Мариус Габриел
Плът и кръв (3)

Втора глава
Посредникът

Юли, 1973

Тусон, Аризона

Мъжът слезе по стълбите. Носеше поднос с храна. Подземието беше студено, просторно и празно.

В единия ъгъл бе иззидана килия от тухли, подредени равно, умело. Килията не заемаше много място.

Стените й стигаха до тавана и ограждаха пространство, достатъчно да побере леглото на момичето, както и площ, където да стъпва, когато й се налага да използва тоалетната. Вратата бе от стомана, касата също.

Нямаше, разбира се, прозорци с външен изглед, макар че се виждаха две решетки, през които влизаше въздух от подземието.

Мъжът се взираше в тухлената стена.

Какво й имаше?

Приличаше на треска. Или може би се опитваше да го измами. Не, не беше сигурен.

Ами ако агонизираше или вече бе умряла вътре? Той се помъчи да запази спокойствие. Мислеше по-добре, когато беше спокоен. На зазоряване бяха започнали да се случват обезпокояващи неща. Трябваше да овладее положението.

Ослушва се дълго. Не се чуваха никакви звуци. Сложи си качулката и влезе.

Зеленият й взор срещна неговите тъмни очи с неочаквана настоятелност. Беше облегнала гръб на стената, свила колене към гърдите си. Лицето й беше изпито, сивкаво. Трепереше по-силно отпреди. Зъбите й тракаха. Изглеждаше зле, още по-зле отпреди, но поне беше в съзнание.

— Защо го правиш? — попита тихо. — Нима ще ме оставиш да умра тук?

Той погледна подносите. Храната си стоеше недокосната. Но беше изпила цялата кана с вода.

— Това отвличане ли е? Поиска ли вече откуп от баща ми?

Мускулите на краката и лицето й потръпваха конвулсивно. От време на време дори подскачаха, сякаш придърпвани с невидими нишки.

— Изпрати ли му онази снимка, която ми направи?

Той продължаваше да я наблюдава.

— Не искай много. Не че няма пари. Просто няма да пожелае да плати. Ще ме остави да умра. Само ще си загубиш времето.

Усети вонята. Мирис на повръщано. Мирис на пот. Странна, химична миризма. Горчива. Миризма на болест.

— Какво ти е? — попита той. — Болна ли си?

— Не — отвърна тя.

— Защо тогава трепериш? Какво ти е?

— Нищо ми няма! — Но едното й око потрепна, като че имаше тик. Той забеляза колко силно стискаше краката си. Кокалчетата й бяха побелели от усилието.

— Защо крещиш тогава?

Тя не отговори.

— Ако си болна, мога да ти намеря лекарства.

Изгледа го. Устните й трепереха.

— Обезболяващи. Кодеин.

— Значи си болна — рече ядосано той. — Защо ме лъжеш? Какво ти е?

— Страх ме е! — извика тя. — Страх ме е. Това е…

— Не бива да се тресеш така — каза той още по-тихо. Разбираше, че нещо не е наред с момичето, но нямаше смисъл да спори с нея. — Следващия път, когато дойда, ще ти донеса малко аспирин — обеща й той.

— Не! Кодеин.

— Ще видим. — Той вдигна подноса и си тръгна.

— Моля те…

Той се обърна.

— Хартия. За тоалетната. Моля те.

Той кимна и излезе. Стоманената врата се затръшна след него. Тя чу как ключалката щракна и механизмът вътре се превъртя.

В килията настана тишина. Тя опря чело на коленете си и безутешно заплака.

 

 

Коста Брава, Испания

— Онова, с което трябва да сте наясно — каза Хоакин де Кордоба, — е, че на първо място става дума за парите. Те са и на първо, и на последно място. Винаги в такива случаи става дума за пари.

Той внимателно остави чашката върху чинийката. Финият порцелан беше майсенски, част от сервиз, които струваше десетина хиляди долара.

Стаята, където седяха, беше декорирана в жълто, което блестеше на вечерните лъчи на слънцето. Удобните столове и канапета бяха тапицирани в дамаска на райета от периода на Регентството^[1]. Силно драпирани завеси от яркожълта коприна висяха на прозорците. На пода имаше огромен тъкан вълнен килим — великолепна поляна от алени и тюркоазени цветя върху фон с охрен цвят.

Колекцията от английски и немски порцелан беше изключителна. Картините също. Най-голямата от тях бе окачена на стената в дъното и представляваше залез от Викторианската епоха. Богатият й колорит чудесно хармонираше с цветовете в стаята.

Професията на Де Кордоба го беше отвеждала в домовете на много богати хора. Той винаги се опитваше да прецени размера на демонстрираното от обитателите богатство. В случая отговорът беше от по-често срещаните — прекалено голямо.

Онова, което правеше тази къща различна от останалите обаче, беше, че тя бе обзаведена по особено оригинален начин. Вкусът беше завиден.

Той огледа двете жени. И двете бяха облечени в изискани ленени костюми в пастелни тонове, подбрани според атмосферните условия за деня. И двете носеха скъпи бижута. По-младата — диамантена гривна, а по-възрастната — изящен часовник, марка „Баум & Мерсие“.

Мерседес Едуард беше може би на около петдесет и пет. Ала тялото й бе гъвкаво и стегнато. Мая Дуран, която седеше до нея, нямаше повече от тридесет години. Де Кордоба беше сигурен, че е работила като манекен. Предаността й към Мерседес беше очевидна. Той чувстваше, че обожание е подходяща, но не достатъчно силна дума, която да опише отношението й към по-възрастната жена.

— Отвличането си е бизнес. Продавачите се сдобиват със стока, която са решени да продадат на добра цена. Вие, купувачите, пък имате капитал, който трябва да вложите по най-добрия възможен начин. Те очакват да получат от вас поне реалната за момента пазарна цена…

— И каква е тя? — прекъсна го сухо Мерседес Едуард.

Хоакин де Кордоба кръстоса крака. Беше шестдесет и три годишен привлекателен мъж, с посребрени коси, аржентинец по народност. Изопна гръб и заговори с напевен южноамерикански акцент.

— При последните няколко случая, в чието разрешаване съм участвал, ставаше дума за четвърт или половин милион долара.

Тя го стрелна с черните си очи.

— Мога да си позволя да платя и повече.

Той кимна.

— Но те не знаят това. Важното е да не се отказвате от пазаренето, каквото и да се случи.

— Не е нужно да се пазаря — отвърна Мерседес. — Ще платя онова, което поискат. Стига да е във възможностите ми.

— Те няма да започнат със сума, която е във възможностите ви. Ще започнат с цена, която според тях е невъзможна. Ще очакват от вас да се пазарите, докато не се убедят, че сте достигнали пределите на финансовите си възможности.

— Казвате ми, че трябва да се пазаря за живота на дъщеря си?

— Не казвам това — отвърна той спокойно. — Но трябва да действаме предвидливо. Те със сигурност ще използват всички начини, за които се сетят, за да качат цената. Ще определят краен срок. Ще ви кажат, че е болна. Сигурно ще заплашат, че ще я изнасилят или убият. Ако не се справим с преговарянето, ще изпълнят заплахите си до известна степен. Не бива да изключваме този момент, макар че такъв развой на събитията се случва сравнително рядко.

По-младата жена, Мая Дуран, пребледня. Очите й изглеждаха огромни на красивото лице. Мерседес обаче не показа чувства.

— Ако ме извините за метафората — рече той, — възнамеряват да ви издоят до последната капка. Нашата задача е да ги убедим, че са получили всичко, което са могли, и в такъв случай вероятността дъщеря ви да бъде наранена спада рязко. Може ли да попитам дали сте се свързали с полицията?

— Не още.

— Нито тук, нито в Калифорния?

— Не.

Де Кордоба кимна.

— Добре. — Той остави чашата си с чинийката на масата и се изправи. Два чифта тъмни очи го проследиха. Той се усмихна леко. — Простете, имам нужда да се поразтъпча малко.

— Искате ли да се поразсеете, преди да продължим?

— След малко. Искам да ви обясня в какво се състои моята работа. Има определени неща, които правя, и други, на които не съм склонен. Нека да започнем с това, че ролята ми е изцяло на ваш съветник. Не се опитвам да издирвам похитените. Не правя нищо незаконно. Предлагам ви единствено своя опит и умения в преговорите. Ще говоря директно с похитителите по телефона или по друг начин. Имам значителен опит с този тип хора. Главната ми цел ще бъде да върна дъщеря ви жива и здрава.

Той посочи тънкото черно дипломатическо куфарче, което беше оставил на масичката за кафе.

— Нося папка с препоръки, както и статистика на случаите, по които съм работил. Можете да ги прегледате. Ако трябва да ги обобщя в момента, трябва да кажа, че съм участвал в петдесет и два случая на отвличания в Южна Америка, Европа и Съединените щати. Четиридесет и девет от тях са завършили благоприятно.

Той се върна до стола си. Мая Дуран се беше поуспокоила малко. Винаги отбелязваше с интерес ефекта, който предизвикваше спокойният му, сигурен тон. По-възрастната жена обаче не изглеждаше впечатлена.

Той седна на стола си с изправена, войнишка стойка.

— Хонорарът ми — продължи той — е фиксиран — хиляда долара седмично. Това не включва допълнителни разходи или пътувания. По никакъв начин не се влияе от крайния резултат. Плаща ми се единствено като консултант, докато има нужда от моите услуги или докато аз не реша да се оттегля. Никакви договори. Никакви допълнителни условия.

Мерседес го изгледа хладно.

— Явно печелите добре от отвличания, полковник Де Кордоба.

Той наклони глава.

— Съгласен съм, че изборът ми на кариера е необичаен.

— И защо трябва да ви наема?

— Защото никога преди не ви се е случвало подобно нещо — произнесе той уверено. — А аз съм се сблъсквал с такива случаи много пъти. Опитът ми е най-голямата гаранция за вас, че ще върнете дъщеря си жива.

Мерседес се изправи.

— Сигурно сте уморен. Мая ще ви покаже стаята ви. Вечеряме в осем и тридесет. Ако желаете да пийнете с нас един час по-рано, ще се радваме да ви приветстваме за добре дошъл.

— С удоволствие.

Вече всички бяха на крака. Хоакин де Кордоба се взря в лицето на Мерседес. Под тази красива маска на самоувереност, помисли си той, се крие жена, измъчвана от ориста на прокълнатите.

— Уверявам ви — каза той меко, — че с подходящ подход и с необходимата доза търпение страданията на дъщеря ви могат да бъдат сведени до минимум. Тя може да е пак сред вас много скоро.

Мерседес кимна.

— Надявам се да сте прав.

Той се поклони над ръката й с галантността на висш военен и последва Мая.

Стаята му беше на горния етаж. Имаше балкон, от който се разкриваше прекрасна гледка към планините. Един от прислужниците вече беше качил багажа му.

— Чувствайте се като у дома си — каза Мая.

— Сигурен съм, че ще се чувствам така. Стаята е прекрасна.

— Ако имате нужда от нещо, повикайте мен или някой от прислужниците.

— Благодаря. — Той й се усмихна. Мая слагаше много малко грим, само малко седефен блясък на клепачите и устните. Лъскавата й коса чудесно подчертаваше овала на лицето и шията й. — Мога ли да попитам от колко време сте лична секретарка на сеньора Мерседес Едуард?

— Вече три години.

— Тя е изправена пред изключително трудно изпитание — рече Де Кордоба. — Ще има нужда от подкрепата ви. Кажете ми, на колко години е Идън?

— Тази година трябва да навърши двадесет и една.

— И е родена в Америка?

— Да. След Гражданската война в Испания Мерседес се е изселила в Съединените щати. Запознала се е със съпруга си в Лос Анджелис. Идън е родена там.

— Съпругът й богат човек ли е?

— Да. Но Мерседес сама е добила богатството си. Инвестирала е в акции. Богатството, което виждате около себе си, полковник Де Кордоба, е заслуга единствено на сеньората. Завидно постижение за мнозина.

— Разбира се — съгласи се той. Беше доловил гордостта и обичта в гласа на жената. — Изключително постижение.

— Сега ще ви оставя да си разопаковате багажа на спокойствие — рече тя.

Той се поклони над ръката й. Тя му се усмихна й затвори вратата след себе си.

 

 

Санта Барбара, Калифорния

Доминик ван Бурен се облече и остави момичето да спи в леглото му.

Закуси на терасата с прясно изцеден портокалов сок, папая и манго. Яркото слънце обливаше със светлина гъстата растителност в градината. Наоколо цареше спокойствие.

Той се замисли за телефонното обаждане на Мерседес. Идън отвлечена? С малкия си проблем Идън щеше да бъде мъртва след не повече от три дни. Въпреки това той отказваше да приеме истината. Във всичко личеше нейният почерк. Биваше я по гадните номера. В последните години й бяха станали навик.

Не беше я виждал почти шест месеца. И слава богу. Не беше особено щастие да си родител на опако същество като Идън.

Окована за стол? Това беше някаква смахната приумица. Сигурно се криеше някъде с някой от приятелите й хипита и в момента умираше от смях, докато плануваше как ще похарчи парите от откупа.

Изпълни го гняв. Кучка! Ще я намери. Дълго време никой не беше й давал да разбере. Щеше да я вкара в правия път.

Той грабна ключовете на поршето.

 

 

Обедната жега и оживеното движение правеха пътуването по магистралата истинско мъчение. Докато стигне до Агора Хилс, Ван Бурен вече беше вдигнал покрива на поршето и беше включил климатика. Напоследък мразеше смога и напрежението, всички онези черни и кафяви лица, както и стълпотворението от високи сгради.

Преди двадесет години обичаше този град, но предприемачите, имигрантите и тълпата бяха го превърнали в бунище.

Той зави по булевард „Сепулведа“, после по „Сънсет“ и продължи напред по „Мандевил Каниън“. Задръстванията намаляха като по поръчка.

Това беше един от малкото райони на Бевърли Хилс, останал непокварен. Разбира се, защото нямаше латиноамериканци или азиатци. Нямаше съвместни владения или градско строителство. А само хълмове, дървета и каньони, красиви калифорнийски брегове и спокойни богати хора.

Той зави към „Чалън“. Пътят криволичеше между евкалиптови и иглолистни горички и стигаше до Каньона.

Широкият път, който отвеждаше до „Чалън Роуд“ №3301, не беше означен. Трябваше да измине три километра, преди да стигне до електронно оборудваната порта и да види оградата, скрита зад евкалиптовите дръвчета. Ван Бурен спря пред портата и наду клаксона, докато не се увери, че камерата се завърта и го проучва. След миг крилата на портата се разтвориха и той мина през тях.

Винаги бяха наричали това място „ранчото“, макар това да беше имение с голяма, приятна къща с голям павиран двор и множество отделни постройки. Отзад се простираха няколко акра храсталаци и дървета. Имотът свършваше при щатския парк „Топанга“. Оборите бяха единствените селскостопански сгради в имението.

Първата постройка отдясно беше къщата на Мигел Фуентес. Мигел стоеше на верандата спретнат, целият в бяло. Ван Бурен спря пред къщата и смъкна стъклото на колата. Мигел се наведе, за да види кой е.

— Здрасти, шефе. От много време не сте идвали насам, а?

— Здрасти, Мигел. Дойдох да видя Идън. Тя тук ли е?

— Ами… не мисля.

— Нищо, аз ще отида да проверя, става ли?

— Разбира се.

— Имате ли ключ?

Мигел извади една връзка ключове от джоба си. Ван Бурен я взе, махна му и подкара колата.

Червеният додж на Идън беше паркиран пред къщата, срещу четирите обора. За него беше закачена каравана за коне. Ван Бурен паркира поршето си до нейната кола и слезе. Отляво се виждаше друга къща, в която бе живяла прислугата, по времето, когато Мерседес бе пребивавала тук. Сега беше празна. Градината изглеждаше занемарена. Монако — конят на Идън, подаде голямата си кафява глава през отвора на бокса си.

— Виждам, че си още тук — отбеляза Ван Бурен.

Ушите на Монако потрепнаха безразлично и той се върна към сеното си.

Ван Бурен прекоси двора и стигна до къщата. Той почука на предната врата, но отвътре не се чу нищо. Отвори вратата с ключа, който му бе дал Мигел, и пристъпи предпазливо.

 

 

Двадесет минути по-късно той влезе в къщата на Фуентес.

Мигел не стана от креслото, на което седеше, само му се усмихна приятелски. Ван Бурен го изгледа с отвращение. Някога се бе боял от бруталната сила на този мъж. Сега, когато Мигел вече остаряваше и започваше да се сбръчква като всички мъже на неговата възраст, той осъзна, че Мигел е бил само един гаден долен тип, използван за справяне с гадни и долни поръчки.

Някога, в началото на петдесетте, скоро след като Ван Бурен и Мерседес се бяха оженили, преди да се появи Идън, Ван Бурен посети Панама по работа заедно с Мигел Фуентес. Преди да се върнат обаче, те решиха да закупят известно количество омари.

Взеха пет килограма от един рибар край пътя. Беше неделен дъждовен следобед. Тъкмо потегляха от сергията, когато един двадесетинагодишен младеж едва не ги отнесе с яркочервения си буик. Момчето наду клаксона, изкрещя нещо и им показа среден пръст. Мигел слезе с безизразно лице от колата.

Младежът побърза да заключи вратата на колата отвътре. Но това не спря Мигел. Той взе от багажника клещи, дълги почти метър, и хладнокръвно разби прозореца на буика. Вкара в колата на ужасения младеж клещите и сръчно кръцна средния пръст, който им беше показал.

Ван Бурен седеше онемял в колата. Едва не припадна.

След това Мигел остави момчето да вие от болка, прибра клещите в багажника и подкара към летището с петте килограма омари. Докато траеше целият този ужасяващ епизод, той не бе отронил и дума.

Мигел беше на около шестдесет години и макар ръцете и раменете му да не бяха загубили мускулестия си вид, кожата му видимо беше започнала да се отпуска. Косата му, която някога бе черна и лъскава, сега изглеждаше жълтеникаво сива. Бялото на очите му имаше същия цвят.

Днес обаче бе много напет, почти контешки издокаран. Ван Бурен не го беше виждал такъв никога досега. Мигел отклони поглед от Ван Бурен, като му даде възможност да го огледа.

— Да не би да имаш нова домашна прислужница? — попита Ван Бурен и обходи с поглед стаята.

Беше безупречно чиста.

Мигел се изкашля и сплете пръсти.

— Да. Идва едно момиче. Всеки ден. Откъде знаеш?

— Как се казва?

— Йоланда, шефе.

— Откъде е?

— От Пуерто Рико.

— Разбирам.

Навсякъде се виждаха евтини украшения. До слуха на Ван Бурен достигнаха звуците на танго откъм задната веранда.

— Освободил си старата прислужница?

— Ами да.

— Градината е доста занемарена. Освободил си и градинаря?

— Той беше хаймана, шефе. Не си вършеше работата, пушеше трева в оборите. Той…

— Мигел, къде е Идън?

— Нямам представа, шефе.

— Леглото й е неоправено. По пода има разхвърляни дрехи. Масата е затрупана с чинии с храна, която се разваля. Радиото свири, но в къщата няма никой.

— Нормално за Идън.

— Колата й все още е отвън.

— Да.

— Конят също.

— Да.

— Мерседес ми се обади тази сутрин. Тревожи се за Идън. Мисли, че й се е случило нещо.

— Случило й се е нещо?

— Да. Въпреки твоята бдителност. Кога видя Идън за последен път?

— Ами… ъъъ… миналия четвъртък.

— Но това е преди една седмица. Искаш да ми кажеш, че Идън я няма вече цяла седмица?

— Ами, не съм съвсем сигурен. Може да е заминала в деня, преди ние да се върнем.

— Преди да се върнете откъде?

— Ами… от Мексико.

— Ти и кой друг?

Устните на Мигел помръднаха, но не последва отговор. Ван Бурен се изправи внезапно и тръгна към задната веранда. Млада жена с тъмна кожа седеше на една кърпа и се печеше на слънце. Беше само по розови бикини от бански и четеше комикси. Лъскавите й гърди се залюляха като големи кафяви кученца, когато се опита да ги прикрие с ръце. Игриво малко създание на осемнадесет или деветнадесет години с разцъфнало тяло. Тя се усмихна несигурно.

— Buenas tardes, señor.^[2]

Той се обърна към Мигел, който го беше последвал.

— Това ли е Йоланда?

— Да, това е.

— Стар дявол такъв — промърмори разколебано Ван Бурен, без да откъсва поглед от момичето.

— Недейте, шефе.

— Не, наистина, Мигел, впечатлен съм. Значи сте ходили заедно на кратко пътешествие до Мексико? Кога потеглихте?

— Във вторник.

— И кога се върнахте?

— Вчера. Кълна се. Отбих се в къщата, но нея я нямаше. Но изобщо не съм и помислил, че нещо…

— Значи, на Идън може да й се е случило какво ли не през тази една седмица.

— Слушай…

— „Черните пантери“ могат да нахълтат тук със заредени базуки и ти няма и да разбереш.

— Не е така, сеньор! Може да е отишла на някое родео.

— Без Монако?

Мигел махна с ръка.

— Или на някоя демонстрация, или на парти. Ще се върне.

Ван Бурен се взря в него и проговори ясно и спокойно:

— Да не би Идън да е подготвила някакъв заговор с теб или с някой друг, Мигел? Знаеш ли нещо такова?

— Заговор ли? Какъв заговор?

— Заговор да измъкне пари от Мерседес.

— Не знам за какво говорите, шефе!

Йоланда сметна, че изглежда нелепо, притискайки с ръце гърдите си, и се претърколи по корем.

— Има ли мъж около нея напоследък? Приятел?

Той чу как Мигел преглътна.

— О, да. Едно момче на име Крейг Уилямс.

— Пак ли някое хипи?

— Не, нормално момче. С много добри обноски. — Мигел кимна, сякаш беше много впечатлен от този факт.

— Умно момче ли е? От онзи тип, които кроят планове само как да забогатеят по най-бързия начин? Като Ръсти Фейгън ли?

— Нее! Няма нищо общо с Ръсти Фейгън! Много приятно момче! Отби се вчера. Търсеше Идън.

— Търсел я е?

— Да.

— Върви веднага при него, Мигел, и разбери какво знае. Попитай го направо дали той и Идън не се опитват да изнудват майка й. Разбра ли? Ако каже, че не знае къде е Идън, може да му счупиш ръката. Ти си знаеш. Това го умееш най-добре. Трябва да звънна на Мерседес тази вечер в полунощ, затова ми се обади преди това, става ли? Няма съмнение, че тя самата ще се свърже скоро с нас. Няма нужда да ме изпращаш.

Възрастния мъж го последва до вратата. Устата му трепереше.

— Идън е добре, нали? — попита той Ван Бурен. — Искам да кажа, че нищо лошо не й се е случило?

Ван Бурен слезе бързо по стълбите и тръгна към колата си. Преди да се качи в нея, се обърна и изгледа Мигел.

— Ако нещо й се е случило, Мигел, ти ще си първият, който ще разбере. Повярвай ми. Няма ли да ми отвориш вратата?

 

 

Коста Брава, Испания

— Бих искала да поемете ролята на мой съветник — каза Мерседес с официален тон, докато седяха на терасата.

Вечерта беше топла. Цикадите жужаха в кадифения здрач. Де Кордоба умираше от жега в блейзъра и стегнатата си по военному вратовръзка и искрено завиждаше на двете жени, които носеха рокли без ръкави и слабите им ръце бяха изложени на лекия бриз.

Той кимна сериозно.

— Тогава да се залавяме за работа. Как се свързаха с вас?

Тя взе папката, която лежеше пред нея, и му я подаде.

— Това пристигна в понеделник вечерта.

Той отвори папката и извади снимката, която беше вътре. Погледна я и чертите на лицето му се обтегнаха.

— Само това ли? И оттогава не сте получавали никакви телефонни обаждания?

— Нищо.

Той погледна на гърба на снимката.

ТЯ ЩЕ УМРЕ, АКО ОТИДЕШ В ПОЛИЦИЯТА.

Нещо в тази жестока постановка, пристигнала без предизвестие и без пояснително писмо по специален куриер, го разтревожи. Той внимателно разгледа снимката, като преценяваше изражението на лицето на завързаното момиче. От пръв поглед личеше, че тя е в голяма беда. Истинска беше и синината на рамото й. Някой я беше ударил с приклада на пушка или нещо подобно.

— Полковник Де Кордоба, има нещо изключително важно. Нещо, което допълнително комплицира цялата ситуация.

Де Кордоба само кимна и повъртя снимката между пръстите си.

— Продължете, моля.

— Дъщеря ми е болна. Тя страда от така наречената болест на Адисън. Животът й зависи от хидрокортизон. Взема лекарства, които не се намират в аптеките. Колкото по-дълго не ги взима, в толкова по-голяма опасност ще изпадне.

Де Кордоба изведнъж усети хлад, въпреки топлата иначе вечер.

— Колко дълго може да издържи без тези лекарства? — попита той.

— Невъзможно е да се каже. Ако е подложена на голям стрес, вероятно няколко дни.

— Имате ли конкретна представа защо може да са я отвлекли?

— Бившият ми съпруг се опитва да открие отговора на този въпрос. Трудно би било да се каже. Тя живее сама, а и животът й не е… много подреден.

— Има ли как да разберете дали е взела със себе си някакви запаси от кортизон?

— Дори и да е взела, те скоро ще свършат.

— Ако става дума за професионалисти, те със сигурно са проучили дъщеря ви предварително. Ако знаят, че страда от тази болест, те със сигурност са се запасили с достатъчно количество от лекарството, от което тя се нуждае.

— Сигурен ли сте? — попита Мерседес.

— Не, не бих могъл да бъда сигурен. А дори и да дават на Идън от лекарството, може да излъжат. За да ви държат в напрежение. Може да се очаква, че ще залагат на болестта й до последно. Отвличанията са свързани най-вече със злоупотреба с чувствата на хората. — Той говореше бавно и спокойно, опитвайки се явно да им внуши увереност. — Похитителите рядко им причиняват физически травми. Те са заинтересувани да запазят жертвите живи и невредими. Жертвата е тяхната единствена разменна стока.

— Докато не платим — отвърна Мерседес спокойно.

— Да. Докато не платите. Онова, което искам да кажа, е, че въпреки болестта на Адисън, трябва да действаме както се действа обикновено в такива случаи. Заради Идън. Въоръжете се със спокойствие и приемете стоически онова, което ще ви кажат или покажат. Следвайте стриктно правилата, които вече ви изложих.

— Не мога да поемам рискове — реагира категорично Мерседес. — Разбирам какво имате предвид. Но веднага щом получа искането за откуп, ще го платя. Това е единствената ми надежда да си върна Идън обратно, и то бързо.

— Съветвам ви горещо да премислите отново. Опитът ми показва, че това никога не е довеждало до бързо разрешаване на проблема. Никога — натърти той. — Дори продължава агонията неимоверно дълго.

— Агонията на Идън може да не продължи неимоверно дълго. — Тъмните й очи се взираха в нощта. — Тази история трябва да приключи възможно най-бързо. Заради дъщеря ми. Смятам, че ако получат парите, след като са видели, че тя не се чувства добре, ще я пуснат бързо.

— Моля ви — настоя Де Кордоба спокойно, — помислете над следното. Ако веднага платите исканата сума, те ще решат, че са подценили богатството ви и ще поискат още пари. По всяка вероятност ще поискат повторно същата сума. Може и да я удвоят. Но ще се сблъскат със съпротивата ви. Вие вече сте платили и не искате да плащате пак. За да преодолеят съпротивата ви, ще трябва да използват тактиката на шока.

— Искате да кажете, че ще ни подложат на по-голямо напрежение ли? — попита Мерседес.

— Може да приложат побой — отговори той безизразно. — И да ви изпратят видеозапис или снимка.

— Тя ще умре — промълви Мерседес с равен глас.

— Подобно доказателство лесно би могло да бъде симулирано. Използват различни козметични средства, за да изглежда жертвата потресаващо. Понякога дори я оплескват с кетчуп, за да изглежда като кръв.

— Подобни хора заслужават смъртно наказание — произнесе Мая глухо. — Това са зверове. Изверги.

— Изверги, да — съгласи се Де Кордоба. — Има и други варианти. Ако решат, че имате още пари, могат да продадат дъщеря ви на друга банда, които да започнат всичко отначало.

— Да я продадат ли?

— За тях тя е стока. Нищо повече. Както за дъщеря ви, така и за самите похитители, важно е да улучите точния момент, в който да платите необходимата сума.

Лицето на Мерседес се изопна. На Де Кордоба му се прииска да се приближи и да я прегърне, за да я успокои. Да й каже, че е разрешено в такива случаи да се плаче, за да се излеят чувствата, които я гнетят.

Тя се изкашля.

— Съпругът ми не вярва, че това е истинско отвличане. Той смята, че Идън може да е нагласила всичко това, за да измъкне от нас пари.

— Възможно ли е да направи подобно нещо?

— Не вярвам, че е способна на това. Той спомена случая „Гети“.

— А, да. — Той кимна. — Следях случая „Гети“ с голям интерес. Пресата се намеси със серия безотговорни изказвания и предположения. Това може да се окаже фатално. Лично аз смятам, че случаят „Гети“ си беше истинско отвличане.

— Аз също.

Той поглади снимката.

— Идън страдаше ли от липса на пари?

— Всички млади хора страдат от липса на пари — отвърна Мерседес сухо.

— Има ли някакви навици, които й струват скъпо?

— Способна е да харчи огромни суми. Животът на Идън е малко… ексцентричен. В последно време преминаваше през трудна фаза. През последната година отношенията между нас охладняха.

Де Кордоба се размърда на стола си.

— Сеньора Едуард, възможно ли е от бащата на Идън също да са поискали откуп и той да не ви е казал?

— Ако от бившия ми съпруг поискат да се раздели с част от парите си заради дъщеря си — произнесе тя горчиво, — той ще заквичи като ранено прасе, уверявам ви в това.

— Значи те са решили да искат пари само от вас. Не и от бащата на момичето?

— Така излиза.

Той се вгледа в лицето й.

— Още нещо. Болестта на Идън… болестта на Адисън… вродена ли е?

Мерседес замълча.

— Появи се през ранните й момичешки години.

Той кимна, без да откъсва очи от нея.

— Веднага трябва да се заемем с планиране на тактиката ни. Утре ще свържем касетофон към телефона в моята стая. Отсега нататък аз ще отговарям на всички обаждания. Междувременно, трябва да се подготвим за евентуалното развитие на нещата. С ваше позволение, започваме веднага.

 

 

Тусон, Аризона

За пръв път от началото на операцията той усети, че го обхваща паника.

Положението ставаше критично. Тя беше в съзнание, но не можеше да говори, тъй като зъбите й тракаха, а крайниците й се тресяха. Приличаше на марионетка, чиито конци са попаднали в ръцете на демони.

Агонията й го изпълваше с ужас.

Той й даде хапче и тя го погълна трескаво, задавяйки се с водата.

Зави я с още едно допълнително одеяло. В очите й се четеше неистов ужас. Не от него, а от онова, което й се случваше. Ридаеше беззвучно, вътре в себе си.

Той седеше до нея, без да знае какво да направи. Дрехите и чаршафите й бяха пропити с пот. Косата й беше мокра. Миришеше ужасно.

Сложи ръка на челото й. Кожата й беше леденостудена и мокра от пот. Тя изкрещя, когато я докосна, сякаш нервите й не издържаха на чужд допир.

— Моля те! Имам нужда от още болкоуспокояващи.

— Какво те боли?

— Гърбът… Краката…

— Гърбът и краката ли? — Той се взря в нея. — Какво още?

— Стомахът. Господи, толкова ми е лошо. О…

— Знаеш ли на какво се дължат болките?

— Толкова ме е страх… Мисля, че умирам.

Треперенето й се отрази и на него. Сякаш беше заразно. Той почувства как и неговото тяло започва да се тресе.

— Не, не умираш.

— Изведи ме оттук!

— Какво?

— Можеш да ме оставиш край някоя болница — промълви тя с треперещ глас. Зелените й очи го гледаха призрачно от дълбоките си дъна. Беше красива, макар да приличаше на призрак. — Сложи ми превръзка на очите, както когато ме отвлече…

— Не.

— Направи го през нощта. Закарай ме в някоя клиника или просто ме остави на два-три километра от…

— Не!

— Моля те… — проплака тя, — моля те, пусни ме!

— Оставаш тук. — Той се опитваше да контролира гласа си. — Никъде няма да те водя. Или ще се излекуваш, или ще умреш, но тук!

— Не мога да се справя! — По лицето й личеше, че изпитва нечовешко страдание. Пръстите й, прилични на хищни нокти, се бяха впили в ръцете му. — Не можеш да ме оставиш да умра тук! Не можеш! Не можеш…

Гласът й премина във вой. Тя го ужасяваше. Сякаш бе обсебена от лудост. Опита се да се откопчи от нея.

— Махни ръцете си от мен — изръмжа.

Ала тя впи още по-диво пръсти в него.

— Моля те! Моля те… — заповтаря. По страните й се стичаха сълзи. — Моля те, моля те, моля те… Пусни ме. Имам нужда от помощ. Не виждаш ли какво става с мен? Не ме оставяй да умра тук. Не мога да издържам, не мога…

Той я отблъсна и се облегна на стената. Трепереше почти толкова силно, колкото и тя.

— На какво се дължи състоянието ти? — задъхано попита той. — Какво ти е? — Хрумна му ужасна мисъл. Ами ако е болна от нещо заразно! Някаква смъртоносна треска, като онези в Азия? Той я беше докосвал. Беше вдишвал дъха й. — Болна си от ужасна болест. Ще трябва да ти донеса нещо по-силно от обезболяващи.

Лицето й изглеждаше сребристо от бледността и потта.

— Искам кодеин.

— Не. — Той се опита да се овладее. — Ще ти донеса лекарства, храна…

— Не мога да ям!

— Трябва. Ще ти направя супа.

— Не мога да ям.

— Какво, по дяволите, изобщо можеш да ядеш?

— Шоколад. Донеси ми шоколад. — Очите й го изгаряха. Лицето й беше ужасно. От вонята започна да му прилошава.

Той отвори вратата и бързо излезе навън. Заключи и се облегна на стената, разтреперан и изтощен. Чувстваше се сякаш преживяваше някакъв кошмар. Трябваше да й вземе някакви антибиотици и сам да изкара курс на лечение с тях. Господ знаеше от какво беше болна. Той пое нагоре по стълбите. Залиташе.

Извърна се и погледна тухлената килия. От нея не долиташе никакъв звук. Килията и момичето в нея бяха започнали да го плашат до смърт.

 

 

Коста Брава, Испания

Мая отиде в кухнята и взе подноса със закуската на Мерседес: портокалов сок, черно кафе и прясно изпечени кроасани. Мерседес седеше на леглото и преглеждаше новия вестник. Завесите бяха дръпнати и утринното слънце огряваше цялата стая.

— Добро утро.

— Добро утро, querida. — Мерседес изглеждаше изтощена, а лицето й изопнато.

— Виждаш ми се уморена — каза Мая и й сипа чаша кафе. — Не можа ли да спиш добре?

— Спала съм и по-добре.

— Кога трябва да ти се обади Доминик?

— След около петнадесет минути.

— Очакваш ли някакви добри новини?

— Надявам се да получа някои отговори. Но не и добри новини. Не още.

— Мислех си за Идън. Когато се върне, опитай се да започнете отначало. Поговорете наистина за проблемите й. Може би и аз ще успея да ти помогна. По-близо съм до нея по възраст, отколкото ти или баща й. Знам, че не сме близки, но не съм й враг. Поне никога не сме се карали. Може би ще успея да я убедя да потърси помощ. Да отиде в нещо като… — Тя се поколеба, преди да довърши: — … някакъв вид здравно учреждение.

— Опитахме. Не помниш ли?

— Но сега ще започнем отначало. Важна е нагласата. Трябва да я променим.

— Нека първо си я върнем. После ще мислим за тези неща.

Мая кимна и се запъти към вратата.

 

 

Ван Бурен се обади, както Мерседес беше предсказала, след петнадесет минути.

— Няма я тук — съобщи Ван Бурен рязко. — Къщата прилича на батална сцена от филм. Мигел каза, че това било нормално.

— Има ли някакви следи от борба?

— Не. Просто е адски разхвърляно. Не намерих бележка. Сякаш просто е излязла. Но открих куфарчето й с медикаменти в спалнята. Изглежда, всичко си беше на мястото.

— Тя не би тръгнала без него.

— Освен ако няма друго куфарче някъде другаде.

Мерседес затвори очи уморено.

— Мигел какво каза?

— Напоследък Мигел си прекарва времето с една деветнадесетгодишна пуерториканска пикла. Някоя си Йоланда. Казва, че е домашната му прислужница. Освободил е целия персонал. Миналата седмица той и Йоланда са били в Мексико. Твърди, че е видял Идън в четвъртък сутринта, точно преди да заминат. Казва, че се е върнал вчера и минал да я види, но нея я нямало.

— Отсъствал е пет дни! И е нямало никой друг там?

— Да.

— Значи са я отвлекли в негово отсъствие. Може би са знаели предварително.

— Фактът, че Мигел е зает да чука онова момиче, не значи, че са го издебнали и са отвлекли Идън.

Мерседес замълча за момент, докато се опитваше да проумее казаното от Ван Бурен. В действителност Идън е била изоставена от всички. От баща си, от Мигел. От майка си. Била е съвсем сама. Узрял плод, който само е чакал да се отрони или някой да го откъсне.

Известно време след телефонния разговор тя остана застинала, погълната от мислите си. Как си беше позволил Мигел такава небрежност? Дотолкова ли беше заслепен?

Тя му беше поверила Идън. Плащаше му висока заплата, достатъчна, за да живее презадоволено до края на живота си. А той я беше предал.

Дали пуерториканското момиче нямаше нещо общо с това? Дали не беше част от някакъв таен заговор? Или появата й беше просто съвпадение?

Въпреки гнева си, Мерседес горчиво осъзна, че тя има най-голяма вина за случилото се. Сантименталност и небрежност… Беше сгрешила, като бе решила, че Мигел е способен да се грижи за Идън, и му се бе предоверила.

Някога Мигел беше като скала. Неотклонно верен и предан на Доминик, комуто вършеше черната работа. Но с годините явно не само се бе сбръчкал, но беше и изкуфял. Вече нямаше и помен от онзи корав мъж. Охолството и спокойствието, в което живееше, го бяха размекнали.

Добре беше мислила миналата година да го пенсионира. Но той се беше справил толкова добре с онзи Ръсти Фейгън, че тя беше променила решението си. Беше я впечатлил тогава. Ала бе направила огромна грешка.

Доплака й се от безпомощност. Остави сълзите да текат по страните й. Какво ли преживяваше Идън? С нейната лабилна психика, изправена пред някакъв изверг? Като пеперуда, хваната в мрежа.

Идън още нямаше двадесет и една години. Не притежаваше силен характер. Не беше научена да се справя с болката, да преследва целите си, да устоява на изкушенията и да укрепва волята си.

Веднъж, откакто бе пораснала, се беше случило Идън да има такава належаща нужда от нея и тя не можеше да й помогне.

Мерседес решително посегна към телефона.

 

 

Лос Анджелис, Калифорния

Мигел Фуентес беше все още напълно облечен, когато телефонът иззвъня в един часа и четиридесет и пет минути след полунощ.

— Si^[3] — рече той, когато вдигна слушалката.

— Мигел, Мерседес се обажда. Събудих ли те?

— Не. Чаках да се обадиш.

— Добре. — Гласът на Мерседес беше спокоен и невъзмутим. — Къде е Идън, Мигел?

— Не знам. В сряда вечерта е била в Палисейдс, участвала е в един турнир. Казвам го със сигурност. Заела е дванадесето място. Много хора са я видели. Върнала се е същата вечер. Приятелят й каза, че е дошъл да я види след това в ранчото. Тръгнал си е в около един часа след полунощ.

— Подробно ли го разпита?

— Да. Нараних го, не много, но достатъчно. Не знае къде е тя, Мерседес. Няма нищо общо със станалото.

— Разпита ли другите й приятели?

— Никой не я е виждал от сряда. Това обаче не означава нищо. Може да е отишла някъде да се позабавлява.

— Да се позабавлява?

— Може би някъде е имало виетнамска сбирка.

— Виетнамската война завърши преди шест месеца, Мигел.

— Кълна се, че ще разбера, Мерсе. Нищо не й се е случило. Добре е. Скоро ще се появи. До утре ще съм я открил.

— Мигел, в понеделник някой ми изпрати снимка на дъщеря ми. Полугола. Окована за стол.

Мигел затвори очи, докато слушаше овладяния глас. Болката в гърдите му се усилваше и караше дъхът му да секва.

— Идън не е отишла да се позабавлява — продължи тя безстрастно. — Момичетата с проблеми като този на Идън не ходят да се забавляват. Разбираш ли какво искам да ти кажа?

— Да — промърмори Мигел.

— Това момиче, Йоланда, как се запозна с нея?

— Тя няма нищо общо!

— Нейна ли беше идеята за Мексико?

— Аз… не си спомням. Не, мисля, че двамата заедно стигнахме до тази идея.

— Значи идеята е била нейна. Как се запознахте, Мигел?

Той затвори очи.

— Имам един приятел на име Алваро. Йоланда е негова братовчедка. Той я доведе тук, защото нямало къде да живее, нямала документи и нали разбираш… започнала да скитосва по улиците. Известно време се грижих за нея. И накрая тя остана. Обичам я, Мерсе. Тя няма нищо общо с това. Кълна се.

— Заради това ли ме предаде? Заради една пуерториканска проститутка!

— Не съм те предал, за бога! Може би не съм разсъждавал трезво, може да съм постъпил глупаво, но…

— Оставил си детето ми без надзор, за да заведеш на пътешествие една уличница! — Мерседес изведнъж извиси глас и думите й изплющяха като удар от бич. Предхождащата ги тишина ги правеше да звучат още по-зловещо.

— О, Исусе! Мерсе… Не знаех, че ще се случи. Горкото момиче. Съжалявам, бих си отрязал дясната ръка…

— Разбери дали пуерториканката има нещо общо.

— Кълна се, няма нищо общо!

— Не можеш да си сигурен, докато не употребиш достатъчно натиск.

Мигел усети как болката се разпростира към раменете, гърлото и челюстта му. Той започна да масажира гръдния си кош с разтреперани ръце.

— Искаш да й причиня болка? Исусе, Мерсе, как може да искаш такова нещо от мен? Не мога да го направя!

— Трябва да го направиш. Когато свършиш с нея, направи същото и с приятеля си Алваро. Разбери какво знаят. Дали някой им е платил, за да го направят. Най-важното е да разберем къде е Идън, защото може би тя умира.

— За бога, Мерсе!

— Ще чакам да ми се обадиш, Мигел!

— Мерсе!

Тя прекъсна връзката.

Мигел Фуентес остави слушалката и покри лицето си с ръце. Болката беше ужасна, притискаше гърдите му като в преса и му пречеше да диша. Той се изправи и тръгна, олюлявайки се към спалнята.

Имаше нужда от Йоланда, от нейната топлина, от утехата й. Поне до утре. Изпитваше отчаяна нужда да забрави студения, заповеднически тон на Мерседес Едуард.

 

 

Тусон, Аризона

Беше се свила на леглото с гръб към него. Той се взираше в нея. Дори не бе опитала храната, която й донесе миналия път. Бобените зърна бяха изсъхнали в чинията. Изпила беше част от водата и това бе всичко. Ребрата й се брояха. Тазовите й кости стърчаха.

— Ако не ядеш, ще се разболееш.

Явно не беше разбрала, че той е тук. Хвана лявата й ръка. Двете й китки бяха оковани с дълга верига, която беше провряна през металната рамка на леглото. Тя изскимтя, но не отвори очи. Провери пулса й, като броеше ударите, следейки секундомера на ръчния си часовник. Сърцето й биеше много бързо, но неравномерно. Кожата й пареше от треската. Даде си сметка колко е крехка и уязвима. Страхуваше се да я докосне.

Пусна китката й и тя падна безжизнено на леглото.

Допря челото й. Кожата беше влажна и гореща. Трепереше като пребито куче. Продължителни, неравномерни спазми, които ту затихваха, ту се засилваха.

— Време е за нова снимка — рече той.

Но не получи никакъв отговор. Повтори думите, този път по-силно:

— Хайде, събуди се! — Побутна я по рамото. — Не се преструвай. Седни.

Подпъхна ръце под тялото й и се опита да я изправи, най-накрая тя даде някакъв признак, че е жива. Отново проскимтя. Ръцете й немощно го заудряха.

— Не — застена тя. — Не, не, не…

— Хайде. — Веригата се беше омотала около нея. Той я оправи. Забеляза, че оковите са разкървавили китките й.

Значи беше се мятала яростно, за да се нарани така.

Господи, сигурно беше луда.

Подпря я на стената. Тя остана за момент така, въпреки че очите й бяха плътно затворени. Но главата й клюмна напред и дългите й като черни змии коси закриха лицето. Изруга и я прихвана, като се опита отново да я сложи да седне. Тя привдигна леко клепачи, ала подбели очи. Устата й бе отворена. По брадичката й се стичаше слюнка. Ръцете й продължаваха да висят безжизнено.

— Исусе Христе! — измърмори той и усети студена пот да избива по тялото му. — Хайде, Идън, престани! Беше съвсем добре, когато те доведох тук.

Тя отново започна да скимти, не проронвайки и дума.

— Знам, че се преструваш — рече той и отново я изправи, като този път я задържа с една ръка. С другата махна пластмасовата капачка на каната с вода и се опита да я накара да пие. Водата потече по брадичката й и намокри изцапаната й фланелка.

— Пий! — нареди той. — Ще се обезводниш.

Успя да излее малко вода в устата й. Тя се задави. Усети как слабите й мускули се напрягат, докато кашляше, ала отново подбели очи.

— Пий или се удави!

Бутна главата й назад и наля насила малко вода в устата й. Тя отново се задави и започна да маха с окованите си ръце. Не успя да погълне много от течността.

Той се вбеси и запрати пластмасовата кана към стената. Съдът обаче отскочи и изобщо не се счупи. Нали внимателно беше подбрал само нечупливи предмети. Част от водата измокри момичето на леглото.

Тя се килна на една страна и застина. Той се изправи и я огледа. Не можеше да я снима така. Изглеждаше като мъртва.

А не биваше да изглежда така на снимката.

Хрумна му нещо. Извади джобното си ножче и го отвори.

Ръцете му трепереха.

Обърна момичето по гръб. Призрачното й лице потръпваше в комата, в която явно бе изпаднала.

Ръцете му затрепериха още по-силно. Дишането му се учести. Опита се да се концентрира. Килията вонеше. Миризмата му напомни за други зловещи места, където властваха болката и смъртта.

Той я сграбчи за косата и я разтърси. Ножът бе остър и режеше добре. Но треперещите му ръце правеха движенията му непохватни. Острието на ножа докосна страната й и преди да осъзнае какво е направил, по потната й кожа рукна кръв.

— По дяволите!

Той се взря в кръвта и преглътна. Устата му беше пресъхнала. В ръцете си държеше кичур гъста черна коса. Той посегна и без да разсъждава повече, изтри кръвта с косата.

Разгледа кичура — черна коса, напоена с кръв. Щеше да свърши по-добра работа от снимката.

 

 

Коста Брава, Испания

Мая слезе по стълбите към открития плувен басейн и се плъзна в хладката синя вода.

Когато започнаха строежа на къщата, решиха, че басейнът ще е неразделна част от архитектурното решение. Разположиха го между онази част от къщата, в която се намираха спалните, и тази, в която бяха всекидневните. В действителност приличаше на просторна оранжерия с висок стъклен купол.

За Мая това беше кътче от рая. Вътре винаги беше лято. Около басейна имаше гъста растителност — влаголюбива джунгла на закрито, създадена по нейно настояване, за която се и грижеше. Виждаха се тропически дръвчета, някои от които цъфтяха, а други даваха плодове през определени сезони от годината. Растенията се извисяваха, виеха се и се преплитаха, сякаш се прегръщаха с лъскавите си буйни листа и вейки. Джунглата беше дело на Дуание Русо, а басейнът — на Дейвид Хокни.

Мая бе поискала лиани, маймуни и екзотични птици, но Мерседес я беше отказала от тази идея с усмивка. И без това прекарваше тук часове наред всяка седмица в грижи за тази същинска тропическа гора, както я наричаше Мерседес.

Тя достигна края на басейна и спря, за да си поеме въздух. Тогава забеляза високата фигура на Хоакин де Кордоба. Той стоеше край басейна и я наблюдаваше. Беше с халат, а в ръката си държеше хавлия и очевидно се чудеше дали да се присъедини към нея. Тя му се усмихна.

— Здравейте! — извика. — Ще поплувате ли с мен?

— Не искам да ви притеснявам.

— Ни най-малко не ме притеснявате.

Той й се усмихна в отговор.

— Добре тогава.

Аржентинецът излъчваше властност, която й действаше успокоително и я изпълваше с увереност. Тя го беше харесала от пръв поглед и инстинктивно му се беше доверила.

Той изплува няколко дължини, без да натрапва присъствието си. Макар да беше атлетичен мъж, остана във водата само броени минути.

Вече беше седнал и се бе загърнал в халата си, когато Мая реши да излезе от водата.

Тя му се усмихна, когато приближи шезлонга му. Мокрият бански подчертаваше изящното съвършенство на фигурата й — закръглени гърди, стегнат корем, заоблени бедра. Краката й бяха дълги и стройни, с деликатна мускулатура.

Де Кордоба й подаде хавлията и проследи с кафявите си очи чистите, естествени движения на тялото й, докато се бършеше.

Мина му мисълта, че тя е от типа красиви жени, чиято хубост бе открита, искрена и естествена като тази на полска маргаритка. Не, поправи се той, тъмната красота на Мая Дуран беше изящна като тази на орхидея в джунглата.

— Тук е прекрасно — обърна се той към нея. — Прилича на джунгла в Перу.

— По-скоро е ексцентрична прищявка — усмихна се тя, — за която отчасти съм виновна аз. Градините в това имение са мое дело.

— Види се, имате талант!

Тя седна до него.

— О, много сте любезен.

— Грешите, ако смятате, че изрекох нищо незначещо ласкателство. Това е една от най-красивите градини, които някога съм виждал.

На лицето й се изписа задоволство.

— Ами…

— Кажете ми, къде живее съпругът на сеньора Едуард?

— В Санта Барбара, Калифорния.

— Познавам добре района. Хубаво местенце. Кога са се развели?

— През 1966 година. — Мая се поколеба. — Това няма нищо общо, полковник.

Сметна думите й за странни, но не каза нищо.

— Разбирам.

— Тя се е омъжила за него в Калифорния. Там е родена и Идън. Но бракът им никога не е бил щастлив. Завършил е доста зле. Доминик не е бил добър баща. Не изпитва никакви по-дълбоки чувства към Идън. Мерседес почти не поддържа връзка с него и дори не обича да се говори за него. А и със сигурност му няма доверие.

— И въпреки това му е поверила Идън?

— Мерседес искаше Идън да остане в Америка по няколко причини. Главната от тях е, че там би имала повече възможности за развитие. А и Идън си е родена американка. Навремето смяташе, че това е разумно решение. Сега, разбира се, обвинява себе си за случилото се и горчиво съжалява…

— Казвате, че Доминик ван Бурен не е бил добър баща?

— Той мисли само за своите собствени удоволствия. В това вижда смисъла на живота си. Когато разводът стана факт, Идън учеше в пансион. Уговорката беше Доминик да я наглежда през уикендите в Санта Барбара, а през ваканциите тя да идва в Испания. Но той започна да пренебрегва отговорностите си. Беше прекалено зает да се забавлява. Тя спря да го посещава през уикендите. Уведомявала баща си, че отива на гости на свои приятели, но само господ знае какво е правила. Понякога не са се виждали седмици наред. Тя направо подивя в изолацията, в която се бе оказала. Когато Мерседес разбра какво става, вече беше прекалено късно.

— Прекалено късно ли? — попита рязко Де Кордоба. — Какво искате да кажете с това, че е било прекалено късно?

Мая леко се изчерви.

— Прекалено късно, в смисъл че се беше превърнала в нещо като бунтар. А и беше загубила интереса, който проявяваше преди към ученето. Успя някак да завърши училище, но оценките й не бяха достатъчно високи, за да се запише в някой от университетите от „Айви Лийг“^[4]. Отиде в Ю Си Ел Ей^[5], но там се оказа ужасно. Последната година се отказа.

— Може би е била заета с нещо друго?

— Да безделничи. Все още язди. А има и някои странни хобита — работи в един бутик, прави евтини бижута и така нататък.

— Къде живее, след като е напуснала училище?

— В ранчото в Бевърли Хилс. Мерседес го купи за Идън. Провинциална къща с обширни ливади и малко пустееща земя. Идеално е за конете на Идън.

— Сама ли живее там?

— О, не. Мигел се грижи за нея. Мигел е работил някога за съпруга на Мерседес като охрана. Когато тя напусна Америка, назначи Мигел да охранява Идън. Нещо като куче пазач.

Не особено добро куче пазач, помисли си Де Кордоба, но не изрази мислите си на глас. Беше научил повече от това момиче от два кратки разговора, отколкото някога щеше да научи от самата Мерседес Едуард. Той я погледна и забеляза, че тя също го наблюдава.

Мая се усмихна леко, отгатнала мислите му.

— Мерсе не ми е забранила да отговарям на въпросите ви, полковник. Когато днес поговорите с нея, ще забележите, че с по-голяма охота ще ви отговаря.

Той се усмихна на свой ред.

— Мога само да повторя, че доверието е най-важното нещо, от което се нуждая.

— Боя се, че Мерсе не обича много да се доверява — отвърна тя малко кисело. — Животът й не е бил никак лесен.

— Но е постигнала невероятен успех — отбеляза Де Кордоба. — Вашата работодателка е изключителна жена. И е щастлива, че ви има. С какъв бизнес се занимава съпругът й в Щатите?

— Внос-износ. Изнася различни американски потребителски стоки в Южна Америка и внася плодове и редки предмети на изкуството.

— И са поделили имуществото си след развода?

Идеално очертаните устни на Мая се разтегнаха в гримаса на отвращение.

— Той си запази само онова, което беше негово. Както ви казах, Мерседес е спечелила сама богатството си.

— Значи ли това, че Доминик ван Бурен е богат поне колкото бившата си съпруга?

— О, да, полковник. Поне толкова.

Той кимна. И въпреки това бяха се свързали с майката, а не с бащата. Защо?

— Не са се обръщали към мен с „полковник“ от 1955 година. — Той се усмихна. — Кара ме да се чувствам стар. Предпочитам да ме наричате Хоакин.

— Благодаря. И аз предпочитам Мая.

— Разбира се — кимна той.

Тя се изправи, а заедно с нея и той.

— Моля ви, Хоакин — рече тя мило, — запомнете онова, което ви казах за Мерседес. Тя трудно се доверява някому.

Де Кордоба кимна.

— Разбирам ви идеално.

Той я проследи с поглед, докато тя се отдалечаваше. Меките очертания на ханша й се полюшваха съблазнително като праскови под черния бански. Когато стигна до вратата, тя го погледна през рамо, усмихна му се за миг и влезе в къщата.

 

 

Мерседес Едуард седеше зад писалището си. Пред нея имаше папка, която беше извадила от стоманения сейф, марка „Чъб“. В него имаше рисунки от края на XV век. Бяха дело на Йеронимус Бош^[6]. На белите листа се виждаха фигури и лица на сакати и бедни хора, нахвърляни с туш.

Беше платила за тях огромна сума на един търг в Ню Йорк преди няколко години. Искаше да ги притежава, защото ги смяташе за уникални произведения на изкуството, но напоследък рядко ги поглеждаше. И сега погледът й разсеяно пробяга по детайлите.

Идеално нарисувани, тук можеха да се срещнат всякакви видове физически и психически деформации. Ампутирани или изкривени крайници. Кръпки. Дрипи. Лица, изразяващи страдание или похот. Шутовски шапки. Патерици, тояжки, истински тояги, на които се подпираха уродливи същества — истинска грешка на природата. Тук бяха събрани цялата мъка и черен хумор на света, уловени от един велик, извратен гений.

Ако трябваше да започне да продава вещите си, за да намери пари за откупа на Идън, щеше да започне от тези рисунки. Познаваше един търговец на картини в Амстердам, който веднъж й беше предложил цяло състояние за тези нещастни физиономии.

Вратата се отвори и тя чу Мая да влиза в кабинета.

— Изглеждаш изтощена, Мерсе.

— Да — отвърна тя. — Уморена съм.

Погледът на Мая се спря на рисунките.

— Защо си се сетила за тях? Разглеждаш ли ги?

— Опитвам се да се подготвя за момента, в който може да се наложи да ги продам. — Мерседес почука с пръст по папката с рисунките. — Коя от тях те впечатлява най-много?

— Всичките са гротескни. — Мая ги погледна с ненавист и посочи една. — Ето тази. Мразя я!

Тя изобразяваше мъж, който беше едновременно сакат и сляп. Беше се облегнал на две патерици, тъй като и двата му крака бяха уродливи. В уста бе захапал пръчка, с която опипваше пътя си в света на тъмнината. Сподиряха го две побеснели псета, които ръфаха със зъби дрипавото му палто.

Мерседес се усмихна тъжно.

— Тази ми е любимата. Отразява най-голямата истина за света.

Мая направи гримаса.

— Отивам за пощата.

 

 

Хоакин де Кордоба стоеше на балкона на спалнята си в сиво и тъмножълто и пушеше пура. През нощта времето беше захладняло и навън беше облачно и влажно. Болеше го гърбът, признак, че времето се разваля. Небето тежеше оловносиво и предвещаваше скорошен дъжд. В далечината Пиренеите изглеждаха сякаш побелели от сняг, но това беше илюзия — игра на светлината. Над великолепната къща, овощните градини и горите беше надвиснала тъмна сянка.

Той чу леко почукване на вратата на спалнята и затегна колана на халата си, преди да се обърне.

— Да?

Вратата се отвори. Беше Мая Дуран. Тя влезе и разведри малко фона с яркожълтата си рокля и тъмната коса, опъната назад и завързана с панделка в същия зноен цвят.

Той изгаси пурата си и тръгна към нея, ала стъписано се спря — лицето й беше бяло като платно.

— Днес сутринта пристигна още една пратка — започна тя веднага. — В пакета имаше кичур от косата на Идън. А по него… — преглътна тя — … кръв.

Лицето на Де Кордоба застина, ала той успя да запази самообладание.

— А някакво съобщение?

Тя кимна.

— Само сумата. Десет милиона долара.

— Десет милиона? — Де Кордоба се олюля. В цялата си практика не беше чувал да става дума за толкова висок откуп. — Веднага ще се облека — рече той.

— Има нещо, което искам да ви покажа, преди да слезете. Нещо, за което трябва да сте уведомен. — Той замълча и тя му подаде черна пластмасова папка. — Мерседес се опита да го скрие.

Той не побърза да поеме папката.

— Какво е това?

— Миналата година Мерседес нае частен детектив, който да следи Идън в Лос Анджелис. Това е докладът му.

— В такъв случай, става въпрос за поверителен документ — отвърна той тихо.

Мая го изгледа настоятелно.

— Трябва да разберете истината за Идън. Моля ви, прочетете го.

Де Кордоба взе папката. Сложи си очилата и излезе на терасата, за да се запознае с информацията, която се съдържаше в нея.

Докладът беше от края на миналата година. Състоеше се от около десет страници, приложение и няколко снимки.

Първите две страници бяха заети с бегли според Де Кордоба подробности за личния живот на момичето. Той прегледа нетърпеливо сведенията за протестните походи и демонстрациите, в който беше участвала, лекциите, които беше пропуснала, и курсовете, които не беше завършила. Най-важната информация обаче беше на трета страница.

22) По време на трите седмици наблюдение стана ясно, че обектът очевидно употребява наркотици. Предимно хероин.

23) Бяха направени общо единадесет покупки на хероин през периода на наблюдение. Покупките се извършваха от нейния настоящ приятел, който снабдява обекта с наркотика и както се вижда от приложения снимков материал понякога му помага при вземането на наркотика.

24) Покупките се правеха от известни на полицията наркодилъри.

25) Съществуването и степента на зависимост от наркотика не може да бъде определена без намесата на лекар и медицински изследвания. Обектът е забелязван да си инжектира наркотик при различни случаи — метод на употреба при пристрастени, а не при случайно употребяващи наркотика обекти. Трябва да се отбележи, че обектът харчи средно между 400 и 800 долара седмично, за да задоволява потребностите си.

26) Уместно е да се спомене връзката на обекта с нейния настоящ партньор — Терънс О’Нийл Фейгън (известен като Ръсти). Фейгън взема кокаин от време на време, но никога не употребява хероин интравенозно. Притежава типично досие на дребен нарушител, хванат с малко количество наркотици (вж. приложението), въпреки че от 1970 година не е арестуван. Известен е като снабдител на наркотици за други млади хора, обикновено богати клиенти. Доказателства в полза на тази теза са събрани по време на друго разследване, извършено от същата агенция (вж. приложение Б).

27) Същата агенция смята, че Фейгън препродава закупените наркотици с около 500 процента печалба на клиентите си, които от своя страна му осигуряват анонимност и сигурност.

Де Кордоба разгледа снимките. Първата от тях показваше поразително красиво двадесетинагодишно момиче на излизане от нощен клуб. Той веднага разпозна Идън ван Бурен. До нея, с ръка на кръста, вървеше висок, строен млад мъж, около десетина години по-възрастен. Лицето му беше искрено и приятно. Изглеждаше като актьор, изпълнител на главната роля в жънеща успех сапунена опера.

Следващата снимка беше едрозърнеста, черно-бяла, заснета с помощта на специално фотографско приспособление през прозорец. На нея се виждаше Идън, която седеше на ръба на вана. Беше гола до кръста. Тялото й беше слабо, с малки гърди като на майка й. Мъжът с искреното лице беше до нея. Той пълнеше спринцовката.

Следващата снимка явно беше заснета веднага след първата. Мястото беше същото. Сега мъжът гледаше. Момичето беше навело глава и се беше съсредоточило, забивайки иглата в сгъвката на левия си лакът. Черните кичури коса закриваха лицето й. Между зъбите си държеше единия край на турникет, увит около мускула на лявата й ръка.

Беше толкова слаба, направо изтощена, но с одухотворено, патетично лице.

Де Кордоба затвори папката и погледна към Мая Дуран. Тя го наблюдаваше напрегнато.

— Благодаря ви, че ми показахте материалите.

— Е, това променя ли нещата?

— Да. Променя ги. — Той й подаде папката. — Мъжът е Фейгън. Още ли има връзка с Идън?

— Не — отвърна Мая тихо. — Самоуби се в началото на годината.

Де Кордоба срещна погледа й. Спокойното й изражение не се беше променило.

— Разбирам — отвърна той сериозно. — А болестта на Адисън?

— Мерседес искаше да скрие истината. Мислеше да отложи съобщаването й. Идън никога не е страдала от болестта на Адисън или от нещо друго — отвърна тя. — Просто е пристрастена към хероина.