Тя се събуди разплакана и обляна в пот. Знаеше къде се намира още преди да е отворила очи. Тази мисъл не я напускаше нито за миг. Дори и докато спеше, тя сънуваше кошмари за това място. После кошмарът насън преминаваше в кошмар наяве.

Веднага щом се събуди напълно, усети, че й се повдига. Тя се надвеси над тоалетната и повърна водниста каша. Беше обагрена в кръв, както няколко пъти преди това. Явно раздразненият й стомах кървеше отново. Главата я болеше така, сякаш беше разцепена с брадва. Тя хвърли поглед към подноса с надеждата, че там са останали няколко аспирина, но не видя такива. Беше ги изпила преди няколко часа.

Лежеше на възглавницата, отвратена от собствената си воня. Кожата й имаше цвят на влажна и безжизнена глина. Струваше й се, че мирише на смърт като същество, в което бяха спрели процесите на живота и бяха започнали тези на разложението.

Слабата крушка на тавана призрачно блестеше. Тя се взря в светещата жичка, докато очите й не ослепяха от множеството нажежени до червено червейчета. Затвори очи и изчака болката да отмине.

Според нея беше сутрин. Рано, призори. Замисли се дали слънцето изгрява в света, който беше оставила зад себе си. Предпочиташе представата за зората, отколкото за късния следобед. Или още по-лошо — за среднощна доба. Мисълта, че тези неща бяха от значение, й се струваше абсурдна. Но все пак те наистина имаха значение.

Нямаше часовник. Беше забравила да брои подносите с храна, защото не беше в състояние да изяде голяма част от тях. Без тъмнината и дневната светлина, тя много скоро се беше дезориентирала. А и толкова много часове се губеха в тъмната бездна на болестта й. Болестта беше заличила големи пространства в съзнанието й или поне на нея така й се струваше.

Болката се беше усилвала и отслабвала като буря, която идваше и си отиваше, понякога я брулеше с часове, но после отшумяваше. Приличаше на дърво, което е изгубило всичките си листа. Изпитваше огромна тъга по себе си заради свидната загуба и заради онова, което й беше сторено.

Беше очаквала да умре, но това не се случи. Очакваше да полудее, но и такова нещо не стана. Все още. Беше издържала. Отслабнала, оголена до зеленикавите си кости, но беше издържала и до тази сутрин.

Отвори очи и вдигна слабите си ръце, за да ги разгледа. Там, където я притискаха белезниците, кожата й беше одраскана и възпалена. Можеше ясно да види мускулите на ръцете си под сивкавата кожа. Сигурно беше изгубила много тегло в тази дупка.

Беше много, много далеч от Лос Анджелис. Пътуването бе продължило поне дванадесет часа. Може би осемнадесет. А може би двадесет. Беше загубила представа.

Когато беше влязъл в кухнята с насочен към гърдите й М-16, отначало си беше помислила, че има халюцинации. После сърцето й бе започнало да бие неудържимо.

Тогава беше изрекла първите глупави думи, които й бяха дошли наум.

— Хей, ти как влезе тук?

Разбира се, не беше трудно. Той не бе имал никакъв проблем да се промъкне в къщата.

Мигел го нямаше. Присъствието на възрастния мъж винаги я караше да се чувства в безопасност, дори и сега, когато беше с побелели коси. Но той беше в Мексико с онази засукана госпожичка.

Помещенията за прислугата срещу голямата къща също бяха празни. Мигел бе освободил градинаря и жена му, а новите още не бяха пристигнали.

Всъщност над цялото ранчо тегнеше атмосферата на изоставеност. Напоследък и градината беше занемарена. По-голямата част от имота тънеше в мрак. Дори и електронните врати бяха изключени, тъй като Мигел не беше тук, за да наблюдава на мониторите алармената инсталация. А тя стоеше сама и чакаше последната доза — онази, най-голямата, която щеше да й позволи да спи чак до сутринта.

Похитителят тъкмо беше влязъл.

Беше неузнаваем. Имаше гъста брада и дълга, рошава коса. Лицето му бе покрито със зелено и черно камуфлажно мазило. Черните му очи блестяха като на подивяло животно. Беше напрегнат като опъната тетива. В момент на сляп ужас тя си беше помислила, че ще стреля и ще разкъса тялото й с куршуми.

Беше се изправила на крака и бе протегнала ръце, сякаш за да спре куршумите.

Ала той я бе ударил по рамото с приклада на пушката. Тя се беше препънала и се бе проснала на пода. Той бе застанал над нея, насочил дулото в лицето й. Очите му бяха полуотворени под странната маска, която покриваше лицето му, и в този миг у нея се бе разтворила бездната на самотното очакване на наближаващата смърт.

Спомни си мириса на смолата, който идваше от дъските от бор на пода.

Пръстът му притисна спусъка. Куршумът се взираше жадно и нея от цевта.

Тя лежеше неподвижно и чакаше. През ума й минаха думите изнасилване, убийство, болка… О, Мигел, помисли си тя с болка.

После той я бе изправил на крака. Беше извикала, когато я дръпна за ръката прекалено силно, но той бе опрял дулото до гърлото й.

— Затваряй си устата! Да не съм чул звук. Разбра ли?

Тя се давеше, а очите й бяха изпълнени с ужас. Едва успя да кимне.

Похитителят се взираше в нея с черни като нощта очи.

— Хайде, Идън — процеди той, — идваш с мен.

Беше окована за решетките в задната част на микробуса и ръцете и краката й се бяха вдървили. Докато стигнаха там, накъдето се бяха запътили, болката се беше превърнала в тъп унес. Два пъти се беше подмокрила. Тялото й беше като парализирано от шока. А започваше и да трепери в очакване на поредната закъсняла доза. Наложи се да я изнесе на ръце от микробуса. Не беше продумал нито веднъж.

Въздухът беше горещ. Чуваше шумовете навън. Птиците, вятъра… Суха, сладникава миризма. После я беше внесъл в някаква постройка, слязоха по дървено стълбище и се озоваха в нещо като мазе или килер. Тя усещаше силата му, чуваше накъсаното му дишане.

Когато започна да я съблича, тя си помисли, че ще я изнасили и се опита да му се противопостави. Но той свали само блузата й. Не носеше сутиен. После я окова за стола.

Махна превръзката от очите й. Тогава тя започна да крещи. Не искаше да вижда лицето му, защото знаеше, че ако го види, той със сигурност ще я убие, за да не може да го идентифицира после. Ако видеше лицето му, нямаше да има бъдеще за нея.

Той беше изругал ядосано и я бе дръпнал силно за косата. Но тя не бе отворила очи, докато той не й бе обещал, че ще си сложи качулка. Но дори и тогава тя вдигна лице към него бавно и ужасено.

Светкавицата я заслепи по-успешно, отколкото превръзката на очите.

Той отключи белезниците, но я окова за леглото. Изнесе стола. В нея се взираха очи, проблясващи през две дупки на черна качулка, зад която се криеше лицето му. Похитителят й не каза нищо, затвори стоманената врата и тя чу как резето падна. Едва тогава се огледа и отново започна да крещи. Крещеше с цяло гърло. Но отговор не последва.

Защо й беше съблякъл блузата, за да я снима? Разбира се, за да подсили ефекта на снимката. Баща й сигурно вече я бе получил. Чудеше се как ли я бе възприел.

Запита се дали полицията вече я търси, дали името й е във вестниците, или съобщават за нея по телевизията. Или всичко се пазеше в тайна и само шепа хора знаеха, че е изчезнала.

Колко ли беше поискал? Петдесет хиляди? Прекалено малка сума. Едва ли си струваше риска. Двойно повече. Може би около четвърт милион.

Това щеше да стресне баща й. За първи път в живота си той щеше да страда заради нея.

Тя размишляваше замаяно върху цената на човешкия живот. Дали струваше един милион долара? Каква беше цената на живота на едно виетнамско дете в подпалено от американците село? Или на американския президент? Или на убиец, осъден на смърт? Дали всички те имаха различни цени или една и съща, или пък въобще каквато и да било цена?

Не й се беше случвало често да се отказва доброволно.

Лишението рядко се бе превръщало в нещо повече от обикновен дискомфорт. Винаги беше имала достатъчно пари, за да си купува колкото хероин поиска. Рай за наркомана. Така навикът й се бе подхранвал безгранично като гигантско растение с огромни, буйни цветове, които изискваха голямо количество вода и хранителни вещества.

Беше разбрала, че поносимостта към наркотика е почти безгранична. Колкото повече се боцкаше, толкова по-голяма нужда изпитваше. Беше почти невъзможно да си бие свръхдоза, след като поносимостта й беше станала толкова голяма.

Разбира се, всичко останало беше изгубило значението си.

Целият й останал живот в един момент бе избледнял и бе останал единствено хероинът, който беше обсебил душата й и се бе превърнал в неин бог. Всичко друго беше изгубило значението си, дори и ездата. До онази нощ, когато беше излязла гола на терасата и беше паднала в бездната.

Докато седеше, обхваната от ужас в микробуса, с превръзка на очите, тя нито за миг не си бе помислила за възможността да се откаже доброволно. Тази мисъл й хрумна много по-късно. Нито едно от тези неща не й бяха идвали наум преди това. Но след първите двадесет и четири часа започна наистина да й прилошава.

Както винаги болката се появяваше първо в тила. Хищните нокти започваха да се забиват. Но скоро болката обхващаше цялото й тяло. Истинската агония се състоеше не в самата болка, която беше ужасяваща, а по-скоро в страховитите бездни, в които пропадаше, и нямаше никой, който да я измъкне оттам. Тези мъчителни бездни бяха като засмукващи фунии на отчаянието. Сякаш някой натискаше главата й под водата, докато нуждата от въздух не станеше всепоглъщаща и тя не започнеше да рита и да удря.

Три или четири пъти на ден пропадаше в подобни бездни. Нуждата започваше като възел в основата на черепа й, като непоносимо пристягане на мозъка й. Като заплахата от лудост, като отчаяние, породено от тотален срив. Копнееше да се отпусне до състояние, което нямаше граници, нито предел. Щеше да помирише и да опита това отпускане. Щеше да го усети в кръвта си, но то никога нямаше да достигне мозъка й.

Спомняше си големите дози в миналото и висините, до които беше достигала. Белезите от иглите щяха да започнат да я сърбят и да се подуват. Щеше да си спомня как иглата прониква в кожата й. Как нуждата стърже по опънатите й нерви, докато наркотикът не ги отпусне.

Стените на килията-клетка щяха да се надвесят над нея и постепенно да започнат да смаляват пространството й. Щеше да бъде убедена, че те действително се движат, че в клетката е поставена адска машина, която накрая ще експлодира и ще я разкъса.

Щеше да наблюдава как бетонният под бавно пропада. Животът й щеше да започне да минава пред очите й секунда подир секунда като на кинолента. Сърцето й щеше да започне да препуска, а умът й да крещи от високата скорост като мотор, чийто амбреаж сдава багажа. Кожата й щеше да настръхне на големи пъпчици, от които произлизаше грозното име на процеса на отказване от наркотици, наречен „студена пуйка“. Пръстите й щяха да се превърнат в нокти. Гръбнакът й щеше да се извие, заплашвайки всеки момент да се прекърши. Щеше да й се струва как стените и таванът се снишават около и над нея, заплашвайки да я смачкат, и щеше да започне да крещи.

И минутите щяха да станат часове.

В най-лошия етап стените щяха да я притиснат плътно и светлината да изгасне. Тогава външният свят щеше да престане да съществува. Тя щеше да се превърне във вечен затворник в лабиринта на собственото си съзнание. Щеше да пълзи мъчително напред. Когато стените започнеха да я притискат още повече, дъхът й почти щеше да секне. Тя щеше да се почувства като жива погребана. Тогава стените бавно щяха да започнат да се отместват и тя да получи възможност да се придвижи бавно напред, сантиметър по сантиметър, като се извива и гърчи, когато попадне в някоя непроходима шахта. Тъмнината и клаустрофобията щяха да започнат да избледняват и тя щеше да изпадне в изтощен, трескав сън.

Това, че беше окована, придаваше своеобразна перфидност на мъчението. Често пъти се събуждаше с разранени китки.

Кашлицата, повръщането, болките в гърба и ръцете, треската и потенето не бяха нещо по-различно от тези, които беше преживяла като дете, когато беше болна от червен вятър.

На няколко пъти почти му беше признала. В началото си беше помислила, че ако той е член на банда професионалисти, то тогава можеше да й намери дрога. Или нещо друго, може би морфин. Но вече не мислеше така. Сега знаеше, че той не е част от никаква банда. Работеше сам.

И беше аматьор. Побъркан аматьор. Говореше си сам. Спореше с невидими хора в стаята. Беше не на себе си. Опасен.

И тя криеше пристрастеността си. Това поведение се беше превърнало в начин на живот дори и в тази тясна клетка.

Беше го накарала да повярва, че става дума за някакъв вид треска.

Носеше й антибиотици. Колкото и нелепо да звучеше, на нея й беше смешно. Той продължаваше да я насилва да ги пие, макар че от тях й ставаше още по-зле. Аналгетиците й помагаха, но той никога не й носеше достатъчно количество от тях. Тя го молеше да й донесе кодеин, но вместо това той й носеше аспирин.

По-късно мислите й започнаха да се въртят около едно-единствено нещо, а именно че той работеше сам. Беше убедена в това. А това беше много лошо. Много лошо за нея.

Работеше сам и така щеше да му е много по-лесно да я убие, вместо да подготвя сложни планове, за да я запази жива и да я освободи накрая.

Джоуел Ленъкс излезе на верандата.

Беше едва десет часът сутринта, но вече беше ужасно горещо. Днес температурата в долината щеше да достигне четиридесет градуса и дори петдесет и пет на слънце.

Разбира се, той беше свикнал.

Не, не беше свикнал. Обичаше това място. Обичаше жегата и усамотението, стерилността и девствеността на пустинята. Обичаше извисяващия се над Тусон хълм, на който беше разположено орловото му гнездо. Това беше неговият дом, неговата градина, неговото убежище. Неговата просторна, великолепна крепост.

Помисли си за момичето, затворено долу в прохладната тъмнина. Ако я качеше тук, горе, големите й мрачни очи щяха да помръкнат още повече, а нежната кожа — да се съсухри. Тя беше същество на мрака.

Когато за последен път й занесе подноса с храната, тя спеше. Но сега изглеждаше малко по-добре и дишаше по-лесно. Сънят й беше нормален. Не трепереше и не стенеше.

Той се облегна на дървените перила. Когато отвлече момичето, изпита чувства, които от години смяташе за мъртви в душата си. Вълнение. От факта, че се защитава по този начин. Усещаше с цялото си същество, че най-накрая има възможност да си отмъсти. Откакто обаче тя се разболя, беше забравил до голяма степен тези чувства.

Сега трябваше да си възвърне равновесието.

Внимателно следеше калифорнийската преса. Нямаше никакъв намек, че Мерседес или Доминик ван Бурен са се свързали с полицията. Беше доволен от това, макар че не се боеше от полицията. Беше невъзможно да проследят момичето до тази усамотена къща в пустинята, на стотици километри от Лос Анджелис. Почти нищо не можеше да го свърже с престъплението. Но публичността и масираното полицейско издирване щяха да го притеснят все пак и той се надяваше те да продължат да си мълчат.

Разбира се, възможно беше в Лос Анджелис да е започнало местно издирване на изчезналата. Но това по никакъв начин не можеше да го засегне. Идън ван Бурен щеше да се превърне в едно от десетките изчезнали момичета в Лос Анджелис това лято.

Той заобиколи къщата и отиде под навеса в задната част, който беше построил сам. Слънцето погали раменете му като стар познайник. Той присви очи срещу кобалтовосиньото небе. Не се виждаше нито едно облаче. Над земята се стелеше мараня, от която сагуаратата сякаш трептяха.

Очите му бързо се приспособиха към нормалната светлина, когато влезе под навеса. В задната част бяха подредени плоскости и блокове камък, а до тях беше изправен голям дърводелски трион, купен на старо от Финикс. Електрическите и ръчните му инструменти бяха подредени в редички на лавиците. Наоколо се виждаха полузавършени скулптури.

Новата скулптура, върху която работеше в момента, беше поставена на дървена подпора. Той махна чаршафа, който я покриваше. Фигурата държеше в ръцете си агнец, а зад нея се виждаха хълмове. Темата беше достатъчно добре обмислена и в напреднал етап на реализация, много далеч от онзи вид западняшки кич, който той се опитваше да избягва. Този път дори беше успял да вдъхне на творбата си и нещо по-специално — автентичност и нежност, които липсваха на другите му творби.

Фигурата гледаше нагоре към небето, сякаш агнецът щеше да бъде принесен в жертва всеки момент. Стойката й подсказваше вглъбена емоционалност, надежда и известна доза страхопочитание.

Беше направил първоначалните скици от натура. Би предпочел моделът на младо момиче, което работеше в магазин в Тусон, да му бе позирало малко, докато обработваше камъка, но той не искаше да поема риска да води тук когото и да било, за да не забележи нещо необичайно. Беше известен с това, че обичаше усамотението и не допускаше до себе си натрапници. Артистичен темперамент на самотник. Знаеше, че някои хора завъртаха пръст около слепоочието си, когато им обърнеше гръб. Винаги правеха така, още откакто беше дете. Да вървят по дяволите! Положението го уреждаше такова, каквото беше.

Той взе чука и тънкото остро длето. Седна пред скулптурата. Беше поръчка. Щеше да бъде поставена в ниша в стената на къща, която се строеше в подножието на планината от Кийт Хатърсли — богат мъж, смятащ себе си за съвременен меценат на изкуствата. Той ненавиждаше собственика на веригата от заведения за бързо хранене „Хатърсли“, но знаеше, че скулптурата щеше да остане на мястото си много след като покровителят, майсторът и моделът станеха на прах.

Подхвана работата си. Докато дялаше камъка, мислите му се подреждаха и в съзнанието му се възцаряваха ред и спокойствие.

Известно време работи върху драперията, после отново се съсредоточи върху лицето на жената, шлифоваше, махаше всичко излишно и изваждаше на показ гладките й девически черти.

След около час и половина, той се изправи на крака, взе маркуча и обля камъка, за да отмие парченцата камък и слоя прах. Скулптурата лъсна, а после потъмня от водата, която беше попила в камъка. Той остави струята да тече отгоре й известно време, след което спря водата.

Наблюдаваше материала, докато водата се изпаряваше. Това отне само минута поради голямата горещина. Камъкът отново стана блед и сух. Добре се получаваше. Погледът му се плъзна по плавните линии, които моделираше с толкова любов.

Той беше докоснал сърцето на камъка и сега изваждаше на показ неговия дух. От пръстите му сякаш струеше магия.

Протегна ръка и погали творбата си. Това мигновено го накара да се почувства по-добре.

Санта Барбара, Калифорния

Доминик ван Бурен правеше план за деня, докато стоеше под душа. Току-що беше взел сутрешната си доза и се чувстваше спокоен, чевръст и щастлив.

Тази сутрин трябваше да свърши много неща. Имаше няколко срещи със свои приятели, трябваше да напазарува, а после и да обядва с Леонора. Напрегната програма. А следобед щеше да присъства на мач по поло.

Това го зарадва и той започна да си подсвирква, докато се бършеше след душа.

Вътрешната линия звънна и той вдигна телефона.

— Да?

— Господин Ван Вурен, сеньор Фуентес е тук.

— Мигел? Добре, ще сляза след няколко минути.

Той избра бежови памучни панталони, риза в подходящ цвят и лека кашмирена жилетка, заради хладния въздух, който струеше от климатика. Не спря да си подсвирква.

Нахлузи чифт обувки от кожа на гущер и излезе от спалнята.

Мигел го очакваше пред красивата камина в салона. Държеше сламената си шапка в ръце. Раменете му сякаш се бяха отпуснали още повече след последната му среща с Ван Бурен. Изглеждаше някак съсухрен и състарен.

— Добро утро, Мигел — поздрави го бодро Ван Бурен. — Все още ли не си открил Идън?

— Не, господин Доминик.

— Никакви новини ли няма?

Очите на възрастния мъж бяха зачервени и подути, сякаш беше плакал. Бръчките по лицето му се виждаха ясно.

— Направих онова, което ми поръча Мерседес — рече той тихо. — Разпитах Йоланда.

— И?

— Тя няма нищо общо с това, господин Доминик.

— Сигурен ли си?

Мигел вдигна поглед. За миг в потъмнелите му очи се появи горчивина.

— Да. Сигурен съм.

Ван Бурен се усмихна леко.

— Приложи й третата степен, нали? Извади й няколко нокътя?

Мигел погледна през прозореца, без да отговори.

— Е, ти това го умееш най-добре — подхвърли Доминик небрежно. — Ако не си успял да измъкнеш нищо от нея, значи не е имало нищо за измъкване. Надявам се, че не си прекалил, Мигел. Нали не си я обезобразил или нещо друго?

Мигел измърмори нещо.

— Какво?

— Вече я няма. Върна се в Пуерто Рико. При семейството си.

— А, добре. Ами твоят приятел Алваро?

— Той също няма нищо общо.

— И него ли разпита?

— Да.

Доминик огледа тъжното лице на възрастния мъж.

— Добре, Мигел. Ще кажа на Мерседес, че си се постарал. Междувременно продължавай да се оглеждаш и ослушваш за Идън. Не може да е отишла далече.

Мигел кимна и бавно се запъти към вратата.

Доминик излезе на терасата, за да закуси.

Разтвори сутрешния вестник. Имаше две заглавни статии. Едната беше за тежка битка между войските на Северен и Южен Виетнам, състояла се само на четиридесет километра от Сайгон. Другата беше за възстановяването на Ричард Никсън след прекараната вирусна пневмония. Според думите на говорителя, Никсън щял скоро да се завърне в Белия дом, който в момента се тресеше от аферата „Уотъргейт“.

Под заглавните статии имаше малко съобщение за изчезването на Пол Гети III. Ван Бурен го прочете внимателно.

„Италианската полиция — завършваше репортерът — продължава да смята Пол Гети III за изчезнал, а не за жертва на отвличане. Те отбелязват, че младият Пол, наследник на най-голямото състояние в света, открито е говорел за «организиране на своето собствено покушение», за да измъкне пари от дядо си. Семейството е получило искания за откуп в размер на десет милиона долара, но все още няма доказателства, че той е в нечии ръце.

Разследва се и възможността Пол да е избягал с обаятелна зеленоока красавица, дъщеря на белгийски дипломат в Рим.

«Не отхвърляме и най-вероятната версия — заявяваше един от полицаите, разследващи случая, — че това е зле скроен план от приятели на Пол да спечелят малко пари.»“

Ван Бурен изсумтя и обърна страницата. Дяволски прав беше. Колко спокоен беше животът без Идън! Колкото повече стоеше извън полезрението му, толкова по-добре щеше да се чувства. Случилото се наистина беше отговор на молитвите му.

Мерседес постъпваше глупаво, като се връзваше на игрите на Идън. Важното беше, че отношенията им с Идън бяха приключили. Може би Мерседес губеше нишката…

Светът наистина беше пълен с луди. Възможно беше и Идън наистина да има големи неприятности. С „Черните пантери“ или с други подобни на тях. Само един господ знаеше на какво беше способна. Най-хубавата последица от приключването на Виетнамската война, поне що се отнасяше до Ван Бурен, беше, че нямаше вече да му се налага да измъква Идън от разни полицейски управления след поредната демонстрация.

Имаше и друга вероятност. Нов ужасен случай, като случая „Менсън“ през 1969 година. Кръв по стените. Но край на техните проблеми и на проблемите на Идън.

Е, размишляваше той философски, докато изстискваше лимон върху папаята си, щеше да се появи пак по един или друг начин. Тя беше олицетворение на лошия късмет.

Междувременно онова, което трябваше да направи, беше да се наслаждава на спокойствието си в нейно отсъствие.

Той си погледна часовника. Трябваше да тръгва след няколко минути. Първо щеше да смръкне малко кока, само за да бъде сигурен, че ще е в супер форма по време на утринните си ангажименти.

Коста Брава, Испания

— Събрах три милиона долара в брой — каза Мерседес. — Намират се в швейцарска банка. Могат да бъдат прехвърлени в Америка за около дванадесет часа. Един приятел в Мадрид ми предложи още един милион долара, ако ми потрябват. Това прави четири милиона.

Де Кордоба кимна. Той стоеше пред бюрото в кабинета й. Завесите още не бяха дръпнати и полковникът се любуваше на залязващото слънце. Мерседес Едуард беше сключила ръце под запалената настолна лампа и седеше неподвижно. Но ръцете й бяха толкова силно стиснати, че овалните й нокти бяха побелели.

— Мая отива в Амстердам утре, за да се освободи от някои… вещи. Надявам се, че те ще ми осигурят още два милиона. Останалите пари ще събера доста по-трудно.

— Ти вече имаш повече — продума той успокояващо, — отколкото ще ти потрябват.

— Имам и друга собственост. Колите. Яхтата. Тази къща и мебелите…

— Съветвам те да не се освобождаваш от други вещи засега. Разполагаш с четири или пет милиона долара и това те поставя в идеална позиция за…

— За сделка? Да се пазаря за живота на Идън?

— Да ги манипулираш, а не да ги оставиш да те манипулират. Ужасна грешка ще бъде, ако им дадеш да разберат, че имаш толкова голяма сума на разположение. Добре е да държиш тези пари в резерв. Но както казах и преди, трябва да се опитаме да договорим възможно най-ниската крайна цена. Надявам се да успеем да се споразумеем за цена, много под един милион. Най-много половин милион.

— Ако се съгласят да преговаряме.

— Ще се съгласят. Освен това — добави той тихо, — ако не можеш да намериш парите, те ще бъдат принудени да се съгласят на компромис. Бившият ти съпруг ще ти помогне ли?

— Доминик спря да го е грижа за Идън преди доста време.

— Заради нейната… — Той се поколеба.

Мерседес срещна погледа му.

— Мая ти е разказала за истинското заболяване на Идън, нали? — изгледа го тя в упор.

Аржентинецът кимна. Радваше се, че е станало дума за този проблем.

— Да — отвърна той. — Спомена ми за хероина.

Лицето на Мерседес беше скрито в сянка, но въпреки това му се стори, че по гладките й страни изби червенина.

— Излъгах те. Постъпих глупаво.

— Не си постъпила глупаво — каза той нежно. — Трудно е да признаеш такова нещо, дори и пред себе си.

— Мислиш ли, че похитителите ще разберат?

— Че е наркоманка? Не знам как би могла да го скрие — отвърна той тихо. — Тя ще трябва да премине през адски мъки. Синдромът „студена пуйка“, който е типичен при отказването от наркотици.

— Какво ще й сторят… когато разберат?

— Ако са професионалисти, няма да направят нищо.

— Ще се опитат ли да й намерят наркотика?

— Съмнявам се, че ще си направят този труд. Защо ще рискуват да й дадат игли и опасни наркотици? Нейната пристрастеност не е от особено значение за тях. Ако тя наистина беше болна, това щеше да им даде предимство и тогава положението щеше да стане много сериозно. Но тя не е. Всъщност, колкото по-дълго остане без наркотици, толкова по-добре за нея.

Когато Мерседес се отпуснеше, устните й омекваха и ставаха уязвими. Кожата на лицето й беше нежна и гладка като порцелан.

— Ще се опитам да си вдъхна повече надежда. Но усещането е ужасно. Тя е толкова далеч от мен. Постоянно си мисля как е принудена сама да преживее отказа си от наркотиците. А наблизо няма никой, който да я обича. Може би е в някаква тясна дупка. Без свеж въздух, без светлина…

Той се разтревожи от сълзите, които заблестяха по тъмните й мигли.

— Моля те, моля те! Не се измъчвай.

Погледът й остана замъглен.

— Толкова голяма част от станалото е по моя вина. Обвинявам се за случилото се с Идън. За нейното пристрастяване. За всичко. Ако бях по-добра майка, тя никога нямаше да се захване с наркотиците. Вината в крайна сметка е моя.

Той не беше сигурен как би могъл да я успокои. Понякога роднините на жертвите на отвличания биваха измъчвани от неоснователно чувство за вина. От усещането, че са се провалили и не са успели да защитят обичаните от тях хора.

— Живеем в странни времена — произнесе дълбокомислено той. — Децата ни таят гняв към нас. Може би имат основателна причина за това. Превърнали сме се в материалисти и егоисти. Всичко се обърка. Войната в Азия, бедността, наркотиците… Онова обаче, което Идън прави в момента, може да промени живота й из основи. Към по-добро. Накрая може пак да се върне при теб. Това също е възможно. Човешкият живот е странен низ от жестоки иронии на съдбата, не мислиш ли?

— Да — отвърна тя, — животът е низ от странни събития. Имаш ли деца?

— Имам син. Умря още млад.

Тя обърна тъмните си очи към него. Те се гледаха дълго време. После тя се пресегна и положи ръка върху гърдите му.

— Благодаря ти за търпението, Хоакин — продума едва чуто.

Той усети за миг пълната сила на обаянието й. Тази сила го разтърси и стисна сърцето му, пролази в слабините. Той се почуди дали реакцията му е била явна.

— Радвам се, че ти помагам — изрече той с дрезгав глас. — Искам да се върне, също както и ти. — Той се опита да говори спокойно и професионално.

Мерседес кимна и отдръпна ръката си. Но на него му се струваше, че продължава да усеща топлината й да изгаря плътта му през дрехите.

Тусон, Аризона

Отново се случваше. Цялото й тяло започна да трепери, а по кожата й изби студена пот. Тя се претърколи по гръб. Краката й трепереха силно и тупаха глухо по леглото. Тя се взираше в тавана с помътнели очи.

Чувстваше се гола, сякаш всяка частица от тялото й се беше отделила от костите и беше оголила скелета й. Имаше нужда от дрога. Изпитваше ужасна нужда от дрога. Това беше единственото нещо, което можеше да обогати кръвта й и да върне живота в тялото й.

Пое си дълбоко дъх и го издиша на пресекулки. Стените започваха да се снишават над нея както обикновено. Но днес беше по-различно. Натискът чувствително бе отслабнал. Отначало обаче тя не осъзна това. Сви се на кълбо. Въпреки това атаката беше жестока. Силата и настойчивостта на усещанията й също отслабваше.

Тя се опита плахо да избута стените и да ги отдалечи. Стори й се, че поддават. Малка победа. Паниката, заседнала в гърлото й, беше намаляла малко.

Идън се обърна на една страна и се загледа в подноса. Беше й донесъл овесени ядки в купичка и мляко в пластмасова кана, препечен хляб с масло и някакъв конфитюр. Чаша кафе.

Закуска. Отново беше сутрин. Беше изминал още един ден.

Тя стисна очи и се опита да се бори с изгарящата я необходимост.

„Не искам да мисля за теб. Махай се! Остави ме на мира!“

— Махай се — произнесе тя на висок глас, после повтори думите, но по-силно.

Това проработи. Стените вече не се надвесваха толкова зловещо над нея. Все още трепереше, но не цялата както преди. Може би той беше прав. Може би тя се оправяше. Опита се да не мисли за приготвянето на дозата, за усещането на иглата, която пробожда вената…

Пресегна се и взе една филийка. Докосна сладкото с върха на езика си. Конфитюр от ягоди. Имаше сладък тръпчив вкус. В съзнанието й се появи забравен цвят — бледорозово, прозрачно, като вътрешността на ягода. Действително усещаше вкуса на плода под захарта и консервантите и господ знае още какви добавки.

Малко парченце захаросан плод със своя меден вкус остана дълго на езика й. В съзнанието й изплува картината на папрат, хладна гора и килим от листа.

Тя облиза конфитюра бавно, малко по малко, и от двете филийки препечен хляб. Чу как стомахът й изкъркори учудено.

Без сладкото хлябът беше останал мокър и не изглеждаше никак съблазнително.

Тя насочи вниманието си към овесените ядки. Бяха поръсени със захар. Тя сложи няколко в устата си и остави захарта да се разтопи.

Още един сладък вкус, който дълго време остана в устата й. Тя сдъвка овесените ядки. Когато станаха мокри от слюнката, усети привкуса на препечено зърно и си представи златистокафявия му цвят. Изяде половината купичка, без да си долива мляко. После все пак наля малко и изяде и останалата половина.

Кафето имаше лугав вкус. Не можеше да се пие. Но изпи малко вода и се отпусна обратно в леглото с въздишка. Чувстваше се сита. Усети как вените й се изпълват с енергия.

Чудесно. Беше се нахранила. Чудото на случилото се не я напусна, дори и когато след десет минути й прилоша за пореден път.

Когато дойде да й донесе вечерята, след като навън се беше стъмнило, той видя, че е изяла и част от обяда си — яйцето и бекона. Седеше на леглото с лице към вратата. Изглеждаше зле, но все пак беше оживяла. Вече не приличаше на умираща. Изпита странното усещане, че го бе очаквала.

Докато сменяше подноса, тя вдигна окованите си с белезници китки.

— Моля — каза тя.

За пръв път от няколко дни насам беше проговорила. Той я погледна предпазливо.

— Какво?

— Свали ги.

— Не.

— Защо? — попита тя тихо. — Виж какво правят с китките ми. Протриват ми кожата. — Тя му показа ожулените места. — Нечовешко е да ме държиш вързана така.

— Остават — отвърна той кратко.

— Но защо? — повтори тя.

Мъжът не й отговори. Идън се взря в него, нещо, което не беше правила досега. А и очите й, както забеляза той, сега бяха по-ясни и чисти, отколкото преди.

Това го накара да се почувства неловко. Трябваше да спре да идва в килията. Трябваше да се върне към системата, която първоначално беше разработил, а именно да пъха подноса с храната през отвора във вратата. Беше си позволил да влиза в килията само защото тя беше зле. Сега състоянието й се подобряваше и той не биваше да я вижда повече.

— Нямаш нужда от белезниците — каза му тя. — Заключил си ме. Няма къде да отида. Боиш се да не би да те причакам зад вратата и да те удуша с тоалетна хартия, за да избягам оттук, така ли?

Тя продължаваше да го моли, но гласът й зазвуча по-силно отпреди, почти ядосано.

Той остави храната на пода, без да продума и взе подноса от обяда.

— Как можеш да ме държиш тук окована като животно? — Тя го гледаше, а слабото й тяло трепереше. — Не ме смяташ за човешко същество? Това ли е?

Той още веднъж изпита недоверие и се замисли дали може да определи формата на лицето му под качулката. Може би щеше да успее да го опише достатъчно добре или дори да го разпознае по-късно.

— Най-добре е всичко да си остане както си е сега — продума той безстрастно. — Така опасността и за двама ни ще бъде най-малка.

Тя стисна зъби.

— Какво бих могла да ти направя? Да ти счупя ръката, например? Сигурно тежа не повече от четиридесет и пет килограма. А ти си два пъти по-тежък. А колко си висок — метър деветдесет и един или метър деветдесет и два?

Обхвана го гняв. Тя вече познаваше гласа му. Сега вече знаеше височината и теглото му. Беше се държал като глупак. Трябваше да се маха веднага оттук. Той се обърна.

— Долен кучи син… — Очите й се замъглиха от сълзи. Устните й трепереха. — Долен, безсърдечен кучи син!

Той отключи вратата, излезе и я затръшна зад себе си. Тя остана да седи и да се взира в гладката стомана със замъглени очи.

Почуди се дали баща й ще бъде склонен да преговаря и усети как тази мисъл я ядоса още повече.

„Не спори, татко, копеле такова. Не се пазари. Просто плати каквото ти поиска и ме измъкни оттук.“

Коста Брава, Испания

— Съжалявам — прошепна Мая.

— Недей — отвърна нежно Мерседес.

— Опитах се…

— Направила си всичко възможно.

— Провалих те!

— Тихо. — Те седяха на леглото, облени от синкавата светлина на ранния вечерен здрач. Куфарът на Мая все още лежеше неразтворен на пода.

Жалките половин милион долара от диамантите и рисунките бяха истинско разочарование. Но тя не беше кой знае колко изненадана. Много отдавна беше научила максимата, че цената е една, когато купуваш, и съвсем друга, когато продаваш.

Поне имаше парите в наличност и Мая ги беше депозирала в сметка в швейцарска банка на връщане в Испания.

— Аз съм тази, която трябва да съжалява, че те изпратих с такава непосилна задача. — Тя отмахна косата от лицето на Мая. Кадифените й кафяви очи плуваха в сълзи. — Не плачи повече — каза Мерседес. — Да не мислим за това. Парите са нищо. Ще ги намеря по друг начин.

— Колко още може да ти трябват?

— Дори и ако приема милиона, който Жерард ми предлага, ще ми трябват повече от пет милиона долара.

— Господи! Толкова много. Толкова много. Откъде ще ги намериш?

— Къщата. Имението. Свързах се с един агент. Обявявам ги за продажба. Къщата и земята. Картините. Килимите. Мебелите. Но ще отнеме време. И всичко ще бъде продадено на безценица — додаде тя горчиво. — Вече видяхме какво произлезе с диамантите и рисунките, а те бяха нещата, от които можех да се отърва най-бързо.

— Нищо друго ли нямаш?

Мерседес поклати глава.

— Нищо.

— Остава Доминик — каза Мая бавно.

— Да.

— Той дори не се е обаждал, след като изпратиха онзи кичур коса.

— Да, не се е обаждал.

Мая погледна лицето й. Беше като маска. Тесният прав нос и спокойната извивка на устните бяха почти ведри. Единствено тъмните загадъчни очи таяха болка в дълбините си. На Мая й се стори, че през последните седмици косата на Мерседес беше побеляла още повече.

— Ще трябва да го попиташ директно — рече тя. — Ще го направиш ли?

Де Кордоба не беше от хората, които спят дълбоко. Звънът на телефона край леглото му наруши съня му веднага. Той включи лампата и записващото устройство и грабна слушалката.

— Digame?^[1]

От другата страна му отвърна само тишината, нарушавана от ехтенето при обажданията от голямо разстояние. После чу груб американски говор:

— Дай ми Мерседес Едуард.

Сърцето на Де Кордоба заби лудо. Той чу лекото щракване, когато Мерседес вдигна слушалката на телефона в своята спалня. Наведе се напред, за да се увери, че касетата в касетофона се върти.

— Сеньора Едуард не може да се обади — рече той. — Кой я търси?

— На мен може да се обади — произнесе гласът. — Аз съм този, който държи момичето. Свържи я.

Де Кордоба изчака да види дали Мерседес ще заговори.

— Свържи я, ти казах! — Гласът се извиси рязко. Той даде още една възможност на Мерседес да отговори. Когато тя не го направи, отново заговори:

— Името ми е Хоакин де Кордоба — произнесе той предпазливо. Гласът му звучеше странно в собствените му уши. Напрегнато. — Аз съм представител на семейството. Сеньора Едуард ми е дала всички пълномощия да преговарям от нейно име…

— Върви по дяволите! — прекъсна го разгневено гласът. — Върви по дяволите и ти, и твоите преговори. Не искам да разговарям с никой друг освен с нея. Свържи кучката. Веднага!

Мерседес продължаваше да не продумва.

— Моля ви — рече Де Кордоба внимателно. — Запазете спокойствие. Преди да направим каквото и да било, имаме нужда от някакво уверение, че вие сте похитителят на Идън, че тя е в безопасност и че е добре…

— Тя не е в безопасност! Ще я нарежа на парчета… — Гласът затрепери.

Де Кордоба прехапа долната си устна и замълча.

— Ще позвъня пак след петнадесет минути. Ако някой друг освен Мерседес Едуард вдигне телефона, никога повече няма да чуете мен или момичето.

Линията замря. Де Кордоба остана да седи неподвижно известно време, после бавно се пресегна и спря записващото устройство. Погледна часовника до леглото си. Три и петнадесет сутринта. Още не се беше зазорило над Америка.

— Какво ще правиш? — попита той в слушалката.

— Ще дойда в стаята ти — отвърна Мерседес и затвори.

Де Кордоба се изправи и облече халата върху слабото си тяло. Докато решеше косата си пред огледалото в банята, лицето му изглеждаше бледо и уморено. Но той чувстваше как адреналинът циркулира във вените му. Значи се беше започнало. Най-накрая бяха установили контакт. Той извади бутилка уиски от шкафа и наля три чаши.

След няколко минути Мая и Мерседес влязоха в стаята му. Мерседес носеше копринен халат, а по-младата жена беше облякла спортен екип.

— Чакането свърши — каза той на Мерседес и я целуна по двете страни. Кожата й беше топла и уханна. Той им подаде чашите. Вдигна своята леко. — За бързо и успешно разрешение!

Пусна им касетата, която беше записал, и те я изслушаха мълчаливо. Лицето на Мая се обтегна, когато чу жестоката заплаха, но по това на Мерседес се бе разляло ледено спокойствие, несмутено от рязкото събуждане и грубия глас на касетофона. Лицето й изглеждаше необичайно младо без грим, а кожата й беше гладка и мека. Нито устните, нито пръстите й трепереха.

Тя отиде и седна на леглото на Де Кордоба до телефона.

— Искаш ли да изслушаш записа още веднъж? — попита я Де Кордоба.

— Не. Помня думите му.

— Добре. Важното е да се придържаш към репликите, за които се споразумяхме. Не се оставяй да те сплаши. Не се разсейвай от онова, което ти казва, че ще направи. Всичко това е част от играта. Разбра ли?

— Да.

— Ще се опита да установи контрол над теб още от самото начало. Ще се опита да ти дава заповеди, да прави уговорки. Трябва да му покажеш, че не може да те сплаши.

— Знам какво трябва да правя, Хоакин. — Мерседес неочаквано се пресегна и го погали по ръката, сякаш той, а не тя, имаше нужда от утеха. — Не се безпокой. Мога да се справя.

— Знам, че можеш — кимна й той и се усмихна леко.

Мая заговори за пръв път, откакто беше дошла.

— Той изглежда толкова… нестабилен. Толкова емоционален. — Тя не беше отпила от чашата си, но стоеше и я стискаше толкова силно, че заплашваше всеки момент да я пръсне. — Ами ако е някакъв маниак?

— Просто е много нервен. На този етап, всички са напрегнати — успокои я Де Кордоба. — Агресията е задължителен елемент. Това е стандартна процедура. В началото винаги стоят насилието и враждебността. Може да прибегне до употребата на грозни ругатни. Целта му е да те сплаши, да те извади от равновесие. По-късно, когато най-вероятно ще те е опознал, ще бъде нетърпелив и уплашен всичко да приключи. Опитай се да не обръщаш внимание на заплахите му.

— Ще се опитам — кимна тя.

— По-късно ще прослушаме касетата няколко пъти и ще видим дали не можем да разберем нещо за настроенията му. Засега ще трябва да се концентрираме върху онова, което се разбрахме да кажеш. Не обръщай внимание на грозните думи, Мерседес.

— Добре, няма. — Тя пресуши чашата си и пусна касетофона на автоматичен плейбек, за да могат всички да слушат разговора. Погледна часовника си. — Още пет минути, ако е точен. — Седяха мълчаливо.

Голямата къща беше притихнала като гробница. Дори и нощните шумове от градината не проникваха през двойните прозорци. Де Кордоба наблюдаваше Мерседес Едуард. Гладките й мускулести крака бяха голи под халата. Беше събула пантофа от единия си крак. Стъпалото й беше малко и със слаби пръсти. Ноктите на краката й бяха безупречно оформени и лакирани в същия бледорозов цвят като тези на ръцете.

Лицето й беше безизразно, погледът — разфокусиран. Той се замисли дали не трябваше да й напише сценарий, който да следва. Надяваше се тя да се справи с онова, което щеше да произлезе. Искаше му се той, а не тя, да отговори на обаждането. Похитителят щеше да я подложи на терор още от самото начало. Именно затова беше настоял да говори с нея. Щеше да поиска да й докаже колко зъл може да бъде.

Може би щеше да е по-добре, ако тя му дадеше да разбере, че е в депресия и му покажеше желанието си да сътрудничи. Това щеше да улесни нещата от една страна. Той щеше да се убеди, че не се опитва да скрие нищо от него.

Когато първия път телефонът звънна, тялото на Мая рязко подскочи. Мерседес включи касетофона и вдигна слушалката.

— На телефона е Мерседес Едуард — каза тя на изискан английски с лек акцент. Не получи отговор. Всички чуха отекващата тишина от другата страна на линията. — Слушам ви — рече тя.

Гласът, който се чу от ехото, беше груб и напрегнат.

— Държа дъщеря ти, Мерседес.

— Наистина ли? — Гласът й беше спокоен. — Бих искала да поговоря с нея, моля.

— Би искала да поговориш с нея?! — По линията се чу пращене, което можеше да е породено и от смях. — Това ще ти струва пари. Имаш ли сумата?

— Искам да се разберем за едно нещо — изрече Мерседес безстрастно. — Няма да преговарям с теб, който и да си ти, докато не получа доказателство, че дъщеря ми е жива и че е добре.

— Винаги мога да ти позволя да чуеш как вика — чуха те дрезгавия му глас. — Такова ли доказателство искаш?

— Не — каза Мерседес тихо и сдържано. — Искам нещо по-специално. Имам нужда от доказателство, че Идън е жива и че ти наистина я държиш при себе си. Подарих на дъщеря си първия й кон, когато беше на пет годинки. Попитай я как беше името му. Попитай я каква порода беше. Второ, имам нужда от име, с което да се обръщам към теб. За да съм сигурна, че няма да разговарям с измамници. Отсега нататък ще се представяш като Пол.

— Да не си полудяла? — повиши глас той. — Кой си мислиш, че командва тук?

— Никой не командва. Свържи се с мен отново, когато имаш отговорите на тези два въпроса. И не забравяй. Пол.

— Мръсница! Мога да правя с нея каквото си пожелая. Всичко! Чуваш ли? — Накъсаното му дишане се чуваше ясно. — Мога да я уморя от глад! Да я пребия! Да я изнасиля…

Де Кордоба видя как голите пръсти на Мерседес потънаха в мекия килим.

— Мога да я убия, ако пожелая! Мога да я разпоря…

Мерседес затръшна слушалката и прекъсна жлъчния глас.

Този път ръката й трепереше силно.

— Исусе! — прошепна Мая. Тя се беше изправила неволно. — Мерсе, какво правиш?

— Така пое риск — каза Де Кордоба сухо. — Трябваше да го оставиш да се успокои.

— Не — отвърна Мерседес. — Той не искаше да се успокоява. Чу гласа му.

— Предупредих те да не обръщаш внимание на заплахи и неприлични думи — повтори той търпеливо.

— Пое ужасен риск, Мерседес. — Мая беше пребледняла. — Провокира го.

— Показах му, че не може да ме уплаши толкова лесно, колкото си мисли. — Тя погледна другите двама души в стаята уморено. — В момента това е, което той иска, а не парите. — Тя погледна Де Кордоба. — Той не спомена нищо за пристрастеността й. Забеляза ли?

— Да.

— Може би още не е разбрал — предположи Мая.

— Може би. — Настъпи тишина. Мерседес се изправи. — Ще си легна.

— Той може да се обади отново — каза Де Кордоба.

— Не мисля. Ще изчака. Ще изчака, за да ме накаже. Но накрая ще направи така, както му казах.

— Не искаш ли да прослушаме записа отново? — попита Де Кордоба.

— Ако искаш, ти го изслушай. Аз чух онова, което той имаше да ми каже.

Де Кордоба беше впечатлен от самообладанието й. Той отвори вратата на стаята си.

— Справи се добре — каза й той. — Много добре.

Тя му се усмихна.

— Идън е моя дъщеря.

Аржентинецът затвори вратата на спалнята си след двете жени. Бяха оставили след себе си дъха на парфюм. Той отиде до записващото устройство. Върна касетата и изслуша напрегнато дрезгавия глас.

Интонацията не му звучеше съвсем провинциална, макар да не беше експерт по северноамериканските акценти. Гласът беше силен и принадлежеше на млад човек. Не беше груб. Умишлено се правеше на такъв. Иначе беше уверен, авторитетен глас. Но в него се долавяше още нещо, което накара космите на врата му да настръхнат.

„Мога да я убия, ако пожелая! Мога да я разпоря…“

Той изслуша касетата още веднъж и още веднъж. Докато я слушаше, отново беше озадачен от леденото спокойствие, което Мерседес беше запазила. За разлика от нея, собственият му глас по време на първия разговор беше нестабилен и нервен.

Но нямаше съмнение за другия глас. Сега вече можеше да различи чувството, което долавяше в него.

Чувството беше омраза.

Де Кордоба усети как му прилошава и се пресегна за бутилката с уиски.

Тусон, Аризона

Той се взря мрачно в нея през тъмните дупки на качулката. Идън усети гнева му, когато влезе в килията, усети опасността, която витаеше във въздуха.

— Първият ти кон. Как се е наричал?

— Първият ми кон ли? — повтори тя озадачено.

— Как се е наричал? — С тази качулка приличаше на инквизитор от Средновековието. Беше стиснал юмруци толкова силно, че вените на ръцете му бяха изпъкнали. — Каква порода е бил? Хайде, стига си ме разигравала!

Тя се взря в него за момент. Сърцето й подскочи от вълнение и сякаш заседна в гърлото й.

— Те искат доказателство, че съм жива! Ще се измъкна ли оттук?

— Просто отговори на въпроса.

— Името му беше Алфи. Алфи. Шотландско пони. Кафяво и бяло, беше шарен само… — Думите просто сами изскачаха от устата й. — Те ли ти казаха да попиташ това? Ще платят ли? Просто ми кажи дали…

— Майка ти се прави на интересна — каза той. Тонът му беше сериозен. Той извади малък касетофон от джоба си и седна на леглото. Сложи машинката пред нея. — Смята, че това е някаква измама. Затова ще й изпратиш малко съобщение.

— Майка ми ли?

— Ще й кажеш да не се прави на много умна. Ще й кажеш колко зле се чувстваш. Мисля, че знаеш какво имам предвид.

Лицето й беше пребледняло от внезапния шок.

— Шантажираш майка ми? А не баща ми? — Тя беше стъписана. — Защо нея? Защо не него? Той има много повече пари. — Зелените й очи го гледаха неразбиращо. — Какъв откуп искаш?

Той замълча за момент.

— Десет милиона долара — отвърна след малко.

Тя беше зашеметена.

— Десет милиона! Ти си полудял! Тя никога няма да успее да събере толкова много пари!

Той се взря в нея.

— По-добре се помоли да ги намери — каза той. — А сега си затваряй устата и се съсредоточи върху онова, което ти казвам. Имаш десет секунди да кажеш нещо на майка си. Десет секунди. Разбра ли? Кажи й колко много искаш да се измъкнеш оттук. Кажи й да не си играе с мен. Просто помни, че колкото повече ми сътрудничиш, толкова по-бързо ще излезеш оттук.

— Не!

Той включи касетофона и приближи микрофона към устата й.

— Десет секунди. Сега!

Идън се вгледа в микрофона. Никога не й беше хрумвало, че би могъл да иска пари от майка й. Винаги беше мислила, че баща й е мишената. За пръв път от няколко дни тя усети как в нея се надига безсилен гняв. Поклати глава.

— Няма да го направя — каза тихо.

— Искаш да бъда груб ли?

— Не ме интересува. Няма да й причиня това.

Той бавно отпусна микрофона.

— Можем да го направим по лесния начин — каза той невероятно спокойно, — или по-трудния. Но ще го направим. Ако трябва да те нараня, ще го направя. А сега, говори!

— Не.

Той бутна микрофона към нея.

— Говори!

Тя се сви до стената и поклати глава.

— Не мога да го направя — прошепна тя.

Той се пресегна към нея и тя неволно изпищя. Опита се да се претърколи по леглото по-далеч от него.

— Кажи й нещо! — Той я хвана за ръката и тя отново изпищя. Беше забравила силата му, която я парализираше от страх. — Кажи й колко много я обичаш!

— Не — каза тя задъхано. — Върви по дяволите! Няма да го направя!

— Всичко при теб трябва да става по-трудния начин — каза той с горчивина в гласа. — Нали?

— Отвратителен си — изрече тя и се отдръпна още по-далече от него.

Той я сграбчи за китката и изви ръката й зад гърба. Мъчителната болка в рамото я накара отново да изпищи.

Той бутна микрофона към устата й със свободната си ръка.

— Кажи на майка си да те измъкне. — Тя усещаше горещият му дъх до ухото си. — Кажи й да прекрати всичко това.

— Не — прошепна тя.

Той изви ръката й още по-силно. Ноктите му се впиха в сухожилията й. Тя изскимтя от болка.

— Помоли я! — процеди той. — Тя те обича толкова много, нали? Помоли я…

Идън поклати глава и стисна зъби. Той изви ръката й още повече и болката стана непоносима. Усети как кокалът излиза от ставата й и сухожилията се опъват до скъсване. Погледът й се замъгли. После нещо се пречупи вътре в нея.

— Мамо… — изплака тя. — Мамо, моля те! Измъкни ме оттук! Моля те! Моля те…

Пусна я и тя се сви на кълбо. Ръката й висеше безжизнена. Болката бавно обхвана цялото й тяло, а рамото й започна да пари. Заплака тихо.

Той също трепереше и касетофонът изтрака в ръката му. Превъртя касетата и я пусна. Идън чу собствения си глас, който виеше от касетофона.

Мъжът се изправи и се надвеси над нея. Тя чу накъсаното му дишане.

— Не исках да те наранявам — прошепна сподавено той и затръшна вратата на излизане.

Тя притисна отмалялата си лява ръка към тялото и се загледа в затворената стоманена врата. Точно сега сигурно преговаряше с майка й, иначе нямаше защо да прави този запис.

Около нея цареше пълна тишина. Наистина ли се беше случило? Или това беше само сън, халюцинация, породена от самотата? Реалността бавно избледняваше. Колко дълго беше стояла тук? Около месец? Не, със сигурност по-малко от месец. Но нейното минало и реалността навън започваха да избледняват.

Вече й беше трудно да си спомни времето, когато не беше затворена в тази килия, окована за това легло. Животът й се беше смалил до тази клетка.

Десет милиона долара. Сумата беше прекалено голяма. Майка й щеше да се разори, ако я платеше. Обзе я вина, която надвисна над нея като гигантски черен гарван с разперени крила. Винаги беше създавала само неприятности на майка си. Колко много болка й беше причинила? Отношенията им бяха влошени от толкова дълго време.

Изведнъж стомахът й се сгърчи от внезапна болка и тя се приведе напред. Болката я накара да се превие на две. След малко болката се усили. Тя се задъха и се сви така, че коленете й докоснаха челото. Може би причината се криеше в сблъсъка. Или отново й прилошаваше.

Нуждата я обзе отново, без предупреждение, с невероятна сила. Бяха изминали часове, дори дни, откакто за последен път беше мислила за дрога. Сега всеки нерв в тялото й се беше превърнал в раззината уста, която крещеше обезумяла и молеше за наркотика. Тялото й се изопна и физическите болки преминаха в агония.

Господи, колко силно искаше да се боцне в този момент! Желанието беше толкова силно, че я задушаваше.

Тя беше миниатюрна, трепкаща светлинка в безкраен тъмен океан. Всеобхватната пустота на вселената я смазваше. Изпълнената със самота и вина безкрайност кънтеше около нея. Собственото й същество се беше разсеяло, изчезнало. Тя беше лишена от всичко. Беше напълно беззащитна.

Неистово копнееше за защитата на опиата. Искаше да усети онези топли, любещи прегръдки, които я защитаваха и я изолираха от болката, от самотата, от страха, от смъртта. Искаше да се завърне в храма на удоволствието, в онази ярка бяла светлина…

Закри лицето си с ръце — сякаш изгнаница пред вратите на рая — и заплака. Сърцето й се късаше.

След известно време погледна към подноса. Каната с вода беше пълна. В този момент вече не можеше да понася собствената си мръсотия. Тя се насили да седне, свали джинсите, бикините и фланелката си.

Белезниците на китките й бяха закачени за дълга верига, омотана около желязната рамка на леглото, така че тя не можеше да свали фланелката изцяло. Остави я да виси на веригата и седна гола на ръба на леглото. Взе каната и загреба шепа вода.

Изми първо лицето си, а после и слабините. Господи, мечтаеше си за малко сапун. Кожата й настръхна от съприкосновението с водата. Под нея прозираха крехките й кости. Сякаш миеше нечие чуждо тяло, което й беше непознато. Напръска с вода корема и гърдите си, после подмишниците си и шията. Почувства се чиста и освежена.

След това се избърса с чаршафа, който и без това беше мръсен и смачкан, и изпра бикините си с останалата вода. Не беше кой знае какво, но се почувства несравнимо по-добре.

Разтръска чаршафа и го простря на леглото, за да изсъхне. Обу мокрите си бикини и фланелката. Не искаше той да влезе и да я намери гола. Остави джинсите си да просъхнат.

Въздухът в килията, който винаги й се бе струвал възтопъл, сега охлаждаше кожата й. Усилието я беше изтощило. Тя се облегна назад и остави тялото си бавно да се отпусне. През цялото време, докато употребяваше наркотици, почти не бе мечтала. Единствените моменти, когато в съзнанието й се явяваха образи, бяха след като си бе била поредната доза. Сънят й беше непробуден. Не сънуваше. Но тук, в тази килия, сънуваше толкова много и толкова реални сънища, че понякога се ужасяваше.

Всякакви сънища — чудовища, които я преследваха; мътни детски спомени, които оставаха с нея дълго след като се бе събудила; понякога сънуваше неща, които бяха лишени от всякакъв смисъл, и веднага щом се събуждаше, пропадаха в бездната на несъзнаваното.

Сега сънуваше всеки път, когато заспеше. Първият й сън винаги беше странен, защото знаеше, че жената, която се явяваше в него, беше баба й, а не майка й. А никога не бе виждала дори нейна снимка. Онова, което виждаше насън, беше образ, който тя сама си бе изградила от нещата, които майка й й бе разказвала някога. Виждаше сивите очи и тъмната коса и чуваше нежен глас, който й говореше на испански.

После сънуваше коня, който майка й й беше купила — Сипсел. Сънуваше, че язди на манежа, обляна в ярка средиземноморска светлина. Изпълняваше перфектно всеки скок, разсичайки въздуха на две. Сънуваше, че се е освободила от наркотиците. Скачаше от коня и падаше в разтворените обятия на майка си. Очите й бяха тъмни и топли. Собственият й поглед се стопляше единствено когато я погледнеше. Тя се сгушваше в майка си и изведнъж се превръщаше в малко момиченце и потъваше в любовта, която от толкова отдавна й бе отказвана.

После сънят претърпяваше метаморфоза.

Тя си беше у дома. Но нещо не беше наред.

Беше окована във вериги, които бяха тежки и студени и не й позволяваха да се движи.

Баща й и майка й бяха наблизо. Но те сякаш не я забелязваха. Не я чуваха, когато ги викаше.

Караха се. Лицето на майка й беше пребледняло и изопнато и Идън знаеше, че това е най-лошата им разправия досега. Баща й крещеше ужасни неща на майка й, които я плашеха. Неща за майка й.

Идън искаше да си запуши ушите, но веригите не й позволяваха.

Най-накрая баща й я забеляза и се приближи до нея. Тя видя онова щръкнало, ужасяващо нещо, което стърчеше от слабините му.

Но не то я караше да крещи. А онова, което той изричаше. Устните му се движеха, а думите, които излизаха оттам, бяха ужасни. Трескави думи и гръмък сатанински смях. Стените започваха да се пропукват, таванът се свлече, а тя не можеше да се измъкне. Думите на баща й бяха причината къщата да се руши.

Тя крещеше и се опитваше да заглуши думите му, да спре рушенето на къщата, да не й позволи да ги затрупа. Знаеше, че ако успее да спре думите му, тогава всички ще са в безопасност. Крещеше толкова силно, че гърдите й се раздираха, а ушите й глъхнеха.

Вече беше будна. Потънала в пот. Седна на леглото. Сърцето й биеше лудо, сякаш щеше да изскочи навън.

— Изкрещях ли? — попита тя задъхано.

Нямаше кой да й отговори.

Веригите бяха истински. Но сивите стени бяха на мястото си. Обзета от непоносимо усещане, тя се сви на една страна и зарови лице във възглавницата.

Санта Барбара, Калифорния

Доминик ван Бурен седеше сам край басейна. Икономката му донесе телефона. Той взе апарата.

— Ало?

— Доминик, Мерседес е.

— Мерседес? — Той вдигна краката си на един стол пред себе си и размаха белите си мокасини. — Здравей. Как е при теб? Има ли новини от Идън?

— Да не би това да те интересува? — Той долови горчивината в гласа й и се усмихна леко. — Цяла седмица дори не си направи труда да ми позвъниш.

— Явно добре се справяш с нещата. Има ли нещо ново? Изпращали ли са ти пак кичури коса, изцапани с кръв?

— Похитителят на Идън се свърза с мен по телефона.

— А-ха. С каква цел?

— За да ме сплаши. Поисках да ми даде някакво доказателство, че Идън все още е жива, преди да продължим с преговорите.

— Жива ли? Не бъди толкова мнителна. Разбира се, че Идън е жива. Тя е тази, която е планирала целия този фарс.

— Това не е фарс.

— Е, имаш право на собствено мнение. Както и аз на свое.

— Доминик, разговарях с мъжа, който я е отвлякъл. — Гласът на Мерседес заглъхна. — Идън се намира в смъртна опасност. Ако не я спасим, никога повече няма да я видим.

— Глупости. Това е измама. Взела е идеята от хлапето на Гети и сега се опитва да го приложи и на нас.

— Не разбираш ли, че Идън е неспособна да ни причини подобно нещо?

— Идън е способна на всичко. — Той се засмя. — Никога не съм си мислил, че точно ти би могла да се хванеш на нещо толкова прозрачно. Сигурно започваш да губиш контрол над реалността. Ако си толкова убедена в това, което казваш, тогава иди в полицията.

— Не! Никаква полиция.

— И просто да платим? Наистина ли ще изпратиш десет милиона долара на някакъв непознат, който твърди, че е отвлякъл Идън?

— Не виждам друг начин. За разлика от теб, аз не мисля, че това е измама или някаква машинация. Убедена съм, че тя е отвлечена. Заплашиха да я подложат на мъчения, Доминик. Вярвам, че ако не платим сумата или ако отидем в полицията, те ще изпълнят заплахите си.

— Мислиш ли? Тогава плати десет милиона долара, сладурче, и се успокой.

— Не е толкова лесно да дам десет милиона, Доминик. — Напрежението се долавяше ясно в гласа й.

— Обзалагам се, че е така. Вероятно ще се съгласи и на десет хилядарки. Това ще й осигури дрогата поне за няколко месеца.

— Знаеш какво ще ти поискам.

— О, да — провлече той. — Искаш от мен да хвърля на вятъра няколко милиона долара. Това искаш да направя.

— Искам от теб да ми дадеш пари назаем. — Тя стисна зъби. — Обещавам да ти ги върна.

— Как? — попита той кратко.

— Доминик, моля те!

— Не смяташ ли, че това е малко странно — попита той рязко. — Защо искат парите от теб, а не от мен? Сякаш са очаквали, че аз няма да се хвана на въдицата. Или сякаш са решили ти да бъдеш… наказаната. А?

— Не можем да сме сигурни — отвърна тя тихо.

— Вярно е. Сигурно е, че ако се хванеш на въдицата им, ще бъдеш разорена. А Идън ще е спечелила своята малка игричка.

— Доминик — рече тя, — не можеш да се скриеш под претекст, че всичко това не се случва наистина. Идън никога не е била идеалното дете. Но пък и нито един от нас двамата никога не е бил идеалният родител. Вероятността да намери стабилност при нас беше много малка…

— Не, Мерседес. Не. Уморих се да си посипвам главата с пепел заради Идън. Истината, срещу която ти не искаш да се изправиш, е, че тя е загнила отвътре. Така си е била родена. С бацила.

— Това, което казваш, е ужасно!

— Нима?

Настана мълчание.

— Можеш да си мислиш каквото си пожелаеш за това какви са същинските причини за проблемите на Идън — каза Мерседес най-накрая уморено. — Остава обаче фактът, че ако отвличането е истинско и не платим парите, те ще започнат бавно да я осакатяват. А накрая ще я убият. Разбираш ли това?

— Нека да го кажа по друг начин, Мерседес. Обичам своя дом и начина си на живот. Ала вече не обичам Идън. Не съм готов да рискувам финансовата си стабилност, за да задоволя някакъв неин порочен каприз.

— Финансовата си стабилност? Само за това ли те е грижа?

— О, да. И то много. Но докато сме на темата за ценностите като относителна величина, позволи ми да кажа още нещо. — Обземаше го гняв, а в стомаха му сякаш започваха да пълзят червеи. — Ако Идън е нагазила в по-дълбоки води, отколкото може да плува, което е малко вероятно, то остави я да се удави или да се научи да плува, Мерседес! Поне веднъж я остави сама да се спаси без наша помощ.

— Как би могла да се спаси сама в случая?

— Това си е неин проблем. Ти, разбира се, можеш да платиш каквато сума поискаш. Просто не искай от мен да участвам дори и с един цент. Дори и с цент! Не искам да имам нищо общо. Това е последната ми дума.

Той затръшна слушалката и потри корем. Телефонният разговор беше активирал язвата му. Червеите в стомаха му продължаваха да пълзят и да си проправят път към хранопровода. Прилоша му от гнева, който изпитваше. Дяволите да я вземат Мерседес! Дяволите да я вземат и Идън! Те двете бяха вгорчили, не, съсипали живота му.

Той влезе бързо в къщата, отиде в кабинета си и отвори сейфа.

Раздели кокаина на магистралки на политурата на бюрото и го смръкна умело. Съвсем скоро духът му отново се възроди и извиси. Той се наслади на възвишеното усещане, отпуснат назад на стола си.

Какво значение имаше всичко това, по дяволите?

Той погледна през прозореца. Вятърът поклащаше палмите и довяваше дребни листа от другата растителност по гладката повърхност на басейна. Следобедът беше студен. Слънцето се отразяваше в морето и хладнееше. Той вдигна телефона и набра номера на Леонора.

Коста Брава, Испания

Второто обаждане дойде късно вечерта във вторник. Хоакин де Кордоба беше в леглото си, а Мерседес в кабинета си, но и двамата вдигнаха едновременно слушалките. Както и преди, Хоакин заговори пръв.

— На телефона е Хоакин де Кордоба. Кой се обажда?

— Дай ми жената.

Гласът не можеше да бъде сбъркан.

Този път тя заговори веднага.

— На телефона е Мерседес Едуард. Кой се обажда?

— Пол. Името на коня е Алфи. Бил е шотландско пони.

— Да — рече тя и гласът й леко се извиси от вълнение. — Да, правилно.

— Само за да ви убедя — продължи мрачно гласът, — ето ви и кратко съобщение от самата Идън.

По линията се чу писък. После прозвучаха риданията на Идън: „Мамо… Мамо, моля те! Измъкни ме оттук! Моля те! Моля те…“.

Изведнъж гласът секна.

— Идън! — Изведнъж самообладанието, трупано през седмиците на самоконтрол и емоционално потискане, се срути. Де Кордоба, който седеше на леглото си, чу как тя извика. — Не я наранявайте! Моля ви! Не я наранявайте…

Аржентинецът се взря в килима на пода, докато тя хлипаше. От другата страна на линията не се чуваше никакъв звук.

Сълзите на Мерседес имаха горчив и тръпчив вкус. Отмина много време, докато те пресъхнат.

— Моля ви… — прошепна тя. — Никога не е сторила нищо лошо никому. Не я наранявайте.

— Ще правя каквото си искам с нея. Тя е моя. — Гласът ликуваше. — Тя е в моите ръце.

— Да, да.

— Нараних я, защото ти си придаваше важност пред мен.

— Трябваше да разбера…

— Мога да направя живота на дъщеря ти лесен, но и много труден. Мъчителен. Сега вече си убедена в това, нали?

— Да — продума глухо Мерседес. — Разбирам.

— Има само един начин да бъдеш сигурна, че тя ще остане невредима. Прави каквото ти кажа! Следвай точно инструкциите ми.

— Да, да, ще го направя.

— Слушай ме и тя ще бъде добре. Ако пак се правиш на много умна, ще й причиня мъка. Разбра ли?

— Разбрах.

— Ако отново ми се наложи да я нараня, вината ще е твоя. За пореден път.

— Искам да ти сътруднича. Искам Идън да се върне. Повярвай ми! — Независимо дали играеше или не, Де Кордоба си помисли, че разстроеният й глас наистина звучи убедително. Нямаше я арогантната студенина от миналия път. Явното й подчинение накара похитителя да се отпусне.

— Полицията подслушва ли телефона?

— Не, кълна се. Полицията не е уведомена нито тук, нито в Калифорния.

— Това няма значение. Имаш ли парите?

— Опитвам се да ги събера. Наистина се опитвам. Но е трудно. Почти невъзможно.

Гласът отново премина в ръмжене.

— Искаш ли да отрежа някой от пръстите на дъщеря ти?

— Не мога да намеря толкова голяма сума за толкова кратко време!

— Не ме лъжи. Имаш парите.

— Грешиш. Защо си мислиш, че съм толкова богата? Не съм. Искаш прекалено много от мен. Не знам откъде бих могла да намеря толкова много пари.

— Продай къщата!

— Продавам всичко, което мога… — Гласът й потрепери и стана още по-напрегнат. — Моля те! Заради Идън, послушай ме! Мога да ти дам онова, което имам в момента. Това са много пари. Всичко, което имам. Приеми го. Пусни дъщеря ми. Можеш да изчакаш, докато накрая получиш цялата сума.

— Сумата е десет милиона. Нито повече, нито по-малко.

— Никога не бих могла да намеря толкова много пари в брой. Ще ми отнеме години.

— Исусе! — И двамата подскочиха от пороя необуздани крясъци. Мъжът буквално се дереше в слушалката. — Играеш си с живота на дъщеря си! Не разбираш ли? Що за майка си? Пазариш се за собствената си плът и кръв. Това да не ти е сергия за плодове. — Гласът бавно сниши октавите, до които се беше издигнал. — Знам колко си богата. Знам как си спечелила парите си. Знам за теб повече, отколкото можеш да си представиш. Мислиш си, че можеш да ме заблуждаваш? Познавам те. Не ми се прави на бедна, проклета кучка такава!

Последните думи бяха изречени с още по-злобно ръмжене. Мерседес млъкна. Де Кордоба стисна устни. „Спори с него! — подкани я той наум. — Не му позволявай да те сплашва.“

За тяхна изненада от другата страна на линията се чу злобен смях.

— Мога да изчакам, докато ти дойде умът в главата — рече той. Звучеше почти успокоен след гневния изблик. — Не харча много пари за дъщеря ти. Тя почти не яде. Просто се надявам да е жива… и с всичкия си, докато решиш да престанеш да се правиш на интересна.

— С всичкия си? — реагира рязко Мерседес. — Какво искаш да кажеш?

Той не й обърна внимание.

— Когато имаш парите, всичките пари, пусни частна обява в „Ню Йорк Таймс“. В обявата да пише: „Търси се замък в Испания. Цената е без значение“. После напиши и телефонния си номер. Разбра ли?

— Моля те! Кажи ми как е тя. Как е със здравето…

— Нищо. Нищо няма да ти кажа, докато не видя обявата.

Връзката прекъсна.

— Хоакин? — Гласът на Мерседес беше гробовен. — Легнал ли си си?

— Да. Но ще дойда при теб.

— Не. Остани там. Аз ще дойда при теб.

Лицето й беше бледо и изпито на фона на тъмната блуза и панталон, с които беше облечена. Очите й изглеждаха уморени. Чувстваше се ужасно самотна.

— Справи се много добре — каза й той. — Удивително добре.

Очите й го погледнаха с надежда.

— Мислиш ли?

— Позволи му да те хвърли в паника с онзи запис. Но иначе се справи идеално.

— Но той не е готов да преговаря, Хоакин. Иска цялата сума.

— Да, наистина иска много. Но ще преговаря, няма къде да ходи — рече той с повече увереност, отколкото чувстваше у себе си.

— Как бихме могли да преговаряме с него? Той не е с всичкия си. Каза, че повече няма да се свързва с нас?

— Ще се свърже. Ще изчакаме една седмица. После…

— Една седмица?! — не можа да приеме думите му Мерседес.

— Да — кимна той. — Една седмица. Достатъчно време, за да се успокои. После ще пуснем обявата. Текстът ще бъде почти същият: „Замък в Испания. Не мога да събера цялата сума, но ще платя онова, което мога. Моля ви, установете контакт“.

Тя чупеше пръсти нервно.

— Ами ако той не се съгласи?

— Ще се съгласи. Ще установи контакт с помощта на още записи и заплахи. Тогава ще споменем конкретна цифра. Например един милион. Оттам нататък всичко ще тръгне много по-лесно. Може да се споразумеем за около милион и половина. Което — добави той сухо, — и без това ще възлезе на една от най-големите суми за откупи, плащани някога.

Тя го гледаше с потъмнелите си уплашени очи.

— Той звучеше толкова… непреклонен.

Де Кордоба чувстваше, че Мерседес разчита на него и му се доверява.

— Въпросът е какво очакват те — каза той с мек глас. — Обичайната сума е между четвърт и половин милион долара. Те със сигурност са знаели това, преди да започнат операцията. Цифрата десет милиона е първоначалният залог. Казах ти това, когато се видяхме за пръв път. Нали?

— Да.

— Важното е заради Идън да звучиш правдоподобно. Трябва да ти повярват, че нямаш повече пари.

Тя кимна.

— Той отново не спомена нищо за нейната пристрастеност. Какво означава това?

— Може би е преживяла синдрома на отказването, без той да забележи.

— Възможно ли е да е толкова сляп?

— Може би е успяла да го скрие от него.

Той видя как очите на Мерседес изведнъж се напълниха със сълзи. Тя вдигна разтреперана ръка и се опита да скрие сълзите си, но беше прекалено късно — те вече се стичаха по страните й.

— Моля те, Мерседес… — докосна я по ръката.

Тя не се възпротиви и той нежно я придърпа към себе си. Не я потупа по рамото, нито я погали по косата. Просто я прегърна и усети как сърцето му се разтуптя, а плътта му потрепери от близостта на тялото й. Тя плачеше тихо, опряла чело на гърдите му. Той чуваше задавените хлипания, които издаваше.

— Гласът й беше на запис — рече той тихо. — Нищо чудно записът да е фалшифициран.

— Това беше гласът на Идън. Болката беше истинска.

И той беше усетил същото, но само поклати глава.

— Сигурно е имало някаква намеса. — Той отново се опита да внесе малко увереност в гласа си. Не беше трудно.

Докато я прегръщаше, косата й докосваше лицето му като тъмен уханен облак. Усети как по вените му се разлива топла нежност. Изведнъж се почувства като хлапак. „Шестдесет и три годишен хлапак — присмя се той на себе си. — Да не би да си влюбен, стари глупако?“ Но самоиронията му не беше изпълнена с горчивина.

— Не бива да му позволяваш да те разстройва. Трябва да се опиташ да си възвърнеш самообладанието.

— Вината е моя — чу я той да шепне. — Вината е моя…

— Разбира се, че не е твоя.

— Така е. Моя е.

Той я пусна и й подаде носната си кърпичка.

— Няма логика, Мерседес. Не трябва да се обвиняваш за отвличането на Идън, както и за нейната пристрастеност.

— Не ме познаваш — произнесе тя с разтреперан глас и обърса очи. Лицето й беше напрегнато. Изведнъж заприлича на стара жена. — Не знаеш какъв живот съм имала.

Той не се учуди.

— Разбира се, всеки от нас има и тъмни епизоди в миналото си…

— Но не всеки от нас носи злото у себе си.

Въпреки вълнението й той не се сдържа и се усмихна.

— Не мога да повярвам, че си способна да носиш злото у себе си, Мерседес.

— Повярвай ми — каза тя тихо и смачка нервно кърпичката. — Била съм толкова много неща. Може би сега трябва да платя за онова, което съм сторила. И ще платя. Искам да платя! Просто се ужасявам от мисълта, че може да се наложи Идън да плати крайната цена, не аз.

През съзнанието му премина сянка на съмнение.

— Да не би да намекваш, че този мъж те познава лично? Че е свързан по някакъв начин с теб?

— Не знам. Не мога да се сетя за никого конкретно, но всичко е възможно.

— Той каза, че знае как си спечелила парите си. Искаше да намекне… нещо. Какво искаше да каже?

За момент си помисли, че ще му отговори, но тя само поклати глава.

— Не сега — каза тя.

— Умея да пазя тайни, Мерседес. Ако има нещо, което не знам, нещо, което засяга Идън, трябва да ми кажеш веднага.

— Не се отнася до Идън — отвърна тя. — Ще ти кажа, но не сега. По-късно. Стига толкова за тази вечер. Ще си лягам, Хоакин.

Де Кордоба кимна с неохота. Лицето й носеше следи от напрежението и сълзите, но той го намираше за по-съблазнително от всякога. Не обръщаше внимание на възрастта и мъката. Даваше си сметка за огромната привилегия да я прегръща и успокоява, да вижда сълзите й. Чувстваше се така, сякаш му е било разрешено да разгадае някаква магия или нечие тайно присъствие и да се докосне до Еднорога.

— Приятни сънища — рече той и се наведе.

Възнамеряваше да я целуне по бузата, но тя явно беше решила да обърне лице, защото устните им се сляха. Бяха топли и меки под неговите. Сърцето му се изпълни с ново болезнено сладко усещане. После тя се отдръпна и бързо напусна стаята му.

Дали беше случайно? Или нарочно? Споменът за устните й беше още жив.

Той се върна механично в леглото си и си забрани да мисли за нея. А и нямаше кой знае за какво да мисли, освен за своята непокорна плът. Уханието й беше останало по тялото му. Сякаш беше оплела около него паяжина и го бе уловила в копринен унес.

Той пусна касетата още веднъж и изслуша внимателно гласовете.

„Що за майка си?“

„Знам как си спечелила парите си. Знам за теб повече, отколкото можеш да си представиш.“

„Не ми се прави на бедна, проклета кучка такава!“

Както и преди, омразата в гласа му се долавяше лесно. Както и преди, забеляза повторението на репликите от първо лице. Де Кордоба отново усети познатото ужасно чувство в стомаха. Ако това беше лично отмъщение, което имаше за цел да й причини мъка, а не да я лиши от парите й, то тогава целият му опит и знания щяха да се окажат безполезни.

Всъщност, колкото повече се намесваше, толкова по-зле щяха да стават нещата. Накрая можеше да причини само вреди.

Наля си малко уиски и го изпи замислено. Мерседес криеше много неща. Той усещаше това все по-осезателно и по-осезателно. Може би беше настъпил моментът да се изправи пред нея. Да поиска да сподели личните си подозрения с него, както и онова, което беше запазила единствено за себе си. И тогава, ако усетеше, че се е намесил прекалено много в нещо, което не може да постави под контрол, щеше да се отдръпне безмълвно и да предаде случая на някого другиго.

Той разклати питието в чашата си. Спомни си как тялото й се притисна към неговото. Топлите устни, които пожелаха неговите. Шестдесет и три, помисли си той изведнъж, не е чак толкова преломна възраст все пак. Тя е само няколко години по-млада от мен.

Насоката, в която бяха поели мислите му, го накара да се усмихне иронично. Какъв абсурд! Колко глупаво беше да позволи на илюзиите да нахлуят в тази иначе удобна мъжка обител. И все пак знаеше, че не може да я изостави, не и когато тя имаше такава голяма нужда от него.

Той си легна. По-късно в неспокойния си сън той отново чу гласа й: „Но не всеки от нас носи злото у себе си“.

Тусон, Аризона

Фурия от прах се носеше във въздуха на около един километър разстояние от къщата. Той излезе на верандата и вдигна ръка, за да заслони очи и да успее да види каква е причината за прашния облак. По пътя към къщата се движеше кола.

Той застана, наблюдавайки приближаването на облака.

Беше гол до кръста и носеше само избелели джинси и платнени обувки. Помисли си дали да не си вземе пушката, но после отхвърли тази идея. Просто трябваше да запази спокойствие.

Най-накрая забеляза колата — кремав кадилак „Елдорадо“.

Усети как в гърлото му се надига гняв. Беше Хатърсли, господин Бързо хранене. Изчака пристигането му със стиснати юмруци.

Голямата лимузина спря пред къщата и Кийт Хатърсли излезе от нея. Беше висок, побеляващ мъж с коремче. Облечен в панталони от рипсено кадифе, ръчно изработени обувки и джинсова риза с перлени копчета. От другата врата слезе някаква блондинка. Беше доста по-млада от петдесетгодишния Хатърсли. Големите й гърди напираха през разкопчаната й донякъде риза. Бедрата й опъваха силно джинсите. И тя носеше скъпи ботуши.

Хатърсли взе от задната седалка един стетсън с голяма периферия, сложи шапката на главата си и се усмихна приятелски.

— Е, здравей, Джоуел. Страшна жега, а?

— Да, горещо е — отвърна той кратко.

— Виждам, че си облечен подходящо. Показваш си мускулите, а? — Хатърсли поведе младата жена към верандата, положил фамилиарно длан върху задните й части. — Това е моята приятелка Лила. Лила, запознай се с Джоуел Ленъкс, един от най-талантливите млади скулптори на Америка.

Явно искаше думите му да прозвучат като комплимент. Те обаче прозвучаха така, сякаш рекламираше Ленъкс като свое собствено творение. Блондинката му се усмихна широко. Тя имаше идеални черти и големи плътни устни. Името й беше изписано на златната плочка с верижка на врата й. Той стисна бързо малката мека ръка, която тя му подаде, но не каза нищо.

— Решихме да се отбием и да хвърлим едно око на работата ти — рече Хатърсли весело.

Подбираше внимателно думите си за разлика от друг път.

— Показвам творбите си едва когато са напълно завършени. Не и преди това. Знаете го.

Хатърсли сви рамене.

— Да, разбира се. Но това се отнася за публиката. Тук аз съм поръчителят. Мисля, че това ми осигурява някакви специални привилегии.

Мъжът беше дошъл тук с любовницата си, за да се похвали и да се покаже като щедър меценат. Джоуел не поглеждаше към нито един от двамата.

— Казах ти, все още не е готова за гледане.

Хатърсли погледна към блондинката, после към Ленъкс.

— Хайде, Джоуел — каза той, все още усмихнат. — Да не би да ми казваш, че не мога да я зърна, преди да ти платя?

— Показах ви скиците, господин Хатърсли.

— Да, но скиците не са скулптура, Джоуел. Бих искал да хвърля един поглед върху истинското произведение. Къде е то, отзад, под навеса ли?

Ленъкс не помръдна. Блондинката заговори провлечено като малко разглезено момиченце.

— Кийт, скъпи, може би трябва да се върнем, когато господин Ленъкс ще е готов със скулптурата.

— Строителите приключват след няколко седмици. Искам да я видя.

— Не мисля, че идеята е добра.

— За кого? За мен или за теб? Аз ще платя пет хилядарки за този камък — отсече Хатърсли грубо. — Вече ти дадох две хиляди, синко. Да, мисля, че това ми дава правото поне да я зърна. Да, по дяволите, мисля, че имам това право! Ами ако не я харесам?

Джоуел трябваше насила да разтвори зъби, за да проговори.

— Ако не я харесате, тогава няма да я купите, господин Хатърсли.

— Глупости! — отвърна Хатърсли. Той вече не се усмихваше. — Не се дръж като задник. Искам да видя камъка. Веднага! Чу ли ме?

— Да, чух ви.

— Е, хайде, тогава.

Ленъкс си помисли дали да не забие едно кроше в лицето на мъжа. Или да го срита на земята. Да види как кръвта шурти от месестия му нос като презрял домат, стъпкан в прахта…

Лила все още се усмихваше весело или просто беше прекалено глупава, за да усети напрежението между двамата мъже. А може би просто се забавляваше. Погледът й безгрижно обхождаше голия му торс, като се задържа повече време върху белезите.

Ленъкс прогони с усилие мисълта за насилие от съзнанието си. Не биваше да губи контрол, не и за нещо толкова обикновено като това.

Покажи му камъка и го разкарай, каза му вътрешният му глас.

— Под навеса е — произнесе той и ги поведе нататък.

Спечелил спора, Хатърсли отново се усмихна широко. Той отново потупа момичето отзад, докато заобикаляха къщата.

— Сам е проектирал къщата — чу го Ленъкс да й казва. — Построил я е със собствените си ръце. Добра работа е свършил, нали?

— Наистина ли сам си построил тази къща? — попита го тя, когато спряха. Той кимна. Тя се загледа в скосените, елегантни линии на постройката. — И цялата дървения ли си изработил сам?

— Да — изръмжа той и ускори крачка така, че и те трябваше да подтичват.

Той дръпна платното под сянката на навеса и отстъпи. Хатърсли и Лила пристъпиха напред и огледаха скулптурата.

— Добре — проточи Хатърсли. — Много добре.

— Не мисля, че трябва да се тревожиш за своите пет хиляди долара, Кийт — отбеляза момичето най-накрая.

— И аз така мисля — съгласи се Хатърсли. По лицето на мъжа се прокрадна алчност да я притежава час по-скоро.

— Великолепна е.

— Да — кимна тя, — наистина е великолепна.

— Ще я сложа в нишата на стената точно до голямата камина. — Хатърсли размаха дебелите си ръце. — Точно до нея има тесен прозорец, откъдето ще идва малко странична светлина, която ще я кара още повече да изпъква. А през зимата, когато камината е запалена, ще мога да седя и да гледам играта на светлосенките по нея. Ще бъде истинско великолепие. Истинско…

Блондинката не го слушаше. Тя беше прехвърлила вниманието си от скулптурата към Ленъкс. Макар да го гледаше от прост интерес, това все пак го притесни. Погледът й се плъзна по орловото лице с мустаци към скръстените на гърдите му ръце, чиито вени и мускули изпъкнаха. Тя огледа ширината на раменете му и тънката му, осеяна с белези талия. Хвърли поглед и на слабините му. После се спусна надолу към дългите слаби крака, обути в избелели джинси. Накрая му се усмихна без свян. Имаше красива усмивка. Тя разкриваше розови венци и бели равни зъби.

Ленъкс не отвърна на усмивката й. Чудеше се как някой успява да опази кожата си толкова бяла под силното слънце на Аризона. Вероятно почти не излизаше на открито.

— Погледни всички тези неща. — Хатърсли посочи множеството фризове и скулптури под навеса. — Това момче наистина е талантливо, наистина, като ти казвам. Предполагам, че аз съм един от най-добрите ти клиенти, нали, Джоуел?

— Да, купил сте доста мои творби — отбеляза Ленъкс сухо.

— Дяволски си прав, и то съвсем не евтино. — Хатърсли се засмя. Той хвана Лила за ръката и я поведе на обиколка из навеса. Алчният му поглед се плъзгаше по камъните. — Погледни тази гола скулптура. И тази конска глава. Страхотна работа. Това за продан ли е?

— Не, не е.

— Не разбирам защо не отвориш галерия в центъра, синко. Ще се прочуеш. Стига да въртиш магазина с риза на гърба си.

— Може би ще се справи по-добре без риза — измърка блондинката.

— Онова нещо ей там, което е като животно, какво е, някакъв митологически сюжет ли? В стил навахо?

Ленъкс кимна.

— То за продан ли е?

— Не.

— По дяволите! Харесва ми. Ще ти платя добра цена.

Той отново се опита да разтвори стиснатите си зъби.

— Не, не е за продан.

Блондинката стисна ръката на Хатърсли.

— Може би господин Ленъкс не иска да се мотаем из ателието му, Кийт. Видя твоята скулптура. Да не прекаляваме с гостоприемството му.

— Да прекаляваме ли? — учуди се Хатърсли. — О, погледни лицето му. Може би наистина иска да се махаме. Направо може да уплаши човек с този мрачен поглед, нали?

— Да, така е — каза Лила, без да откъсва поглед от Ленъкс. — Има безмилостно лице. Чудя се дали и характерът му е толкова безмилостен?

— Безмилостен ли? — засмя се възрастният мъж. — Питай чичо Хо дали това момче е безмилостно.

— Тези рани от Виетнам ли са? — попита Лила.

— Пред очите ти е един истински герой — каза Хатърсли. — Колко си убил? Около двадесет?

— Значи това са рани, получени в бой. — Тя се протегна и докосна нежно белега във формата на звезда под гръдния му кош. Плътта му потрепери като на изнервен кон. — Сигурно те е боляло много.

— Върнал се е с куп медали — каза Хатърсли. — Америка е трябвало да го посрещне като герой. Вместо това, децата го заплювали. Нали така, Джоуел? А, синко?

Ленъкс усети как кръвта забучава в слепоочията му. Погледът му се замъгли и бялото се обагри в червено. Трябваше да си тръгнат веднага, преди да е избухнал. Той премести брезента, за да успокои треперещите си ръце, и после им задържа вратата, докато излизаха.

Когато мина покрай него, блондинката се отърка в тялото му. Той знаеше, че го направи нарочно. Усети меките й гърди да се опират в ръката му. Плътта му отново потръпна неволно.

Той заключи навеса и ги изпрати до кадилака.

— Предполагам, че и дума не може да става за едно питие? — каза Хатърсли в опит да се пошегува.

— Някой друг път, когато не работя — каза Ленъкс. Гласът му беше дрезгав от насъбралото се в него напрежение.

Блондинката огледа скалистите хълмове, кактусите и ниската къща.

— Обитавате едно наистина красиво място, господин Ленъкс — рече тя. — Имате великолепен дом. И рядък талант.

Той я погледна, без да продума. Чертите й се размазаха.

— Хайде, скъпа — извика Хатърсли, качи се в кадилака и запали мотора.

Лила обаче се задържа още навън. Не можеше да откъсне сините си очи от него.

— Бих искала да дойда тук някой друг път — каза тя на Ленъкс с бебешкия си глас, — когато сте в по-добро настроение. Може ли?

Той отклони поглед и не се осмели да заговори.

— Мисля, че вие сте един много специален човек. — Тя огледа тялото му и видя стаеното напрежение в твърдите мускули. Джоуел забеляза как зениците й потъмняха и тя премигна. — У Кийт няма нищо такова — рече тя тихо. — Просто му се ще да бъде такъв, но… Той много ви харесва. Не му се сърдете. — Тя му протегна ръка. Той не я пое. Тя се обърна и се качи в колата, без да демонстрира обида.

Хатърсли върна назад в облак прах и потегли, натискайки клаксона. Ленъкс зърна лицето на момичето, което го гледаше през задния прозорец на колата.

Той се върна в къщата чак след като прахта се разсея високо нагоре към безоблачното небе. Огледа спартански обзаведената стая. Трепереше. Едва бе съумял да обуздае гнева си. Той още издуваше мускулите и караше вътрешностите му да се бунтуват.

Усети как нещо в трахеята му се надига и го задушава. Жегата беше причината за това. Но не сухата жега на Аризона, а влажната, зловонна жега на Азия. Тя го задушаваше като гнила тиня, която изпълваше устата му.

Изведнъж край ушите му избръмча нещо — муха или просто някакъв шум в далечината. Той бързо тръсна глава.

Стисна зъби и чу как дъхът му излиза със свистене през ноздрите. Кожата му беше мокра от пот. Тя се стичаше на капки по гърдите и ребрата му.

Време беше да нахрани момичето.

Опита се да възвърне самообладанието си.

Тя спеше толкова непробудно, че дори не помръдна, когато той отвори вратата на килията. Остави подноса и се загледа в нея. Лежеше по гръб, отпуснала глава на една страна, с лице, обърнато към стената. Приличаше на заспало дете.

Той наклони глава, за да може да я разгледа по-добре. Явно се беше измила. Не миришеше лошо както преди. Беше само с бикини и фланелка. Голите й крака бяха слаби и бели. По костите й сякаш почти нямаше плът. Ръцете й бяха разперени, а веригата я държеше свързана с таблата на леглото.

Кой от нас двамата, помисли си той иронично, е истинският затворник?

Погледът му се плъзна по голите й бедра. Тогава се намръщи озадачено и се наведе напред.

Идън се размърда и отвори сънено очи. Той се пресегна и заби пръсти в бедрото й.

— Какво, по дяволите, е това? — попита той.

Момичето бързо се отдръпна от него. Тя се вкопчи за чаршафа и го дръпна, за да покрие тялото си. Той обаче го издърпа грубо. Платът беше евтино хасе и се раздра. Тя се долепи до стената и опря колене в гърдите си, притискайки ги към себе си, така че той да не може да види бедрата й. Мъжът се пресегна към нея. Яростната борба продължи цял един миг. Но тя не можеше да мери сили с неговите. Накрая капитулира и той задържа ръцете й настрани.

— Какво, по дяволите, е това? — повтори той.

Притискаше я към леглото, а пръстите му опипваха белезите по глезените й, зад коленете и по бедрата. В този момент разбра.

— Следи от убождания с игла — прошепна той. — Това са следи от игли, нали?

Тя не отговори. Веднага щом я пусна, тя сграбчи чаршафа и се покри с него.

Мъжът се изправи вдървено.

— Не е било някакво заболяване, нали? — произнесе той. — А наркотици.

— Не! — задави се тя.

— Да. Преминала си етапа на „студената пуйка“. Затова ти е прилошавало.

Тя поклати глава. Ала големите зелени очи го гледаха виновно и уплашено.

— Защо, по дяволите, не ми каза? — Чу се как й крещи. — Кучка! — Зашлеви я с разперени пръсти и видя как главата й се отметна на другата страна. Между устните й се появи струйка кръв. — А аз си мислех, че умираш!

— Аз наистина умирам!

— Глупости — изръмжа той. — Никой не умира от това, че отказва дрогата.

— Какво знаеш ти! — нахвърли се тя върху него. От очите й бликнаха сълзи. — Имам нужда от лекар! Имам нужда от помощ!

Той се пресегна и я сграбчи за единия крак. Тя понечи пак да се свие на кълбо. Той се наведе и отново огледа белезите по краката й.

Докосна подутите белези с пръст.

— Колко време си се боцкала? — попита той. — Пет години?

— Една година — отвърна тя през стиснати зъби. Продължаваше да се опитва да се прикрие със слабите си ръце.

— Лъжкиня. — Тя се отдръпна, сякаш очакваше нова плесница. — Как, по дяволите, си успяла да си причиниш това за една година? Да не би да си се боцкала наведнъж с по десет игли? Ти си наркоманка!

— Остави ме на мира — потрепери тя. Прикри бедрата си с ръце, отчаяно опитвайки се да се защити, и се отдръпна още повече от него. — Махай се!

Той разбра жеста й.

— Мислиш си, че искам да те изнасиля? Мислиш, че ще насоча към теб триметров прът? — процеди той. Гласът му трепереше. — Отвратително! Погледни се. Като сбръчкана малка жаба си.

Изведнъж момичето сякаш избухна. Тя изопна тяло, повдигайки се на ръце, и започна да го ругае, да му крещи и да го проклина с ярост, която сякаш го отрезви.

— Кой, по дяволите, си мислиш, че си, че можеш да ми се подиграваш? — крещеше тя. — Ти си този, който е болен! Ти си с болен ум! Нямаше да направиш това, ако не беше болен!

— Затваряй си устата!

— Майната ти! — Приличаше на малко подивяло животинче с блеснали очи и оголени зъби. — Ти си луд — повтаряше тя. — Болен си, не разбираш ли? Ти си луд, луд…

Той я сграбчи. Тя заби панически нокти в лицето му. Пръстите й попаднаха в очите му през дупките на качулката и дръпнаха плата. Тя усети как материята се къса.

Изведнъж лицето му лъсна пред нея и тя се взря невярващо в него.

Орлово лице, с тъмни мустаци и високи скули. Тъмна къдрава коса. Черни очи, които се взираха с подивял блясък в нейните.

Изведнъж в съзнанието й нахлу споменът за онзи ден в Лоръл Кениън. Мъжът, който я беше дръпнал от коня й. Тя се отдръпна ужасена.

— О, господи — прошепна тя. — Ти?!

Лицето му се изкриви от ярост. Той я сграбчи за косата. Завъртя я бързо с лице към стената. Тя се хвана за металната решетка на леглото. Той я хвърли по очи и я притисна към леглото. Дишаше тежко. Усети острата му мъжка миризма. Изведнъж почувства полъха на смъртта само на сантиметри от себе си.

— Заклевам се в Бога, че стана случайно — промълви тя отчаяно. — Който и да си, няма да те издам!

Той я държа така, сякаш цяла вечност. После рязко я пусна.

— Няма да кажа — повтори тя, без да вдига поглед. Очите й бяха плътно стиснати. — Никога няма да разберат, че съм видяла лицето ти, заклевам се, няма! Ще го пазя в тайна!

Тя чу как вратата се затръшна след него.

Бележки

[1] Digame? (исп.) — Ало? — Бел.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Мариус Габриел Плът и кръв (11)

Метаданни

Данни

Плът и кръв

Информация

История

Сваляне / Връзки

Десета главаОтказът

Мариус Габриел
Плът и кръв (11)

Десета глава
Отказът