Мариус Габриел
Плът и кръв (16)

Петнадесета глава
Признание

Пролетта, 1943

Мадрид, Испания

Мерседес се събуди на голямото легло. Всичко около нея беше от бяла коприна, гарнирана с дантела — калъфките за възглавниците, чаршафите, балдахинът над леглото, дори и нощницата, с която беше облечена. Лежеше сред изпомачканата бяла коприна и се опитваше да прогони кошмарите си.

Когато спря да трепери, тя седна в леглото и си сипа кафе от сребърния чайник, който я очакваше на масичката. Чашите от лиможки порцелан бяха невероятно тънки и толкова крехки, че можеше едва ли не да си отхапе малко от тях. За закуска й бяха сервирали кроасани и мармалад, но тя не обърна никакво внимание на храната. Из спалнята й се суетяха две прислужници.

— Какво е времето днес? — попита тя.

— Студено и дъждовно, сеньорита.

Ваната й вече беше пълна с гореща вода, която ухаеше на липа и незнайни цветя. Самата вана беше направена от розов мрамор и стоеше на четири лъвски лапи, подобно на царски саркофаг от някоя древна династия. Тя се плъзна във водата, от която излизаше пара, и затвори очи.

Една от прислужниците й донесе купчина затоплени, пухкави бели кърпи.

— В неделя е Великден — напомни тя на Мерседес. — Тази вечер сте канена на големия прием в двореца.

— Не съм забравила.

— С бялата рокля ли ще бъдете?

— Да.

— И ще можете да облечете самуреното палто! — възкликна момичето с развълнуван глас. — И да си сложите диамантите. — Тя взе сюнгера и насапуниса гърба и раменете на Мерседес. — Ще бъде прекрасно.

— Тази сутрин ще излизам — каза Мерседес. — Имам среща.

— Ще ви трябват палто и ботуши, сеньорита. И ръкавици.

— Извади ги.

— Да, сеньорита. Може би новото палто. Онова, което сеньорът ви купи от чужбина. Ще кажа на шофьора да приготви колата.

— Не. Колата няма да ми трябва.

— Времето е прекалено влажно, за да ходите пеша — предупреди я момичето.

— Ще взема подземната железница.

— Но, сеньорита! В неделя е Великден. Железницата ще бъде претъпкана. А и в това време…

— Ще взема подземната железница.

— Разбира се, сеньорита. — Очите на прислужницата проблеснаха закачливо.

„Мисли си, че отивам при любовник“ — каза си Мерседес.

— Да ви махна ли косъмчетата под мишниците?

Мерседес се облегна назад и вдигна ръце над главата си. Прислужницата насапуниса мишниците й и ги обръсна внимателно със сребърен бръснач.

— Посетителите започнаха да пристигат, сеньорита — съобщи другото момиче. — Вече ви очакват три госпожи. Представете си само! Да дойдат в този безбожен час! Някои хора са много нетактични.

— Ще се срещна с тях, преди да изляза.

След банята си Мерседес седна пред тоалетната масичка и се вгледа в собственото си отражение в огледалото. Жената, която я наблюдаваше отсреща, беше красива и изглеждаше пределно уравновесена.

Черната коса беше по-дълга, отколкото я беше носила по време на Гражданската война. Сега стигаше до раменете й и обрамчваше лицето и шията й. Беше напълняла след зимата на 1939 година. Ключиците й вече не стърчаха като криле на чайка, а гърдите й бяха станали по-заоблени. Тя разтвори робата си и огледа тялото си. Никога нямаше да напълнее повече. Гладът беше белязал разума й, но не и плътта. Никога нямаше да притежава пухкавите извивки на майчиното си тяло, след като я беше родила. Приличаше на новия тип жени — стегната и слаба, лишена от онези заоблени и уязвими изпъкналости и пищна плът.

След един месец щеше да навърши двадесет и пет години. По лицето й нямаше бръчки. Гладките страни и пълните устни принадлежаха на една млада жена. Но в очите й се четеше зрелост, тъма и непрогледност…

Във фоайето я очакваха три жени. Винаги идваха само жени. И в погледите им се четяха отчаяние и тъга. И трите изглеждаха опърпани, с мокри от дъжда коси. Износените им дрехи рязко контрастираха с италианския вълнен костюм на Мерседес и блузата от крепдешин. Тя не ги покани в салона, макар че там гореше камината. Копринените дамаски и махагоновите мебели нямаше да подхождат на случая.

Тя изслуша тъжбите им една по една в коридора като монахиня, която приемаше изповед.

Брат, крито се нуждаел от „прочистване“ на политическото досие, унищожаване на всички препратки към младежките му социалистически симпатии, за да може да се махне от тротоара, където зъзнел в студ и пек и свирел на цигулка за няколко дребни монети, случайно хвърлени в шапката му, и да се върне в оркестъра.

Син, който вече шест месеца бил в затвора без обвинение или процес и който бавно гаснел от туберкулоза.

Дъщеря, която била арестувана за проституция.

— В тези времена всеки е или проститутка, или крадец — каза тъжно майката без особена горчивина или срам в гласа. — Как иначе биха могли да живеят хората, сеньорита?

— Ще направя каквото мога — обеща Мерседес.

— Ако само полицията я остави на мира. Може и да срещне някой подходящ младеж. Някой, който да се грижи за нея.

— Ще направя всичко възможно. — Тя си записа подробности по случаите в един малък тефтер и изпрати жените, като им позволи да й целунат ръка и да й изкажат предварително благодарностите си.

— Господ да ви благослови, сеньорита! Господ да ви благослови…

 

 

Портиерът с ливрея побърза да отвори вратата пред нея, докато прекосяваше фоайето.

— Ужасен ден, сеньорита. Внимавайте с локвите. — Той допря ръка до шапката си в жест на уважение.

Тя мина под навеса над входа и излезе на Плаза Майор, като загърна яката на коженото си палто около шията. Изящните, застинали в спокойствие старинни фасади от седемнадесети век обграждаха бронзовата статуя на конник в центъра на площада.

Това си оставаше най-красивият градски площад вече повече от триста години. Ала щом напусна Плаза Майор, обстановката рязко се промени. Четири години след края на Гражданската война Мадрид, както и Барселона, продължаваха да носят следи от бомбардировките — порутени сгради, разчистени от развалини парцели, улици, които все още бяха затворени за движение.

Ужасната мизерия личеше по дрехите на хората и по начина, по който се движеха. Изпитото лице на глада беше навсякъде. Дори и в този ранен час хората се редяха на опашки за храна. Пред всяка месарница, пекарница и зарзаватчийница се виждаха притихнали редици от жени с кошници в ръце. Изпосталели мъже с хлътнали бузи се опитваха да измислят някакъв номер, който да им осигури чаша кафе и кифла.

Хората я заобикаляха отдалече, когато я видеха да се задава, и не смееха да вдигнат повече поглед. Осанката и дрехите й ясно показваха, че е от победителите. Жена на властта.

Всеобщата боязън свиваше болезнено сърцето на Мерседес. Хората се отдръпваха при най-малкия признак за сила. Случваше се раболепно тутакси да сторват място по улиците на Мадрид, когато покрай тях минаваше някой мъж с дъждобран, който може би беше таен агент, или пък добре облечена жена като нея.

Седна в купето, заобиколена от влажния, неприятен мирис на зимата, бедността и железниците. Усещаше скритите погледи на останалите пътници. Мъжете се взираха за миг в лицето й, а жените — в ръкавиците и палтото й.

Едно опърпано момиче съзерцаваше с неприкрит копнеж меките кожени боти на Мерседес. Някога и аз бях като теб, помисли си тя. После се загледа в тъмнината, която профучаваше покрай прозорците на влакчето.

Лицето на Мерседес се отразяваше в стъклото.

Изведнъж сякаш силите я напуснаха и тя усети как сърцето й се изпълни с неописуем трепет и болка. Вече не можеше да диша, задушаваше се…

Тръсна глава и за да й премине, извади смачкан лист хартия и се загледа невиждащо в него. Почеркът беше разкривен, но тя вече знаеше съдържанието му наизуст. Адресът беше в отговор на двегодишно издирване.

Не, помисли си тя. Няма да се поддам. Събра цялата си решителност и бавно отблъсна внезапно обзелото я чувство обратно в тайното му леговище.

Улицата беше мръсна и се намираше в един от безличните квартали, застроени с фабрики и работнически домове. Къщата се намираше над магазинче за цигари, на чиято витрина беше изложен целият му асортимент — няколко таблички с ръчно навити цигари. Тя позвъни и по-скоро усети, отколкото видя, очите, които я огледаха иззад избелелите, плетени на една кука пердета.

Жената, която отвори вратата, беше малко над четиридесетте. Нисичка и опърпана, с късо подстригана кестенява коса.

— Теодора Пуиг? Аз съм Мерседес Едуард — каза тя колебливо. — Дошла съм…

— Да, знам коя сте — отвърна жената грубо. Отстъпи назад и кимна с глава. — По-добре влезте вътре.

Мерседес я последва.

— Казаха ми, че имате информация за майка ми.

Очите на Теодора Пуиг проблеснаха в тъмния коридор.

— Не ви накарах да дойдете тук от благородство. Имам информация за продан. Не бих я дала никому даром.

— Имам парите. Казаха ми, че сте били с нея през последните месеци от живота й. Вярно ли е?

— Елате. — Жената я въведе в малък салон, претъпкан с мебели и украшения, които някога са били елегантни, но сега бяха прашни и безвъзвратно остарели. На полицата над камината имаше олеография на Христос, който сочеше с пръст Светото сърце. — Не мога да ви предложа истинско кафе — каза Теодора Пуиг. — Нямаме. Пием сурогат от препечени жълъди. Е, такива са времената. — Тя огледа злобно дрехите на Мерседес. — Не успяхме да се приспособим толкова добре, както някои хора.

— Колко искате?

— Хиляда песети.

Мерседес носеше много по-голяма сума в чантичката си. Тя кимна.

— Много добре. Ще ви дам парите. След като ми разкажете каквото знаете.

— Първо парите.

— Вече ви казах — отсече тихо Мерседес.

Жената се изсмя рязко.

— За да ме измамите накрая, нали?

— Дадох ви думата си, сеньора.

— Думата ви! — изсъска Теодора Пуиг. — Думата на една предателка и курва?

Мерседес усети как страните й се обагрят в алено. Изпълни я гняв.

— Искам да знам какво е станало с майка ми. Къде е отишла. Как е умряла. Наистина ли знаете нещо? Или се подигравате с мен?

— О, знам всичко — отвърна Теодора Пуиг.

— Кога се срещнахте с майка ми? В Аржеле ли?

— Не, много преди това. По пътя към френската граница в края на Гражданската война. През януари 1939 година. Знаете ли какво беше на пътя?

— Мога да си представя — каза Мерседес тихо.

— С вашите красиви кожени боти и палто? Съмнявам се. — Теодора Пуиг извади цигара и я запали. Димът беше остър и миришеше на катран. Мерседес седеше и чакаше. Жената беше млъкнала и се взираше разсеяно в единия ъгъл на стаята.

— Трябваше да вървим нощем — продължи тя най-накрая, — защото самолетите ни обстрелваха безпощадно през деня. Затова денем спяхме под плетове и в обори, а нощем вървяхме. Майките носеха бебетата си, мъжете — багажа. Онези, които не можеха да вървят, бутахме в колички. Хиляди от нас крачеха по този път. Ранени, слепи, престарели. Приличахме на армия от плашила. Майка ти и баща ти бяха заедно. Така и не знам как баща ти успя да ни следва в това адско пътуване с неговите сакати крака. Това сигурно едва не го уби. Майка ти носеше на ръце бебето на някаква друга жена. Отначало мъкнеше куфара си, но след първия един ден го захвърли и пое детето на онази нещастница. — Тя издиша дима на цигарата си. — Такава беше майка ти.

— Да — каза Мерседес, едва чуто. — Такава беше.

— Родителите ти бяха обезумели от тревога по теб. Не спираха да се надяват, че ще те срещнат някъде по пътя. Питаха всеки срещнат дали не те е виждал, Времето се случи сурово. Невероятно, студено. Почти никой не си беше взел палто или одеяло. Когато сега се връщам назад, си мисля, че ако през нощта бяхме спали на открито, вместо да вървим, половината от нас щяха да изпомрат от студ. Когато стигнахме границата, половината от нас вече се задавяха от кашлица, а децата горяха в треска. Бяхме мокри до кости. На границата имаше толкова много хора. Като пред вратите на рая в деня на Страшния съд. Французите приемаха само жените и децата. Не допускаха никакви мъже. Майка ти искаше да остане с баща ти, но той я накара да продължи. Тя плака като дете. Всички плачеха. Никога не съм виждала хора да плачат така, дори и по време на най-страшните дни от войната.

Мерседес усети в очите й да парят сълзи. Но ги задържа с желязно усилие на волята. Другата жена допуши цигарата си и внимателно отдели изгорялата част. Филтърът щеше да послужи за направата на друга цигара.

Отново беше заваляло. Капките дъжд чукаха по прозореца на малката стая и прахолякът по стъклото вече се стичаше на мътни вадички.

— Жандармеристите ни претърсваха сякаш бяхме престъпници — продължи Теодора Пуиг. — Имаше една възрастна жена, която стискаше нещо в шепа. Така и не можаха да я накарат да покаже какво крие. Двама мъже разтвориха пръстите й насила най-накрая. Шепа пръст. Само това беше взела със себе си от Каталония. Накараха я да я изхвърли… Чакахме на границата още три денонощия, като спяхме в обори и заслони с надеждата, че ще пропуснат с нас и мъжете. Ала не го сториха. После французите ни събраха, натовариха ни на камиони като добитък и ни откараха. Не знаехме къде. — Тя се засмя кратко. — Казвам като добитък, но беше дори по-лошо. Загубихме всичко. Бяхме просто неудобно бреме, от което трябваше да се освободят. Не можете да си представите какво е усещането да си бежанец. Ти си едно нищо.

— Къде ви отведоха?

— Далеч на север. Стигнахме малко селце на име Луе, недалеч от Льо Ман. Обезпаразитиха ни и дезинфекцираха дрехите ни, след което ни разквартируваха в местната казарма… Никой от нас не знаеше какво става със семействата ни в Испания. Майка ти беше обезумяла. Нямаше представа къде сте нито ти, нито баща ти. Не знаеше дали си в Испания или в някоя друга страна, дали си жива или мъртва. Знаеше, че ако някой от вас двамата е бил заловен, фашистите със сигурност са го разстреляли. Единствената й надежда беше, че се укривате някъде… Мъчеше се да поддържа връзка с всички организации по бежанските въпроси, но нямаше никакви вести. Питаше всеки, който пристигаше от Испания дали ви е виждал и дали носи някакво известие за нея. Мисля, че не минаваше и час без майка ти да мисли за теб или за баща ти. Беше в постоянно очакване, че един ден ти или той ще се появите в Луе живи и здрави. Тогава пристигна официално писмо до майка ти. В него пишеше, че баща ти е бил заловен и разстрелян. От наказателен отряд. Тялото не било потърсено и държавата трябвало да се погрижи за него. По-късно чухме, че е бил погребан в Сан Люк в общ гроб с още тридесетина мъже. Вие разбира се, знаете всичко това, нали?

— Да — отвърна тихо Мерседес. — Това знам.

— Кончита прие новината много тежко. Не започна да вие, нито зарида. Тя беше силна жена и не изразяваше мъката си по този начин. Но спря да се храни и скоро се разболя. Мислехме, че ще умре. Седмици наред се грижехме за нея. Спасихме живота й. Но тя не искаше да живее. Толкова много се боеше, че и вие може да сте мъртва. — Теодора Пуиг погледна Мерседес, вирнала презрително брадичка. — Нямаше никакви новини от вас вече дванадесет месеца. Нито писмо, нито някаква друга вест. Но вие, разбира се, не сте била мъртва. Криела сте се. И не само сте се спасила, ами сте и преуспяла. Но тя не знаеше това. Преди това, докато нямаше вести за баща ви и за вас, се държеше. Но сега, когато разбра за неговата смърт, неизвестността за вас я убиваше. Привдигна се от леглото, но беше изтощена до крайност. Животът сякаш бавно я напускаше… Световната война беше започнала и сякаш всички бяха забравили за нас. Но неочаквано малкият ни свят беше преобърнат с главата надолу. През месец май 1940 година германците нахлуха във Франция. След три седмици влязоха в Париж… Жандармерията ни натовари на някакъв влак, който заминаваше на юг, към Перпинян. Мислехме, че ни връщат в Каталония и че всички сме обречени. В Перпинян ни настаниха в някаква конюшня. Спяхме в мръсната слама, кажи-речи на открито. Децата пак започнаха да се разболяват. Мнозина от нас заболяха от пневмония. Бебетата получиха диария. Нямаше лекарства. Въпреки отпадналостта и слабостта си майка ти помагаше неуморно при гледането на децата. Ала малките създания започнаха да измират едно по едно. Човек можеше да види как животът бавно напуска телцата им и как погледът им постепенно се забулва и угасва. Не знам колко от тях умряха накрая. Много. Майка ти започна да кашля лошо… Преместиха ни в концентрационния лагер в Аржеле-сюр-Мер. Там беше същински ад. Бяха ни натъпкали десетки хиляди души на възможно най-малко пространство. Чувала ли сте за Аржеле?

— Да. Чувала съм.

— В бараките нямаше легла. Трябваше да спим на голата земя. Мъжете бяха в единия край на лагера, а жените — в другия. Нямаше никакво отопление. Всеки от нас разполагаше само с по едно излиняло одеяло, а наближаваше зимата. Не можете да си представите студа. Нито глада. Вече се усещаше недостиг на храна в цялата страна и французите започнаха да ни гледат с ненавист. Казваха, че им взимаме оскъдния залък от устата. Зимата се оказа изключително сурова. Много от нас се разболяха тежко. Майка ви не спираше да кашля. И тогава започна да храчи кръв. Знаех, че гасне бавно още от мига, в който пристигнахме в лагера. Беше загубила всяка надежда да ви види отново. Беше се сбогувала с вас мислено. Вече нямаше причина да живее. Разбирате ли? През втората седмица на януари тя се предаде окончателно. Приеха я в лечебницата.

Теодора Пуиг спря да говори, сякаш историята беше приключила, и запали нова цигара. Беше се свила на стола си като уморена от дълго летене птица.

— Тогава ли умря? — попита тихо Мерседес.

— Да — отвърна Теодора Пуиг след дълга пауза. — Беше болна от пневмония. Станала бе кожа и кости. Жив скелет. Не се бяхме хранили нормално от месеци. Беше ясно, че няма да оживее… От Аржеле дойде свещеник, който я изповяда. После тя кротко издъхна. Всъщност, умря в ръцете ми. Бяхме станали приятелки. Никога повече не видя нито детето си, нито родината си. — Теодора изпусна дима към тавана. Очите й бяха почервенели, а погледът й бе празен. — Отиде си на 12 януари 1941 година сутринта. Погребахме я в гробището на лагера. Ето такъв беше нейният край.

Мерседес усети как сълзите напират в очите й. Тя се беше примирила със смъртта на Кончита преди много време. Бяха изминали две години, откакто беше получила вестта. Беше имала време да превъзмогне загубата. Но покъртителният разказ за изгнанието и страданията й прекърши нещо в нея. Сърцето й потръпна безутешно, докато седеше в прашната малка гостна. Въпреки коравостта на характера, която винаги бе демонстрирала, сега закри лицето си с ръце и заплака.

Теодора Пуиг отклони поглед. Остана да седи известно време, като пушеше мълчаливо. След малко каза:

— Ето. Вече знаете онова, което искахте да знаете. Майка ви остави няколко неща за вас в една кутия. Има и писмо за вас. Написа го през последните месеци от живота си. Ще отида да ви ги донеса.

Тя се изправи и след малко се върна с очукана метална кутия. Стискаше я силно под мишница. Протегна ръка и каза грубо:

— Първо парите.

Мерседес бръкна в чантата си, извади ги и ги подаде на жената. Отчаяно искаше да се измъкне от тази потискаща тясна стая. Взе кутията и побърза да напусне къщата.

Беше разбрала онова, което искаше да знае.

Прекарала беше две години в издирване на подробности за смъртта на майка си. Сега ги имаше. Кончита беше преминала в отвъдното сама, далеч от родината си, измъчена и нещастна. Беше издъхнала в ръцете на една непозната.

Тази мисъл не я напускаше.

Никога не беше опознала истински майка си. Тя самата току-що беше навлязла в зрелостта, когато напусна дома си след убийството на Матилд, изпълнена с изгарящ душата й плам да се хвърли във вихъра на войната.

Онази мечтана, славна война. Спомни си как тогава лежеше на леглото и мечтаеше за кръстоносен поход на рицари и оръженосци, развели знамена, и почти не забелязваше ужаса в очите на майка си, почти не забелязваше риданията на Матилд до нея. Спомни си как беше копняла да стане част от всичко това. Без изобщо да знае какво я очаква. Без дори да подозира колко горчивина и омраза ще изпита в края на същата тази война. Без да съзнава безвъзвратността, с която тя щеше да унищожи всичко, което някога бе познавала и обичала. Без да види изобщо мечтания край…

Писмото, което Кончита й бе написала, беше кратко. Редовете се размиваха пред очите й, докато ги препрочиташе, отново и отново.

Аржеле-сюр-Мер

15 ноември 1940

 

Скъпа моя дъще,

Мисля си за теб толкова често и винаги с надеждата, че ще те видя поне още веднъж, преди да умра, за да те прегърна. Вече знам, че повече няма да се срещнем.

Копнея да отида при Господ и не ме е страх да умра. Не всичко беше пропиляно. През целия ми живот, Мерседес, ти беше най-голямото ми щастие. Един ден, може би, ти самата ще имаш дете. Нямам какво друго да ти оставя, освен тази надежда, която е и моята благословия.

Моли се за мен така, както аз се моля за теб и за всички нас. Един ден ще се срещнем отново в рая.

Мама

Мерседес седеше до прозореца и гледаше как дъждът мие Плаза Майор. Невзрачни фигури пъплеха по паважа, нищожни на фона на грандиозната архитектура. Тя се опита да се помоли за Кончита, но от устните й не излезе нито думичка. Душата й тънеше в безутешна тъга.

Войната й беше отнела всички и всичко.

Матилд. Хосе-Мария. Франсес. Кончита. Шон…

Тя си спомни колко спокойна беше в деня, когато бе получила вестта за смъртта на Шон. Отначало беше я посрещнала с неверие. Не можеше да бъде вярно. Нямаше как да бъде вярно! Беше станала някаква грешка. Или може би той беше само ранен и те бяха объркали съобщенията.

Не можеше да приеме, че ярката светлина в очите на Шон е изгаснала. Че никога повече няма да усети прегръдката на силните му ръце или да съзре смеха в дълбоките му зелени очи.

Споменът за Шон беше прекалено жив в съзнанието й, за да може да го приеме за мъртъв. Прекалено пълен с живот. Не беше възможно да са го убили. Той беше прекалено силен, прекалено жизнен и умен, за да се остави да умре.

Нали бяха правили планове! Имаха бъдеще заедно. За живота им. За Америка. За децата им. Никой не можеше да им отнеме всичко това. Беше невъзможно!

Когато след няколко дни й изпратиха вещите му, тя разбра, че всичко е вярно и че не е станала никаква грешка. Последвалата скръб разби сърцето й, съсипа душата й, изцеди силите й.

После всичко премина. Тя вече беше неспособна да скърби. Даде си сметка, че е попаднала в центъра на световна катастрофа и нейната собствена трагедия изглежда нищожна на фона на човешкото страдание. Вестите бяха потресаващи. Това окончателно я лиши от надежда и усещане за бъдещето.

Бяха унищожили нещо в нея завинаги.

През следващите няколко седмици, през които работи в „Саградо Корасон“, мъката продължаваше да терзае душата й. Когато краят настъпи, тя го прие с едва доловима въздишка, сякаш дете беше докоснало с дъха си кула, построена от карти.

Беше стояла като в унес в отделението, в което работеше, и беше наблюдавала как болните се надигат немощно от леглата си и се изгубват в нощта, подпрени на патериците си. Молеха я да тръгне с тях. Дори и лекарите я посъветваха да се махне.

Можеше да избяга с другите. Франсес и Кончита й бяха изпроводили вест, че заминават за Франция и я молеха да дойде и тя. Беше им обещала да се срещнат в Пертюс.

Но тя не можа да избяга от ориста си. Сякаш неведома сила направляваше действията й.

Фашистите бомбардираха пристанището и града ден след ден. Улиците бяха осеяни с труповете на мъже, жени и деца. Живите ги подреждаха в редици. Болниците бяха претъпкани. Ранените в „Саградо Корасон“ бяха по коридорите, по стълбите и в градината отвън. Тя не можеше да си тръгне. Дори когато Франко дойде пред самите порти на града и всеки, който можеше да ходи, тръгна на север, Мерседес остана на поста си като безкрила пчела, която се държеше сляпо за кошера, докато другите се рояха като полудели около царицата майка.

И изведнъж кошерът се беше изпразнил и сега стоеше притихнал. Барселона се беше опразнила в очакване на националистите.

И на 26 януари, един невероятно ясен слънчев ден, те пристигнаха. Преминаха в параден строй през площад „Диагонал“. Барселона беше тяхна. В катедралата бе отслужена благодарствена меса — първата обществена меса в Барселона след повече от три години прекъсване.

„Саградо Корасон“ се изпълни с чужди униформи и чужди гласове. Не показаха милост към останалите ранени републиканци. Онези, които не бяха успели да избягат, бяха измъкнати от леглата и откарани в затвора. Отведоха дори и мъжа без лице от Олот. По-късно чу, че е починал от инфекция, спестявайки куршумите на наказателния отряд.

На опразнените легла бяха настанени ранени националисти. Мерседес започна да се грижи за враговете, но без чувство за вина. Владееше я тъпа апатия. Онези дни бяха изпълнени с триумфални процесии, маршове и екот на високоговорители, празненства и отмъщения.

Последваха масови арести.

Един ден се появиха в болницата със заповед за ареста й. Отведоха я с кола в женския затвор в „Лас Кортес“. Натикаха я в една килия с много жени и деца. Тя се сви в ъгъла и затвори очи. Чувстваше се мъртва.

Всичко останало — разпитите, обвинението, процесът, смъртната присъда, всичко това премина като в мъгла. Когато се връщаше мислено назад, струваше й се, че беше преживяла целия този кошмар, без да изпита никакви чувства. Без никакъв страх. Може би единствено с усещането за разруха и падение, но по-късно дори и то бе изчезнало.

Преместиха я в друга част на затвора, където държаха осъдените на смърт жени, в очакване на наказателния отряд, който изпълняваше присъдите. Странно, но тя беше единствената в тази мрачна килия с обречени, която беше изстреляла куршум по време на войната и бе отнела вражески живот. Другите бяха осъдени за престъпления, извършени с помощта на езика или перото си… Или по сведения на анонимни доносници, просто бяха присъствали, докато други бяха извършвали престъпления. Някои бяха по-млади и от нея, с белите лица на девици, осъдени да надянат саван преди сватбено було. Други бяха зрели жени със силни характери, изгубили всякаква надежда за своите семейства и деца.

За всички тях военният прокурор беше поискал една и съща присъда — смърт. При всеки един от случаите, защитата, разбира се, осигурена от националистите, беше поискала тридесет години затвор. Ала съдията беше отсъдил в полза на смъртното наказание.

Но винаги съществуваше възможността по-късно смъртната присъда да бъде отменена. Нито една от тях обаче не знаеше как би могло да стане това.

Живееха в очакване да чуят шума от превъртането на ключа, което щеше да предизвести нечия смърт. Повечето от тях очакваха развръзката от седмици, дори от месеци.

Мерседес беше изпаднала в пълно безразличие. Всеки ден чуваше изстрелите на наказателния отряд в двора. Беше видяла как другите се молят, плачат и повръщат. Това не я беше трогнало, нито пречупило. Тя се беше изолирала и се бе затворила в себе си.

През месец март получи ужасната новина за екзекуцията на Франсес.

Дотогава й се струваше, че неестествена е не смъртта, а животът. В сърцето на толкова дълбок мрак изгасването на още една светлинка беше част от всемирен процес. Всичко, за което можеше да мисли, беше, че скоро ще отиде при него.

По-късно успя да отрони и сълзи. За една нощ в килията им докараха една жена от Сан Люк. Тя беше станала свидетел на смъртта на Франсес. Разказа й шепнешком историята му в мрака, стискайки силно ръката й.

Бяха арестували Франсес на няколко километра от френската граница. Бил невъоръжен, но картата от анархисткия съюз била достатъчно доказателство. Бил върнат обратно в Сан Люк с камион. Там го очаквали обвинителите.

Наказателният отряд имал много работа в Сан Люк. През този ден били разстреляни вече тридесет човека пред стената на църквата. Стената, както и павираната улица край нея, били червени от кръв.

Франсес бил върнат навреме, за да се нареди в последната редица пред стената на църквата. Свечерявало се. Завързал се спор дали има достатъчно светлина, за да могат войниците да се прицелят или дали екзекуциите не трябва да бъдат подновени на сутринта.

Решили да приключат с въпроса преди съвсем да се стъмни.

Един свещеник дал последно причастия за онези, които го поискали. Франсес не бил сред тях. Той захвърлил патериците си, беше й разказала жената, и се изправил без тяхна помощ. Застанал с вдигната глава срещу насочените дула, макар че други от наредените до него анархисти плакали и се молели, протягайки напред ръце за пощада. Това не спасило никого от куршумите.

По здрач била дадена команда за стрелба. Франсес бил покосен наред с останалите. Приключили, войниците отишли да вечерят. Телата останали да лежат там чак до сутринта, когато дошли гробарите и ги нахвърляли в масов гроб в селското гробище.

През следващите няколко дни Сан Люк се превърнал в град на призраци. Guardia принудила останалите жители да изчистят църквата от вехториите и машинариите, които били складирани там. Жените трябвало да изтъркат настлания с плочи под, да почистят покритите с паяжини стени и осквернения олтар, но не и кървавите петна от външната стена.

Те продължавали да стоят там, когато пристигнал епископът на Ла Бисбал да преосвети църквата, и доколкото знаела, все още си били там.

Когато чу тази история, Мерседес дотолкова се покърти, че изтерзаното й тяло пророни сълзи. Те се изцедиха от очите й като мъзга от наранено дърво. Остана да лежи в своето ъгълче и да страда за своя втори баща и за всички останали загинали. Огледа килията и човешките сенки, събрани в нея. Това ли бе останало от тяхната революция? Дотук ли ги беше довела блестящата река от кръв?

На следващия ден отведоха жената от Сан Люк и Мерседес не я видя никога повече.

През април ускориха процедурата по екзекуциите.

Тя гледаше как извеждат жените една по една. Някои от тях се бореха и крещяха, други бяха ведри като светици, а трети — смъртно бледи. Чуваше лая на пушките на наказателния отряд в двора.

Не бе яла в продължение на седмици. Дори не съзнаваше колко болна е в действителност и какво всъщност ставаше с тялото й. Недохранването я беше стопило и тя тежеше не повече отколкото на петнадесетгодишна възраст. Мъката бе изпила лицето й и вкопала очите й. Косата й падаше. Загуби три зъба.

Когато Жерард Масагер влезе в килията със заповедта за освобождаването й, дори не я позна.

 

 

Дългата редица лимузини бавно минаваше покрай входа на Палацио де Ориенте. Вечерта беше студена и от ауспусите на колите се издигаше пара.

Обляна в светлина и окъпана от дъжда, фасадата на някогашния кралски дворец се издигаше като лицевата страна на висок храм в неокласически стил с колонада, която се губеше в мрака. Тя и Жерард седяха мълчаливо и слушаха как дъждът барабани по покрива на хиспано-суиза, наблюдавайки скриптящото движение на чистачките по предното стъкло на колата. Мерседес потрепери въпреки топлината в купето и придърпа кожената наметка на раменете си.

Най-накрая дойде и техният ред. Жерард й помогна да слезе от лимузината и я въведе във фоайето. Наложи се да притвори очи от силната светлина. Великолепното мраморно стълбище сякаш се изкачваше нагоре към сияйното слънце.

Едва когато започнаха да се изкачват, тя осъзна, че на първата площадка е поставен огромен прожектор. Прожекторът стоеше на триножник и беше в маслиненозелен цвят, по всяка вероятност военен атрибут, в пълна дисхармония с мраморните балюстради и кадифените драперии. Мавърът, изопнал тяло на пост до него, се потеше обилно от горещината, която устройството излъчваше. Тюрбанът му се беше килнал на една страна. Предназначението на тази огромна лампа стана ясно, когато завиха зад ъгъла. Безпощадният блясък осветяваше стълбището, където се бяха наредили операторите от кинопрегледа, които трябваше да заснемат пристигащите гости.

— Франко не иска светът да пропусне нито един миг от това паметно събитие — прошепна в ухото й Жерард.

Той се усмихна благосклонно на камерите. Но докато минаваха покрай просветващите светкавици, Мерседес се почувства за миг като гола и й се прииска да се обърне и да избяга надолу по стълбите, да се скрие в нощта. Сякаш усетил паниката й, Жерард стисна здраво ръката й.

Те изкачиха стълбите под меката светлина на полилеите и се присъединиха към останалите гости, които очакваха пристигането на Франко и съпругата му. Почти всички дами бяха загърнати в скъпи кожени наметки. Имаше и няколко с царствени диадеми. Що се отнася до господата, около една четвърт от тях, включително и Жерард, носеха фракове. Останалите бяха с военни униформи от всякакъв вид. Пурпурните къси наметки и островърхите тиари на епископите се отличаваха ярко сред военните униформи и златистите плетеници в стил рококо на дипломатическите представители.

Оркестърът в дъното на залата свиреше творби на Шуберт. Лакеите се движеха безшумно сред гостите и събираха палтата и шапките им.

Пиетри, надареният с невероятна красота посланик на Франция, стоеше близо до тях и разговаряше със своя не по-малко красив аржентински колега. И двамата държаха триъгълните си шапки с пера под мишница. Българският посланик до тях си играеше замислено със своя скромен цилиндър.

Карлтън Хейс, посланикът на Съединените щати, беше пристигнал веднага след тях и се изкачваше по стълбите със съпругата си. И двамата американци потрепериха леко от силната светлина, но в никакъв случай забележимо, помисли си Мерседес, за да не накърнят блясъка на събитието. Посрещнаха смело изпитанието и се усмихнаха на камерите.

Хеберлайн, германският дипломат, обърна както винаги гръб на американците, когато изкачи стълбите. Големите ревери на палтото му обграждаха мъртвешки бледо лице. Изражението му идеше да подскаже, че нещо в близост до него вони.

Японският посланик, Акихиро Сума, също обърна презрително гръб на семейство Хейс. Той стоеше с ръка на дръжката на златната си сабя и се усмихваше широко на всички около себе си. Неговата обръсната кръгла глава изглеждаше странно на фона на сложно избродираната му униформа. Той имаше щръкнали малки мустачки а ла Хитлер, които напоследък японците много харесваха.

Някъде сред гостите бяха и посланиците на Великобритания и Италия. Мадрид беше едно от малкото места в разделената от войната Европа, където бяха командировани дипломати и от двете воюващи страни. А Франко беше един от малкото лидери, който можеше да ги събере заедно на един и същ прием. От участващите във войната държави, единствено Русия не беше представена на дипломатическо ниво.

— Добър вечер, госпожо Хейс — каза Жерард галантно и се поклони над ръката на американката. — Добър вечер, господин посланик. Радвам се да ви видя и двамата. Приятно прекарване на великденските празници.

— Благодаря, подобно и на вас, сеньор Масагер. — Хейс развърза белия копринен шал на врата си и стисна ръката на Жерард. Обърна се към Мерседес и погледът му грейна. — Здравейте, Мерседес. Времето навън е ужасно. Но вие изглеждате като пролетта.

— Благодаря ви, господин посланик — отвърна тя безизразно на комплимента.

Беше облечена със семпла дълга бяла рокля и бели ръкавици до лактите. На шията й блестеше със студен блясък диамантена огърлица. Повечето гости и случайни наблюдатели я смятаха за неземно красиво създание.

В далечния край на стаята се появи Каудильо заедно със съпругата си. Той имаше най-високия чин в страната и носеше военна униформа, съответстваща на военноморски адмирал.

До него пристъпяше доня Кармен, която придобиваше все по-орлова и царствена осанка след навършването на четиридесетата си годишнина. Изглеждаше великолепно в дългата си черна рокля, както имаше маниер да се облича.

— Ако Франко надебелее още малко — измърмори Жерард, — вече няма да може да се побира в униформата си. Все повече започва да заприличва на карикатура на самия себе си. — Той взе две чаши шампанско от минаващия покрай него келнер с поднос и й подаде едната. — Приличаш на сомнамбул — смъмри я добродушно. — Какво ти е?

Мерседес затвори очи за миг.

— Нищо.

— Нищо ли? Познавам те. Трепериш. Предполагам, че цял ден не си яла. — Той повика един от прислужниците маври. Мъжът донесе поднос с ордьоври. Жерард сложи малко пушена сьомга и филийка с хайвер в една чиния и накара Мерседес да я вземе. — Яж — нареди й той.

— Не мога.

— Яж. Всеки момент ще припаднеш.

Тя се насили да хапне от деликатесите. Имаха вкуса на сълзите, които не беше проляла, на сол и на горчива мъка. Но тя усети как от храната полека-лека замаяността й намалява.

Жерард я наблюдаваше със скръстени ръце. Тази година щеше да навърши четиридесет и четири години. Веждите и мустаците му все още бяха черни като въглен, но косата на слепоочията беше започнала да посребрява. Беше изключително привлекателен мъж. Зрелостта притъпяваше чертите му и ги правеше да изглеждат по-силни и мъжествени. Никога не беше виждала на това сурово лице да се изписват жалост или нежност. Красивите му черти се вкаменяваха в безмилостна маска от ярост, придобиваха дива чувственост от страст, но никога не беше ставала свидетел на някакви други чувства, които да проличат в израза му. Подобно на нейното лице, което се беше превърнало в маска. Маската на властта.

— Усмихни се — нареди й той. — Доня Кармен идва да поговори с нас.

Съпругата на Франко се движеше царствено, с осанка, която самият диктатор никога не успяваше да придобие. Тя се приближи към тях и стисна ръката на Мерседес в своите.

— Кажи ми, Мерседес, как е скъпата ти леля?

Мерседес направи усилие.

— Все така, доня Кармен.

— Няма ли промяна? — Големите й очи се извърнаха към Жерард. — А онзи прочут германски лекар…

— Скромният й испански свещеник й дава повече утеха, отколкото прочутият германски лекар, за който споменавате, госпожо — отвърна той. — Не, професор Шуленберг не можа да й помогне.

— Каква трагедия! — Корсажът на роклята на доня Кармен беше обсипан с дребни перлички. Тя рядко носеше биещи на очи бижута, рядко разнообразяваше одеянията си, както и начина, по който фризираше косата си, отметната назад от лицето и спускаща се на лъскави вълни с орехов цвят. — Ужасно нещо е една майка да изгуби единственото си дете. Но вие, дон Жерард, загубихте и дете, и съпруга. Как понасяте това нещастие?

— Съдбата ми поднесе малък подарък — каза Жерард тихо и скръсти ръце.

— О! — Лицето й светна. — Съдбата. Това не е толкова малък подарък. Отговаряте като епископ, Жерард. Мисля, че в себе си таите много от качествата и способностите на един свещеник.

— Почувствах повика — отвърна Жерард мило. — Ако скъпият ми по-голям брат не беше загубил живота си по време на войната в Мароко, почти сигурно е, че щях да се присъединя към лоното на църквата. Но съдбата ме принуди да заема мястото на Фелип. Едно от нещата, за които най-много съжалявам в живота си, е, че не станах свещеник. — Той се усмихна още по-мило. — Но пък така служа на страната си по друг начин. Това компенсира нещата.

— От вас щеше да стане чудесен монсеньор, дон Жерард.

Той склони глава набожно. Мерседес го погледна. Способността му да сваля и да слага маската си с лекота не спираше да я изумява. Лицемер в завършен вид.

Бяха изминали осемнадесет месеца, откакто Мариса Масагер беше приета в приют за душевноболни в Севиля. Душевното й разстройство, вид неконтролируема мъка, се беше оказало нелечимо. Тя вече не разпознаваше никого освен образа на мъртвия си син — Алфонсо, а това й причиняваше огромна болка.

Мерседес знаеше, че сривът на Мариса, както и загубата на Алфонсо, са причинили на Жерард мъка, но той я бе изтласкал и потиснал някъде дълбоко в душата си, защото не страдаше от скрупули, когато използваше състоянието на съпругата си в своя полза, както в случая — да получи съчувствието на доня Кармен, или да поддържа лъжата, че Мерседес е племенница на Мариса.

Тя си представи ужасеното изражение на доня Кармен, ако научеше каква беше истинската й връзка с Жерард Масагер. Как щяха да я гледат всички, ако разберяха коя беше в действителност и каква е била!

Доня Кармен поклати тъжно глава.

— Горката Мариса… Но ти не трябва да позволяваш на трагедията с леля ти да те плаши и да те спира да се омъжиш и да имаш свои деца, Мерседес. Напротив! — Доня Кармен изгледа строго Мерседес. — Това трябва да бъдат двете свещени цели на всяка испанска жена.

— Да, доня Кармен.

— Трябва да ти намерим подходящ съпруг, и то скоро. На колко години си? Почти на двадесет и пет, нали? Крайно време е да се разделиш с моминството. — Тя им се усмихна ослепително и се насочи към следващия гост.

— Проклет лицемер — прошепна Мерседес.

Жерард повдигна рамене.

— Лицемер, страхливец, предател, курва. Какво означават всички тези думи? Това са просто съчетания от звуци, Мерседес.

— Какъв свещеник щеше да стане от теб!

— Не по-лош от онези блюдолизци в пурпурно. — Той повдигна едната си вежда. — А какво според теб щеше да каже доня Кармен, ако разбереше, че стиска ръцете на една истинска анархистка miliciana!

— Тя поне вярва в нелепостите, които изрича.

— Ела. Искам да разменя няколко думи с Хейс.

Те се насочиха към американския посланик и се присъединиха към кръга около него, който включваше сър Самюъл Хор — британския посланик, и съпругата му.

Жерард Масагер се обърна небрежно и подхвърли на Хейс.

— Развоят на войната май се обръща в полза на съюзниците, господин посланик.

Хейс кимна.

— Да, благодаря на Бога за това. За пръв път от 1939 година се вижда малка светлина в края на тунела.

— Може би вече не съществува вероятност за преговори за мир.

— Преговори за мир? — повтори американецът и поклати глава. — Няма да преговаряме с Хитлер и Мусолини, господин министър. Времето за това отмина. Войната може да има само един завършек — безусловна капитулация на Италия и Германия.

— Може би италианското фиаско не е далеч — рече ехидно Жерард. — Но Германия? И вие, и аз сме се срещали с Хитлер. Колко време ще отнеме? Още пет години война? Или десет?

— Колкото трябва, толкова — отвърна вяло Хейс.

— Дори ако това означава да бъде унищожена Германия? Докато истинската заплаха продължава да идва от изток?

Хейс спусна още повече клепачите си.

— Истинската заплаха?

— О, хайде, господин посланик. Съветска Русия е истинската заплаха за Запада. Ако Германия бъде унищожена, ще загубим единствения си щит срещу болшевизма.

— Руснаците понасят в момента тежестта на войната — отвърна сухо Хейс.

Жерард извади златната си табакера.

— Цигара?

Хейс огледа табакерата. Беше от масивно злато, а капакът беше украсен със свастика, около която се виеха лаврови клончета.

— Третият райх увеличава златния си резерв, като вади златните зъби на евреите, натикани в лагерите на смъртта — отбеляза Хейс. — Защо не изхвърлите това жалко нещо?

— Ако вие спечелите войната, ще накарам да го претопят и да го направят отново, но с американски орел — усмихна се Жерард. — Или с британски булдог.

— Дотогава ще е прекалено късно за това. — Подпухналите очи на Хейс гледаха съжалително. — Боя се, че Испания ще се окаже скована от вечни студове, когато войната свърши. Малко вероятно е да я поканят да участва в новите Обединени нации.

— Защо не?

— На първо място, заради въпроса с човешките права. Обединените нации ще бъдат общност на демократични страни, а не на тоталитарни държави.

Жерард се взря в Хейс с черните си очи.

— Тогава по-добре не допускайте Съветска Русия.

— Господин министър, руснаците вече са платили входната си такса — отвърна мило Хейс. — С кръвта си. Франко се надява, че поддържането на антикомунистически настроения ще бъде достатъчно, за да го върне в лоното на папството, когато войната свърши. Но греши. Повярвайте ми, греши.

Жерард дръпна от цигарата си. Той и Хейс винаги бяха споделяли взаимно доверие, стигаха дори до интимност. Хейс осъзнаваше влиянието, което Жерард имаше. А Жерард, на свой ред, вярваше на опитния дипломат.

— Така ли смята Рузвелт?

— Да. Дори се боя, че може да съм последният американски посланик в Испания за един дълъг период от време.

— Дори и при положение че руската мощ се възроди?

— Дори и тогава.

— Франко готви реформи.

— Да, чухме слуховете. Но се съмнявам, че ще са достатъчни. Ще имате нужда от нещо повече от обикновен лифтинг.

Мерседес, която досега беше мълчала, заговори тихо на английски.

— Франко получи власт с помощта на Хитлер и Мусолини — каза тя на Хейс. — Затова установи режима си по тяхно подобие. Той беше наложен насила на испанския народ. И досега се крепи на насилието и не е законно установен.

— Да — каза Хейс и я погледна изненадано. — Знаем това.

Жерард не говореше английски добре, но успя да долови тона в думите на Мерседес.

— Моята племенница питае някои романтични леви симпатии — рече той.

— Тези нейни симпатии говорят добре за нея — усмихна й се Хейс и я потупа по ръката.

— Изолацията на Испания няма да продължи още дълго време — каза Жерард. — До началото на 50-те години всичко ще е приключило. Америка не може да си позволи да не поддържа приятелски отношения с Испания, още повече че Франко възнамерява да остане на власт. — Той издуха облак дим към тавана и загаси цигарата си в близкия пепелник. — Което и ще направи. Нека да пийнем по още малко шампанско.

 

 

Вече беше доста късно, когато най-накрая се прибраха вкъщи. Прислужниците бяха поддържали огъня и сега той лумтеше ярко в камината. Жерард си наля чаша коняк и отиде да се стопли пред пламъците. Мерседес свали белите си ръкавици и ги захвърли уморено на един от фотьойлите. Сетне изрита обувките си.

— Слава богу, че свърши — въздъхна тя.

— Уморена ли си?

— Изтощена. — Отпусна глава и погледът й обходи стаята.

Всички картини в салона бяха фамилни портрети. Над полицата на камината висеше мрачен портрет с маслени бои на самия Жерард, рисуван в Севиля по време на Гражданската война от Камило Алварес. Художникът беше изобразил буреносни облаци зад тъмната му фигура и макар че работата не беше шедьовър, той беше успял да улови стаената сила на Жерард.

Над бюфета се виждаше портрет на Мариса, рисуван в Рим. Тя държеше чадърче и се усмихваше през рамо на някого, който я беше удостоил с вниманието си. Рисунъкът беше прекрасен, в очарователни сребристи и бели краски. Всеки път, когато зърнеше портрета, Мерседес си спомняше за веселото създание, което беше видяла за пръв път като момиче иззад дървото в училищния двор в Сан Люк… и неволно правеше аналогия с трагичната развалина, която беше посетила в приюта в Севиля миналата година.

Отсреща висеше снимка на Алфонсо, техния мъртъв син и неин полубрат. Лицето на момчето беше сериозно, а черната рамка подхождаше на печалния му поглед. Срещна този поглед и сърцето й се сви болезнено. Очите му толкова приличаха на тези на Жерард. Толкова приличаха на нейните собствени.

Жерард я наблюдаваше и въртеше чашата с коняк в ръцете си.

— Какво те разстрои днес?

— Ако толкова много искаш да знаеш, разбрах как е починала майка ми.

Красивото му лице застина.

— Как?

— Открих една жена, която е била с нея в бежанския лагер. В Аржеле-сюр-Мер.

— Как я откри? — попита той.

— Чрез други жени, които дойдоха за помощ при мен. Винаги ги питам дали познават някого, който е бил в Аржеле. Трябваше да знам как е починала майка ми, Жерард. Тази мисъл ме преследваше. Сънувах такива кошмари за нея…

— Е, сега вече знаеш.

Тя вдигна поглед към него.

— Починала е от пневмония и недохранване.

— Разбирам. — Той вдигна чашата си и отпи замислено. — Съжалявам.

— Само това ли ще ми кажеш? — Очите й бяха пълни със сълзи. — Че съжаляваш?

— По-рано тази вечер ме обвини, че съм лицемер — отбеляза той. — Какво повече искаш от мен да кажа?

— Твоите прехвалени фашисти са принудили майка ми и баща ми да напуснат дома си — каза Мерседес. Сълзите се стичаха по страните й. — Издъхнала е в ръцете на чужди хора.

— Нищо не можеше да сториш. — Той й подаде чашата с коняк. — Изпий това. Ще ти се отрази добре.

Тя пое чашата с две ръце. Отпи и се задави от силния алкохол.

— Войната ми отне всичко, Жерард. Всичко, което някога съм обичала.

— Никой не печели в една война — произнесе той безстрастно.

— Ти си спечелил — промълви тя с горчивина в гласа. — Ти и групата мошеници в двореца.

— Никой не може да спре хода на историята. И не ме обвинявай за мъката си, Мерседес. — Черните му очи бяха огромни и бездънни. — Войната ми отне съпругата и сина. Каквото и да си преживяла, не можеш да си представиш какво е да изгубиш дете. Наистина съжалявам — каза той тихо и сведе поглед към лицето й. — Но по-добре, че е мъртва при сегашното положение на нещата.

— Искам да отида на гроба й.

— И дума не може да става — рече той с равен глас. — Не нарушавай покоя на мъртвите.

— Ще отида!

— Не, няма. — Той отново приближи чашата до устните й. — Изпий я.

Тя изля останалото количество коняк в гърлото си.

— Не даваш и пукната пара за нея, нали? — произнесе тя с горчивина.

— Аз самият скоро ще съм мъртъв. Ти също. Всички ние сме родени, за да умрем един ден. Омръзна ми да се преструвам, че всички ще живеем вечно. Освен това майка ти никога не е означавала много за мен, Мерседес.

— Само толкова, колкото да я изчукаш!

— Колко жени съм изчукал след Кончита Барантес? Петстотин? Шестстотин? Не сме имали романтична връзка, Мерседес. Става дума само за едно грубо валяне в сламата. Винаги се налага да се бориш с девиците.

Трябваше й известно време, за да осъзнае думите му. Накрая вдигна поглед шокирана.

— Искаш да кажеш… че си я изнасилил!

— Ами разбира се.

— Никога досега не си ми го казвал!

Той вдигна рамене.

— Има ли значение?

Гърлото й се сви.

— Копеле!

— Бях на осемнадесет. Тя беше година и нещо по-малка от мен. Уверявам те, че нито за миг не съм приемал случилото се на сериозно.

— Понякога те мразя толкова много! — каза тя с тих и разтреперан глас. — Способна съм да те убия.

— Напомни ми да не се обръщам с гръб към теб тази вечер, за да не получа удар с кама в ребрата — рече той сухо. — Да не би да мислеше, че аз и майка ти сме имали любовна връзка?

— Мислех, че поне е имало някакво… привличане.

— Тя ме ненавиждаше.

— Знам, че те мразеше, но после. А преди това…

— Преди това нямаше нищо. Срещнахме се на полето. После всеки пое по собствения си път. Ти беше резултатът.

— Всички ли жени, с които спиш, изнасилваш? — попита Мерседес тихо. — Това ли ти харесва най-много?

— Не се дръж грубо. — Той изтри сълзите й с палци, после се наведе да я целуне.

— Не ме докосвай! — Той се опита да я хване за ръцете, но тя се отдръпна ужасено от него. — Не ме докосвай…

Пръстите му се впиха в ръцете й и я придърпаха силно към него. Той се взря в лицето й.

— Красива си…

— Мразя те! — извика тя разярено.

Той се засмя и й показа белите си равни зъби.

— Глупости. Ти си влюбена в мен, още откакто навърши петнадесет години.

— Как можеш да наричаш това любов? — Тя се изправи и отиде до огъня, чупейки ръце. — Знам какво е любов. Обичах Шон. Това е нещо друго, нещо ужасно…

Жерард се облегна назад във фотьойла, като я наблюдаваше с мрачна развеселеност.

— Не гледай толкова мелодраматично на нещата, скъпа моя.

Лицето й приличаше на бяла маска с кораловочервени устни и пламтящ поглед. Мерседес стоеше под портрета му. В този миг очите й приличаха удивително точно на тези на мъжа от картината.

— Защо? Защо трябваше да ми причиниш това?

— Говориш така, сякаш ти не си взела никакво участие.

— Не съм — отвърна тя разпалено. — Нямах избор. Бях лишена от надежда.

Той възпря една прозявка и погледна златния часовник на китката си.

— Да не забравяме, че ти спасих живота — рече той уморено. — Изтръгнах те от лапите на наказателния отряд. Беше заприличала на скелет. Върнах ти здравето със собствените си грижи.

— Ти ме прелъсти, Жерард! Преди да съм възвърнала равновесието си, ти ме изнасили. Точно както си изнасилил и майка ми. Аз не можех да се отбранявам. Мислиш ли, че го исках? — Изпълнена с болка, тя сви ръка в юмрук и удари каменната полица над камината. — Нима мислиш, че съм искала да стана любовница на собствения си баща?

— Аз мисля за нас като за мъж и жена. А не като за баща и дъщеря.

— Но ти си мой баща!

— В какъв смисъл? Само защото съм изнасилил едно селско момиче преди двадесет и пет години? Не съм те отгледал. Ковачът те отгледа. Той е твой баща в истинския смисъл на думата, а той е мъртъв.

— Винаги съм смятала теб за свой баща — пророни тихо тя. — Още от първия миг, когато научих.

Жерард се изправи и пристъпи към шкафа от орехово дърво, в който стоеше скъпият радиоапарат „Блаупункт“. Оттам се носеше тихият глас на радио „Берлин“. Говорителят оповестяваше с благ глас, че е настъпил „бляскав момент в германската култура“ — концертът за цигулка на Бетовен, който щеше да бъде изсвирен от Берлинската филхармония. Оркестърът се дирижираше от изключителния тридесет и пет годишен диригент Херберт фон Караян.

Звуците на възвишената увертюра се разнесоха из стаята. Когато цигулките засвириха, Жерард се приближи към нея и постави ръце на раменете й.

— Евреите и християните са превърнали секса в нещо неприлично. Те са ни отровили с техните табута. Всичко това са глупости. Светкавица не удря къщата, в която се прави любов. Нито пък дяволи танцуват по керемидите. Няма нито един закон на природата или логиката, който да забранява това. Скъпа моя, а ти и онази монахиня? Това не е ли било малко порочно?

— То беше невинно. А това не е! — Тя се обърна с лице към него. — Ами ако прислужниците разберат, че съм ти дъщеря?

— Няма. Освен ако не постъпим глупаво.

— Достатъчно е, че ме представяш за племенница на Мариса — започна тя разстроено. — Ако някога разберат истината… всички онези персони в двореца тази вечер… какво ще кажат, ако разберат? Ще бъдат ужасени, възмутени!

— Най-вероятно ще ни изгорят на клада, като се вземе предвид сегашното затягане на морала — съгласи се той любезно с нея. — Но те не знаят. Никой не знае. И никой не би могъл да разбере. Всички, които някога са знаели, вече са мъртви.

— Тази вечер ми се искаше да им кажа — каза тя с изопнато лице. — Искаше ми се изкрещя, че съм твоя дъщеря. И твоя любовница.

— Но това щеше да унищожи и двама ни — сви той рамене. — И какво щеше да постигнеш?

— Може би щях да спася душите ни.

— Ние нямаме души. — Той се усмихна. — Ние сме божествени, Мерсе. Ти си моята богиня. Аз съм твоя бог.

— Ти си луд!

— Така ли? Ела.

Той я заведе до прозореца и дръпна тежките кадифени завеси. Навън дъждът валеше неспирно и къпеше Плаза Майор. На площада нямаше жива душа. Бронзовият крал се взираше с невиждащи очи от височината на своя бронзов кон към светлините на Мадрид, които феерично блестяха в черната паст на нощта.

— Погледни докъде сме се издигнали — каза Жерард нежно. — До върха. Няма по-велики в Мадрид от нас. Нито в Испания. Ние сме непобедими. Най-накрая държим всичко в ръцете си. Всичко това е наше, любов моя. Всичко! А останалият свят гори в момента. За нас не съществува нищо друго. Ние сме богове, Мерседес. Не разбираш ли?

Той я придърпа към себе си. Изтощението я накара да се отпусне в обятията му. Вдъхваше такава увереност и авторитет. Силата му беше невероятна, но тя не беше само физическа, а и душевна, и именно душевната му сила господстваше над нея и смазваше волята й. Той беше толкова сигурен в онова, което правеше, и толкова безразличен към онова, което тя чувстваше и мислеше. Тя беше обектът на една изгаряща и обсебваща страст и въпреки това беше безпомощна. Единствената й сила беше пасивна и се състоеше в способността й да възпламенява желанието му.

Дъхът му се учести. Той я заведе до софата я повали върху нея. Усети как пръстите му разкопчават роклята й. После го чу да се съблича.

Тя се отпусна, затвори очи и главата й се оброни назад — една жена в транс. Прелюдията беше винаги една и съща — безпомощност, неизбежност. Тя почувства топлината на огъня по голата си кожа, усети как той разтваря бедрата й.

После почувства тежестта му върху тялото си и извика, когато проникна дълбоко в нея. Притисна лице до гърдите му и захапа устни, за да не изстене.

Но тялото й я предаваше. То беше като животно, отделено от съзнанието й. То не обръщаше внимание на стоновете, които умът й издаваше. То позволяваше да бъде прелъстено от онова, което тя знаеше, че се нарича с единственото име — зло. Всъщност, то вече не й принадлежеше. Вече нищо не й принадлежеше. Тя беше напълно негова като робиня.

— Мерседес — прошепна Жерард дрезгаво. Лицето му беше зачервено от страст. — Богиньо моя, богиньо моя…

Тя не каза нищо. Тялото й се изви към неговото. Стоновете продължиха. Той проникваше в нея на силни тласъци, които я оставяха бездиханна. Прекрасното цвете разцъфна и се разтвори вътре в нея, като показа своето алено гърло и венчелистчета в леопардови краски. Венчелистчетата се уголемиха, когато погали умело ерогенните й зони.

Тя хлипаше мъчително, но не от онова, което той правеше с нея, а заради предателството на тялото си. Сякаш умът й се разкъсваше, сякаш целият й живот беше смазан.

„Той е мой баща — повтаряше си тя отново и отново. — Аз съм негова дъщеря. Не може да има удоволствие в злото. Не мога да се примиря…“

Но той я караше да изпитва удоволствие, независимо дали тя го приемаше и независимо дали се примиряваше или не.

С Шон винаги тя беше учителката, а той ученикът. Тя го водеше, а той я следваше. С Жерард беше лишена от воля. Той контролираше положението и я водеше към почти непоносимо удоволствие, като го задържаше, докато тя вече си мислеше, че не издържа.

— Не — стенеше тя, — не, не, не, не…

Почувства устните му на шията си, усети топлият му дъх върху кожата си. Беше попаднала във водовъртеж, който я засмукваше все по-навътре и по-навътре. Тялото й беше влажно и горещо между бедрата. Той проникваше в утробата й като подивял жребец.

Изведнъж разумът изчезна. Нямаше повече думи, а само покорство и потопяване. Вече нямаше какво да губи. Тя усети как съпротивата й преминава в няма благодарност. Освобождението наближаваше и тя го посрещна с истинско нетърпение, както мъчениците посрещат Смъртта.

Краят дойде със свирепост и необуздана сила. Тя не можа да заглуши страстния си вик и всичко завърши със стон на поражение. Усети как нещо в нея се надигна и чу неговия вик на триумф.

Крилата й бяха пречупени и тя се отпусна с парещи от сълзи очи. Чувстваше се замаяна от силата на преживяното.

Сетне усети познатата празнота. Отново се беше случило. Душата й беше изсмукана. Тя се носеше някъде другаде, далеч от нея, напълно чужда.

Винаги ставаше така след това. Още веднъж бяха прекосили реката. Тя отново беше изгубена и се скиташе по другия бряг сред непознати гледки и звуци.

Жерард я погледна безмълвно. Тя покри лицето си с ръце и усети горещите си сълзи. После се изправи. Трепереше неконтролируемо, крайниците й се тресяха. Взе роклята си и я притисна до голите гърди.

Концертът на Бетовен изпълваше стаята със звуци. Огънят пукаше тихо. Всичко си беше както преди.

Все още беше вцепенена. Наблюдаваше Жерард с невиждащи очи, докато той се разхождаше из стаята. Светлините на огъня осветяваха кожата му. Тялото му не беше великолепно като това на Шон, но беше също толкова силно и стегнато. Наблюдаваше сенките, които се гонеха по него, докато той си наливаше коняк. Лицето му беше спокойно и отпуснато.

Той седна до нея.

— Сдържаш толкова много чувства от мен, Мерседес.

— Нямам какво да ти дам, Жерард — пророни тя печално.

Той обви ръка около раменете й я накара да отпие от чашата.

— Ще разбереш самата себе си по-добре. След време. След време ще разбереш колко прекрасно е било всичко това.

Зъбите й изтракаха по ръба на чашата, докато отпиваше.

— Иска ми се да съм мъртва.

— Имаш нужда от почивка. Ще отидем на някое топло местенце, далеч от това ужасно време. Някъде далеч от войната. Можем да отлетим за Канарските острови. Или за Северна Африка. Ще го уредя.

Гласът му се носеше на талази около нея. Тя вече не се вслушваше в думите му. Усещаше само задоволството в тона му, удоволствието, че я е покорил още веднъж. Прегръщаше я и я целуваше. Тя не му отвръщаше, а седеше апатично, зареяла поглед в огнените езици.

 

 

По-късно вцепенеността отзвуча.

Мерседес седеше на леглото, допряла колене до гърдите си, и се поклащаше напред-назад мъчително.

Нямаше болка по-голяма от тази. Нямаше по-ужасно страдание.

Не и по време на най-ужасните моменти от войната, не и когато Шон си беше отишъл, не и в килията за осъдени на смърт в Барселона. Никога върху нея не се беше стоварвало по-голямо нещастие. Винаги беше виждала някакъв изход за себе си. Сега не виждаше такъв. Беше затворена в този красив апартамент, в сърцето на вражеския лагер и само злото и грехът бяха нейна компания. Но имаше и нещо по-лошо от това. Тя се беше превърнала в затвор за самата себе си. Тялото й беше килия за осъдени на смърт за душата й.

Мразеше се със сила, която беше непоносима. Задушаваше се. Чувстваше се долна, омърсена, грешна. О, колко грешна беше! Същество, което не заслужаваше да живее. Предателка и блудница. Беше предала всичко добро в живота си — Шон, Франсес, майка си — всички хора, които някога беше обичала. Всички убеждения, с които някога беше живяла. Беше прегърнала злото с нетърпеливи ръце. Беше се отчуждила от самата себе си.

Тя се взираше в тътнещата бездна, която трябваше да прекоси отново. В нощната тишина, обвила къщата, ехтяха гласове, които крещяха срещу нея с погнуса и омраза.

През тази виеща пустош от самоотвращение и ужас, тя трябваше да си проправи път към нормалния свят. Не, не нормалния. Към крехкото, нереално равновесие, което смяташе за нормално. Към онова крехко спокойствие, към което трябваше да се придържа, за да не полудее или да се самоубие.

До следващия път, когато щеше да бъде похитена и опустошена за пореден път.

Как й се беше случило това? Без нейното желание и все пак с нейното съгласие. Когато се появи из мрака на своето затворничество и за пръв път разпери своите счупени криле през онази мразовита пролет на 1939 година, първото чувство, което изпита към своя спасител беше любов и благодарност.

Тя се беше преродила и обожаваше мъжа, който я беше спасил от смъртта и който й беше дал убежище, който стоеше денонощно до леглото й и й говореше нежни думи, който я хранеше с лъжичка, сякаш беше дете.

Беше се вкопчила в него. Плачеше, когато той излезеше от стаята. Прислужниците трябваше да я успокояват като дете, болно от треска, когато Жерард отидеше по работа в министерството.

Когато се върнеше и я прегърнеше и целунеше по устните, тя усещаше как сърцето й се изпълва с радост. Мъркаше като изгубено котенце под ласките му.

Дори когато се беше пъхнал в леглото до нея, тя не беше заподозряла нищо. Не беше способна да изпитва подозрения. Той беше неин спасител, неин баща, който най-накрая се беше върнал при нея, както винаги си беше мечтала.

Но с течение на седмиците силите й се възвръщаха и всичко започна да се променя. Умът й, който все още не беше се възстановил след срива, сега започна да осъзнава чудатостта на онова, което той правеше с нея. Ласките, които галеха гърдите и слабините й. Дишането му, което звучеше дрезгаво и алчно в ушите й. Целувките, които я изпиваха. Силата на страстта му, която усещаше с тялото си.

Тя не си спомняше първия път, когато баща й я беше любил. Но знаеше, че е изпитала удоволствие. Винаги беше изпитвала удоволствие. Той знаеше как да пробуди чувствеността й и как да спре плача й.

Болничното й легло се беше превърнало неусетно и предателски в легло на страстта.

И една сутрин тя се беше събудила като любовница на баща си. Обект на неговата физическа любов. Когато вече беше достатъчно добре, за да може да става от леглото и да ходи, тя вече беше негова робиня. До този момент се беше разкъсвала между две напълно противоположни сили — любовта й към него като мъж и любовта й към него като баща.

Така и не беше имала възможност за избор. Така и не дойде момент, в който да се изправи лице в лице със ситуацията и да си я обясни. Всичко беше станало неусетно.

Не можеше повече да понася мисълта, че отново трябва да прекосява тази бездна. Всяваше у нея непреодолим ужас. А непрекъснато я терзаеше и мисълта, че ще трябва да го прави отново и отново, и отново… Как би могло да завърши това по друг начин, освен с лудост или смърт?

 

 

Мерседес се промъкна през вратата на катедралата. Свечеряваше се. Още не бяха запалили полилеите и голямото ехтящо преддверие беше тъмно. Леденостуденият вятър отвън вееше между пустите пейки. Една възрастна жена палеше свещ, а устните й помръдваха мълчаливо. Мерседес видя как светлинката се отразява в двете й безизразни очи.

„Какво правя тук? — запита се тя. — Защо съм дошла?“

Тя придърпа черната дантелена воалетка върху лицето си. Обикновено коленичеше в мрака и се опитваше да се моли. Но този път забърза към изповедалнята.

В дърворезбованата изповедалня се усещаше силният мирис на тамян. Тя коленичи и долепи лице до решетката. Различаваше единствено силуета на свещеника от другата страна. Той беше подпрял с ръка главата си. Тя се почуди дали въобще е буден. После го чу да помръдва.

— Слушам ви. — Той заговори с гласа на възрастен мъж.

— Аз не съм вярваща, отче — промълви тя колебливо.

— Не си вярваща в какво, дете мое?

— Не вярвам в Бог.

Той се поколеба.

— Тогава защо си тук?

— Защото вярвам в греха.

— В грях ли живееш, дете мое?

— Да. — Гласът й й изневери. — Живея в ужасен грях, отче.

— Ужасен грях ли? — повтори той по-рязко.

— Въвлечена съм в него. Не мога да се измъкна.

— Нечистоплътен грях ли?

— Да, отче, нечистоплътен грях.

— С други хора?

— С един друг човек.

Гласът му отново стана благ.

— Няма грях, който да е толкова ужасен, че Господ да не може да го опрости. А има и по-лоши грехове от тези на нечистата плът. С кого извършваш този грях?

— Със собствения си баща. — Стомахът й се беше свил болезнено, когато изричаше думите.

Свещеникът не отговори, може би защото беше прекалено шокиран.

Тя побърза да продължи. Думите просто се изливаха от устата й.

— Той казва, че няма нищо лошо в това. Казва, че няма нито рай, нито ад, нито Господ, нито Сатана. — Тя изтри сълзите от лицето си. — Не знам какво правя тук. Идвам от седмици. Не вярвам в Бог от малко дете. Просто трябваше да кажа на някого. Нямам с кого другиго да поговоря. А ако не го направя, ще полудея. Понякога си мисля, че вече съм луда. — Тя трепереше. Беше дошла тук да излее болката си и да получи облекчение. Но изповедта я разкъсваше, а не я изцеляваше. — Живея в кошмар. Толкова съм ужасена от онова, което хората ще кажат, ако научат истината. Постоянно вървим по ръба на самоунищожението.

Изведнъж видя неясните очертания на лицето на свещеника, който се беше обърнал към решетката и сякаш се опитваше да различи чертите й в тъмнината.

Обхвана я ужас.

Без да довърши изповедта си и да получи опрощение, тя побягна като обезумяла от изповедалнята. Четири или пет жени, повечето от тях възрастни, чакаха за изповед. Те се обърнаха след нея, ала тя не спря да тича.

Извън катедралата небето беше обагрено в алено, сякаш от небесата се стичаше кървав порой.

 

 

Тя се събуди на следващата сутрин, изпаднала в паника, неспособна да си спомни нито името си, нито къде се намира. Изплаши прислужниците, като се вкопчи в ръцете им и ги попита отчаяно:

— Коя съм аз? Коя съм…

Объркването премина, но в съзнанието й остана една тъпа болка и объркване, което изпълваше ума й. Мисълта, че амнезията би могла да се върне отново, я ужасяваше до смърт. Жерард я заведе отново на психиатър, който й предписа хапчета и й каза да не пие никакъв алкохол. Тя се съгласи апатично с всичките му препоръки. Една седмица след това тя се събуди с думите: „Аз съм Мерседес… Аз съм Мерседес Едуард“.

Една вечер се върна отново в катедралата и коленичи в изповедалнята. Но старият свещеник не беше там. На негово място стоеше друг, по-млад. Тя си призна обичайните грехове за гордост и завист и опрощението й се състоеше в това, че трябваше да повтаря молитви с броеница в ръка. Тя понесе наказанието си със същата безчувствена прилежност, с която беше изпила и хапчетата на психиатъра. Не се върна повече в катедралата.

Един месец по-късно се разболя.

Ходи на лекар няколко пъти, но предписаното лечение не й помогна. Лекарят й направи няколко теста.

Една седмица след това я повика в кабинета си и я накара да седне в удобното кресло. Изражението му беше странно, полуразбиращо-полупрезрително.

— Не страдате от хранително отравяне, сеньорита — каза той бързо. — Нещо съвсем различно е. Боя се, че трябва да се подготвите за голям шок. Бременна сте.

 

 

Тя се затвори в стаята си.

После пристъпи към тоалетката, и издърпа чекмеджето. В бързината то падна на земята. Съдържанието му се разсипа по пода. Тя се отпусна на колене и започна да рови из шишенцата, докато намери онова с таблетките морфин. Отвори го и изсипа малките сиви хапченца в дланта си.

Дали бяха достатъчно, за да я убият? Отиде в банята и сред розовите мраморни фризове и украшения натъпка хапчетата в устата си по четири-пет наведнъж. Хапчетата имаха горчиво стипчив вкус. Стана й лошо. Задави се, докато ги гълташе.

Излезе от банята, препъвайки се и седна отново на леглото. Взе бутилката с коняк от масичката. Напълни една водна чаша със силния алкохол и започна да пие.

След като изпи три чаши се уплаши, че може да повърне, и спря. Молеше се да е поела достатъчно хапчета и алкохол, които да я убият.

Сви се на леглото и усети как я обхваща чувство на облекчение, сякаш беше избрала живота, а не смъртта. Усети, че е постигнала някаква странна победа.

Нищо повече. Всичко беше свършило. Отчаянието, агонията, всичко беше свършило. Тя лежеше, без да размишлява, съвършено спокойна, за пръв път от месеци насам.