Мариус Габриел
Плът и кръв (7)

Шеста глава
Крадецът

Пролетта на 1968

Прескот, Аризона

— Разбира се, ще оставя всичко на теб. Стиховете, дизайна и така нататък.

Джоуел кимна.

— Наистина съжалявам, Джоуел. Баща ти…

Господин Максуел понечи да потупа Джоуел по рамото. Но видя как младият мъж се стегна, отпусна ръка и си тръгна объркан.

Джоуел вече бе избрал камъка. Той го качи на работната маса, мърморейки. Мускулите му се напрегнаха до краен предел под тежестта му.

Израснал беше висок и силен. Слабоватото момче с взиращ се боязлив поглед се бе превърнало в мъж с височина над метър и осемдесет, широки рамене и мускулеста шия. Слабото лице бе придобило орлово изражение, с изпъкнали скули, които преминаваха плавно в хлътнали бузи и силна челюст.

Много бе красив. Но в него имаше нещо, което всяваше страх. Може би бяха тъмните, почти черни очи. Те се взираха с мрачен, напрегнат поглед изпод надвисналите вежди. Бяха като цепнатини, които водеха към незнайни дълбини, скрити в скалата. Те сякаш предупреждаваха за предстоящи премеждия.

Момичетата от града бяха започнали да го преследват и заради потенциалната опасност, витаеща около него. Вибрациите на онова потайно нещо, което измъчваше душата му, ги привличаше по необясним начин. Джоуел Ленъкс излъчваше, подобно на Джеймс Дийн, упойващия дъх на саморазрушение. Ала това ги очароваше.

Ръцете, които трескаво бяха моделирали от восъка милиони форми, бяха станали силни и уверени. Те гравираха умело буквите в камъка. Каменните блокове и късове се доставяха от Финикс. Някои от тях имаха причудливи форми, от които скулпторът можеше да извае коленичил ангел или двойка гълъби.

Джоуел бе способен да извае всичко от мрамора с вещина, която изумяваше всички. Макар че бе само на двадесет и четири, творбите му се търсеха от колекционерите на произведения на изкуството чак до Лос Анджелис. Той бе творец, а не просто майстор. Засега обаче трябваше да работи за господин Максуел. Когато скулптурите му започнеха да се продават на достатъчно високи цени, тогава щеше да си позволи да открие свое собствено ателие. По всичко личеше, че това време наближава.

Въпреки умението си той вътрешно се противеше да извае нещо повече от този камък. Иначе не му отне много време да издълбае стиха:

Тъй, всяко добро дърво дава добри плодове,

а лошо дърво дава лоши плодове:

не може добро дърво да дава лоши плодове,

нито лошо дърво да дава добри плодове.

Всяко дърво, което не дава добър плод,

отсичат и хвърлят в огън.

И тъй, по плодовете им ще ги познаете…

Бере ли се грозде от тръни или смокини от репей?

После, малко по-надолу, издълба още три реда с по-големи букви:

ЕЛДРЕД КАЛВИН ЛЕНЪКС

ПАСТОР

4 ОКТОМВРИ 1904 — 14 АПРИЛ 1968

Хората пред църквата му стискаха ръката и шепнеха съболезнованията си. Той само кимаше, без да казва нищо. Въпреки младостта му, те бяха респектирани от поведението, ръста и очите му. Това ги караше бързо да се отдръпват.

Той влезе в църквата, където ковчегът бе поставен върху дървени подпори. Капакът бе отворен. Нямаше цветя, нито венци.

Джоуел сведе поглед към баща си.

Майка му не бе позволила ничия друга ръка, освен нейната, да докосва мъртвеца. Беше го облякла в черните му дрехи и му бе сложила бялата пасторска якичка. Костеливите пръсти с поморавели нокти бяха сключени сковано около една Библия. Затворените му очи изглеждаха прекалено хлътнали в очните кухини. Независимо от усилията на майка му да придаде на мъртвия по-благопристоен вид, тънките устни се бяха разделили и показваха зъбите, така че лицето съвсем изглеждаше като череп.

Джоуел се наведе за малко над трупа, но не го докосна с устни.

Най-накрая погледна към жената, която седеше до ковчега, облечена в траур от глава до пети. Тя също стискаше Библия в ръцете си. Очите й неотклонно следяха сина й, проблясвайки под черния воал.

— Завърши ли надгробния камък? — попита тя със сух глас.

— Да.

— Остави ли място под името му за моето?

— Да, майко.

— Не след дълго ще имаш удоволствието да го издълбаеш — каза тя и се усмихна горчиво. — Тогава ще се освободиш от нас, Джоуел. Предполагам, че нямаш търпение това да стане.

Той взе стол и го постави от другата страна на ковчега. Седна, кръстоса ръце и се взря напред. Не си размениха нито дума повече.

Той си спомни за годините, които изпоядоха скакалци, червеи, бръмбари и гъсеници.

 

 

Шепа хора съпровождаха ковчега до гробищата.

Опечалените подсмърчаха силно. Опелото беше кратко, церемонията проста. Джоуел прочете деветия псалм. В тихия му равен глас не се долавяше никаква печал.

Ковчегът бе спуснат в специално иззидания с камък гроб. Лопатите пръст затрополиха върху дървения капак.

Всичко приключи и хората тръгнаха да се разотиват. Мъжете докосваха с ръка шапките си, когато минаваха покрай вдовицата, и стискаха ръката на сина. Скоро двамата останаха сами край гроба.

— Това ли беше най-доброто, което можа да направиш за баща си? — произнесе тя горчиво и посочи надгробния камък.

— Не е ли достатъчно?

— Достатъчно?! — Мириам Ленъкс повдигна воала от лицето си. С времето косата й бе съвсем побеляла, а лицето й се бе сбръчкало. По стиснатите й устни и блясъка в безцветните й очи личеше, че кипи от яд. — След всичко, което направи за теб?

— Нима му дължа нещо повече, майко? — отвърна Джоуел студено.

— На богатите, които ти плащат за камъните, ваеш чудеса. Не можа ли да вложиш зрънце от таланта си, за да почетеш баща си?

Той срещна погледа й.

— Приживе баща ми не пророни и дума в похвала на таланта ми. Той презираше дарбата ми. Щеше да бъде проява на лицемерие, ако бях изваял нещо на надгробния му камък.

— Напълно му подхожда толкова скромен надгробен паметник — произнесе тя язвително. — Той търпеше унижения всеки ден от живота си. Бедността. Невежеството на енориашите му. Омразата на собствения му син…

— Той ме унижаваше много повече, отколкото сам някога е бил унижаван.

— Ти разби сърцето му с твоето безпътство, неподчинение и злоба.

— Той умря от сърдечен удар!

— Ти го уби.

— Той се опита да унищожи всичко, което бях постигнал. И двамата сте виновни. — Той си пое дъх на пресекулки. — От малък бях принуден да се боря за живота си, майко.

— Бореше се със стаеното в душата ти зло. — Очите й блестяха. — С омразата, която дяволът бе всял в сърцето ти.

Гневът му избухна.

— Вие сте тези, които ме мразехте! Исусе Христе, дори не си давате сметка колко ме мразехте. Болката, която ми причинихте. Униженията! Нечовешките изтезания! Вие ме осакатихте. — Той трепереше. — Превърнахте живота ми в проклятие, направихте ме отчаян и нещастен… — Той млъкна и изтри слюнката от устата си.

Тя видя изпъкналите вени на юмруците му и грозно се изсмя.

— Удари ме, ако това е, което искаш! Дяволът бушува в теб, сине мой. Той те е обсебил изцяло.

— Няма никакъв дявол в мен!

— Той те е завладял и направлява действията ти, както актьорът марионетката си. Той пълни устата ти с безсрамни думи. Той възпламенява слабините ти. Той те подтиква да вършиш мръсни и унизителни неща…

— Майко, за бога!

— О, не бъди лицемер — изсъска тя и оголи зъби. — Знам какво правиш на тези изрисувани малки курви! Знам защо те преследват! Ти омърси дома ни с техните евтини парфюми. Ти се перчеше пред баща си със своята порочност сякаш е добродетел. Ето това го уби!

— Не аз, ти си обсебена от злото — произнесе той разтреперан. — Караш ме да искам…

— Какво, Джоуел? Какво ти казва Сатаната да ми сториш? Да ме убиеш? — В очите й се появи ужасяващо предизвикателство. — Или нещо още по-лошо?

— Млъкни, за бога!

— Да не би да иска от теб да ме обезчестиш върху ковчега на баща ти? Това ли е?

Той вдигна юмруци безмълвно.

Бузите й бяха се обагрили в неестествено червен цвят.

— Направи го, Джоуел! Направи го и нека Сатаната триумфира!

Той издаде мъчителен стон и се обърна, препъвайки се към стария шевролет. Тя остана сама край гроба. Той се качи в колата и опря чело в кормилото, разтреперан и отвратен. Кръвта бучеше в слепоочията му.

Извади от джоба си лист хартия, изпратен му от правителството, и се взря невиждащо в него. Повиквателна. Призоваваха го да се бие в далечна страна в една безсмислена война. Написали бяха деня и часа на отпътуването.

Майка му още не знаеше за това. Не й беше казал.

Знаеше, че не бе необходимо да заминава. Лесно можеше да получи отлагане, като се позове на студентски права. Но нямаше да го направи. Нямаше да си позволи под какъвто и да било предлог да пропусне случая да се махне от Прескот.

А този лист хартия щеше да го отведе надалече.

 

 

Барселона, Испания

Мерседес Едуард лежеше по корем на черната мраморна пейка. Тя се отопляваше отдолу и гладкият камък беше приятно топъл под голата й кожа.

Ръцете на масажистката бяха силни, но я докосваха нежно. Мерседес лежеше неподвижно, почти унесена в сън, и усещаше единствено уверените отпускащи движения на ръцете.

„Днес е петдесетият ми рожден ден. Живяла съм половин век“ — помисли си тя.

Масажистката прокара намазаните си с масло длани по стегнатите мускули на задните части и бедрата й. Мерседес усещаше как плътта й подскача изпод неуморните пръсти.

„Тялото ми все още е гъвкаво — размишляваше тя. — Знам, че изглеждам значително по-добре от много други жени на тази възраст. Но не съхраних нищо от нещата, с които другите измерват успеха си в живота. Нямам съпруг, нито любовник, дом или семейство. Всичко това е минало. През целия си живот съм оставяла зад себе си нещата, които съм обичала най-много.“

Масажистката я докосна по рамото.

— Готова сте, сеньора Едуард. Добре ще ви се отрази малко плуване.

Тя седна на пейката. Масажистката сръчно уви една кърпа около нея.

Другата масажистка също тъкмо привършваше и на втората пейка също седеше жена. Мерседес зърна стройното голо тяло, преди бялата кърпа да го скрие.

Погледът й срещна този на другата жена. Тя беше на двадесет и няколко години, тъмнокоса, с кадифени кафяви очи. Мерседес осъзна почти изненадана, че младата жена е много красива — лицето и шията й бяха идеално изваяни, с деликатни линии. Стори й се, че някъде е виждала бегло това лице.

Непознатата се усмихна. Мерседес кимна сковано.

Отми маслото от кожата си и облече банския си костюм, след което тръгна към басейна. Над повърхността му се стелеше тънък слой пара. Тялото й не усети рязка промяна, когато влезе във водата. Всичко в този клуб, помисли си тя иронично, беше направено така, че да не предизвиква какъвто и да било шок в телата на когото и да било от посетителите.

Атмосферата на спокойствие и лукс действаше наистина добре. „Америка ме научи как да се наслаждавам на удоволствията, които ми предлагат — помисли си тя. — Богатството е лек за всички болки…“

Тя изплува няколко дължини, после се отпусна във водата като странеше от другите жени в басейна.

Момичето, което беше до нея в залата за масажи, също се приближи към басейна. Носеше черен цял бански костюм. Фигурата й беше стройна и стегната, с дълги и добре оформени крака. Движеше се леко и грациозно като професионална танцьорка или фотомодел. Гмурна се във водата плавно и доплува до Мерседес.

— Масажът кара човек да се чувства прекрасно — каза тя весело.

— Да — кимна Мерседес.

— Виждала съм ви тук само веднъж или два пъти. Не идвате често, нали?

— Не, не идвам често.

— Аз пък идвам тук всеки ден. — Тя приглади черната си коса и се усмихна на Мерседес. — След като членските карти са толкова скъпи, смятам, че трябва да получа онова, за което съм платила. Насилвам се да използвам всяко нещо, дори и уредите за „мъчения“ в салона за фитнес.

— Изглеждате в много добра форма.

— Името ми е Мая Дуран. — Тя протегна мократа си ръка.

Мерседес обикновено прекъсваше още в зародиш всякакви опити за сприятеляване. Предпочиташе усамотението. Но тази млада жена излъчваше такава спокойна увереност, която я отличаваше от нахаканите beaux mondaines^[1] в града. От красотата й лъхаше тъмна екзотика. Мерседес докосна хладните пръсти.

— Моето е Мерседес Едуард — рече тя. — Намирам нещо познато в лицето ви.

Мая Дуран се засмя.

— Аз съм фотомодел. Ако си купувате модни списания, със сигурност сте виждали снимките ми.

— Да, виждала съм ваши снимки.

Другата жена погледна часовника на стената.

— Ще обядвам в ресторанта на клуба, преди да отида в студиото. Искате ли да си правим компания?

Мерседес беше леко изненада, когато се чу да отговаря:

— Да, благодаря. Мисля, че мога да си позволя да обядвам с вас.

 

 

Ресторантът беше полупразен. Клиентите бяха само жени с елегантни прически и скъпи дрехи, склонили глави в поверителни разговори. Повечето от тях обядваха салати, тъй като нито за миг не забравяха, че трябва да пазят линия.

Мерседес и Мая седнаха до прозореца. По-младата жена беше разговорлива, но не и досадна. Тя разказа на Мерседес за своята осемгодишна кариера на фотомодел, като спомена непринудено престижните списания, за които беше работила, и кориците, на които се беше появявала. Проявяваше подчертано уважение към нея като към по-възрастна жена.

— Омъжена ли сте? — попита тя Мерседес, поглеждайки към безименния й пръст, на който нямаше халка.

— Разведена съм.

— Имате ли деца?

— Дъщеря на петнадесет. Учи в пансион в Калифорния.

— Щях да се чувствам ужасно, ако ме бяха затворили на такова място на петнадесет.

— О, мисля, че Идън е много щастлива там. Има приятели. Посещава баща си в Санта Барбара през почивните дни на всеки две седмици, а при мен идва през ваканциите. Пътуваме много заедно. Миналото лято бяхме в Италия. През есента наехме яхта и плавахме три седмици покрай гръцките острови из Егейско море.

— Звучи великолепно! — възкликна Мая, но Мерседес долови неизказания упрек.

— Едно семейство не трябва да живее така — каза тя и повдигна рамене. — Блясъкът и приключението не могат да компенсират стабилността. Но разводът установи нови правила. Вие омъжена ли сте?

— Не. Всъщност, мисля, че не съм от типа жени, които се омъжват.

— Сигурно се чувствате прекалено млада за този род неща.

— На двадесет и седем години съм.

— Изглеждате по-млада.

— Благодаря. — Мая се усмихна. — Уредите за „мъчения“ дават резултат.

Тя определено излъчваше здраве. Беше облечена в светлосин костюм на „Шанел“ с красиви златни копчета. Не носеше бижута. На Мерседес й хрумна, че рядко се срещаха жени, които да не носят по себе си абсолютно никакви дрънкулки.

— Днес е петдесетият ми рожден ден — неочаквано и за себе си каза Мерседес и се учуди защо го направи.

Мая Дуран остави ножа и вилицата.

— О! Но това е прекрасно!

— Мислите ли? — попита Мерседес сухо.

— Нека да поръчаме бутилка шампанско! — възкликна Мая нетърпеливо.

— Не, по-добре не.

— Но нали трябва да го отпразнувате — настоя Мая и махна на сервитьора. — Абсолютно задължително е.

— Не искам никакво шампанско — отказа Мерседес.

— С радост ще го платя. Сервитьор!

Мерседес остави вилицата си.

— Ако исках да празнувам рождения си ден — произнесе тя отчетливо, — мога и сама да реша как, кога и с кого. — Леденият й тон накара лицето на Мая да помръкне.

По-младата жена отвори уста, после я затвори и сведе поглед към чинията си.

Седяха смълчани около минута. Сервитьорът дойде и се повъртя около масата им в очакване на поръчката.

— Извинете, проявих нахалство — продума тихо Мая.

— Не — изрече Мерседес с усилие, — просто се опитвахте да бъдете мила. Сервитьор, бутилка от най-доброто ви шампанско, моля.

Когато сервитьорът си тръгна, Мая вдигна поглед и погледна Мерседес.

— Не желаехте интимност. Извинявам се, престъпих границата.

— Аз трябва да ви се извиня — рече Мерседес. — Бях груба. Много любезно от ваша страна да се занимавате с една скучна непозната на средна възраст.

— Но вие сте прекрасна! — възкликна Мая. — Не проявявам просто любезност. Отдавна искам да се запозная с вас. От първия път, когато ви видях тук, почувствах нещо. Привличане. Топлота. Нещо… Не мога да намеря думата, с която да го изразя. Но чувството ми е познато. Ще бъдем приятелки.

 

 

Обядът приключи в приповдигнато настроение, подпомогнато от шампанското. И двете се смееха, когато излязоха навън на яркото пролетно слънце.

Мая се обърна към Мерседес и й подаде визитната си картичка.

— Нека го направим отново. Обядът беше прекрасен.

Мерседес се усмихна.

— Аз също прекарах чудесно.

Тя проследи елегантната фигура, която се отдалечаваше през паркинга, за да се качи в спортна червена ланчия. Моторът изръмжа глухо и Мая изчезна, като й махна за довиждане.

Мерседес погледна картичката в ръката си. На нея пишеше простичко „МАЯ ДУРАН“. Имаше телефонен номер в Барселона.

Според всички стандарти, помисли си тя изведнъж, две трети от живота ми е приключил. Какво ще правя с оставащата една трета?

 

 

Лос Анджелис, Калифорния

Идън сънуваше, че е окована с вериги. Оковите я правеха безпомощна.

Баща й и майка й бяха в същата стая. Но не я виждаха. Те дори не подозираха, че тя е там.

Идън виждаше пребледнялото, изопнато лице на майка си. Скандалът беше в разгара си. Баща й крещеше. Ужасни неща. Ужасни неща за майка й.

Тя понечи да запуши уши, за да не чува грозните думи, но не можа да помръдне.

Най-накрая баща й я видя. Но не дойде да махне оковите. Започна да крещи и на нея. Изправи се и устните му продължиха да се движат. Думите, които излизаха от тях, бяха ужасни. По стените и тавана се появиха пукнатини. Къщата всеки момент щеше да се срути. Всичките тези камъни и строителни материали щяха да се стоварят върху тях и да ги смажат, ала баща й не го бе грижа.

А тя не можеше да помръдне. Убедена бе, че ако можеше да възпре баща си да изрича хули, стените ще спрат да се рушат и всички ще избегнат опасността. Реши, че ако започне да крещи, ще заглуши думите му.

Крещеше толкова силно, че гърдите й се раздираха, ала не разбираше какво…

Изведнъж се събуди, потънала в пот, и седна в леглото си. Сърцето й биеше лудо в гърдите. Видя, че Съселката, която спеше на съседното легло, също се надигна.

— Виках ли? — попита Идън задъхано.

— Шшт, не. Просто изведнъж седна.

— Сънувах, че викам с цяло гърло. Имах кошмар. Свързан с баща ми. — Чувстваше, че трепери непоносимо, а стомахът й къркореше. — Господи, лошо ми е!

— Тихо — прошепна Съселката. — Ще събудиш цялото общежитие.

— По дяволите цялото общежитие!

— Заспивай. — Съселката легна и се зави през глава.

Идън седеше и се взираше в тъмното.

 

 

Чу Лай, Южен Виетнам

Хеликоптерът се наклони и се издигна бавно във въздуха.

Двадесетина новобранци вдигнаха погледи нагоре към машината, която се отдалечаваше от земята.

Вихрушката ги брулеше, шапките им отхвърчаха, а наметалата им залепнаха плътно към телата. Тревата се завихряше на спирали. Младежите се притискаха към земята, докато шумът на мотора на хеликоптера заглъхна.

Придружаваха ги неколцина чернокожи подофицери. Дадоха заповед да си вземат багажа и да се подредят в редици. Момчетата се подчиниха като в транс. Замаяни бяха, вещите им бяха разхвърляни, а лицата — мръсни.

Те бяха новото попълнение на рота А, Трета бригада, Двадесет и пета пехотна дивизия на Американската армия във Виетнам. Принадлежаха към една от най-мощните военни сили, стъпвали някога в Азия, но нямаха вид на свирепи главорези, докато се движеха в разтегнат строй след Джефрис към базовия лагер.

Също като на другите новобранци и косата на Джоуел Ленъкс бе подстригана много късо. Така изглеждаше съвсем млад. Всички изглеждаха млади. Приличаха на момчета — объркани и уморени.

Страната беше чужда и негостоприемна. Джоуел шареше с очи по еднообразните маслинови горички, червеникавата кал и синкавия дим. Около лагера се простираха потънали в мъгла зелени оризови полета. В далечината се издигаха страховити планини. Въздухът беше влажен и тежък. Усещаше се вонята на разложено месо, екскременти и изпарения, които се издигаха от непознатата тропическа растителност.

Джунглата беше гниещ ад, където се криеха врагове, невидими за американските очи. Врагът бе прокрадващ се звяр, който, както им бяха казали, можеше да живее по дърветата, във водата и под земята. Той оставаше сякаш недосегаем за куршумите, експлозивите, снарядите и обезлесяващите вещества — изобщо за силата на американския технически гений.

Влязоха с маршова стъпка в базата. Лагерът им олицетворяваше едновременно хаоса и реда. Танкове и камиони се мержелееха в мъглата и ситния дъждец. Хора и превозни средства шареха напред-назад, а около тях цареше шум и бъркотия. На фона на всичко това от високоговорителите звучеше рок. Всичко напомняше на кървав маскарад — като в летен скаутски лагер, но с оръдия.

Временните постройки бяха оградени със защитен пояс торби с пясък. Незнаен брой натежали от дъжда чували закриваха всяка палатка, всеки склад, всеки окоп.

Един войник, гол до кръста, седеше на стъпенката на военен джип и без да обръща внимание на дъжда, крещеше ухилено:

— Честит рожден ден, честит Великден, честита проклета Коледа!

— Какво иска да каже тоя? — попита Джоуел войника до себе си.

— Иска да каже, че тук ще празнува рождения си ден, Великден и Коледа. Ще бъде тук цяла една проклета година, човече.

Сержант Джефрис ги поведе към палатката. Нареди им да се строят в редица и влезе вътре, за да се срещне с капитана. Размениха си шепнешком няколко думи.

— Чувате ли тези пушки.

— Едно-единствено нещо се върти в ума ми. Да се измъкна от това шибано място жив и невредим.

— Дали няма някоя мацка тук?

— Помириши въздуха. Всичко наоколо гние.

— Чудя се на какво ли разстояние са проклетите кучки?

— Аз пък се чудя дали някога ще спре да вали?

— Чудя се…

Чернокожият подофицер излезе от колибата с ръмжене.

— Затворете си устите, да ви вземат дяволите! Вече сте в рота А. По-добре започвайте още отсега да се държите като войници. И се стегнете, за бога! Приличате на курвите в Сайгон. — Изгледа ги свирепо и се скри отново вътре.

Те се спогледаха и млъкнаха. Опитаха се да се подредят в права редица.

Изведнъж до слуха им долетя далечен грохот. Постепенно той премина в ужасен рев и трясък. Шест хеликоптера в маскировъчни цветове се снижаваха над равнината. Вдигнатите им носове бяха мокри от дъжда. Летяха много бързо. Превозни средства, сред които и линейки, се насочиха към летателната площадка, за да ги посрещнат.

Когато хеликоптерите кацаха, въртящите се перки предизвикаха същинска буря, заплашваща да помете лагера и заглушаваща всички останали шумове, дори и гърмящата рок музика. Мътната вода в локвите закипя и опръска новодошлите. Те нарушиха строя и побягнаха към телената ограда, която отделяше летателната площадка.

Оттук виждаха всичко. Пред очите им се разкри гледка виждана многократно преди това, но на телевизионните екрани в домовете им. Позната сцена. Войниците, които слизаха от хеликоптерите, бяха целите в кал. Носеха всякакъв род оръжия. Някои от тях още мъкнеха боеприпаси. Току-що бяха участвали в битка.

Имаше ранени и главите или крайниците им бяха превързани с окървавени ивици плат.

Имаше и безжизнени тела, които трябваше да бъдат пренесени.

Новодошлите се бяха залепили за оградата и наблюдаваха мълчаливо медицинския персонал, който пренасяше ранените до линейките. Четирима мъже изнесоха едно от безжизнените тела от хеликоптера. Непохватни до небрежност, те килнаха носилката и част от екипировката на войника се плъзна от скута му на земята.

Не, това не беше екипировка. Беше нещо мокро, което се разплете и падна на земята, обагрено в пурпурно и жълто, обвито в слуз. Един от лекарите сграбчи нещото и се опита да го напъха обратно в корема на войника.

Сержант Джефрис се подаде от капитанската палатка. Отвори уста да изкрещи на новобранците и да им се скара защо са развалили строя, но видя, че по-голямата част от тях се бяха превили на две и повръщаха. Той отмести поглед. После затвори уста и застана с ръце на хълбоците, клатейки глава.

 

 

Пролетта на 1969

Лос Анджелис, Калифорния

Няколко секунди преди полицията да открие огън, Идън се обърна и побягна. Беше видяла насочените към протестиращите пушки зад фалангата пластмасови щитове. Към цевите бяха прикрепени метални цилиндри.

— Хайде — извика тя. — Да се махаме оттук!

Вече си пробиваше път през скандиращата тълпа, когато цилиндрите започнаха да падат над тях и да разпръсват сълзотворен газ.

Градушката от камъни секна. Протестиращите, които минута преди това бяха като огромен разярен звяр, сега се превърнаха в десет хиляди изпаднали в паника бягащи. Заплашени от стелещите се бели облаци, те се пръснаха хаотично на всички страни.

Но на ъгъла на булевард „Уестууд“ се появи взвод облечени в черно войници с шлемове, които се разтегнаха във верига и преградиха пътя за бягство. Протестиращите бяха хванати в капан между стената от сълзотворен газ и палките на Националната гвардия.

Тя притисна носна кърпичка към лицето си и последва групата младежи, които се прехвърлиха през близката ограда и се озоваха в нечия градина. Собствениците на имота, добре изглеждаща двойка на средна възраст, наблюдаваха с изумление от остъклената веранда на къщата си в стил „Тюдор“ как Националната гвардия нахлу с размахани полицейски палки.

Протестиращите се опитаха да прескочат новата ограда, която се изпречи на пътя им, и да продължат през съседната градина. Ала зидът се срути и около двадесет души паднаха на земята. Полицаите се нахвърлиха върху тях с удари и ритници.

Белият облак сълзотворен газ вече се стелеше над градината и Идън, без да иска, погълна малко. Опита се да си поеме въздух, но вдиша нова порция задушлив газ. Задави се и започна да се гърчи между останалите тела на земята.

Удариха я с нещо по рамото и ръката й изтръпна. Някой се опита да я изправи грубо на крака. Тя видя през сълзящите си очи своя мъчител, който се бе надвесил над нея в черната си униформа.

— Пуснете я! — извика мъжки глас.

Тя се стресна. Собственикът на имота беше изскочил от къщата.

— Пуснете я — повтори той. — Видях ви да удряте момичето. Тя не е сторила нищо.

Черната, също като на булдог муцуна се обърна към Идън. През защитни очила в нея се взряха две черни очи.

— Аз ще се погрижа за нея — рече мъжът. — Вие тичайте да догоните едрите риби.

Полицаят се поколеба. После остави Идън в ръцете на собственика на къщата и се втурна нататък.

Спасителят й я прегърна през раменете и я поведе към верандата, откъдето я въведе в къщата. Той затръшна и заключи вратата. Съпругата му бе затворила всички прозорци, за да не проникне вътре сълзотворният газ.

— Вода — прошепна отчаяно Идън, впила пръсти в гърлото си.

— Отвратително! — възмущаваше се жената. — Изобщо нямаше нужда да го използват.

Идън отпи от водата. Цялото й тяло се тресеше.

— Благодаря ви, че ме спасихте.

— И ние имаме дъщеря — отвърна мъжът. — Вече е голяма, но… Тези полицаи не бива да се отнасят толкова жестоко с мирни демонстранти. Вие сте студентка, нали?

— Не. Но скоро ще бъда.

— Как се казвате? — попита мъжът.

— Идън.

Жената я погледна.

— Наистина ли толкова много се интересувате от войната във Виетнам? — попита тя с полуусмивка.

Идън кимна.

— Мисля, че това е сред най-ужасните неща, случвали се някога в човешката история.

Двойката се взря в нея. Беше красиво момиче, с овално лице и стройно тяло, приличаше на ангел на Ботичели. Косата й, която изглеждаше толкова черна, че сякаш поглъщаше светлината, се спускаше на дебели змиеобразни къдрици по раменете.

Въпреки сълзящите си очи и мръсните дрехи, тя изглеждаше зашеметяващо. Гърдите и бедрата й не бяха още узрели под джинсите и фланелката. Но лицето й беше като на зрял човек с високо вдигната брадичка и изпъкнали скули. Пълните устни издаваха непокорство, а напрегнатите зелени очи блестяха неспокойно. Изразът на лицето й непрекъснато се менеше в зависимост от мислите, които минаваха през малката й глава, подобно облаци в лятно небе.

— Не се тревожете за мен. Често участвам в подобни инициативи.

— Трябва да се измиеш — каза жената. — Ела.

Тя изпра фланелката на Идън, докато момичето стоеше под душа и водните струи отмиваха парещите иглички на сълзотворния газ от кожата й.

Когато свърши, Идън отвори вратата на душкабината и излезе навън. От голото й тяло се стичаше вода. Жената й подаде кърпа.

— Родителите ти знаят ли къде си? — попита тя.

— Баща ми няма никаква представа. Той едва ли знае и че се води война във Виетнам. Но срамът ще го застигне един ден, когато разбере, че дъщеря му участва в бунт заедно с безброй дългокоси младежи.

— Нямаш ли майка?

— Тя живее в Испания. Разведени са. Аз уча в пансион.

— О, съжалявам.

— Недейте — каза Идън спокойно. Зелените й очи бяха безкрайно сериозни. — По-добре е да живея в пансион, отколкото у дома. Някога там не се издържаше. Мразя баща си. — Тя пусна кърпата и седна на ръба на ваната, без да се притеснява от голотата си.

Жената обходи с бърз поглед слабото й красиво тяло. Синината на рамото й започна бързо да придобива лилав оттенък. Изглеждаше толкова уязвима, толкова неподготвена за живота. И все пак имаше нещо плашещо в спокойствието на това дете-жена.

— Омраза е много силна дума.

— О, предполагам, че не го мразя в дъното на душата си. — Идън сви рамене. — Просто мразя онова, в което се е превърнал. Някога всичко беше наред. Когато бях малка, имам предвид. После нещата се промениха. Сега вече сякаш не съществува за мен. Сублимирал е.

— Как така?

— Ами, от тези негови партита, момиченца и кокаин, които взима, вече не му остава време да бъде човек. — Тя присви устни. — Прекалено е зает да се забавлява, да се забавлява и пак да се забавлява.

— Баща ти взема кокаин?! — Жената я гледаше с широко разтворени очи.

— Като непрекъснато повишава дозите.

— И когато казваш момиченца, имаш предвид…

— Имам предвид непълнолетни курви — отвърна Идън горчиво. — Момичета на моята възраст, които се чукат с възрастни за пари. Всъщност, с всяка измината година, той харесва все по-млади и по-млади същества. Може би накрая ще започне да чука и бебета. — Тя се засмя, ала жената не.

— Господи!

Жената стоеше занемяла. От мократа фланелка в ръцете и капеше вода.

— Но това си е негов проблем — изрече хладно Идън. Очите й пареха, сякаш едва сдържаше сълзите си.

— Предполагам, че е така — каза жената с крива усмивка. — Ще отида да ти намеря някакви дрехи, останали от дъщеря ми.

Когато Идън се преоблече в чисти дрехи, които се оказаха малко големи за нея, улицата навън беше опустяла, а вятърът бе разнесъл сълзотворния газ. Мъжът стоеше на верандата и наблюдаваше с тъга съсипаната си градина.

— Предполагам, щетите са големи — рече Идън. — Чуйте ме. Благодаря ви, че ме спасихте. Ще ви върна дрехите.

— Задръжте ги. Или ги хвърлете.

Идън целуна жената по бузата, взе пликчето с мокрите си дрехи и излезе от къщата. Не посмя да се обърне назад, докато прекосяваше градината.

Двойката стоеше насред хаоса от изпотъпкани треви и цветя, изпращайки я с поглед.

 

 

Барселона, Испания

— Отивам в Ампурдан за две седмици — каза Мерседес на Мая, докато обядваха с шампанско и стриди.

— Прекрасно. Къде ще отседнеш?

— В близост до едно малко селце на име Сан Люк.

— О, познавам Сан Люк. Очарователно местенце. Ще успееш да се отмориш със сигурност.

Напоследък обичаха да обядват заедно в клуба. Разговорите им винаги бяха непринудени и забавни. Мерседес беше започнала да очаква срещите им с удоволствие. Тъмната красота на Мая беше внесла топлота в живота й в Барселона, която започваше да я прави зависима. Посещенията й в клуба се увеличиха от едно-две в месеца на едно-две седмично.

— Всъщност — призна Мерседес, — търся имот, който да закупя в този район.

— Не би могла да направиш по-добра инвестиция — каза Мая и отпи от чашата си с шампанско. — Цените там скоро ще скочат главоломно. Сан Люк се превръща в предпочитано място.

— И аз забелязвам нещо подобно — каза Мерседес с ирония в гласа. — Сан Люк е моят дом.

— Твоят дом?!

— Родена съм там. Баща ми беше селският ковач, а майка ми беше дъщеря на местния магазинер. Родена съм в ковачницата. Защо клатиш глава?

— Когато човек те види в този костюм на Ив Сен Лоран — каза Мая, — с тези прекрасни диаманти, никога не би му минало през ума, че си родена в ковачница. Толкова си самоуверена. Толкова изискана…

— Сан Люк определено не е било изискано място по времето, когато съм се родила, а и впоследствие, през детските ми години — отбеляза Мерседес сухо. — Всичко друго, но не и изискано. Винаги обаче е било едно прекрасно живописно селце, макар, разбира се, да не съм си давала сметка за това като малка.

— Сигурно всичко много се е променило, Мерседес.

— Наистина. — Мерседес се взря в розовата черупка на една стрида. — Има ресторанти, барове и нощен клуб, дори дискотека. Богаташи от Барселона купуват полусрутените постройки и ги превръщат в шикозни вили. Къщата в която съм родена, е превърната в мезонет. На мястото, където някога стоеше наковалнята на баща ми, сега има паркирано порше.

— Светът се променя, Мерседес.

— Да, така е. Но ми се струва, че промяната е по-скоро в обратен порядък. Аз също съм се променила. Някога имах мечти, хранех илюзии… Сега разбирам, че съм заприличала на онзи тип хора, които някога презирах.

— Случва се с всички ни — успокои я нежно Мая.

— А не би трябвало. Хората винаги трябва да имат илюзии, стремежи, дори и на петдесет години. Толкова много неща изгубих, Мая.

— Единственият начин човек да не изгуби илюзиите си е никога да не пораства. И не бива да се презираш за това, че можеш да си позволиш шампанско и скариди.

— Не е само това. Но да оставим тази тема. Разкажи ми нещо за професията на фотомодела?

— Професията на фотомодела е като… като да участваш в ням филм. Никой не се интересува от това, какво мислиш. Ако се опиташ да кажеш нещо, смята се за чудатост, сякаш си цирково куче, което върви на задните си крака. Никой не те слуша наистина. Дори са изненадани, че въобще можеш да говориш.

Мерседес се усмихна.

— Разбирам.

Мая погледна часовника си.

— По дяволите! Като заговорихме за работа, се сетих, че трябва да тичам. Късмет с избора на къща, Мерсе. Обади ми се, като се върнеш.

Тя целуна Мерседес по едната страна и се втурна навън.

 

 

Мерседес се върна в Барселона две седмици по-късно. Не беше отседнала в самото селце Сан Люк, а в петзвезден хотел, издигнат на парче земя точно срещу един от живописните скалисти заливи. В продължение на две седмици тя обходи околностите заедно с един от местните агенти по недвижими имоти.

В деня преди да се завърне в Барселона, тя беше отишла с агента до нотариата в Палафрюгел и бе подписала договор за покупка на шест хектара земя, което правеше около петнадесет акра.

Мястото беше великолепно. Недалеч от селото и близо до морето. От терена се разкриваше прекрасна гледка към Пиренеите. Точно онова, което търсеше. Вече беше избрала място за къщата, която щеше да построи, макар постройката още да не се бе оформила в съзнанието й в архитектурно отношение.

Обади се на Мая, преди да започне да разопакова багажа си.

— Мерседес! — зарадва се тя. — Как мина посещението ти в Сан Люк?

— О, добре. Чудех се дали ще вечеряш с мен през почивните дни.

— Разбира се. Къде и кога?

— Ами в събота. Да речем, в „Ла Каталана“. Добре ли е?

— Идеално! — В гласа на младата жена се долавяше неподправена радост.

— Ще те взема с колата си.

— Ще те чакам тогава — каза Мая.

Мерседес затвори телефона. Това щеше да бъде първият път, когато тя и Мая щяха да се срещнат извън фитнес клуба. Момичето й беше липсвало.

Защо предпочитам да мисля за нея като за момиче, зачуди се тя. Тя е зряла жена. Може би откровеността на Мая Дуран и липсата на всякаква подмолност, я правеха да изглежда по-млада, отколкото беше в действителност.

В продължение на един болезнен миг Мерседес си спомни за една друга открита жена, която беше познавала преди тридесет години в Сан Люк. Тя трепна при тази мисъл, тръсна глава и отиде да си вземе вана.

 

 

В събота вечер Мая я чакаше във фоайето на сградата, в която живееше. Тя посрещна Мерседес с прекрасната си усмивка. Но застина на място, видяла лимузината „Даймлер“, която бе спряла до тротоара.

— Това ли е колата ти? — попита тя Мерседес.

— Това е колата ми за светски прояви.

Шофьорът излезе и отвори вратата на колата. Двете жени се настаниха една до друга на тапицираната с кожа задна седалка. Мая погали ореховото дърво вътре в даймлера.

— Изключително! Прекрасно! Сигурно разполагаш с несметни богатства.

Двете жени изглеждаха зашеметяващо във вечерните си тоалети — Мерседес в тъмносиньо, а Мая в червеникавокафява коприна.

— Тази рокля нова ли е? — попита Мая. — Специално за тази вечер ли я купи?

Мерседес се засмя тихо.

— Да не би да съм забравила да отрежа етикета? Да, купих я специално.

— Красива е. Отива ти. Класическите рокли винаги ти отиват.

— Бих искала да имам твоя вкус за дрехи.

Мерседес погледна роклята на Мая, която подчертаваше гърдите и излагаше на показ гладките като мрамор рамене и идеалната й шия. Както и в клуба, така и сега, тя не носеше никакви бижута, но въпреки това изглеждаше изумително красива.

— А ти си самото изящество — промълви възхитено Мерседес.

— Благодаря. Роклята ми е от пет години. Но е на Баленсиага и никога модата й няма да отмине. Значи… тази вечер наистина ще празнуваме! Купи ли нещо?

— Да. Купих шест хектара земя.

— Страхотно! Умирам да чуя всичко в подробности. — Тя се усмихна на Мерседес с неподправена радост.

„Ла Каталана“ беше ресторант, прочут със своите морски деликатеси, с пищния си декор и знаменитостите, които го посещаваха. Когато пристигнаха, вече беше препълнено с шумни гости. Щеше да бъде така чак до три-четири часа сутринта. Типично за Барселона беше хората да идват да вечерят по всяко време на нощта, след като са били по кабарета или нощни клубове.

Повечето присъстващи се обърнаха след двете изискано облечени красиви жени, когато метрдотелът ги поведе към една маса в ъгъла. Около тях се засуетиха сервитьори и ги настаниха внимателно на местата им. Тутакси пред тях се появиха две чаши с шампанско.

Майстор-готвачът веднага дойде на тяхната маса с широка усмивка. Той почтително целуна ръка на Мерседес.

— Луис, искам да се запознаеш с моята скъпа приятелка Мая Дуран. Мая, това е Луис Маркес, световноизвестният готвач.

— Encantado.^[2] — Той целуна ръка и на Мая. — Омарите тази вечер са великолепни.

— Тогава ще се оставим изцяло в твоите ръце — каза Мерседес. — Може би не ще имаш нищо против да избереш и виното вместо нас?

— Оставете на мен, сеньора Едуард. Радвам се, че се запознах с вас, сеньора Дуран. — Той се върна обратно в кухнята.

— Наистина ли съм твоя „скъпа приятелка“? — попита Мая, наклонила глава на една страна.

— Разбира се, че си.

Един сервитьор им сервира стриди. Черупките им бяха перлени на цвят, а сърцевината — съвсем прясна, мека и сочна. Започнаха да се хранят.

— Какво ще правиш със земята, която си купила? — попита.

— Ще построя къща.

— Само една? На шест хектара?

— Само една. Само за мен. Ще живея в нея. Вече единадесет месеца живея в апартамент в Барселона и ми е омръзнал до смърт шумът на уличното движение.

— Е, Сан Люк е пълна противоположност на оживения град. Накрая ще тичаш наоколо с една обувка и дълъг бял воал в косите.

— Може и така да стане — усмихна се Мерседес. — Самотният и ексцентричен разкош ми допада. Какви други възможности има за жена на моята възраст?

— Красив млад мъж, който може да се люби двадесет пъти на нощ — предложи Мая тържествено.

Мерседес се засмя.

— Не, благодаря. Не искам усложнения от този вид. Връщам се у дома, Мая.

Донесоха омарите. Бяха около десетина едри парчета — току-що изпечени и разчупени. Сочното бяло месо все още цвъртеше. В чиниите им имаше уханен яркожълт ориз, а самият Луис се погрижи да сервира на всяка една от тях от омарите и да ги полее с горещо масло. Той изчака сияещ, докато не опитаха ястието и не казаха, че е великолепно. После ги остави, усмихнат широко.

— Една от причините да построя къщата е Идън — продължи Мерседес. — Така ще има къде да живее, когато идва при мен. Ще има и къде да си държи коня. Място, което да нарича дом. По-добре е от нищо. Всъщност, Идън ще дойде това лято. Ще ходим в Париж.

Мая вдигна поглед.

— Тя харесва ли модните ревюта? Мога да намеря билети за представянето на летните колекции. Шанел, Карден, Ив Сен Лоран, всичко, от което се интересува.

— Напоследък носи само джинси „Ливайс“ и фланелки — отбеляза Мерседес сухо. — Но това е чудесна идея. Ще й е от полза.

Мая се усмихна.

— Ще разбера кои колекции ще са най-новаторски тази година и ще взема билети за хубавите места.

— Благодаря, Мая.

Храниха се мълчаливо известно време.

— Какво работи бившият ти съпруг? — попита Мая най-накрая.

Мерседес попи устните си с ленената салфетка.

— Доминик се пенсионира тази година. Занимава се въздушни превози. Изнася потребителски стоки за различни държави от Южна Америка.

— Що за човек е?

— Много е чаровен. Бил е пилот на изтребител, летял е над Тихия океан по време на войната. Когато се запознахме, беше впечатляващо красив мъж. Смятах го за съвършен. Но с времето се промени.

— В какъв смисъл?

Лицето на Мерседес стана безизразно.

— Омъжих се за него, защото бях очарована от жаждата му за живот. Мислех, че би било вълнуващо да споделяш живота си с такъв човек. Но сгреших. Той обичаше единствено удоволствията. С възрастта започна да приема този си начин на живот все по-насериозно. Накрая стремежът към някои удоволствия взе връх над всичко останало.

— Искаш да кажеш, че е имал връзки с други жени?

— Както и други неща. Наркотици. Алчност. Лекият живот изобщо. Всичко, което му даваше наслада. Накрая заприлича на величествено, красиво дърво с проядена от термитите сърцевина. Стърчеше високо и гордо, но отвътре бе кухо и готово да падне всеки момент. Птиците не гнездят в клоните на такива дървета.

— О, Мерседес! — Мая протегна ръка и стисна нейната. — Не го преживявай с такава горчивина. Моля те…

— Всичко е наред. Вече всичко свърши. Доминик наглежда Идън през своите два уикенда. Може да понесе отговорността си като баща само четири дни в месеца.

Мая подпря брадичка на ръцете си и се загледа в Мерседес с кафявите си блестящи очи.

— Защо се върна в Испания?

— За да намеря себе си — отвърна Мерседес. — Не, това ми звучи много по младежки. Знам коя съм. Върнах се, за да си припомня онова, което бях. Но не и да повторя всичко отново. Само да си припомня. Дори и да исках да бъда отново онова момиче по душа, няма как да го сторя. Прекалено много съм се променила. — Тя се усмихна. — Мая, напомняш ми болезнено за една жена, която познавах преди много време.

— Коя е била тя?

— Казваше се Матилд. Тя беше най-добрата приятелка, която някога съм имала. Задаваше ми въпроси точно както и ти сега. Тихо изречени, безбройни въпроси, изпълнени с искрен интерес.

— Какво се случи с нея? — попита Мая.

— Ами, отиде си.

— О, радвам се, че ти напомням за най-добрата ти приятелка. Ако ми позволиш, може би ще успея да стана онова, което тя е била за теб.

Мерседес усети как лицето й се промени. Топлите чувства, които я изпълниха, едва не я задушиха. Почти се ядоса на тази красива млада жена, която бе сломила защитата й толкова лесно. Това я объркваше.

— Не знаеш каква беше тя. И никога няма да узнаеш. — Мерседес си пое въздух, за да възвърне самообладанието си. Сетне приключи решително темата: — Ако Луис ни позволи сами да си изберем десерта, аз бих предпочела плодове. Но на теб препоръчвам bavarois^[3] от черни череши… ако обичаш сладките неща, разбира се.

 

 

Два дни по-късно тя отново се обади на Мая.

— Имам идея. Защо не ни придружиш в Париж?

От другата страна настъпи мълчание.

— Идън със сигурност няма да иска да ви натрапвам присъствието си по време на ваканцията.

— О, ще бъде забавно! Идън може да научи толкова много неща от теб. Тя е малко недодялана, докато ти… — Мерседес не довърши изречението си. — Вече съм резервирала един апартамент в „Риц“. Много е удобен и има достатъчно място, така че няма да ти струва нищо. Ще ходим на модни ревюта — ти, аз и Идън. Ще се тъпчем с френски блюда, ще похарчим цяло състояние за дрехи, ще се веселим… Какво ще кажеш?

От другата страна се чу развълнуван смях.

— Звучи прекрасно.

— Да не би да си заета тогава.

— Не.

— Тогава ще дойдеш ли?

Тя се поколеба за секунда.

— Да, ще дойда.

— Добре. — Мерседес се усмихна. — Значи се уговорихме.

 

 

Лятото на 1969

Париж, Франция

Идън ван Бурен седеше между майка си и Мая Дуран на първия ред заедно с редакторите на модни списания, високопоставени клиенти и специални гости, които в знак на уважение към модните асове бяха облечени в миналогодишни модели.

Идън беше единственият човек в залата по джинси.

Тя се преструваше на отегчена от моделите, които дефилираха по подиума, посрещани от светкавиците на десетки фотографи, но всъщност колекцията й се струваше страхотна.

Линията представляваше своеобразен меланж от класическа парижка елегантност и сякаш изплували от халюцинация мотиви и цветове. Материите и материалите бяха от екзотични по-екзотични. Имаше сатенирани лъскави коприни и щампирани воали, прозирни шифони, през които голите пъпове и зърната на гърдите тутакси активизираха фотографите.

Залата беше изпълнена с вълнение. Светкавиците проблясваха като мълнии в лятно небе. Репортерите драскаха бясно в бележниците си. Потенциалните купувачи седяха с блеснали погледи и не смееха да продумат, за да не изпуснат нещо.

Колекцията наистина бе великолепна. Още от утре или от другата седмица всеки, който бе станал свидетел на спектакъла, щеше да търси тези модели. Каквото и да бъдеше показано в Париж през седмицата, настоящото дефиле претендираше да се окаже гвоздеят на програмата.

Един велик дизайнер, който според мнозина вече бил изчерпан, се бе възродил, подобно на птицата феникс, от пепелта на собствената си слава. През последната година на това изпълнено със сътресения десетилетие, той бе сътворил безспорно най-ексцентричната и елегантна колекция, която обединяваше в себе си тенденциите на изминалите десет години.

Тук присъстваше всичко: силата на цветята, ЛСД, свободната любов; „Бийтълс“, Карнаби Стрийт, Хайт-Ашбъри; Джон Ленън, Анджела Дейвис, Туиги; младост и разпуснатост; хипита, юпита и астронавти.

Сензационно!

Този елитен хотел в квартала Сент Оноре с високи колони в коринтски стил и позлатени орнаменти в стил рококо никога не бе ставал свидетел на подобно нещо. Гръмката рок музика сякаш тресеше полилеите и те блестяха и звънтяха.

Идън ван Бурен, преситената и уморената от света шестнадесетгодишна Идън, бе изпаднала в тиха еуфория. Седеше на ръба на стола си, а зелените й очи искряха.

Мая Дуран я поглеждаше от време на време с усмивка. Дъщерята на приятелката й бе забележително момиче. Докато лицето на Мерседес беше спокойно и уверено, то красотата на дъщеря й направо искреше. Устните й бяха пълни и страстни. Докато се възторгваше от ревюто, устните й бяха леко отворени, сякаш очакваха целувка. Кожата й притежаваше същия цвят като този на майка й, макар да нямаше голяма прилика в чертите им. Понякога очите й блестяха с острия блясък на изумруди, докато в друг момент се изпълваха с тъпата болка на уязвено дете.

Тя се отнасяше хладно към майка си. Само от време на време дълбоко от нея избликваше любов и тогава между двете настъпваха мигове на щастие, изненадващи целувки и плахи прегръдки. През останалото време тя оставаше подчертано сдържана и някак отчуждена.

Мерседес беше споделила с Мая, че Идън се държи далеч по-лошо с баща си. Това не се дължеше на фаворизиране от нейна страна на единия от родителите й. Обвиняваше еднакво и двамата за разпадането на семейството. При така сложилите се отношения открито демонстрираше своята независимост и твърдата черупка, в която се бе затворила, за да не бъде наранявана повече.

Мая се надяваше Идън да се научи да се приспособява към превратностите на живота, преди да си сложи завинаги маската на недоволството и избухливостта, които биха погубили невинността и ведрия й характер.

В края на четиричасовото дефиле световноизвестният дизайнер се появи, за да приеме овациите на публиката. Те станаха на крака и бурно го аплодираха.

Мая, Мерседес и Идън напуснаха залата, понесени от общата вълна на еуфория. Идън говореше превъзбудено като жизнерадостно младо момиче, каквато Мая не бе я виждала досега. Тя вървеше между двете, стиснала всяка под ръка, и обсъждаше развълнувано колекцията.

Мерседес махна на едно такси. Трябваше да побързат. Имаха резервация в ресторант „Максим“ преди следващото ревю.

 

 

На триста и осемдесет хиляди километра от Париж един бивш пилот на изтребител на име Нийл Армстронг се държи за стълбата на приземилия се космически кораб и предпазливо опипва с крак повърхността под себе си.

„Покривката е фина и прахообразна — докладва той на света, който е съсредоточил вниманието си върху него. — Спокойно мога да я ритам с крак. Прилича на стрити на прах въглени.“

Той скача леко от стълбата.

„Това е една малка крачка за един човек — произнася той с напевен глас, — но една гигантска крачка за човечеството.“

Скоро той и колегата му — астронавт Бъз Олдрин, подскачат на повърхността на Луната като деца. Хората на Земята наблюдават галактическото празненство пред милионите телевизионни приемници. Неясните образи подскачат и се движат, а в големите им златисти шлемове се отразява далечното синьо кълбо в черното небе над тях. Гласовете им се чуват с пращене от огромното разстояние.

„Красиво — казва Олдрин. — Красиво. Това не означава ли нещо? Великолепна пустош…“

Лунният пейзаж е като пустиня с множество кратери. Тук не расте нищо, нито едно живо същество не издава звуци, няма вятър, който да развява знамето, което двамата мъже са забили в почвата. Нито една земна пустиня не е била толкова смълчана, нито един планински връх не им се е струвал толкова далечен, нито един остров — така лишен от живот.

Самотата на двамата мъже е абсолютна. Обединените усилия на най-могъщата нация на планетата Земя са ги довели дотук, много над постиженията на което и да било друго човешко същество.

Те подскачат в космоса в безтегловност. Сам-сами.

 

 

Чу Лай, Южен Виетнам

Джоуел Ленъкс също се намираше насред пустош. Той беше изпратен в чужда страна в челните редици на едно безумно технологично начинание. Тук земята също е като въглен, лишена от каквито и да било признаци на живот.

Той стоеше, стиснал своя М-16, и се опитваше да го презареди. Опитваше се да не слуша виковете, които се чуваха от мястото, където командосите провеждат разпити. Сълзите бяха набраздили мръсното му лице. Очите му бяха възпалени от дима. Гърлото му бе пресъхнало.

Макар от селото да не бе останала и една колиба и навсякъде по земята да лежаха мъртви виетнамци, от загубата продължаваше да го боли. Петима техни другари бяха мъртви. Други четирима — тежко ранени. Засадата, в която бяха попаднали тази сутрин, беше идеално замислена, а непрекъснатата стрелба бе повалила войниците от патрула им с унищожителна точност.

Селото бе застигнато от ужасното възмездие на американците. Те подложиха колибите на непрекъснат огън, клаха хора и животни по един и същ начин. После изгориха всичко.

Но разрушенията бяха напълно лишени от смисъл и те всички го знаеха. Войниците от Виетконг^[4] бяха изчезнали безследно в гората, откъдето се бяха появили.

И сега командосите бяха дошли, за да задават въпросите си.

Джоуел вървеше през дима към сечището. Той се придвижваше с животинската предпазливост на древен воин, обръщаше глава наляво-надясно, а сетивата му бяха изострени до краен предел. Лицето му бе изпито като на пустинник. Скулите му сякаш всеки момент щяха да пробият кожата. Едното ъгълче на устата му потрепваше нервно. Тъмните му очи гледаха озверяло. В цепнатините им страданието личеше ясно.

Той вече почти бе забравил, че съществува и друг свят извън тази джунгла и тази война. Почти бе забравил, че има други начини за водене на разговор и други начини на поведение. Войната го бе погълнала дотолкова, че вече сякаш не бе жив, а се бе преселил в едно апокалиптично царство на смъртта.

Виждаше какво правят командосите.

Жените и децата на двама селяни също бяха принудени да гледат. Техните викове и тези на самите селяни звучаха като заключителните акорди на симфония на агонията.

Други командоси пушеха мълчаливо цигари, докато наблюдаваха разправата. Няколко американски войници също се бяха скупчили да гледат, макар че повечето от тях скоро се отдалечиха, отвратени от сцената, която се разиграваше пред очите им. И те не бяха светци. През кървавия следобед бяха изнасилвали жени. Убивали бяха деца. Старци и старици. Накълцали бяха с непрекъснат картечен огън стадо водни биволи.

Но всичко това бе следствие на необуздания им гняв след поражението. Мнозина от тях не понасяха да гледат ставащото.

Ала само шепнеха пребледнели. Именно в такива моменти си казваха, че са въвлечени в една не тяхна война в един далечен и чужд свят.

Джоуел гледаше лицата на двамата изтезавани мъже. Те бяха изкривени от нечовешка болка, както всички останали човешки лица, подложени на подобна жестокост. Виждал беше и лицата на другарите си, изкривени по същия начин. Лицата на момчета от Колорадо и Вашингтон, Оклахома и Ню Джърси, които го преследваха и насън.

Той виждаше как същият този Нгиен Ван Кой изважда острия си нож и се навежда, за да причини невъобразима болка на гърчещото се в краката му тяло.

Вдигна своя М-16 и го подпря на рамото си. Внимателно се прицели над Нгиен. Но един от командосите го забеляза и изкрещя предупредително. Прекалено късно. Първият откос на Джоуел разкъса гръдния кош на селянина като стар дюшек. Вторият покоси и другия селянин. Хладнокръвно. Виковете рязко спряха. Извиси се тихо ридание.

Нгиен се обърна към него разгневен. Десетина командоси насочиха автоматите си към Джоуел, готови да го застрелят на място.

Джоуел се сниши и насочи своя М-16 към Нгиен. Можеха да го накълцат на парченца, но поне щеше да има време да застреля капитана на командосите. Той преценяваше, без да обръща внимание на околните, готов да приеме смъртта.

Нгиен видя изражението на американеца. Едрият мъж с подивелите очи бе готов да убие и да бъде убит. Той не бе подвластен на страха, нито на логиката. Преминал бе отвъд границата в мрачните владения, където националността и униформата нямаха никакво значение. Владения, където мъжете правеха всичко, което им се стореше основателно.

Нгиен махна бавно с ръка, заповядвайки на хората си да свалят автоматите. Те се подчиниха. Джоуел отстъпи назад и се отдалечи от командосите, но продължаваше да държи на прицел корема на Нгиен.

— Изтегляме се — каза той на хората си. — Връщаме се в базата.

После се изправи, обърна гръб на командосите и се отдалечи.

— Глупак! — извика Нгиен след него. — Командирите ти ще бъдат уведомени за това!

— Върви по дяволите — отвърна му той през рамо.

Заедно с останалата част от патрула те се насочиха към бронираните хеликоптери. Люк Джефрис, едрият чернокож сержант, стовари огромната си лапа върху рамото на Джоуел.

— Приятелче — произнесе той със своя типичен провлечен говор от Алабама, — май нещо си объркал на коя страна си. А ако си помислиш, тези с дръпнатите очи ще ти видят сметката на минутата, в която те заловят, сантиментално копеле такова.

Но тонът му беше доброжелателен и Джоуел му благодари с кимване. Мечтаеше си за базовия лагер и за един топъл душ. Мирисът на смъртта се бе пропил в кожата му. Знаеше, че сапунът няма да го измие, но все пак.

 

 

Уудсток, Ню Йорк

Идън танцуваше боса в калта, насочила лице към небето. Очите й бяха затворени. Лицето й носеше следите на изтощението. Черната й коса бе завързана. Мокрите й джинси и ризата лепнеха по тялото. Зърната на гърдите й бяха настръхнали под прозрачната материя.

Още неколцина около нея също танцуваха, сякаш изпаднали в транс. През втория ден на най-големия рок фестивал в историята валеше проливен дъжд. По-голямата част от почти половинмилионната публика седеше смълчана в палатките. Хората се бяха сгушили под одеялата и чакаха отново да изгрее слънцето.

Беше като сцена от Библията — голямо множество, което се е пръснало по голата земя в очакване на Месията.

Наблизо беше групата хипита, в чийто микробус Идън бе пропътувала дългия път от Лос Анджелис. Те седяха в палатката си, пушеха джойнт и я наблюдаваха с премрежен поглед.

Карали бяха непрекъснато в продължение на три дни през Скалистите планини до Солт Лейк Сити, после през прериите на Уайоминг и Небраска до Илинойс, от Чикаго в дъжда през Кливланд, Питсбърг и Филаделфия, та чак до щата Ню Йорк.

Докато пътуваха през щата, те се вляха в огромната колона от млади хора, които се бяха запътили към мандрата на Макс Ясгур, намираща се на осемдесет километра от малкото градче Уудсток. Бяха пристигнали точно навреме за изпълнението на първата група, която откриваше фестивала — новосформираната фолк рок банда „Кросби, Стилс, Наш Йънг“.

Хипитата бяха пристигнали с тенджери и чувалчета дълготраен боб, тъй като кажи-речи всички бяха вегетарианци. Но днес, в тази пустош под проливния дъжд те бяха гладни като хрътки.

Бяха се снабдили, разбира се, с големи количества наркотици.

За да понесе по-леко изнурителното пътуване, бяха дали и на Идън хапче ЛСД. Тя го бе погълнала на щатската магистрала номер осемдесет, близо до Айова, и ефектът му още не бе отминал.

Тя се носеше по вълната на един свят от форми и сенки, изцяло отдадена на музиката, дъжда и небето, което трептеше над нея.

Чувстваше се така, сякаш преживяваше мистично сливане с всички и всичко около нея. Галактиките бяха станали нежни и меки като козината на котенце. Удивително и изцелително преживяване, което успокояваше болката вътре в нея.

Тя вдигна ръце към небето и видя дъгата да докосва върховете на пръстите й, вливайки се сякаш в нея. Дъждът имаше златист цвят. Блясъкът му я обгръщаше в сияние. Калта между пръстите на краката й беше прастара животворна течност, даваща сила на всяко растение и твар.

Най-накрая групата завърши своето участие и музиката бе заменена с тишина. Огромната тълпа започна да пляска истерично. Идън не обръщаше внимание на нищо. Продължи да танцува в калта, вдигнала ръце нагоре към небето като древна жрица.

 

 

Малко по-късно отвори очи и видя над себе си лика Христов. Бледото лице бе обрамчено със златисти къдри. Брадата му също имаше златист цвят и обграждаше прекрасните му бледи устни. Сините му очи бяха прозорци към небето. Тя можеше да полети през тях и да стигне небесата, в чиято необятност да се изгуби.

Усети как тялото му се движи в нейното. Джинсите й бяха смъкнати до глезените. Усети го как се движи във вакуумното пространство на слабините й, чийто печат бе счупил.

Ето защо се бе появил. Това бе то великата церемония, заради която бе дошъл. Дъгата се сключи над тях. Тя му се усмихна, очите й преливаха от сълзи на радост.

Беше в нея и се движеше между бедрата й, във вътрешността й. Златистосини облаци избухнаха в съзнанието й. Тя се вкопчи в него, мълвейки молитва на език, който и на нея самата беше непонятен.

 

 

На третия ден тя се събуди в палатката, завърнала се от пътуването си. Беше уморена и умираше от глад. Дрехите й бяха ужасно мръсни и всичко миришеше.

Беше ядосана на русокосото момче.

— Как можа да ми направиш това, докато бях в транс? — попита с горчивина в гласа. — Дори не осъзнавах какво става.

— Беше красиво — промълви той замечтано.

— За теб, може би. — Тя го изгледа с погнуса. Сега, когато беше отминал ефектът на наркотика, въобще не й приличаше на Христос. Беше обикновено, кльощаво, нервозно момче с мръсна коса и брада, което пушеше лула. — Мръсник такъв! Беше ми за първи път!

— Спокойно, няма да ти е за последен.

Джими Хендрикс свиреше на китарата си „Знамето със звезди“. Титанични викове се възвисяваха до небето, сякаш от небитието бяха изскочили динозаври.

Вече пет дни, откакто беше напуснала Маунт Плезънт, без да се обади на никого. Щеше да дава обяснения, когато се върнеше. Вече не й се стоеше тук.

Беше пропуснала голяма част от фестивала, докато беше в наркотичен унес. Беше подарила девствеността си на един непознат. А сега всичко, което виждаше около себе си, беше мръсотия и хаос.

Тя прегази унило през калта и отиде на информацията. Стоя един час на опашка, за да говори по един от телефоните.

— Татко? Аз съм.

Изслуша отегчено експлозията от думи от другата страна на линията.

— В Уудсток съм — каза тя. — Уудсток, Ню Йорк. На рок фестивала. Да, добре съм. Съжалявам. Слушай, ако се добера някак до Ла Гуардия, може ли да уредиш да ме чака един билет за Ел Ей?

 

 

Чу Лай, Южен Виетнам

Той чу шум като от съдиране на плат. Във въздуха, както в една от амфибиите^[5] избухнаха пламъци. Превозното средство и хората в него бяха обхванати от огъня. Експлозията повали неколцина от стоящите по-наблизо войници, включително и Джоуел Ленъкс. Наоколо валяха човешки крайници и отломки.

Чуваше се лаят на вражеските оръжия, който не можеше да бъде сбъркан с нищо.

Американците трескаво се спускаха към всяко по-голямо нещо, което би могло да им послужи за прикритие, и се опитваха да отвърнат на огъня. Джоуел Ленъкс се опита да извика на хората си, да им каже да се скрият зад бронираните превозни средства, но в дробовете му нямаше въздух и той не можа да се изправи. Чувстваше се странно вдървен. Погледна надолу към тялото си и видя, че е разкъсано. През една дупка в униформата му шуртеше кръв.

И преди го бяха ранявали. Но този път усети, че раната е сериозна.

Без да се замисли, той притисна длан към мястото. Кръвта продължаваше да изтича през пръстите му. Не чувстваше болка, само ужасяваща вдървеност. Десният му крак не помръдваше. Той се претърколи и започна да пълзи към най-близката палатка. Във въздуха свистяха куршуми. Чуваха се викове. Хората му ги поваляха и убиваха.

Той отчаяно искаше да направи нещо, ала раната го лишаваше от силите му. Ето я и болката. Тя спря дъха му, раздра сърцето му.

„И видях: и ето, бурен вятър идеше от север, голям облак и огън на кълба, и около него сияние, а из средата му излизаше като че ли светлина от пламък изсред огън.“^[6]

И после настъпи мрак.

 

 

Пролетта на 1970

Прескот, Аризона

Въведоха го в стаята, където лежеше майка му. Той все още се движеше бавно и с мъка, а едната му ръка бе привързана към ребрата. Беше много слаб. Тенът, който бе придобил във Виетнам, вече бе избледнял и изпитото му лице бе бледо.

— Госпожо Ленъкс — каза сестрата, — синът ви.

Възрастната жена на леглото отвори бавно очи. Сега, най-накрая, очите й бяха придобили някакъв цвят. Болката и наближаващата смърт ги бяха накарали да потъмнеят.

— Казах ти — продума тя с усилие, — че няма да мине много време, Джоуел.

— Как се чувстваш, майко?

— Като мъртва — отвърна тя и отново притвори очи.

Сестрата придърпа един стол за Джоуел и ги остави сами, като затвори вратата след себе си. Бялата стая беше заляна от ивици светлина, проникваща през венецианските щори. Джоуел се взря в тръбичките, които излизаха от медицинската апаратура и бяха прилепени или втъкнати в сбръчканото тяло на майка му. В ъгъла на стаята един екран регистрираше всеки удар на отслабващото й сърце с яркозелена точка.

Болната не помръдна много дълго време и той си помисли, че е заспала. Ала тя събираше сили. Потъмнелите й очи се отвориха и се взряха в Джоуел. В дълбините им проблесна нещо.

— Е — прошепна тя, — значи те доведоха от твоята болница, за да ме посетиш в моята.

— Да, майко.

— Боли ли те?

— Понякога.

— Покажи ми.

Той се поколеба, после разкопча военната риза, която му бяха дали от болницата за пътуването. Разтвори я, за да може тя да види раната. Шевовете бяха точно над бедрената кост. Раната още бе подута и зачервена.

Тя присви устни.

— Така ли те върнаха? Като изкормена херинга?

— Така ме върнаха.

Майка му замълча. После отново затвори очи.

— Ти ще оздравееш, но аз не.

Джоуел закопча ризата си и седна внимателно на стола до леглото й.

— А теб — попита той — боли ли те?

— В началото усещах адска болка. Сега не ме боли. Дават ми лекарства. Аз не ги исках. Но те настояха.

Масичката до леглото й бе празна, имаше само една Библия, подвързана с черна кожа. Лицето й приличаше на черепа на хищна птица. Клепачите й бяха толкова изтънели, че през тях прозираха ирисите й. Ръцете й също бяха като ноктите на птица. Гръдният й кош се повдигаше едвам-едвам. Колко ли още й оставаше?

— Няма да е дълго — рече тя, сякаш в отговор на немия му въпрос. Той бе изненадан, че е прочела мислите му толкова лесно. Устните й се разтегнаха и гърдите й потрепнаха леко. Смееше се. — Не ми остава много, Джоуел. Ако останеш, скоро ще можеш да видиш как душата ми напуска тялото. Ще имаш удоволствието да издълбаеш името ми на онази скромна надгробна плоча и да хвърлиш пръст върху ковчега ми. Жадна съм, Джоуел. Вода…

Той й наля чаша вода от гарафата и я поднесе към устата й. Тя отпи малка глътка, само колкото да намокри гърлото си. После отново срещна погледа му. Той съзря тъмния блясък на смеха в дълбините на очите й.

— Е? — рече тя. — Имаш ли някакви въпроси, които да ми зададеш, преди да отида при него?

Той остави чашата. Пръстите му трепереха леко.

— Обеща, че един ден ще ми разкажеш всичко.

Ръката й потръпна конвулсивно.

— За това ли дойде, Джоуел? Заради себе си? Не заради мен? Отново заради себе си… Както винаги.

— Дойдох, за да чуя истината.

Тя се засмя с характерния си тих смях.

— Истината. Истината ще те направи свободен. Нима вярваш в това?

Той стисна зъби.

— Да.

Тя отново затвори очи. Лицето й приличаше на карнавална маска, която му се присмиваше злобно.

— Много добре, скъпи мой сине. Ще ти разкажа онова, което толкова искаш да чуеш. Моят подарък за теб от смъртния ми одър. Ще ти разкажа всичко.

 

 

Лятото на 1970

Санта Барбара, Калифорния

В шест часа и тридесет минути сутринта, както всяка сутрин през лятото, иригационното съоръжение се включи автоматично. Въздухът се изпълни с милиони блестящи пръски. Моравата заблестя като килим от миниатюрни смарагди.

Все още никой не се беше събудил, но навсякъде имаше следи от партито, което се беше състояло тук снощи.

В блестящата повърхност на басейна плуваше бутилка от шампанско, с гърлото нагоре. Десетина други бутилки лежаха захвърлени край басейна. Около скарата за барбекю цареше пълен хаос. Рояци мухи вече се носеха над чиниите с изстинали печени ребра, опашки от омари и пържоли или се давеха в полупразни чаши с шампанско или уиски. Едва към девет и половина щяха да се появят прислужниците, за да почистят и да оправят бъркотията.

На мухите обаче им предстоеше пир. До девет и половина те щяха да успеят да си устроят пиршество, да се съвкупяват и да снесат яйцата си — пълен жизнен цикъл.

Толкова много партита бяха ставали в имението през изминалите десет години. Но снощното беше едно от най-грандиозните. Защото беше партито по случай пенсионирането на Доминик ван Бурен.

И то още не беше свършило, макар че всички гости се бяха разотишли. В господарската спалня Доминик ван Бурен клечеше между разтворените бедра на едно момиче с остър бръснач в ръка. И двамата бяха голи. Погледът му блестеше, беше отнесен.

— Спокойно — промълви тя, макар в дрезгавия й глас да се долавяше тревога. Тя не беше толкова надрусана като Ван Бурен и изпитваше известни опасения от тази игра. — Да не ме порежеш.

Ван Бурен продължаваше да се носи на талазите на покварата от дългата нощ. Успокояван от „Куалудес“, възвисяван от марихуаната, поддържан от кокаина, той витаеше в свят, където нямаше кръв.

Бе подредил всичко необходимо на една кърпа до себе си. Залитна леко, тананикайки си, докато насапунисваше момичето.

Беше младо и красиво същество, естествено русо. Подаръкът по случай партито снощи от негови специални приятели от Ел Ей, хора, посветени в необичайните му вкусове. Най-ценните приятели.

Макар че беше сам, пенсиониран и с разпродадена собственост, Доминик ван Бурен беше заделил достатъчно количество чист кокаин, което да му осигури приятели и партньори в игрите, когато вече нямаше да може да го вдига.

Въпреки че не беше дете, тя изглеждаше като девственица — овално лице без грим и дълга лъскава руса коса. Казваше се Тами. О, каква нощ! Пълна с наслади. Нея беше запазил за последно.

Когато я избръсна, той огледа творението си.

— Красива малка розова усмивка — прошепна той замечтано. — Обичам тази красива… розова… усмивка.

— Какво искаш да направя? — попита тя.

— Розов бонбон. Толкова приятен за смучене. Толкова хубав на вкус…

Тя се протегна и се разтвори с пръсти.

— Искаш да ме изядеш ли?

— Не се пипай.

Тя вдигна глава и го погледна.

— Искаш да ме напляскаш ли, татенце? Искаш да напляскаш непослушното дупенце на Тами ли? И Тами да заплаче?

— В банята. — В размътения му поглед се прокрадваше похот и подли намерения. — Ще отидем в банята и ще се омърсим.

— Искаш да се изпишкам върху теб? Нещо такова ли?

Той й се усмихна, разкривил лице.

— Да. Нещо такова.

— Окей — рече тя. — Така и така ще се пръсна. Бойлерът ми е пълен.

Взе, без той да я види, тубичката с вазелин. Двамата се насочиха, клатушкайки се към банята. Тами залитна малко от наркотиците, докато уж леко стъпваше по дебелия килим, но продължи да се усмихва.

Банята беше цялата в злато и кристал, с огромни огледала, които отразяваха голите им тела. В една чинийка до умивалника имаше златни копчета за ръкавели и „Ролекс“ с диаманти на стойност поне двадесет-тридесет хиляди долара. Тя ги огледа одобрително. Къщата беше пълна с безценни неща, антики и произведения на изкуството. Отплатата щеше да е добра. Правилно, че реши да му позволи да я избръсне, макар да не й се искаше да я приближава с този бръснач, поне не и в това състояние.

Тя се видя в огледалото и се засмя.

— Страхотно. Изглеждам като Барби. — Застина на място и се загледа в слабото си тяло с широко отворени сини очи, имитирайки прочутата кукла. — Барби иска Кен. Кен? Кен…

Ван Бурен се намръщи.

— Ела, стига си се разсейвала.

— Окей — съгласи се тя. — Къде го искаш?

— Под душа.

Там имаше мраморно столче. Той седна на него и дръпна момичето в скута си. Приближи малка стъкленица към носа си, отчупи връхчето и вдиша дълбоко. Тя видя как парата се издига към ноздрите му. Издръжливостта му беше забележителна. А бе поел количество наркотици, достатъчно да повали носорог.

— О — въздъхна Доминик ван Бурен и подбели очи.

Из горната част на тялото му се разля топлина. Лицето му сякаш се поду и уголеми. Както и пенисът му. Той бутна еректиралия си член под тялото й и присви очи към нея.

— Направи го.

— По-добре внимавай — засмя се тя. — Аз съм малка мръсница, както знаеш. Едва са ме обучили.

— Направи го.

Тя обви ръце около врата му.

— Ооо. Тами умира да пишка. Ако татенцето не внимава…

— Направи го! — каза той грубо.

Тя се концентрира за момент и отново се усмихна. Ван Бурен усети горещия поток, който се изля върху уголемения му пенис. Той изръмжа. Сърцето му лудо препускаше.

— Ооо — въздъхна тя с ококорени очи, престорено учудена. — Ооо! Тами не се сдържа повече! — Тя се извиваше над него, докато го мокреше. — Ооо! Ооо…

Изведнъж съзнанието му беше обсебено от дива похот. Ван Бурен усети как се превръща в пламък, в острие. Той сграбчи малкото й телце и навлезе в нея брутално.

— Не съм свършила още — възкликна тя и се възпротиви. — Чакай…

Той ръмжеше нечленоразделно, без да обръща внимание на нищо. Те се претърколиха на мраморния под. Пикочният мехур на Тами продължаваше да се изпразва безпомощно, като мокреше и двамата. Тя се дърпаше, но той беше много по-силен от нея.

— Чакай! — възкликна тя. — Чакай, трябва ми вазелинът…

Ван Бурен навлезе с един тласък в тялото й и видя как лицето й се сгърчи от болка. Той беше прекалено голям за нея, но изпитваше дивашко удоволствие от насилственото проникване. Стисна зъби и проникна още по-дълбоко.

— О, татенце, по-полека, по-полека — скимтеше момичето, вкопчило се в раменете му.

Той я притискаше към пода и проникваше трескаво в малкото й телце. Чуваше виковете й при всеки свой тласък, но те сякаш идваха много, много отдалече.

 

 

Малко по-късно през деня, Джоуел Ленъкс наблюдаваше от скривалището си в градината как Ван Бурен напуска къщата с младото момиче, почти дете. Качиха се в поршето със свален гюрук и подкараха по алеята с палми към портала.

Той изчака, докато си тръгне и мексиканката, която чистеше къщата. Накрая тя се запъти към къщата за персонала. Съпругът й, един от градинарите, я посрещна на вратата. Тя тутакси хлопна. Чу се музика. Сега вече беше сигурен, че голямата къща е празна.

Освен мексиканците, не беше видял никаква охрана. Из цялата къща цареше атмосфера на охолство и доволство, както и в цяла Санта Барбара — доволство, че големите престъпници все още не бяха стигнали до тези тучни пасбища на похотта.

Къщата беше голяма, красива и безупречно поддържана. Площта около нея, без съмнение замислена като средиземноморска градина, се вписваше великолепно сред дизайнерските шедьоври в калифорнийски стил.

Той обиколи къщата от разстояние, като се прокрадваше в сенките. Всички прозорци бяха защитени с решетки от ковано желязо. Нямаше съмнение, че са свързани с алармена система. Нямаше как да се вмъкне през тях.

Но той откри отзад един участък от покрива, откъдето можеше да се промъкне, като се покатери на една от перголите.

Намести раницата на раменете си и се изкачи на перголата. Лозата беше нацъфтяла с уханни реси, които за щастие нямаха бодли. Застанал на решетката от ковано желязо, той лесно можеше да се хване за тази на прозореца над него. Направи го с две ръце и се набра нагоре, опрял крака в стената.

После се покатери по водосточната тръба на покрива. Там си почина задъхан за момент, притиснал с длан корема си. Усилието беше разтегнало раната, която не беше напълно зараснала, и болката го проряза като нажежено желязо.

Когато се съвзе, той огледа плочите на покрива. Бяха италиански тип — всяка залепена за следващата с малко цимент. В сместа обаче беше използвана много вар и това я правеше сравнително крехка. Той извади малък лост от калена стомана от раницата си и го изпробва върху една от плочите. Без особено усилие отчупи парче изпечена глина. То се плъзна по покрива и падна в цветната леха долу.

Джоуел застина в очакване на някакъв сигнал за опасност. Не последва такъв.

Възможно най-безшумно той започна да отлепя плочите, като използваше дланта си вместо чук заедно с лоста. Колкото повече махаше, толкова по-лесно ставаше, докато накрая до него лежаха струпани дванадесетина плочи, а отпред зееше участък, широк около два квадратни метра.

Под покривните плочи имаше слой тънки тухли. Начупи и тях с лоста. В началото се затрудни, но после работата потръгна.

Последният пласт беше от азбест за изолация. Той го разряза с острия си командоски нож.

Отдолу го посрещна тъмнина. Той надникна в таванското помещение и се ослуша. Не се чуваха никакви звуци. Както беше очаквал, на покрива нямаше алармена инсталация.

Две минути по-късно вече беше в къщата.

Вътре бе добре осветено, за да се създаде без съмнение илюзията, че в къщата има хора. Но той не обърна внимание на заобикалящите го скъпи предмети. Слезе бързо по стълбите, като внимаваше да не стъпва върху килимите, и провери всички врати за фотоклетки.

Най-накрая откри онова, което търсеше, в голямото фоайе — не привличаща с нищо окото малка кутия, която криеше таблото на алармената система. Когато отвори капака, отвътре светнаха няколко лампички. Имаше ключалка, но в нея нямаше ключ.

Той извади отвертка от раницата си и внимателно отвинти долния капак. Появиха се няколко цветни жички, свързващи електрическите вериги. Огледа се внимателно, после се зае да изключи алармения механизъм.

Десет минути по-късно успя да завърти ключалката. Чу се изщракване. Лампичките престанаха да светят. Той застина и се ослуша.

— Ехо — извика и гласът му разцепи тишината.

Отвори двойната врата, която водеше към главната приемна, но спря, сякаш се бе натъкнал на непробиваема стена.

Никога в живота си не беше виждал по-красиво мебелирана и декорирана стая.

В центъра на огромното помещение имаше масивна каменна камина от осемнадесети век. Множество скулптури, керамика и великолепни мебели в стил испански барок. На стените беше подредена колекция от прекрасни маслени платна. Подът беше покрит с мек персийски килим с размерите на футболно игрище.

Джоуел усети как нещо в душата му се сви. За момент отново се почувства като любопитно дете в свят, който не разбира.

Затвори очи.

— Исусе…

Прекоси стаята и влезе в трапезарията.

И тук властваше същият разточителен вкус и стил. На огромната маса стоеше ваза със свежи ириси, които оглеждаха глави в тъмното полирано дърво. На стената висеше японски триптих, на него беше изобразено езеро с разцъфнали водни лилии и бели жерави, които гонеха жаби. От другата страна на плъзгащите се стъклени врати се простираше централния вътрешен двор, където около истинско езерце с истински водни лилии растяха сагови палми и каучукови дървета.

В съседния салон се разполагаше блестящ роял. На черния плот бяха подредени снимки в сребърни рамки. Всички те бяха на младо момиче, яхнало различни коне. Момичето беше с черна коса, опъната назад, така че разкриваше издължената й шия и изчистения профил. Лицето й беше красиво и съсредоточено в онова, което правеше в момента. Тя се усмихваше само на една-единствена снимка, където стоеше до едър кон и държеше в ръка трофей от надбягвания. Въпреки че усмивката разкриваше хубавите й бели зъби, погледът в зелените очи оставаше сериозен.

Той беше очарован от снимките. Разгледа съсредоточено всяка една от тях. Накрая ги извади от сребърните рамки и ги прибра в раницата си.

На втория етаж имаше осем или девет спални и също толкова бани. Лесно обаче беше да се различи господарската спалня, тъй като беше с размерите на цял градски апартамент и имаше шест големи сводести прозореца, които гледаха към вътрешния двор и езерото с лилиите.

Леглото беше кръгло и покрито с кожа. На тавана, също в кръг, в малки ниши бяха наредени лампи. От двете страни на леглото имаше големи вази с бели лилии. Над него беше окачено голямо маслено платно — голо женско тяло със загоряла кожа и знойни черни очи.

Той знаеше, че господарката на къщата вече не живее тук. Ала въпреки това той потърси някаква следа, останала от нейното присъствие. Отвори всички шкафове и чекмеджета, претърси двете гардеробни и двете бани, обзаведени с мрамор. Стъпките му заглъхваха в дебелия мек килим.

Но никъде не откри доказателства за постоянно женско присъствие, само следи от краткотрайни посещения на жени, които бяха забравили шише лосион, шапка за баня, четка за коса или пантофи, както и някои други тоалетни принадлежности. Но те не бяха нейни. Беше сигурен в това. Нейните обувки, нейните кожени палта, нейните флакони френски парфюм не бяха тук.

Той откри стаята на момичето в края на коридора. Името й беше на вратата, изписано на цветна порцеланова плочка — ИДЪН.

Стаята беше тъмна, но той се престраши да използва фенерчето си, тъй като прозорците гледаха към басейна, далеч от къщата на персонала. Беше се озовал в голяма стая, обзаведена за много специално малко момиченце — принцеса, чиито капризи са били закон.

Той обходи мебелите с фенерчето. Лъчът му освети дървено конче — прекрасно издялано и боядисано, с юзди от истинска кожа, бяла грива и опашка. Той протегна ръка и го докосна. То се залюля леко и сякаш завъртя игриво очи към него.

В голям шкаф бяха подредени десетина сребърни купи. В един от ъглите стоеше пухкава бяла полярна мечка. На стената беше подпряна яхта с яркочервен корпус, с мачти, високи метър и половина, с истински гребла и такелаж, над която се развяваше малък френски флаг.

Пред леглото се виждаше кукленска къща със същите размери. Всяка малка стая беше изящно обзаведена. Сигурно е струвала хиляди долари, а всички играчки, взети заедно — десетки хиляди долари.

Той отвори шкафовете. Бяха пълни с момичешки дрехи, обувки и дрънкулки, всичките почистени, изгладени и подредени. Цели редички ботуши за езда и жокейски шапки, отново безупречно излъскани и подредени.

— Малка кучка — процеди той разгневено. — Малка разглезена кучка!

Насочи фенерчето към шкафа с витрина. Десетки стъклени кончета сякаш оживяха на светлината. Това беше колекция от очарователни фигурки във всички цветове на дъгата. Повечето препускаха на своите слаби прозрачни крачка, отметнали красивите си прозрачни глави.

Гневът го заслепи. Той издърпа шкафа от стената и го катурна на земята.

Вратите му се разтвориха, стъклата се изпотрошиха, а стъклените играчки се разпиляха по пода.

Той се обърна към куклената къща и я ритна с все сила. Дървото се разцепи. Той продължи да я рита. Разхвърчаха се кукли и изящни малки мебели. Той ги стъпка с крака, скачайки и ритайки като обезумял. После прехвърли гнева си към всичко останало в стаята, сякаш бе минохвъргачка.

Най-накрая спря задъхан.

Ала гневът му не бе изчезнал. Беше като навита пружина, натегната до краен предел. Стоеше сякаш на ръба на бездна. Усещаше как дълбоко в него се надига ужасяващ вик, който се бореше да излезе през гърлото му с всяка поета глътка въздух.

Не беше си дал сметка какъв шум е произвел, докато бе траял разрушителният му изблик. Но знаеше, че със сигурност трясъците са се разнесли из цялата къща. Издърпа от колана командоския си нож и приклекна в тъмното, в очакване персоналът да дотича запъхтян.

Ако някой се беше втурнал в стаята, той щеше да даде воля на този вик, да скочи напред с оголено острие, да сече и да промушва.

Но тишината остана ненарушена. Прислугата не беше чула нищо.

Почти неусетно накъсаното му дишане премина в хлипания. Той падна на колене сред изпочупените стъклени кончета и риданията разтърсиха плещите му. Цялото му тяло се тресеше така, както куче разкъсва плъх, мятайки го насам-натам. Ножът се изплъзна от пръстите му, той захлупи лице в длани и заплака отчаяно, сякаш сърцето му се късаше от мъка.

 

 

Бевърли Хилс, Калифорния

Яздеха през каньона на светлината на залеза. Сладкият мирис на евкалиптови дървета изпълваше топлия въздух. Съселката яздеше след Идън. И тя, и конят й хвърляха кръгла къса сянка на тревата.

Съселката (вече никой не употребяваше непроизносимото й истинско име Антигона Прингъл-Уилямс) беше дебела, късокрака блондинка, която вече имаше внушителен бюст. Беше дъщеря на английски актьор, който успешно се беше внедрил в Холивуд и чиято втора съпруга не я искаше близо до себе си.

Въпреки неугледния си външен вид тя беше единственото момиче в Маунт Плезънт, което приемаше ездата толкова на сериозно, колкото и Идън. Прескачаше и препятствия почти толкова добре, колкото нея. Ездата и общото усещане, че са отхвърлени от семействата си, сближи двете момичета.

Един училищен микробус караше момичетата до Академията на Дан Кормак в Лорел Каниън четири пъти седмично за уроците им по езда. Това беше единственият начин, по който можеха да се измъкнат от строго охранявания пансион. Предполагаше се, че няма как да направят кой знае какви бели при Дан.

Но това беше грешка.

Именно тук тя и Съселката си уреждаха редовно срещи с Педро Гонзалес, нисичкия мексиканец градинар, който ги снабдяваше с наркотици, които те от своя страна пласираха в училището. Разбира се, те не се срещаха с Педро близо до голямото бяло ранчо, а в тесния каньон, който беше част от имота и където водеха конете да си починат след тренировката.

— Ето го Педро. — Тя млъкна. — Хей! Но това не е Педро.

Съселката обезпокоено дръпна юздите на коня си. Присви очи, за да види по-добре фигурата, която ги очакваше на пътя. Мъжът беше висок и определено не приличаше на мексиканец градинар.

— Кой е?

— Не знам.

Нещо в стойката на очакващия ги мъж накара Съселката да настръхне.

— Може да са ченгетата! — изписка сподавено тя.

— Не ставай глупава.

— Хайде, да се махаме оттук! — Съселката обърна коня си и бързо препусна към ранчото. — Хайде! — извика тя повторно през рамо на Идън.

Но Идън не помръдна, загледана в непознатия. Страхът и любопитството се бореха в нея. Но типичното й безразсъдство надви и тя спокойно препусна към него.

Мъжът беше млад, на двадесет и няколко години. Носеше джинси и фланелка. Беше висок. Скръстените на гърдите му ръце бяха силни, с изпъкнали вени.

Имаше слабо лице, с орлов нос и високи скули. Невероятно красиво лице! Ала погледът му бе напрегнат, дори жесток. Тъмната му коса бе късо подстригана, за разлика от гъстите мустаци.

Именно очите му направиха най-голямо впечатление на Идън. Бяха много тъмни, почти черни, и се взираха в нея от упор. Блясъкът им я притесни. Бяха, реши тя, най-малкото странни. Погледът им я накара да изпита ужас. За момент й прилоша от този вторачен тъмен взор. Съселката грешеше. Този мъж не беше ченге. Но можеше да е нещо по-лошо и от ченге.

Тя спря кобилата си и погледна надолу към него.

— Къде е Педро?

— Кой е Педро? — попита непознатият грубо. Ъгълчетата на устните му потрепнаха.

Тя хвана юздите с две ръце и се огледа. Малкият каньон нямаше изход в другия край. За да дойде дотук, сигурно се бе спуснал по скалите в някой от имотите по протежение на каньона. В тази част той беше обрасъл с гъста растителност и почти не се мяркаше жива душа. Но при най-малкия знак за опасност, разсъждаваше наум тя, можеше да използва бързината и силата на кобилата, за да се измъкне.

— Ти не работиш за Дан — каза тя. — Какво правиш тук?

— Ти си Идън ван Бурен — каза той провлечено. — Нали?

— Може и да съм.

— Няма може би. — Той протегна някаква хартия към нея. Тя се наведе напред. Беше нейна снимка, направена на едно състезание за скокове с препятствия миналата година. — Това си ти — натърти непознатият.

— Откъде имаш тази снимка? — попита тя възмутено. Протегна ръка да я вземе, но той бързо я прибра в джоба си. — Кой си ти? Какво искаш от мен?

— Нищо не искам от теб. — Всяващите ужас черни очи сякаш се бяха уголемили още повече и я гледаха втренчено. — Просто искам да те видя. Да те погледам. Да те чуя как говориш.

— Откъде знаеш името ми? Кой ти даде тази снимка?

Очите му я пронизваха.

— Красива си — рече той. — Като майка си.

— Познаваш майка ми?

Той се протегна и хвана юздите с една ръка. Изведнъж бягството не й се видя толкова лесно.

— Пусни ги — каза Идън рязко и дръпна юздите, но не можа да ги освободи от хватката му. — Виж — произнесе тя напрегнато, — не ми харесва това. Кажи ми какво искаш или се махни от пътя ми. В противен случай ще извикам полиция.

Той й се усмихна по странен начин.

— Как ще извикаш полицията, Идън?

— Приятелката ми ще я извика. Всъщност, тя се върна точно с тази цел.

Идън продължаваше да дърпа юздите, но той беше много силен. Кобилата потръпваше нервно под нея.

— Пусни ги, по дяволите!

— Не ми викай — провлече непознатият.

— За кого се мислиш? — повиши тя глас. — Пусни коня! Плашиш ме…

— Казах ти да не ми викаш. — Тикът в ъгълчето на устата му стана по-явен. — Просто се успокой.

Тя продължаваше да дърпа юздите.

— Казах ти да ги пуснеш.

Кобилата се опита да направи крачка назад, но той принуди със сила животното да наведе глава.

— Стой мирна!

Беше оставила проклетия камшик в ранчото, иначе щеше да го удари през лицето.

— Помощ! — извика Идън с все сила. — Има ли кой да ми помогне…

С бързината на див звяр непознатият сграбчи Идън за ръката и я дръпна от коня. Тя извика и политна напред. Той я изправи на крака, заставайки между коня и момичето, като придържаше и двете. Черните му очи не се откъсваха от нейните.

— Стой мирна — изръмжа той. — Искам само да поговорим.

Кобилата трепереше и въртеше подивяло очи.

— Спокойно, момиче — рече Идън. Устата й беше пресъхнала. — Спокойно. Нищо не се е случило. Всички са спокойни.

Тя говореше както на кобилата, така и на мъжа. Силата му и необузданият му нрав я плашеха не на шега. Хватката му беше желязна. Палецът му се бе забил в ръката й и й причиняваше болка.

Стомахът й се сви от болка и страх. В съзнанието й изникна споменът за серията кървави убийства на Шарън Тейт миналата година, само на няколко километра от този каньон. Очите на убиеца Чарлс Менсън бяха като на непознатия — диви и блестящи. Този мъж можеше дори да е от умопобърканите членове на онова ужасно семейство.

Тя се молеше Съселката да прояви достатъчно разум и да повика помощ от ранчото.

— Окей, спокойно — повтори тя с разтреперан глас. — Няма нужда да ми причиняваш болка. Нямам никакви пари. Нищо. Може да вземеш часовника ми, ако желаеш. Но той не струва кой знае колко.

Мъжът не обърна внимание на думите й. Пронизващите му очи се бяха вторачили в нея и сякаш я изпиваха.

— На шестнадесет си — продума той почти на себе си, — а вече изглеждаш като голяма жена.

Тя се опита да охлаби хватката му.

— Нараняваш ме! Моля те, пусни ме.

Ала той не я пусна.

— Какъв живот водиш? — попита той. Тъмните му очи не се откъсваха от нея.

— Ъ… какво?

— Разкажи ми за живота си.

Сигурно бе някой луд. Какви ли странни мисли се бяха породили в разстроеното му съзнание?

— Н-н-най-обикновен — заекна тя. — Никога не съм наранявала когото и да било!

— Откъде знаеш, че не си наранила някого? — избухна гневно той. Хватката му се стегна болезнено. — Глезили са те от деня, в който си била родена. Разглезвана. Закриляна. Предпазвана. Обвита в пашкул. Никога няма да разбереш, че там, навън, истинският свят е друг.

— Знам какво представлява светът.

— Светът извън частните училища, яхтите и породистите коне? Хайде де!

Гласът му всяваше респект. Вдъхваше го и прекалено рано помъдрелият поглед на очите му и начинът, по който говореше, въпреки странните неща, които изричаше. Гледаше я така, сякаш искаше да я погълне с поглед.

— Каквото и да си мислиш, че знаеш за мен — произнесе тя предпазливо, — не знаеш всичко. Винаги съм се възмущавала от несправедливостите.

— От несправедливостите ли? Родителите ти са милионери. През целия си живот си била обградена с привилегии и лукс.

— Какво искаш от мен? — попита тя. — Да ти се извиня за това, че родителите ми са богати?

— Не — рече той тихо, — няма смисъл.

Пусна я и се шмугна в евкалиптовата горичка, без да се обърне назад.

Все още разтреперана, Идън се отпусна на земята, като продължаваше да следи с поглед едрата му фигура, която от време на време се мяркаше в гъстата прашна растителност. Тя чуваше как под краката му изпукват счупени клончета. След малко се чуха и падащи камъни, докато той се катереше нагоре по каньона, но дърветата й пречеха да го види.

— Добре ли си?

Тя вдигна поглед. Педро, градинарят, се бе появил зад нея.

— Да — каза тя и изтри една отронила се сълза. — Добре съм.

 

 

— Чакам си аз край дървото, както обикновено — разказваше по-късно Педро, — и го виждам да идва откъм каньона. Промъква се като вълк. Затова се скрих.

— Страхотно — промърмори Съселката кисело. Тя също беше наблюдавала случката отдалеч и се бе върнала, когато вече нямаше опасност. — Благодаря ти, че ни предупреди.

— Предположих, че е ченге. — Педро вдигна рамене. — Аз щях да изгоря, не вие. У мен има дрога, а у вас — не.

— Педро, ами ако този тип е изнасилвач? — възкликна Съселката. — Щеше ли да си седиш и да се спотайваш, докато онзи ни реже гърлата?

— Той беше много по-едър от мен — заоправдава се Педро.

— Не беше никакъв изнасилвач — каза Идън тихо и погали кобилата си по шията.

— Беше войник — каза мексиканецът.

Идън вдигна поглед.

— Защо мислиш така?

— Заради начина, по който се движеше. Знаеше какво прави. Личеше, че е бил обучаван.

— Той знаеше коя съм — промълви Идън и замълча. — Беше дошъл специално да се срещне с мен. Задаваше разни странни въпроси…

— Ама че страшничко! Да кажем на ченгетата, а?

— Какво има да казваме?

— Ами нали ти сама казваш, че историята е странна.

— Ако ме пресрещне пак, ще извикам ченгетата.

— Следващия път, когато го видиш, може и да е късно — рече Съселката многозначително.

Всички тези приказки за полицията караха Педро да потрепва нервно.

— Е, искате ли стоката, или не? — попита сериозно той. — Трябва да се връщам на работа.

— Не и ако е същият боклук като миналия път — отсече Съселката делово. — Едва не се задавих. Какво ни беше дал? Конски фъшкии ли?

— Тогава просто доставката беше лоша — каза Педро. — Този път съм ви донесъл нещо истинско. Златен Акапулко!

— Без майтап? — попита Съселката иронично. — Добре, дай ни твоя златен Акапулко, Педро. Обаче следващия път донеси малко трева. Става ли?

— Добре, добре. — Нисичкият градинар обърна гръб на момичетата и бръкна в панталоните си с една ръка.

Съселката погледна Идън.

— Според теб дали дрогата получава някакви екстра качества от това, че е стояла под топките на Педро? — измърмори тя.

Педро им подаде пакетчето, а Идън му тикна шест долара.

— Тревата ще струва малко повече — каза той и прибра парите. — Десет долара.

— По дяволите! — процеди Съселката. — Десет долара за една детска залъгалка?

Той ги погледна крадешком.

— Ей, ако имате cojones^[7], мога да ви намеря и нещо по-тежко.

— Като например?

— Мога да ви намеря Х.

Идън го зяпна.

— Хероин? Това си е доста тежичко.

— За пушене, не за боцкане. Разпръскваш малко на парче фолио, поднасяш отдолу пламък и вдишваш.

— Не знам, Педро.

— Никога преди не сте пробвали такова нещо — прошепна тайнствено нисичкият градинар. — Най-сладкото, най-прекрасното нещо на света! Обещавам ви. Издига ви толкова нависоко, че никога повече няма да пожелаете да слезете. Ще се почувствате така, момичета, сякаш сте горе на Луната с Нийл Армстронг.

— Колко?

Той разпери ръце.

— Ще ви покажа, че не съм алчен. Първата проба е от мен.

— Става — кимна Съселката. — Но ще ни покажеш как се прави.

Той й се усмихна.

— Цялото това пътуване заради проклетата дрога ни излиза скъпичко — оплака се Съселката, докато яздеха бавно обратно към ранчото. — Ей — подвикна тя развеселено, — не знаеш ли къде баща ти държи своите запаси?

— Да. В сейфа си. Но нямам комбинацията.

— Мащехата ми използва кокаин — произнесе Съселката замечтано. — Никога не съм опитвала.

— Ефектът е никакъв. Кокаинът е за хора, които искат да похарчат сума ти пари, за да се почувстват уж адски добре. Всъщност, изобщо не си надрусан.

— Не се ли чувстваш страхотно наистина?

— На кой му трябва да се чувства така? — изръмжа Идън. Тя беше заета с мисли за странния непознат мъж, който я бе свалил от коня й. — Коката не променя нищо. Пак си си ти.

— Аз не вземам наркотици, за да спра да бъда аз — каза Съселката.

— Аз пък го правя заради това — отвърна Идън рязко.

Тя се върна към мислите си. Случката в каньона беше най-голямото приключение за годината. Когато разкажеше за това в училище, всички щяха да зяпнат.

Той беше много секси, макар да я плашеше. Начинът, по който я гледаше. Сякаш искаше да я изпие с очи.

Искаше й се да бе разбрала, че е войник. Щеше да му спомене за големия протестен митинг във Вашингтон. Ако беше готин, щеше да разбере, че тя наистина се интересува от тези неща. Ако ли пък не, щеше да го наблюдава как беснее.

Но когато пристигнаха и дойде време да разседлават конете, тя вече беше решила да не казва нищо на другите момичета. Нито на полицията.

Случката не беше никакво приключение. Тя беше свързана с други неща, които я безпокояха по странен начин, и за това нямаше обяснение.

В никакъв случай не можеше да сподели какво се бе случило. Имаше нещо между нея и този изтерзан от живота мъж. Нещо много специално. Някакво общо чувство.

Връзка.