

Ала мъжете побесняха. Повечето от тях бяха много млади, някои още юноши. Те принадлежаха към онази порода хора, които щяха да станат печално известни на народа през идните месеци и от двете страни на барикадите. Това бяха младите убийци на Испания — тези, които се опиваха от кръвта и убиваха за удоволствие.

Необуздаеми бяха.

Заведоха майката игуменка в двора и сформираха на място стрелкови отряд от петима души. Тя отчаяно се молеше. Никой не знаеше дали отрядът наистина ще изпълни предназначението си.

Изправиха я пред една стена и се подредиха на няколко метра от нея. Монсерат предчувстваше какъв ужасен грях бяха на път да извършат. Тя вдигна ръка, за да ги благослови.

Последва накъсан залп, който изненада всички освен Монсерат Мартинес, която прегърна алените лилии, разцъфнали върху гърдите й. Свлече се на паважа и клепките й потрепнаха.

Бунтовниците яростно се спуснаха да търсят още виновни. Откриха един свещеник пред олтара и също го завлякоха в двора. Показаха му трупа на Монсерат и той ги помоли да му позволят да се изповяда, преди да го убият.

— Изповядай се пред нас — подигра му се едно деветнадесетгодишно момче. — Признай, че си фашист и предател на републиката!

Той все още бе коленичил молитвено, когато го застреляха. Нещастникът се претърколи и тялото му спря почти до това на Монсерат.

Църквата, разбира се, беше онази притурка към държавата, която бе най-незащитена и предизвикваше най-яростните реакции. Но никой не можеше да обясни откъде всъщност извираше тази ярост. Тя просто съществуваше — алена и жива. Над хиляда и двеста свещеници, монаси и монахини бяха избити само в провинция Барселона и седем хиляди общо в цяла Испания. Десетки хиляди невинни хора погинаха.

Тълпата се увеличаваше и набираше сили.

Наставаше всеобща лудост.

Монахините бяха ритани и пребивани от бой, дори и най-възрастните и немощни сред тях. Двама младежи се опитаха да отрежат ръцете на монахиня, която не искаше да спре да се моли.

Най-младата послушница, седемнадесетгодишно момиче, беше изнасилено от няколко мъже на една от масите в кухненските помещения и после застреляно.

Сестра Рита Фабрегас беше хвърлена в кладенеца, където виковете й отекваха напразно повече от четвърт час, преди да се удави. Две други монахини бяха затворени в килия, пълна с подпалени дюшеци.

Следобедът поаленя.

Около седем часа вечерта огънят достигна гредите на покрива на централната сграда и те лумнаха. Скоро високите няколко метра пламъци се надпреварваха със залязващото слънце. Те се извисяваха в небето и удължиха със заревото си деня с много часове. После отслабнаха, започнаха да потрепкват и бавно да гаснат. Настъпи злокобна тъмнина. В един миг обгорелите греди се срутиха върху все още червената жарава и над тях се изсипаха хиляди керемиди. Манастирските сгради зейнаха към нощното небе все едно търсеха пощада.

Пелена от сажди се разстла над селото, което се бе държало като просяче за полите на манастира в продължение на векове. Най-накрая огънят съвсем изгасна.

Ала Испания продължаваше да гори.

 

 

— Можем да кажем, че е домашна прислужница — каза Кончита.

— Домашна прислужница — повтори Франсес.

— Да — каза Кончита по-твърдо. — Домашна прислужница. Дошла е да работи за нас.

— И кой ще повярва на това? — попита той сухо.

— Няма причина някой да не ни повярва.

Мерседес погледна остриганата глава на момичето, тя най-ясно показваше принадлежността й — млада монахиня, която вчера следобед бе избягала от манастира. Кончита я беше открила да се лута в полето и я бе довела вкъщи. Бяха свалили расото й, бяха я измили и облекли в една от дългите ризи на Кончита. Тя трепереше неудържимо, макар че беше завита с одеяло, а нощният въздух беше още топъл и тежък от вчерашния пожар.

— Цялата изминала седмица умолявах Генералитета да ни отпусне картечници, за да могат работниците да се защитават срещу армията — напомни й Франсес с горчивина в гласа. — Как мислиш, че ще реагират хората, когато им кажем, че сме наели домашна прислужница?

— Не става въпрос за твоята репутация — отвърна тя. — Става въпрос за живота на това дете.

Момичето потрепери инстинктивно, когато Франсес я погледна.

— Нараниха ли те? — попита той грубо.

— Хвърляли са камъни по нея — отвърна Кончита вместо монахинята. — Има рана на едното рамо, но не е нищо сериозно. Мерседес я превърза. — Тя докосна монахинята по ръката. — Нали няма да имаш нищо против — кротко попита Кончита момичето — да се преструваш на прислужница, докато те върнем у дома?

Монахинята поклати глава, после заплака със странен, тих и виещ глас.

— Казва се Матилд Николау — каза Кончита и я прегърна.

— Е, Матилд Николау — каза Франсес, — в пълна безопасност си, момиче.

Мерседес седеше мълчаливо на масата и се взираше в монахинята. Матилд беше най-обикновено на вид момиче, със сини, почервенели от плач очи.

— Разбира се, че е в опасност — каза Кончита на Франсес. — Ако я хванат, твоите безценни анархисти ще й прережат гърлото.

— Въпреки това ще трябва да прекара нощта тук — каза Мерседес. — Изтощена е. Може да спи при мен.

— Заведи я тогава и я настани — каза Кончита.

Мерседес се изправи, тъмна и самоуверена, за разлика от бледата и плаха монахиня, и я хвана за ръка. Когато Мерседес я поведе по стълбите към спалнята си, монахинята спря да плаче и обърса очи. Беше толкова изтощена, че се препъна в последното стъпало и Мерседес я подхвана.

— Хайде, можеш да си легнеш — рече й тя. — Аз ще се измия. Няма да се бавя.

Днес беше ходила да огледа манастира с още неколцина от селото и косата й миришеше на дим и сажди, но това щеше да почака до утре. Леглото изскърца, когато Матилд се пъхна между чаршафите. Леглото беше тясно, помисли си Мерседес, но не и прекалено тясно за двете. Тя чу как монахинята подсмърча и сподавено хълца.

— Откъде си? — попита я тя, докато се бършеше.

Последва тишина.

— От Сиджис — промълви най-накрая момичето.

— Ще трябва да се опиташ да се върнеш там.

— Да.

— На колко си години?

— На двадесет и четири — отвърна тихо Матилд. — А ти?

— На осемнадесет. — Мерседес облече нощницата си и разпусна тъмната си коса. — Откога си монахиня?

— Аз съм само послушница.

— Какво точно означава това? Нещо като кандидат-монахиня ли?

Тя подаде над чаршафите бледото си лице.

— Още не съм дала всички обети.

— А ще го направиш ли? Сега, когато манастирът вече го няма?

— Да.

— Наистина ли все още искаш да станеш монахиня?

— Да.

Мерседес седна на леглото и върза назад косата си.

Послушницата беше впечатлена от красотата на Мерседес. Младото момиче имаше стегнато тяло, каквото тя самата никога не бе имала, и лице, каквото рядко можеше да се види сред четирите стени на манастира.

— Ние сме анархисти — каза Мерседес. — Всъщност — добави след малко с лека ирония в гласа, — баща ми е лидер на анархистите в този район. Сигурно си забелязала, че куца? Guardia civil са го осакатили през 1909 година.

Матилд замачка чаршафа, който стигаше до брадичката й. Мерседес забеляза, че ръцете й са червени и загрубели от работа.

— Не ме гледай така. Няма да те предадем — изгледа я тя. — Значи си избягала вчера следобед?

— Исках да остана, за да защитавам по-възрастните сестри. Но мъжете започнаха да хвърлят камъни и сестра Инмакулада, тя е моят духовен наставник, ме избута в градината. Каза ми да бягам и аз панически побягнах.

Очите на Матилд бяха възпалени. Тя допря пръсти до слепоочията си. Сълзите й не спираха да текат като на малко дете. Мерседес разбираше мъката й, но не се опита да я успокои.

— Защо? — промълви Матилд едва чуто. — Защо причиняват такива неща на безпомощни свещеници и монахини?

— Защото от много време се тъпчете лакомо на масите на богаташите и властимащите. Защото никога не сте гладували заедно с бедните.

— Никога през живота си не съм се хранила на масата на някой богаташ!

— А на чия страна е била винаги църквата? На страната на потисника, нали? Но плаща с парите на бедните. — Гласът й мелодично се извиси. — Смъртта, раждането или сватбата на някой работник означава приходи за вас, защото сте произнесли няколко безсмислени тиради. В противен случай не е законно. И въпреки това, вие, които никога не се жените, не ни позволявате да се развеждаме.

— И затова сега убиват и изнасилват монахини?!

— Не съм казала, че одобрявам подобни действия.

— Но одобряваш това, че искат да унищожат църквата!

— Църквата се самоунищожава — произнесе Мерседес спокойно — от много време насам. Църквата е една пуста къща. Време е някой да затвори вратата и да я заключи.

— Много те бива да говориш — каза Матилд горчиво.

— Зададе ми въпрос. Опитах се да ти отговаря.

— Но ти си само на осемнадесет. Това са думи на баща ти, нали? Кажи ми, Мерседес, наистина ли вярваш във всичко това?

— А ти, Матилд, наистина ли вярваш в твоя Бог? — подигра й се тя в отговор.

— Ще се помоля.

Матилд стана от леглото и коленичи. Допря чело до почервенелите си сключени ръце и започна да произнася бързо молитвените думи шепнешком.

Мерседес я наблюдаваше. Ако трябваше да бъде честна, съжали, когато видя, че старата сграда гори. Сякаш част от самата нея си отиваше този следобед. Но не жива и пулсираща част, а мъртва и безжизнена. Сякаш ти режат косата. Чувстваш абстрактно съжаление, когато кичурите падат под ножиците, но след това усещаш облекчение. От теб се е смъкнала една тежест…

Тя чу, че майка й и баща й повишиха гласове на долния етаж. Не можеше да различи думите, но и двамата говореха гневно. Матилд се изправи. Мерседес дръпна завивките, за да се пъхне под тях. Меката плът на Матилд миришеше на сапуна, който Кончита й бе дала, за да се измие.

— Да изгася ли лампата? — попита я Мерседес.

Матилд склопи подутите си от плач клепачи.

— Да.

Мерседес се пресегна и завъртя ключа над леглото си. Лежаха мълчаливо в тъмното, всяка заета с мислите си. Гласовете на Франсес и Кончита ту се повишаваха, ту отслабваха. Най-накрая настана тишина.

Мерседес се върна отново на проблема, който доминираше над всичко през последните две седмици в съзнанието й. Войната. Най-накрая се беше разразила.

Тази мисъл я накара да потрепери и сякаш смръзна кръвта й на малки кристалчета, които заблестяха опасно във вените й. Война. Война срещу фашизма. Не само в Испания, а в цяла Европа. В целия свят!

Тя си представяше победата като железните порти на подземен затвор, които победоносно се разтварят. Видя оттам да излизат първите заслепени, изпокъсани затворници. Видя как неколцината се превръщат в поток, поток от милиони стремящи се към свобода, които протягат ръце към светлината, а радостните им възгласи достигат небесата.

Видението беше толкова величествено, че тя изпита страхопочитание. Тази картина я привличаше със своята мистична сила, зовеше я да се присъедини и тя не можеше да откаже.

Откликна на призива.

Ами ако срещнеше Жерард сред димящите останки след някоя битка? Щеше ли да го убие? Тя се видя как насочва пистолет към сърцето му и впива взор в очите му под натежалите клепачи. „Жерард Масагер, ти съгреши пред народа!“

Лицето й придоби озарено изражение. Тя не чу как до нея Матилд отново започна да плаче.

Сънят бавно умиротворяваше къщата.

През следващите няколко седмици заприиждаха бегълци от Андалусия. Те разказваха ужасяващи разкази за фашистката жестокост. Разкази за изнасилвания и кланета en masse^[1]. Плячкосване, палежи, зверства. Мачкаха се тестиси, видеха се очи…

В пристъп на ярост десетки местни семейства bourgeois^[2] бяха изловени и отведени от войската на следващия ден.

— Не трябва да излизаш от къщата — каза Кончита на Матилд Николау. — Дори не се приближавай до прозореца. Разбра ли?

Тя даде един шал на послушницата, с който да покрие подстриганата си коса, и престилка като на прислужница.

— Ако някой те заговори, преструвай се на просто момиче. Моя братовчедка си от Сиджис. Името ти е Кармен Барантес и си дошла да работиш за нас. Не си съвсем наред с главата. Разбра ли?

Матилд кимна, разтворила широко уплашени очи.

 

 

Една вечер двете белеха картофи край мивката в кухнята, когато Мерседес погледна критично Матилд и кимна.

— Ако някой мъж те искаше в Сиджис, нямаше да постъпиш в манастира, нали?

— Но това е жестоко! — избухна Матилд.

Мерседес ококори очи.

— Така ли? Защо?

— Защото моята вяра стои над тези неща! Нямаш никакво право да твърдиш, че никой не ме е искал в Сиджис или където и да било другаде!

Изражението на Мерседес се промени леко.

— Не исках да те обидя.

Матилд заби ножа си в един картоф.

— Е, успя да го сториш.

— Значи си оставила някого в Сиджис?

— Аз не съм красива и грациозна като теб — рече Матилд безизразно.

— Но си хубава. Имаш прекрасни очи.

— Имаш ли си някого тук. Млад или… стар?

— Мразя всички мъже! — Мерседес сряза картофа, които белеше. — Мразя ги…

— Била ли си… някога… с мъж?

Мерседес се усмихна.

— А ти, сестро Матилд?

Матилд не беше споделяла с никого, след като бе напуснала Сиджис. Бяха минали почти четири години, откакто бе разговаряла с връстници.

— Имаше един мъж в Сиджис — рече тя и захапа ръката си, за да млъкне. — Вдовец, ужасно грозен. Настояваха да се оженя за него, защото той беше единственият мъж, който ме искаше. Имаше малко пари. Веднъж, когато останахме сами, той започна да ме целува… да ме притиска…

— Е, направи ли го? — попита Мерседес.

— Искаше. Накара ме да му докосна… онова нещо.

— Стар мръсен козел — процеди Мерседес съчувствено.

— Той беше една от причините да дойда в Сан Люк. Беше ужасно, гнусно. Не можех да прекарам остатъка от живота си с него. Той вонеше.

— Значи по-добре, че си се махнала.

— Знам какво си мислиш.

— Какво си мисля?

— Че съм решила да стана монахиня, за да избягам от един миризлив старец.

— А какво друго ти е оставало? — изрече Мерседес тихо.

— Имаше и други мъже. Тях харесвах повече. Но пак щях да постъпя в манастир, ако това беше волята Божия. Не отговори на въпроса ми. Била ли си някога с мъж?

— Не — каза Мерседес след кратка пауза.

— Девствена си значи?

— Да — отвърна тя след по-дълга пауза.

— Казват, че е прекрасно — осмели се да прошепне Матилд. — Не знам. Никога не съм мислила на тази тема.

— Никога ли?

— Това е нещо, което не ме интересува. Твърде леконравно ми се вижда.

— Не мисля, че е леконравно. Според мен това е много сериозно нещо.

— Всичкото това пъшкане и опипване? — изрече Мерседес с отвращение. — О, тук човек се препъва в разни двойки по поляните през лятото. Все пак, имам си по-важни задължения.

— Като например?

— Да работя за каузата.

— Каква кауза?

— За войната, разбира се. Скоро ще напусна дома. Ще се запиша в армията.

Матилд я зяпна невярващо.

— Няма да го направиш! — сподавено извика тя.

— Напротив — отвърна Матилд. — Ще се запиша във войската.

Послушницата забрави за картофите, които белеше.

— Войната не е женска работа, Мерседес.

— Но аз мога да стрелям с пушка не по-зле от мъжете. Мога да карам и камион. Мога да се грижа за ранените. Всичко, което трябва, мога да го правя. Всичко!

— Света Богородице! А какво казват родителите ти?

— Още не съм им казала. Но няма да могат да ме спрат. Аз съм на осемнадесет. Вече съм жена.

Матилд се взря в малката статуетка на Мадоната и съзнанието й се изпълни с благочестиви мисли.

— И аз мога да се грижа за ранените — промълви тя. — Мога да го правя.

— Аз също. Но предпочитам да се бия. Искам да допринеса с нещо значимо за каузата.

— Нима можеш… наистина… да убиеш някого? — прошепна с уплаха Матилд.

— Разбира се — отвърна спокойно Мерседес. — Всеки може да го направи. Стига да си струва.

— Никога не бих могла да нараня друго човешко същество. — Тя беше слисана от спокойния начин, по които говореше Мерседес. Изпита страхопочитание пред нейната самоувереност. — Никога!

— Не би могла?! Не би ли могла наистина да убиеш онези мъже, които изнасилиха и убиха приятелките ти?

Другото момиче замълча.

— Не — каза тя накрая. — Съжалявам ги… Мразя ги… Ала трябва да се опитам да им простя. Не, не бих могла да ги убия… За нищо на света.

— Ти и аз сме различни — заключи Мерседес. — Аз виждам необходимост в това да се убива. А ти не. Заради тази проклета дума прошка, отрудените хора в Испания са роби вече хиляда години. Едва сега осъзнаваме реалността. Потисниците заслужават единствено смърт. Трябва само да взема пушка и готово.

Продължиха да приготвят вечерята в мълчание. Матилд се чувстваше мъчително неспокойна след думите на Мерседес.

— Кога тръгваш? — попита тя.

— Скоро. След около месец, може би.

— Един месец!

Кончита влезе усмихната в кухнята.

— За какво си говорите вие двете от толкова време? Предполагам, не за вечерята. Размърдайте се или ще вечеряме чак в полунощ.

 

 

Душите им се бяха отворили една за друга с доверие и думите се лееха като потоп.

Те останаха дълго будни в леглото същата нощ и разговаряха в продължение на часове, докато умората не склопи очите им едва след първи петли.

Идеите и мечтите държаха будна Мерседес Едуард. Тя беше тази, която смущаваше Матилд и я караше да потреперва от болка и възторг. Това полумомиче-полужена беше като тигър пред невинна овчица. Хипнотизиращите й черни очи, сладкото й личице като на Жана д’Арк, пламенният й глас — всичко това опияняваше Матилд.

В тази късна доба дори вярата й се видя преходна. Един вид удобно бягство от света. Четири дълги години беше вярвала в призванието си, но сега, когато бе дошла в тази къща след пожара в манастира, вярата й започна да се изпарява като спирт от недобре затворена бутилка.

Най-упоритият селски петел продължаваше да кукурига силно и уверено. След това всичко се смълча. Скоро нощта щеше да превали, а нито една от двете не беше заспала. Двете армии се прокрадваха в тъмнината и се подготвяха за битката. Матилд Николау, останала без подслон и почти превърнала се във вероотстъпница, лежеше в леглото на врага и се взираше в неясното си бъдеще.

— Трябва да спим — прошепна тя унило.

— Да — съгласи се Мерседес. — Ти заспивай. Имаш нужда от почивка. Горкичката!

Последното едва не разплака Матилд.

— А ти, няма ли да спиш? — попита тя с дрезгав глас.

— Не мога да спя. Така е, откакто започна войната. Просто лежа будна нощем и мисля. Кроя планове…

— Искаш ли да те прегърна? — поколеба се Матилд и се изчерви. — Понякога, в манастира, когато не можем да спим, ние се прегръщаме… като сестри…

Мерседес не отговори. Не можеше да прецени дали идеята й допада. Послушницата, приела мълчанието й за съгласие, се пресегна и нежно я прегърна.

Тя й позволи да го стори, но не се отпусна съвсем, въпреки че положи глава на меките гърди на Матилд. Ръката на Матилд обви раменете й.

— Сега ще заспиш — прошепна по-голямото момиче и докосна с устни косата на Мерседес. Силното и приятно чувство да държи в прегръдките си толкова красиво момиче едва не я задави. Изпита нежност. Погали с другата си ръка тази на Мерседес — учудващо нежно и леко докосване за едно толкова непохватно същество.

Мерседес се отпусна бавно и затвори очи. Почти веднага сънят обхвана съзнанието й в копринено меките си мрежи. Точно преди да потъне в селенията му, тя усети устните на Матилд да докосват лицето й.

 

 

Севиля, Испания

Докато траеше войната, домът на Жерард и Мариса Масагер щеше да бъде тук, в Севиля. Не можеше да се върнат в Каталония, където земите и имението на фамилия Масагер бяха временно конфискувани от правителството.

Те се бяха настанили в прекрасната къща на един известен интелектуалец републиканец, който в момента очакваше смъртната си присъда.

По време на войната всеки испанец с чист произход, който можеше да упражни влиянието си върху италианското правителство и да измоли помощ за страната, щеше да бъде възнаграден със злато, колкото самият той тежеше. Връзките на Жерард Масагер с италианското висше командване го превърнаха във важна фигура за националистическата кауза.

Както Жерард беше казал веднъж на Мерседес Едуард — нищо друго не може да осигури победата в една война по толкова сигурен начин, колкото парите.

Но Франко все още не разполагаше с достатъчно средства. Десетки хиляди италиански и германски „доброволци“ от елитните, отлично обучени войски се вливаха в редовете на собствената му армия. Непрекъснато пристигаше и военно оборудване. Ала за всичко това трябваше да се плаща. Накрая, след като си поблъскаха главите, намериха оригинално решение на проблема.

Създадоха италиано-испанската инвестиционна компания САФНИ, която трябваше да се разплаща за цялата чуждестранна помощ. Това беше деликатен бизнес. Машиностроенето разчиташе на определени ключови фигури. Като Жерард Масагер, който получи един от най-просторните кабинети и една от най-луксозните лимузини.

Той имаше участие и в ХИСМА — нацисткият вариант на САФНИ.

Общият оборот на компаниите надхвърляше двеста милиона долара. Дори и малка част от тази огромна сума пари до края на войната щеше да означава състояние. Жерард очакваше това да се отрази чувствително и на собственото му благосъстояние.

Той си оставаше чаровен мъж, който не криеше, че води охолен живот. Макар че би се възпротивил на идеята да бъде сметнат за денди, честите му пътувания до Рим и Берлин му позволяваха да попълва редовно и без това богатия си гардероб с най-различни изискани костюми и мъжки аксесоари, които не можеха да бъдат закупени в Испания. А срещите му с Хитлер и Мусолини му бяха създали авторитет и престиж, които означаваха много както сред управляващите, така и в бизнеса, и в светските среди.

Изискан, преуспял и ползващ се с невероятно влияние, Жерард Масагер се наслаждаваше на своята война.

 

 

Сан Люк, Каталония, Испания

Два дни по-късно, докато обядваха, Мерседес пусна бомбата.

— Ще се запиша доброволка — съобщи тя на Франсес и Кончита. — Отивам в армията.

— Не, Мерсе, скъпа, не! — Матилд видя как лицето на Кончита пребледня и се сгърчи от болка. — Не можеш да сториш това!

— Трябва — заяви тя твърдо. — Не мога да стоя настрани, докато Испания се опитва да излезе от хаоса!

— Ти не можеш да помогнеш на Испания — изрече Кончита умолително и докосна ръката на дъщеря си. — Какво ще правиш в армията? Ще помагаш да арестуват и разстрелват невинни бащи на семейства?

— Трябва, мамо! В Палафрюгел вече се стичат стотици млади хора. Републиката трябва да бъде защитена…

— Но не и от момичета на осемнадесет!

— Аз вече съм достатъчно голяма — произнесе тихо Мерседес и стисна ръката на майка си. — Трябва да отида там, където ме води чувството ми за дълг.

— Франсес! — обърна се Кончита отчаяно към мъжа си. — Поговори й, за бога!

Франсес вдигна поглед от чинията си. Кобалтовосините му очи не бяха загубили напрегнатия си взор, макар набръчканото му лице да беше уморено, а косата и брадата му — почти изцяло побелели.

— Да, ти вече си голяма — рече той с дрезгав глас. — Никой не може да те спре да постъпиш както смяташ за добре. Но си още съвсем млада. Тук също ще имат нужда от теб. Отложи заминаването си поне с шест месеца, момиче.

— Но защо да отлагам? — възкликна Мерседес. Страните й пламнаха под тена, който беше придобила.

— Защото така ще можеш да помогнеш повече, отколкото с едно прибързано заминаване. — Ковачът разтриваше болния си крак, докато говореше. Напоследък едва го влачеше и разчиташе предимно на патериците си. — Всички трябва да направим някакви жертви, разбира се. Аз самият още не съм решил какъв да бъде моят принос. — Той млъкна. — Братята руснаци ще ни изпратят танкове и бронирани коли. Ще трябват хора, които разбират от машини. Решил съм да се запиша в армията. Дори съм направил постъпки. Ще помогна при формирането на моторизиран отряд. Вече ми предложиха офицерски чин, стига да се реша.

— Татко! Но това е чудесно! Ще се бием редом! — Тя се обърна сияеща към майка си. — Знаеше ли за това, мамо?

Кончита кимна мълчаливо.

— Не съм решил още дали да приема — рече Франсес замислено. — Възрастта ми, сакатият ми крак…

— Но те имат нужда от теб!

— Те се хващат и за сламка — произнесе той с равен глас. — Един петдесетгодишен сакат мъж ще им бъде повече в тежест, колкото и да са в нужда и колкото и да са силни убежденията му. — Пронизващите му очи се спряха на Мерседес. — Точно като в случая с теб, Мерсе. И ти трябва добре да прецениш дали едно осемнадесетгодишно момиче може наистина да помогне на армията. Или просто ще добави нов проблем и ще увеличи опасността за мъжете, които трябва да се бият.

Мерседес поклати отривисто глава.

— Не е толкова сложно, татко. Те имат нужда от нас, независимо от онова, което можем да им предложим. Щом Испания ни вика, наш дълг е да се отзовем.

— Ти си виновен — обърна се Кончита горчиво към съпруга си. — Всичките тези години й пълнеше главата с идеологията си. Бери сега плодовете! Виж какво постигна! О, Мерсе, Мерсе… — Очите на Кончита блестяха в сълзи. — Не мога да изгубя и двама ви.

— Отложи вземането на решение, скъпа — рече нежно Франсес на дъщеря си. Когато се опитваше да й заговори нежно, дрезгавият му глас звучеше като грак. — Поне докато реша какво да правя аз. Ако се наложи аз да замина, ще трябва да останеш с майка си, поне за известно време. Тя не може да остане сама, не и в тези времена.

Лицето на Мерседес почервеня още повече, после пребледня. Дългите й мигли скриха погледа й.

— Но ако реша да остана — продължи Франсес, — можеш да вървиш където пожелаеш.

 

 

Същата нощ, докато лежаха заедно в тъмното, Мерседес попита Матилд:

— А ти какво ще кажеш? Не смяташ ли, че трябва да замина? О, забравих, ти си от другата страна.

— Не съм на ничия страна — рече твърдо Матилд. — И смятам… смятам, че си много благородна. Но майка ти… Сърцето ми се късаше, когато гледах лицето й, докато ти говореше.

— Да не би да мислиш, че моето не се късаше? — ядоса се Мерседес. — Но не мога да се спра. Чувам барабани в главата си, сякаш палките удрят по мен. Трябва да отида. Не мога да пренебрегна призива. — Гласът й трепереше. — Нима не си спомняш как през 1931 година народът спонтанно грабна оръжието, за да защити републиката? О, колко героично! Същото става и сега, Матилд. Десетки хиляди се стичат към бойното поле с една-единствена цел. Да спечелят битката.

Матилд се протегна плахо и докосна Мерседес по косата. Понякога се чувстваше много по-голяма от момичето на осемнадесет, което така пламенно говореше за война и убийства. И въпреки това изпитваше благоговение и вълнение, когато беше близо до Мерседес. Това беше непознато усещане, което Матилд никога не беше изпитвала, нито край солените води на Сиджис, нито в тишината на манастирските покои. През изминалите дни тя се беше молила за Мерседес с гореща страст. Молила се бе и за Кончита, която я бе приютила, та дори и за мрачния Франсес, ала най-вече за Мерседес.

— Те имат нужда от теб. Помисли върху думите на баща си.

— Да ти кажа ли една тайна? — попита Мерседес и се взря в Матилд в тъмното. Матилд кимна. — Той не ми е баща.

Късата коса на Матилд прошумоля по възглавницата, когато извърна рязко глава.

— Наистина ли?

— Не съм казвала на никого — продължи Мерседес и гласът й премина в шепот. — Той ме отгледа. Даде ми името си. Но истинският ми баща е…

— Кой? — попита Матилд, останала без дъх.

Мерседес се засмя тихо.

— Няма да ми повярваш.

— Напротив! И никога няма да кажа на когото и да било, дори да ме измъчват до смърт.

— Ами, моят баща е… Жерард Масагер.

— Жерард Масагер?! — Матилд беше толкова слисана, че неволно повиши глас.

— Шшт! Ще събудиш всички. Той и майка ми сигурно са имали любовна връзка. Ала той я е изоставил, защото е била бедна и със скромно потекло. Вече е била бременна с мен, когато се е омъжила за Франсес.

— Той е толкова красив — прошепна Матилд и в съзнанието й се появи прекрасно видение. — Виждала съм го често. Да, мъжествен и красив. Прилича на пантера.

— Да — съгласи се Мерседес сериозно, — красив е. Но е враг на народа.

— Приличаш на него. Разбира се, че на него приличаш! О, сега съзирам приликата съвсем ясно. Имате едни и същи очи, една и съща уста… Ето откъде си наследила красотата си!

— Не викай — смъмри я Мерседес.

Гласът на Матилд се бе извисил до писък.

— Но това ми звучи като приказка!

— Той има син. Алфонсо. На седем години е. И е мой полубрат. Вероятно никога няма да узнае, че има полусестра. Не е ли това ирония на съдбата?

— Нещо повече от ирония! Толкова е символично. Виждала ли си онази картина на Гоя? Двама души край една река стоят настръхнали един срещу друг, вдигнали тояги в смъртоносна битка? Ето това е Испания. Това сте ти и твоят баща!

— Често пъти съм си мислела какво ли ще стане, ако се изпречим един срещу друг на бойното поле.

Матилд я слушаше запленена като малко дете, на което разказват приказка.

— Е, какво ще направиш? — попита тя, затаила дъх.

— Зависи кой ще е в по-добра позиция — отвърна Мерседес. — Ако е Масагер, той ще ме застреля.

— О, не! — Матилд набожно се прекръсти.

— О, да, да. А ако аз съм в по-добра позиция, аз ще го застрелям.

— Да застреляш собствения си баща?!

— Е, поне ще се опитам.

— Света Богородице! О, Мерсе! Благодаря ти, че сподели това с мен, но… — Тя замълча и стисна едната ръка на Мерседес, приближи я към устните си и плахо я целуна. Оказаното доверие я изпълваше с признателност. Тя беше единствената, на която Мерседес беше казала! Така и не схвана тъгата на Мерседес. Цялата й досегашна самота. Опиваше се от дареното й доверие. То й се струваше безценно съкровище, нещо различно и прекрасно. — Никога няма да го забравя — промълви тя. — И никога няма да издам тайната ти.

— Това не е важно. Онова, което е важно — рече Мерседес, — е, че сега е дошъл моментът да се действа. А не безплодно да се терзае човек. Защо баща ми не може да го разбере? Утре може да е късно. — Пръстите й се вплетоха трескаво в тези на Матилд и тя се задъха: — Да ги послушам ли? Да ги оставя ли да ме разколебаят? Не трябва ли просто да тръгна, може би още тази вечер, като им оставя бележка, която ще открият едва на сутринта?

— Не — отвърна Матилд с разтреперан глас, — не тръгвай! Не и тази вечер. Остани още малко.

— Чувствам, че ако не тръгна скоро, ще се пръсна. Ще експлодирам.

— Имаш треска. — Матилд погали челото й. То беше сухо, но не и горещо. Тя видя блясъка в очите на Мерседес в тъмното и почувства как този тъмен взор среща нейния. В емоционален изблик тя започна да говори неспирно и да увещава. — Трябва да размислиш, както каза и баща ти, кое е най-доброто, искам да кажа, кое е най-доброто за каузата. Да, може да заминеш, но дали това е правилно! Господи, кой би могъл да каже? Ами ако те заловят? Какво ще ти сторят онези маври? Самата мисъл е непоносима, а пък…

— Глупости! — прекъсна словоизлиянията й Мерседес. — Готова съм да умра още утре, ако това ще помогне на републиката да се закрепи дори само за един ден.

— Но нали това няма да помогне особено? — Пръстите на Матилд галеха ръката на Мерседес, която продължаваше да я стиска. — Ако се опитат да те наранят или ако те убият, и аз ще… и аз ще… — Тя се засмя печално. — … и аз ще умра.

— Май не съм аз тази, която има треска. Не бива да го преживяваш толкова много, Матилд.

— Не мога да се спра. Не мога. Ти си прекрасна. Обожавам те!

Мерседес не можа да се сдържи и се разсмя.

— Hostia.^[3] Да не би да те превръщаме в анархистка?

— О, обожавам те — прошепна Матилд.

Внезапно грабна Мерседес в прегръдките си и покри лицето й с целувки. Сърцето й заплашваше да изскочи от гърдите.

Мерседес не посмя да се възпротиви, защото знаеше, че ако се опита да се отдръпне, ще я нарани. Позволи й да целува страните, клепачите и слепоочията й. Опита се деликатно да се отдръпне.

— Не ме отблъсквай! — прошепна Матилд.

— Ами ти просто…

— Да, да — проплака Матилд. — Аз съм проста и дебела. Външният ми вид те отблъсква.

— Не ме отблъскваш — успокои я нежно Мерседес.

— Напротив! Очите ми са сини като на прасе. Косата ми е отрязана…

— Много си напрегната — рече Мерседес и докосна лицето й в тъмното. — Говорихме прекалено дълго. Хайде, успокой се и да заспиваме.

— Позволи ми да те целуна за лека нощ. Моля те!

Мерседес й позволи да я прегърне отново и усети топлите й устни да търсят нейните. Докосването на Матилд беше нежно, като пърхане на пеперуда.

— О, господи…

Устните им се докоснаха. Мерседес усети как в нея се разлива сладка, тревожна топлина. Матилд изобщо не й се струваше дебела и непохватна. Влажните й устни бяха като цвете, което трепкаше точно преди да разцъфне. Ръцете, които я обгръщаха, я докосваха с неизразима любов. Тя закопня да се потопи в мекотата й, да позволи на Матилд да я погълне, ала извърна лице. Сърцето й туптеше тревожно.

— Просто остани в прегръдките ми — прошепна Матилд. — Заспивай.

Мерседес се понесе над топъл океан. Скоро мракът я обгърна.

Матилд се събуди много преди Мерседес на следващата сутрин. Тя се подпря на лакът и се загледа в нея. Лицето на Мерседес беше изгубило насън всички признаци на напрежение около очите и устата, които личаха толкова ясно, когато беше будна. Сега беше ведра като дете, а лицето й бе като на ангел. Устните й бяха красиво и ясно очертани, а клепачите и ноздрите й — съвършено оформени. Лицето й приличаше в изпълнения с обожание поглед на Матилд на лице на мадона.

— Толкова си красива — прошепна тя и дари Мерседес с целувка по устните, лека като перце. — Толкова красива, безценна моя…

През лицето на Мерседес премина властно изражение и тя се пробуди, повдигайки клепачи. Очите им се срещнаха. За момент нито едната от двете не проговори.

— Обичам те — промълви Матилд.

Мерседес се усмихна със странна усмивка, която Матилд виждаше за пръв път. Протегна се и я погали по лицето.

— Наистина ли?

— Да — прошепна Матилд.

— Ти си първият човек, който някога ми е казвал, че ме обича. Ще си спомням това. Винаги!

 

 

В продължение на две седмици лятото царуваше в Сан Люк.

Франсес Едуард беше повикан в Херона от армията и бе помолен да се присъедини към дивизията с бронирани коли, като негова задача щеше да бъде да осигурява доставките и провизиите, които се надяваха, че скоро ще започнат да пристигат от Москва. Предложиха му чин майор. Заради инвалидността си, той вероятно никога нямаше да участва в истински бойни действия, но щеше да играе важна роля в подготовката на битките. Той се съгласи.

Два дни по-късно напусна дома си и се премести в казармата в Херона. Оттук нататък щяха да го виждат само през съботите и неделите. Кончита не направи никакъв опит да го разубеди. Но след заминаването му стана мълчалива и тъжна.

Матилд направи малък олтар в спалнята на Мерседес. Закачи дървен кръст на стената над малката масичка, на която постави Библия и броеница. Тук щеше да коленичи и да се моли за всички тях, както беше правила и в манастира.

Мерседес понякога се подиграваше на нейната набожност, но през повечето време не я безпокоеше, докато се молеше.

Войната беше в разгара си. В южната част на страната армията на Франко достигна Севиля и започна бавния си и труден преход към Мадрид. Мерида, а после и Бадахос паднаха. Така започна победният марш към столицата по течението на река Тахо, през полета и селца.

Битките приличаха по-скоро на престрелки в сравнение с онова, което щеше да се случи в Европа през 1939 година, но въздействието на дребните победи се подсилваше от слуховете за кланетата, които ги съпътстваха. Разделената бунтовническа армия, двадесетте хиляди маври и чуждестранните легионери съзнателно всяваха ужас. След всяка битка задължително следваше избиване на ранените или пленени врагове. Всяко превзето село се превръщаше в арена на плячкосване и репресии. Тук е бил убит земевладелец? А тук свещеник? Веднага следваше отмъщение. Офицерите тутакси откъсваха десните ръкави на ризите на всички мъже от селището, в което навлизаше войската. Ако по рамото имаше следи от приклада на пушка, веднага биваше издавана смъртна присъда, независимо дали ставаше дума за възрастен мъж или за момче.

Останали сами, трите жени в Сан Люк четяха в републиканските вестници как понякога изгарят телата с газ, точно както Франсес им беше казал, или често ги захвърлят край пътя, където лятното слънце скоро ги превръщаше в ужасна леш.

Масовите убийства зачестиха. Екзекуциите на мъже в активна възраст бяха съпътствани от убийства на всеки, нарочен за интелектуалец или левичар от въстаниците. Учители, лекари, хора на изкуството, членове на местната управа — всички биваха включвани в „чистките“. Нямаше значение нито побелялата коса, нито високото обществено положение, нито невинността.

Мерседес, принудена да промени плановете си, остана с майка си в Сан Люк, ала не се побираше в кожата си от яд. Упражняваше се в шофиране на колите и камионите на анархистите в Палафрюгел и изпълняваше повечето поръчки, които й възлагаха.

Приятелството й с Матилд се задълбочаваше и прерастваше в нещо повече от обикновена дружба. Въпреки това тя не направи нищо, за да спре този процес. Нощем те се прегръщаха на тясното легло, притиснали тела. Понякога Мерседес позволяваше на Матилд да я целува и гали, което събуждаше в нея приятни усещания. Много рядко отвръщаше на милувките й. Понякога лежаха и си говореха шепнешком чак до сутринта.

Поривът на Мерседес да се включи във военните действия беше като пламък, който я изгаряше отвътре. Матилд, която беше нещо средно между нейна приятелка и любовница, виждаше копнежа, който я изгаря, и се молеше тази лудост, тъй като за нея това си беше чиста лудост, да премине.

При всеки удобен случай предлагаше на Мерседес своята утеха. И тя се беше озовала като в капан в къщата над ковачницата, не само заради страстната си преданост към Мерседес, но и защото Сиджис — прекрасното й родно градче на брега на морето, се бе превърнало в крепост на анархизма и лобно място за хиляди мъже и жени, които бяха „прочиствани“ от войските, изпратени от Барселона.

Семейството й беше разпространило слуха, че е била убита по време на опожаряването на манастира, за да се защитят, и когато тя им изпрати писмо, не й отговориха. Може би предпочитаха да я смятат за мъртва.

Макар Мерседес да отказваше да повярва, Кончита настояваше, че животът на послушницата съвсем не е в пълна безопасност. Матилд копнееше да излезе и да се поразходи навън, но Кончита не искаше и да чуе за това. Беше й заповядала да стои в къщата над ковачницата денонощно.

От време на време клаустрофобично чувство обземаше Матилд.

— Понякога се плаша — каза тя една нощ на Мерседес, — че ще се разкрещя като умопобъркана.

— Но какво искаш, тук си в безопасност.

Матилд й отправи отчаян поглед.

— Не мога да се върна в Сиджис. Не мога да отида никъде! Какво ще стане с мен? Какво ще произлезе най-накрая?

— Ние ще се погрижим за теб — рече Мерседес и я погали по ръката. — Ще ти намерим някое безопасно местенце, където да отидеш.

Матилд се вкопчи в нея. Мерседес я усещаше как трепери.

— Къде?

— Някъде, където няма битки. Успокой се, скъпа.

— Няма такова място, където да няма битки — изплака Матилд. — Навсякъде се лее кръв и се шири насилие. О, Мерсе, толкова се боя от бъдещето!

— Можеш да дойдеш с мен.

— Къде?

— На война. Ще си от другата страна, разбира се, но можеш да работиш като медицинска сестра. Няма да е напълно безопасно, не и докато над главите ни свистят куршуми. Но ще сме заедно.

Матилд я гледаше с отворена уста.

— Ще ме вземеш ли с теб?

— Разбира се, че ще те взема.

Матилд тутакси преглътна сълзите си и се зае да обмисли неочакваното предложение.

Беше настъпил онзи момент в разгара на лятото, когато слънцето нанасяше финалните мазки върху платното на своя шедьовър. Сеното вече беше прибрано. Всичко беше узряло, пътищата тънеха в прах, а повърхността на морето не трепваше. Силната горещина и ослепителната светлина нажежаваха пейзажа. Беше почти невъзможно да се стои нито на открито в такова време, нито на закрито. Задухата беше непоносима. Матилд отново беше обзета от пристъп на клаустрофобия. Мерседес искрено й съчувстваше.

— Ако не си поеме глътка чист въздух — каза тя на майка си, — ще полудее в тази къща.

Двете девойки решиха да излязат на разходка в околностите на селото през почивните дни. Сложиха си широкополи сламени шапки на главите и взеха в ръце плетени кошници за прикритие. Мерседес беше с голи ръце, но Матилд бе облякла блуза с дълги ръкави, за да скрие бялата си кожа.

— Ами ако срещнете някого? — тревожеше се Кончита. — Знаеш колко бързо се разнасят тук клюките.

— Кой толкова ще ни види — успокои я Мерседес. — А и да ни види, тя е наша братовчедка. Кой го е грижа в крайна сметка? Обещавам да внимавам, мамо.

Напуснаха селото в най-мъртвото време, точно след обяда, когато напечените от слънцето улици бяха пусти, и поеха по междуселския път, които минаваше покрай ферми и дъбови горички.

Отстрани пътят беше обрасъл с къпинаци и смокинови дървета. Плодовете им бяха узрели и бяха толкова много, сякаш рогът на изобилието беше изсипал цялата си сладост тук. Матилд беше ненаситна. Тя току береше плодове и ги поглъщаше за секунди с огромно удоволствие.

— Можеш да ядеш къпини и смокини, докато ти прилошее — каза тя щастливо.

— Или докато те хване разстройство, зависи кое ще дойде първо — отвърна Мерседес.

Кошниците им натежаваха с всяка измината крачка. По пътя не срещнаха никого. Матилд излизаше навън за пръв път след пожара в манастира. Косата й беше попораснала, макар все още да беше много къса и, както казваше Кончита, да я правеше да изглежда досущ като монахиня. Ала тя се наслаждаваше екзалтирано на въздуха и слънцето. Мерседес забеляза сълзи на радост в очите й.

Беше адски горещо. В далечината селяни косяха изостанала трева и я струпваха на големи златисти купи. Тук-таме се виждаха кон или магаре, впрегнати пред някоя каруца, които чакаха търпеливо и мърдаха уши. В далечината се разнесе изстрел. Навярно беше самотен ловец. Екотът не успя да накара цикадите да спрат своите песни.

Пътят минаваше през двора на малка ферма. Под едно от дърветата имаше кладенец. Бяха ожаднели от горещината и сладките смокини. Издърпаха ведрото и загребаха с шепи студената вода.

— Каква благодат, нали? — извика им възрастна жена от един прозорец. — В такова време водата струва повече от сребро.

— Да, така е, госпожо — извика в отговор Мерседес и се задъха. Студената вода я преряза.

Повървяха още около километър и усетиха, че нямат сили да продължат нататък. Свърнаха встрани от пътя и навлязоха в дъбовата горичка. Откриха едно сенчесто хълмче и се отпуснаха на земята.

Повечето цветя вече бяха прецъфтели, но Матилд беше успяла да направи букет от метличини, тинтява и розови дилянки. Тя разпръсна цветята в полата си и започна да ги сплита във венец, заедно с няколкото стръка узряло жито и вейки от шипка.

Мерседес лежеше по гръб и я наблюдаваше унесено.

— Какво правиш?

— Правя ти корона.

— Имаш сили за игри? Господи, каква горещина! — Тя затвори очи и започна да се унася, когато Матилд се наведе над нея и се опита да я увенчае с творението си. Венецът се разпадна почти веднага и по черната коса на по-младото момиче се разпиляха цветя и жито.

— Престани! Нахалница такава — измърмори Мерседес раздразнено и отмахна цветята от главата си. — Бях почти заспала!

Матилд й се усмихна. От очите й струеше любов.

— Моята малка лоша кралица. Ще отида с теб и на края на света.

— Може и така да стане. — Тя погледна сериозно Матилд. — Нищо чудно да наближава краят на света.

— Ти си моят свят.

Кожата на Мерседес беше почервеняла от горещината и усилието да върви. Матилд се наведе и целуна червените й устни. После положи нежно ръка на гърдите й.

— Прекалено е топло за ласки — прогони я Мерседес раздразнено и извърна лице. Сложи ръце под главата си и затвори очи.

Матилд погали меките косъмчета под мишницата на Мерседес с устни. Животинският мирис беше опияняващ. Потри нос и опита кисело-сладкия вкус на потта на Мерседес.

— Престани — възпротиви Мерседес изтощено и се извъртя. — Воня.

— Миришеш на роза.

— Мириша на потна кобила.

— Прекрасно е. — Устните на Матилд трепереха. Тя прокара език по ухаещата на мускус кожа. — Като наркотик е… Като опиум… Като старо биле…

Опиянена като пчела в цъфнала овощна градина от наситеното ухание на кожата на Мерседес, тя отметна глава. Усети леко замайване.

— Влюбена съм в теб — прошепна тя страстно. — Луда съм по теб!

Тя целуна Мерседес по шията и започна да разкопчава копчетата на блузата й.

Погледът на Мерседес се замъгли.

— Какво правиш?

— Любя те, скъпа моя. — Тя разтвори блузата й с разтреперани пръсти и разголи малките стегнати гърди на Мерседес.

Мерседес изпита паника за момент.

— Не тук!

— Няма кой да ни види.

— Ще ме изядеш като смокиня ли?

— Точно така, като смокиня — прошепна Матилд.

Мерседес усети устните на Матилд на гърдите си, топлият й език, който галеше зърната й. Придърпа главата на Матилд с ръце. Усещането да бъде галена и любена по този начин я опияняваше. Пламенността на Матилд беше като вино през лятото.

Мерседес беше по-невинна, отколкото може би Матилд осъзнаваше. Тя приемаше любовта на Матилд със свян. Ласките й я караха в началото да изгаря от срам и да закрива лицето си с ръце. Ала после идваше удоволствието, но не като изненада, а като отдавна забравен приятел.

Тя се разтапяше безмълвно и позволяваше на Матилд да притежава тялото й напълно. Сякаш нямаше сили да спре онова, което се случваше. Нямаше грях, нямаше позволени и непозволени неща. Макар по-късно да се чувстваше омърсена и паднала ниско, плодът беше узрял и бе обърнал своята алена, изпълнена с малки семчици вътрешност към слънцето. Тя усети устните на другата жена между бедрата си да опитват тайно плътта, която никой друг не бе докосвал.

Затвори очи и се предаде на топлото удоволствие. То нарасна, разцъфтя и се разпукна. Изпълни я със сладост и топлина, докато не се разтвори като цвете, и тялото на Мерседес се изви от удоволствие.

Слънцето продължаваше да припича неумолимо, а Мерседес стенеше в екстаз под дърветата сред миналогодишната дъбова шума.

 

 

Севиля, Испания

Жерард Масагер се завръщаше от поредното си пътуване до Рим с обещанието Италия да оказва и по-нататък помощ на Франко. Той се срещна лично с генералисимуса в Бургос, придружаван от съпругата си Мариса и сина си Алфонсо, и му докладва резултатите от визитата си.

— Едно нещо не можем да отречем на Мусолини — каза той на Мариса след аудиенцията, — и това е обаянието му. Лицето на Франко ми напомня посмъртна гипсова маска.

— Трябва да се опиташ да говориш от време на време с жена му — каза сухо Мариса и докосна медала, с който Франко бе закичил гърдите на съпруга й.

Отиваха на опера.

На тридесет и седем години Жерард Масагер беше в разцвета на силите си. Погледът му под натежалите клепачи бе изключително властен, а лицето му — сатанински красиво. Вечерният му костюм беше идеално ушит. Носеше диамантена игла, която блестеше ярко на приглушената светлина. Личеше колко богат и властен е станал. Особеното му излъчване осезателно се усещаше около него. Жените, по-специално, го разпознаваха безпогрешно. Ала както сред жените, така и в бизнес средите — по правило мъжки свят, успехът му вече беше започнал да се превръща в легенда.

Жерард се наслаждаваше на пурата си през антракта. Нямаше по-голямо удоволствие от това да притежаваш и да упражняваш власт. Неговата дума вече имаше държавническа тежест, тя можеше да означава живот или смърт. Той бе влязъл в тайна договореност и бе сред малцината избрани, които щяха да държат юздите, когато теренът бъдеше разчистен. Прекрасно усещане! Неговият син, Алфонсо, щеше да наследи не само богатство, но и престиж. Той щеше да наследи Испания.

Жерард Масагер често си спомняше дъщеря си — онова изящно създание с неподправена хубост и естественост. Болезнено искаше да я види вече пораснала. Единствено мисълта за нея го изпълваше със странен копнеж, който нито съпругата му, нито която и да било от любовниците му, можеха да пробудят у него.

Дали, както го бе убеждавала някога, бе грабнала оръжие, за да защитава републиката? Как изглеждаше? Дали сега, когато беше пораснала, бе станала още по-красива и по-изкушаваща?

Мисълта, че някой заблуден мавърски куршум би могъл да я улучи го хвърляше в паника. Какво би могъл да направи, за да я предпази? Нищо. Тя бе извън властта му. Той си припомняше съвършената форма на малките й гърди и усещането, когато езикът й се плъзна към неговия.

Щеше да я види отново. Да, щеше. Когато Каталония падне, тя ще бъде негова, този път завинаги. В такава посока течаха мислите му, но той искрено се боеше за нея. Опожаряването на манастира на Сан Люк и жестокостите, които се бяха случили през онзи ден, бяха на първите страници на вестниците, подкрепящи националистическата идея. Самата доня Кармен, съпруга на Франко и ревностна католичка, беше шокирана и нареди в Бургос да бъде изпълнена Missa Solemnis^[4] за душите на мъченически убитите каталонски монахини.

Разбира се, жестокости ставаха всекидневно и от двете страни на барикадите и всяка ексцесия биваше използвана за пропаганда от противниковата страна. Победителят щеше да отсъди събитията накрая.

Жерард Масагер чудесно знаеше кой щеше да бъде той. Знаеше още и че най-накрая щяха да бъдат разчистени сметките със селцето Сан Люк.

 

 

Сан Люк, Каталония, Испания

Нощен свят.

Таен свят.

Свят в света, който Матилд никога не бе дръзвала да назове открито дори и пред самата себе си. Нощите в манастира бяха кратки и непрогледни и онова, което се случваше през тях, бе завинаги погребвано с първите молитви при изгрев-слънце. Никой никога не говореше за нещата, които се случваха в отсъствието на светлината. За утехата, която си даряваха, когато в душите им върлуваха бури.

Тази любов, ако това изобщо беше любов, никога не беше изповядвана пред свещеник или споделяна по друг повод. Тези срещи не бяха между монахини, а между жени. Между тела. Те не трябваше да бъдат признавани. Те не трябваше да бъдат опрощавани.

Но любовта на Матилд към Мерседес не започваше в тъмнината и не завършваше с раждането на новия ден. Нощният свят се бе превърнал в дневен и тя бе принудена да види себе си и да признае онова, което представляваше. Тялото на Мерседес беше слабо и стройно, а кожата й — като коприна. Костите й бяха фини, а мускулите, които ги покриваха, стегнати и еластични. Тя беше същинско чудо на природата. Ухаеше толкова прекрасно както в дните, когато монахините дестилираха масло от лавандула или есенция от рози. Имаше вкус на девственост, а девствеността вече беше започнала да напуска тялото на Матилд Николау. На щастие, което също не й бе писано да изпита. На сол и сапун. На младежка кожа. И най-вече, на невинност. Именно невинността й я бе покорила.

Тя знаеше, че Мерседес не спира да мисли за войната. Знаеше, че нейната собствена любов не е достатъчно силна да я задържи в Сан Люк и че един ден момичето щеше да замине и тя да остане сама. Беше си измислила дори молитва, когато този миг настъпи. „Господи, моля те, не позволявай тя да страда. Не позволявай да я убият. Ако животът й е заложен на карта, вземи моя вместо нейния. Ако трябва да изтърпи болка, нека аз я изтърпя вместо нея.“

Тя изричаше тези думи всеки път, когато се молеше.

Любеха се отново и отново през последвалите седмици без умора или досада. Но не говореха за това. Млъкваха и Мерседес се отпускаше в прегръдките на съня като мъртъв моряк, хвърлен в дълбините на морето.

— Ще имаш толкова много мъже в живота си — каза й Матилд една прекрасна утрин. — Толкова много мъже ще те обичат, че накрая това няма да означава нищо за теб.

— Винаги ще означава нещо за мен — отвърна Мерседес с неочакван плам. — Ти си първият човек, който ме е обичал някога. Не искам мъже. Мразя ги. Мразя ги! Искам само теб.

Ръцете и устните на Матилд бяха ненаситни, търсеха и вземаха. Желанието бързо се разгаряше у Мерседес.

Те замислиха още една екскурзия, този път до руините на манастира.

Манастирът представляваше жалка гледка и Матилд заплака, когато видя какво са сторили с прекрасната старинна сграда. Вътрешността й беше напълно унищожена. По-голямата част от пода и покрива липсваше. Острият връх на кулата на малкия параклис, посветен на Богородица, където майка Жозепа се бе крила през 1909 година, също го нямаше. Всички прозорци бяха счупени, а подовете бяха покрити с обгорели останки от мебели и книги. Единствено големите порти от ковано желязо, които Франсес беше изработил преди тридесет години, бяха останали невредими. Мерседес се почувства по странен начин, когато ги видя.

— Баща ми ги е правил — каза тя тихо.

Матилд се загледа в изкусно извитите железа със зачервени от плач очи.

— Един анархист е направил това за църквата?

— И го е направил безплатно при това. Защо не? Църквата винаги е получавала най-доброто. По време на Semana Trágica, той също се е опитал да опожари това място. Но войници от guardia са го простреляли и той се е озовал в лечебницата, ето тук. Майка Жозепа, която тогава е била игуменка, му е спасила живота. Сега пък ти се укриваш в къщата му. — Тя протегна ръка и прокара пръсти по змиеподобните метални орнаменти на портата. — Като тези змии. Вплели са тела, независимо дали това се харесва някому, или не. Гърчещи се и вплитащи тела. Нанасящи удари и правещи любов. Понякога си мисля, че във всичко на този свят няма никаква логика.

Те се разходиха край стените, които бяха надраскани с анархистки и антицърковни лозунги. Някой беше изписал с огромни букви политически лозунги, които можеха да се видят чак от другия край на долината.

— Тук беше стаята ми, горе — каза Матилд и посочи малкия прозорец на последния етаж. — Имах навика да гледам изгрева рано всяка сутрин, точно след утринните молитви.

— Искаш ли да влезем вътре? — попита Мерседес.

Матилд поклати глава мълчаливо. Боеше се от онова, което можеше да види или почувства.

Мерседес надникна през разбития сводест прозорец в обгорялата вътрешна зала.

— Някога имах приятелка тук. Една монахиня, която ми преподаваше в училище. Името й беше Каталина. Предполагам, че е погребана тук, ако не са изровили скелета й.

Матилд потръпна.

— Господи, ужасно е!

— Гледката разстройва ли те?

— Как са могли така да поругаят един манастир… — Тя махна отчаяно с ръка. — Това не е политика, това е варварство.

— Е, манастирът никога повече няма да бъде въздигнат отново — каза решително Мерседес. — Не и ако народът спечели тази война. Може да бъде превърнат в обор или в музей на суеверието, както съм чувала, че са направили с подобни сгради в Русия. Но тук няма да звучат повече утринни молитви, нито вечерня.

— Сякаш мракобесието на Средновековието се завръща. Това ме ужасява.

— И враговете ни горят Божии обители, макар да се правят на добри католици. Хитлер гори синагоги. Мусолини държи папата в ръцете си. Ако Средновековието се завръща, то фашистите са виновни за това, а не червените.

Устните на Матилд отново затрепериха. Тя вдигна поглед към зейналите почернели дупки на прозорците.

— Чудя се къде са отишли всички. Всичките ми приятелки? Всички онези сестри…

— Би ли се върнала някой ден тук? — попита Мерседес с любопитство. — Да предположим, че утре Франко спечели и въздигне наново манастира, ще дадеш ли всички обети?

Матилд се загледа пред себе си с невиждащи светлосини очи.

— Не, предполагам, че не… — отвърна тя след малко. — Не и след всичко… което се случи. Но винаги съм обичала църквата. Толкова, колкото ти я мразиш.

— Не я мразя — засмя се Мерседес. Вечерният бриз развя черните й къдрици. Тя ги отмахна от лицето си с тънките си покафенели от слънцето пръсти. — Но тя не може да ме въведе в заблуждение. Що за обети са това вашите? Бедност, смирение, целомъдрие? Първите два би трябвало да се наричат богатство и арогантност. А що се отнася до целомъдрието…

— По-голямата част от монахините и свещениците пазят обетите си свято — произнесе Матилд сериозно. — И то през целия си живот. — Мерседес я стрелна с леко яден блясък в очите. Матилд се изчерви. — Знам какво си мислиш. Но не е така! Знаеш, че не е така.

— Нищо не знам — подсмихна се Мерседес.

— Тогава защо ме гледаш по този начин?

— Ами ти не си съвсем целомъдрена, сестра Матилд — изрече тя строго. — Явно си успяла да научиш някои много лоши неща тук.

— Не ставай гадна — обидено възкликна Матилд. — Ти и аз сме нещо различно от…

— От какво?

— От всичко, което ми се е случвало в манастира.

— Е, ти със сигурност си по-запозната от мен — подметна Мерседес. — Но без съмнение си имала добри учители.

— Не! Грешиш.

— Греша ли?

— Да, понякога се случват някои неща. Така е. Но ние бяхме само едни окаяни жени, които се опитваха да водят праведен живот. Не е никак лесно. И ако нещо се случваше, то това ставаше изключително рядко. Не е така, както ти си мислиш! Не е както… както при теб и мен!

— Добре, добре. — Мерседес продължаваше да я измерва с поглед. — Просто коментирах уменията ти.

Дълбоко наранена от подигравките и осъдителния тон на Мерседес, Матилд се извърна.

— Обичам те — промълви тя. — И ако досега не си го разбрала, значи си сляпа и безчувствена.

— Просто се чудя дали не ме превръщаш в tortillera^[5].

Жаргонната дума накара Матилд да се обърне рязко.

— Това е грозно, Мерсе! Аз не съм tortillera. Нито пък ти.

— Мислех, че именно това означава tortillera — произнесе невинно Мерседес. — Жена, която иска да прави любов с други жени. Която обича да докосва техните гърди и да ги целува на забранени места. Точно както ти ме целуваш.

Страните на Матилд се обагриха в алено. Тя погледна Мерседес.

— Явно обаче, че на теб ти харесва!

— Никога не съм казвала, че не ми харесва. — Очите на Мерседес бяха потъмнели. — Но не е ли всичко това малко извратено!

— Ти си тази, която каза, че мрази мъжете!

— Това не означава, че търся любовна връзка с жена.

— Тогава не трябва да ме докосваш друг път, щом така смяташ — каза Матилд и гласът й потрепери, въпреки че се опитваше да говори спокойно. — Ще отида да спя на тавана.

— С бръмбарите, от които изпитваш ужас?

— Тогава ще си отида и никога повече няма да ме видиш.

— Но къде ще си намериш друга такава красива любовница? — попита Мерседес палаво. — С такива прекрасни гърди и бедра, както ми шепна миналата нощ?

— Защо се държиш така? — попита Матилд. — Жестоко е да ми се подиграваш заради любовта, която изпитвам към теб. Не мога да направя нищо. Ако трябва да бъдем честни, ти ме поквари, не аз теб!

Мерседес ококори очи, преструвайки се на изненадана.

— Нима?

— Никога преди не съм имала любовна връзка с друга жена! — избухна Матилд. — Никога не съм спала с някого всяка нощ, както с теб. Никога не съм обичала когото и да било!

— А мен обичаш ли? — попита Мерседес, наклонила глава на една страна.

— Знаеш, че те боготворя!

Мерседес я гледа в продължение на една дълга минута. После лицето й придоби спокойно изражение. Тя протегна ръце към Матилд, която разплакана се спусна към нея.

— Спокойно — прошепна Мерседес, — само те дразнех.

— Толкова си жестока понякога — продума Матилд и гласът й заглъхна в рамото на Мерседес. — Ние не сме лесбийки.

— Но доста добре ги имитираме — отвърна Мерседес и се усмихна по странен начин, който Матилд не видя. — Би ли предпочела мъжки пенис, ако ти се предложи?

— Не!

— Аз също.

— Ще се влюбиш в някого — подсмръкна Матилд. — Ти не ме обичаш истински. Един ден ще срещнеш подходящия мъж. И тогава ще ме забравиш завинаги.

— Той ще знае ли всички онези забранени неща, които ти можеш да правиш?

— Би могла да го научиш — отвърна Матилд. — Ще му кажеш, че ги знаеш от една монахиня.

Мерседес погали Матилд по бузата.

— Не исках да те разстройвам. Толкова съм объркана. Толкова много искам да направя нещо за Испания…

— Знам.

— И може би малко ревнувах.

Матилд вдигна чипоносото си лице към нея.

— От какво?

— От това бунище — отвърна Мерседес и кимна с глава към разрушения манастир.

Матилд се загледа нататък, после се засмя.

— Говориш смешни неща.

Слънцето в далечината се снишаваше над морето. Около тях се плъзгаха издължени пурпурни сенки. Матилд си помисли, че Мерседес никога не е изглеждала толкова красива, както сега на златистата светлина.

— Обичам те — прошепна тя. — Може би съм tortillera, но ти не си. Ти си… просто Мерседес.

— О, на мен ми харесва да бъда tortillera. — Тя пъхна ръка под блузата на Матилд и погали меката й гърда. Погледнаха се в очите. Мерседес нарочно погали зърното на Матилд, докато то не се втвърди и Матилд не потръпна от удоволствие. — Да се прибираме — прошепна тя и я целуна по устните. — И да видим колко добре съм си научила урока.

 

 

Мерседес се прибра у дома по обяд. Беше ходила до пощата. Всичко си беше както обикновено в четвъртък, но тя веднага усети, че Матилд не е вкъщи.

Кончита седеше на един стол в кухнята с тъжно лице, макар вече да бе спряла да плаче.

— Отведоха я — съобщи тя на Мерседес.

— О, господи, не! Кои бяха?

— Военните. Главорезите. Не знам кои бяха.

— Как изглеждаха?

— Не разпознавам знаците на униформите им така добре като теб.

— Носеха ли емблемата на анархистите?

— Някои от тях, да. Но не съм виждала нито един от тях преди. Казаха, че търсят реакционери. Някой сигурно е издал Матилд. Не знам кой. Някой, който обича да се меси в чуждите работи.

Тялото на Мерседес изстина.

— Къде я отведоха?

— Не пожелаха да ми кажат. Взеха още десетина души. Дори и стария Луис Кадрени, приятеля на дядо ти.

Мерседес се почувства толкова зле, че се наложи да седне. Тя се взираше в лицето на майка си, сякаш беше непозната.

— Разкажи ми какво точно се случи.

— Казаха, че извършват арести заради нещо, което се е случило в някакво забутано селце в Аликанте. Сега на свой ред са решили да си го върнат. — Лицето на Кончита беше сурово и сериозно, сякаш случилото се тази сутрин беше закалило волята й. — Пристигнаха в селото с камион. Бяха толкова млади всичките, почти момчета. Млади мъже с лица на убийци. Един от тях носеше списък с имена. Започнаха да издирват хората. Петима влязоха в къщата с пушки. Знаеха кого търсят. Намериха онзи малък олтар, който тя си беше направила на горния етаж. Доведоха я долу и започнаха да я разпитват. Нямаше никакви документи или нещо, с което да докажат, че е виновна. Но косата й… Знаеш как изглеждаше, а и тази бяла кожа на монахиня…

— Да — кимна Мерседес сухо.

— Опитах се да им обясня, че е моя братовчедка. Май бяха склонни да се вслушат в думите ми, но един я попита направо дали е монахиня. — Сивите очи на Кончита Барантес бяха сухи, но сякаш сърцето й плачеше. — Тя не отрече, Мерсе. Не можа да го направи. Ако беше казала: „Не, не съм никаква монахиня“, щяха да я оставят на мира. Но тя просто… се усмихна. Винаги съм я мислила за непохватно момиче, Господ да ми прости, но никога досега не съм виждала по-смела постъпка. Тя им се усмихна и не се отказа от религията си.

— Тя беше само послушница — рече Мерседес.

— Да, беше само послушница. Преди няколко седмици ти я запита дали се гордее с онова, което фашистите правят на юг. Нека сега аз да те запитам, гордееш ли се с това, което твоите направиха днес?

— Станала е грешка — каза Мерседес с равен глас. Чувстваше се празна, сякаш лишена от емоции. — Няма да я наранят. Ще я открия.

— Никога повече няма да я видиш — отвърна Кончита твърдо.

— Анархистите в Палафрюгел ще знаят къде са я отвели. Ще отида там. Ще я измъкнем.

— От лапите им? — Майка й се засмя горчиво. — Познаваш ли ги всъщност поне малко? Щяха да приберат и мен, ако не бях съпруга на Франсес Едуард. Знаеш ли какво ми каза един от тях? „Жена като вас трябва да се срамува, че укрива врагове на държавата.“ Ако тя беше враг на държавата, Мерсе, тогава не искам да имам нищо общо с държавата. Ти и баща ти може да й служите.

— Държавата не е виновна — промърмори Мерседес, забила поглед в ръцете си. — Не може всяко индивидуално действие в държавата да е справедливо. Просто е невъзможно.

— О, Исусе! Спести ми приказките си. Не ме интересува идеологията ти. — Гласът на Кончита се извиси. Сякаш нещо в нея се беше пречупило. — Носила съм те под сърцето си, Мерседес, когато беше проклятие за мен. Родих те в мъки. Наблюдавах те как растеш и се превръщаш в това, което си. Бях ужасена, когато започна да попиваш анархистичните идеи на баща си. Бях толкова ужасена, сякаш те бях видяла да пиеш кръв. Но се примирих, че това може би е най-доброто за теб. Никога не съм се месила в образованието ти. А сега се чудя в какво си се превърнала. Чудя се в какво сте се превърнали всички вие, деца на Испания. Безпощадни. Безумни. Кръвожадни същества. С доктрина вместо сърца.

— Това е война! — изкрещя Мерседес със святкащи очи. — Не ми дръж проповед по милосърдие! Не слушаш ли радио, мамо? Не четеш ли вестници? Не знаеш ли пред какво сме изправени? Не знаеш ли какво ни готвят?

— Знам, че Испания е завладяна от злото — въздъхна Кончита уморено. — И знам, че ти си част от всичко това.

Мерседес се загледа за момент в майка си, после се изправи на крака.

— Отивам в Палафрюгел, за да намеря Матилд — каза тя кратко и изтича от къщата.

Качи се на автобуса за Палафрюгел и седя като истукан през цялото време, потискайки желанието си да се помоли. Беше станала грешка, ужасна грешка! Щяха да разберат това веднага щом Матилд заговореше и им докажеше, че не би могла да е враг на когото и да било.

Но водачът на анархистите в Палафрюгел изобщо не можа да отговори на въпросите й. Карлос Ромагоса, стар приятел на баща й, само разпери ръце.

— Тези арести не са били извършени от анархистите. Може да са носели наши отличителни белези, но най-вероятно са били троцкисти или марксисти. Извършват доста убийства от наше име и вината пада върху нас.

Мерседес усети как сърцето й заби панически.

— Убийства?

— Не бих се надявал на чудо, Мерсе — рече той с въздишка. — Особено ако е била монахиня. Хората, които вършат тези неща, са млади касапи. Бивши престъпници и господ знае още какви. Необуздани са. Никому не се подчиняват. Убиват за удоволствие. Преди са убивали и анархисти.

— Къде биха я завели?

Ромагоса се почеса по брадата.

— Някъде в полето. На някой пуст плаж. На някое усамотено място. По кое време са я отвели?

— В девет часа сутринта.

Ромагоса погледна часовника си.

— Сигурно вече е мъртва.

Стомахът на Мерседес се преобърна.

— Господи, как биха могли да издават присъди без процес. Без съдия, без трибунал…

Той я погледна изненадано.

— Нима не знаеш какво става, Мерсе? Как се правят тези неща?

— Карлос, дай ми кола — помоли го тя настоятелно.

— И как ще откриеш твоята монахиня оттук до Херона? — попита той сухо. — Да не си ясновидка! Ще позвъня на няколко места. Изчакай тук.

Той я остави разтреперана в кабинета му и отиде да се обади по телефона. Във въображението й се редяха мъчителни картини. О, Матилд! Тя си представи как млад главорез къса полата й и се гаври с нея, докато разтваря белите й бедра… О, Матилд…

Ромагоса се върна след десетина минути.

— Проблемът на война е, че има прекалено много шибани участници — каза той ядосано. — И никой не знае кой кого убива, дори само в рамките на един час.

— Откри ли нещо? — умолително го изгледа тя.

— Ами, не знам, но един камион е отпътувал днес в посока към Мас Болет този следобед. Явно напоследък там провеждат някои от „процесите“. — Той се изправи заедно с нея. — Идвам с теб. Не искам да ходиш там сама.

Взе един автомат и повика някакъв съсухрен анархист на име Перон с войнишки дрехи и пушка маузер през рамо. Качиха се в един стар ситроен с маслиненозелен цвят, защото беше с най-пълен резервоар, и отпратиха от Палафрюгел. На антената на машината се развяваше анархистки флаг.

— Все още ли гориш от нетърпение да отидеш на фронта? — попита я Ромагоса, докато шофираше. — Съветвам те да изчакаш. Не можеш да оставиш майка си сама в Сан Люк. Баща ти върши безценна работа за републиката. Задоволи се с това.

— Може би все още чакат заповеди — рече Мерседес на себе си. — Може би първо ги разпитват…

— Може би — изръмжа Ромагоса. — Поели сте голям риск, като сте скрили тази монахиня. Онези откачалки можеха да отведат и трите ви. Благодарете се, че не са били в подходящо настроение.

Млъкнаха, но Мерседес можа да види по изражението на Карлос Ромагоса, че не храни никакви надежди Матилд да е още жива. Ужасните предчувствия не я напуснаха нито за миг.

Слънцето се беше издигнало високо. Следобедът беше жарък. Над долината се стелеше лека мараня. Беше невероятно горещо. Пътят до Мас Болет минаваше през най-плодородните земи на Ампурдан — златисти полета с пшеница и сребристи долини с маслинови насаждения. Сеното беше окосено и напластено на спретнати купи из полето. Листата на лозите бяха започнали да вехнат от жегата, но скритите под тях гроздове бяха тежки и ароматни. Всички тези картини преминаваха покрай Мерседес като в сън.

Когато беше казал Мас Болет, Ромагоса бе имал предвид не малкото селце с това име, а изоставената ферма от осемнадесети век, чието име носеше селото.

Тя беше разположена на около два километра от селото, на върха на скалист хълм. Дотам се стигаше по сенчест път. Стените на сградата все още не бяха разрушени, макар вече седемдесет години да нямаше покрив. Масивните зидове бяха направени от местен тъмнокафяв камък. Кръглата защитна кула, запазена непокътната, се извисяваше гордо и солидно в небето и се виждаше чак от Бегур.

Приближиха се до постройката по пътя. Ромагоса караше предпазливо с една ръка, а с другата държеше автомата в скута си. Но наоколо всичко изглеждаше пусто, а в буренясалия двор не се виждаха нито хора, нито коли. Сърцето на Мерседес заби отчаяно, когато спряха и слязоха. Тишината беше злокобна. Перон обиколи двора с пушката си, свел глава и забил очи в земята. Най-накрая им посочи с ръка. Те го последваха. Тревата беше полегнала. По нея личаха скорошни следи от гуми на тежкотоварно превозно средство. Машината беше заобиколила къщата.

Те също я заобиколиха мълчаливо. Двамата мъже бяха насочили оръжията си. Удари ги миризма на леш.

— Ето тук извършват убийствата си — рече Перон безстрастно. Той кимна с глава към три могили на обгореното сечище. — Нахвърлят ги на купчини и ги изгарят. След това хвърлят малко пръст отгоре. Когато дойде зимата и дъждът я отмие, отдолу ще се покажат скелети.

Ромагоса тръгна в противоположната посока по нанадолнището, встрани от къщата. Той спря и след малко извика:

— Насам!

Мерседес осъзнаваше как краката й я носят, но главата й се изпразва от всякакви мисли. Не, това не се случваше наистина. Случваше се на някого друг, не на нея.

Наоколо бяха разхвърляни стари лопати. В червеникавата пръст имаше изкоп, широк около три метра и също толкова дълъг. Беше запълнен частично, но не догоре. Там, където пръстта се беше слегнала, се виждаха очертанията на крайници. Тилът на глава. От пръстта стърчеше човешка ръка с разперени къси пръсти.

— Накарали са ги сами да изкопаят гроба си — заключи Ромагоса лаконично. — После са ги застреляли вътре. Дори не са се постарали да ги погребат както трябва. Искаш ли да продължим да търсим?

Мерседес наведе глава и погледна в плиткия изкоп, без да каже нищо. Скочи и изведнъж осъзна, че стои до полузаровени крайници. Коленичи в желанието си да повърне. Потисна пристъпа. Сетне зарови ръце в пръстта. Бавно, с наведена глава, откри нечие лице.

— Исусе! Помогни й, Перон.

Войникът изръмжа, но слезе при нея с една лопата и започна да изхвърля пръстта. След няколко загребвания той изруга с отвращение. Захвърли лопатата и продължи да разравя пръстта с ръце.

Работеха мълчаливо. Ромагоса пушеше цигара над тях и от време на време си подсвиркваше рефрен от някаква популярна мелодия. Мерседес откри топчестото лице на мъж със затворени очи и уста, пълна с пръст. Тя го изгледа с празен поглед, после го покри с пръст и продължи нататък. Следващото лице беше на по-възрастен плешив мъж с брада. Неговите очи бяха полуотворени.

— Това е на жена — каза Перон.

Мерседес се обърна. Ромагоса захвърли фаса си и погледна надолу.

Матилд лежеше на една страна, а лицето й бе обърнато нагоре. Бедрата и краката й бяха заклещени под нечие друго тяло. Гърбът на роклята, с която беше облечена, една от роклите на Кончита, беше целият в засъхнала кръв. Перон внимателно махна пръстта от лицето й.

— Била е застреляна с поне четири куршума. Най-вероятно с револвер. Тя ли е?

Мерседес кимна. Очите на Матилд се взираха невярващо в смъртта. Устата й беше отворена. Изражението й беше ужасно, сякаш чертите й бяха застинали в гневна гримаса. Мерседес никога не беше виждала подобен израз на лицето й приживе. Ръцете й бяха вдървени и тежки, сякаш бяха излети от бронз.

— Това е rigor mortis^[6] — каза Перон, когато Мерседес се опита да издърпа Матилд изпод мъжа, който я беше затиснал наполовина. — До утре всички ще са вдървени. По-добре я остави. Не можеш да направиш нищо за нея.

— Не — каза Мерседес. Тя усети как отвътре започва да я раздира ридание. — Не мога… да направя… нищо… сега.

— Хей, овладей се! — Перон я хвана за раменете и я изправи на крака. Мерседес не можеше да се движи. Риданията напираха. Тя раззина уста в ням плач, сякаш й изтръгваха сърцето.

Не можеха да я накарат да говори. Перон и Ромагоса я издърпаха от гроба с ругатни. Тя нито виждаше, нито чуваше, парализирана от мъка.

— Не знаех, че става дума за нейна близка — каза офицерът задъхано. — Каза, че била някаква монахиня, която са криели.

— Предполагам, че е било като шок.

Те я прегръщаха и се опитваха да я успокоят. Ала тя плачеше, без да може да спре. Междувременно се опитваше да си поеме накъсано дъх. Всичко, което беше задържала в себе си, всичко, което беше отричала, изригна в силни конвулсии все едно бяха контракции по време на раждане.

— Хайде — рече Ромагоса, — да я заведем в колата и да я откараме у дома.

На половината път до Сан Люк тя спря да плаче изведнъж и се облегна на седалката, вперила навън лъскави като стъкло очи. Двамата мъже си размениха погледи и повдигнаха рамене.

Матилд се смееше… Матилд плачеше в прегръдките й… Матилд я любеше в тъмното… Матилд, уплашена, без да знае какво да прави след това…

Едва сега, след смъртта й, беше разбрала колко много я бе обичала.

Едва сега осъзна колко егоистично се бе държала. Колко безчувствено и лекомислено.

Никога не беше й казала колко я обича. Дори и пред трупа й в онзи ужасен гроб.

Всичко беше свършило. Тя изпита толкова силно усещане за безвъзвратност, сякаш нейният живот беше завършил в Мас Болет, сякаш тя бе тази, която лежеше в червеникавата пръст, и някой друг седеше тук, на нейното място.

Отново заплака и плака в продължение на часове.

Тя и майка й останаха да седят в кухнята, докато не се стъмни, без да проговорят. По-късно, когато вдигна глава, тя усети изпълнения с очакване поглед на майка си.

— Заминавам — произнесе Мерседес с равен глас.

— Предположих — кимна Кончита.

— Независимо дали постъпвам зле или добре, не издържам повече. Ти беше права. Аз съм част от това, което става. Трябва да замина.

— Разбирам — отвърна глухо Кончита.