Мариус Габриел
Плът и кръв (10)

Девета глава
Сектор 14

Януари, 1937

Гранадос, Арагон, Испания

На гарата се качиха в един камион заедно с багажа. Бяха в добро настроение въпреки хапещия студ. През целия път до Барселона бяха пели революционни песни и си бяха предавали от ръка на ръка мях с вино.

Беше останало още малко, което довършиха по пътя до Гранадос, олюлявайки се в каросерията на камиона. Най-накрая пристигаха на фронта.

Гранадос беше малко градче, разположено на няколко хълма и заобиколено от бадемови и маслинови горички. Предишното лято тук се беше провел жесток бой, преминал накрая в ръкопашна разправа. Сега градът беше в ръцете на анархистите. Тук се намираше главният щаб.

Когато навлязоха в Гранадос, спряха да пеят.

Камионът мина по главната улица. Шофьорът трябваше да си проправя път през множество дупки и камари боклук. Градчето изглеждаше пусто и обхванато от ужас. Насилието беше надвило хората и останали без сили, те се бяха изпокрили.

От повечето къщи беше останала само зидарията. Покривите се бяха срутили, прозорците бяха счупени, а дървенията бе почерняла от огъня. Вещите на десетки домакинства бяха пръснати сред порутените стени — легла, бюфети, мивки. Мерседес се взираше смълчана в този тъжен парад на разрушението край тях. Въпреки изпитото вино трепереше. Във въздуха се разнасяше зловонна миризма — отчасти на екскременти, отчасти на разложение. Слабо се долавяше и мириса на експлозиви. По улиците почти не се мяркаше жива душа.

Камионът спря на площада, за да получи шофьорът инструкции от щабквартирата. Някога площадът бе представлявал добре уреден пазар с каменен кръст в средата, но сега този кръст лежеше повален на земята и повечето от сградите наоколо бяха разрушени.

Новопристигналите се оглеждаха, без да успеят да намерят думи да изразят чувствата, които предизвикваше цялата тази гледка. Червеникавата пръст и сивият камък, почернял на места от огъня, хармонираха на жълто-сивото небе над тях. Облаците бяха надвиснали. От север духаше силен вятър. Зимата на 1936–1937 година се очертаваше да бъде сурова. И макар вече да настъпваше пълновластно, те все още бяха облечени в летните си униформи.

— Какъв хаос — измърмори някой накрая.

— Не е чак толкова зле. — Млад уличен метач на име Игнасио Перес, който се беше проявил много добре в боя с щикове по време на тренировките, предложи цигари и сам запали една. — Какво толкова. Малко цимент ще оправи нещата. — Той издуха дима към разрушената църква. — Това място е било свърталище на фашисти. Получили са добър урок.

Останалите в камиона подеха тих разговор. Някои от жителите явно все още бяха останали в градчето. Две старици, облечени в черно, прекосиха площада. Едно от момичетата ги извика и им предложи храна и вино. Но те не пожелаха нищо даром и тъй като нямаха нищо за продан, побързаха да отминат. От погледите им стана ясно, че не гледат на републиканската армия като на свои освободители, нито пък на националистите като на свои врагове.

Мерседес притисна чантата до гърдите си, изпълнена с ненавист към цялата грозота, която я заобикаляше. Това опустяло градче беше първият им сблъсък с реалността на войната.

— Какво има, Мерседес? — Хосе-Мария Калвет докосна с ръка рамото й. — Разстрои ли се?

— Жал ми е за тези хора — отвърна му тя тихо.

— За жителите ли?

— Да. Те не заслужават всичко това.

— Война е — каза Хосе-Мария. — И Игнасио е прав. Приютили са подразделение фашистки войници.

— Сега пък приютяват нас. Имат ли въобще някакъв избор?

— Всеки има избор.

— Виждате ли ето там? — Игнасио Перес говореше с все по-нарастващ ентусиазъм и възвърнато самочувствие. — Правим дупка в стената с кирка и хвърляме вътре гранатите. Бум! Така ще разтърсим малко копелетата. После влизаме през прозорците, без нито за миг да спираме да стреляме. Никаква пощада! Така трябва да бъде прочистена една къща!

Мерседес отново потрепери. Хосе-Мария обгърна раменете й. Той произлизаше от семейство на интелектуалци в Барселона. Фашистите бяха убили баща му преди две години. Самият Хосе-Мария бе студент по право, преди да се запише като доброволец. Имаше хубава външност и нежни кафяви очи с цвета на шоколад. Изглеждаше фин, дори изискан. Другите му се присмиваха заради придирчивостта му и сложните думи, които употребяваше, както и заради съвестния начин, по който поддържаше усърдно личната си хигиена, почти като котките.

Той се беше посветил всеотдайно на Мерседес. Явно се бе самоназначил за неин закрилник и наставник, макар да бе само с една или две години по-голям от нея.

— Да, грозно е — рече той, — но символизира победата.

Думата я подразни.

— Така ли ще изглежда цяла Испания, когато всичко свърши? — попита тя сухо. — Ще се изправим победоносно върху воняща планина от развалини?

— Спомни си какво е казал Буенавентура Дурути, Мерсе. Не бива да ни плашат развалините. Ако ни се наложи, известно време можем да живеем сред развалини. Ще издигнем всичко наново. Ние сме работници. Нашите ръце се строили всеки един град в Европа. — Неговите ръце не изглеждаха способни да вдигнат и една тухла. Или да дръпнат спусъка. Но в думите, с които изразяваше своите убеждения, се долавяше тържество. — Ще построим света наново, когато всичко това свърши. Фашистите могат да го разрушат, когато си тръгнат оттук, но ние носим един нов свят в сърцата си.

Тя кимна. Беше чувала подобни думи и преди, макар и никога в такава обстановка. Гръмките му обещания и патосът успяха да повдигнат духа й отново.

— Да — кимна. — Ще построим всичко отново.

— Чудя се кога ли ще си получим пушките — въздъхна Игнасио Перес.

Шофьорът се върна.

— Сектор 14 — каза им той, качи се в кабината на камиона и потегли рязко от площада на градчето.

Мерседес беше доволна, че оставят опустошенията далеч зад себе си.

Пейзажът край пътя беше пуст и скалист. Бяха достигнали mesa — безводното централно плато на Испания. Нивите бяха пусти. Изорани наполовина и осеяни с буци, сякаш войната беше прекъснала работата и тя повече нямаше да бъде възобновена. Мерседес се замисли дали оранта въобще щеше да бъде завършена някога.

По-голямата част от растителността беше покрита с прах и имаше повехнал вид. Но покрай нивите растяха десетки диви нарови дървета. Плодовете бяха узрели и покрити с твърда аленочервена кора. Пурпурните кълба бяха започнали да се разпукват и да излагат на показ съдържанието си, съставено от безброй семчици.

Тежките облаци се бяха разпръснали. Безбрежното небе над тях беше обагрено в син и жълт като слонова кост цвят — най-студеното небе, което някога беше виждала.

 

 

Фронтът, който се мержелееше зловещо във въображението им, не беше нищо повече от една пресъхнала речна долина. Врагът беше разположил армията си на отсрещния бряг, и то на доста голямо разстояние. Във въздуха се носеха няколко облачета дим от пушечния огън, но те не се натъкнаха нито на оръдейна канонада, нито на баражи, както бяха очаквали.

Шофьорът спря до една горичка с рожкови.

— Пристигнахме — извика той през прозорчето към задната част на камиона. — Сектор 14.

Няколко доброволци седяха около огъня. Изглеждаха мръсни, закоравели в битки хора. Новобранците се смъкнаха от камиона, притеснени от внимателния им оглед. Един млад teniente ги очакваше с мърляв списък с имена в ръка. Той беше най-едрият сред останалите, със счупен нос като на боксьор и надвиснали над очите вежди.

Извика ги по списък и огледа критично всеки новобранец. В групата имаше седем жени. Лицето му ставаше все по-намръщено с извикването на всяко следващо име.

— Добре — заключи накрая той. — Аз съм лейтенант Мануел Рибера. Отговарям за Сектор 14. Отсега нататък ще приемате заповеди само от мен. Последвайте ме.

— Хей, лейтенанте — извика Игнасио Перес, докато вървяха след офицера, — кога ще си получим пушките?

— За какво са ви пушки?

— За да се бием, разбира се.

Мануел Рибера се обърна.

— Стрелял ли си някога с пушка?

— Ами… не…

— За какъв дявол тогава ти е пушка? — попита лейтенантът.

— Научихме се да разглобяваме маузери в казармата — намеси се Хосе-Мария. — И да ги сглобяваме после.

Рибера се изплю.

— Само внимавай врагът да не те разглоби, четириочко. Това е квартирата ви.

Тяхната „квартира“ представляваше дълга редица от изпокъсани чували с пясък, зад които беше изкопан ров. Дълго време се взираха невярващо в съоръжението. Приличаше на нещо изровено и омърляно от язовци.

Мерседес го обходи бавно. Това, което виждаше пред себе си, беше много далеч от представите й за същинско укрепление, а отсега нататък именно то щеше да бъде неин дом. Мръсна канавка, пълна с кал, и няколко листа нагъната ламарина вместо покрив. Все едно се бяха върнали в Средновековието.

Целият район вонеше нетърпимо силно на изпражнения.

— Исусе — каза начумерено Игнасио Перес. — Няма начин да се изгубите. Просто следвайте вонята на лайна и ще сте си у дома.

Мерседес срещна погледа на Хосе-Мария. Стори й се някак свит и смален. Тя се зачуди как ще изкара зимата, която едва сега започваше.

Изведнъж експлозия разтърси въздуха. Всички се хвърлиха в калта като един и покриха главите си с ръце. Един шрапнел изсвистя и се заби в пръстта.

Teniente, който не беше помръднал, наблюдаваше навъсено реакцията им.

— Снаряд — каза той, когато те предпазливо надигнаха глави.

Изправиха се засрамено на крака и се опитаха да се изчистят от калта.

— Това не е „Риц“ — каза той кратко. — Има плъхове и въшки. Няма одеяла. Но поне ще сте защитени от картечниците на врага. Настанявайте се колкото се може по-добре. Засега стойте далеч от стрелковата линия и не се пречкайте излишно. Това особено се отнася за жените. — Той огледа женската половина в групата новобранци с неприкрито презрение. — Разбрано?

Всички закимаха и той се отдалечи.

Мерседес и останалите жени се скупчиха една до друга, за да се предпазят от вятъра. Всички бяха занемели. Независимо от очакванията им, реалността се оказа истински шок. Тук нямаше никакви удобства. Нямаше къде да се скриеш, камо ли да се уединиш. Щяха да живеят в истинска мизерия. Ала нямаше място за излишни скромности. Дори и най-яките мъже изглеждаха обезкуражени от перспективата да прекарат зимата тук.

След малко се размърдаха и се заеха да направят крепостта си по-обитаема.

— Не може ли да изчистим всичките тези лайна? — попита Мерседес, възмутена от вонята, но никой не я подкрепи в осъществяването на тази херкулесовска задача.

 

 

Отделиха място за жените под най-малко ръждясалите ламарини и се опитаха да накладат огън. Неприятните открития продължиха. Намираха се встрани от огневата линия, което можеше да се обясни с липсата им на опит, но наблизо нямаше вода и кажи-речи нищо не ги предпазваше от ужасния вятър.

Нямаше и достатъчно дърва. Всичко годно в района беше опоскано и употребено преди много време. Успяха да съберат едва една купчинка съчки и се сгушиха около малкия огън, за да се стоплят и да изпушат заедно по една цигара.

Разбраха още, че храната, на която имаха право, освен онова, което можеха да конфискуват от близките села, се състоеше главно от аржентинско говеждо, което трябваше да ядат студено. Нямаше никакви условия за готвене.

А и Мануел Рибера се беше оказал прав за плъховете и въшките. Докато се занимаваха със задачите си, над тях от време на време прелитаха куршуми. Случваше се някой да рикошира в близките скали и да излети обратно във въздуха със свистене. Всички се навеждаха на секундата, когато това ставаше, но все пак в този район опасността не беше голяма.

От време на време във въздуха експлодираше снаряд и в клоните на дърветата изсвистяваше шрапнел. На няколко километра от тях бяха разположени оръдия, които тътнеха страховито при всеки произведен изстрел. Скоро един снаряд прелетя над тях към Гранадос и се взриви с трясък недалеч от града.

Мануел се върна след около два часа и огледа свършеното. Мерседес видя презрението в погледа му. За пръв път осъзна, че той гледа на тях не като на бъдещи герои победители, а като на безполезно бреме. Допълнителен ангажимент. Тръгна си, без да каже нищо.

Досега врагът беше им се струвал нещо далечно в сравнение с несгодите, които ги заобикаляха. Но веднъж щом се разквартируваха и си разопаковаха багажа, част от тях се изкачиха на вала, където вятърът беше най-силен, и впериха погледи в далечината въпреки лошата видимост. Бяха възнаградени и успяха да зърнат националистите — малки сиви фигури, които току пълзяха по обраслата с храсталаци височина срещу тях.

— Какво правят? — попита Мерседес.

Хосе-Мария оглеждаше околността с бинокъл.

— Търсят дърва.

— Не изглеждат много опасни — отбеляза Мерседес.

— Сред тях има и рота маври — каза един от ветераните. — Гадни копелета. Бихме се с тях през лятото, недалеч оттук. По-добре да не те залавят, особено ако си жена.

Маврите имаха ужасна репутация, основаваща се на множество изнасилвания и зверски прерязани гърла. Мерседес напрегна взор, за да види по-добре врага, но очите й започнаха да я смъдят от вятъра.

Духаше откъм врага и те разбраха, че лагерът на националистите вонеше също толкова, колкото и техният. Жалката реалност на войната постепенно се разкриваше пред Мерседес.

Зловонията се смесваха — развалена храна и разлагащи се трупове на коне в реката. Най-ужасната миризма обаче беше тази на нечистоплътни човешки същества. Тя осъзна потиснато, че много скоро всички щяха да миришат по един и същи начин.

 

 

Първите седмици изминаха в нарастващо отчаяние и скука. Бяха започнали да привикват с мизерията около тях. Стрелбата продължаваше спорадично, а веднъж един аероплан пусна бомба малко встрани от тях, но за щастие нямаше ранени. Като цяло обаче дните преминаваха в караули или в безкрайно търсене на храна и дърва в хапещия студ. Бяха невъоръжени и неопитни и нямаше никакъв смисъл в действията им.

Пристигналата поща след първите две седмици предизвика всеобщо вълнение. Мерседес получи писмо от майка си, изпълнено с любов и загриженост. Кончита беше ужасена от избора на Мерседес да замине за фронта, което я караше непрекъснато да плаче.

Гладът ги съпътстваше и ставаше все по-жесток. Стигнаха дотам, че събираха охлюви, заспали зимния си сън. А не беше никак лесно да открият такива. Когато съберяха повече, си устройваха пиршество, като ги печаха на лист ръждясала ламарина. Случваше се по няколко души да се струпат в някоя нива с картофи, където успяваха да изровят някоя и друга забравена грудка. Но скоро както охлювите, така и съсухрените картофи свършиха.

Ветераните не правеха и най-малък опит да приведат навесите в малко по-обитаем или по-хигиеничен вид. Жестоката реалност действаше на всички депресиращо.

Красотата на Мерседес привличаше мъжките погледи. Старите войници току се навъртаха и се опитваха да я заговорят, а погледите им жадно пробягваха по гърдите й. Понякога някой се осмеляваше да й предложи да се разходят из наровата горичка, но тя вече се беше научила да отказва умело подобни предложения.

Хосе-Мария я наблюдаваше с очи, изпълнени с обожание. Подобно на малкия Хуан Капдевила в училище, и той се беше превърнал в неин предан рицар. Винаги беше наблизо и с нетърпение очакваше знак от нея да я защити или да й услужи с нещо. Тя не го окуражаваше, но той явно се чувстваше щастлив само да е край нея.

 

 

Дойде февруари и всички те вече бяха в окаяно състояние — гладни, изпосталели, мръсни и дрипави. Налягаха ги мисли какво въобще правят тук.

Мерседес започна да си дава сметка за разюздания секс, който се практикуваше около нея. Извисеният, почти пуритански дух на анархизма беше отслабнал и постепенно изчезнал на фронта. Скуката и самотата караха всички упорито да мислят за противоположния пол.

Мерседес осъзна, че някои от „войничките“ се държат като проститутки. Други пък, с опит в сексуалните отношения, безсрамно приемаха ласките на колкото се може повече мъже.

Един ден, докато търсеше съчки за огъня, Мерседес се стресна от силен стон. Той идваше от стара овчарска колиба на няколко метра от мястото, където стоеше. Втурна се към вратата, като очакваше да намери там някой ранен войник.

Онова, което видя, когато надникна, бяха мускулести мъжки бедра, които се движеха бързо между разтворени женски нозе. Тя не разпозна мъжа, но жената беше едрогърдестата блондинка на име Федерика Осорио. Мерседес беше толкова стъписана, че й трябваше известно време, за да осъзнае, че те се съвкупяваха на голата земя.

Движенията им бяха необуздани, сякаш целта им беше да се наранят, а не да си доставят удоволствие. Федерика стенеше окуражаващо, а големите й гърди се поклащаха от силните мъжки тласъци.

Мерседес се обърна и бързо се отдалечи от колибата. Сърцето й биеше лудо. Видяното изгаряше съзнанието й няколко дни след това и тя си спомняше ясно всичко само като затвореше очи. Цяла седмица не посмя да погледне Федерика в очите, макар тя да беше една от жените, които се държаха най-приятелски с нея.

Тя беше силно смутена от проблема със своята собствена сексуалност. Дали беше лесбийка? Щеше ли някога да изпита любов към някой мъж? Матилд вече не беше между живите и бе отнесла отговора на тези въпроси със себе си.

След случката в „Лас Юкас“, тя си беше внушила, че мрази всички мъже. Целувката на Жерард Масагер опасно я беше възбудила и отвратила. Сторила беше нещо необяснимо с нея, оставяйки дълбок белег в душата й — рана, която все още не беше зараснала и която тя не смееше да докосне.

Тя наблюдаваше разнообразните сексуални подвизи на жени като Федерика с неразбиране. Беше лесно да се преструва, че е отвратена от неморалността на постъпките им — удобно прикритие за неспособността й да разбере смисъла им. Безпокоеше се, че не изпитва никакво привличане към мъжете, които я заобикаляха, дори и към по-красивите, станали обект на въжделенията на останалите жени.

Със сигурност не изпитваше желание да легне с когото и да било мъж тук, дори и с Хосе-Мария. Въпреки интелигентността и безспорно добрия му външен вид той не успяваше да я развълнува по никакъв начин.

Всеки път, когато си спомнеше разтворените бедра на Федерика, тя усещаше как стомахът й се свива, но не можеше да определи дали причината за това беше отвращение, или възбуда. Какви влечения биха могли да доведат до подобен акт? Не знаеше.

И тогава пристигнаха пушките.

Всички се струпаха нетърпеливо около Мануел, докато той раздаваше оръжия с необикновено дълги щикове. Опитаха се да отгатнат какво производство са. Не успяха.

Мерседес разгледа внимателно своята пушка. Оказа се, че специално тя е марка „Лий Енфийлд“, но един поглед беше достатъчен, за да се види, че е стара и ръждясала. Беше й трудно да повярва, че наистина възнамеряват да ги карат да се бият с подобни оръжия. Дулото и щикът бяха покрити с ръждиви петна. Може би оръжието беше от края на миналия век. Другите пушки бяха в също толкова лошо състояние.

— Няма им нищо — рече Мануел. — Просто трябва да ги почистите.

— Все едно сме разграбили музейни експонати — промърмори мрачно Хосе-Мария и се опита да изтрие с пръст едно ръждиво петно.

Мануел Рибера им показа как да почистят пушките си, като прекарат парцал през дулото с шомпол и после смажат механизма. След това ги заведе да се поупражняват малко в стрелба на близкото поле. Забоде една мишена на самотно маслиново дърво и им даде инструкции как да я вземат на прицел. Мерседес легна по корем на сухата трева заедно с останалите и допря лице до приклада. За пръв път, откакто беше напуснала Барселона, почувства, че допринася с нещо за войната. Всички бяха доста превъзбудени от възможността да се проявят като стрелци.

Мерседес се прицели в мишената, както й бяха обяснили. Изглеждаше малка и толкова далечна. Дръпна спусъка. Чу се силен пукот. Откатът й причини невероятна болка. Оказа се, че куршумът беше минал встрани от целта.

Мануел я наблюдаваше.

— За бога — изрече той търпеливо, — дръж си очите отворени, докато дърпаш спусъка.

Също като Хосе-Мария и той беше развил силно собственическо чувство спрямо нея и непрекъснато се опитваше да я защитава и поучава. Беше започнал да я превръща в нещо като домашен любимец по типичния за него грубоват начин.

Мерседес махна предпазителя, прицели се и разтвори очи колкото се може по-широко, преди отново да дръпне спусъка.

Последва заслепяваща светкавица и нещо я блъсна силно в лицето.

Озова се по гръб. Зашеметена. Не виждаше нищо. Дясната й ръка беше неподвижна от рамото надолу.

Тя вцепенено осъзна, че старата бракма беше избухнала в лицето й. Очите й пареха нетърпимо. Гърчеше се на тревата, ужасена от мисълта, че сигурно е ослепена и обезобразена завинаги.

Усети силните ръце на Мануел на китките си и въпреки звънтенето в ушите си разпозна ругатните му. Тутакси я сложиха на носилката и тя изпадна в безсъзнание.

 

 

След няколко часа, прекарани в тъмнина, Мерседес се събуди ожадняла. Лицето й беше превързано, а едната й ръка пулсираше болезнено. Някой й донесе чаша вода. Тя осъзна, че се намира в полевата болница в Гранадос.

— Сляпа ли съм? — попита ужасено.

— Щастливка си ти — отвърна й кратко нечий глас. — Тук са идвали хора след същия инцидент и са губели ръце или челюсти. А имахме случай с едно момче, на което предпазителят се беше забил в черепа.

— Следващия път почисти както трябва проклетото дуло — посъветва я друг глас. — Ако ще ни изваждаш от строя пушките, до началото на лятото ще сме изгубили проклетата война.

— Сляпа ли съм? Кажете ми! — настоя тя.

Махнаха превръзката от лицето й. Нечии мазолести ръце разтвориха подпухналите й клепачи. Погледът й беше замъглен, а очите й сълзяха непрекъснато, но въпреки това успя да види, макар и размазани, двамата облечени в бяло санитари.

— Доволна ли си сега? — попита единият от тях.

— О, да — въздъхна тя облекчено. — Ще ми останат ли белези?

— Е, може и да остане някой и друг малък белег. Тук и може би тук. Не се безпокой, нищо сериозно. Ще се оправиш. Красавица. Не е трябвало да идваш тук. По-добре се върни обратно в Барселона в леглото на любимия.

— Да, и да му лъскаш оръжието — добави първият. — Не трябва да изпращат на фронта жени. Абсолютно безполезни сте там.

— Палецът ти е счупен — каза й по-любезният санитар. — Превързахме го. Ще те пуснем след няколко дни. — Той отново сложи превръзката на очите й.

Измъчвана от силно главоболие и от бучене в ушите, Мерседес скоро отново потъна в унес.

Изписаха я веднага щом се почувства по-добре. Както бяха предсказали санитарите, отокът беше спаднал и по скулите й щяха да останат няколко белега, които вероятно щяха да изчезнат с времето.

Но бученето в ушите й изчезна едва след седмица, а десет дни по-късно получи втора пушка, също толкова стара и ръждива, колкото и предишната. Тя я лъска в продължение на няколко часа, преди да се престраши да стреля с нея.

Не беше опасна, но покритието от вътрешната страна на дулото беше дотолкова изтъркано, че изобщо не можеше да стреля точно. Изстрелите, които произвеждаше, свистяха по странен начин и куршумите само по случайност се забиваха в целта. По-голямото количество от амунициите — двадесет и осем милиона остарели патрони, купени от мексиканското правителство, рядко произвеждаха изстрели.

Мануел й зачисли и един тежкокалибрен пистолет — страховито и много по-практично оръжие, както и три ръчни гранати. Фитилите на гранатите горяха не повече от три секунди — факт, който я ужасяваше. Тя ги прибра между завивките си за евентуални спешни случаи.

Когато се върна обратно в редиците на новобранците, тя разбра, че останалите са заели позиции на първия вал с намерението да обстрелват от време на време врага. Ветераните наблюдаваха проявите на високия им боен дух със снизхождение.

Мануел Рибера я окуражи да се присъедини към тях. Тя се подчини. След като беше ранена от собствената си пушка, вече не се страхуваше да стреля срещу врага. Легна сред чувалите с пясък и се прицели в една сива фигурка в далечината. Прицели се внимателно, но докато натискаше спусъка, малката сива фигура се прибра на сигурно място в окопа си. Мануел се засмя.

Изведнъж й хрумна, че току-що беше изстреляла първия си куршум в защита на Испания.

Другата мисъл, която проблесна в съзнанието й, бе, че за един миг е държала нечий човешки живот в ръцете си. Спомни си деня недалеч от мината за охра, когато беше удряла с камък главата на Леонард Корнадо. Колко лесно беше да убиваш!

Беше започнала да трепери. Опря чело на студения чувал с пясък и затвори очи. Прилоша й.

— Добре, добре. — Мануел я потупа по рамото. — Скоро ще те направим отличен стрелец.

Проявата й на слабост не продължи дълго. Врагът беше на прекалено голямо разстояние и единственият й шанс да застреля някого с това подобие на оръжие беше да му го завре в ухото и тогава да дръпне спусъка.

Оттогава нататък тя вече не изпитваше никакви угризения, когато стреляше със своето оръжие, каращо куршумите странно да свистят към рубежите на врага.

Развоят на войната беше невероятно бавен. И залозите бяха нищожни. Истинската битка беше за заемане на нови позиции на юг или на запад. Тук армиите се бяха окопали за зимата. До пролетта със сигурност нямаше да водят големи боеве. Онова, което всъщност правеха, беше да си играят на война.

Мануел отбеляза развеселено:

— Това си е направо пикник в сравнение с миналото лято. Нищо няма да се случи тук, докато зимата не свърши. Поне ги спираме да не напредват.

Ако само врагът знаеше, помисли си Мерседес, колко зле екипирани и неопитни са…

Въпреки привидното затишие смъртта коварно ги дебнеше. Пръв пострада Игнасио Перес. Един снаряд избухна съвсем близо до него и му разкъса бедрото. Намериха го да крещи и да се опитва да спре кръвта от разкъсаната артерия с пръсти. Закараха го в полевата болница, но по-късно разбраха, че е издъхнал от прекалено голяма загуба на кръв.

Всичко им изглеждаше някак нереално. Никой не можеше да повярва на случилото се.

През деня беше започнало да вали, а през нощта стана много студено. Всекидневното търсене на храна и дърва за огрев се беше превърнало в занимание от първостепенна важност, затова смъртта на Игнасио Перес скоро беше забравена. Както Хосе-Мария се беше изразил, той беше отишъл „да мете улиците на рая“ или „да забива щика си в ада“.

Два дни подред ги обстрелва един противников войник, който беше заел удобна позиция в гъсталака край реката. Макар всички да пълзяха по корем и да държаха главите си наведени, обстрелът не секваше. Стрелецът успя да улучи трима от техните.

Мерседес вече не се разстройваше нито при вида на кръв, нито от трупове. Вече не. Откакто беше видяла сгърченото от ужас лице на Матилд, тя знаеше, че телата са просто месо. Агонията беше страшна, а не окончателният акт на смъртта. Самият миг на настъпване на смъртта беше от огромно значение, както мигът, в който беше стреляла за пръв път срещу врага. Но след това на никого не му пукаше.

Мануел най-накрая успя да разтресе укритието на стрелеца с една граната и го разкъса, така животът в Сектор 14 се върна към обичайното търсене на храна, и дърва за огрев.

 

 

Една сутрин, докато жените перяха, Федерика Осорио я сръга с лакът в ребрата.

— Мануел Рибера ти е хвърлил око.

— Нима?

— Разбира се. Той е мъж. Не е като хилавия Хосе-Мария.

Мерседес вдигна рамене. Съвместното пране им даваше възможност да разменят неприлични забележки и спомени.

— Хосе-Мария е много симпатичен.

— Ха, симпатичен!

— Страшно е умен.

— Глупости! — Федерика се наведе към нея. — Никога ли не мислиш за секс? С твоя външен вид можеш да имаш всички хубави мъже тук.

Вана Кол, невзрачна и надъхана анархистка с очила с дебели стъкла, която силно се противопоставяше на сексуалната разюзданост в лагера, реагира остро:

— Остави я на мира, Осорио! Тук сме, за да се бием, а не да сеем венерически зарази.

— Върви по дяволите — сряза я грубо Федерика. — Кой има венерическа болест, стара четириока кучко?

Лицето на Вана застина от тази наглост.

Федерика отново се обърна към Мерседес.

— Мануел се чука като бик. Повярвай ми, пробвала съм го.

Мерседес се усмихна с нежелание.

— Прекалено гладна и вцепенена от студ е, за да мисли за чукане — подметна една от жените.

— Не виждаш ли, че е девствена — изкикоти се друга.

— Бих се чукала с всеки. Бих се изчукала и с Франсиско Франко за чиния горещи картофи — добави трета.

Федерика се подсмихна.

— Франко не обича жени, всички го знаят. Става му само между страниците на Библията. — Тя вдигна ризата си и изми едрите си гърди. — Е, Мерсе?

— Това е мръсна лъжа, измислена от червените — рече Мерседес. — Бъдете спокойни, Господ се е погрижил за сексуалния му живот.

— Как?

— Не сте ли чули, че държи до леглото си ръката на Света Тереза? Всяка неделна сутрин тя се вдига като по чудо и го обслужва.

Федерика се преви от смях. Останалите също, дори и Вана Кол.

Смехът прикри неувереността на Мерседес при подобни разговори. Не можеше да спре да се наблюдава отстрани. Понякога гърдите на Федерика, които бяха големи и с твърди зърна, й напомняха болезнено за онова, което се беше случило между нея и Матилд. Друг път пък изпитваше отвращение. Да не би да беше фригидна? Може би беше по-добре от това да бъде tortillera?

Не можеше да намери отговор на този въпрос. Не изпитваше никакво вълнение, когато другите говореха за секс, макар да разбираше по очите на някои жени, че разговорите за секс са също толкова възбуждащи, колкото и самият акт.

Мануел Рибера изобщо не я привличаше. Отдавна бе забелязала силата и мъжествеността му и нямаше нищо против начина, по който я защитаваше, но не изпитваше никакво желание за близост с него. Не й въздействаше в емоционален план и плътта му не можеше да я възбуди.

А любовта на Матилд беше толкова ефирна и нежна като докосването на криле на пеперуда. Сякаш беше изтъкана от нежност. Сексът, който наблюдаваше тук, беше груб и брутален. Беше като съвкупяването при животните, нещо, което после ставаше обект на шеги и подигравки. Никой мъж, помисли си тя, никога не би могъл да разбере онова, което Матилд беше сторила за нея.

Различен беше само Хосе-Мария. Той беше единственият тук, към когото изпитваше някаква привързаност. Прекалено чувствителен беше. Нежността му я трогваше. По това си приличаше с Матилд.

Но другите му се присмиваха. Уязвимостта и болнавият му вид навеждаха на мисълта за обреченост. Сякаш беше лишен от сила за живот. Именно този парадокс я отблъскваше.

Мануел можеше да се чука като бик, но нямаше душа. Докато Хосе-Мария беше изтъкан от нежни чувства, но лишен от мъжественост.

Или поне тя чувстваше нещата по този начин.

Беше вече ранна пролет, когато един следобед тя се почувства толкова гладна, че реши да се разходи из дивата нарова горичка. Намери един плод и седна на сухата напукана земя да го обели.

Десетките лъщящи червени семенца вътре бяха прекрасни. Все едно можеше да ги наниже на огърлица от стъклени мъниста. Тръпчивата вътрешност на плода не задоволяваше глада й, но тя продължаваше да яде заради самото ядене. И за да се отвлече от мислите си за няколко минути.

Вече беше наясно, че романтичните й представи от Сан Люк за величавостта на войната умират с всеки изминал ден. Гладът, студът и нашествието на въшките дори по най-интимните места, не можеше в никакъв случай да се нарече величаво. Осакатяването от снаряд или пробождането с щик в калта не беше благородна смърт.

Макар че никога нямаше да го признае открито, тя вече беше започнала да се съмнява, че републиката ще спечели войната. Разбира се, беше потиснала съмненията си, както вероятно и другите правеха. Но тя все по-болезнено започваше да чувства разпадането и разложението, царящи около нея.

Спомни си за своята романтична мечта да срещне Жерард Масагер в разгара на някоя битка. Сега вече знаеше, че мъж като Жерард не би се доближил дори на километри от подобно място. Месеци наред не се беше сещала за него. Беше спряла да мисли за същинския си баща от момента, в които навлязоха в Арагон. Беше го прогонила от мислите си.

Сега обаче, докато гризеше нара, неочаквано си спомни вкуса на шампанското. Спомни си и усещането за цигарения дим в дробовете, от който й се бе замаяла главата.

Винаги избирай внимателно страната, на която ще застанеш. И винаги прави своя избор с трезв разсъдък… Е, сигурна ли си, че ще победите?

Изведнъж тя чу шумолене сред горичката и сграбчи пушката си. Свали предпазителя и подвикна:

— Кой е там?

— Аз съм. — Беше Хосе-Мария, който надничаше към нея през стволовете на дърветата. — Преча ли?

— Да. — Но изражението на лицето му я размекна. — Няма значение. И без това собствените ми мисли не са много добра компания. Ела и седни при мен, щом искаш!

Той се наведе и я погледна в лицето. Пръстите му неочаквано докоснаха страната й.

— Белезите ти зарастват. Сигурно няма да остане и следа след време.

— Имах късмет, че не изгубих зрението си. Външният ми вид е на второ място.

Той я наблюдаваше със странно изражение.

— Много си красива — изрече тихо. — Приличаш на гъркиня. Очите ти са толкова черни, сияйни и дълбоки. Лицето ти има идеална овална форма. Знаеше ли го?

— Не — отвърна тя тихо.

Той докосна устните й.

— А устните ти са толкова меки. Не отивай в подземния свят, Персефона. Завинаги ще потъна в скръб, ако го направиш. — Сякаш засрамен от поетичността, с която се бе изразил, той седна непохватно на тревата. Слабото му тяло съвсем се губеше под кожените ремъци и патрондашите с амуниции, с които се беше препасал.

— Звучиш ми угнетено — забеляза тя.

— А ти не си ли?

— Не повече от обикновено.

Хосе-Мария въздъхна.

— Чувствам се постоянно угнетен. Но когато съм с теб, усещам ведрост. Ти си единственият човек тук, с когото бих могъл да разговарям. Не си като останалите. Освен теб и мен, вероятно никой тук не е прочел и една книга през живота си.

— Занимавали са се с други неща сигурно.

— Да. Правили са всякакви други неща, които аз не съм. И други, които никога не бих могъл да направя. — Лицето му се сгърчи. — Отвратително! Да се съвкупяват в канавките като животни. Да ядат с пръсти от консервите.

— Е, това са пролетариите, които славословиш толкова — напомни му тя кротко. — Има и по-лоши неща от съвкупяването в канавките. Трябва да ги образоваме. Това е работата на хора като теб, на умни хора, които разбират нещата.

— Едва ли бих могъл да ги науча на нещо — продума той мрачно. — Смятат ме за недоразумение на природата. Как бих могъл да се меря с тях.

— Може би наистина не ти е тук мястото, Хосе-Мария.

— А на теб? — попита той. — Защо изобщо позволиха да идват тук жени. Това беше грешка. Ужасна грешка. И баща ти беше прав.

— Нямам нищо против да ям от консерва, стига да има такава.

— Но ти не се съвкупяваш в канавките. — За момент лицето му придоби уплашено и умолително изражение. — Нали?

— Аз не се съвкупявам никъде — произнесе тя в един от редките си моменти на откровение.

Изражението му леко се успокои.

— Девствена ли си?

— Да — каза тя след малко.

— Аз също — отвърна той тихо. Пресегна се и хвана ръката й. Усети тънките му студени пръсти да обвиват нейните, но не се възпротиви. — Всички те желаят. Всички мъже.

— Не обръщам внимание на тези неща — усмихна се тя.

— Аз пък обръщам. Забелязвам всичко, което правиш или казваш. Ти си специална за мен. — Той вдигна изведнъж ръката й към устните си. Макар ръката му да беше студена като лед, устните му пареха. Тя го погледна съчувствено, почти с жал.

— Ти също си специален за мен, Хосе-Мария.

— Наистина ли мислиш така? — възкликна той.

— Да.

— Може ли да те целуна? — Гласът му трепереше леко. — Имам предвид по устните?

Тя се поколеба, но кимна. Той си свали очилата с разтреперани пръсти и се наведе напред. Устните му бяха меки като на дете. Той я прегърна непохватно и я придърпа към себе си. Патрондашите му с амуниции я убиваха, но тя не се отдръпна. Не изпита нито желание, нито отвращение, само далечна нежност. Почуди се дали щеше да я помоли да се любят тук, под наровите дървета. Двама девственици по време на война. Знаеше, че не изпитва никакво желание.

Протегна ръка и го погали нежно по страната. Той погали гърдите й през блузата.

— Обичам те — прошепна дрезгаво. — Влюбен съм в теб, Мерсе.

Тя си спомни Матилд и изпита безкрайна тъга. Затвори очи и разтвори устни.

Езикът му обходи несигурно топлата и влажна вътрешност на устата й. Не беше умел в целуването. Прекалено свенлив и непохватен. Тя не му отвърна. Щеше да го нарани жестоко, ако се покажеше по-умела. Ако правеха любов, помисли си тя, трябваше да го насочва непрекъснато. Една сляпа да води слепец.

Тя разкопча блузата си и насочи ръцете му под нея. Чу го как затаи дъх, когато пръстите му докоснаха голата й плът. Ръцете му трепереха. Намери зърната й, които бяха настръхнали от студа, и започна да ги гали трескаво. Тя не помръдваше. Беше се издигнала на някакво по-високо равнище и се наблюдаваше отгоре, анализирайки усещанията си. Изпитваше ли удоволствие? Ами възбуда?

— Нека легнем — прошепна той. — Моля те.

Тя се подчини и легна по гръб. Над нея листата на нара сякаш образуваха решетка, в чиито пролуки се виждаше бледото небе.

Хосе-Мария целуна гърдите й. Тя хвана главата му с ръце и усети жадните му устни върху зърната си. Не се опитваше да й достави удоволствие. Беше просто отчаяното сучене на дете, което вземаше, без да дава. Не бе посветен абсолютно в нищо.

Тя го погали и усети как слабото му тяло се напрегна и потрепери от възбуда. Желанието пулсираше в него като мощен мотор в тънка обвивка. А тя не усещаше нищо. Само слабите удари на сърцето си. Чувстваше се така, сякаш духът на Матилд я наблюдаваше с иронична усмивка на устните. Може би бе изпитвала вълнение, когато беше с Матилд, защото правеха нещо забранено. Срамно. Възбудата от греха. Може би беше перверзна по рождение.

Тя сложи ръка на слабините му и усети ерекцията му под пръстите си — странна и едновременно елементарна уредба на противоположния пол, която опъваше грубата материя на панталоните му. Той простена безпомощно, докато тя го галеше. Лицето му беше почервеняло от страст, но сега пребледня. Мерседес забеляза как погледът му дълбоко сияе.

Инстинктивно усети, че напълно контролира ситуацията. Можеше да го накара да свърши сега и да приключат с всичко. Така щеше да запази девствеността си за друг път и за друг мъж.

Взе решението с малко тъга. Не го желаеше. Притисна се силно към него и го целуна по устните. Три или четири бавни потърквания на ръката й бяха достатъчни. Той простена името й и тя усети как слабините му се свиха конвулсивно под дланта й в продължителен замиращ трепет. Грубият плат стана горещ и влажен.

Тя не махна ръката си, докато той не се отпусна съвсем.

Вдигна поглед към нея. Лицето му отново беше станало алено, този път от унижение.

— О, М-Мерседес — заекна той. — Аз… съжалявам!

— Недей.

— Господи, толкова ме е срам!

— Защо? Беше красиво.

— Но аз…

Тя го накара да замълчи. Бедното момче нямаше никаква представа, че го беше направила нарочно. Мерседес го прегърна, презирайки се за начина, по който го беше манипулирала, но изпита облекчение при мисълта, че всичко е свършило.

До слуха им достигна шума на аероплан. Над тях често прелитаха аероплани, високо в бледото зимно небе, но този път шумът беше различен. Чуха как някой крещи откъм окопите. Двамата се изправиха на крака и вдигнаха погледи нагоре.

Тъкмо минаваше над тях. Когато Мерседес погледна нагоре, чу усилващото се пронизително свистене.

Хосе-Мария я сграбчи за ръката.

— Бомба! — изкрещя той.

Последва ужасен взрив, който отхвърли и двамата назад. Посипа ги дъжд от прах и изпочупени клони. Останаха да лежат на земята оглушали и почти изпаднали в безсъзнание. Първата й инстинктивна мисъл беше да се изправи и да побегне през глава, но Хосе-Мария я дръпна надолу.

— Залегни на земята!

Последва втора експлозия. Ударната вълна се блъсна в дърветата. Мерседес се зарови в пръстта като обзето от паника животно.

Малко по-встрани падна и трета бомба. Въпреки бученето в ушите си тя чу дивите крясъци откъм окопите. Хосе-Мария я накара да се изправи. Очилата му лежаха счупени на земята. Лицето му изглеждаше голо без тях.

— Ела — каза той задъхано, — преди да са се върнали отново.

Те се запрепъваха към високия стълб от пушек, издигащ се над редута, където Мерседес беше седяла преди около половин час. На земята лежаха безразборно трупове и оръжия като разпръснати отломки след ураган. Първото тяло, на което попадна, лежеше проснато върху чувалите с пясък. Мъжът беше мъртъв — окървавено плашило, чийто пълнеж беше изваден. Една жена пълзеше пипнешком към заслона. Ръцете й бяха алени от кръвта.

В полуоткритата землянка се виждаха купчина трупове — ранени, мъртви и живи. Тя видя кръвта, която се процеждаше от полуоткъснатите крайници. Един мъж квичеше като кастрирано прасе, макар по него да не се забелязваше нито една рана. Тя се помъчи да си поеме въздух и се втурна да помогне да изнесат ранените от землянката. Сграбчиха я ръце, които панически търсеха помощ, а устните се разтвориха да изрекат несвързани молби. Няколко души бяха погребани под отломките.

Санитарите вече пътуваха през полето в своите раздрънкани линейки. Касапницата беше още по-ужасна, защото повече хора бяха изненадани на едно място. Сякаш допреди малко бяха играли на някаква игра, но изведнъж правилата бяха променени от неведома зла сила. Трябваше да се пребори със собствения си шок, за да може да се движи.

Пристигнаха още линейки от други части на фронта. Мъртвите лежаха наредени в редица, за да бъдат погребани по-късно. Гледката беше ужасяваща. Ударната вълна беше откъснала ръце и крака, беше счупила ребра и черепи. От онези, които бяха попаднали в центъра на взрива, не беше останало кой знае какво.

Загиналите бяха над десет души. Още поне двадесет бяха ранени и някои от тях щяха да умрат.

Едно от последните тела, които откриха, беше това на Федерика Осорио. Тя лежеше под укреплението с широко отворени очи и се взираше любопитно в бледото небе, сякаш беше видяла някакво странно, невиждано дотогава сияние.

 

 

Дългото зимно спокойствие беше свършило завинаги. Веднага след въздушното нападение започна засилен артилерийски огън откъм вражеските позиции. Тяхната артилерия явно беше получила подкрепления и затова бе отпочнала постоянен обстрел. Земята се тресеше от глух тътен. Снарядите прелитаха над главите им със звука на разкъсано хасе и избухваха някъде в Гранадос. Скоро над града щяха да се издигнат пушеци.

Привечер и над окопите започнаха да се сипят снаряди, отначало безцелно, но сетне с все по-голяма точност. Свистяха страховито, докато се движеха, и експлодираха с оглушителна сила. Въздухът се изпълваше с кал и хвърчащи шрапнели. Редутите им за самоотбрана не бяха създадени по точен план и това затрудняваше врага в точността. Но те бяха принудени да пълзят напред-назад в калта и се снишаваха ниско всеки път, когато чуеха над главите си пискливото свистене и от време на време нечий вик. Санитарите търчаха безспир и отнасяха ранените.

По странно стечение на обстоятелствата те самите имаха на разположение десетки снаряди в неразопаковани сандъци, но нямаха минохвъргачки. Нямаха дори картечница, с която да отговорят на огъня.

Това беше първият случай, в който Мерседес беше изложена на непрекъснат огън през всичките тези месеци, прекарани на фронта. Изведнъж тя осъзна, че всъщност е мека торба с органи, която можеше да бъде пробита отвсякъде и нито една нейна част не е надеждно защитена. Опита се да не си представя жестоката болка от проникването на стоманата в плътта й, но кожата й сякаш имаше свое собствено въображение, защото настръхна и почти се парализира. Силната миризма на амоняк от експлозивите се пропиваше във всичко наоколо, дори и в мизерното ядене, което деляха на порции смълчани и уплашени.

Канонадата продължи и през нощта. Отслабна едва на следващата сутрин, което предизвика нова вълна от страх, че ще подновят въздушните атаки. Изтощени, те се опитаха да се реорганизират като току поглеждаха уплашено небето дали не се задават вражески самолети.

Нервите на Мерседес бяха извън контрол и тя непрекъснато трепереше. Ръцете й сякаш не можеха да задържат нищо. Парализираните й пръсти изпускаха всичко. Останалите бяха не по-малко деморализирани. Рязката промяна от скука към внезапен ужас ги беше лишила от разум и чувства. Касапницата беше предизвикала смут сред тези неопитни и некалени в битките доброволци.

Безпощадният обстрел и снарядите ги бяха извадили от релси. Много от тях повръщаха, други плачеха безпомощно. По-голямата част бяха изпаднали в апатия и не обръщаха внимание на ругатните и ритниците на офицерите си да възобновят стрелбата. Кръвта на мъртвите сякаш беше навсякъде — по дрехите на живите, по оръжията им, по ръцете и лицата им.

Дойде новината, че полевата болница в Гранадос е препълнена с хора в много тежко състояние. Чуха също така и слухове, че щабът на анархистите е бил евакуиран спешно от града. Това предизвика слисване, докато един от куриерите не дойде на мотор, за да им съобщи, че щабквартирата е била преместена в една къща в близкото селце. Останалата част от съобщението му ги хвърли в още по-голяма паника.

— Тази вечер е почти сигурно, че ще има вражеска атака. Или вероятно в ранните часове на деня.

— Е, ние ще сме готови, когато копелетата дойдат — обеща Мануел мрачно и тръгна да организира и окуражава хората си.

Снарядният обстрел започна още следобед и постепенно премина в несекващ огън, който продължи и през тъмната ветровита нощ. Ушите на Мерседес я боляха от шума, а мозъкът й пулсираше. Снарядите блестяха в алено в тъмнината. Хората клечаха в калта със съзнанието, че когато огънят отслабне, врагът ще започне да се придвижва през реката към техните позиции. Очакването беше ужасно.

— Искам жените да останат зад укрепленията, ако през нощта започне престрелка — предупреди ги разярено Мануел. Той беше силно разстроен от смъртта на Федерика. — Не искам повече нещастни случаи. Разбра ли ме, Мерседес?

Тя кимна. Другите жени също не се опитаха да спорят. Но тя извади тежкия пистолет и гранатите изпод завивките си.

Останалите наостриха щиковете си и заредиха оръжията си с безполезните мексикански амуниции. Хосе-Мария се скри до Мерседес в окопа.

— Аз ще те защитавам — не спираше да я успокоява той, но трепереше повече от нея.

Колкото и егоистично да беше, искаше й се точно сега той да е някъде другаде. Ако врагът влезеше в окопа им, тя знаеше, че той ще е по-скоро пречка, отколкото защита. Но накрая заспа в обятията му. Тялото й потръпваше конвулсивно всеки път, когато наблизо паднеше снаряд.

 

 

Атаката започна точно преди изгрев-слънце. Врагът сигурно си беше проправил път през телените ограждения без караулът да го забележи.

Всичко започна с няколко възпламенени гранати, които я събудиха, а сърцето й се качи от ужас в гърлото. Тя се вкопчи в Хосе-Мария, без да знае от коя посока идва атаката. През следващите няколко минути настана пълен хаос от викове и безразборна стрелба.

— Ето ги! — извика някой.

Към тях се придвижваха тъмни сенки на фона на надвисналото мрачно утринно небе. Страхът премина в ужасна болка в главата, която вече не можеше да понася. Въпреки нарежданията на Мануел тя си проправи път нагоре към чувалите с пясък. С парализирани треперещи пръсти издърпа последователно фитилите на гранатите си. Хвърли ги една след друга над укреплението по посока на тъмните прокрадващи се фигури. Хосе-Мария я издърпа за краката с ругатни.

— Прикрий се, за бога!

Гранатите избухнаха една след друга. Посипа ги пръст, а заглъхналите й уши доловиха стонове. Тя се беше проснала зад чувалите с пясък и се чудеше замаяно дали беше убила някого.

Възпламеняването на нови гранати освети околността. Сумракът беше разсеян от зеленикави и червеникави отблясъци. Очакваше врагът да премине рубежа във всеки един момент с насочени щикове. Стисна силно пистолета си, като се молеше патроните й да не се окажат некачествени.

После Мануел дойде при тях. Сграбчи Хосе-Мария за ръката и го издърпа на крака.

— Хайде, ставайте! Всички! Те са повече на брой. Трябва да отвърнем на удара. Хайде, да ви вземат дяволите!

Мъжете се втурнаха към укреплението. От другата страна се чуваха дрезгави, нечленоразделни звуци. Стрелбата се засили.

В окопа останаха само жените. Тя чуваше риданията на някои от тях до себе си. Ако й беше писано да я убият, помоли се тя, нека поне да стане бързо. Без да я осакатяват. Без да крещи от нечовешки мъки, на каквито беше станала свидетел вчера.

След десетина минути стрелбата позаглъхна, после постепенно започна да отслабва. Известно време се чуваха отделни изстрели в сумрака, но вече не летяха възпламенени гранати. Настана объркано движение насам-натам. Извикаха санитарите.

— Какво се е случило? — попита женски глас.

Някой се отдели от укреплението и се втурна задъхано към тях. Жените изпищяха, но това беше Мануел. Той ликуваше.

— Победихме ги, копелетата! Не е зле като за първа битка през тази година!

Последва мрачно веселие.

— Къде е Хосе-Мария? — попита тя и хвана Мануел за ръка.

Тонът му се промени.

— Ето го там.

Тя усети как в гърлото й заседна буца.

— Ранен ли е?

— Да.

— Лошо ли? — едва продума тя.

— Не мога да кажа.

— Искам да го видя!

Той понечи да се противопостави на настояването й, но махна с ръка.

— Хайде, ела.

Тя се изправи и последва Мануел.

— Това е единственият случай на раняване от известно време — рече Мануел. — И точно на него ли, горкия, да се случи.

Слънцето вече изгряваше над планините и студените хоризонтални лъчи хвърляха издължени сенки по земята. Хосе-Мария лежеше на една страна в калта на няколко метра от укреплението и скимтеше. Стискаше уста с ръце, сякаш се молеше и не искаше околните да чуят думите му. Тя коленичи безпомощно до него.

— Къде си ранен?

Той само поклати глава, неспособен да отговори на въпроса й. Краката му май бяха неподвижни. Мануел го обърна по гръб и огледа корема му. Мерседес забеляза, че униформата му имаше по-тъмен цвят и беше влажна отпред. От раната се носеше мирис на екскременти. Мануел погледна Хосе-Мария с отвращение.

— О, господи — простена тя. — Ще се оправиш, любов моя. Ще се оправиш…

Тя се опита да разкопчее ненужните кожени патрондаши и колани. Мануел я спря. Тя взе главата на Хосе-Мария в ръце и го целуна. Лицето му беше студено и влажно. Опита се да не плаче, но нищо не беше в състояние да спре сълзите, които напираха от очите й.

Той не говореше. Изгряващото слънце го окъпа в златиста светлина. След няколко минути пристигнаха санитарите. Когато сложиха Хосе-Мария на носилка, той извика леко и замята глава в несвяст. Мерседес ги помоли да бъдат внимателни. Те се втурнаха към колата. Силуетите им се откроиха злокобно на фона на изгрева.

Мануел я прегърна. Тя се вкопчи в него с чувството, че сърцето й се облива в кръв, и даде воля на сълзите си. Той я галеше по косата, а големите му ръце се опитваха да я държат нежно.

— Ще се оправи — обеща й той. — Ще го закърпят. Не страдай толкова.

После някой посочи с ръка и извика сподавено:

— Вижте!

Те се обърнаха и погледнаха от другата страна на реката, накъдето сочеше човекът. През нощта врагът беше преместил позициите си с петстотин метра. През долината беше прокарана нова огнева линия, много по-близо до позициите им. Картечниците вече бяха окопани и те уловиха движението на перископ на ранните утринни лъчи. Атаката беше имала за цел само да отвлече вниманието им от преместването на огневата линия. Изведнъж положението рязко се беше променило.

— Оттам — каза Мануел мрачно — ще могат да хвърлят снаряди направо в скутовете ни. Ако скоро не получим подкрепления, ще бъдем принудени да се оттеглим.

Думите му останаха да висят във въздуха.

— Там! Там! Един от тях е още жив!

Те побързаха да се присъединят към останалите. На земята лежаха трима мъртви войници, които представляваха кални купчини с оголени сякаш в усмивки зъби. И тя беше отнела живота на един от тези незнайни врагове.

Четвърти войник от националистите лежеше под едно дърво и стенеше. Беше ранен от едната страна. Униформата му беше просмукана от кръв, а бледото му лице се взираше с ужас в групичката, която се приближаваше към него.

— Какво ще го правим? — попита един мъж Мануел. — Да извикаме ли санитарите за него?

— Не — каза Мануел грубо. — Никакви санитари за тази измет. — Той издърпа револвера си и се приближи до ранения. Наклони пистолета си и го насочи към главата му.

Някаква жена изпищя. Мерседес извърна лице, неспособна да наблюдава разстрела. Раненият започна отчаяно да се моли в настаналата тишина.

Тялото на Мерседес подскочи, когато чу как пистолетът изщрака, но на празен ход. Мануел дръпна спусъка отново. Още веднъж напразно. Той изруга ядосано. Беше изпразнил пълнителя на пистолета си по време на атаката.

Раненият се претърколи и се опита да се отдалечи от Мануел. Мануел започна трескаво да бърка из джобовете си за патрони.

— За бога! — изсъска той към смълчаните зяпачи, — нека някой от вас застреля копелето!

Никой не помръдна. Лицата им бяха посивели от ужас. Едно беше да стреляш в тъмното срещу вражеската армия, ала това бе съвсем друго.

Мануел не успя да намери патрони за пистолета си. Той изтича след пълзящия на колене мъж и започна да го рита с всичка сила по ранената страна. Мъжът не изкрещя, но падна на земята и започна да се гърчи. Лицето на Мануел беше заприличало на страховита маска. Той отдръпна крак и ритна гърчещия се в същото място още по-силно, което го накара да подскочи.

После отново и отново. Най-накрая раненият издаде звук, подобен на грак. От зейналата му уста бликна кръв.

Няколко души започнаха да протестират и да умоляват Мануел. Мерседес откри, че държи пистолета си в ръка. Приближи се към ранения. Съзнанието й беше като бял лист хартия. Светът притихна.

Знаеше, че ще пропусне, освен ако не се приближи на достатъчно близко разстояние. Тя притисна разтреперана дулото към слепоочието на мъжа. Пистолетът подскочи силно в ръката й, а главата на мъжа отскочи назад. Миризмата на кордит парна ноздрите й. Тялото на войника затрепери неудържимо, но тя погледна онова, което куршумът беше му причинил. Мозъкът й сякаш бе престанал да работи. Не чувстваше нищо. Кръвта попиваше във влажната земя.

Другите се взираха в нея, вцепени от онова, което беше извършила.

— Смело момиче — каза Мануел и я потупа по рамото.

Взе пистолета от ръката й и спусна предпазителя, след което го сложи обратно в кобура й. Обгърнал раменете й с ръка, той я поведе обратно към редута. Краката й се влачеха от изтощение. Другите ги последваха смълчани.

Тя се запита вцепенено дали беше застреляла мъжа от жал, или за да отмъсти за Хосе-Мария. Дали това имаше някакво значение. Може би да, но по странен и далечен начин. Онова, което имаше по-голямо значение, беше вцепенението, сковало сърцето й.

Чувстваше, че и тя е преживяла определен вид смърт. Вече нищо в живота й нямаше да бъде същото.

 

 

Следобед пристигна един камион. От него се показа четиридесетгодишна жена, облечена в черно.

Оказа се Долорес Ибарури, самата La Pasionaria^[1].

Изглеждаше по-възрастна, отколкото на снимките. Косата й беше опъната назад в стегнат кок. Под очите й имаше тъмни кръгове. Лицето й беше мрачно и сериозно. Но когато се изправи на стъпенката на камиона, за да им говори, гласът й се оказа силен и звънлив, а очите й блестяха.

— Дойдох тук като жена да се обърна специално към жените на фронта. Вие се представихте забележително! Никога няма да забравим това. Когато спечелим тази война и юздите на мира бъдат отново в ръцете ни, вашите имена ще бъдат записани със златни букви в историята на Испания. Но сега съм тук, за да ви кажа, че е време да се върнете по домовете си.

Понесе се озадачен шепот. Мерседес усети как стомахът й се сви на топка. Тя заби поглед в студеното синьо небе и не чу почти нищо от останалата част на речта. Чувството за нереалност не я напускаше. Всичко сякаш се случваше на някой друг, не на нея. Войната, смъртта — все неща, които й бяха чужди.

 

 

Нямаше новини за Хосе-Мария. Полевата болница беше претъпкана с ранени. Чувстваше, че е жив. Не можеше да е иначе. Невъзможно би било да е мъртъв.

La Pasionaria им съобщи новините за голямата битка при Гуадалахара, която според думите й беше променила хода на войната. Сега вече победата на републиканците беше неизбежна. Народът щеше всеки момент да възтържествува над силите на фашизма и реваншизма. Каза им още, че позицията на републиканците относно участието на жените в доброволческите отряди се беше променила и те трябваше да бъдат изтеглени от бойното поле.

— Отсега нататък вашето място ще бъде в тила. Можете да бъдете много по-полезни, ако се върнете по домовете си — увери ги тя. Студеният вятър носеше надалеч гласа й. — Върнете се в Барселона и Сарагоса. Върнете се в работилниците, фабриките и болниците. Върнете се по домовете си. Започнете да се подготвяте за заминаване. Утре сутринта ще пристигнат камионите, които ще ви откарат в тила.

Тя слезе от камиона. Много от жените плачеха открито от облекчение, че ще напуснат фронта.

Мерседес стоеше мълчаливо и стискаше пушката си. Дотук ли ги беше довело всичко? До отзоваване. Не бяха ли напусто всичките им досегашни страдания? Къде бяха изчезнали надеждите им? Тя си спомни за Федерика, която лежеше мъртва в калта. Спомни си за Хосе-Мария и за мъжа, чийто живот беше отнела тази сутрин. Беше убила човек в името на републиката. Безпомощен, ранен човек, който се беше опитал да ги умилостиви с отчаяни молби.

В последния миг я бяха превърнали в убийца. А сега я изпращаха обратно вкъщи.

La Pasionaria щеше да обиколи целия фронт. Врагът, който може би знаеше за това височайше посещение, поддържаше непрекъснат огън. Обиколката продължи под звуците на експлозиите и рикошетите. След като тя потегли, жените започнаха да събират малкото си вещи, а мъжете ги наблюдаваха унило. Някои от тях се възпротивиха, особено онези, които се бяха привързали към някои от жените.

— Затваряйте си устите — нареди Мануел. — Това е най-хубавото, което ни се случва тази година. Не можем да водим война, докато на вратовете ни висят жени и деца. Не можем да гледаме как ги застрелват или разкъсват. Веднъж щом се приберат у дома, ще се почувстваме истински войници.

Мерседес намери отнякъде раздрънкан велосипед и се понесе по разбития път към Гранадос, за да види Хосе-Мария.

След битките през изминалите няколко дни сега в болницата цареше хаос, изпълнен с ужасяващи стенания и гледки. Снарядите продължаваха да обсипват града и над къщите на талази се носеше гъст дим.

Дворът беше пълен с линейки и носилки. Малко по-встрани бяха спрени няколко старомодни катафалки, теглени от коне. Навсякъде лежаха ранени — на дюшеци по пода и дори навън на студа, докато чакаха да бъдат евакуирани в Барселона. Имаше много повече лекари и сестри, отколкото предишния път, когато я бяха приели в болницата.

Мерседес попита няколко сестри със сериозни физиономии къде лежи Хосе-Мария, но те не й обърнаха никакво внимание, докато най-накрая не откри една млада помощница с подути от плач очи.

Тя й описа Хосе-Мария.

— Млад и тъмнокос. Ранен в коремната област. Снощи.

— Прострелян ли беше?

— Мисля, че да.

— Щом раната му е от такова естество, мисля, че няма да е в състояние да приема посетители.

— Трябва да се върна в Барселона утре сутринта — помоли Мерседес. — Просто искам да го зърна, преди да потегля натам. Той ми е близък приятел.

Помощницата сви унило рамене.

— Трябва да попитам главната сестра. Стомашните интервенции са в дъното. Ще ви заведа.

Тя последва сестрата през приличната на кланица болница. Телата лежаха толкова гъсто едно до друго, че трябваше да ги прескача. Замаяни или трескави погледи я следяха по целия път. Някои от мъжете крещяха от болка, но никой не обръщаше внимание на мъките им. Тук-таме по превръзките на глави, ръце и гърди се виждаха алени петна. Навсякъде цареше суматоха. Всички бързаха, окото все попадаше на следи от немара и мръсотия. Миризмата на гангренясала плът давеше.

Сигурно така изглежда адът, помисли си Мерседес.

Отделението в дъното беше сравнително най-тихото. На места бяха сложени капаци на прозорците. Мерседес изчака пред вратата, докато помощницата влезе и поговори полугласно с главната сестра. След малко излезе и кимна на Мерседес да влезе. В стаята, която някога беше представлявала изискан салон за приеми, имаше шест легла. Върху всички тях лежаха смълчани фигури.

Хосе-Мария беше на първото легло. Слабото му тяло почти не се забелязваше под добре опънатите завивки. Лицето, което лежеше на възглавницата, имаше цвета на жълта глина. Очите му не бяха съвсем затворени и изпод подпухналите му клепачи се провиждаше ивица бяло. До леглото имаше банка с кръв, а във вената на слабата му ръка беше забодена игла с тръбичка.

— Оперираха го тази сутрин — каза главната сестра на Мерседес. — Извадиха половината му вътрешности. Загубил е много кръв. В момента е на морфин, но и иначе щеше да е в безсъзнание. Съпруга ли сте му?

— Приятелка. — Мерседес усети как в гърлото й заседна буца. Трябваше да се насили да не извърне поглед от него. — Ще го изпратят ли в Барселона?

— След няколко дни. Ако си струва.

— Какви са шансовете му да оживее? — промълви тя.

— Ако има късмет — отвърна главната сестра. — Обикновено умират от шока или от перитонит. Само пет минути, моля.

Тя излезе от стаята и остави вътре Мерседес. Нямаше нито един стол. Мерседес се наведе и целуна Хосе-Мария по челото. Кожата му беше студена и влажна. Той не даде никакъв признак, че усеща присъствието й. Нейният почти любовник. Приличаше на мъртвец.

— Хосе-Мария, чуваш ли ме? — Тя погали нежно лицето му. — Трябва да се връщам. Всички жени ни отзовават. Дойдох да ти кажа довиждане. Налага се да те оставя тук. Не искам, но трябва. Моля те, прости ми. Хосе-Мария? Чуваш ли ме?

Стори й се, че клепачите му потрепнаха. Но не можеше да бъде сигурна. Беше решила да не плаче повече, макар че сълзите напираха в гърлото й и я задушаваха. Тя го целуна, този път по устните. Бяха меки като на заспало дете. Не издържаше повече в тази потискаща обстановка. Трябваше да се махне. Да тръгне час по-скоро.

— Ще се видим в Барселона. Не умирай — прошепна тя. — Моля те, не умирай! Искам да те видя отново.

Обърна се и излезе от стаята.

— Как ще разбера какво е станало с него? — попита Мерседес главната сестра отвън.

Тя й написа някакъв телефонен номер.

— Можете да опитате да позвъните на този номер. От време на време връзката се получава.

Мерседес й кимна и потегли обратно с колелото към фронтовата линия в тъмното. Колко пъти още в живота й щеше да се налага да оставя човек, когото обича, да умира или да го вижда вече мъртъв? Първо Матилд. А сега и Хосе-Мария. Може би над нея тегнеше прокобата да оказва фатално въздействие върху събитията и онези, които я обичаха, да си отиват без време от този свят.

Същата нощ сънува кошмар, в който Хосе-Мария и мъжът, когото бе убила, се смесиха в едно призрачно същество, което се влачеше в калта, стенеше, кървеше и я преследваше. Ръцете му я дърпаха, умоляваха и призоваваха.

Тя се събуди на следващата сутрин с познатата ужасна миризма. Вгледа се в мръсотията и бъркотията на Сектор 14, които я заобикаляха. Сякаш изведнъж беше прозряла цялата ненужност на присъствието им на този сектор от фронта. Долорес Ибарури беше права. Нямаше с какво да допринесат за благоприятния развой на войната тук.

Изобщо не бе трябвало и да идват.

Камионите ги чакаха. Беше решила да вземе само няколко неща. Даде одеялата си на свои приятели, а пистолета и опаката си пушка — на един младеж новобранец от Сарагоса.

Беше прекарала всичко на всичко три месеца на фронта. Докато се сбогуваше с мъжете, Мерседес си мислеше, че може би никога вече няма да ги види. Знаеше, че фиаското на войната вече бе се превърнало в трагедия и че всички те щяха да измрат като мухи.

Мануел я прегърна отривисто.

— Довиждане, малка девственице — усмихна й се той широко. — Ще се видим в Барселона. Не плачи, за бога.

Тя се качи в камиона заедно с всички останали — курви и светици, плачещи и смеещи се. Чувстваше се смъртно уморена.

 

 

Барселона, Испания

Два дни по-късно, в петък, друг камион ги стовари пред казармите на анархистите в Барселона. Настаниха ги в едно претъпкано общо спално помещение. Готвеха да изпращат ново попълнение новобранци на фронта. Войничетата се взираха в нея с невярващи очи.

Обади се в болницата в Гранадос няколко пъти, но не можа да се свърже с главната сестра.

Бродеше из улиците и се опитваше да подреди обърканите си мисли. Градът се въртеше около нея и й се струваше ужасно шумен след заточението на фронта.

Барселона обаче се беше променила.

Веселието беше изчезнало. Знамената висяха окъсани. Гладът и изтощението се бяха настанили в града. По улиците се виждаха опърпани бегълци от други провинции, които просеха храна.

Назряваше контрареволюция. Хардлайнерите комунисти се опитваха да установят контрол над града. Главорези, обучени от тайните служби на Съветския съюз, извършваха брутални убийства, възнамерявайки да отстранят най-преданите анархисти и да „прочистят“ редиците на революцията.

Бяха стигнали дотам, че анархисти и комунисти си устройваха престрелки от балконите и покривите на къщите. Носеха се слухове, че в мазетата на къщите се извършват разпити, придружени понякога от зверски мъчения. Всичко това беше съпроводено от публични порицания, контраобвинения, нови убийства и престрелки. Войната беше станала вътрешна. Светът беше полудял.

Хората вече не се гледаха в очите. Сякаш целият град действаше под влияние на някаква психоза. Сякаш знаеше как ще приключи войната.

Трезвото осъзнаване на всичко, което се случваше около нея, отврати Мерседес. Романтичните идеи, които беше възприела от баща си, й въздействаха силно, докато все още ги имаше. Те бяха сложили своя отпечатък върху младежкото й самоосъзнаване и израстване.

Но жестокостта на реалността и насилието я бяха изпълнили с погнуса. Мразеше се заради онова, което й бяха сторили.

Мразеше спомените, от които никога нямаше да се отърве. Вече не можеше да слуша пламенните прочувствени апели на революцията, без да й се повдига от тях.

Почувства, че най-сетне разбира стаената, трогателна човечност и примирение на майка си. Това не беше философия. Не беше нещо, което можеше да бъде изразено с думи. Беше по-скоро типично женски инстинкт — разбиране за страданието, нещо, което майка й притежаваше по рождение. Може би не беше нищо повече от потиснат гняв към отвратителните неща, които мъжете си причиняваха. Но важното беше, че ставаше дума за нещо, което и тя вече беше проумяла.

Съжаляваше само, че не бе стигнала до това разбиране, преди войната да я бележи и превърне в част от онзи особен вид паплач, наричана палачи.

Вече не можеше да взема участие в това масово убийство. Щеше да си намери работа в болница. По-добре да се опитва да спасява живота на другарите си, отколкото да отнема този на враговете. Но първо щеше да се прибере у дома. Наближаваше Великден.

Отиде на гарата и си купи двупосочен билет до Сан Люк.

Позвъни отново в болницата в Гранадос. Когато най-накрая я свързаха, й съобщиха, че Хосе-Мария Калвет е починал няколко минути, след като тя е напуснала болницата.