Мариус Габриел
Плът и кръв (14)

Тринадесета глава
Шон

Май, 1938

Барселона, Испания

Шон я галеше по косата. Отначало беше насън. После чу гласа му.

— Обичам те — прошепна той.

Почувства как нещо неосъзнато сграбчи сърцето й и то замря.

— Шон!

Беше коленичил до леглото, сякаш се молеше. Той обви ръце около нея и я придърпа към себе си. Тя се вкопчи в него, задавена от сълзите, които напираха в очите й.

— О, Шон! Благодаря ти, мили Боже…

Той зацелува устните й, очите, шията. Страните му бодяха от наболата брада. Миришеше силно на пот.

— Ела в леглото — каза тя с треперещ глас.

Той се съблече и легна при нея. Задавяха го сълзи. Гърлото му беше свито. Тя целуваше устните му с все по-разгаряща се страст и с всички сили го придърпа върху себе си. По-късно щяха да се любят бавно и чувствено. В този момент отчаяно се нуждаеха от секс.

Шон легна грубо върху нея. Мерседес обви крака около кръста му и се пресегна да го насочи в себе си. Той изстена, когато докосна пламтящата й плът. Тя се взря в очите му, омагьосана от блаженото му изражение, когато потъна в дълбините й.

— О, господи, господи… — шептеше той.

Усещаше го как пулсира в утробата й.

Люби я диво, с продължителни и силни тласъци. Физическата болка беше повече от удоволствието. Но нито един от двамата не търсеше удоволствие. Стройните им тела бяха обхванати от нещо по-силно — опитваха се да избягат от самотата, обречеността и смъртта. Свършиха едновременно, потрепериха силно и се вкопчиха един в друг, мълвейки имената си.

След това той я прегърна, а тя заплака. Отпусна се до нея и се остави на съня.

 

 

Мерседес си взе свободен ден по настояване на Шон и отидоха да видят родителите й в Сан Люк.

Беше средата на май и пейзажът около тях навлизаше в своя бурен цъфтеж. Очите на Мерседес се пресищаха от цветовете — сребристия блясък на маслините, зеленото на боровете, искрящото жълто на житата.

Пристигнаха в селото по обяд.

Шон спря боботещия мотор на площада и се загледа във фасадата на кметството, на която бяха закачени множество знамена. Насреща се издигаше селската църква с разбити прозорци и зейнали, широко разтворени врати, които сякаш бяха занемели от промяната, която ги беше връхлетяла. От лятото на 1936 година тук не беше имало литургия и сега църквата се използваше за склад на кооперативните машини в селото.

Над града се извисяваше столетният манастир.

Тя му посочи улицата, която водеше към ковачницата. Той подкара мотора по тесните прашни улици. Шумът от мотора отекваше в стените от двете им страни. Кучета и деца им препречваха пътя.

Шон спря пред ковачницата и подпря мотора на стената. Угаси го и в изтерзаните им уши нахлу тишината.

Шон се загледа в старите къщи от пясъчник с цвят на мед. Вратата под арката на входа на ковачницата беше заключена. Отпред имаше цяла редица многоцветни саксии със здравец и папрати, които Кончита открай време отглеждаше. Тропическите храсти отсреща тъкмо бяха започнали да разцъфват в пурпурни цветове. Улицата беше пуста, с изключение на няколкото кокошки, които упорито ровеха в прахта.

— Значи тук си израснала? — попита той.

Мерседес кимна.

— Ето, там е ковачницата. Родена съм в тази къща.

— Прилича на кукленски дом.

— Така ли?

— Очарователна е. Никога не съм виждал подобна къща.

Тя се засмя и пристъпи към него. Той я прегърна и целуна.

Толкова много й беше липсвал. Сърцето й беше отмаляло да тъгува. Докато го прегръщаше пред къщата, в която беше родена, почувства как любовта, която изпитваше към него, я пронизва като острие.

Кончита отвори вратата. Стоеше и ги гледаше мълчаливо. Те не я забелязаха. Разбудена сякаш от сън, Мерседес изтича към майка си. Двете жени се прегърнаха силно на стълбите, без да си кажат нищо.

Шон се приближи.

— Мамо — каза Мерседес задъхано, — това е Шон!

Кончита му подаде ръка.

— Здравей, Шон — рече тя. — Радвам се да се запознаем.

Младият мъж се взираше в нея, сякаш омагьосан от интелигентните сиви очи, които го проучваха на свой ред. Лицето на Кончита беше овално като на дъщеря й, със същата безупречна, порцеланово гладка кожа и необикновено благо изражение. Тъмната й коса беше прошарена в бяло на слепоочията. Тя го изучаваше с нежен, но настойчив поглед.

Той пристъпи и я целуна леко по двете страни.

— И аз се радвам да се запознаем — изрече той.

Най-накрая устните й потрепнаха и тя се усмихна.

— Влизайте. Баща ти ще се върне за обяд — обърна се тя към Мерседес. — Е, поне така ми каза. Напоследък е много зает. Знам, че ще направи всичко възможно. — Тя ги поведе нагоре по стълбите.

Всеки път, когато ги погледнеше, се убеждаваше, че са любовници и че Мерседес е открила мъжа на живота си. Той беше толкова красив и мъжествен. Господи, колко го обичаше дъщеря й. Личеше си по лицето.

Мерседес хвана Шон за ръка и го разведе из къщата, стая след стая. Шон огледа белите стени и пода, покрит с теракотени плочки, ниските, сводести тавани, малките безупречно чисти стаи със семпла мебелировка. Всичко му изглеждаше по библейски просто. Толкова чисто и подредено, лъснато до блясък.

Тя го заведе в малката си спалня и той видя моминското й легло. Усети как сърцето му прелива от любов към нея.

Беше безнадеждно влюбен в това необикновено, напрегнато като струна момиче. Тя го държеше в ръцете си сексуално, емоционално и по всички други начини. Беше като омагьосан от нея. Макар отначало той да беше покорителят, сега бе покореният. Безбройните жени, които бе имал по време на своите странствания, а те бяха много, нямаха значение — Мерседес се бе превърнала в първата и единствената. Той усещаше как магията се засилва с всяка изминала минута, която прекарваше с нея, и сърцето му попадаше все повече в плен на тази магия.

Последното нещо, което бе дошъл да търси в Испания, беше страстна любовна връзка. Беше дошъл тук, за да се бие, но все повече започваше да си мисли, че е дошъл, за да открие Мерседес. За да открие истинската любов.

Силите на съдбата го бяха насочили насам, повелявайки да открие това момиче, да изпита тази любов, да преживее настоящия миг с нея в спалнята на нейното детство.

Франсес се върна от Херона в два часа, накуцвайки тежко с двете си патерици. Шон видя мъж на средна възраст с посивяла брада и пронизващи сини очи, с великолепно развит торс, но изпосталял от кръста надолу. От един поглед си личеше железният му характер и целеустременост.

Те си стиснаха ръцете и всеки прецени силата на другия.

 

 

Обядваха печено агнешко ястие, за което и двамата бяха мечтали от месеци.

След като обядът приключи, Мерседес и Шон излязоха да се разходят на слънце. Кончита ги изпрати с поглед от малкия прозорец на кухнята. Тя се обърна към Франсес, който продължаваше да седи на масата.

— Е, харесва ли ти?

Франсес изправи уморените си отпуснати рамене.

— Чудесен млад мъж. Огнена душа! А и изобщо не се страхува да си казва мнението.

Тя се усмихна леко.

— И ти беше такъв на неговата възраст.

— А сега какъв съм?

— О, почти същият. Само че сега си малко по-уравновесен. Не си толкова избухлив. — Тя пристъпи към него и обви ръце около силните му рамене. — Те са любовници.

— Да, мисля, че това е очевидно.

— Тя го обожава.

Франсес погали ръката й с голямата си длан.

— Да. Така е.

— Няма никакъв шанс тя да остане тук, след като войната свърши. Той ще трябва да се върне в Америка. И ще я вземе със себе си. — Тя въздъхна и го изгледа със замъглени очи.

 

 

Пътят до следващото село се извиваше през дъбови горички и обширни земеделски площи. Мерседес не беше тръгнала нарочно по него, но това беше същият път, по който тя и Матилд бяха поели преди две лета да берат смокини и къпини, точно седмица преди смъртта й.

Вървяха заедно по пътя, прегърнати през кръста. Шон беше запленен.

— Толкова красива страна! Толкова нежна… Толкова сладка и мека… Не си спомням кога за последен път съм се заглеждал в природата около себе си, без да се замислям дали зад храста не се е скрил фашист или в облаците над мен не бучи аероплан.

Кипарисите в края на равнината се полюшваха лениво в маранята. Скоро пасищата щяха съвсем да се обагрят в златистите нюанси на лятото. Сега, сред зелените стъбла се виждаха милиони аленочервени главици на макове, понякога нацъфтели толкова гъсто, че приличаха на обширни езера от кръв.

— Господи, прекрасно е! Погледни маковете! Когато тази проклета война свърши, Мерсе, ще заживеем някъде сред тези гори и поля. Ще си купим ферма и ще живеем близо до природата до края на дните си. — Той я стисна в прегръдките си и я целуна. — Не знаеш какъв късмет си имала, като си се родила тук и си израснала сред цялата тази красота.

Малко по-нагоре стигнаха фермата, където тя и Матилд бяха пили вода от кладенеца. Посрещна ги див кучешки лай. Но този път никой не се показа на вратата. Дори и да имаше някой в къщата, предпочете да си остане вътре. Шон издърпа ведрото и отпи от леденостудената вода.

— Пийни малко, усещането е неповторимо — каза той и се задъха.

Мерседес поклати глава. Преди да стигнат до дъбовата горичка, където Матилд я беше покрила с метличини и тинтява, тя накара Шон да спрат за малко.

— Уморена съм — рече тя. — Нека да си починем.

Седна край пътя и той се настани до нея. Погледна я загрижено и я погали по косата.

— Какво има? За какво мислиш?

Тя се обърна към него.

— Шон… правил ли си някога нещо ужасно? Като да застреляш жена или някой безпомощен човек?

Той замълча за момент.

— Не — отвърна най-накрая. — Но съм стоял отстрани, когато други са вършили такива неща. Предполагам, че това ме прави също толкова виновен, колкото и този, който е дръпнал спусъка. Завинаги виновен. Без давност.

Погледът й остана замислен.

— В Гранадос… застрелях един мъж. Пленник. Беше ранен и се опитваха да го пребият до смърт. Извадих револвера си и го прострелях в главата.

— О, господи! — изрече той тихо. — Никога досега не си ми говорила за това.

— Просто дръпнах спусъка и той беше мъртъв. И досега не съм спряла да го сънувам. — Тя го придърпа към себе си. — И аз ще нося вината си винаги. Докато съм жива. Също като теб.

— Мислех, че те познавам. Но съм се лъгал. — Той я погледна със странно изражение. — Знаеш ли, че въобще не те познавам. Не мисля, че някога ще те опозная напълно.

— Не мисля, че някога и аз самата ще се опозная напълно — засмя се тя. — Преди войната смятах, че познавам себе си. Но тогава бях толкова млада. Боже мой! Животът е като бездна. Дълбини, в които е потънала голяма част от мен. И е изчезнала безследно. Не знам коя съм вече, Шон.

— О, Мерседес…

— Освен с теб. — Тя държеше ръцете му. — Животът ми с теб има смисъл, Шон. Сякаш всички счупени късчета се съединяват, когато сме заедно. Докато беше на фронта, научих как ще се чувствам без теб. Като в безтегловност. Безжизнена. Като птица без криле. Не ме оставяй пак, Шон! Не взимай душата ми…

Той вече не можеше да я погледне в очите. Придърпа я в прегръдките си и я притисна силно.

 

 

Август, 1938

Севиля, Испания

Жерард Масагер взе чашата шампанско, която му подаде стюардът и се загледа през прозореца в сините средиземноморски води под тях. Хидропланът с корпус-лодка „Дорние“ беше луксозно обзаведен и много бърз. Бяха отлетели от Рим по изгрев-слънце, бяха заредили в Палма де Майорка три часа по-късно и щяха да бъдат в Севиля навреме за един късен обяд. Това беше идеална машина за бързи полети над Средиземноморието, подарена на Франко от Луфтвафе^[1]. Той и Лизел Бауер бяха единствените пътници днес, заедно със стюарда и тричленния екипаж.

Той отпиваше замислено от шампанското си. Беше испанско cava^[2], много по-добро от италианското spumante^[3], но и двете отстъпваха на истинското френско шампанско. Но и това беше поносимо на четири хиляди и петстотин метра височина.

Той погледна Лизел, младата му секретарка, която спеше спокойно до него, без да се интересува от шампанското или морето под тях. Беше берлинчанка и притежаваше изключителен лингвистичен талант. Беше му препоръчана от Йоханес Бернхард, нацистки бизнесмен, един от основателите на ХИСМА.

Светлорусата й коса се беше разпиляла по рамото на строгия му черен костюм. Устните й бяха леко изранени, а клепачите — морно натежали. Сигурно я беше изтощил миналата нощ. Тя се удивляваше на несекващата изобретателност и сексуални фантазии на своя работодател, но с удоволствие се оставяше в ръцете му и се учеше. Той се усмихна. Чувстваше известно задоволство, че дори и вече попрехвърлил четиридесетте, все още можеше да измори едно двадесет и две годишно момиче.

Пътуването беше успешно в различни отношения. Разговорът с Мусолини беше минал добре.

Той позвъни на стюарда за още една чаша шампанско. Започваше да огладнява.

— Имате ли нещо за ядене? — попита той.

— Има студено печено от пъдпъдъци, сеньор Масагер. Има хайвер, студено консоме^[4]…

— Донесете от пъдпъдъците. И много препечени филийки.

— Много добре, сеньор.

Жерард Масагер протегна крака и придърпа скъпото пардесю от камилска вълна върху раменете си. Беше му личен подарък от Чиано — зетят на Мусолини, и беше идеално за пътуване. На такава надморска височина се усещаше студ. Нямаше обаче въздушни течения и хидропланът „Дорние“ летеше стабилно в прекрасното лятно време, без да се отклонява от курса си.

Войната беше към края си. Което беше доста жалко в известен смисъл. Колкото по-дълго продължаваше войната, толкова повече възможности за забогатяване изникваха.

Но той и така си беше доста богат. Веднъж щом войната свършеше, щеше да подхване друга игра — игра за упражняване на властта, която си беше спечелил. Поканата му в следвоенното правителство на Франко беше сигурна. Когато му дойдеше времето, той щеше да си проправи път до кабинета. Портфейл, в който идеално съжителстваха властта и възможностите за финансово облагодетелстване в неограничени мащаби.

Може би щеше да поиска да оглави Министерството на финансите. Или пък Външното министерство. Все още беше млад и пред него се извисяваше дълга и лъскава стълба, която трябваше да изкачи. Усети как в слабините му нахлува топлина и удоволствие. Усещането беше почти сексуално. Той погледна спящото до себе си момиче и се почуди как ли би се почувствал, ако се любят на хидроплана.

Храната пристигна. Той се захвана с пъдпъдъците. Вече беше започнал да се уморява от Севиля и нейния мавритански дух. Повдигаше му се от акордите на фламенко, от необузданото държание и шумност на севилците. Копнееше за студените зими и зелените лета на Каталония. Копнееше да види Мерседес.

Лизел се събуди. Тя го погледна и се усмихна. Той откъсна парче месо, сложи го на една филийка и го пъхна в устата й.

— Време беше да се събудиш — рече той. — Заспа още в Палма.

Тя преглътна.

— Бях уморена.

— Работиш прекалено много — рече той сериозно.

— Сигурно изглеждам ужасно. — Той я наблюдаваше как си слага червило и пудри носа си. Ароматът на козметичните продукти винаги го беше възбуждал. Кожата й изглеждаше нежна като дрезденски порцелан на ярката светлина от прозорците на хидроплана. Тя беше прекрасно същество, истинска находка. Всяка част от тялото й беше идеална. Беше се убедил в това. Не беше пропуснал да види всяка една част от нея.

Извика стюарда да вземе подноса. Когато той се оттегли, Жерард Масагер зави краката им с мекото одеяло за пътуване.

— Благодаря. — Лизел се усмихна. — Беше ми малко студено.

— Аз ще те стопля. — Той плъзна ръка под одеялото, проправи си път между коленете й и погали топлата кожа на бедрата й над чорапите.

— Ach, du!^[5] — Тя се огледа бързо. — Ще ни види някой.

— Никой не се интересува от нас — измърмори той.

— Жерард, не!

— Тихо. — Пръстите му откриха жартиерите и ги проследиха нагоре до сатененото й бельо. Дръпна фината материя и плъзна пръсти в топлата й влажна женственост.

— Liebchen^[6] — прошепна тя тихо.

Ласката му беше груба и безпощадна. Плътта й се овлажни. Тя простена и притвори очи. Скоро престана да обръща внимание дали някой ги наблюдава и се смъкна още повече на седалката, като разтвори бедра, за да улесни достъпа му. Устните й бяха разтворени, а страните й започваха да поаленяват.

Той наблюдаваше лицето й изпод полуспуснатите си клепачи. Забеляза как по челото й избиват капчици пот въпреки хладния въздух. Със свободната си ръка Жерард разкопча панталона и извади члена си. Насочи ръката й към него. Пръстите й обвиха нетърпеливо възбудената му плът.

Хидропланът „Дорние“ промени леко курса си, когато на хоризонта се появи Испания, и след това плавно продължи пътя си към Севиля.

 

 

Мариса го очакваше на летището със собствената им кола и личния им шофьор. Лицето й беше бяло като платно. Веднага щом я видя, разбра, че се е случило нещо ужасно.

Тя изтича през асфалтовата писта да го посрещне. Той избърза преди Лизел и хвана жена си над лакътя.

— Какво има? — попита безцеремонно.

— Алфонсо! — изрече тя бързо на италиански. — Ужасно зле е. Вчера припадна. О, Жерард, Жерард…

Той стисна още по-силно ръката й.

— Как така? Нима е болен?

— Лекарите казват, че е мозъчна треска. — Теменужените й очи плуваха в сълзи. — Дупчат гръбнака му с игли, казват, че трябва да изтеглят течността оттам или ще умре…

— Къде е той? — попита Жерард сериозно.

— В болницата. Алонсо Гусман се грижи лично за него. Хайде, Жерард, да побързаме.

Той се обърна към Лизел.

— Ще трябва да използвате официалната кола, фройлайн Бауер — рече той. — Поднесете извиненията ми на министъра. Ще напиша лично доклада си, веднага щом имам възможност за това. Обяснете му ситуацията. И закарайте багажа ми у дома.

— Да, сеньор Масагер — кимна тя покорно.

Жерард побърза да влезе в лимузината с Мариса. Докато пътуваха, той изслуша мълчаливо историята за случилото се.

Момчето се беше разболяло веднага след заминаването на Жерард за Рим. Треперел и се оплаквал от главоболие. Мариса го сложила да си легне. Лекарите й казали да не се тревожи. Но състоянието му се влошило ужасно бързо. Алфонсо имал толкова силни болки, че плачел на глас. После започнал да повръща. Не можел да понася нито светлина, нито шум. После изгубил съзнание. Ужасена, тя го откарала в болницата, където й съобщили жестоката диагноза — „мозъчна треска“.

Лекарите веднага му направили лумбална пункция. Но момчето не дошло в съзнание.

— Още е в това състояние. Дойдох направо от болницата, за да те взема — каза му тя и избърса сълзите с кърпичката си. Красотата й за броени часове беше повехнала. Трепереше неудържимо. — Не вижда нищо, не чува нищо. Ще умре!

— Няма да умре — произнесе Жерард мрачно.

Погали късата й руса коса и се опита да я утеши. Но гърдите му тежаха, сякаш бяха от олово.

Детето лежеше в едно изолирано крило на втория етаж. Дежурният лекар ги въведе тихо в стаята и повдигна чаршафа, за да го видят.

Алфонсо лежеше на една страна, а тъмните му мигли покриваха подутите очи. Дори не помръдна. Слабото му телце не трепваше, дори когато дишаше.

В този миг Жерард разбра, че детето си отива. Той потърси опора в желязната решетка на леглото.

— За менингит ли става дума? — попита механично.

— Менингококово отравяне на кръвта — каза лекарят тихо. — Тежка форма на болестта. Церебрално-спиналната гръбначна течност, която взехме, потвърждава диагнозата.

— Ще оживее ли?

Лекарят покри детето с чаршафа и им кимна да го последват извън стаята. Мариса плачеше безутешно. Наложи се Жерард да я прегърне, за да я изведе. Лекарят ги заведе в кабинета си, където към тях се присъедини и Алонсо Гусман, един от видните педиатри в Испания.

Гусман ги помоли да седнат с мрачно и сериозно изражение.

— Заболяването е много тежко — каза той без излишно увъртане. — Много бързо се развива и има много малък шанс детето да оживее.

— Но все пак има шанс! — възкликна Мариса, като се взираше трескаво ту в единия, ту в другия лекар.

— Има надежда — отвърна Гусман уклончиво.

— Тогава спасете го, спасете го, за бога! Спасете го…

Гусман се почеса нервно по брадата.

— Винаги има надежда. Но в този случай, както и моят колега ще потвърди, надеждата ни е попарена от причините за болестта.

— За какво говорите? — излая Жерард с променен глас.

— Мозъчната кора е възпалена — каза другият лекар. — Отделя се голямо количество течност. Оттук и силният натиск, който обикновено е фатален. Ако не се окаже фатален, то тогава ще има последствия и… дефекти.

— Какви?

— Умствени дефекти. Вероятно и слепота.

Мариса издаде силен животински стон и се плъзна тихо на колене с отворена уста. По-младият лекар се приближи и се наведе разтревожено над нея.

Жерард седеше неподвижно. Понечи да скочи и да прегърне жена си, но тялото му не му се подчиняваше. Чу силен боботещ шум, за който отначало реши, че идва от някаква машина, но после осъзна, че шумът идва някъде отвътре и е причинен от нахлуването на кръв в някой кръвоносен съд.

Потри лице и усети мускусната миризма на Лизел по пръстите си.

По-младият лекар се опита да вдигне Мариса на крака. Той погледна тревожно Жерард Масагер и Алонсо Гусман.

— Ще изведа сеньора Масагер навън и ще й дам нещо, което да я успокои.

Жерард кимна безмълвно.

Лекарят изведе Мариса от кабинета.

Жерард седя мълчаливо известно време. Гусман си играеше с един молив и го чакаше да заговори. Най-накрая Жерард вдигна тежък поглед.

— Хидроцефализата… може ли да бъде облекчена?

— Да. Онова, което не можем да направим, е да се борим както трябва с инфекцията. Нямаме необходимите лекарства. — Той прочисти гърло. — Според нашето мнение, вече е нанесено голямо поражение на мозъка. Ако момчето беше дошло в болницата двадесет и четири часа по-рано, щяхме да успеем да направим повече. Заболяването се развива изключително бързо. — Той спря и се загледа в скъпия костюм и диамантената игла на вратовръзката на Жерард. — Това, разбира се, не е по вина на съпругата ви. Тя не е имало как да знае. Не бих го споменал пред нея.

Жерард усети пристъп на омраза към спокойния, безстрастен начин на поведение на педиатъра и стисна зъби.

— Увреждането на мозъка, за което говорехте. Умствените дефекти. Слепотата. Това вече случило ли се е на сина ми?

Професорът кимна без колебание.

— Почти сигурен съм.

Пръстите на Жерард стиснаха конвулсивно облегалките на стола.

— И няма вероятност да сте направили грешка?

— Всички се обединихме около това становище. Касарес, мозъчният специалист от Кордоба, видя момчето снощи. Провери дали има рефлекси. Нямаше такива. Всичко сочи, че уврежданията са големи.

— Достатъчно, за да превърнат момчето в идиот?

— Щом искате да наречете нещата такива…

— И никога повече няма да бъде нормален?!

— Никога.

Жерард затвори очи за миг. Когато ги отвори, стаята му изглеждаше ярко осветена и нереална.

— Тогава не искам да се борите за живота на момчето — чу се той да казва. Гусман не продума. — Няма значение какво казва майка му — продължи Жерард монотонно. — Кажете й каквото искате. Излъжете я. Но не позволявайте да оживее. Разбрахте ли ме?

— Официално искате от мен да спра лечението? — попита предпазливо професорът.

— Щом се налага.

— Щом се налага ли, сеньор Масагер?

— Точно така.

Педиатърът поглади брада.

— Боя се, че не ви разбрах. Искате от мен да…

Суровото лице срещу него се изкриви от гняв.

— Дяволски добре разбирате какво искам от вас, Гусман! — Гласът на Жерард беше ужасяващо груб. Той удари с юмрук по бюрото. — Знаете кой съм, нали? Не се правете на простодушен пред мен или ще ви отрежа топките и ще ви накарам да ги глътнете!

Гусман пребледня. Жерард Масагер се изправи на крака и пристъпи към вратата. Обърна се и посочи с пръст към лекаря.

— Не го оставяйте да страда. Ясно ли е?

Гусман кимна мълчаливо. Жерард отиде да намери Мариса. Мина покрай вратата на стаята на Алфонсо, без да погледне вътре, без дори да забави крачка.

 

 

Имаше странна памет. Пред masia^[7], където беше израснал, имаше едно огромно маслиново дърво. Дървото не беше подрязвано повече от век и дебелите извити клони се бяха разпрострели във всички посоки и хвърляха плътна сянка върху къщата. Един ден баща му повика градинар, който да отреже най-надвисналите клони.

Той наблюдаваше как трионът, чийто звук го караше да потръпва от страх, реже безмилостно бялата дървесина, докато тежкият клон не падна на земята.

Сега се чувстваше като онова дърво — сякаш бяха отрязали жива част от него и тя бе паднала на земята. Все още не изпитваше болка. Тя щеше да дойде по-късно. Усещаше единствено ужасната загуба от ампутацията.

Мариса искаше да остане в болницата, но след като морфинът подейства, той я отведе вкъщи. Сега тя лежеше в спалнята, нито будна, нито заспала. От очите й се стичаха сълзи и потъваха в косите. Наглеждаше я една от прислужниците.

Жерард Масагер седеше в кабинета си и механично подготвяше доклада си за италианската мисия. Думите изпълзяваха изпод писалката му като мравки и изпълваха хартията с прилежна последователност. Той пишеше ли пишеше, но не вникваше особено в съдържанието.

Гусман се обади лично два часа по-късно.

— Момчето почина преди няколко минути. Не се мъчи — съобщи сериозно педиатърът. — Не почувства никаква болка. Позволете ми да поднеса съболезнованията си на вас и на сеньора Масагер.

— Благодаря ви — рече Жерард безстрастно. — Ще дойда довечера, за да уредя нещата. — Той остави слушалката.

Огледа се, спря очи на подвързаните с кожа томове по лавиците, закачените в рамки фотографии на Франко, Мусолини и Хитлер на стената, безценните китайски вази. Антиките. Отвореният прозорец. Палмите, които шумоляха от лекия бриз. Празното небе над тях…

Изведнъж усети как цялото му същество се съсредоточи върху Мерседес и изпита ужасна болка.

Сега, помисли си той, имам едно-единствено дете.

 

 

Барселона, Испания

Влакът закъсняваше. Тя стоеше сред многобройната тълпа на перона на железопътната гара и явно беше единственият човек, който не отиваше никъде и не се връщаше отникъде. Човешкото множество я обтичаше като река камък. Лятната жега правеше въздуха тежък и хората едва дишаха.

Железниците бяха невероятно претоварени през това жежко лято на 1938 година. Хората, които виждаха приближаващия край и имаха някакви пари, бяха започнали да опаковат по-ценното си имущество и да отпътуват за Франция. Емигрантската вълна беше обхванала цяла Каталония.

Мерседес се огледа и видя около себе си цели семейства, които явно се бяха запътили в странство — мъже, жени и деца пъплеха по пероните, следвани от носачи с тежки колички, отрупани с пътни чанти, куфари, пакети и сандъци.

По високоговорителите течеше съобщение. Тя се напрегна да чуе ехтящите думи над шума около нея. Успя да чуе нещо за влака от Тарагона, но дали ставаше дума за пристигане или за ново закъснение, така и не можа да разбере. Хората започнаха да се придвижват наляво.

— Какво казаха? — попита тя войника до себе си.

— Влакът от фронта пристига на четвърти перон.

— Четвърти перон? — Тя забърза към бариерата, проправяйки си път през стълпотворението от тела, които напираха в същата посока. Пътят й беше блокиран отвсякъде. Щеше да го изпусне, ако не успееше да се пребори.

Влакът вече навлизаше в района на гарата, пуснал пронизително свирката си. Облаци черен дим и бяла пара се издигаха към високите стъклени сводове на перона. От всички прозорци на влака се подаваха ръце и глави. Локомотивът беше окичен със знамена.

С помощта на лакти и рамене, тя се придвижваше възможно най-бързо, като блъскаше хора, куфари и купища багаж. Жълтите ириси, които носеше, се бяха смачкали и оклюмали. Но тя стигна четвърти перон точно когато влакът спря с оглушително изсвистяване на спирачките.

Сред облаци пара от вагоните започнаха да се изсипват мъже. Почти всички от тях бяха войници, облечени в летни униформи в кафеникав цвят с разкопчани якички. Много от тях бяха ранени и едва пристъпваха с патерици. Тя чу възгласите, с които жените поздравяваха мъжете си, надвиквайки оглушителния шум на високоговорителите. Цели семейства се събираха. Навсякъде около себе си виждаше прегръдки и сълзи. Мерседес се покачи на някаква пейка и се огледа панически над множеството от глави. Къде беше той? Дали щеше да го забележи в тази тълпа?

И изведнъж го видя. Стоеше на стъпалата на вагона. Беше се хванал с една ръка за вратата и оглеждаше тълпата с дълбоките си зелени очи. Беше толкова красив! Сърцето й се сви. Тя размаха бясно букета. Жълтите цветя вече бяха съвсем увехнали. Най-накрая я забеляза и тя видя как лицето му се озари от щастлива усмивка.

Започнаха да си проправят път един към друг. Срещнаха се по средата на тълпата. Тя ридаеше от безумна радост, когато той я прегърна и я притисна силно до гърдите си.

— Шон, о, Шон! О, господи, колко ми липсваше, amor!

Той я прегръща известно време, без да говори, после покри лицето й с целувки. Беше отслабнал в сравнение с последния път, когато го беше видяла преди седем седмици, но както винаги, изглеждаше чудесно. Тя се вкопчи в твърдите мускули на ръцете му, сякаш искаше да се убеди, че е истина и той стои от плът и кръв пред нея.

Шон я отдръпна за малко от себе си и я огледа.

— Красавицата ми — промълви той дрезгаво. — Не мога да повярвам на очите си. Ослепителна си с тази коса. Прекрасна моя…

Тя отметна назад черните си къдрици и му се усмихна с мокри от сълзите очи. Беше оставила косата си свободно да расте, откакто бяха станали любовници, защото той й беше казал, че харесва дълга коса. Сега тя беше до раменете й и тежките черни къдрици блестяха на светлината. Овалното й лице светеше от щастие.

— За теб са. — Тя му подаде изпокъсаната китка жълти ириси. — Смачкаха се, докато те чаках. О, любов моя, благодаря на Бога, че се върна! С колко време разполагаш?

— С два дни.

Щастието й за малко да се изпари.

— Само с два дни!

— Да. Пуснаха ме само защото казах на Листър, че си бременна. Трябва да се върна на фронта след четиридесет и осем часа. — Той я целуна силно по устните. — Да се махаме оттук.

Той нагласи раницата на гърба си, стисна пушката и я хвана за ръката, проправяйки си път през тълпата.

Прегърна я още веднъж на ярката слънчева светлина навън. Необузданата му прегръдка я остави почти без дъх. Изглеждаше още по-висок. Кожата му беше бронзова на светлината на слънцето.

— Отслабнал си — рече тя и се опита да прикрие разочарованието си от краткия му отпуск.

— От непрекъснатото потене е. Сигурно воня като овчар. Съжалявам. Нямах възможност да се изкъпя. — Гарата се намираше на „Пасео Колон“, точно до пристанището. Той вдиша дълбоко соления морски въздух. — Исусе! Толкова е хубаво отново да помиришеш морето. Знаеш ли какво е най-ужасното нещо на войната? Вонята.

— Знам — усмихна се тя. — Доста ухаеш. Първото нещо, което ще направя, като се приберем, ще е да ти приготвя ваната.

— Искаш да кажеш след това!

— Не, искам да кажа преди.

Той се усмихна и пробяга по тялото й с жаден поглед. Беше облечена с нова жълта рокля, със същия цвят като ирисите, с малка бяла якичка.

— Изглеждаш прекрасно! Трябва ли да ходиш в болницата днес?

— Не, взела съм си почивен ден. И утре също.

— Ангел мой! — продума той щастливо и махна на едно такси.

Минаха по „Пасео Колон“ към хълмовете Монтжуик. Той я прегръщаше и я гледаше с очи, преливащи от любов. Не се бяха виждали от месец юни. Тя се чудеше как беше оцеляла без него и как щеше да издържи отново, когато пак замине.

— Учиш ли? — попита я той на английски.

— Всеки ден — отвърна му тя на същия език.

— Всеки ден — изимитира той лекия й акцент и се усмихна. Беше започнала да учи английски по негово настояване. Беше открила своя вроден талант за езици и вече четеше английски вестници почти без помощта на речник.

Тя му приготви ваната в апартамента и докато той й се наслаждаваше, сложи мръсните му дрехи в малката пералня. В джобовете му имаше няколко монети и някакви ужасни ръчно навивани цигари. Приготви му чаша кафе, но не от печени жълъди, а истинско бразилско кафе, което беше купила на безбожна цена на черния пазар и го беше пазила за него, когато си дойде в отпуска.

Занесе го в банята и застана да се полюбува на изражението му, докато вдъхваше невярващо уханието на кафето и опитваше блажено на малки глътки от горещата напитка.

— Какво си направила, да не би да си продала душата си на дявола?

— Продадох нещо много по-натурално — усмихна се тя. — Нещо меко, топло и пухкаво.

— Май ще ти нашаря… — не довърши той и изръмжа заплашително.

— Проклетото ти мръсно подсъзнание! Продадох един от зайците си.

— Един какво?

— Майка ми ми донесе няколко заека от Сан Люк миналия месец. Отглеждам ги на балкона. Не създават никакви проблеми. Винаги можеш да намериш малко увехнали зелки или трева, с които да ги нахраниш. А струват цяло състояние. Всъщност, за обяд има задушен заек.

— Убиваш някое пухкаво миличко зайче и го изяждаш?

Тя кимна.

— От щръкналите му ушички до малката пухкава опашка, мой човек.

— Хищна капиталистка такава — промърмори той развеселен и замижа, като отпи от кафето.

Тя сведе поглед към голото му тяло във ваната. Както обикновено усети истинска радост от факта, че го притежава. Тялото му беше великолепно, но по-отслабнало от последния път, когато го беше видяла. Ребрата му се брояха под загорялата кожа. Коремът му беше стегнат и твърд като дъска. По лицето му имаше следи от умората, а под очите му личаха тъмни сенки. Устните му бяха сухи и напукани.

— Тежко ли беше? — попита тя тихо.

Той допи последната глътка кафе и й подаде чашката.

— О, няма как да бъде иначе.

Но тя усети, че е било ужасно.

— Казват, че победата е голяма. Че можем да спечелим войната.

— Да, и до нас достигнаха такива слухове. Със сигурност произлезе нещо голямо. Случайно да имаш някакви по-качествени цигари?

— Купила съм ти няколко пури. Но няма да ти ги дам, преди да си обядвал. Няма ли да ми разкажеш?

— Няма кой знае какво за разказване — каза той с горчивина в гласа. — В началото ги изненадахме. Прекосихме река Ебро с лодки и построихме понтонни мостове. Чу ли се за това?

— Това беше главната тема във всички вестници — кимна тя.

— Не очакваха такива действия от наша страна. Ако имахме съответната екипировка и оборудване, щяхме да ги смажем чак до Мадрид. Но нямахме подкрепа нито от въздуха, нито силна артилерия. Нямаше какво да направим, когато започнаха да ни обстрелват масирано със снаряди. Боеприпасите ни свършиха при Гандеса. Лежахме под жестокия пек, докато те сипеха срещу нас всичко, с каквото разполагаха. Обстрелваха ни със снаряди безспир, денонощно. Понякога обстрелът беше безпощаден. — Той се подпря на лакът. Напрегна всичките си мускули. — Трябваше да се окопаем. Но никой простосмъртен не би могъл да изкопае и дупка, камо ли окоп, защото под нас всичко беше скали. Нямаше къде да се скрием, нямаше дори и едно дърво. Нямаше наблизо и вода. Продължихме да нападаме скалистите възвишения, а те ни дадоха отпор. А слънцето… Учудващо е колко бързо мъртвите започват да се разлагат на горещината. Нямаше къде да ги погребем. След няколко часа се вмирисваха. Униформите им набъбваха и се пръскаха по шевовете. Миришеха като… — Той се облегна назад във ваната и я погледна с отнесен поглед, сякаш беше преследван от духове. — Много мои приятели умряха така, Мерсе — произнесе печално той. — Много превъзходни американски момчета. Стигнаха само до там. Сега стоят насред sierra^[8] и просто се разлагат. Лежах до момче на име Харви Манделбаум в продължение на шест часа, докато той се издуваше и ризата му се разтваряше, а мухите си устроиха пир с тялото му. Мислех, че ще умра. Не можах да повярвам на очите си, че те виждам, че си истинска…

— Истинска съм — произнесе тя нежно. Очите й бяха мокри от сълзите, които бяха бликнали в изблик на съчувствие. Тя се пресегна и го целуна нежно. — Тук съм, amor.

Той въздъхна.

— Благодаря на Бога, че мога да разговарям с теб. Знаеш за какво говоря. Нямаше да мога да кажа всички тези неща пред която и да било друга жена. Но ти разбираш…

И се налага да замине след два дни след всичкия този ужас, помисли си тя.

— Не поемай никакви рискове, Шон. Не и сега! — настоя тя. — Не би трябвало да продължи още дълго.

— Не, не би трябвало. Това е краят, Мерсе. Това ще бъде последната офанзива. Няма какво друго да се направи. Отсега нататък всичко ще върви само надолу. Хванахме Франко натясно, а той не приема леко подобни неща. Сега ще хвърли срещу нас всичките си сили. Подай ми бръснача, скъпа.

Тя му задържа огледалото, докато той насапунисваше страните си и се бръснеше. Винаги беше намирала навика му да се бръсне във ваната за отвратителен, но така бяха правили и баща му, и дядо му преди него. Тя наблюдаваше силните мускули, които подскачаха под гладката, лъщяща от влага кожа и почувства как коремът й се сви от желание.

Когато беше избръснат, той ставаше зашеметяващо красив и съблазнителен. Усмихна й се и искрящите му бели зъби просветнаха.

— По-добре ли е така?

— Прекрасно! — Тя го целуна. — Искаш ли да хапнеш, преди да…

— Не, не искам.

Мерседес се изправи.

— Ще те чакам в спалнята.

Изпитваше притеснение и пусна щорите, за да не бъде светлината толкова ярка. Събу си обувките, съблече жълтата рокля и легна само по бельо на леглото. Чувстваше как трепери. Беше минало толкова много време…

Почти не бяха успели да се насладят един на друг през последните си почивни дни заедно, които прекараха в Сан Люк. Само една юнска събота и неделя на екскурзия в Перпинян, Франция. И сега тези ужасно кратки два дни през август. Това беше всичко.

Шон пристъпи в спалнята, бършейки косата си кърпа. Беше абсолютно гол.

— Видях зайчетата ти. Много са сладки.

— Излязъл си на балкона в този вид?

— Разбира се. Показах на всички останали момичета какво изпускат. Защо е толкова тъмно тук? — Той отиде до прозореца и се пресегна да вдигне щорите.

— Недей! — помоли го тя.

— Но аз искам да те гледам.

— Просто ела тук. После ще ме гледаш. — И тя протегна ръце.

Шон изостави щорите. Кожата му блестеше като старо злато на меката светлина. Той я взе в обятията си и зарови лице в меката й шия. Тя го прегръщаше силно и го галеше по тила.

— Благодаря на Бога, че си тук — промълви нежно. — Всеки ден далеч от теб е цяла вечност. Толкова се тревожа за теб…

— Мерсе… — каза той на английски, — … обичам те!

Любиха се по законите на същия дивашки ритуал, както винаги, когато току-що се беше върнал след дълго отсъствие, като неудържима буря, като напоителен дъжд след суша…

Тя го остави да спи, проснат на леглото, и стана да се изкъпе и да приготви обяд.

След като се нахраниха, му даде една от пурите, които беше купила специално за него.

— За теб са. Специално.

Той ги погледна и ги опипа с благоговение.

— От същото място, откъдето си взела и кафето ли?

— Ами, кажи-речи.

— Е, благодаря ви сърдечно, зайчета. — Той запали пурата.

Седяха по турски на леглото, наметнати със синьо-белите болнични халати, които беше взела временно от „Саградо Корасон“. Следобедните слънчеви лъчи се изливаха през отворения прозорец, а в далечината се чуваха шумовете на града. Той вдъхна дълбоко прекрасния мирис на висококачествен тютюн, после бавно издиша едно продълговато клъбце дим.

— Господи, какъв тютюн! Там пушехме изсушени листа от картофени насаждения. Нямаше откъде да си набавим цигари.

— Това ли било? А аз се чудех какви са тези цигари.

— Понякога вземахме kif^[9] от мъртвите мароканци — каза й той. — Получаваш страшно главоболие, но в продължение на няколко часа не се тревожиш за нищо.

— Вземал ли си цигари от мъртвите?

— Скъпа, някои от войниците им вадеха златните коронки.

— Но това е ужасно!

— Да. Златото не струва кой знае колко. Войната е жестоко нещо. Само господ знае колко ми е втръснало всичко. — Той отново дръпна дълбоко от пурата, после я остави с неохота. — Почти съм отвикнал. Главата ми се замая. — Шон взе ръката й в своята и я погледна в очите. — Мерседес, върнах се, за да се оженим.

Тя усети как сърцето й се преобърна.

— Да се оженим ли?

Пръстите му стиснаха нейните.

— Знам, че напоследък е минала модата двойките да се бракосъчетават по традиционния начин. Вече дори няма църкви. Но ако държиш на католическа церемония, вероятно ще открием някой свещеник, който да я извърши. Лично аз ще се задоволя с гражданската. Не е много пищна, но и двамата ще получим законни свидетелства за брак. Ще е достатъчно законно, за да можеш да заминеш за Щатите, когато аз се върна там.

Главата й се замая.

— Шон, не знам…

— Това е единственият начин — настоя той. — Изслушай ме. Интернационалните бригади ще бъдат разпуснати всеки момент. Преди началото на зимата ще са ни върнали по домовете.

— Откъде знаеш? — попита тя, без да откъсва тъмните си очи от него. Лицето й беше пребледняло.

— Проклетият Чембърлейн и неговият Комитет за ненамеса! Този човек толкова много иска мир, че е готов да легне и да остави нацистите да му се изпикаят в лицето, ако, разбира се, първо успят да го надговорят. Част от сделката е всички чуждестранни доброволци да бъдат изтеглени от Испания.

— Кога? — реагира тя с ужас.

— Преди началото на зимата. Интернационалните бригади са силно оредели. Всички по-смели и способни мъже са вече мъртви. Бяха избити преди време. Сега името на бригадите се експлоатира единствено с пропагандна цел. А това вече няма никакъв смисъл…

— О, Шон! — Сърцето й препускаше лудо. — Искаш да се оженим сега? През тези два дни?

— По-късно няма да имаме време — рече той. — Уговорили са да ни превозят с кораби. Ако се оженим сега, после ще може да дойдеш с мен в Америка. Или ако трябва да си тръгна, без да мога да те видя, ще можеш да ме последваш по-късно. Ако преди това ме убият…

— Не произнасяй тази дума!

— Та ако ме убият — повтори той, — този лист хартия ще ти даде правото да заминеш за Щатите без мен. Ако подготвим нещата днес следобед, утре ще можем да се оженим. Може би ще прекараме една прекрасна нощ в някой хотел. Или поне ще уредим формалностите. — Той забеляза изражението й и се ядоса на липсата й на ентусиазъм. — Какво има? — попита. — О, господи! Мерсе, не ме ли обичаш достатъчно, за да се омъжиш за мен?

— Разбира се, че те обичам! Ти си всичко за мен. Но да напусна Испания… Да оставя всичко зад гърба си…

— Да напуснеш какво? — Той я сграбчи за раменете. Пръстите му се забиха жестоко в плътта й само и само да я накарат да обърне внимание на думите му. — Ще последва истинско кръвопролитие, Мерсе. Касапница. Знаеш това! Всичко свърши, не разбираш ли? Фашистите спечелиха и поемат нещата в свои ръце, а първото нещо, което ще направят, е да унищожат всеки, който може отново да им се противопостави. Ще изколят хиляди хора, всеки, който някога е вдигнал дори пръст срещу тях. А това включва и теб. Не ще остане нищо, заради което си заслужава да останеш! Свърши, всичко свърши!

Прилоша й.

— И ти искаш от мен да избягам и да оставя родителите си да се справят с всичко това? Без мен?

— Ако имат малко разум, ще се измъкнат, преди да е станало прекалено късно. Могат да отидат където и да било по света. Мексико, Канада, Щатите… Дори в Русия! Сталин обещава да приюти републиканците бежанци от Испания.

— Русия?

— Където и да било, но само далеч от фашистите. Но това си е тяхна работа — повтори той настоятелно. — Става дума за техния живот. Ти трябва да мислиш за себе си, любов моя. Млада си. Ще се приспособиш към новата среда, в която ще попаднеш. Вече говориш английски добре. Америка може да не е идеалната страна, но тя все още е страната на неограничените възможности. В Америка все още е жива надеждата! А тук такава не е останала, не и за следващите десет или двадесет години. Цяла Европа ще пламне! Трябва да се махаме. Какво друго ни остава? Слушай, не си ли знаела винаги, че накрая ще се наложи да се омъжиш за мен? Предложението ми идва малко изненадващо, но нали в сърцето си винаги си знаела, че един ден ще станеш моя съпруга и ще дойдеш с мен в Щатите. Не е ли така, кажи! Кажи!

Тя се втурна към прозореца, за да си поеме малко чист въздух. Погледна към огрените от слънцето хълмове на Монтжуик със замъка, кацнал на върха, и мержелеещите се градски сгради в далечината. Навсякъде цареше спокойствие и тишина. Лятното небе беше прозрачно и тъмносиньо, а към хоризонта преминаваше във виолетово. Тя вдиша топлия въздух дълбоко в дробовете си. Миришеше на улично движение, на дървеса и на град.

Той беше прав. Нищо не можеше да направи, за да спаси родителите си, и те нищо не можеха да направят, за да я спасят.

Шон беше вдъхнал нов смисъл на живота й. Беше я дарил с щастие, не с някакво временно настроение, а с начин на живот, който се беше пропил във всяка фибра на съществото й. Но любовта означаваше, че трябва да стане и пленница на съдбата. Любовта означаваше, че сърцето й отново може да бъде разбито на парченца по всяко време. Това беше привилегия, която изискваше тежки задължения.

Заминаването за Америка можеше да се окаже в крайна сметка проба за това дали може да оцелее без него.

Тя се обърна и го погледна. Чакаше седнал на леглото. Мъжествената му красота накара сърцето й да потръпне от любов. Дълбоките зелени очи срещнаха нейните с онзи дързък проблясък, който толкова много обичаше. Тя развърза колана на халата си и остави на показ слабото си стройно голо тяло на погледа му. Сетне пристъпи към него.

 

 

Плака по време на цялата церемония.

Стояха в мръсния кабинет на някакъв бюрократ с още три други двойки и повтаряха лишените от съдържание думи, които някой анархист беше откраднал от католическия ритуал. Но най-много намрази проповедта, която им изчете служебното лице веднага след това, докато тя оглеждаше евтиния пръстен, който Шон й беше купил същата сутрин и беше сложил на безименния й пръст.

— Добре. Има три преписа от свидетелството за граждански брак. Всеки получава по едно и едно остава в нашите регистри. Ако решите да се разведете, и двамата трябва да дойдете при нас и да ни обясните причините за развода си. Тогава ще изгорим тези три копия и вие ще бъдете свободни. Но това е сериозна стъпка, затова не се връщайте при нас, ако сте решили само да се повъргаляте с някого в сламата, защото ще ви натирим оттук набързо, без излишни церемонии. А сега се грижете един за друг и се обичайте.

Те излязоха от кабинета, всеки стиснал в ръка своето свидетелство за граждански брак. Униформата му все още беше мокра след вчерашното пране. Мерседес беше отказала да се омъжи с униформата си на медицинска сестра, каквато беше модата. Беше облякла кремава пола и блуза и носеше букет бели цветя. На главата си беше сложила бяла барета, към която бе прикачила къс воал. Изглеждаха точно такива, каквито бяха — красиви, бедни и млади.

Другите двойки позираха в коридора за снимка. Група войници подеха неприлични песни. Някой хвърли шепа конфети. Развълнуван, Шон я вдигна във въздуха веднага щом излязоха на улицата и я завъртя.

— Госпожа Шон О’Кийфи, обичам те! — извика той на английски. — Осъзнаваш ли, че в момента започва нашият меден месец?

Лицето му ликуваше. Нито един техен познат не беше присъствал на сватбата. Дори не беше изпратила телеграма на родителите си в Сан Люк. Той беше предложил да отиде другата седмица при тях и да им съобщи лично новината. Тя сведе поглед, вкопчила пръсти в силните му ръце. Изведнъж осъзна колко самотни бяха и колко много зависеха един от друг.

— Пусни ме, глупчо такъв — каза тя и се засмя през сълзи.

— Светът е наш! Наш! — произнесе той напевно и й се усмихна широко.

Една възрастна жена, която минаваше покрай тях, спря и им се усмихна.

— Току-що ли се оженихте, деца?

— Да! — каза Шон и пусна Мерседес на земята най-накрая, без да я изпуска от прегръдките си. — Току-що се оженихме, майко, и сега сме в меден месец.

Тя ги погледна с обкръжените си със ситни бръчици очи.

— Толкова красива двойка сте. Толкова сте свежи и силни. Господ да ви пази и да ви дари с щастие. В отпуска ли си, войниче?

— Да — кимна той.

— Кога се връщаш?

— Утре — отвърна той и усмивката му угасна.

Възрастната жена порови в чантата си и извади нещо. Сложи го в ръката на Шон. Беше малък дървен кръст.

— Нека те пази — прошепна му тя поверително.

 

 

Отидоха да обядват в хотел „Палас“, където бяха дали всичките си спестявания, за да наемат един от апартаментите за една нощ. Хотелът беше красива сграда от деветнадесети век, бяла и украсена с орнаменти като сватбена торта, с жълти тенти на балконите. Гледаше към Плаза де Каталуня — остров на великолепието в тъжната, еднообразна пустиня на войната.

На масата им бяха поставили сребърни прибори, бяла ленена покривка и цветя. Сервитьорите се отнасяха с тях като с гостуващи величия и им сервираха оскъдните ястия и евтиното вино с толкова много церемониалност, че всичко им изглеждаше като изискан прием.

Но те не обръщаха внимание на храната. Гледаха се в очите и не виждаха нищо друго освен любовта, която струеше от тях.

Следобед се любиха на огромното легло. Тялото й се устреми към неговото със страст, каквато не беше изпитвала допреди това, а в сърцето й лумтяха пламъци.

— Госпожо О’Кийфи — каза той. — Само господ знае дали това име ти отива, но пък на мен ми харесва. И то много!

По-късно той я заведе в „Метропол“ да гледат Чарли Чаплин в „Модерни времена“. Той вече беше запознат с филма. Тя не. Каза й, че това е един от най-смешните филми, които някога са правени. Специфичната миризма на киносалона й напомни болезнено за дядо й, който вече от осем години беше покойник. „Тиволи“ в Палафрюгел беше затворено последния път, когато беше там. Претенциозната реклама на киното висеше тъжно и нещастно. Спомни си как дядо й беше починал — сам и болен, борещ се за всяка глътка въздух.

Тя се взираше в блесналия екран и слушаше смеховете и възгласите на публиката. Животът на всеки, помисли си тя, е като трепкащи сънища, които уж захвърлени за малко в тъмното, изчезват безвъзвратно. Дребната фигура на героя, оплетен в мрежите на един полудял свят, в началото я накара да се смее до сълзи, а накрая я разплака.

Шон я изведе навън преди финала на филма. Разходиха се по „Рамблас“ до Пасео Маритимо, прегърнати през кръста. Мерседес облегна глава на рамото му и притвори очи така, че да вижда света замъглен през ресниците си. Усети, че се движи сякаш през мъгла. Сърцето й беше изпълнено със смесица от щастие и болка, чийто произход тя не можеше да определи.

Знаеше, че никога няма да забрави този ден. Знаеше, че до деня, когато остарее и се сбръчка, ще си спомня за него със заседнала в гърлото буца и със спомена за силните ръце, притискащи тялото й. Знаеше, че онова, което преживяват в този миг, никога вече няма да се повтори.

Спряха до статуята на Колумб, възкачена на невероятно висока колона, от която сочеше с бронзов пръст към Новия свят. Шон впери поглед в морето.

— Ето оттук започва пътят към Америка — рече той. — Преди четири века и половина. През 1492 година Колумб е потеглил оттук към неизвестността през сините океански води.

— Сега би трябвало да съм си вкъщи и да храня зайците — каза тя и се загледа към Монтжуик.

— Не и по време на медения ни месец — възпротиви се той.

— Те са гладни…

— Аз също съм гладен. За теб!

Тя му се усмихна. Те се обърнаха и се върнаха в хотел „Палас“.

Стаята беше красива, таваните — гипсови, а мебелите — великолепни реликви от по-стари епохи. Те се съблякоха и се хвърлиха на леглото.

Шон се взираше в нея, в гладките очертания на голия й гръб и рамене, в тъмната й разкошна коса. Тъмният триъгълник, който се гушеше в дъното на корема й, беше толкова идеален, сякаш беше рисуван от художник на миниатюри. Гърдите й бяха заоблени и дръзки. Той наблюдаваше движенията им всеки път, когато тя помръднеше. Зърната им потрепваха.

— Как да повярвам, че наистина си моя жена? — попита той, омагьосан от чудото.

— Според онзи нищожен документ наистина съм — усмихна се тя. — Не ми се струваш особено убеден.

— Да, не съм. Но ако искаш да се повъргаляш в сламата с някой друг, онзи мъж не би имал законното право на това. Гарантирам ти го.

— Не искам да се въргалям в сламата с никой друг освен с теб, скъпи.

Той погали извивката на бедрото й и проследи идеалната му линия до тънката й талия. Бедрата й бяха стегнати и гладки като мрамор. Всеки детайл от тялото й беше с идеални пропорции и безупречна кожа. Той взе в ръка едното й стъпало и го разгледа удивено, сякаш беше най-прекрасното произведение на изкуството. Пръстите й бяха тънки и дълги, а ноктите — като перлички. От вътрешната страна на ходилото й се виждаше бледосиня вена, която се виеше елегантно.

— Хубави ли са краката ми? — попита тя.

— Всичко у теб е хубаво.

— У теб също. И то особено красиво. — Тя положи глава на корема му и погали мъжествеността му. Той откликна веднага като нарасна в ръката й.

— Ако ме докосваш там — измърмори той, — ще трябва да имаш законното право за това.

— Вече го имам. Този паметник сега ми принадлежи. — Тя го разгледа съсредоточено. — Мисля да сложа малка статуя на Колумб на върха, ето тук.

— И как ще изглежда?

— Ще изглежда много внушително. — Тя прокара пръст по него. — Леко позлатена и с посвещение.

— Какво посвещение? — усмихна се той.

Тя заговори на английски.

— „През 1938 година, аз дефлорирах Мерседес Едуард.“

— В това дори няма рима — оплака се той. — И каква е тази дума дефлорирах? Откъде я взе?

— Проверих в речника. Испанската дума е desflorar. Означава същото. Да изскобна цвете. Ти изскобна моето, нали така?

— Произнася се „изскубна“, а не „изскобна“.

Тя повтори произношението на думата.

— Какъв глупав език! Изскубна…

— Пак не се римува с „изчука“. Макар че ако трябва да бъдем честни, „изскубна“ звучи много по-болезнено.

— Първия път болеше ужасно.

— Вече не те ли боли?

— Вече не. Разкажи ми за Западна Вирджиния.

— Вече ти разказах. Онова, което правиш там долу, е много приятно…

— Нямам предвид стачки, манифестации и полиция. Искам да ми разкажеш как е животът там. Как живеят хората? Какви приятели ще имаме? Къде ще живеем? С какво ще се занимаваме?

— Ами, красиво е. Планини, гори и реки. Хората са… Ами те са…

— Продължавай.

Пръстите й продължаваха да го изследват сластно. Той не издържа и простена.

— Мерсе, или спри, или не очаквай от мен да говоря.

— Защо? Каза, че ти е приятно.

— Разсейваш ме.

Тя го пое между устните си, притвори очи и се приведе.

— О, господи — прошепна той.

Той изпълваше устата й с горещата си едра плът. Усещаше солта на желанието му. Пресегна се да хване с ръка тестисите му. Сърцето й преливаше от удоволствието да го обгръща със своята нежност. Тя захапа нежно гъвкавата плът, поставяйки го на върховно изпитание.

Шон взе лицето й между дланите си и се изви към нея. В този миг тя го притежаваше изцяло, държеше го върху езика си. Това го правеше неин по-сигурно от каквито и да било закони на обществото или на религията. Далеч от напрегнатостта на настоящето, от цялата несигурност, неизвестност и съмнения. Всичките й убеждения в този миг се свеждаха до начина, по който правеха любов.

Тя се съсредоточи върху това да му достави наслада и да извлече собствената си наслада от неговата. Усещаше как набъбва върху езика й, чуваше накъсаното му дишане, докато накрая той я сграбчи в прегръдките си и се опита да я дръпне настрани.

— Мерседес! — извика той задъхано. — Спри! Веднага!

Тя го притегли към себе си. Той навлезе в нея разтреперан, с напрегнато лице и стиснати зъби.

— О, господи, господи…

Изстена дрезгаво, когато свърши и семето му се изля в тялото й. Нейният оргазъм последва незабавно и неговата сила я накара да стисне зъби, да потрепне ноздри и да затвори очи. Но това не й стигаше. Изобщо не притихна. Цялото й същество се беше устремило към животинската нужда да го притежава, да го поеме в себе си докрай и завинаги. Тя не спря да се движи под него, не го пусна, независимо колко беше уморен, докато желанието им не избухна отново и те не потънаха в сладостния ритъм на любовта.

Тя му се усмихна леко със замъглен поглед. Повдигна колене и се отвори още повече за него, за да го поеме по-надълбоко.

Бъдещето, миналото, всичко потъна в бездна. Всичко изгуби смисъл. Важен беше мигът — всичко или нищо. Ако решеха, този миг можеше да продължи вечно.

Пресегна се и обгърна с ръка твърдия, хлъзгав член и почувства как влиза и излиза от тялото й на тласъци. Пръстите й го стиснаха и не му позволиха да направи поредното движение. После се разхлабиха малко, но само толкова, колкото да успее да си пробие път през слабините й.

Тя задържа ръката си там, принуждавайки го да я люби по този начин, напирайки през сключените й пръсти, преди да достигне меките дълбини на женствеността й.

Отвори очи и видя по лицето му, че го беше отвела в свят, непознат и нов за него. Зениците му се бяха разширили дотолкова, че очите му изглеждаха почти черни. Мускулите на раменете му бяха напрегнати и покрити с изпъкнали вени, а кожата му блестеше от пот. Той беше отгоре, но тя беше тази, която определяше нещата, тя беше тази, която му позволяваше да влиза или излиза. Тя беше тази, която можеше да му позволи да мине отвъд всички граници, да пресече границата на всичко познато и очаквано. Гледаше я с изражение, граничещо с объркване. Под физическото удоволствие, изписано на лицето му, се четеше и чувство, подобно на страхопочитание.

Тя още повече стисна пръсти и сега му беше още по-трудно да минава през ръката й и после да навлиза в нея. Тя преценяваше силата му и го предизвикваше. Докато вените на шията му не изпъкнаха и тя не разбра, че той отново ще свърши.

Тогава тя го пусна и впи пръсти в раменете му, когато целият навлезе в нея и неговата гореща радост отново се изля в утробата й. Най-накрая издаде звук — приглушен стон, който погъделичка гърлото й и предизвика вибрации в притихналата стая.

 

 

Бяха прекалено уморени, за да правят каквото и да било освен да си държат ръцете и да наблюдават как следобедът прелива във вечер. Изгряха първите звезди. Небето се обагри във виолетово, пурпурно и синьо-зелено. Тя си спомни къде трябваше да се върне той на следващата сутрин и заплака.

Когато стана прекалено тъмно, запалиха лампите. В облицованата с мраморни плочки баня имаше вана, поставена на подиум над общото ниво. Ваната беше огромна, с четири крачета и достатъчно дълбока, така че водата да стига до гърдите им в седнало положение. Имаше топла вода. Напълниха ваната и се отпуснаха блажено вътре заедно, сапунисвайки и миейки взаимно телата си.

— Ще отида в Сан Люк следващата седмица — каза тя, — и ще съобщя на мама и татко.

— Как мислиш, че ще приемат новината? Ще се ядосат ли?

— Не знам. Не ме интересува. Повече се вълнувам от това, че ти се връщаш пак на фронта. Толкова се боя за теб! Ти боиш ли се?

— Понякога.

— А аз обезумявам от страх. Знаеш ли какво? Спомням си, когато войната беше в онзи етап, че приличаше на неделна разходка. Буквално казано. Спомням си как цели семейства пътуваха до Барселона през почивните дни с кошници за пикник и бутилка ракия вътре. „Елате да постреляте малко по врага“ — казваха мъжете, сякаш ставаше дума за яребици или фазани. В понеделник сутринта се връщаха на работа както обикновено. И на теб ти се струваше като пикник, нали? — Тя изстиска гъбата върху тъмната му коса и гърдите му. — Дойде от Западна Вирджиния с развят перчем, готов да застреляш няколко капиталисти, само защото щеше да е забавно.

Той се усмихна с ирония.

— Може и така да е било. А и в началото наистина беше забавно. Другарите ми и аз се чувствахме едно. Знаехме, че се борим за една обща кауза. Това ни обединяваше. Сега всичко се промени. Превърна се в ужасяваща гмеж. — Той погали гърдите й. Бяха бели и твърди, с настръхнали зърна. — Колко си красива! Обичам те. Ти си единствената жена на света за мен.

— Иска ми се да не трябваше да се връщаш. Не би ли могло да се откажеш?

— Войната ще е свършила след няколко месеца. Господи! Но защо седим във ваната и говорим за убийства?

— Защото се оженихме в разгара на войната.

— Хайде. Нека да излезем и да си купим нещо за ядене.

— Не усещам глад от този вид. — Тя го фиксираше с тъмните си очи. — Мислиш ли, че е възможно — погали го тя нежно, — да се любим още веднъж?

— По дяволите! Не знам…

Тя се пресегна под водата. Членът му беше мек и отпуснат, но когато го погали, усети как набъбва и се втвърдява. Той погали гърдите й и ги обхвана с големите си ръце. Наведе се и я целуна по устните. Езикът й потърси неговия и проследи извивката на устните му.

— О, господи! — прошепна той със затворени очи. — Мерседес, ти ме изумяваш…

— Толкова кратък меден месец като този, трябва да се запомни. Обичам тази фраза. Меден месец…

— Нощи, изпълнени със сладост.

— Една нощ, изпълнена със сладост.

— Никога не съм и подозирал, че сексът може да бъде такъв…

— Сексът е единствено за удоволствие на участващите в него.

— Да.

— Мислех, че ти си големият съблазнител — прошепна тя и го стисна леко.

— Но никога не бях срещал жена като теб.

— Срамна ли съм?

— Безсрамна.

— Само защото ми харесва да се любя с хубавия си съпруг? Не мисля, че има нещо нередно в това. Ние, каталонските жени, сме освободени от предразсъдъци. Не знаеше ли това?

— Сега го откривам. — Той потри с палци зърната на гърдите й и я накара да потрепери от удоволствие.

— Ооо… Толкова много се нуждая от теб, amor! Искам да ме целунеш. Ще го направиш ли?

Той кимна безмълвно. Тя излезе от ваната и седна на ръба, гола и мокра. Плъзна едното си бедро на рамото му и го придърпа към себе си. Обхвана лицето му с ръце и се усмихна с тъмните си искрящи очи.

— Искам да запомниш това, Шон. Завинаги. Искам да запомниш колко много те обичам и те желая.

— Ще си спомням. Винаги.

Тя придърпа главата му към слабините си и потрепери, когато той я целуна. Потри бавно с крак мускулестия му гръб. Имаше нужда да усети как устата му я докосва. За да не забрави усещането. Негата й премина в дълбока тъга. Искаше да го храни и да го люби, да го чувства винаги до себе си.

И никога да не умира.

 

 

На следващия ден в три часа Шон се качи на влака обратно за Тарагона, където се беше установил фронтът. С невероятни усилия Мерседес задържа сълзите си, докато локомотивът не потегли. Съпругът й се беше облакътил на прозореца на вагона, махаше й с ръка и й викаше нещо за сбогом, докато шумът на локомотива не заглуши виковете му, а облаците пара не скриха лицето му.

Едва тогава даде воля на сълзите си. Стоеше сред тълпата разплакани жени и гледаше как влакът се отдалечава по стоманените релси и сякаш оставя след себе си вакуум — гробище на всичките им надежди и любов.

 

 

Октомври, 1938

Севиля, Испания

Художникът работеше с упоритост, характерна за лишения от особен талант академичен тип, като се взираше в Жерард Масагер дълго и тъжно между отделните мазки.

Намираха се във вътрешния двор на къщата в Севиля. Жерард седеше на стол с висока облегалка, кръстосал крака и скръстил ръце в скута си. Художникът, на име Камило Алварес, стоеше, разположил срещу него статива си. Нито един от двамата не продумваше.

По мнението на Жерард Алварес беше третокласен портретист, който си бе спечелил незаслужена слава. Всеки път, когато зърнеше платното, той трепваше. Маестрото го изобразяваше като тромаво чучело с опулени очи. Точно както беше нарисувал и Франко.

Мариса беше настояла да му направят този портрет, а след смъртта на Алфонсо той не можеше да й откаже нищо. Още не се бе възстановила. Днес, петък, тя пак беше на гробището, за да положи свежи цветя на гроба. Довечера щеше да плаче часове наред. Ходеше на църква пет, шест, дори седем пъти през почивните дни.

Споменът за смъртта на сина му го преследваше като сянка и врязваше още по-дълбоко бръчките, които се бяха появили напоследък около устата и носа му.

Художникът се прокашля.

— Да? — попита Жерард.

— Изражението, сеньор Масагер.

— Какво?

— Изражението. Склонен сте… простете ми… да се мръщите.

Жерард се насили да отпусне лицевите си мускули.

— Така по-добре ли е?

— Очите. Не толкова притворени. Ако можете да погледнете малко по-жизнерадостно.

Жерард се подчини. Беше очаквал, че подобно скучно занимание ще го отегчи до смърт, но двучасовите сеанси всяка сутрин даваха възможност на ума му да блуждае. Дори беше приветствал принудителната неподвижност, която му позволяваше да изследва дълбоката бездна на своите мисли. Той се взираше във фонтана с невиждащи очи. Единствената тема, която постоянно владееше мислите му през тази есен беше Мерседес Едуард. Неговата дъщеря. Най-накрая беше свикнал да произнася тези думи, но сърцето му изпитваше силен трепет. Моята дъщеря…

Неговото дете.

След смъртта на Алфонсо го преследваше мисълта и Мерседес да не се окаже мъртва. Но не беше. Жива беше. В джоба си носеше доказателството за това.

Ставаше дума за доклад на техен агент от шпионската мрежа в Каталония. Беше възложил издирването преди няколко седмици на един полковник от разузнаването, като беше платил за услугата с една каса шотландско уиски. Вчера докладът беше пристигнал.

Нарежданията му гласяха да започнат от Сан Люк, без да знае, че Мерседес не живееше там още от есента на 1936 година. Шпионите бързо бяха открили следите й. Каталония беше пълна с информатори и агенти, които взимаха работата си много присърце. Прилежно написаните на машина страници бяха надежден извор на информация. Някои от разкритията обаче не бяха по вкуса му.

Той си спомни деня, когато бяха разговаряли в „Лас Юкас“ преди няколко години. Спомни си сериозните й детински уверения, че ще се бори за републиката и е готова да излезе с голи гърди срещу армията. Тогава я беше предупредил. Беше й дал ясно да разбере какъв избор трябва да направи. Но тя не беше взела предвид думите му. Да, тя наистина беше негова плът и кръв. Беше заявила, че ще направи нещо и го бе направила. Също като него.

Беше станала miliciana — доброволка, през 1936 година и бе участвала във въоръжени сблъсъци в Арагон, наред с простолюдието от крайните квартали, с кондукторките и курвите с нагли лица от фабриките.

Беше вдигнала оръжие срещу Каудильо. В момента Франко подготвяше за обнародване закони, които щяха да му дадат огромни правомощия да накаже хората, дръзнали да се опълчат срещу националистическото движение. Имаше цели папки доклади и документи, които щяха да бъдат конфискувани и щяха да помогнат за издаването на присъдите. Предвиждаха се незапомнени чистки. Някои казваха, че възнамерявал да затвори или екзекутира всеки, осмелил се да вдигне някога оръжие срещу него и хората му.

Мерседес щеше или да бъде затворена в лагер, иди да бъде разстреляна от наказателните отряди само за това си престъпление. Но имаше и нещо по-лошо, много по-лошо.

Разказваха, че е застреляла ранен пленник в Гранадос. В главата, от упор. Пред свидетели. Някой си Хуан Рамон Рамирес, изменник, който сега беше преминал към националистическото движение, твърдеше, че я е видял със собствените си очи.

Подобна история беше достатъчна да я обесят. Макар и да проявяваше безстрастност в други случаи, сега Жерард се тревожеше, че военният съд на Франко ще подеме вълна от репресии срещу комунистите и анархистите след края на войната. Това щеше да компенсира жестокостите, понесени от националистите. Подобни слухове, независимо дали бяха верни или не, винаги си избираха видни мишени. При нужда свидетели можеха винаги да се намерят. Разплатата щеше да е жестока.

А той беше сгрешил, като лекомислено беше насочил вниманието на разузнаването към момичето.

Алварес отново се прокашля.

— Моите извинения, сеньор Масагер.

— Какво искате! — сряза го Жерард.

— Изражението…

Те, разбира се, не знаеха кое е момичето. Или поне той така мислеше. Важното беше, че след 1937 година тя се бе поукротила и не будеше сериозни подозрения. Понастоящем работеше в болницата „Саградо Корасон“, преименувана на „В. И. Ленин“. Беше медицинска сестра и бе далеч от бойните действия, макар все още да се поставяше в услуга на републиката.

Ала — един факт му подейства шокиращо — наскоро беше се омъжила.

Разбира се, беше се омъжила с някаква импровизирана републиканска брачна церемония, която нямаше да има валидност след войната. Онова, което го плашеше, беше, че избраникът й е чужденец, американски доброволец на име Шон Майкъл О’Кийфи.

Личността на О’Кийфи тревожеше съзнанието и въображението на Жерард. Информацията за него беше оскъдна. Двадесет и осем годишен миньор от Западна Вирджиния. Не беше открит негов постоянен адрес. Един репортер го бе описал като предан болшевик и смел войник. О’Кийфи бе стигнал до чин капитан в Интернационалните бригади.

Интернационалните бригади вече бяха изтеглени от боевете. През следващия месец всички доброволци чужденци трябваше да си заминат за родината.

Което означаваше, че Мерседес, неговото единствено живо дете, неговата плът и кръв, неговата наследница, можеше съвсем скоро да напусне Испания и да последва своя американски съпруг.

Тази мисъл го изпълваше с ужас. Ако тя го напуснеше, преди той да е успял да я види, и тръгнеше по света, може би щеше да я изгуби завинаги. Но ако останеше в Испания, тя все пак беше под сериозна заплаха.

Алварес извади голям сребърен часовник от джобчето на жилетката си и го погледна.

— С ваше разрешение, сеньор Масагер, сеансът приключи.

— Много добре.

Жерард се изправи и разгледа платното. Портретът беше почти готов. Творението му се струваше невероятен кич. Знаеше, че се беше състарил след смъртта на сина си, знаеше, че чертите му са станали по-мрачни и меланхолични, а гъстата му коса е започнала да оредява и да побелява. Но със сигурност плътта му не беше толкова разплута, а погледът му — толкова леден. Не би могъл да всява такъв ужас.

Той отправи няколко формални забележки към художника и го остави да си прибере нещата.

Затвори се в кабинета и седна зад писалището. Какво щеше да прави с Мерседес? Как можеше да я предпази? Важното беше да се присъедини към предните части при нахлуването в Каталония и да успее да се добере до нея възможно най-бързо. Щеше да се опита да издигне доколкото може защитни стени около нея. Имаше влияние и което беше още по-важно, имаше пари. Така че онова, което можеше да направи, не беше малко.

Особено ако преди това си разчистеше пътя.

Той извади доклада и го разгледа. Имаше информация и за Франсес и Кончита Едуард. Ковачът, както Жерард беше предположил, помагаше на републиканската армия още от самото начало. Бяха го направили шеф на оръжейно-транспортна фабрика в Херона и със сигурност щеше да бъде разстрелян след залавянето му. Нямаше да има никаква милост за човек с неговото минало.

Жената — Кончита, все още живееше в Сан Люк. Тя беше единствената, в чиято полза можеше да бъде казано нещо — беше подслонила една послушница от опожарения манастир преди известно време. По-късно обаче момичето било отведено и разстреляно, а това можеше да се окаже още един пирон в ковчега на семейството.

Жерард Масагер не изпитваше никакви чувства към Франсес и Кончита — нито омраза, нито обич. Жената никога не беше означавала нещо специално за него. Той вече дори не си спомняше лицето й. Онова, което щеше да й се случи, нямаше абсолютно никакво значение за него.

Ковачът винаги бе бил враг на режима, още от деня, когато се бяха срещнали в равнината Пале. Той си спомни омразата, която изпълваше кобалтовосините му очи. Жерард беше усетил също толкова силна омраза в сърцето си. Той беше баща на момичето, а не този недъгав сбъркан анархист. Безумните бленувания за социална справедливост на Едуард бяха изкривили погледа на момичето към света. Вината, заради която я грозеше смърт, беше изцяло на ковача. Неговите отровни идеи я бяха повлекли към дъното.

Трябваше да се освободи от него още преди години, помисли си Жерард. Трябваше да елиминира Едуард и Кончита и да запише Мерседес в някое манастирско училище. Беше чакал прекалено дълго.

Но тогава мислеше единствено за Мариса и за момчето. По онова време бъдещето на Мерседес не му се беше струвало толкова важно.

Да каже ли на Мариса за момичето? Не сега, разбира се. Може би никога. Нямаше нужда да знае който и да било. Не се страхуваше за политическите убеждения на дъщеря си. Те можеха да се променят. Тя беше толкова млада, само на двадесет и една. Важното беше, че е негова плът и кръв, дори и политическите й убеждения да бяха неуместни. Ако наистина изцяло приличаше на него, със сигурност вече беше разбрала безсмислието на подобни възгледи.

А що се отнася до свидетелството за раждане, родословното дърво беше само лист хартия. Винаги можеше да бъде написано наново.

Жерард поседя зад писалището още известно време, потънал в мрачни мисли, после неочаквано се пресегна към телефона.

 

 

Барселона, Испания

Някой беше донесъл и пуснал грамофон в учебното крило на болницата. Звучеше танцувална музика.

Мелодиите се носеха из целия медицински факултет въпреки затворените врати и дори се чуваха през спуснатите капаци навън, на улицата. Явно някой празнуваше. От време на време долиташе приглушен смях и веселие.

Неколкостотин десни симпатизанти живееха в сградата на факултета по медицина. Повечето от тях бяха приятели или роднини на медицинския персонал, богати буржоа, които се укриваха тук от началото на войната. Сега бяха започнали да изпълзяват от скривалищата си. От няколко седмици се събираха в „Саградо Корасон“ в очакване да бъде обявено падането на републиката и победоносното влизане на Франко в града.

Атмосферата в болницата, която винаги бе имала примес на десни пристрастия, се бе променила осезаемо през лятото.

Голяма част от персонала бе обзета от трескаво вълнение. Статуята на Христос, махната от фоайето през 1936 година и захвърлена в мазето, сега се бе появила в нишата си сякаш изневиделица. Гипсовото лице отново посрещаше всички пристигащи, а поочупеният гипсов показалец сочеше към Светото сърце. Навред се чуваха приглушени разговори, които започваха с оптимистични фрази като „Когато всичко свърши“ или „Когато армията пристигне“.

От грамофона зазвуча популярна фашистка песен. Чуха се пригласяния и възгласи:

— Да живее Испания!

— Да живее Испания!

— Да живее Испания…

Това беше националистическият поздрав. Мерседес, до слуха на която достигаше цялата тази зле прикривана еуфория, знаеше, че много от членовете на персонала са със същите възгледи. Изпитваше гняв и възмущение към тези хора.

Наистина ли очакваха пристигането на фашистите с такава радост и нетърпение? Бяха ли забравили бомбардировките на Мусолини над беззащитния им град? Бяха ли забравили избитите и осакатени деца?

Сигурно в момента пиеха и ядяха. Да, защото тайните наематели разполагаха с учудващо големи и разнообразни запаси от храна. Тези хора, които се смятаха високо над простолюдието най-вече заради парите си, а не толкова заради културата и образованието си, ревниво пазеха съкровищата си. Миризмата на отбраните им манджи, а те се хранеха два пъти дневно, дразнеше ранените вече няколко седмици.

От месеци насам единствената храна, достъпна за обикновените хора, беше оризът. Мерседес не се беше хранила особено добре след заминаването на Шон. Вече забелязваше първите признаци на недояждането и слабостта — кървящи венци, раздразнителност и отпадналост, неспособност да се концентрира над каквото и да било. Сърцето й започваше да бие лудо при всяко усилие. Последният месец не й беше дошъл цикълът. От време на време главата й се замайваше.

Въпреки това дори не й хрумна да приеме, когато един от лекарите я покани на вечеря в сградата на факултета. Нямаше да седне на една маса с тях, дори това да беше цената за спасяването на живота й, ако Франко наистина влезеше в града. Изумяваше я фактът, че лекарите можеха да се хранят спокойно, макар да знаеха, че в същото време пациентите им умират от глад в леглата си.

Мерседес застана с гръб към прозореца и огледа отделението. Беше претъпкано. Леглата бяха долепени едно до друго. Лицата на мъжете бяха сивкави и измъчени. Те лежаха мълчаливо, слушаха далечната музика и сякаш чуваха приближаващата армия на Франко, която вече маршируваше по „Авенида Диагонал“. Обичайните шумове в отделението бяха заглъхнали.

В очите на Мерседес всички тези ранени мъже бяха герои и мъченици, преживели какви ли не ужаси — осакатявания и обезобразявания, и най-вече лечебните процедури, които понякога бяха по-страшни и болезнени от самите рани. На нито един от тях не беше осигурено нормално хранене с оглед състоянието му. Ала почти никой не се оплакваше. Те бяха благодарни дори само за възможността да се лекуват. Сега лежаха смълчани, отдадени на мрачните си мисли, предизвикани от приглушената музика.

Какво щеше да се случи с тях, когато градът паднеше? Някои казваха, че ще бъдат извлечени от леглата си и избити от известните с жестокостта си маври. Някои от тях вече бяха започнали да се измъкват от болницата под прикритието на нощта с незараснали рани и шинирани крайници.

Тя побутна количката си по коридора към следващото отделение. Отделение 37 беше за лицева хирургия. Работата тук беше един вид привилегия, тъй като изискваше изключителен такт, самоконтрол и медицински умения.

Отделението се намираше на приземния етаж и всички прозорци бяха барикадирани с чували пясък. Мъждивата изкуствена светлина хвърляше мрачни сенки върху печалната обстановка. В това отделение лежаха шестима мъже. Нараняванията им бяха ужасяващи. Бяха изгубили очи, челюсти, част от лицата си. Четирима от тях дишаха с помощта на тръбички, пъхнати в трахеите им. Единият беше обгорял до неузнаваемост и лицето му представляваше зловеща червена маска като онези, правени от восък за карнавалите. Хирурзите търпеливо се опитваха да му присадят уши, устни и ноздри от късове плът и кожа, взети от други части на тялото му.

Мерседес се опитваше да изглежда възможно най-весела, когато влизаше там. Всеки от тях я поздравяваше по някакъв начин. Онези, които имаха очи, я проследяваха с поглед, докато се придвижваше от легло на легло, та чак до последното, където лежеше последният им приет пациент. Лицето му беше изцяло закрито с превръзки. От бинтовете стърчаха две тръбички. Едната от тях беше в трахеята, за да може да диша, а другата влизаше в едната му ноздра, откъдето го хранеха. Беше докаран преди три дни от Гандеса, където лицето му бе отнесено от мина. В продължение на пет часа хирурзите се бяха опитвали да съберат късчетата плът и раздробените му лицеви кости. Сега беше време да му бъде сменена превръзката и да се види резултатът от усилията им.

Мерседес дръпна завесите около леглото и го погледна за миг. Беше едър мъж. Мускулестите му рамене бяха голи над чаршафите. Косата, която стърчеше над превръзките, беше черна.

Тя го докосна леко по рамото.

— Ще махна превръзките — рече му тя. — После лекарят ще дойде да ви прегледа. Чувате ли ме?

Той леко помръдна глава. Мерседес насочи лампата към него. Започна да маха внимателно безопасните игли и после с помощта на форцепс отдели и външните бинтове.

— Ще се постарая да не ви боли — каза му тя, докато работеше. — Просто помръднете с лявата си ръка, ако ви заболи.

Но той само потръпваше и простенваше тихо, докато тя работеше.

Лицето на мъжа приличаше на пихтия под окървавените марли и превръзки.

Изведнъж ръцете й се разтрепериха силно. Прилоша й и за малко да повърне. Стомахът й се сви конвулсивно.

Случваше й се от време на време, и то най-вече в това отделение. Непрекъснато си мислеше за Шон. Ами ако се върнеше при нея в такова състояние? Ами ако един ден й се случеше да махне превръзките на някой непознат и откриеше отдолу обезобразеното лице на Шон…

Главата й се замая. Наложи се да остави форцепса за момент и да затвори очи. Изведнъж изпита силен срам от собствената си слабост пред лицето на мълчаливото страдание на този мъж. Тя беше самоука медицинска сестра, а не актриса в мелодрама. Взе отново форцепса и се насили да продължи работата си. Не спираше да му говори тихо и успокояващо.

Махаше марлите изключително внимателно, една по една. Очите му под тях бяха подути и затворени, с шевове по тях. Месестата част на носа липсваше и на нейно място зееха две хванали коричка дупки в костта. Долната челюст също бе отнесена и когато махна марлите от устата му, езикът на мъжа се подаде от разкъсаната му паст, подут и също покрит с шевове. По-голяма част от зъбите му липсваха. Това беше лице, излязло от ужасен кошмар.

— Изглежда добре — рече тя спокойно. — Много чисто. Няма инфекции. Доктор Пла ще остане доволен. Клепачите ви са много подути, но скоро, когато отокът спадне, ще можете да виждате. Сега ще почистя някои от шевовете.

Тя започна да работи с малки тампони, потопени във физиологичен разтвор, като промиваше кожата и внимаваше изключително много около очите и ноздрите.

— Бил сте ранен при Гандеса, нали? — продължи тя. — Съпругът ми също е в Гандеса. Той е от Интернационалните бригади. Американец е. Може би сте го срещали? Името му е Шон О’Кийфи. Едър мъж като вас. Капитан. Нямам вест от него вече няколко седмици. Отскоро сме женени. Съжалявам! Заболя ли ви? Почти свърших.

Сред вещите на обезобразения нямаше дори снимка, за да разберат как е изглеждал преди. Името му беше Себастиа Фустер и беше от Олот, малко градче високо в планините. Беше на двадесет и шест години. Щеше да се наложи неговата майка, любима или сестра да гледат отсега нататък това лице и да призовават Господа да им дава сили да издържат. Дори и след месеци пластични интервенции и възстановителна хирургия, Себастиа Фустер никога повече нямаше да може да се усмихва, да яде или да говори нормално.

— Всеки ден пиша на съпруга си — каза тя. — Но не получавам отговор. Вече от фронта не пристига поща. Дори не знам дали получава писмата ми.

Когато привърши с работата си, той я хвана за ръката, за да привлече вниманието й. От гърдите му излезе глухо ръмжене. После й посочи, че иска да пише.

— Има бележник и молив точно до леглото ви — каза тя и му ги подаде. — Винаги стоят там.

Той взе опипом бележника. Мерседес се опита да разчете драскулките.

Видях Шон О’Кийфи преди две седмици в Гандеса. Беше добре.

Сърцето й радостно подскочи.

— Благодаря ви — рече тя и го погалило рамото. — Благодаря ви! Това означава много за мен.

Той пак написа нещо. Разкъсаният му език мърдаше зад счупената челюст, докато пишеше.

Вашият съпруг… е добър човек. Много е смел.

— Да — каза тя, — много е смел. Всички вие сте много смели.

Пощата ще дойде. Не губете кураж. Чакайте!

— Да, ще продължа да чакам — каза тя.

Той обърна на нов лист.

„Искам да си отида у дома — надраска той. — Всичко свършва. За всички ни. Така е най-добре.“

— Разбирам — каза тя и погледна съчувствено ужасяващото подобие на лице. — Не се уморявайте повече. Ще поговорим по-късно, когато се почувствате по-силен. Лекарят ще дойде да ви види.

Моливът се поколеба върху листа, после написа още един ред.

Безсмислени загуби.

Тя го докосна отново.

— Ще отида да повикам доктор Пла. Ще се върна по-късно, за да ви превържа отново.

Тя остави бележника и молива обратно на шкафчето и се изправи. След кратко колебание дръпна завесите. В това отделение нямаше място за неудобство или уединение.

Онези, които можеха да виждат, извиха вратове, за да видят раните на новодошлия. Докато буташе количката на излизане от отделението, тя чу мъжът с лице като червена маска да промърморва:

— Горкият…

Извика лекаря и после стерилизира инструментите си, докато чакаше да свърши прегледът. Усети отново треперене и се облегна на стената.

„О, Шон — горещо се помоли тя. — Върни се по-скоро при мен! Жив и здрав.“

 

 

Сиера де Монтсант, Арагон

Шон О’Кийфи вдъхна ледения планински въздух.

— Не сме далече от брега. Почти мога да помириша морето. — Придружаваше го сержантът му, съсухрен лондончанин на име Бил Френч. — Можем да стигнем до Тарагона до довечера.

— Да, ако бяхме само ти и аз. Но не сме. — Лондончанинът посочи с глава мъжете. От устата му излизаше пара. — Изтощени са. Сигурно има петдесет километра до Тарагона.

— Предполагам. Ще трябва да им вдъхнем малко кураж — каза Шон.

— Не можем да ги окуражаваме безкрайно, скоро ще започнат да капят като мухи.

— Това означава още една нощ на открито. И още един ден на път. Не знам кое е по-лошо.

Шон остави сержанта и се изкачи уморено на върха на хълма. Пейзажът беше скалист и гол. Оскъдна растителност, предимно високопланински храсти. Пътят пред тях чернееше от крачещи фигури. Небето имаше оловносив цвят, но облаците бяха прекалено високо, за да им осигурят някаква защита от евентуално вражеско нападение по въздуха. Макар всички да бяха далеч зад фронтовата линия, през цялата сутрин бяха чували злокобното бучене на аеропланите „Стука“ и шума от падането на бомбите. На около осем километра на хоризонта се издигаше стълб черен пушек. Някъде гореше танк или камион.

Шон огледа хората си. Те се бяха пръснали като мъниста от скъсана огърлица, но той знаеше, че така са в по-голяма безопасност. Вървяха в неравномерна колона по четирима и бяха прекалено примамлива мишена за врага. Може би защото не разполагаха с нито едно моторно превозно средство, за тяхно щастие до този момент бомбите ги подминаваха.

Все повече и повече мъже се освобождаваха от оръжията си.

— Скоро ще направим почивка — извика той на Френч. — Засега продължавайте! Колкото по-скоро излезем от обсега на тези проклети „Стуки“, толкова по-добре.

Сержантът се втурна да подканя хората си да ускорят крачка. Шон чуваше как силният му глас ехти сред скалите като лай на териер.

Той седна на една скала и порови в джобовете на шинела си за цигара. Студът смрази дробовете му с първото вдишване на катранения дим и той се закашля болезнено.

Ставаше все по-студено с наближаването на зимата. Някои от мъжете, които пъплеха по планинския склон, бяха навлекли шинели, а тези, които нямаха такива, бяха се увили в одеяла. Преди четири месеца се бе случило да минат по същия път. Тогава местността им се беше сторила стръмна. Сега земята беше осеяна с кратери от бомби и дълбоки коловози от гумите на тежките военни камиони. Трябваше да заобикалят препятствията, да се препъват в скалите и гъстите храсти, чиито клонки деряха ръцете им и късаха дрехите.

Имаше толкова много ранени, че почти на всеки двамина мъже се падаше по един с превързани крайници или глава, когото придържаха или направо носеха. На онези, които не можеха изобщо да се движат, се падаше съмнителната привилегия да бъдат качени на камиони, най-лесна мишена за бомбите.

— Движете се, muchachos^[10] — изръмжа той на първите няколко души, които го настигнаха. — Влачете проклетите си крака по-чевръсто. Не сте на разходка край някой бардак.

Той продължи да повтаря същото и на останалите, които минаваха покрай него. Повечето от тях бяха британци или американци. Някои му се усмихваха мрачно, но повечето дори не вдигаха поглед. Той ги преброи наум. Все още бяха толкова, колкото бяха тръгнали. Всички бяха покрити с прах, с мръсни и окъсани униформи и с изпосталели, измъчени лица.

Оттук нататък пътят се спускаше надолу към морето. Петдесет километра до Тарагона. От Тарагона щяха да им осигурят превоз до Барселона. А в Барселона Интернационалните бригади щяха да бъдат разформировани. Разпуснати и отпратени. Прибираха се у дома. След броени дни отново щеше да бъде с Мерседес. Усети как сърцето му подскочи.

Не се бяха виждали от месец август и сърцето му отчаяно копнееше за нея. Докосна несъзнателно купчинката нейни писма, които пазеше до сърцето си, писма, които вече бяха толкова омачкани от четене, че листата дори не шумоляха.

Любовта, която изпитваше към нея, понякога го задушаваше. През лятната жега го караше да трепери, а през тази зима на погром караше кръвта му да завира. Той я носеше със себе си, където и да се намираше. Не беше минал и един час през последните три месеца, през който да не си беше мислил за нея. Дори и в Гандеса, когато фашистката артилерия беше обстрелвала позициите им. Във въздуха свистяха безразборно отчупени от куршумите скални отломъци, шрапнели от експлозиите и облаци дим и прах, които се издигаха към небето и забулваха хоризонта. Струваше му се, че целият свят се е взривил.

Когато и последните войници се източиха покрай него, той се изправи на крака и ускори крачка към началото на колоната, за да се присъедини към сержанта.

— Добре ни наредиха, нали? — процеди ядосано сержантът и кимна към разпокъсаната колона. — Мнозина от нашите са вече мъртви, а нас, останалите, ни връщат там, откъдето сме дошли.

— Скоро целият свят ще се вдигне на война срещу фашизма — успокои го Шон. — Ние нанесохме първия удар. Само това има значение. Не е ли така?

— Не знам — сви рамене Френч. — Не знам кое всъщност има значение, господин капитан.

Той стрелна Шон с пронизващите си сини очи. Макар да не беше от сантименталните хора, беше се привързал към едрия, необичайно простодушен американец. През времето, което бяха прекарали заедно, той беше станал свидетел на възмъжаването и израстването на Шон О’Кийфи. Беше видял как войната заличава и последните младежки черти от лицето му, а в черната му коса и мустаци се появяват първите бели косми. Ето така се каляваше стоманата.

Опитът на Френч показваше, че войната ги превръщаше или в мъже, или в плашливи зайци. Тук имаше много зайци. Шон обаче се беше превърнал в мъж. И това го открояваше сред останалите. И все пак около него витаеше усещане за простодушие и невинност, които го правеха уязвим. Щеше да свикне, помисли си Френч. Щеше да свикне с времето.

 

 

Не чуха проклетите „Стуки“, докато първият от тях не прелетя почти над тях.

Бяха два, единият на неколкостотин метра зад другия. Шон се извъртя и видя широките крила, които се спускаха над хълма към тях. Тутакси заблестяха огънчета, които всъщност бяха картечни откоси. Видя как хората му се пръскат край пътя, изоставяйки ранените, и се шмугват в храсталаците като подплашени животни. Той и Френч също залегнаха на земята.

Аеропланът прелетя над тях като огромна граблива птица. Чуха го как се издига отново нагоре, а моторът му бучи оглушително. Вторият мина над хълма и също откри огън. Куршумите, които изстрелваха картечниците, набраздиха целия път.

Шон притискаше лице към сухата земя и с ужас си мислеше за смъртната опасност, на която бяха изложени. Проклинаше се, задето не беше забелязал вражеските аероплани по-рано. Проснати на пътя, те бяха живи мишени. По едно време чу Френч да ругае:

— О, по дяволите! По дяволите, да ги вземат дяволите…

Вторият самолет отново се върна и мина над тях, обстрелвайки пръснатите групички мъже. Крилете му се накланяха ту на едната, ту на другата страна, сякаш кръжеше и търсеше плячка. Шон скочи на крака веднага след като се отдалечиха и се опита да вдигне Френч.

— Трябва да се махнем от пътя.

— Лягай долу! — изкрещя му Френч.

— Не можем да останем на проклетия път — възпротиви се Шон. — Хайде!

Но Френч се беше освободил от хватката му и отново се беше проснал по очи на земята, без да спира да крещи на Шон да залегне. Видяха отново двата изтребителя да пикират на фона на оловносивото небе. Шон изруга, обърна се и се затича към самотната скала на около двадесетина метра пред него, където се надяваше да се скрие. Силният глас на Френч го сподири, докато приближаващият „Стука“ не го заглуши.

Шон не се обърна, само хвърли раницата си и продължи да бяга. В един миг не разбра какво го е застигнало.

Само усети как силна въздушна вълна го блъсна, помете го и го прекърши като житен клас, след което го запокити върху скалите. Чу собствения си глас да крещи и да се моли. Докато накрая не се отпусна и крайниците му не се изопнаха.

Опита се да се повдигне, но разбра, че не вятърът го беше покосил.

Усети нетърпима болка. В дробовете му нямаше достатъчно въздух, за да изкрещи, а в ръцете му не беше останала сила, за да откопчи от тялото си ноктите, които се бяха забили в него.

Лежеше и гледаше сивото небе, без да може да помръдне. Едва си пое въздух. Улучиха ме, помисли си той, улучиха ме…

Видя как над него изплува физиономията на Бил Френч, който се взираше в него с изписан на лицето ужас.

— Шон! О, Исусе Христе, Шон!

Нисичкият сержант се опита да повдигне главата му. Картечниците на врага бяха направили толкова големи дупки в тялото му, че бе заприличало на разкъсана парцалена кукла. Замаян, Шон забеляза, че и Френч е целият в аленочервено. За негова изненада, сержантът плачеше.

Той се опита да му се усмихне, но не беше сигурен дали успя.

Искаше да му каже, че не всичко е било безсмислено. Не смяташе, че е пропилял живота си. Когато погледнеше назад, годините, прекарани в Испания, му изглеждаха наистина градивни, години, изпълнени с решимост за победа. Сега, в този критичен момент, осъзнаваше, че събитията следваха своята логика. Всичко беше имало смисъл и значение. И беше променило донякъде света. Беше възвисило целите и разширило неимоверно хоризонтите.

Той се опита да каже всичко това на Френч с поглед, но сержантът не спираше да плаче с глас.

Всичко в него се късаше — животът нямаше за какво да се улови. Главата му се отпусна. Гърлото му се изпълни с топла, солена течност. Последните му мисли бяха сладки — за Мерседес. Изпита за миг радост, че тя ще живее, дори и той да умираше, и видя пред себе си лицето и блестящите й черни очи. Колко необикновена и прекрасна беше тя…

Изведнъж ужасната болка изчезна. Бездната разтвори своите челюсти и го погълна.