Ръцете му трепереха силно, докато си наливаше чаша уиски, която тутакси пресуши. Беше изгубил контрол над положението и й бе позволил да дръпне качулката, за да види лицето му.

Да, беше видяла лицето му.

Сега вече беше хванат натясно. И единственият начин да осигури своята безопасност беше да сложи край на всичко, като я убие. Той стисна зъби. В гърлото му бе заседнала буца.

Сипа си още една чаша и влезе във всекидневната. Тя беше обляна в светлина и блестеше ярко. Опита се да намери утеха в познатите пана с нюансирани цветове, които го заобикаляха.

Беше обзавел къщата си веднага след като я бе построил преди три години и оттогава бе променял много малко неща. С изключение на особено ценната придобивка — тежък старинен резбован шкаф от орехово дърво от Арагон, изработен през първата половина на шестнадесети век. Всички останали мебели бяха произведени в радиус от сто и шестдесет километра около Тусон. Времето беше омекотило грубите линии на длетото и непретенциозните мебели му действаха успокояващо. Много от вещите бяха излезли изпод вещите ръце на индиански майстори. Ярките геометрични фигури по паната и рогозките контрастираха с по-семплите форми на плетени кошничарски изделия и неравните извивки на примитивните керамични съдове. Но те привнасяха своето очарование.

В стаята имаше само две неща, които беше сътворил сам — мраморен бюст на жена със спокойни и нежни черти и по-грубо изработена плоча от пясъчник, в която беше издълбал гущери и змии и която беше монтирал на стената над камината.

Той пристъпи към плочата и прокара пръсти по нея. Потта от дланта му навлажни камъка с цвят на мед.

Грешката, че тя беше видяла лицето му, беше негова. Показа се като изключително непредвидлив и непредпазлив. Вината, че сега тя трябваше да умре, щеше да тежи на неговата съвест.

Винаги беше си казвал, че е по-добре момичето да умре. Беше осъзнал, че един ден ще му се наложи да се изправи пред подобна необходимост.

И преди беше убивал, и то много пъти, по много и най-различни начини. Беше разкъсвал с куршуми човешка плът. Беше изгарял, клал и смазвал човешки тела. Беше виждал с очите си извадени жизненоважни човешки органи, от които се процеждаше поддържащата живота течност. Нямаше да е трудно да убие това крехко момиче.

Дори нямаше да има нужда от пушка или нож. Просто трябваше да сложи нещо в храната й, което да я приспи, без тя да разбере.

Неусетната смърт беше спасение за всички. Той знаеше това. Човек нямаше какво повече да желае от живота. Освен може би отмъщение.

Можеше да я погребе някъде в пустинята. В чистия сух пясък. На някое свещено място. В пустинята имаше толкова светилища.

Можеше…

Прилоша му. Не, не можеше! Никога нямаше да успее да причини подобно нещо на това невинно момиче. Нещо го възпираше, нещо по-силно от осъзнаването на бруталния акт. Щеше да бъде по-лесно да убие себе си, отколкото нея. Много по-лесно.

Тогава, какво щяха да правят сега?

Идън седеше, прегърнала коленете си с ръце.

Лицето му не излизаше от мислите й. Същото лице беше видяла преди три години в Лоръл Кениън. Сурово, орлово лице с издадена челюст и високи скули. Лице, което щеше да бъде невероятно красиво, ако волевите му черти не бяха обезобразени от горчивината, която ги бе белязала. И от нечовешкото напрежение и усещането за надвиснала опасност. Никога нямаше да забрави очите му. Черни. Непроницаеми.

Дали щеше да я освободи сега? Можеше да се закълне, че не би дръзнала при никакви условия да даде описанието му на полицията. Но той нямаше причина да й вярва.

Можеха да разпространят описанието му. Да го дадат на хиляди полицаи из цяла Америка. Да разлепят плакати с лика му. Да пуснат съобщения по телевизията. Да предприемат общонационално издирване.

Разбира се, това щеше да бъде все едно да търсят игла в купа сено. Тя дори не знаеше в кой щат се намираха в момента. А и лицето му не беше необикновено. Можеше да си изруси косата, да си обръсне мустаците и да замине надалеч. Да изчезне заедно с парите си.

Но може би не беше склонен да поеме този риск.

Кой беше той? Защо бе избрал точно нея?

Дали пък не беше обречена по рождение.

Той бавно излезе от унеса си и пресуши чашата с уиски. Погледна часовника си. Запасите му бяха на привършване. Трябваше да отиде до града и да купи това-онова.

Той се облече и внимателно заключи къщата. Беше сложил решетки от ковано желязо на всички прозорци, а на вратите бе монтирал скъпи сложни ключалки. Не искаше в къщата му да нахлуят крадци и да открият килията-клетка в мазето.

Когато се върнеше назад в мислите си, той осъзнаваше колко зле беше планирал нещата. А всичко беше станало толкова лесно — отиде в Калифорния, отвлече момичето, доведе го тук… Та той почти не беше обмислял плана си в детайли. Сякаш беше тръгнал на пикник. Важно беше да запази спокойствие сега, когато все още държеше нещата в ръцете си. Не трябваше повече да губи контрол.

Той излезе навън под яркото слънце и се качи в микробуса.

Докато караше по прашния път, обграден от сагуарата, си мислеше за онова, другото нещо — за нейната пристрастеност.

Имаше нещо до болка познато в „болестта“ й. Треперенето. Потта по леденостудената й кожа. Болките в гърба. Не бе разпознал симптомите, макар че беше ги виждал с очите си. Трябваше да се досети.

Момичето беше наркоманка.

Той си спомни слабото тяло на Идън. Изпитото лице, което би трябвало да е красиво. Онези огромни белези и подутини по вените. Бялата, почти прозрачна кожа. Хероинът беше изпил жизнеността й. Всичко. Той беше причината за ужасяващия й вид. Беше виждал последствията от употребата му в Сайгон. Там не беше проблем да се снабдиш с евтин хероин.

Онези белези… момичето се беше боцкало много.

Изведнъж го обзе съжаление. Горкото дете! Беше толкова млада, толкова малко живяла…

Той се опита да прогони състраданието, което започна да го обзема. Тя не заслужаваше пощада. Докато той бе погубвал душата си във Виетнам, тя се бе въргаляла в блатото с лотоси. Беше родена с привилегии. На върха на купчина лайна. Каква ирония! В крайна сметка се беше оказала по-прецакана и от него самия.

Идън продължаваше да спи. Тя не се събуди и следващия път, когато той влезе в килията й. Изтощението личеше по лицето й. Тъмната коса беше залепнала за челото и страните й. Уязвимостта на голата й шия и челюст бяха почти болезнени. На лицето й се беше появила синина там, където явно я беше ударил по време на борбата.

Той я наблюдава известно време.

Идън… Окована за леглото.

Окована точно както самия той някога.

Той изчака, за да почувства триумфа си. Такъв обаче не последва. В началото подобно чувство наистина съществуваше, сякаш бе резултат от някакво величаво постижение. Но сега изпитваше нещо съвсем различно. Болезнена жалост. Чувство, което го задушаваше.

Копринена нишка, която излизаше дълбоко от душата му и го свързваше с душата на момичето.

Беше разгледал белезите по краката й. Виждал беше и по-ужасни неща. Идън се беше предпазила от инфекциите, които получаваха обикновените неплатежоспособни наркомани. Но белезите личаха ясно по бледата й кожа. Дребни убождания, през които драконът беше излял в нея своето семе. Чудовището беше пускало невидими пипала вътре в нея.

Той се наведе и пъхна ключа в ключалката на белезниците с намерението да ги отключи. Кожата под тях беше изранена и възпалена. Щяха да зараснат и да се заличат. Той внимателно издърпа веригата през рамката на леглото, като се опитваше да не я събуди. Едната гривна на белезниците обаче се удари в метала. Идън се сепна. Изведнъж зелените й очи се отвориха и се взряха в него.

Той не носеше качулката.

Тя се отдръпна в ъгъла. Лицето й се беше сгърчило от ужас.

— Да ме убиеш ли си дошъл? — попита тя.

— Просто ти свалям за малко белезниците, това е всичко.

В следващия миг тя наистина видя белезниците и веригата, които държеше в ръцете си. Огледа стъписано китките си.

— Извеждаш ли ме?

— Не. — Обзе го жал към нея, но той се насили думите му да прозвучат грубо. — При първото ти провинение спрямо мен, ще ги върна — закани се той. — Ще окова едната ти ръка и единия ти крак заедно. Разбра ли?

Идън опипа зашеметена свободните си китки.

— Не носиш качулката. Това означава, че ще ме убиеш накрая, нали?

— Не, не означава нищо такова.

Тя се вгледа в лицето на своя похитител. Той разпозна страха в погледа й. Очите й бяха с цвета на смарагди. Някога погледът в тях е бил открит, дори високомерен. Сега ги обграждаха тъмни сенки и разбъркани черни коси. Скулите й бяха силно изпъкнали.

Изведнъж тя закри очите си с ръце.

— Не искам да те гледам! Не беше моя вината, че качулката ти падна. Сложи си я пак. Сложи я! Почти не можах да видя лицето ти. Дори не съм те поглеждала. Няма да те позная, ако те срещна на улицата…

— Успокой се, Идън.

— Ти се готвиш да ме убиеш!

— Няма.

— Лъжеш. Нямаше да влезеш тук без качулката, ако възнамеряваше да ме оставиш жива!

Настъпи тишина.

— Как се чувстваш? — попита той.

— Била съм и по-добре — отвърна тя, без да сваля ръката от очите си.

— Трябваше да ми кажеш за хероина.

— Трябваше да ми кажеш, че възнамеряваш да ме отвличаш.

Той се обърна да си ходи.

— Не пилей водата за миене — подхвърли той през рамо. — Обезводнена си. Затова изглеждаш толкова зле. Пий вода. Донесох ти още.

Той затръшна стоманената врата.

Идън свали ръце и опипа китките си. Защо я беше освободил? От чувство на състрадание, защото знаеше, че накрая ще умре?

Без тежестта на оковите, ръцете й бяха като перца. Тя ги вдигна високо над главата си, наслаждавайки се на внезапното усещане за свобода. Рамото все още я болеше там, където я беше ударил, но усети как я обхваща еуфория. За пръв път можеше да стане от леглото и да се разходи из миниатюрното си владение. Тя спусна крака от леглото.

Първият й опит да се изправи беше неуспешен. Обездвижването и общата й слабост бяха лишили краката й от сили. Коленете й поддадоха и тя се строполи отново на леглото.

Стисна зъби и се насили да опита отново. Мускулите на бедрата й потрепериха и се свиха. Тя изплака и се опря на стената, търсейки опора. Този път не падна на леглото. Болката се изкачи от петите по гръбнака й.

Тя започна да се движи на малки крачки. Килията беше толкова тясна, че имаше място само колкото да обиколи леглото. Мина пълзешком до другия край на тоалетната — непозната за нея територия. Сега вече можеше да се протегне и да докосне алуминиевите тръби в циментираната стена. Пръстите й почувстваха студения въздух.

Вдигна ръце към тавана. Протегна се. Върна се до вратата и се облегна на студената стомана. Засмя се високо. Изпитваше щастие. Можеше да се движи в рамките на няколко метра, можеше да докосне отсрещната стена и това й доставяше неизпитвано досега удоволствие.

Свобода… Колко относително нещо беше свободата!

Тя се протегна, разкърши се и почувства как мускулите на слабото й тяло се напрягат.

Движи се в продължение на няколко минути, докато краката й не се възпротивиха, и тогава отново седна на леглото. Зае се да масажира изтръпналите си мускули. По-късно щеше да опита отново. Тя се претърколи и разгледа съдържанието на подноса. Парче пържено пиле и картофи, които имаха доста окаян вид. При вида на храната й прилоша, но сега трябваше да мисли за краката си. Те имаха нужда от протеини, макар стомахът й да беше на друго мнение.

Пресегна се и взе подноса на леглото.

Коста Брава, Испания

Бизнесменът от Мадрид се взираше безизразно в моторната яхта на Мерседес, пъхнал ръце дълбоко в джобовете. Устните му бяха издадени напред, сякаш се готвеше да свири, но оттам не излизаше никакъв звук.

— Купих я преди три години — каза Мерседес. — Платих за нея над един милион долара.

Бизнесменът не реагира и продължи да си подсвирква едва чуто.

— Видяхте в какво състояние е. Построена е в Де Вриес, Холандия. Всеки един детайл е безупречен. Плава с осемнадесет възела в час. Може да подслони четири двойки в луксозни спални. И то много луксозни. Палубите са направени от бирманско тиково дърво. Снабдена е с най-модерното навигационно оборудване…

— На три години е, нали? — прекъсна я мъжът.

— Но е издържана в класически стил!

— Не мога да вдигна цената. — Той погледна часовника си. — И имам много малко време. Трябва да проведа един телефонен разговор. — Той обърна гръб на Мерседес и влезе в офиса на яхтеното пристанище.

Мерседес се обърна разгневена към Пако, собственика на пристанището за яхти.

— Мошеник!

— Предложението наистина е абсурдно — каза Пако.

— Двеста хиляди долара? Това е обида — отвърна тя гневно.

Пако вдигна рамене.

— Не си губете повече времето с него.

Мерседес стисна устни.

— Не мога да си позволя да го изпусна. Вие не ми предложихте особено голям избор от евентуални купувачи.

— А вие не ми дадохте кой знае колко време — отвърна той. — Ако искате да получите добра цена за яхта с подобно качество, трябва да бъдете търпелива.

— Не мога да бъда търпелива — каза тя рязко. — Нямам време.

Пако се намръщи.

— Несериозно е да приемете тази оферта, нали? — Тя замълча и изражението му се промени. — Двеста хиляди долара? Сеньора Едуард, трудно ми е да повярвам, че имате толкова голяма нужда от тези пари. Яхтата струва поне седемстотин и петдесет хиляди. Ако ми дадете три месеца, ще успея да намеря…

— Не разполагам с три месеца — отвърна тя. Напрежението в гласа й се долавяше ясно. — Не разполагам дори с три седмици, Пако!

Бизнесменът от Мадрид се връщаше. Летните лъчи на слънцето правеха десетките снежнобели чайки да изглеждат още по-бели и превръщаха яхтеното пристанище в романтично красиво място. Той сложи тъмните си очила и се обърна грубо към Мерседес.

— Трябва да се връщам спешно. Има проблем в една от фабриките ми. Е?

Мерседес стисна зъби.

— Ако увеличите предложената от вас цена на четвърт милион, ще приема веднага — каза тя.

Индустриалецът от Мадрид беше суров мъж с груби черти.

— Приемете двестате хиляди долара, които ви предлагам, сеньора Едуард — отвърна той хладно, — просто нямате друг избор.

— Какво искате да кажете?

— Имате неприятности. Продавате всичко каквото притежавате. Някакъв дявол ви е подгонил. Това вече не е тайна за никого.

Лицето й пребледня и се изопна.

— Нямам представа за какво говорите.

Той се усмихна леко.

— Нима? — Той извади чековата си книжка от вътрешния джоб на сакото и златна писалка. — Ще напиша чек за двеста хиляди долара. Сметката е в нюйоркска банка. Искате ли го?

Пако се взираше притеснено в Мерседес Едуард. Тя стоеше абсолютно неподвижно, лицето й беше застинало като маска. После бавно кимна. Не каза нищо.

Мъжът от Мадрид написа чека, откъсна го и го подаде на Мерседес.

— Ако искате да продадете още нещо, обадете ми се. — Той се усмихна широко. Дори не погледна към моторната яхта, която току-що беше купил на символична цена. — За мен беше удоволствие да работя с вас — рече той и тръгна. — Надявам се да спечелите надбягването с демона, който ви преследва, сеньора Едуард.

Когато телефонът иззвъня, Хоакин де Кордоба го вдигна, но не заговори, тъй като чу, че Мерседес също вдигна своята слушалка.

— Ало? — произнесе тя.

— Има още някой на телефона — каза груб глас, който Де Кордоба веднага разпозна. Сърдечният му ритъм моментално се ускори. — Кой друг слуша?

— Един приятел на семейството.

— Приятел на семейството ли?

— Съветник. Хоакин де Кордоба. Веднъж вече говори с него.

— Той ченге ли е?

— Не, само приятел. Стар приятел на семейството.

— Е, аз съм Пол. Друг стар приятел на семейството. Отдавнашен.

Мерседес си пое дъх.

— Как е дъщеря ми?

— Зле е. Доста я тресе. „Студена пуйка“. Знаехте ли? — Той нарочно остави леденото мълчание да се проточи по-дълго, отколкото беше необходимо, после се засмя. — Мислехте, че няма да разбера ли? Момичето е наркоманка. Цялата е в белези от убождания. При такава силна пристрастеност, отказването е доста мъчително. Не смятате ли?

— Моля ви — заговори тихо Мерседес, — кажете ми, има ли и нещо друго? Да не е болна?

— По-зле от болна. Почти мъртва е.

Де Кордоба затаи дъх.

— Какво искате да кажете? — попита Мерседес, усещаше се, че е разстроена.

— Искам да кажа, че едва ли ще го надживее. Е, никой не е вечен.

— Какво й е?

— Намерете парите. Бързо! Или ще си я върнете в ковчег. Завинаги.

— Какво й е?

— По малко от всичко.

— Трябва да извикате лекар. Моля ви! Извикайте помощ!

— Не мога да извикам лекар. Знаете това. Ще трябва да я оставя да умре, преди да извикам лекар. — Той се засмя отново. — Каква ирония на съдбата! Дъщеря ви е станала наркоманка!

— Моля ви! Идън е болна…

— Съвсем спокойно можете да наречете състоянието й възмездие свише.

— Изслушайте ме!

— Не, вие ме изслушайте. Вие също, господин Подслушвач. Може да научите нещо за приятелката си. Слушаш ли, стари приятелю?

— Да — отвърна тихо Де Кордоба.

— Знаеше ли, че съпругът й беше любимият търговец на дрога на цял Лос Анджелис? Знаеше ли този факт?

Де Кордоба мълчеше.

— Да, така е. — Говореше леко задъхано. — Така беше наистина. Какво ще кажеш за това, старче?

— Не знам какво очакваш да ти отговоря — отвърна колебливо Де Кордоба.

— Обзалагам се, че не знаеш. Мъжът й доставяше кокаин от Колумбия в продължение на години. Пренасяше го с товарните си самолети. Оттам идваха парите за яхтите, къщите и лимузините. Това са най-мръсните пари. Затова случилото се с Идън ми се струва истинска ирония на съдбата. Нейното безценно малко бебче. — Той изрече думите с такава омраза, че Де Кордоба се сви. — През всичките тези години ти никога не мислеше за онова, което се случваше на другите хора. Сега всичко ти се връща. Нали така, Мерседес?

Тя заговори с такова усилие, сякаш гласните й струни бяха хванали ръжда.

— Нямах нищо общо с… бизнеса на мъжа ми. Никога не съм била замесена в него.

— Лъжлива кучка!

— Това е истината.

— Знаеше откъде идват парите му! Нали ги харчеше. Само не се опитвай да ми кажеш, че не си забелязвала, че от тях капе кръв!

— Виновна съм — произнесе тя със същия стържещ глас. — Да, прав си.

— Затова ли отвлече Идън? — попита Де Кордоба. — За да накажеш Мерседес за онова, което е правил съпругът й?

Гласът замълча. После изрече:

— Просто намерете парите.

Връзката прекъсна.

Мерседес дойде в стаята на Де Кордоба след десет минути. Беше бледа, но срещна погледа му без свян.

— Истина е — повтори тя. — Никога не съм се замесвала в работите на Доминик. Трябваше да минат години, докато разбера с какво се занимава наистина. А тогава вече имахме Идън. — Тя сви рамене с болка. — Какво можех да направя? Изчаках, докато Идън порасне достатъчно, и тогава го напуснах окончателно.

— Моля те… — започна той с притеснение.

— Що се отнася до парите ми, кълна се, че Доминик не ми даде нищо, когато го напуснах. Инвестирах в борсови операции в продължение на години. Направих доста пари. Отчасти късмет, отчасти умения. Каквото и да си мисли този мъж, нито един долар от парите ми не е дошъл от сделки с наркотици. Кълна се!

— Не е нужно да се оправдаваш пред мен — успокои я Де Кордоба.

— Знам, че не е нужно. — Тя продължаваше да го гледа в очите. — Но искам… Искам да ми вярваш. Вярваш ли ми?

— Да — произнесе той без колебание. — Вярвам ти.

Тусон, Аризона

Той остави подноса на леглото и я погледна.

— Как се справяш? — Тя не отговори. — Донесох ти още едно одеяло — каза той. — Ето. — Той го метна внимателно около треперещите й рамене. — Така ще ти е по-топло.

Тя го погледна. В очите й се четеше ням вик. Днес болестта й се беше върнала без предупреждение. Днешният ден беше един от най-лошите. Прилоша й по време на закуска. Веднага след това повърна. С напредването на деня, нищо че не виждаше нито слънце, нито сянка, положението й се влошаваше все повече и повече. Сега се тресеше от болка и от страх. Кожата й буквално беше станала бодлива. Всички косъмчета по тялото й бяха настръхнали, а всяка фоликула беше извор на болка.

— Не издържам вече — проплака тя с тракащи зъби.

— Напротив, ще издържиш — каза той.

Днес се беше избръснал. Носеше джинси и тънка фланелка. Мускулестите му ръце бяха загорели. Тя усещаше мириса на слънце, който струеше от кожата му. Там горе, в реалния свят, сигурно беше горещо. Но тук долу беше адски студено, по-студено, отколкото на полюсите.

— Бих искала да умра — прошепна тя и се сви под одеялото. — Бих искала сърцето ми да спре да бие.

— Хайде бе! Не си чак толкова зле.

— Ти пък откъде знаеш, мътните те взели! — нахвърли се тя върху него.

— Ще го превъзмогнеш. Но трябва да се храниш. — Той седна до нея на леглото. Идън инстинктивно се отдръпна. Мъжът сложи една от чиниите в скута й. — Хайде.

Тя се загледа в пържените яйца с бекон.

— Исусе… — Затвори очи и отвърна лице. Миризмата й се стори ужасна. — Махни ги.

— Имаш нужда от тях.

— Вече няма да ям тези боклуци.

— Какво им е лошото?

— Всички тези пържени боклуци. Толкова са нездравословни.

— Изведнъж се превърна в маниак на тема здраве, така ли? — изрече той уморено и протегна към нея пластмасовата виличка. — Хайде, Идън. Хапни малко.

— Майната ти! — Тя сграбчи чинията и я запрати в стената. Удари се в циментовата мазилка и по пода се разпръснаха късчета пържени яйца. — Махай се оттук!

Лицето му придоби сурово изражение.

— Значи можеш и без храна. Тогава почисти сама тази свинщина. — Той се изправи.

Тя обърна измъченото си лице към него.

— Защо не ми даваш вече хапчета?

— Ще трябва да се научиш да живееш без хапчета и инжекции — каза той и се приготви да си ходи.

— Чакай!

— Какво?

— От колко време съм тук? — Гласът й го умоляваше. — Опитах се да установя, но без успех. Толкова ми беше зле. Не мога да си спомня.

— Не мисли за това.

— Не мисли за това, така ли? — Погледът й срещна неговия. — Имаш ли куче? Не би се отнасял така дори към едно куче, нали? Полудявам! Това ли искаш?

— Не.

— Тук няма прозорци, няма книги, няма дори и едно скапано списание! — Вече плачеше. — Не знаеш какво означава да си окован в мазето като куче!

— Напротив, знам — отговори той тихо.

— Не можеш ли да ми донесеш поне радио? Моля те!

— Не.

Изражението на лицето й ставаше все по-отчаяно.

— Тогава книга.

— Не.

— Вестник, списание или каквото и да е…

— Не — отсече той. — Нямаш право да искаш нищо.

— Не можеш да ме оставиш така! — изкрещя тя и извиси глас. — Не можеш! Нервите ми са изопнати до крайност. Ще превъртя. Няма нито едно проклето нещо, което да ме развлече. Моля те. — Гласът й трепереше. Тя дърпаше трескаво одеялото. — Моля те, за бога! Не можеш да ме оставиш тук, сякаш съм някакво животно!

— Какво искаш за ядене, щом не искаш яйца с бекон?

— Нищо не искам. Нищо не мога да задържа в стомаха си, не виждаш ли? — Тя закри лицето си с ръце за миг. — О, по дяволите… Дай ми нещо прясно. Някакви плодове. Това искам.

— Ще ти донеса след малко. — Той сложи ръка на дръжката на вратата.

— Донеси ми нещо за четене — помоли го повторно тя. — Кръстословица или каквото и да е.

— Ще видим — измърмори той.

Заключи вратата и се изкачи по стълбите. Вдиша малко чист въздух и се огледа наоколо. Беше чисто. А долу бе истинска свинщина.

Досега не си беше мислил за нея като за човек, не и по време на подготвителния етап. Беше мислил за нея така, както един фермер мисли за някое от животните си. Като за твар, за която трябва да се грижи в някаква степен. Но без да влага чувства.

Не искаше тя да страда. Беше направил килията сигурна, но не и необитаема. Щеше да й бъде сравнително удобно, ако не беше „студената пуйка“, което нямаше как да предвиди. Не той й беше причинил това. Сама си го беше докарала на главата.

Но Идън не беше животно, а човек.

Тази мисъл просветна в съзнанието му почти изневиделица.

Болестта й, гневните изблици и яростта й в началото почти го бяха шокирали. Той не беше очаквал, че тя ще бъде толкова… опърничава. Не. Въпреки плановете си не беше очаквал това. Сякаш някоя от скулптурите му беше оживяла изпод пръстите му и сега се бореше за живота си.

Беше започнал сериозно да се безпокои за нея. Колко време трябваше да мине, за да отшумят симптомите?

Беше виждал мъже, които страдаха по същия начин или поне се опитваха да откажат наркотиците. Те трепереха, потяха се и мислеха, че няма да преживеят вътрешната болка. Но в повечето случаи им минаваше за няколко дни. После обикновено пак започваха. Не всички, но някои от тях. Челюстите на дракона не пускаха жертвите си толкова лесно.

Но това тук продължаваше доста дълго време. Може би защото се е боцкала често и с високи дози. Или защото беше прекалено слаба.

Доколкото знаеше, нямаше лесен начин за отказване. Най-важното беше да я накара да се храни и да пие вода. Тя беше права. Не я хранеше добре. Не й даваше достатъчно пресни плодове и зеленчуци. Трябваше да промени менюто й.

Плодове. Беше го помолила за плодове.

Той влезе в кухнята, изми плодове и се зае да й направи плодова салата. Режеше месестата част внимателно, като се мъчеше да подреди парчетата приятно за окото. Щеше да я измами, като сложеше вътре малко захар, която да я зареди с повече енергия. Може би по-късно щеше да хапне и една салата с малко домати и маруля…

По средата на правенето на салатата той изведнъж замря с вдигнато в ръката стоманено острие. Какво, по дяволите, правя, запита се той. Да не би да ръководя петзвезден хотел?

Той се взира известно време в нарязаните праскови и банани. Дали да не ги изхвърли на боклука? Не беше предприел всичко това, за да осигурява на Идън ван Бурен здравословно хранене.

Ала въздъхна, поклати глава и продължи да реже плодовете.

Когато два часа по-късно слезе долу, тя беше почистила мръсотията. Парчетата от счупената чиния бяха сложени на подноса. Видът й обаче не беше по-добър. Продължаваше да трепери като пребито куче. Ребрата и прешлените й се брояха под фланелката. Тя обърна уплашените си зелени очи към него.

— По-добре ли се чувстваш? — попита той. Тя поклати глава. Мъжът отново седна до нея. — Направих ти малко плодова салата. Праскови, ябълки, банани, ананас. Опитай я.

Идън взе лъжицата и я заби незаинтересовано в купата с плодови късчета. Хапна малко. Той си помисли за момент, че ще престане да яде, но тя продължи да слага малки хапки плодове в устата си. Изпита абсурдното усещане за победа.

— Добре — доволно каза той.

— Донесе ли ми нещо за четене?

— Това. — Той й подаде книга.

Тя я взе с нетърпение.

— „Как да оцелеем сред бурното море?“ Какво е това?

— Разказва се за няколко корабокрушенци.

Той наблюдаваше лицето й, докато разлистваше книгата, без да изпуска лъжицата. Пръстите й бяха прозрачни от слабост. Погледът й беше нетърпелив, сякаш беше имала по-голяма нужда от книгата, отколкото от храната. Дори треперенето й сякаш престана. Страните й бяха хлътнали, очите също. Косата й беше цялата на възли. Но иначе имаше фини черти на лицето, а устните й притежаваха идеалната симетрична форма на листо.

Миришеше на кисело. Дрехите й бяха в ужасен вид. Както и леглото. Той пресметна набързо колко време беше стояла тук, без да се изкъпе нищо веднъж. Нищо чудно. Сигурно вече не различава собствената си миризма.

Той отново се изправи на крака.

Момичето вдигна бързо поглед.

— Чакай. Говори ли пак с майка ми?

Лицето му остана безизразно.

— Не ме питай. Никога не ми задавай въпроси за това. Никога!

— Но…

— Забрави.

Той излезе и заключи вратата.

Санта Барбара, Калифорния

Преди пет години Доминик ван Бурен беше заделил достатъчно количество чист кокаин, за да е осигурен до края на живота си.

Или поне така си мислеше.

Сега се взираше в запечатаните пакети в сейфа си и осъзнаваше с ужас, че той скоро щеше да свърши. За пет години беше употребил кокаин, заделен за употреба до края на живота му.

Усети как го изпълва гняв и безпокойство. Той удари с юмрук стоманената вратичка. По дяволите! По дяволите…

Прекалено много беше раздавал. Да, прекалено много на разни руси момиченца, които дори не бяха в състояние да оценят качеството, което им предлагаше. Съвсем скоро щеше да му се наложи да излезе и да си купи на черния пазар. На днешните безбожни цени!

Той затръшна вратичката и стисна зъби. Той! Той трябваше да излезе и да си купи дрога като някой уличен хлапак. Безпокойството го разяждаше отвътре като червеи, пълзящи по хранопровода му. Не беше достатъчно. Кокаинът в сейфа не беше достатъчно, а в банката нямаше достатъчно пари, за да се запаси с още.

Да ги вземат дяволите тези момиченца! Идеше му да излезе и да ги открие всичките, след което да извие тънките км вратлета.

Той седна на бюрото си и раздели кокаина на магистралки.

Пръстите му трепереха, когато пъхна навитата на тръбичка банкнота в едната си ноздра. Вдиша дълбоко и усети как наркотикът полепва по синусите му. Ледените пръсти се плъзнаха към мозъка му и успокоиха гнева му.

Изсмърка всичкия кокаин, после се отпусна назад с въздишка. Затвори очи. Червеите в стомаха му отново се раздвижиха. Гърчиха се известно време, после се прибраха в гънките на стомашната лигавица и замряха неподвижно. Неподвижно.

Ето така, помисли си той. За какво беше целият този шум и притеснение? Имаше достатъчно кокаин в сейфа. А в банката имаше достатъчно пари, за да купи още, ако някога запасите му застрашително намалееха. Нали все пак беше милионер.

Дори и страховитият му гняв към русите момиченца се уталожи. Кокаинът му беше осигурил страхотен секс през последните години. А и по-голямата част от дрогата я беше употребил самият той. Напоследък употребяваше все повече и повече. Смъркаше четири или пет пъти на ден.

Бъди честен, помисли си той, докато развиваше стодоларовата банкнота. Осем или девет пъти на ден. Той попи с пръсти остатъците от праха и ги разтри разсеяно по венците си. Или повече?

Седеше и се взираше пред себе си. Сега се чувстваше добре. Онова, което не му харесваше напоследък, беше как се чувства между смърканията. Паниката. Гневните изблици. Безпокойството, че един ден може да няма достатъчно кокаин или достатъчно пари. Ала опасенията му бяха безпочвени. Излишно се безпокоеше.

Не бяха ли двадесет пъти на ден? Или тридесет?

Като се върнеше назад към изминалите седмици, той сякаш виждаше себе си да влиза и излиза от кабинета си на всеки половин час, да отваря сейфа и да посяга към спретнатите малки пакетчета.

По дяволите! Да не би да изпитваше същото това паническо усещане тридесет пъти на ден? Или повече?

Изведнъж в съзнанието му изникна образът на майка му, която седеше на поляната пред психиатричната клиника. По брадичката й блестеше струйка слюнка. Очите й бяха празни и безжизнени.

Исусе… И той ли щеше да свърши така?

Въпреки успокояващото присъствие на кокаина в мозъка му, безпокойството го обхвана с нова сила. Червеите започнаха се да се раздвижват в гънките на стомашната му лигавица. Да се гърчат, да се извиват и да пълзят.

Вече казваха, че кокаинът е безвреден. Казваха…

Да не би да се беше пристрастил към това ужасно нещо? Разбира се, че не. Беше го употребявал през целия си живот.

През целия си живот.

Затворен, седнал на жълт стол на зелената ливада, докато облечени в кокетни престилки сестри се разхождат напред-назад около него. А в главата му кънтеше онзи мъртъв звук.

Разхождаше се по безкрайните коридори, минаваше покрай безбройните стаи, във всяка от която имаше по едно легло, а на всяко легло — по една жена, която лежеше, забила поглед в тавана, с безжизнен поглед и треперещи ръце.

Страхът го нападна изведнъж с ужасна сила. Не! Не можеше да свърши по същия начин като майка си. Предпочиташе да умре.

Може би трябваше да смръкне още няколко магистралки. Да вземе поредната си доза.

Но трябваше да внимава. Запасите му намаляваха. А с днешните цени не можеше да си позволи да започне да купува дрога.

Замисли се за хората, с които беше споделял кокаина си. Всички онези руси момиченца с алчни погледи. Дяволите да ги вземат! Да вървят, да вървят по дяволите. Колко точно му беше останало? Червеите вече бяха напуснали гънките в стомашната му лигавица. Отново започваха да пълзят нагоре по хранопровода му. Скоро щяха да стигнат гърлото.

Той скочи на крака и бързо отиде до шкафа.

Тусон, Аризона

Идън изчете „Как да оцелеем сред бурното море“ на един дъх. Седеше сгушена в леглото, трепереше от студ, но обръщаше страниците трескаво. Веднага щом свърши книгата, тя се отпусна изтощена. Умът й беше също толкова закърнял, колкото и тялото й.

По някое време малко по-късно тя се стресна насън, когато ключалката се превъртя. Той влезе с поредния поднос. Тя му подаде книгата.

— Трябваше ли да си извлека някаква поука от прочетеното?

Той вдигна едната си вежда.

— Свърши ли я вече? Сигурно си седяла и си чела цяла нощ.

— Тук долу няма нощи — изрече тя горчиво. — Няма изгреви, няма залези. Няма часове, нито минути…

— Тази сутрин изглеждаш по-добре. — Той протегна ръка и й измери пулса.

Изненадана от жеста му, тя сведе поглед надолу. Костите на китката й бяха крехки като на птиче на фона на силните му ръце. Кожата й беше неестествено бяла в сравнение с неговата. Да, той имаше силни и умели ръце. Бяха загрубели от работа, но не бяха груби или непохватни.

— Ще живея ли? — попита тя.

— Добре си. — Той пусна китката й и сложи подноса пред нея. Няколко парчета плодове, сирене, кифлички и пластмасова чаша кафе с мляко. — Това достатъчно здравословна храна ли е според теб?

— Поне няма нищо пържено. — Тя отпи от кафето. Той не си тръгна, а остана да я наблюдава. Идън погледна към лицето му изпод черната коса, която падаше над очите й. — Какво си ме зяпнал? — попита го намусено.

— „Студената пуйка“ е колкото болест, толкова и състояние на мозъка.

— О, нима?

— Не можеш да умреш от него.

— Е, много ти благодаря — произнесе тя с леден глас. — Ако си сгрешил, ще се погрижа да те уведомя.

— Хероинът е този, който те убива. А не отказването от него. Най-лошото вече е зад гърба ти. Скоро ще започнеш да се чувстваш по-добре.

— Ако преди това не откача.

— Колко време си се боцкала?

— Казах ти. — Гласът й беше много тих. — Една година.

— Не ме лъжи. Разбира се, имала си пари, за да си купиш всичкия хероин, който ти е бил нужен. Много пари. Свръхбогатите могат да си позволят супернаркотици. Не е ли така? — Очите му бяха тъмни и я гледаха напрегнато. — Един ден ще си ми благодарна, Идън.

— Защо?

— Направих за теб нещо, което никой друг не е успял да направи.

Тя се взря в него.

— Карам те да се изпотяваш и чрез потта отровата напуска тялото ти. Ти си болна. Но вече не си толкова болна, колкото беше в началото. Организмът ти се прочиства. За пръв път в живота си ще бъдеш свободна жена. Прочистена!

Тя поклати бавно глава и измърмори подигравателно:

— Исусе… Не мога да повярвам.

Тъмните му вежди се сключиха.

— Дадох ти нов шанс. Колко хора биха дали всичко от себе си за още една възможност, възможност за ново начало? Помисли върху това.

— И после ще ме убиеш.

— Няма да те убия.

— Не ти вярвам! — Тя остави чашата с трясък. — Не се дръж с мен като с дете. Ти ми позволи да видя лицето ти. Мислиш ли, че някога бих могла да те забравя? Ако ме пуснеш, първото нещо, което ченгетата ще ме накарат да направя, е да те опиша…

— Ако майка ти не извика полицията, ще те оставя жива…

Тя огледа лицето му. Отдавна вече беше осъзнала, че той е луд в някаква степен. Но понякога в поведението му се долавяше странна увереност и безгранично спокойствие. Държеше се като човек, който е вършил много неща. Или като човек, който е преживял много.

— Доста си самоуверен.

Около устните и очите му се появиха бръчици. Беше или над тридесет години, но с много запазено тяло, или на двадесет и няколко, но с лице на възрастен човек.

— Засега всичко минава безупречно — отвърна той.

— Не ти беше особено трудно — отбеляза тя с ирония. — Не трябваше да си пробиваш път през охраната, за да се добереш до мен.

— Отне ми доста време, докато те открия — каза той със същия тих глас.

Тя разчупи една от кифлите и сложи вътре малко сирене и парченце круша.

— Да. Наблюдавал си ме известно време, нали? Онзи път, когато ми устрои засада в Лоръл Кениън… Какво смяташе да ми направиш тогава?

Изражението му леко се промени.

— Просто исках да те видя, да се изправя лице в лице с теб.

— Защо? — Тя захапа кифлата.

— За да видя как изглеждаш.

— Но защо? Защо избра мен? Какво съм ти сторила?

— Един ден може би ще разбереш.

— Какво, по дяволите, би трябвало да означава това? А? Тогава ми каза нещо. Каза: „Много е късно за извинения“. Какво искаше да кажеш с тези думи?

— Нищо.

— Да не би да става дума за нещо, което се предполага, че съм направила? Защо избра мен?

Той се обърна да си ходи, без да й отговори.

— Във Виетнам ли си бил?

Той отново се извърна, този път много бавно. Лицето му беше придобило сурово, вдъхващо страх изражение. Изведнъж храната в устата й придоби вкуса на пепел. Тя преглътна хапката с усилие.

— Просто предполагам — каза тя тихо. — Педро те беше видял онзи ден. Каза, че се движиш като обучен войник. — Очите му вече я гледаха ужасяващо. — Слушай — каза тя бързо, — това няма значение. Нищо няма да кажа. Просто ако си бил във Виетнам, то аз изпитвам състрадание към теб.

— Изпитваш състрадание към мен? — Той изръмжа.

— Бях против войната. Ходих по демонстрации. Веднъж едва не улучих Никсън с развалено яйце. Но не съм от тези, които изливат цялата мръсотия на света върху войниците. Вие не сте имали избор. Знам, че там сте преминали през ада. Съчувствам ви заради онова, което сте преживели. Наистина…

Гласът й заглъхна. Той продължаваше да се взира в нея с обезпокояваща настойчивост. Тя си спомни страшната му сила и това, че беше способен на насилие.

— Не желая съчувствието ти — каза той накрая. — Заври си го отзад!

Тя не отговори.

Той си тръгна.

Яростта го изгаряше отвътре.

Изпитвала състрадание към него!

Тя изпитвала състрадание към него… Ха!

Да върви по дяволите! Малката кучка наркоманка стоеше пред него с мръсната си сплъстена коса и му казваше, че изпитва състрадание към него. Сякаш беше сакат. Или луд.

Може би беше така. Може би наистина го мислеше за луд.

Луд?

Тази мисъл го вбеси още повече.

— Не съм луд — изрече той на висок глас през стиснати зъби. Беше направил всичко това с определена цел. С определена цел! Не действаше като умствено разстроен човек. Нито пък като объркан човек. Беше планирал всяка своя стъпка. Години наред беше обмислял плана си. Години! Целта му беше единствено да възтържествува справедливостта.

Тя му беше задала въпроса „Защо избра мен?“. Избрал! Сякаш той беше имал някакъв избор! Сякаш някога беше имал възможност да избира, още от деня на раждането си! Да не би да го смяташе за някакъв психопат? За някакъв умопобъркан, който я беше избрал случайно? Ей така, за забавление. Сякаш бе избрал името й от телефонния указател, отваряйки на произволна страница?

Той стоеше, изпълнен с гняв, притиснат в желязна хватка, която го задушаваше. Усещаше как косата му настръхва, как зърната на гърдите му се втвърдяват, как стомахът му се свива на топка. И въпреки това той обичаше да усеща силата на гнева си. Обичаше усещането за целенасоченост, което му вдъхваше. Той беше едновременно жертвен агнец и жертвоприносител. Можеше да я убие, и то веднага.

Трябваше да слезе долу и само да…

Трябваше да слезе долу и само да… Какво? Да й каже? Да й обясни защо го прави? Да й разкаже цялата тъжна история?

И тогава да я убие?

Опита се да си поеме дълбоко дъх. Получи се на пресекулки. Кислородът нахлу в мозъка му, охлади емоциите му и постепенно отпусна възела на напрежението. Усети как яростта бавно го напуска като отлив. Първо от мускулите. Той разтръска ръце, за да се отпусне по-бързо.

Светът около него се уравновеси. Държеше вече стаята на фокус. Дървото… Камъкът… Глинените плочи на пода…

Миризмата на гранясало, която идваше от нея, все още изпълваше ноздрите му. Миризма на животно. Миризма на менажерия, на зоопарк. Той се беше грижил по-добре за себе си в джунглата, отколкото тя там долу. Исусе, та тя вонеше! И тази воня сякаш се беше пропила в дрехите му. Подобно на чувство за вина, подобно на угризения…

Вече не издържаше. Трябваше да я измие по някакъв начин. Трябваше да почисти и килията.

Остана известно време на едно място, потънал в размисъл. После взе ключовете за микробуса. Трябваше да напазарува.

Той буташе количката си из супермаркета и се наслаждаваше на студения повей на климатика по кожата си. Навън беше над четиридесет и два градуса.

Каква мярка дрехи носеше? Най-малката или средна мярка? Най-малката. Всъщност, нямаше значение, тя не беше придирчива. Никъде нямаше да ходи.

Той взе един тънък спортен екип в розов цвят. Пет обикновени бели фланелки. Пакет със седем чифта памучни бикини. После размисли и прибави още един пакет. Поколеба се дали да вземе и сутиен. Спомни си малките й гърди и реши, че тя не би се притеснявала, ако не слага сутиен. Взе две памучни нощници с розова дантела.

Продължи обиколката си, избра чорапи, чифт розови пантофи и розов гребен. И розова пластмасова диадема. За да не й пада косата над очите.

На щанда за козметика избра шампоан със снимка на някакви билки на етикета. Три розови сапуна. Малко бебешка пудра. Шишенце парфюм. Розова четка за зъби. Една тубичка „Колгейт“.

Огледа съдържанието на количката. Касиерката щеше да си помисли, че пазарува вместо съпругата си, която не можеше да излиза.

Взе още комплект чаршафи, две калъфки за възглавници и чанта за мръсното пране. Най-накрая се запъти към касата.

Днес Идън се чувстваше много зле. Стомахът я болеше, сякаш беше прободена с нож. Конвулсиите й започнаха с нова сила. И всеки път, когато затвореше очи, в мозъка й проблясваха светлинни експлозии. Не беше настроена самоубийствено, както в началото. Но изобщо не се чувстваше добре.

Съзнанието й не я оставяше на мира. Мислеше единствено за хероин. За дрога… Наркотици… Дрога… Усещаше я във вените си. Облекчаващият проблясък. Въздигането от каменистата земя, където лежеше нещастна, с изпотрошени кости и смазана плът.

Не знаеше, че тялото й се опитва да си възвърне химическото равновесие. Ръсти Фейгън четеше книги за влиянието на наркотиците и може би й беше казал нещо такова по времето, когато си инжектираше хероин. Мозъкът й беше спрял да произвежда ендорфини, които по принцип потискаха болката. При рязкото спиране на хероина изчезваше бариерата между мозъка й и болката от това, че живее. Щеше да мине известно време, преди в нея отново да се възстанови естественият баланс на здравия организъм.

Ръсти сигурно й беше обяснил, че естественият метаболизъм на тялото се беше ускорил неколкократно, за да компенсира убийствения ефект на хероина върху жизнените й функции. Пак Ръсти май й беше казал, тялото й е като витло на лодка, което е било извадено от водата и е било пуснато на пълни обороти.

Но Ръсти беше мъртъв и сега Идън знаеше, че е обхваната единствено от паника, която бавно, но сигурно я изтощаваше. Незараснала жива рана. Болка, за която няма лек.

Това все още имаше за нея по-голямо значение, отколкото фактът, че беше станала жертва на отвличане. Отказването от хероина беше много по-голямо мъчение. Отказването от света беше не по-малко наказание, но не и когато светът вече беше престанал да те интересува. От време на време в съзнанието й проблясваше мисълта, че е отвлечена. Господи, казваше си тя, но всъщност й беше все едно. През останалото време единствената й мисъл беше за хероина.

Дори и тук, в тази тясна килия, умът й не спираше да търси начин да се сдобие с хероин. Дори и тук, това не беше невъзможно. Имаше начин. С негова помощ. Ако успееше да го убеди да й намери малко, тя отново щеше да се издигне. Да се издигне над нещастието си. И да се завърне в рая.

Дори не трябваше да й търси игла. Можеше да го смръкне. Или да го изпуши. Както беше започнала в самото начало. След дългия период на отказване, пушенето щеше да й се отрази като излитане с реактивен двигател.

Щеше да гали пламъка под фолиото. Щеше да наблюдава как прахът се топи, става на балонче и се превръща в летливо вещество.

Щеше да поеме тази богата мазна миризма дълбоко в дробовете си. Щеше да усети как се издига до екстаза. Бавна треска. Златен блясък. И тогава всичко щеше да изчезне. Цялата болка и цялото напрежение. Трябваше да го задържи колкото може повече и така дробовете й щяха да се превърнат в необятни простори, увенчани с пухкави облаци. Когато се отпуснеше, фолиото щеше да се изплъзне от пръстите й. Като най-прекрасния секс, дори по-добро, като нещо, което нямаше еквивалент в цялата Вселена…

Главата й се замая. Само мисълта за това предизвикваше ускоряване на пулса й.

Как? Как щеше да го убеди да й намери хероин? Имаше един начин. Щеше да му предложи нещо. Същото, което беше давала и на Ръсти. Онова, което всички мъже желаеха.

Тя стана бързо.

След като я беше развързал, тя не беше прекарала и десет минути в леглото. Постоянно скачаше на крака и обикаляше килията. Около леглото, около тоалетната, около леглото, около тоалетната… Пропълзяваше до малките ъгълчета, докато ставите не започнеха да я болят и не усетеше изтощение. Тогава се просваше върху леглото и лежеше няколко мига. Крайниците й се тресяха, гърбът я болеше, а пикочният й мехур се стягаше и тя вече не можеше да издържа и отново скачаше и започваше да се движи около леглото, около тоалетната, около леглото, около тоалетната…

Сядаше на тоалетната и изпразваше пикочния си мехур за осемнадесети път през последните три часа, когато чу превъртането на ключа в ключалката.

— Чакай! — извика тя. — Чакай…

Ала вратата се отвори. Тя още не беше вдигнала джинсите си, когато той влезе.

— Господи — изръмжа тя, — казах ти да изчакаш!

— Защо?

— Нямам нито миг уединение!

— Това е за теб. — Той носеше под мишница един вързоп. Остави го на леглото.

Очите й се разшириха от учудване, когато видя съдържанието му.

— Чисти чаршафи!

— Да. Ще изчистим и теб, и това място. Вониш.

— Това изненадва ли те! — сряза го тя.

— Купил съм ти и малко чисти дрехи. Но първо ще се изкъпеш.

— Ще се изкъпя?!

Той й подаде превръзката за очите.

— Сложи я.

Коста Брава, Испания

Мерседес седеше със слушалка в ръка и чакаше да я свържат с Жерард. Взираше се с невиждащи очи в бележника пред себе си, чиито листа бяха изпълнени с неразбираеми за другиго сметки. Осем милиона долара. Един милион от Жерард. Седем жалки милиона. На такава сума ли възлизаше целият й живот?

Не беше излъгала Де Кордоба. Парите й, и то почти всичките, бяха спечелени на борсата. Не се изискваше човек да е експерт, за да печели пари чрез сделки и борсови спекулации на фондовия пазар през 60-те години. Беше купувала акции на „Ай Би Ем“ през 50-те и акции на „Ксерокс“ през 60-те. Акциите продължиха да се вдигат в продължение на цяло едно десетилетие. И тя продължи да купува. Без да казва на Доминик. До края на 60-те вече беше богата жена и тогава беше престанала да участва в борсовите спекулации и беше обърнала парите си в депозитарни разписки, ценни книжа и съкровищни бонове.

Веднъж беше направила оценка на състоянието си и го беше изчислила на около тридесет и пет милиона долара, без да включва къщата. Цяло състояние. Но когато се стигна до продаването на някои неща, всичко започна да се изплъзва през пръстите й. Цената му главоломно падаше. Не беше получила и една четвърт от онова, което мислеше, че ще получи.

Всичко беше продадено — колите, яхтата, инвестициите, колекцията й от произведения на изкуството, бижутата й.

Беше й останала единствено къщата.

Агентите по недвижима собственост я бяха оценили на около осем милиона долара. Вещите в нея струваха поне още един милион. Бяха я уверили, че ще успеят да й намерят купувач до една година. Беше им отговорила, че ще се съгласи и на много по-ниска цена, ако продажбата стане веднага. Те бяха наострили уши и бяха казали, че ще видят какво могат да направят. Тя всеки ден чакаше с нетърпение да се свържат с нея.

Ако я продадеше за пет милиона, тогава щяха да й останат цели два милиона долара, когато всичко това свършеше. Нямаше да е съвсем разорена. Но щеше да е друг човек.

Вече беше унищожила състоянието си. Беше стопила собственост за над тридесет и пет милиона долара на нищожните седем милиона в брой. Никога нямаше да успее да си върне онова, което беше изгубила. А когато платеше откупа, вече нямаше да разполага с почти нищо.

Не искаше да мисли за бъдещето без къщата и вещите си. Щеше да се справи. Можеше да мисли единствено за Идън, за това как ще я върне жива и здрава, как ще я прегърне…

Гласът на Жерард се чу по линията.

— Мерседес?

— Жерард!

— Има ли новини?

— Похитителят се обади отново.

— Какво каза?

— Нищо. Пак заплахи и обиди.

— Постигнахте ли компромис за парите?

— Не. Иска десет милиона.

— Ще си ги върнеш. — Гласът на Жерард беше като чакъл, изсипван в цинкова кофа. — Когато всичко това свърши — додаде той мрачно, — възнамерявам да използвам цялата сила, с която разполагам, и да открия този мъж. Ще го изкормя като херинга. Ще му се прииска никога да не се е раждал.

— Искам само да си върна дъщерята. — Тя не можа да се сдържи и заплака. Насили се и спря сълзите си. — Съжалявам, Жерард. Не исках да плача. А ти, как си?

— Уморен. Току-що се върнах от Севиля. Ходих да видя Мариса.

— Как е тя?

— Все същото. Нищо не се е променило. Нито пък ще се промени. Знаеш ли от колко време вече е там? Тридесет и две години.

— Съжалявам, Жерард.

— Тридесет и две години. Тя е на шестдесет и девет, Мерседес. Прекарала е почти половината от живота си в онова място.

— Съжалявам — повтори тя безпомощно.

Той изръмжа.

— По-добре щеше да бъде, ако беше умряла. Като всички останали.

— Не изричай…

— Защо? Заприличала е на скелет. Загубила е всичко човешко в себе си. Освен способността си да страда. Казах им да я оставят да умре.

— Жерард!

Той се изсмя жестоко.

— Да. И те бяха шокирани. Попитах ги дали са се замисляли какъв живот води тя. Вегетира! Те ми отговориха, че тя не иска да умре. Просто е решила да страда. Сам бих й инжектирал отровата, ако тя не беше… — Той спря. — Ако не ми беше останала само тя. Колко още ти остава, докато събереш всички пари?

— Още някоя и друга седмица. Може и повече.

— И после ще си разорена.

— Но ще съм си върнала Идън. Само това има значение.

— Струва ли си, Мерседес?

— Какво искаш да кажеш? — попита го тя рязко.

— Искам да кажа, Идън струва ли твоя банкрут?

— Та тя е мое дете!

— И тя ще ти благодари ли, че си се разорила заради нея?

— Не това е важното!

— Ще се промени ли? Дали твоята саможертва ще я накара да те обикне накрая? И дали ще я превърне в по-добра дъщеря? Казваш, че искаш да си я върнеш. Та ти никога не си я имала, Мерседес. Тя те отблъсна много отдавна.

— Тя е само едно объркано дете…

— Отказваш се от всичко, Мерседес.

— Знам това.

— За да спасиш дете, което вече е…

— Не!

— … обречено…

— Не!

— … и не може да бъде спасено. Ще похарчиш десет милиона долара за откуп за живота на една наркоманка. За къс човешка плът, който ще се върне пак към иглата веднага щом бъде освободена.

— Аз ще й помогна да се промени. Ще започна всичко отначало. Ще я спася по някакъв начин.

— Спаси себе си. Това е по-важното.

— Ако аз бях похитената… ти нямаше ли да дадеш всичко, за да ме спасиш?

— Сравнението не е подходящо — отвърна той грубо. — Ти струваш сто пъти повече от Идън. Фараоните са се прекланяли пред бог, който е можел да претегля душите на хората, Мерседес. Претегли душата на Идън. Запитай се дали си струва.

— За мен тя е по-важна от самия живот. Не мога да претеглям нищо. Няма на света везни, с които да го претегля. Тя е мое дете!

— Ами ако свърши като Мариса? Ами ако свърши дните си на такова място? Тогава дали ще си е струвало?

— Жерард, задаваш ми ужасни въпроси. — Гласът й заглъхна. — Не разбираш ли? Нямам избор.

— Според мен — произнесе той тежко, — ти самата искаш да бъдеш разорена. Подсъзнателно.

Дъхът й излизаше на пресекулки.

— Трябва да го направя!

— Мислиш ли, че тя ще ти бъде благодарна? Когато всичко това свърши и ти останеш без нищо, момичето ще те напусне. Ще те изостави…

— Егоистично копеле такова! — извика тя. Думите сами излизаха от устата й. — Винаги си бил едно егоистично копеле. И винаги ще си останеш такъв. Нищо не разбираш.

— Мерсе, не се дръж като глупачка…

— Задръж си милиона. — Ръката на Мерседес трепереше, когато постави телефонната слушалка на вилката и прекъсна връзката.

Тусон, Аризона

Превръзката на очите върна спомените й с ужасяваща сила. Нощта, когато я беше отвлякъл. Кога беше станало това? Преди дни? Преди седмици? Преди месеци?

Пръстите му се впиха в ръцете й, докато я извеждаше от килията-клетка. Изведнъж я обхвана ужас. Опита се да протегне ръка, за да не се удари в нещо.

— Дръж ръцете си долу — нареди й той. — Няма в какво да се блъснеш.

Тя се препъна в някакво бетонно препятствие.

— Стъпала — обясни той.

Започна да се изкачва. Нагоре стъпалата бяха дървени. Докато се качваха нагоре, ставаше все по-топло и по-топло.

Усети как слънчевите лъчи жарнаха кожата й. Къща. Сух и чист мирис. Дърво и лак. Подът под краката й беше като глинените плочки в Санта Барбара. Въздухът беше топъл. Не, всъщност беше горещ. Суха, изгаряща жега. Дъхът й почти секна. Пустинна жега. Може би се намираха в Мексико или на някакво подобно място.

Той я поведе наляво, после надясно и после пак наляво.

Отвори се някаква врата. Той я побутна напред. По-хладно място. Мирис на сапун. Ехото сякаш се удряше в стъкла. Баня. Вратата зад тях се затвори. Ключалката щракна.

— Добре — каза той.

Тя усети как пръстите му развързват превръзката. Очите я заболяха от нажежената бяла светлина. Тя премигна и се огледа.

Стоеше насред баня. Обикновено обзаведена, с бели плочки и бял керамичен набор. Мивка, вана, душкабина. Теракотени плочки на пода. Нямаше огледало. Имаше прозорец с релефно стъкло, но въпреки че беше леко открехнат, тя успя да види само ивица синьо небе. След сивкавата, измазана с хоросан килия, й се струваше, че тук цветовете са много наситени.

Той я погледна от висотата на ръста си.

— Сваляй дрехите, Идън. Ще вземеш душ.

— Не и докато ти си тук — отвърна тя.

Изражението на суровото му лице не се промени.

— Мога да те окова и да оставя водата да тече над теб в продължение на един час. Или ако предпочиташ, можем да го направим по лесния начин.

Тя отметна косата от очите си.

— Моля те, остави ме да се измия сама.

— Не. Няма да те оставя сама.

Тя се огледа.

— Няма дори завеса на душкабината.

— Ето ти малко сапун. И шампоан. Измий си косата. — Той й подаде нещата, после посочи към коша за мръсни дрехи в единия ъгъл на банята. — Сложи дрехите си там.

Тя се поколеба още миг. Ами ако я изнасилеше? Е, той винаги можеше да го направи. После си спомни за чистата топла вода и нещо в нея се пречупи. Душ. Сапун. Шампоан. Сладкият аромат на сапуна я опияни.

Не можеше да чака повече. Тя свали дрехите си и пристъпи гола в кабинката.

Кожата й беше станала свръхчувствителна. Заболя я от силната водна струя. Стоеше под водата със затворени очи. Остави я да се стича по лицето, гърдите и протегнатите й нагоре ръце. Водата барабанеше по тялото й като дъжд по тенекиен покрив, обливаше я изобилно и се стичаше по нея. Тя запръска щастливо наоколо. Изведнъж престана да я интересува, че той я наблюдава.

Изми сплъстената си коса с шампоан и от нея потече гъста сива пяна. Водата също беше сивкава на цвят. Господи, сигурно е била доста мръсна. Тя насапуниса косата си още веднъж, докато не започна да скърца от чистота между пръстите й и кожата на главата й не омекна.

После започна да мие тялото си. Сапунът свободно се плъзгаше по кожата й. Тя обърна поглед към него. Той се беше облегнал на умивалника и я наблюдаваше със своите хлътнали тъмни очи. Обърна му гръб и насапуниса слабините и бедрата си. Сапунената пяна беше истинско блаженство.

Прекрасно! Колко хубаво беше да усеща как водната струя отмива мръсотията от тялото й.

Изми всеки сантиметър. Сапунена пяна! Пяна! Зашеметяващо сладък мирис! Взе четката за нокти и изчисти мръсотията под тях. Първо на ръцете, после на краката. Само че в клекнало положение. Когато вече нямаше какво повече да мие, тя застана под водата, без никакво намерение да прекъсва това прекрасно усещане. Най-накрая той се пресегна и завъртя кранчетата.

— Достатъчно. Избърши се.

Подаде й голяма хавлия. Идън се сгуши в нея. Чистота! Колко прекрасно беше да се почувства отново чиста!

— Хареса ли ти воайорството? — попита го тя. По лицето й бяха залепнали мокри кичури.

— Няма какво толкова да се гледа по теб — отвърна той сухо.

— Тогава защо гледаше?

— Измий си зъбите. — Той й подаде розовата четка за зъби, на която вече беше сложил паста.

Тя се наведе над мивката и затърка енергично. Пастата изгаряше устата й. Лигавицата беше отвикнала на този вкус. Когато се изплю, пяната беше обагрена в розово.

— Хайде — каза той и я хвана за ръката. — Връщаме се долу.

— О, по дяволите!

Изведнъж свободата й беше станала толкова скъпа, че не искаше да се откаже от нея толкова лесно. Обляната от светлина бяла баня. Късчето синьо небе навън. Първият допир на слънчевите лъчи и на въздуха до кожата й.

— О, не, моля те! Не веднага.

— Хайде, Идън. — Той я завъртя и отново нахлузи превръзката на очите й.

Тъмнината я притисна. Тя заплака.

— Копеле! Жестоко копеле…

— Движи се. — Той дръпна хавлията я побутна към вратата.

— Дрехите ми!

— Те трябва да се изперат. Или изгорят.

Той отново я побутна навън, гола, като се изключи превръзката на очите. Още дори не беше изсъхнала. Тя подсмърчаше безпомощно, докато вървяха по обратния път. През огряното от слънцето място. По дървените стълби. В хладното подземие. Сигурно беше мазе. Тя го разпозна по звука на ключалката. Килия, иззидана в мазето. Клетка.

Той я дръпна да спре.

— Просто постой тук. Не мърдай. И не пипай превръзката на очите си.

Тя остана на място, без да мърда. Водата от мократа й коса се стичаше по гърба й. Чувстваше се странно, застанала гола насред стаята, с черен шал на очите. Уязвима. Сключи ръце пред интимните си части. Чуваше го как се движи около нея и подрежда някакви неща. Какво, по дяволите, правеше?

После той отново хвана ръката й и побутна напред. Тя чу как вратата се затвори зад тях. Развърза шала.

Отново беше в килията. Погледна към леглото. Беше го застлал с чисти чаршафи и беше поставил чиста калъфка на възглавницата. Одеялото също беше друго. Върху него имаше спретната купчинка дрехи. Чиста фланелка, чифт розови памучни бикини, нощници, чорапи, розов спортен екип…

До тях се мъдреше розов гребен, розова диадема, шише непретенциозен парфюм и пластмасова тубичка пудра.

Нямаше думи…

— Обичаш розовото — промълви тя най-накрая.

— Какво му е на розовото?

— Сигурно ме мислиш за кукличка. Затова ли ме отвлече? За да си имаш кукличка, която да обличаш?

— Не ти ли харесват? — попита той намръщено.

— О, страхотни са. Но за тринадесетгодишно момиче. — Ала вече обличаше новите дрехи. Усещането на чистата гладка материя до кожата й беше прекрасно — свежо и чисто. — Господи — прошепна тя, — толкова е хубаво…

Облече спортния екип и седна на леглото. Взе гребена и го прокара през мократа си коса. Когато я среса и приглади, си сложи диадемата. Погледна го със смесица от кокетност и свенливост.

— По-добре ли е така?

Изненада се. Той всъщност се усмихваше. Имаше хубави бели зъби. За момент й се стори млад и красив.

— Сто пъти по-добре — каза той. Очите им се срещнаха за момент. После усмивката му угасна. — Отсега нататък ще се къпеш на всеки три дни. Ще носиш спортния екип. Ще си сменяш дрехите всеки ден. Слагай употребеното бельо в чантата за мръсно пране. Разбра ли?

— Да.

Той посочи парфюма, пудрата и пластмасовите тоалетни принадлежности.

— Ще ги оставя тук. Не прави нищо глупаво с тях, защото в противен случай ще ти взема всичко. Всичко! Ще те оставя да стоиш тук гола като пушка. Разбра ли ме?

— Да. — Тя взе една от нощниците. — Горе наистина е горещо — каза тя, докато я гледаше. — Къде сме? В Мексико?

Той не отговори веднага.

— Как позна?

— Там ли се намираме? — попита тя с доволно изражение. — Някъде в центъра на пустинята, нали? Познавам мириса на пустинята. Суха и чиста миризма.

— Умница — рече той безстрастно и се обърна да си върви.

— Ей! — извика тя. Той се обърна. — Благодаря ти.

Идън се огледа, когато остана сама. Беше чиста. Светът около нея беше чист. Поглади дрехите си. Взе пудрата и парфюма и се загледа в тях. Господи, какъв лукс! Беше богата.

Щеше да пропусне първата вечер на изложбата, ако можеше, разбира се. Ненавиждаше подобни събирания. Но собственикът на галерията — Колб, беше толкова настоятелен, че щеше да стане подозрително, ако беше отказал. За това ги удостои с мълчаливото си присъствие.

Чувстваше се неудобно в галерията. Държеше чаша с бира и се взираше в тълпата над рамото на някаква млада жена. Тя го беше притиснала в единия ъгъл, държейки бележник и молив, които използваше така, както дресьорът на лъвове — своя камшик. Облечена малко екстравагантно, тя се оказа всъщност приятна и умна. Работеше като репортер в рубриката за култура и изкуство на един от големите вестници, а очите й блестяха ентусиазирано и възхитено.

— Работите ви са силно идейни и натуралистични — каза тя. — Бих казала, че отразяват природните форми и законите на мисълта. Съгласен ли с това?

— Ами… предполагам.

— Усеща се липсата на синтетично съдържание. Не сте склонен към компромиси. Някои критици казват, че това е заради стила ви на живот. — Тя огледа изтърканото му кожено яке, избелелите джинси и старите ботуши. — Известен сте със своята уединеност, господин Ленъкс. Не обичате ли да общувате с хора?

— Нямам проблеми в общуването с хора — измърмори той. Беше загубил ума и дума пред агресивния стил на интервюиращата го млада дама. — Просто имам нужда от… уединение, за да творя.

— Вие сте много самотен творец, нали? — Тя дращеше нещо в бележника си. — Бихте ли се определили като ексцентричен самотник?

— Никога не съм…

— И въпреки това не общувате с други хора на изкуството. Познавате ли се със Сандра Уилмот — другата участничка в изложбата? Тя е доста общителен човек. Не смятате ли, че пропускате определен вид контакти? Някои биха казали, че се изключвате по своя воля от братството на други творци?

— Не съм много сигурен какво…

Тя се усмихна широко.

— Взаимната размяна на идеи. Стимулирането на творческия ентусиазъм. Нови ракурси…

— Аз си имам свои собствени идеи.

— Това е очевидно. — Тя отново си записа нещо.

Той се почуди какво толкова намира да записва от лаконичните отговори, с които я удостояваше.

Репортерката вдигна очи.

— Господин Ленъкс, това е една от най-добрите ви изложби до този момент. Скулптурите са по-големи и по-монументални, за разлика от издиганите. Цели композиции. През последните две години сте осъществил голям напредък на творческото поприще.

— Ами…

Това се отразява и върху цените на творбите ви. Някои от тези, които се намират в залата тази вечер, имат доста солидна първоначална цена. И въпреки това забелязах, че две от тях вече са продадени.

Той вдигна рамене и хвърли поглед на претенциозно облечените хора през рамото й, които важно се разхождаха из галерията и разглеждаха скулптурите му и картините на Сандра Уилмот. Съзря и самата Сандра Уилмот — дебелана, заобиколена от ласкатели и почитатели. Той не изпитваше нищо, когато гледаше картините й. Струваше му се, че са с преходна стойност. Както и самото множество особи с усмихнати лица и постоянно сипещи хвалебствия уста. Те бяха като духове, които се носеха из въздуха и жадно търсеха нещо истинско, за което да се закрепят. Всъщност, единственото съществено нещо в дългата, артистично осветена галерия бяха неговите собствени скулптури от пясъчник, които бяха масивни, солидни и смълчани.

— Никога ли не общувате с други творци?

— Не.

— Откъде черпите тогава вдъхновение?

— Не знам.

— Изолирали сте се сред пясъчните хълмове и по цели дни не виждате жива душа. Известен сте с това, че не обичате натрапниците и рядко каните някого. По-голямата част от модерните творци не живеят така в днешно време.

— Аз не се отъждествявам с по-голямата част от творците.

— Предполагам, че и това може да се сметне за отговор. Никога не сте бил обучаван. Нито сте завършили академия. Вярно ли е?

— Да.

— Вярно ли е също така, че сте започнали с гравиране на надгробни плочи в Прескот?

— Работех за едно погребално бюро известно време… Преди да ме изпратят във Виетнам.

— А, да. Войната. Бихте ли казали, че престоят ви във Виетнам ви е помогнал да оформите своите…

— Не желая да говорим за Виетнам по никакъв повод.

— Добре, просто исках да се опитам да открия корените на вашия творчески заряд.

— Не искам те да бъдат откривани от когото и да било.

— Не обичате да ви интервюират, нали? — попита репортерката с леко крива усмивка. — Няма нищо. Но това означава до голяма степен, че ще трябва да разчитам на свои собствени източници. Нямате право да се оплаквате, в случай че не харесате онова, което ще напиша за вас.

— Така и така няма да го прочета. — Той просто съобщаваше факт и не беше възнамерявал да прозвучи грубо, но видя как в очите й проблесна гняв. Погледна си часовника. Беше стоял тук цели два часа. Вече можеше да си тръгва и да се върне към уединението си. Отдавна беше минал часът за вечеря на Идън. — Извинете ме — каза той изведнъж и се промуши покрай разтворения й бележник и шарещия молив.

Мина покрай няколко души, които вече бяха купували негови творби, отбягна погледа на Колб и се отправи към изхода.

— Здравей.

На пътя му стоеше дребна блондинка. Той сведе поглед към широко отворените очи и лъчезарната усмивка. Сети се за името й. Лила. Момичето на Кийт Хатърсли. Той измърмори някакъв поздрав и продължи напред.

— Джоуел, чакай! — Ръката й се вкопчи в ръкава на коженото му яке, но той предпочете да не й обръща внимание и се дръпна.

Микробусът го очакваше на паркинга пред галерията. Той се качи и отпраши със свистящи гуми. Мразеше тълпите. Мразеше въпросите, лицата, които се взираха в него, очите, които се опитваха да уловят погледа му…

Проби си път през оживеното улично движение в шест часа следобед. Вечерното небе на запад беше в лек нюанс на зеленото с няколко пръски жълто. Светлините на града вече започваха да блещукат.

Докато караше към Голдън Гейт си каза, че трябва да намали скоростта. Нямаше нужда да бърза толкова. Всичко щеше да е наред с момичето. Но безпокойството не го напускаше нито за миг. Не обичаше да напуска къщата за дълго. Ами ако му се случеше нещо? Ами ако катастрофираше или не се върнеше два-три дни? Тя щеше да бъде уловена като в капан долу. Без него щеше да умре.

Тази мисъл го разстрои. Отново трябваше да намали скоростта.

Радваше се, че й беше позволил да се измие. Не беше справедливо да държи момичето в онази кочина. Просто не беше необходимо.

Спомни си гледката на голото й тяло под душа. Беше толкова слаба. Почти като дете, като се изключеха малките гърди и черният триъгълник между бедрата. Почти като безполово същество. И все пак имаше нещо интригуващо във формите й. Тялото й притежаваше своя собствена грациозност. Това не бяха обичайните женски заоблености и закръглености, а голата красота на дърво без листа или на нещо, което е било оголено, и сега единствено анатомията му биваше излагана на показ.

Искаше да я види гола. Признаваше си го. Смяташе, че го мъчи чисто любопитство — едно абсурдно чувство. Но чувството не се беше оказало толкова абсурдно. Тя беше жена, а не момиче. Нейната женственост беше по-силно изявена, отколкото беше очаквал. И тя беше оказала своето въздействие върху него. Сякаш мозъкът му се беше оплел в бодлива тел.

Представи си как водата се стича по плоския й блед корем, оттича се през тези сенчести къдрици между бедрата й и продължава надолу по слабите нозе.

А заострените й тъмни зърна се втвърдяват под силната струя. Тя протяга напред ръце като жрица. Изведнъж усети как у него се пробужда желанието.

Изруга под нос. Не. Не искаше да му влияе точно по този начин.

За бога, не!

Той поклати ядосано глава, сякаш искаше да забрави гледката на тези щръкнали кафяви зърна. Беше минало много време, откакто за последен път беше спал с жена. Прекалено много време.

Вече се беше стъмнило, когато най-накрая успя да стигне до къщата. Отиде в кухнята и притопли яденето, което й беше приготвил по-рано — тортили с говеждо месо, домати и малки, но много люти диви чушки от пустинята. Той настърга отгоре сирене и пъхна всичко да се стопли във фурната.

За пръв път му хрумна да помисли какво ще направи с парите.

Десет милиона долара.

Това беше огромно състояние. Цял трезор пари. Главната му цел беше да ги отнеме от Мерседес. Да нанесе съкрушителен удар на света, който си бе изградила. Да обезсмисли целия й досегашен живот.

Но след това парите щяха да бъдат негови. Негови по право. Той си ги беше спечелил. Беше платил прескъпо за тези пари. Те бяха негови.

Какво щеше да прави с десет милиона долара? Можеше да ги изгори и да й изпрати снимка как ги подпалва.

Можеше да ги похарчи. Да напусне Аризона. Да си купи остров в южната част на Тихия океан. Или апартамент в Рим. Вила в Швейцария. Каквото и да е. Всичко това му изглеждаше нереално. Но чуждите страни не го привличаха. Не искаше да напуска Аризона и къщата, която си беше построил. Тя беше се превърнала в част от него. Прекалено много я обичаше. Обичаше пустинята, планините, неподвижността и спокойствието. Никога не беше изпитвал желание да напусне тези обширни открити пространства, където беше изстрадал толкова много и които го бяха превърнали в мъж.

Той наблюдаваше как сиренето се топи и става на мехурчета. Опита се да реши какво съществено би могъл да направи с парите. Единственото, което му хрумна, беше, че никога повече нямаше да се наложи да продава своя скулптура. Никога повече нямаше да продава част от себе си на онези алчни дебелаци. Или да приема поръчки от хора като Кийт Хатърсли.

Тя седеше на леглото, когато той влезе в килията. Вдигна поглед. Той спря и се вгледа в нея.

Беше се преобразила. Косата, която обграждаше лицето й беше черна като гарваново крило. Беше си сложила диадемата, за да запази косата си в приличен вид. Беше чиста и бледа, изящна фигурка от слонова кост. Седеше спретната в розовия си спортен екип. Сега приличаше на друго същество, различно от полудивото зверче, с което беше започнал да свиква. Грациозно розово фламинго в клетка.

Красиво!

— Какво има? — попита тя и се намръщи, видяла изражението му.

— Нищо. — Той затвори вратата и й подаде подноса.

Тя погледна храната без охота.

— Тортили.

— Не обичаш ли тортили.

— Не обичам люто.

— Това да не ти е хотел — сряза я той. — Или яж, или стой гладна.

— Добре, добре. — Тя се облегна назад с подноса в скута си и отхапа от една от тортилите. — Не е лошо — рече след малко. — Но пък и аз умирам от глад. Не закъсня ли малко?

Той не отговори. Искаше да й разкаже за снобите в галерията, за абсурдните въпроси, които му задаваше онази репортерка. Но, разбира се, не можеше да си го позволи. Той я наблюдаваше как се храни и вдъхваше уханието й. Беше използвала пудрата и сега миришеше на чисто. Имаше нещо ново в килията, нещо, което го притесняваше. Тя се беше променила невероятно много. Беше станала несравнимо по-женствена. Опасно женствена. Блестеше от чистота, миришеше сладостно и той почувства, че промяната й беше вдъхнала нови сили.

Зелените очи срещнаха неговите.

— Ти ли го сготви?

— Ами кой друг?

— Значи си сам. Сам си организирал всичко това. Нямаш… партньори.

— Разбира се, че имам партньори — каза той и се ядоса на себе си за небрежността, която беше проявил. — Неколцина сме. Но аз съм единственият, когото някога ще видиш.

— Къде са другите? Тук в Мексико ли?

— Казах ти никога повече да не ме питаш за това.

— Така ли? А за какво друго да те питам?

— Просто забрави. Съсредоточи се върху това да приключим възможно най-бързо. Теб единствено това те засяга.

Тя сви рамене намусено и продължи да се храни механично. Искаше да си тръгне, но нещо го спираше. Седна на ръба на леглото. Тя повдигна едната си вежда.

— Оставаш за вечеря?

— Реших, че мога да взема подноса, когато приключиш.

— Както искаш. — Тя дояде една от тортилите. — Компанията ще ми се отрази добре. Ще ми донесеш ли още книги?

— Ще видим.

— Кога ще се измъкна оттук? Искам да кажа, сигурно имаш някакви планове.

— Казах ти. Забрави за това.

— О, разбира се. Всъщност, има толкова много неща, които бих могла да правя тук, че тази мисъл много рядко изниква в съзнанието ми.

Тя бодеше безразборно в чинията си, въпреки че беше наполовина пълна, а той още не можеше да повярва на очите си колко много се беше променила. Все още изглеждаше болна, но отчаянието беше изчезнало. Изглеждаше по-уверена. Като онази Идън, която си беше представял. Малкото богато момиче — разглезено и издокарано.

— Как се чувстваш? — попита той.

— Ужасно! — отвърна тя с внезапна избликнала омраза. — Имам нужда от едно боцване.

— Не ставай смешна. Вече си го преодоляла.

— Защото ти го казваш ли?

— Защото са минали повече от два месеца?

Зелените й очи се разшириха от учудване. Овалното й лице все така бледнееше.

— Била съм тук два месеца?

— Повече или по-малко.

— Господи! Сякаш съм била тук откакто се помня.

— Един месец е достатъчен, за да премине „студената пуйка“.

Тя бутна подноса настрани.

— „Студената пуйка“ е нищо — рече тя. — Пристрастеността не се състои само в „студената пуйка“. — Тя притисна показалец към слепоочието си. — Пристрастеността е тук.

— Не си ли опитвала преди това да се откажеш от хероина?

— Защо? — Тя го погледна подигравателно. — Хероинът е прекрасно нещо. Защо мислиш, че хората го употребяват? Прекрасни преживявания. Това беше най-щастливият период от живота ми. Не ми ли вярваш?

— Сигурно имаш доста лошо мнение за живота си преди това — произнесе той с недоверие.

— О, да. Имам лошо мнение за доста неща.

— Включително и за самата себе си.

— Аз съм боклук. — Тя се усмихна леко. — Никога не съм имала голямо самочувствие. Но хероинът промени всичко това.

— Кара те да се чувстваш по-добре, по-уверена?

— Научаваш се да обичаш себе си. Научаваш се да обичаш онова, което е вътре в главата ти. Просто летиш. Вече нищо не може да те нарани. — Очите й придобиха замечтано изражение. — Няма отчаяние. Няма болка. Сякаш си в рая…

— Трябва да спреш да мислиш за това — рязко изрече той.

— А за какво друго да мисля? Мечтая си за хероин всеки час от денонощието.

— Глупачка! Разглезена малка кучка…

— Хей! Никой не ме е наричал така досега.

— Смяташ, че твоето „пребиваване в рая“ ще продължи вечно? Не мислиш ли, че хероинът ще те погуби накрая, ще те завлече на дъното при всички останали наркомани?

— То е като да си влюбена — каза тя. — Знаеш, че обектът на твоите въжделения може да се държи гадно, но това те възбужда. Не можеш да спреш да го обичаш. Не искаш да спреш. Той е сводник. Бие те, но ти се научаваш да харесваш и това. Когато е с теб, достигате невероятни висоти. А когато си отиде, просто оставаш да чакаш мига, когато ще се върне. — Тя се изправи на леглото. Като че ли имаше треска — очите й блестяха, а устните й бяха станали аленочервени. — Обзалагам се, че знаеш откъде може да се намери една доза.

— Не купувам хероин — отсече той сухо.

— Но знаеш откъде може да се купи. Това е Мексико, нали? О, обзалагам се, че знаеш кои са местните дилъри. Обзалагам се, че ако искаш, можеш да излезеш и да ми вземеш една доза. Можеш, нали?

— Ти си луда — промърмори той.

Но беше омагьосан от тайнствената красота, която я обгръщаше като аура.

— Не трябва да търсиш игла. Просто малко фолио и една запалка…

— Не!

— Ще ти платя. Ще ти платя добре. — Тя облиза устни. — Ще останеш доволен.

— Достатъчно! — сряза я той грубо. — Ако си мислиш, че ще те снабдявам с хероин тук…

— Не знаеш колко добре мога да те накарам да се почувстваш. — Тя се усмихна широко и престорено. Усмивка на курва, усмивка на вещица. — Добра съм в леглото — произнесе тя с дрезгав глас. — Много добра. А и сега съм чиста. Не ме ли намираш за хубава?

— Намирам, че си болна.

— Ще направя всичко, каквото ми кажеш.

Той не можеше да повярва на ушите си. Какво правеше тя? Наведе се над него, без да отмества поглед. Той усети сладката и невинна миризма на бебешка пудра. Тя се пресегна и хвана с пръсти реверите на якето му.

— Направо ще си изгубиш ума! Ще те чукам, ще те смуча…

— Млъкни! — кресна той разярено.

— Ще бъда твоята кукличка. Можеш да ме облечеш както си пожелаеш. Можеш да правиш каквото си поискаш с мен. Всичко! Можеш да се изпразниш в лицето ми…

Той блъсна ръката й и сложи ръка на устата й, за да спре пороя неприлични думи. Пръстите му се впиха в страните й и обезобразиха лицето й. Огромните зелени очи се взираха в него. Той чу скимтенето й в дланта си. Костите й бяха като на птиче — чупливи, крехки…

— Идън — промълви той разтреперано, — никога повече не ми говори така. Никога! Разбра ли ме? — Тя отново изскимтя. — Ако отново заговориш така, ще те нараня. И то лошо.

После я пусна. Тя се сви назад към таблата на леглото. По страните й все още личаха следите от пръстите му. Слюнката й беше по дланта му. Обърса ръце в джинсите си. Чуваше глухите удари на сърцето си.

Изпита ужас, когато усети колко е възбуден. Изпита ужас от това колко много я желаеше.

— Забрави за хероина — каза той, като се опитваше гласът му да звучи нормално. — Избий си го от главата.

Тя закри с разтреперани пръсти устата си. По пръстите й лъсна кръв.

— Винаги ли трябва да нараняваш хората? — каза тя с горчивина в гласа. — Не можа ли просто да кажеш: „Не, благодаря“.

Устата му беше пресъхнала. Той преглътна с усилие.

— Ти не…

— Какво не?

— Не разбираш.

Идън изглеждаше изтощена. Облегна се назад на каменната стена.

— Разбира се, че не разбирам. Нищо не разбирам. Защо избра мен? Какво искаш?

Той седеше мълчаливо. Дишането му продължаваше да бъде неравномерно. Те се погледнаха един друг над бездната от взаимно неразбиране.

— Как се казваш? — попита тя простичко.

— Знаеш, че не мога да ти кажа.

— Трябва да те наричам някак си.

— Джоуел. — Името само излезе от устата му.

— Джоуел? — Тя го повтори пак, за да го усети. — Джоуел… Това истинското ти име ли е?

— Достатъчно истинско е.

— Ще трябва да ме убиеш, когато всичко това приключи — заключи тя унило. — Знам прекалено много. Познавам лицето ти. Знам къде се намираме. Дори знам и малкото ти име. Може никога да не ме пуснеш? Възможно ли е?

— Ако полицията не се намеси, ще те пусна.

— Ами ако се намесят? — Когато той не отговори, Идън се усмихна криво. — Тогава защо толкова се противиш на предложението ми да ми намериш малко дрога? Така поне ще направиш щастливи последните дни от живота ми.

— Ти няма да умреш.

— Всички ще умрем, Джоуел. — Тя докосна отново изранените си устни. — Веднъж започнах програма за детоксикация — рече тя почти небрежно. — Майка ми и баща ми ме принудиха. Докато бях там, те убиха приятеля ми. Бяха на мнение, че злото се е вселило в него, щом ми набавя дозите. Едър, лош злодей. Мислеха, че като го премахнат, ще престана да се боцкам. Затова го елиминираха. Предполагам, че майка ми го е уредила. Тя е по-смела от баща ми, когато става дума за нещо такова. Изглеждало е като самоубийство. Куршум в главата. Но всъщност е било убийство. Знам.

Той се взираше в нея.

— Измисляш си.

— Защо ми е да си измислям?

— Защото живееш в свят на фантазиите.

— Не познаваш майка ми. Майка ми има връзки за каквито не си си и помислял. Когато си получиш парите, по-добре се скрий някъде, където тя няма да може да те открие. Има остри нокти и докопа ли те…

— Този мъж ли те накара да се пристрастиш към хероина?

— Не. Научих се да пуша хероин още в дванадесети клас. Тогава за пръв път полетях, искам да кажа, надрусах се истински. Господи, толкова беше хубаво… — Тя се облегна назад, клепачите й вече натежаваха. — Не можеш да си представиш колко е хубаво. Сякаш се прибираш у дома. — Изведнъж стана по-бледа от преди, ако това въобще беше възможно. Лицето й имаше зеленикав оттенък, сякаш страдаше от морска болест. — Но Ръсти ме научи да се боцкам.

— Тогава и аз бих убил този негодник!

— Моят герой… — Тя сложи ръка на шията си и се задави леко.

— Какво има?

— Мисля, че съвсем скоро ще повърна. Никога не ми е допадала мексиканската храна. А и стомахът ми не е в много добро състояние. — Лицето й отново се сгърчи. — Никога ли не си опитвал наркотици?

— Веднъж-дваж съм пушил хашиш.

— Във Виетнам ли? — Тя не изчака отговора му. — Именно там много мъже са разбрали какво са наркотиците. Аз разбрах в училище. Бяхме малка групичка и вземахме… вземахме…

— Дръж се!

Той бързо се приближи, когато започна да й се повдига, и я отведе до тоалетната. Тя беше впила панически пръсти в него, докато стомахът й се гърчеше. Джоуел обви раменете й с ръка и задържа главата й над тоалетната.

Всичко излезе наведнъж. Той усети как слабото й тяло се сгърчи конвулсивно в ръцете му. Беше толкова крехка, че едно такова прилошаване я разтрисаше така, както куче се отърсва. Той продължи да я държи и докато траеха следващите спазми, когато нямаше какво да повърне. После пусна водата в тоалетната и изтри лепкавото й лице с кърпата.

— О, господи — преглътна тя. — Чувствам се… ужасно…

— Спокойно — произнесе той нежно. — Заклевам се, че повече няма да ти нося тортили.

— Много… изкусително… а?

— Просто се отпусни.

— Обзалагам се, че едва успяваш… да ми устоиш.

Тя се отпусна в ръцете му и уморено облегна глава на рамото му. Той я прегърна. Очите й бяха затворени. Сведе поглед към нея. По страните й бяха избили червени петна. Миглите й бяха дълги, много дълги. Изглеждаше толкова уязвима.

Срамуваше се от силната си възбуда. Опита се да не й обръща внимание.

— По-добре ли се чувстваш?

— Чудесно е — промълви тя, облегнала глава на гърдите му. — Моля те, не си тръгвай. Просто ме прегръщай.

Той я прегърна още по-силно. След малко погали неуверено косата й. Тя беше мека като коприна. Не му пречеше леката възкисела миризма на повръщано. Като се смесеше със сладката миризма на пудра, той си представи мириса на бебе. Или на нещо много нежно.

— Не трябва да си тръгваш още, нали? — попита тя, без да отваря очи.

— Не още — отвърна той дрезгаво.

— Тук, долу, се чувствам толкова самотна.

— Знам.

— Тази проклета лампа никога не изгасва. Никога! Не можеш ли да я изгасиш?

— Прекалено късно е да монтирам ключ.

— А не можеш ли да я изключваш отвън? Само за през нощта? Господи, чудесно е, че…

Идън млъкна и известно време не каза нищо, само се притискаше в обятията му. Тялото й сякаш се разтапяше върху неговото. Той изпита странно усещане. И странни мисли. Сякаш се беше пренесъл някъде другаде за известно време. На някакво прекрасно място, за което си бе мечтал, когато все още не е можел да говори. Място, което беше виждал само в сънищата си. Някое незнайно място, отдалечено във времето и пространството…

— Въпреки това можем да се любим — промълви тя замечтано. — Това би било също толкова хубаво, колкото и хероинът.

Той прехапа устни. Искаше да стане и да си тръгне, но ерекцията му беше толкова силна, че тя можеше да я забележи. И да разбере.

— Не искам да се любя с теб.

— Напротив. А аз не бих имала нищо против. Толкова си красив.

— Да те вземат мътните — изруга той сподавено, — само за секс и наркотици ли мислиш?

— И за рокендрол.

През следващите десет минути тя отново не продума. Стори му се, че е заспала, докато не се размърда в прегръдките му и той не я пусна рязко. Тя се отдръпна от него и отметна тъмната коса от слепоочията си. Чертите на лицето й се бяха смекчили. Имаше вид на безкрайно наранено същество. Погледът й блуждаеше. Тя се усмихна.

— Беше мил все пак с мен. Благодаря ти.

Той си пое дълбоко въздух.

— А сега защо не поспиш?

— Може и да последвам съвета ти.

Най-накрая реши да се изправи. Краката му бяха омекнали. Той взе подноса и се запъти към вратата. Тя вече се беше сгушила в леглото и го наблюдаваше с големите си зелени очи.

— Имам идея — рече неочаквано.

— Каква?

— Ако ми разрешиш да поговоря с мама, може да я убедя да не се обажда в полицията. За мое добро.

Той се замисли над думите й.

— Ще помисля.

Изглеждаше изтощен, докато заключваше вратата на килията. Спря и погледна електрическото табло на къщата. Имаше едно-единствено копче, откъдето можеше да се изключи осветлението долу. Той се пресегна и го щракна.

За пръв път от два месеца насам в килията щеше да бъде тъмно.

Той взе подноса и започна да изкачва стълбите.

Когато слезе долу следващия път, тя дори не го погледна.

— Какво има? — попита той.

— Срамувам се — измърмори тя и сведе глава. — Заради онова, което направих. Заради нещата, които ти наговорих.

— Бях малко груб.

— Предполагам, че вече ме мислиш за някаква долнопробна курва.

— Не — рече той с кротък глас, — не смятам така, Идън.

Тя вдигна поглед най-накрая и той видя, че бледите й страни са се обагрили в розово.

— Съжалявам, Джоуел.

Той осъзна, че й се усмихва. Харесваше как звучи името му в нейните уста. Това го трогна и стопли вътрешно.

— Жената, която се изчервява, не е истинска курва — рече той. — Само се прави на такава.

— Това цитат ли е?

— Нещо такова.

— Просто се чувствах толкова ужасно, че…

— Знам. — Той й подаде книгата, която носеше. — Купих ти това.

Тя се засмя, когато видя корицата.

— „Освободете се от хероина“?

— Какво му е смешното?

— Заглавието. Прилича на една от онези книги „Направи си сам“, в които всичко звучи наистина лесно. „Научете японски“, „Постройте си яхта“, „Освободете се от хероина“…

— Прочети я. Ще ти помогне.

Тя захвърли книгата уморено.

— И преди са ми давали такива книги.

Но той знаеше, че ще я прочете по-късно. Отново се запъти към вратата.

— Няма ли да останеш? — попита тя уплашено.

— Не мога.

— Защо? — възропта тя раздразнено.

— Имам работа.

— Аз пък нямам. — Сега се беше намръщила. — Можеш да останеш и да си поговориш с мен малко. Кълна се, няма да те съблазнявам.

Той се усмихна отново.

— Ще остана да си поговоря с теб, когато ти донеса вечерята довечера.

Лицето й засия.

— Обещаваш ли?

— Обещавам — отвърна той с изненадваща нежност в гласа.

Беше завършил поръчката на Хатърсли и му беше позвънил, за да уреди превозването й. Следобед започна нова скулптура.

Беше избрал бял карарски мрамор — материал, който не използваше често, отчасти защото усещаше студенината и отчуждеността му от заобикалящата го среда, отчасти защото беше ужасно скъп. Каменният къс беше голям и бе платил за него огромна сума пари. Този път обаче той усещаше камъка по различен начин — гладък, бял, чист…

Беше направил десетина скици с молив. Избрал беше три от тях за основни, по които щеше да работи. Разхождаше се около камъка с рисунките в ръка и го маркираше, отначало плахо, после по-смело. Въпреки скиците, идеите все още не бяха напълно оформени в главата му. Те щяха да се доразвият в процеса на работа. Все така ставаше напоследък. Ако беше получил подходящото образование, ако беше посещавал училище по изкуствата или академия, щеше да бъде по-уверен в собствените си умения. Щеше да започва работа с по-ясна представа за творбата и щеше да има по-установен режим на работа. Но сега трябваше да налучква пътя си опипом като слепец.

Този път искаше да направи не някакво застинало творение, нито пък някаква завършена творба. Искаше нещо динамично. Усещане за фигура, която сякаш изниква от камъка. Идеята не беше новаторска. Беше виждал снимки на последните творби на Микеланджело и те създаваха точно такова усещане. Мъжки фигури, които агонизират в борбата си да се откъснат от камъка, уловил ги в капан. Ето такова нещо искаше той, но образът, който имаше в съзнанието си, не беше толкова…

Не можеше да намери думи да изрази идеите си. Те се рееха свободно из съзнанието му и го измъчваха, без да приемат реална форма.

Той започна да работи с голямо длето и тежък чук. Първият удар беше точен и ясен. Белият камък се обработваше леко. Работеше бързо, като отсичаше големи и широки парчета. Камъкът се покоряваше на длетото му. Той спря, за да маркира местата, където линиите бяха паднали заедно с парчетата, после продължи да отнема от мрамора и отново да маркира.

Под навеса беше ужасно горещо. Не беше валяло от месец май. Но днес навред се стелеше лека мъгла. Във въздуха се усещаше влага. Може би наближаваше буря.

Камъкът започна да губи своите квадратни очертания, с които беше излязъл от каменоломната. Започна да придобива естествени, сякаш създадени от стихиите форми. Доволен от работата си, Джоуел свали ризата и продължи да дяла. Тялото му се движеше все по-плавно. Работата се беше превърнала в автоматично, инстинктивно действие. Звънтенето на длетото го пронизваше и му причиняваше сладка болка. Той наблюдаваше през притворените си клепачи как белият камък бавно се променя, смалява се и придобива своя вътрешно присъща форма. Точно както восъкът на господин Шулц, когато беше момче. Той се преобразяваше в ръцете му, сякаш беше живо същество, а той беше просто зрител. Най-прекрасната игра. Наблюдаваше какво се случва с материала, сякаш това нямаше нищо общо с него. Или поне нямаше нищо общо с мисълта му. Излизаше някъде дълбоко отвътре, както паякът плетеше паяжина.

По гърдите и гърба му се стичаха струйки пот, което показваше колко бе задушно. Обикновено не се потеше толкова обилно. Може би щеше да си направи басейн през някое от следващите лета. Никога досега не беше мислил за басейн. Сега обаче идеята изведнъж му допадна. Но не някой от онези сини ромбове или квадрати. Каменен басейн, който да изглежда така, сякаш току-що скалите са се продънили и отдолу е бликнала вода. Щеше да плува по залез-слънце и да наблюдава появата на звездите на нощното небе. Той замахваше с тежкия чук и усещаше удара в костите си, наблюдаваше как се откъртва парчето мрамор и вътрешната форма започва да се показва все повече и повече.

— Хей, има ли някой?

Разпозна женския глас още преди да се е обърнал. Тя стоеше зад него, обляна от светлина. Носеше карирана риза, джинси „Ливайс“ и красиви, ръчно изработени ботуши. Русата й коса беше бухнала.

Удоволствието от творческия процес мигновено изчезна. Джоуел бавно отпусна чука и се усети безпомощен. Завладяха го гняв и тревога.

— Какво правиш тук? — глухо изговори той.

— Нали ти казах, че може да се отбия някой път. — Лила пристъпи към него, полюшвайки бедра. — Споменах ти, че те намирам за доста специален. А аз обичам специалните хора.

Той беше дотолкова погълнат от работата си, че дори не беше чул кога е пристигнала. Стисна зъби.

— Не съм те канил.

— Знам. Но Кийт не е с мен. — Тя разгледа мраморния къс. — Ей, това изглежда интересно. Поръчка ли е?

— Не.

— За теб ли е? За къщата?

— Да.

Тя оглеждаше тялото му така, както и първия път — с неприкрито удоволствие.

— Великолепен си, Джоуел. Но ти го знаеш, нали? — Тя му се усмихна. Името й, изписано на златната плочка, се гушеше между бялата гънка между гърдите й. — Ядосан си ми, задето дойдох ли?

— Не трябваше да идваш тук.

— Просто исках да те видя. Ти избяга от мен онази вечер. В галерия „Колб“. Не понасяш тълпите, нали? Мразиш всички тези позьори и сноби. — Тя му подаде един вестник. — Донесох ти това. Има статия за теб. От онази жена, която те интервюираше в галерията. — Той изобщо не посегна да вземе вестника, затова тя го отвори и му показа статията. Имаше голяма снимка на една от неговите творби. Лила се усмихна. — Интересна статия. Не те харесва особено. Но предполагам, си й влязъл под кожата. — Тя прочете на глас един цитат: — „Джоуел Ленъкс е интересна и чувствителна личност с невероятен талант. Творец в пълния смисъл на думата. Ала мъжът Джоуел Ленъкс е безцеремонен и зле възпитан. Всеки опит да се измъкне от него цяло изречение е все едно да се мъчиш да вземеш кръв от някоя от неговите статуи от пясъчник.“ — Тя се засмя тихо. — Сигурно си се държал много грубо с нея.

— Боя се, че в момента ми пречиш на работата — произнесе той с усилие. — Ще те помоля да си тръгнеш.

— Разбира се. Ей сега. — Но очите й му се присмиваха изпод дългите мигли. — Завърши ли скулптурата на Кийт?

— Да.

— Имаш ли нещо против да й хвърля едно око?

— Предпочитам да си тръгнеш.

— Това е тя, нали? — Тя вдигна платното и огледа камъка. — О — въздъхна. — Толкова е красива. Имаш неповторим талант…

Той дръпна платното от ръката й и застана пред нея. Орловото му лице беше изкривено от гняв.

— Ти изобщо не ме чуваш какво ти казвам! Не съм те канил тук. Искам да си тръгнеш незабавно.

— Безцеремонен, зле възпитан… — промълви тя нежно. — Но си я очаровал. Очарова и мен, Джоуел.

— Не възнамерявам да си отварям фенклуб.

— Никога ли не се чувстваш самотен?

— Не. Не понасям неканени посетители.

— А само онези, които ти сам поканиш, така ли?

— Никога не каня хора тук.

— Никога ли?

— Никога.

Тя посочи с глава към къщата.

— А тогава коя е жената, която е вътре в момента?

Той се почувства така, сякаш някой бе забил нож в сърцето му.

— Вътре няма никого — заекна той и устата му изведнъж пресъхна.

— Розови памучни бикини, малък размер… Нощница с малко дантела… — Тя кимна с глава в другата посока. — Висят на простора в момента. Не ми казвай, че си навличаш подобни неща, когато останеш сам?

Зави му се свят. Той отвори уста, но оттам не излязоха никакви думи. Наистина беше закачил нещата й на простора. Беше постъпил невероятно глупаво.

Лила бавно му се усмихна.

— Няма много пари, които да харчи за бельо. Трябва да й купиш нещо дантелено. Нещо по-секси.

Той продължаваше да държи тежкия чук в ръката си. Пръстите му стиснаха по-здраво дървената дръжка.

— Тя ли е моделът, който си ползвал за скулптурата на Кийт? От племето навахо ли е? Затова ли се срамуваш от нея? Може би си я скрил в къщата? И тя се срамува да излезе. — Лила пристъпи към него. Той стоеше като истукан с чук в ръка и не смееше да мръдне. Тя спря пред новата скулптура и взе една от рисунките. — И това тук ли е тя? — Лила разгледа слабата клечаща фигура на скицата, после погледна към мраморния къс. — Красива е. Малко кльощава е обаче. Циците й не са и колкото чашки за кафе. — Тя се обърна към него. — Винаги съм била… с добре оформена фигура. Още от малко момиче. Искаш ли да ме изваеш, Джоуел? Гола? — Тя се облегна на работната пейка, издала единия си хълбок напред. — Бих искала да ти позирам. Бива ме по фотографските сеанси. — Тя се засмя. — Фотографиите бяха доста артистични.

— Нямам нужда от модел — каза той дрезгаво.

Тя скръсти ръце под гърдите си, а деколтето на ризата й се разтвори и показа бялата й гладка плът.

— Великолепен си! — изрече тя възхитено. — Ти си най-привлекателният мъж в радиус от сто и петдесет километра, Джоуел. Сигурно си свикнал жените да те преследват. Аз много припряно ли го раздавам?

— Нямам нужда от модел — повтори той.

— Безпокоиш се заради Кийт? Няма нужда. Аз живея свой собствен живот.

Той преглътна сухо.

— А аз не крия момиче в къщата. Някой ги е оставил тук. Една… приятелка.

— Колко мило от твоя страна да й ги изпереш. — Погледът й се плъзна надолу към гладкия белег под ребрата му. Потта по загорялото му тяло беше засъхнала на вадички заедно с прахта от мрамора. Тя въздъхна тихо. — Окей. Тръгвам си. Ще ми направиш ли обаче първо една услуга?

— Каква?

— С удоволствие бих разгледала къщата ти.

— Не.

Тя го измери с поглед.

— Кийт беше прав. Ти наистина всяваш страх. Има нещо заплашително в теб. Като земетресение, което предстои. — Тя навлажни устните си с език. — Страшничко. Но и някак вълнуващо.

Той вървеше сковано до нея, докато я изпращаше към колата й. Беше пристигнала с малко жълто ферари „Дино“. Пътуването по прашния път беше покрило колата с червеникавокафява прах.

— Купих си я сама — каза тя и се обърна към него, докато отваряше вратата. — Имам свои собствени доходи. Не съм държанка на Кийт.

— Браво на теб — произнесе той още по-сковано.

Тя се наведе напред, а гласът й беше нежен.

— Един ден ще ти покажа неща, за който твоята малка индианка дори не е и сънувала, Джоуел. Ще ускоря земетресението. — Тя се усмихна, сложи си слънчевите очила и се качи в колата.

Облакът прах, който се вдигна след нея, остана във въздуха дълго след като шумът от мотора беше заглъхнал в тишината на пустинята.

Коста Брава, Испания

Мъжът каза, че харесва къщата, а жената се възпротиви:

— Прекалено е голяма.

Но Мерседес усети вълнението им. Докосваха всичко, оглеждаха качеството на минералите, галеха мрамора, изпробваха дръжките. Тя се опита да не изпитва омраза към тях. Можеше да помоли Мая да ги разведе из къщата, но знаеше, че трябва да се изправи сама пред това предизвикателство. Мая седеше заедно с Хоакин в градината и чакаше.

Те се разходиха около вътрешния басейн, където тропическата гора на Мая ставаше все по-буйна и пъстра. Мъжът потопи ръка във водата и измърмори одобрително.

— Къщата е проектирана от архитект и е строена по поръчка — каза агентът по недвижими имоти и посочи стъкления купол. — Тук можете да плувате целогодишно.

— Хубаво.

— Къщата е прекрасна, не мислите ли? Уникален дом!

— Но е твърде просторен, повече отколкото ни се иска — въздъхна жената. Беше облечена в сако с леопардови шарки въпреки жегата и тясна кожена пола. На показалеца си имаше огромен пръстен с диамант, който проблясваше на светлината. Беше на тридесет и няколко години, а мъжът — над четиридесет. Дилър, който търгува с облигации в Барселона, както беше казал на Мерседес агентът по недвижими имоти, и втората му жена. Очите на жената не спираха да оглеждат и да преценяват. — Разбира се, цветята остават.

— Да — каза Мерседес тихо. — Цветята остават.

— Ами мебелите около басейна?

— Можем да се споразумеем за тях. За цялата покъщнина, ако желаете.

Мъжът вдигна поглед рязко.

— Бихте я продали?

— При подходяща цена, бих си помислила.

— Мебелите са изключително ценни — вметна агентът. — Както забелязахте, те са с много високо качество.

Мъжът поглади лъскавата си коса назад и огледа замислено Мерседес.

— Значи просто искате да си тръгнете оттук? И не желаете да вземете нищо освен чека?

— Това ме устройва. — Тя се извърна, преди той да й е задал още някой въпрос, и ги поведе навън.

— Според мен ще се съгласите — продължи агентът, — че стилът на цялата къща е изключителен… — Тя долови как той започна да говори приглушено като всички агенти на недвижима собственост по света.

Влязоха в салона. Двойката от Барселона го огледа смълчана. Мерседес видя как жената заби червените си нокти в дланите. Би продала душата си за тази къща, помисли си тя. Щяха да я купят, ако имаха парите. Но дали ги имаха? Инстинктите й подсказваха, че малко не им достигаха.

— Камината е английска — каза Мерседес. — Осемнадесети век. Голяма част от ламперията също е английска. Някога е била в дома на английски държавник. Местен дърводелец е направил останалата част по същия образец.

— Стъклените врати водят към вътрешен двор — каза агентът и продължи напред. — Колоните са направени от солиден мрамор…

Телефонът започна да звъни. Мерседес им се извини и се обърна, за да го вдигне.

— Ало?

— Мамо!

— Идън! — Тонът й накара останалите да се обърнат. Тя седна с разтреперани крака. — О, Идън, ти ли си?

— Аз съм, мамо.

— Къде си?

— Тук. На същото място.

— Как си, скъпа? Добре ли си? Той ми каза, че си била болна.

— Бях болна. Вече съм по-добре.

— Наранил ли те е?

— Не. Не още. О, мамо! Съжалявам за всичко това. — Мерседес чу как Идън започна да плаче и усети как гърлото й се стегна. — Мамо, толкова много ми липсваш…

— Скъпа! — Само това успя да каже. — О, скъпа…

Агентът се опитваше да изведе двойката във вътрешния двор, но те се мотаеха около вратата и се прехласваха. Мерседес изобщо не ги забелязваше.

— Той не ми разрешава да говоря дълго — чу тя Идън да казва. — Мамо, намери ли парите?

— Опитвам се. Опитвам се. Кажи му, Идън. Кажи му, че се опитвам. Но е толкова трудно…

— Кога ще ги имаш?

— Ще ми трябва още известно време. Правя всичко по силите си, но ще ми трябва още малко време. Толкова са много.

— О, мамо!

— Скоро, скъпа. Кълна се в живота си. Скоро ще те измъкна оттам, малката ми.

— Обаждала ли си се в полицията?

— Не. Те не знаят нищо.

— Мамо, не съобщавай в полицията. За мое добро. Моля те!

— Не съм съобщавала.

— Ще ме убие, ако го направиш.

— Не съм! Не съм…

— Сигурна ли си?

— Повярвай ми!

— Мамо, не мога да говоря повече. Трябва да тръгвам, мамо. Обичам те…

Гласът на Идън изведнъж заглъхна.

— Идън! — каза тя смутено. — Идън! — Стори й се, че за момент чу мъжко дишане. Изведнъж връзката прекъсна. Тя закри лицето си с ръце и се заклати мъчително на стола.

Агентът най-накрая беше успял да изведе двойката купувачи навън.

— Както можете да видите — започна той, сякаш останал без дъх, — градините са красиво оформени. Не са щадени средства…

Един час по-късно двойката от Барселона остави агента в офиса му и продължи към един селски ресторант с БМВ-то си. Жената трепереше от разкритието, което току-що беше направила.

— Чу ли? — избухна тя веднага щом потеглиха. — Хванали са дъщеря й!

— Кой е хванал дъщеря й? — попита той.

— Не знам. Похитители. Затова продава всичко!

— О, хайде, Пилар…

— Чух я, Жауми! — Очите й блестяха от оживление. Тя заби нокти в рамото му. — Тя попита дали са я наранили. А момичето искаше да знае дали вече е събрала парите. Тя каза, че ще ги има скоро. Жауми, знаеш ли какво означава това? Тя е отчаяна! Ще приеме каквато сума й предложим!

Той я погледна объркан.

— Сигурна ли си?

— Никога не съм била по-сигурна в живота си. — Беше се задъхала от вълнение. — Жауми, това е златна възможност!

— Е, не знам…

— Можем да имаме тази великолепна къща и всичко в нея за много по-малко пари, отколкото струва!

— Тази жена не е глупава…

— Държат я в ръцете си! — Тя се пресегна, хвана го за тестисите и стисна силно.

Той изохка.

— Не толкова силно, querida!

— Няма значение колко е умна. Държат я в ръцете си, Жауми. — Тя стисна достатъчно силно, за да го накара да изскимти, после отпусна леко хватката си. — Ако оставим тази възможност да ни се изплъзне, то тогава ще сме най-големите глупаци в цяла Испания!

Той приглади косата си с обичаен жест. Сега и той се беше развълнувал.

— Какво да направим? Тя иска пет милиона долара.

— Предложи й един.

— Един милион долара? За тази къща?

— За къщата и всичко в нея. — Тя започна да го гали и възбужда. — За всяка една вещ, за всяко стъкълце, за всяко камъче…

— Никога няма да приеме.

— Ще приеме. Ако не приеме, похитителите ще започнат да режат пръстите на дъщеря й един по един. — Тя го целуна по бузата. — Дори ако трябва да качим на милион и половина, дори на два, това ще е сделката на живота ни. Сделката на живота ни!

Той се взря в нея за миг. Колата започна да криволичи и той бързо изправи волана.

— Господи, Пилар! Ако си права наистина…

— Да, права съм. Аз винаги съм права.

— Трябва да действаме бързо.

— Този следобед — каза тя кратичко. — Гладен ли си?

— Вече не.

— Добре — изрече тя с дрезгав глас. — Отбий край пътя, Жауми.

Тусон, Аризона

Идън продължаваше да плаче, когато той я върна долу в килията. Заключи вратата и махна превръзката от очите й. Изтри сълзите и го погледна със замъглен поглед.

— Говореше толкова… толкова измъчено. Никога преди не съм я чувала такава. Винаги е била толкова силна. Толкова отчуждена от…

— Мислиш ли, че казва истината?

— Да.

— Но ти би ми отговорила точно така при всички случаи, нали?

— Мисля, че казва истината — въздъхна Идън разтреперана. — Никога не съм я чувала такава. Никога! Никога не съм предполагала, че толкова много я е грижа. Никога не съм имала усещането, че съм част от живота й.

Той се взираше в нея.

— Тя беше ли… — Той се поколеба. — Тя беше ли добра майка?

— Беше загрижена. — Идън се намръщи. — Винаги правеше онова, което смяташе, че е най-доброто за мен. Никога не ме е питала какво мисля аз. Просто го правеше и толкоз. Например, когато разбраха за хероина, тя ме заведе в клиниката „Хеброн“. Никакви въпроси, никаква алтернатива. Просто го направи. Както и когато Ръсти беше премахнат. Познаваш ли други майки, които биха направили подобно нещо за дъщерите си? Тя е най-силният човек, когото познавам. Притежава повече сила, отколкото добрина или лошотия. Тя си е просто Мерседес. Но никога няма да ме изостави, не и когато наистина имам нужда от нея.

Лицето му се изкриви.

— Няма, така ли?

— След като напуснах клиниката, баща ми не ми даде дори един цент. Каза, че няма да плаща за дрогата ми. Но мама не ми отряза издръжката. Въпреки всичко тя никога не би ме оставила да затъна съвсем. Макар тогава да знаеше какво правя с парите.

— Предполагам е знаела и какво ще направиш, ако не ти даде пари — каза той сухо.

Тя обърса сълзите си с детски жест.

— Искаш ли да чуеш нещо смешно? Първите няколко дни след като ме отвлече, ми мина мисълта, че може тя да е организирала всичко. Като начин да се откажа от хероина. Способна е на такова нещо. Е, щеше да го направи с повече финес.

Той седна на леглото до нея. Не беше имал тайни намерения, но преди да може да я спре, тя положи глава на гърдите му.

— Прегърни ме! — рече тя.

В отговор на тази своеобразна заповед мускулите на тялото му се напрегнаха. Той я прегърна непохватно с една ръка. Слабото й тяло се намести в обятията му.

— Не така — оплака се тя. — Много си схванат. Прегърни ме както преди.

Дишането му беше учестено. Той я придърпа към себе си и се опита да се отпусне. Беше като дете. Като малка болна сестричка, която имаше нужда от утеха. Но той усещаше меките й гърди до ребрата си.

Идън въздъхна доволно и притвори очи.

— Толкова си силен — промълви, — но никога няма да ме нараниш истински, нали?

Не можа да й отговори. Думите сякаш се бяха заклещили в гърлото му. Той наклони глава така, че устните му докоснаха лъскавата черна коса. Беше като коприна. Вдъхна чистата миризма на шампоан и усети как го изпълва сладка омая, която бавно плъпна по вените му. В гърдите му се появи болка, а сърцето му се разтуптя.

— Миришеш толкова хубаво — рече Идън сънено. — Миришеш на мъж. Залюлей ме, Джоуел.

Той я залюля нежно в прегръдките си, сякаш беше дете. Усети как тя се отпусна изцяло в ръцете му. Усети как крайниците й се поклащат, докато я люлееше, сякаш беше красиво изработена кукла. Съзнанието му се изпълни с чудото. Как можеше да се отпуска така в ръцете му? Той беше неин похитител! Неин враг…

Тя беше лишена от чувство за самозащита. Не притежаваше такова. Беше толкова невинна, а лежеше в устата на дракона.

Защо никой не се беше грижил за нея?

Той отново усети онова чувство. Копринената нишка, която излизаше от дълбините на душата му и се свързваше с нейната. Но този път тази нишка беше по-дебела и предизвика колизия в тялото му, от което истински го заболя. Дали и тя го беше усетила? Дали и тя беше усетила силното дръпване?

Джоуел продължи да я люлее, докато не чу как дишането й стана равномерно и забавено. Главата й се отпусна назад като прекършена лилия.

Вгледа се в спящото лице. Дългите мигли все още бяха мокри от сълзите. Устните й бяха полуотворени. Беше прекрасна! Овалното лице приличаше на ангелско.

Гледаше я като омагьосан. Идън… Идън спеше в ръцете му!

Господи, какво й беше сторил?

Какво право имаше да й причинява всичко това?

Усети как у него се надига вик и го потисна. Притисна лице до нейното, страна до страна, и усети мокрите й сълзи да попиват в кожата му. Тя промърмори нещо насън. Беше лека като перушинка.

Положи я на леглото и я зави с одеялото. Тя изобщо не се пробуди. Изтощението беше налегнало клепките й.

Приглади черната коса назад с грубите си ръце. Кожата й беше толкова прозрачна, че той виждаше бледата синя вена на шията и слепоочията й. Прекрасна е, помисли си повторно той. Безценна! Той стоя, загледан в нея дълго време, преди да успее да откъсне очи и да си тръгне.

Книгата „Освободете се от хероина“ я развълнува. Но и обезпокои. Сякаш гледаше собственото си отражение, но в изкривено огледало.

Беше започнала да чете книгата настроена скептично. Смяташе, че е изпълнена с морализаторски приказки. Но не се оказа така. Беше написана от бивш наркоман и бе лишена от всякакво самодоволство. Брутално откровена.

Беше обърнала направо на главата за отказването и я беше прочела с ирония и самоидентифициране. Всички симптоми й бяха болезнено познати. Имаше няколко предложения за справяне с отказването от наркотици. Ала нито едно от тях не предвиждаше заключване в бетонна килия три на два метра.

Разбра, че продължителните й проблеми със стомаха бяха обичайно следствие от отказването от наркотици. Прочете още и че депресията и дезориентацията могат да продължат няколко седмици след като първичните симптоми изчезнат. Прочете възможните лечения. Нито едно от тях не й се стори подходящо. Но вече беше късно за каквото и да било лечение. Вече беше преминала през ада.

Нямаше изобщо намерение да чете останалата част от книгата, но тя някак си я привлече. Изпитанието беше болезнено. Въпреки просто списания текст, тя започна да вижда сянката на самата себе си и на собствената си природа между редовете.

Едно изречение в книгата привлече особено силно вниманието й: „Наркоманите не искат да се погледнат нито отвътре, нито отстрани“.

Истината я зашемети. Никога не беше искала да мисли за себе си. Никога не беше желала да бъде самата себе си. Още от самото начало беше започнала да употребява наркотици, за да избяга от себе си. Но защо? Кое беше толкова ужасно в нейната природа, та я принуждаваше да бяга през цялото време? Безкрайна отегченост? Или нещо още по-лошо?

Дори и сега инстинктивно се отдръпна при мисълта за спомените. Като дете, застанало на ръба на дълбок кладенец. Ужасено от онова, което се крие в дълбините му.

Затова хероинът така непреодолимо я беше привлякъл. Към Лета. Към реката на забравата. Копнееше да се забрави, да забрави всичко около себе си и хероинът беше единственият наркотик, който й беше осигурил това. Цветето лотос се затваряше около нея и я скриваше в уханните си обятия.

Това беше най-тежката част от нейното затворничество. Нищо не беше толкова ужасно, колкото необходимостта да се изправи пред самата себе си. Да живее със себе си. Да бъде денонощно с Идън, да слуша риданията й, да усеща вонята й, да наблюдава цялото падение и унижение…

Затова през цялото време мечтаеше за дрога. За нещо, което ще прогони Идън.

Всъщност беше затворена не в килия, а в тясното пространство на собствения си череп. Докосна слепоочията си. Сред тези тънки стени от кост.

Къде отиваше, когато полетеше нависоко? Никога досега не си беше задавала този въпрос, не и когато бе напълно на себе си. Беше трудно да визуализира местата, където витаеше духът й. Това беше незнайно място, отдалечено във времето и пространството. Място, което те влече към миналото. Място, където бъдеще не съществуваше.

Тя остави книгата и затвори очи. Искаше й се Джоуел да е тук и да я прегърне. Лицето му изникна в съзнанието й. Какво правеше, след като си тръгнеше оттук? Ръцете му бяха загрубели и често пъти изранени. Може би работеше в някоя кариера за добиване на камък или на строителна площадка.

Прекарваше часове наред в опити да си представи живота му извън килията. Дали ходеше в някоя кръчма сам, за да изпие една бира? Или просто седеше и чакаше своите десет милиона долара?

Постоянно мислеше за Джоуел. Той се беше превърнал във фикс идея за нея. Намираше смисъл в това. И не беше изненадана.

Тутакси започваше да й липсва, когато излезеше оттук. Дали и тя му липсваше?

Когато слезе при нея следващия път, той й донесе малка вазичка с яркочервени диви цветя. Това я развълнува неимоверно.

— Макове!

— Пустинни макове. Не са много издръжливи.

— Прекрасни са! — Тя докосна цветовете с устни. — Като кадифе са. Толкова са червени…

— Реших, че ще освежат малко това място.

— Къде да ги сложа? — Тя свали капака на тоалетната чиния и ги сложи отгоре. — Ето.

Усмихнаха се един на друг. Той взе книгата.

— Прочете ли я?

— По-голямата част, да.

— И?

Тя сви рамене. Не искаше да си признае колко много я беше разстроило съдържанието на книгата.

— Написана е правдиво. Звучи истински. Но моят живот никога не е бил такъв. Деградирал и отчаян. Винаги съм имала достатъчно пари, за да не стигна дотам.

— Ами твоят приятел, дилърът?

— Ръсти ли? — Тя се усмихна. — Ръсти не обичаше да общувам с други наркомани. Винаги е заставал между мен и останалия свят.

— Защото не е искал да видиш докъде ще стигнеш един ден.

Тя вдигна поглед към високата широкоплещеста фигура.

— Ръсти само искаше да ме защити. Той се грижеше за мен.

— Както фермерът се грижи за свиня, която угоява за пазара.

Усмивката й угасна.

— Говориш точно като майка ми. Ръсти никога не ми позволи да докосна дъното. Никога не съм била в ролята на онези обезумели наркомани, които висят по парковете и пред денонощните аптеки, защото няма къде да отидат и няма какво да правят, освен да се взират в неоновите надписи. Ръсти се грижеше за мен.

— Какво направи, когато той умря?

— О, започнах да се навъртам около Спууки. Той е приятелче. Дилър. Често пъти се боцкахме заедно.

— И той ли е наркоман?

Тя кимна бавно.

— Да. Всички бяха такива. Видях някои доста зловещи неща при Спууки. Спомням си как веднъж той се боцна зле. Всичките вени по ръцете му бяха в ужасно състояние. Би си дозата, но кръвта продължи да тече от вената. Под кожата му се появи мехур като буца. А той продължаваше само да повтаря: „О, по дяволите, по дяволите…“. Успя да събере кръвта в спринцовката и я сложи в лъжицата. Когато започна да отделя кръвта от наркотика и да си го инжектира повторно, обърнах глава. — Тя се облегна назад. — Спомням си и още един случай, когато двамата отидохме да откараме една наркоманка в болницата. Беше си била свръхдоза и бе изпаднала в делириум. В болницата изпадна в кома. Спомням си физиономиите на хората и израженията им. Начинът, по който ни гледаха. Сякаш сме кучешки лайна по подметките им. Почина на следващата сутрин и ние си тръгнахме. Оставихме тялото там, в случай че някой го потърси.

Видя как тъмните очи и лицето му се изкривиха от гняв.

— И ти продължаваше да не осъзнаваш накъде отиваш?

Идън замълча за момент, потънала в размисъл.

— Спомням си — рече тя бавно, — че веднъж рових в боклука за спринцовка. Открих една и я взех. Бях притеснена. Не че може да е заразена, а че може да е задръстена. Тогава се вгледах в себе си. Замислих се…

— За какво?

— Просто се замислих за онова, в което се превръщах.

— И?

— Вече беше късно. Вече се бях превърнала в онова, което бях.

Той седна до нея и се загледа в лицето й с напрегнатия си поглед.

— Не е прекалено късно, Идън. Вече не си наркоманка.

— Винаги ще бъда наркоманка.

— Не! Вече си се отказала от хероина! Не прочете ли книгата? Вече всичко свърши.

— Никога няма да свърши.

— Не си родена да бъдеш наркоманка! — каза й той грубо. — Виждал съм достатъчно наркомани, Идън. И във Виетнам, и на други места. Всички те приличаха на сакати точно преди да си бият поредната доза. Ако не бяха наркотици, прибягваха до алкохол или Исус. Ти не си такава.

— Откъде знаеш каква съм? — попита тя уморено. — Потребността ми е вродена. Някаква прокоба. Както знаеш, баща ми взема наркотици.

— Това е защото е бил търговец на кокаин — произнесе той с досада. — Подобно нещо не се предава по наследство.

— Той не е търговец на кокаин. Той само го употребява.

Тя видя втренчения му поглед.

— Баща ти е бил един от най-големите дилъри на кокаин в Лос Анджелис — натърти той.

— Това са глупости!

— Той е пренасял кокаин от Колумбия в продължение на петнадесет години, Идън! Мислиш, че баща ти е станал милионер като е внасял банани и папая ли?

Сърцето й изведнъж се скова.

— Исусе…

— Не знаеше ли? — изгледа я Джоуел. — Не се ли досещаше?

— Не! А ти откъде знаеш?

— Не беше трудно да разбера. Баща ти е доставял най-качествената стока в целия град. Бил е прочут с това.

— Исусе… — повтори тя отново и усети как й прилошава. Изведнъж усети как нещо в нея се сви. — Майка ми никога не е имала нищо общо с това. Знам, че е така.

— Нима? — попита той иронично.

— Да! — Тя усети как се свива в черупката си, става мрачна и млъква.

Джоуел потърси погледа й. Когато заговори, лицето му беше придобило необичайно сурово изражение.

— Сигурен съм, че е било така. Мислех, че го знаеш — каза той. — Не трябваше да ти казвам.

Тя мълча в продължение на цяла една минута.

— Никога преди не съм се изправяла лице в лице с този факт — рече тихо. — Но през цялото време съм го подозирала дълбоко в себе си.

— Това няма нищо общо с теб. Ти не си виновна. И не си започнала да се дрогираш заради някаква си прокоба. — Той я погледна и видя, че не го слуша. Изправи се. — По-късно ще дойда за подноса.

Идън седеше свита и се взираше в стената с празен поглед и каменно изражение.

Сънуваше, че е окована във вериги. Сънуваше, че е неподвижна и тежестта на оковите я смазва.

Баща й и майка й бяха там. Но изобщо нямаха намерение да й помогнат. Те дори не знаеха, че е там.

Караха се. Една от онези разпри. Лицето на майка й беше бледо и изопнато и тя знаеше, че поводът е ужасен. Баща й започна да крещи. Крещеше ужасни неща. Едно след друго. За майка й…

Тя искаше да запуши ушите си, но ръцете й бяха парализирани от оковите.

Най-накрая баща й я видя. Изражението му беше ужасяващо, сякаш беше много пиян. Започна да крещи и на нея. Изправи се на крака и тя видя как от слабините му стърчи нещо дебело и мораво.

Но не това я накара да изпищи. А нещата, които изричаше. Устните му се движеха и думите, които излизаха оттам, бяха ужасни. Те я унищожаваха, унищожаваха всичко около нея. Накрая всичко се сля в един-единствен вик. Стените започнаха да се срутват. Таванът също. Ала тя не можеше да се измъкне. Баща й продължаваше да крещи. Знаеше какво казва, но не можеше да понесе болката. Тогава започна да крещи още по-високо, за да заглуши думите му. Знаеше, че ако успее, стените ще спрат да се рушат и къщата им ще бъде спасена. Продължаваше да крещи толкова силно, че гърдите й се раздираха, а ушите й глъхнеха.

Изведнъж се събуди рязко, цялата потънала в пот. Беше се вкопчила в Джоуел. Той се беше върнал в килията. Усещаше силните му мускули под ризата.

— Изкрещях ли? — попита тя задъхано.

— Не. Не издаде и звук. Само се мяташе.

— Имах кошмар. Свързан с баща ми. — Тя притисна лице до гърдите му. Усещаше колко силно трепери. — Исусе! Никога не мога да изкрещя, когато сънувам този кошмар. Ако можех да изкрещя, той щеше да изчезне…

— Било е само кошмар — успокои я той.

— Но се връща отново и отново.

Сърцето й продължаваше да бие като пневматичен чук. Той огледа разтревожено лицето й.

— Това те е разстроило. Изпотила си се. И трепериш. Успокой се.

Тя си пое разтреперано дъх.

— Всичко е наред. Радвам се, че си тук. — Тя свали мократа си фланелка. Захвърли я в ъгъла и се облегна назад, скръстила ръце под главата си, за да изсъхне кожата й. Тогава забеляза изражението му. — Нещо не е наред ли?

— Облечи си чиста фланелка!

— Когато няма да съм толкова лепкава. Това обижда ли те? — Тя сведе поглед към малките си гърди с втвърдени зърна. — Виждал си ме и преди гола.

Изглеждаше ядосан.

— Много си…

— Много какво?

— Много си открита — произнесе той. — Разголваш се докрай. Никой ли не те е учил да се защитаваш? Да се предпазваш?

Тя отметна косата от слепоочията си.

— Ами, не.

— Живееш като глупаво дете, което никога не е било жилено от пчела или не се е опарвало. Мислиш, че всичко е безопасно, че всичко, което виждат очите, е…

— И всичко това само защото си съблякох фланелката?

— Заради всичко, което правиш? Търсиш си белята!

— Не мога да приема, че ще решиш да ме изнасилиш само защото си видял гърдите ми — произнесе тя иронично. — Не са особено съблазнителни.

— Ако искаш да знаеш… — Той млъкна рязко.

Тя срещна погледа му.

— Ако искаше да ме изнасилиш, щеше да го направиш онази нощ, когато те поканих. Не можех да те спра. — Тя обаче скръсти ръце пред гърдите си и се закри. — Извинявай.

— Имаш нужда от пазач.

Тя се усмихна.

— Ти си моят пазач. — Тя се пресегна и взе чиста фланелка. Облече я. — Ето — рече и разтърси коса. — По-добре ли е така?

Джоуел кимна. Чак сега забеляза черната превръзка за очи, която държеше в ръце.

— За какво ти е?

Не й убягна как адамовата му ябълка подскочи, когато преглътна. Явно се колебаеше.

— Какво ще кажеш за малко раздвижване?

Тя го погледна.

— За какво раздвижване става дума?

— Ами разходка.

Не можа да повярва на ушите си.

— Навън? Навън ли?

Той кимна.

— Но трябва да съм сигурен, че мога да ти имам доверие.

— Можеш — каза тя бързо. — Ще направя всичко, което кажеш. Всичко.

— Ще трябва да ти сложа белезниците и превръзката. Не я пипай, докато не ти кажа.

— Няма.

— Ще те кача в задната част на микробуса и ще те закарам на място, където можеш да се разходиш. Разбра ли?

Тя кимна. Нямаше думи.

Той й подаде превръзката.

— Хайде.

Пътуването беше неудобно, дори болезнено. Тя подскачаше в задната част на микробуса и това върна спомените й за онази нощ, когато я беше отвлякъл — последния път, когато беше излизала навън. Беше невероятно горещо и в носа и устата й влизаше прах.

Но нито едно от тези неща нямаше значение. Възможността да излезе навън под жаркото слънце караше краката й да омекнат.

Най-накрая друсането спря. Моторът също.

Той отвори задната врата и тя усети ръцете му да й помагат да излезе. Горещият въздух я блъсна в лицето като огромен фойерверк.

Отключи белезниците.

— Не пипай превръзката — предупреди я Джоуел. — Ще трябва да повървим малко.

Хвана я за ръка. Идън се вкопчи в него с две ръце.

— Джоуел, страх ме е…

— Няма от какво да се боиш. Просто върви до мен.

Тя се препъна на няколко пъти. Земята под краката й беше неравна. Жегата сякаш я засмукваше. Вятърът духаше около нея, свистеше и стенеше из храстите. По лицето й започна да полепва прах, от която се разкашля. Препъна се в нещо и едва не се просна на земята, но той я подхвана и я изправи.

Най-накрая й каза да спре.

— Пристигнахме — рече Джоуел и я пусна.

Усети как пръстите му развързват черния шал. Материята се свлече. Идън стисна силно очи, но слънцето сякаш прогори клепачите й. Тя закри очите си с ръце, за да превъзмогне болката.

— Ще те разходя малко, за да свикнеш със слънцето — каза Джоуел.

Тя свали ръце и отвори очи.

Към следващата част или към съдържанието

Мариус Габриел Плът и кръв (13)

Метаданни

Данни

Плът и кръв

Информация

История

Сваляне / Връзки

Дванадесета главаНезнайно място

Мариус Габриел
Плът и кръв (13)

Дванадесета глава
Незнайно място