Мариус Габриел
Плът и кръв (5)

Четвърта глава
Галеница

Лятото на 1953

Прескот, Аризона

Струваше му се, че гласът на баща му е като добре наострена коса. Той замахва и грешниците падат, покосени като житни класове из цялата църква.

Джоуел беше на девет години. Той винаги седеше на първата скамейка до майка си.

Преподобният Елдред Ленъкс бе особено ревностен, войнстващ проповедник. Преди сто години със сигурност би носил револвер под расото си. Произнасяше гръмко проповедта си от амвона и бе безпощаден. Грешниците трепереха и потропваха нервно, обути в стегнатите си като менгемета официални обувки.

Ала не след дълго умората натежаваше на клепачите на Джоуел. И този път стана така.

Брадичката му клюмна на гърдите. Гръбнакът му се преви, той се отпусна и неусетно започна да се плъзга по твърдата полирана скамейка.

Когато момчето се свлече на пода, сред паството премина кикот, който бързо бе сподавен зад носни кърпички и молитвеници.

Преподобният Ленъкс направи пауза, докато синът му се изправи и заеме отново мястото си.

Чудовищността на онова, което бе извършил, изпълваше Джоуел с ужас. Майка му не го удостои дори с поглед. Но на хлътналите й страни бяха избили тъмни петна. Устата й бе здраво стисната.

Предстоящото наказание го изпълни с отчаяние.

 

 

Когато входната врата се затръшна след тях, майка му се обърна и го прониза с гневни очи.

— Ти направи баща си за посмешище пред онези недодялани селяци и дебелите им жени. Него, Божия служител!

Бутна го в ъгъла и притисна лицето му към стената. Миризмата на боя му бе позната и му действаше успокояващо в нещастието му. Той усещаше цялата тежест на своята нищожност и безсилие.

Баща му се зае да брои събраните от дарения пари.

— Четири долара и тридесет и пет цента — обяви той тъжно. — Няма що, благочестивите са проявили особена щедрост към мен, Божия служител.

— Четири долара? — не повярва майка му. — Господ да ги порази дано! Лъженабожните им умове и здраво закопчаните им портфейли. От какво си мислят, че живеем? От манна небесна ли?

— Следобедната служба ще ни донесе още по-малко пари.

Тя се обърна разгневена към момчето.

— И аз да се мъча да го храня с четири долара и тридесет и пет цента! Защо? За да спи по време на неделната служба ли?

— Той е наш син, Мириам.

Тя се подсмихна.

— Знам. Но празният стомах може би ще го държи буден по време на следобедната служба.

Джоуел чуваше как майка му приготвя обяда в кухнята. Накрая внесе храната и я сложи на масата. Бяха го оставили с гръб.

Баща му каза молитвата. Джоуел застина неподвижно, заслушан как потракват приборите. Мирисът на храна изпълни устата му с обилна слюнка и той преглътна. Затвори очи. Коремът го присви.

След като се нахраниха, майка му го дръпна от стената.

— Е? — изгледа го тя.

Той не посмя да вдигне поглед.

— Съжалявам, майко — прошепна само.

Тя бутна една чиния в ръцете му. В нея имаше къшей хляб и парче месо.

— В избата! — отсече тя.

— Мамо, не!

— Заведи го, Елдред.

Баща му го хвана за ръката и го повлече по стълбите в тъмното.

На прага на избата Джоуел се опита да се отскубне. Храната се изтърси от чинията. Мракът миришеше на мухъл като в гробница. Там, сред сенките, бяха чудовищата.

Ужасът го задуши. Очите му се напълниха със сълзи.

— Татко, не…

Ала баща му го бутна в избата.

— Искам да разгадаеш смисъла на мрака, Джоуел. Тогава ще узнаеш какво означава да обиждаш Господ и той да ти обърне гръб.

— Татко, моля те! Моля…

Вратата се затръшна. Резето щракна.

Черен мрак. Адът, за който слушаше от малък. Сенките сякаш се струпаха около него. Ноктите им го сграбчиха и зейналите им челюсти затракаха. Той не можеше да ги види, но знаеше, че са се скупчили за него.

Втурна се с неистов плач към вратата и заблъска тяло в нея. Ала дебелото дърво не поддаваше.

Глух удар след удар.

 

 

Септември, 1956

Лос Анджелис, Калифорния

Из стаята на Идън се носеше приглушено шумолене.

— Ето там…

— Ами какво ще кажеш за това?

— Т-т-т-т…

— Тук…

Идън се сгуши във възглавницата. Още не искаше да се събуди.

— Погледни я, Мерседес. — (Гласът на баща й.)

— Колко е изящна! — (Гласът на майка й.)

— Виж дългите й мигли. Бузките — розови, косата — черна, а кожата — като от сатен.

Усети ръката на майка й, която я погали по страната.

— Тя е наша.

— Идън… Събуди се, скъпа. Днес е рожденият ти ден.

— Отвори красивите си зелени очи.

Тя се размърда и отвори очи. Прозя се и ги погледна. Сутрин беше. Майка й дръпна завесите. Стаята се изпълни със светлина. Лъчите на слънцето заиграха по шкафа с играчките, сатенения балдахин над леглото й и розовите тапети на стените.

Баща й се усмихна.

— Здравей, съкровището на татко. Забрави ли, днес е рожденият ти ден?

Тя ококори очи и скочи.

— Ооо!

Стаята й се бе преобразила. Всякакви кутии — квадратни, правоъгълни, кръгли. Опаковани в разноцветна зелена, червена или златиста хартия. Панделки, дантели и джуфки. Подаръци във всякакви форми, размери и цветове. За нея.

— Кой ще разопаковаш най-напред? — попита майка й. — Този големия зелен? Или малкия златист? Какво ще кажеш за ей онзи, с розовата панделка?

— Този!

Тя изтича до един огромен пакет. Беше сложен в ъгъла и бе най-големият в стаята, по-голям дори от самата нея.

— Това е специален подарък от мама и татко. Да ти помогнем ли да го отвориш?

— Ще се справи сама — окуражи я майка й. — Дръпни панделката, Идън.

Тя дръпна несмело панделката. Най-накрая успя да я развърже и махна част от хартията.

Отвътре се показа люлеещо се конче с блестящи очи и снежнобяла грива. Идън го гледаше занемяла. Имаше месингови стремена, а юздите му бяха от червена кожа. Копитата чернееха лъскави.

— Името му е Дейпъл.

Идън зарови лице в снежнобялата грива.

— Мисля, че току-що се влюби.

Баща й я качи на седлото. Тя пое юздите в ръце. Побутна го с бедра и дървеното конче започна да се поклаща напред-назад, бавно и величествено.

Баща й доволно захапа лулата си и прегърна майка й.

— Е, бързо схваща.

Те я наблюдаваха как се поклаща в захлас. Беше забравила за другите си подаръци, очарована и хипнотизирана от люлеещите движения.

Майка й се усмихна с тъга.

— Знаеш ли, никога не съм имала играчки. Не и такива. Играех си със зайците на майка ми. С парчетии дърво…

— Идън никога няма да изпита нужда за каквото и да било — рече баща й.

 

 

Прескот, Аризона

— Баща ти е толкоз добър човек, Джоуел.

— Да, госпожо.

Тя вдигна поглед към бялата камбанария, която се извисяваше на фона на тъмното кобалтовосиньо есенно небе на Аризона.

— Истински християнин. Човек с толкоз силно чувство за добродетелност.

— Да, госпожо.

— Ти си работи спокойно.

Госпожа Шулц се прибра в къщата.

Днес беше събота, денят, в който той работеше в градината на господин и госпожа Шулц. Получаваше двадесет цента за работата си, които, разбира се, пускаше в кутията за дарения. Досега беше чистил камъните в прашния двор. Слънцето печеше силно. Той седна да си почине под рехавата сянка на мескитовото дърво.

Извади восъка от джоба си и започна да го мачка. Старият господин Шулц, който гледаше пчели горе на хълма, му го бе дал. Всеки път по малко през цялата година. Вече беше събрал къс с големината на топка за тенис, станал сивкав от непрекъснатото мачкане.

Тънките му пръсти не спираха. Той се взираше отнесено във восъка, който постоянно претърпяваше метаморфози. Сега беше малък слаб койот. След секунди се превърна в лице. Издължи се във формата на змия, след това се сви като жаба и се изду, подобно корубата на костенурка.

Тази непрекъсната последователност от трансформации го очароваше. Сякаш пръстите му бяха нещо отделно от него и той бе просто наблюдател.

Беше слабо момче, ала вече показваше признаци, че ще порасне висок и строен младеж. Лицето му бе изпито и бледо. Носът — леко орлов. Очите — тъмни, почти черни. Пронизващи и интелигентни.

Пръстите на Джоуел продължаваха да се движат трескаво. Изведнъж от восъка изникна лицето на баща му. Ястребово лице, с тънки устни, което по магичен начин се бе материализирало.

Той го приближи към очите си и се взря в него. Приликата беше обезпокоителна. Лицето го гледаше гневно.

Той бързо пъхна палци в очите му. Черепът се изду и експлодира. Джоуел смачка восъка и го превърна в голям отровен гущер — тумбест и грозен.

Ала тутакси изпита чувство за вина.

— Леле, леле — дивеше се госпожа Шулц, изникнала безшумно зад него. — Много си добър с восъка.

Джоуел се смути и пъхна восъка в джоба си.

— Господин Шулц ми го даде! — скочи той да се защити.

— Разбира се. Знам, синко. Май можеш да направиш каквото си искаш от него, а?

— Време е да се връщам към работата си.

— Няма нужда да го криеш. Ти имаш талант, синко.

Тя му донесе чаша лимонада и продължи да го гледа полусъжалително-полуснизходително. Какво странно и старомодно момче! Защо непрекъснато се стряска?

Много хора казваха, че синът на преподобния Ленъкс е глуповат и дори направо тъп. Ала госпожа Шулц беше разбрала, че е просто странен. Различен беше от другите по начин, който още не можеше да разгадае.

Ето, и в този момент я наблюдаваше с особения си втренчен поглед на малък голям човек. Помръдна нерешително устни:

— Госпожо?

— Да, Джоуел.

— Госпожо? Моля ви да не казвате на баща ми.

— За какво, синко?

— За восъка, госпожо.

Тя се взря на свой ред в него. Беше шестдесет и три годишна и въпреки че никога не бе имала свой собствен син или дъщеря, се ласкаеше от мисълта, че разбира от деца. Ала това момче я озадачаваше непрекъснато. Никога не знаеше какво ще направи или ще каже. Може би това беше част от чара му.

— Само не ми казвай — рече тя шеговито, — че баща ти не ти разрешава да си играеш с това малко парче восък!

— Моля ви, госпожо!

Тя забеляза как очите му изведнъж се напълниха със сълзи. Протегна жалостиво ръка и го докосна по рамото. Малкото слабо телце трепереше като на уплашено пале.

— Е, разбира се, че няма да кажа, щом не искаш. Това ще си бъде нашата тайна. Доволен ли си?

— Да, госпожо — отвърна той.

По лицето му разбра, че не й вярва.

— Обещавам ти, Джоуел — увери го тя нежно.

Джоуел кимна колебливо. Възрастните до този момент не бяха направили за него нищо, което да го накара да им има доверие. Той бързо се отдалечи от жената и се зае да събира камъните от прахта.

Въпреки че си учеше упорито уроците, оценките му бяха ниски. Слагаха го да седи все на последния чин и той едва виждаше дъската. Тебеширът на учителя препускаше по черната повърхност и оставяше след себе си драскулки, които си оставаха непонятни за него, тъй като не можеше да ги разчете. Очите го смъдяха, а мозъкът му бръмчеше като уловена в буркан муха.

Дори и Вехтият завет беше мъчение за него. Трябваше да научава наизуст по един пасаж от него всеки ден. По-точно от книгата на Иоиля: „И ще ви отщетя за ония години, които изпоядоха скакалци, червеи, бръмбари и гъсеници — голямата ми войска, която пратих върху вас“. Макар че имаше силна памет и бързо запомняше, думите не се задържаха задълго в ума му. Те танцуваха по страниците и караха очите му да пулсират. Декламирането пред майка му и баща му всяка вечер почти винаги завършваше с плач.

После спеше лошо, потеше се и сънуваше кошмари. Обърканите му сънища дразнеха пикочния му мехур и той се подмокряше в леглото. През деня изтощеният му мозък постоянно му изневеряваше и той правеше грешка след грешка.

Избата го ужасяваше. Всеки следващ път беше по-страшен от предишния. Ужасът, който всяваше у него тази дупка, го задушаваше. Не издържаше вече.

Чудовищата, които му се привиждаха, бяха само стари мебели. Ноктите, които уж го сграбчваха — част от желязната табла на старо легло. Ала страхът не го напускаше. Той се бе вкоренил дълбоко в съзнанието му и никога нямаше да си отиде оттам.

Казваше си, че търпи всички тези мъчения, защото е лош. Праведните бяха силните в Божието царство. Ала той не беше праведен.

Не, не беше.

 

 

Пролетта на 1957

Лос Анджелис, Калифорния

Майка й я заведе в школата по езда на Дан Кормак. Ръцете на господин Кормак бяха груби, лицето му приличаше на напукана стара кожа, но иначе имаше набито око. Той веднага се произнесе, че Идън е достатъчно голяма, за да започне уроци с някое шотландско пони.

— Екипирайте малката госпожица — провлечено поръча той. — Ще видим какво ще направим от нея.

След посещението в школата по езда, майка й и Франсоаз я заведоха на „Родео Драйв“.

Купиха й розови, бежови и бели бричове за езда, кадифена жокейска шапка и малък камшик. Поръчаха да донесат нейния номер ботуши от скъпа английска кожа.

Когато я стъкмиха, Идън застана пред огледалото в магазина с новата шапка, бричове и ботуши и се заоглежда.

— Толкова си красива, cherie^[1] — радваше й се Франсоаз.

Накрая опаковаха всичко в кутии и ги сложиха в багажника на кадилака. От следващата седмица започваха уроци по езда при Дан Кормак.

Школата на Кормак се намираше на „Лоръл Каниън“. Безброй обори с врати, наполовина отворени отгоре. А от всеки отвор се показваше главата на кон. Идън винаги носеше със себе си торба с моркови, за да може да им дава малки награди.

Конят, който яздеше, беше шотландско пони на име Мистър. Той не беше много по-голям от Дейпъл, ала бе несравнимо по-труден за яздене.

Цялото тяло я болеше. Но тя се занимаваше много сериозно, защото майка й и баща й бяха казали, че ако се справя добре, много скоро ще й купят нейно собствено пони. Не след дълго Идън обикаляше манежа, без да падне нито веднъж, макар че шапката се смъкваше над очите й и тя не виждаше почти нищо.

— Бива си те — произнесе се и господин Кормак. — Затова няма вечно да яздиш шотландско пони, я! Много скоро ще те качим на нещо с по-дълга юзда.

След урока тя обичаше да се облакътява на оградата и да наблюдава прескачането на препятствия.

Имаше едно високо, тъмнокосо момче, което яздеше бял кон на име Малер. Малер минаваше над препятствията като вихър. Гривата и опашката му се развяваха след него. Сърцето на Идън всеки път трепваше от красивата гледка.

— И аз ще се науча да го правя — каза тя на господин Кормак. — Ще скачам като момчето с белия кон.

— Не е бял, а сив — поправи я господин Кормак.

— Да, точно като него — прошепна Идън замечтано.

 

 

Пролетта на 1958

Прескот, Аризона

— Не че нямаш способности — каза госпожица Грийвс, когато му подаде бележника и скръсти ръце на гърдите си. — Умно момче си. Е, не мога да кажа, че си най-добрият ученик, когото съм учила. Но причината според мен е в това, че никога не си бил особено общителен. Защо си такъв?

Джоуел се взря в кафявите обувки на госпожица Грийвс, които приличаха на мъжки трандафори. Не знаеше какво да й отговори.

— Е, може и да приличаш на рак пустинник, но си доста интелигентен. Всички са съгласни. Просто от известно време престана да се интересуваш от учението. Тетрадките ти са пълни с грешки. Почеркът ти е обида за всеки учител. Правя възможното да ти помагам, Джоуел. Давам ти повече време, отколкото на останалите, но ти просто вече не се интересуваш от училището.

Той вдигна очи към нея и я стрелна с онзи свой странен пронизващ поглед.

— Не, не е така — прошепна.

— Сигурен ли си?

— Да, госпожо.

Тя се взря в сведената му глава. Какво ставаше с това момче? Не харесваше нито преподобния Елдред Ленъкс, нито съпругата му с конско лице и остро, злобно изражение. Самата тя беше презвитерианка и не се интересуваше от проповедите на преподобния Ленъкс за вечния огън на Ада.

Изпитваше жал към семейството, което живееше в оскъдица. Но ако преподобният Ленъкс споменаваше малко по-често за милосърдието в проповедите си, то и светът щеше да се покаже малко по-милосърден към него. Огънят на Ада не беше сполучлив избор за верую.

Най й беше жал за момчето. Сигурно не му бе лесно да расте в атмосферата на сапун от луга и святост. Един господ знаеше каква майка беше тази жена с нейното злонравие, прикрито под маската на праведност, и низост, представяна за благочестие.

Но това не й влизаше в работата. Задълженията й се изчерпваха с обучението на момчето в училище, а тя изпълняваше тази задача с упоритост и самоотверженост, на каквито бе способен само един провинциален учител.

— Е, ако си сигурен, че не си спрял да се интересуваш от учението, тогава проблемът е някъде другаде — рече тя решително. — Следващата седмица ще повикам училищния лекар и ще поискам да ти направи основен преглед. Особено на очите. Става ли?

— Да, госпожо — измърмори Джоуел в отговор и побърза да излезе навън на ярката следобедна светлина.

Във въздуха се усещаше слабият мирис на букова дървесина. Не беше валяло от месеци и всичко в града бе покрито с прах.

Джоуел тръгна към къщи. Трябваше да измине само около километър и половина, а му се искаше да бяха поне осемдесет.

Майка му вече дори не се опитваше да прикрива омразата си към него. Усещаше я непрестанно в погледа и в гласа й. Скъпеше се за всяка хапка храна, която му даваше, за всеки сантиметър място, което заемаше в къщата. Трябваше да мълчи и да не мърда много, за да не я ядоса. Баща му открито го пренебрегваше. Той се беше отдал всецяло на Господа. Майка му го беше превърнала в нещо като изкупителна жертва.

Той знаеше какво е изкупителна жертва. Същество, върху което се стоварват греховете на мнозина други.

„А козела, върху който е паднало жребието за отпущане, да остави жив пред Господа, за да извърши над него очистяне и да го изпрати в пустинята за отпущане (и той да понесе на себе си техните беззакония в непроходна земя).“^[2]

Само ако можеше и той да отиде в пустошта като козела и никога повече да не се връща. Пустинята бе пустош. А това вещаеше смърт. Пустинята убиваше.

Той спря и отвори бележника си. Приближи го до очите си и се вгледа в оценките си. Побиха го тръпки.

Аритметика: Лошо представяне.

История: Изключително лошо представяне.

География: Много лошо представяне.

Изкуство: Има въображение, но не поддържа в ред работното си място.

Естествени науки: Слабо представяне.

Английски език: Необходимо е повече старание.

Религия: Добро представяне.

Обща оценка: Успехът на Джоуел тревожи всички ни. Ако не заляга повече над уроците, тази година може и да не завърши.

Но как да заляга повече над уроците? В живота му нямаше нищо друго освен работа и наказания. Нямаше други играчки освен топката восък. Нямаше приятели. Джоуел преглътна буцата, която бе заседнала на гърлото му. Не може да заляга повече от това. Невъзможно беше.

Не смееше да занесе бележника си у дома.

Дълго време седя под сянката на дървената ограда. Накрая, макар и обхванат от пълно отчаяние, той намери някакъв кураж у себе си, изправи се и тръгна към къщи.

Кой щеше да го отщети за ония години, които изпоядоха скакалци, червеи, бръмбари и гъсеници?

 

 

Джоуел се беше свил в ъгъла, докато бурята отмине. Баща му седеше със строго изражение и с Библия в скута си. Майка му и госпожица Грийвс си разменяха словесни удари.

— Изненадана съм от подобно предположение — роптаеше майка му с обиден тон. — И се осмелявате да дойдете в къщата ни с подобни гнусни обвинения!

— Нося ви диагнозата на лекаря, госпожо Ленъкс. — Листът потрепери в ръката й, когато й го подаде. — Прочетете я сама.

Майка му бутна настрана листа.

— Нямате никакво право да водите този шарлатанин при детето ни без наше разрешение.

— Щатът Аризона ми дава правото да викам училищния лекар когато сметна, че някое от поверените ми деца има нужда от медицинска помощ…

— Да не би да искате да кажете, че се отнасяме зле с нашия син?

— С просто око се вижда, че Джоуел не е добре. Освен че има нужда от очила за четене, цялото му тяло е покрито с белези и следи от наранявания.

— Джоуел е непохватен откакто се е родил — отвърна баща му. — Блъска се във всяко нещо.

— Това не обяснява всичките тези белези!

— Не повишавайте глас на съпруга ми под собствения ни покрив!

Баща му се наведе напред.

— Пожертвали сме се за това момче.

— За това непокорно и виновно дете!

— Никога не съм намирала Джоуел за непокорен или виновен в нещо. — Госпожица Грийвс с видимо усилие се опитваше да запази контрол над себе си.

— Ние сами можем да свидетелстваме за неговата безпомощност — каза майка му.

— Да, така е — намеси се баща му. — Ала учителката се опитва да прикрие недостатъците на собствените си методи на обучение.

Госпожица Грийвс се изчерви.

— Възможно е методите ми на обучение и да имат недостатъци — изправи се тя, — но аз винаги съм проявявала по-специален интерес към това момче.

— Моля ви — процеди майка му с горчива усмивка, — спестете ни обърканите си мисли на стара мома, госпожице Грийвс.

— Какво казахте?

— Джоуел не е ваше дете, независимо колко много искате да бъде.

Цветът на лицето на учителката се смени. Червенината отстъпи място на бледност.

— Не — отвърна тя едва чуто, — той не е мое дете. Но за него щеше да е много по-добре, ако беше.

— Значи — изрече майка му с присмех — най-накрая стигнахме до същината на въпроса!

— Забелязвам кога едно дете има проблеми — отрони госпожица Грийвс с разтреперан глас и посочи Джоуел, който се бе свил на стола си, запушил ушите си с ръце. — Погледнете го! Погледнете белезите по гърдите и гърба му! Гордеете ли се с това?

— Напуснете веднага тази къща! — изсъска майка му.

— Нека ни плюе — изрече стоически патетично баща му, — нека ни поразява с думите си!

— Как го възпитавате, за бога? — премести госпожица Грийвс гневен поглед от единия към другия. — Какво правите с това момче, та е толкова наплашено?

— Как смеете! — кресна майка му. Очите й мятаха искри. — Как смеете да…

— Той изпитва ужас от собствената си сянка. Слаб е като вейка. Има белези от побои по цялото тяло и заспива в класната стая от изтощение. Как ще обясните всичко това?

— Не сме длъжни да ви обясняваме каквото и да било! Ах, вие, нахална, злобна и безочлива стара мома!

Госпожица Грийвс дишаше със затворена уста. Явно това й помагаше да запази самообладание.

— Вижте, изобщо не става въпрос за мен, а за Джоуел.

— Искате да ни унижите ли? — изгледа я обвинително баща му. — Много добре. Нито аз, нито жена ми сме вдигали някога ръка срещу това момче. Е, доволна ли сте сега, госпожице Грийвс?

— Не — отвърна тя тихо. — Не съм доволна.

— Той е изчадие на Сатаната! — избухна майка му.

Джоуел тихо заплака.

— Това бедно, разтреперано момче е изчадие на Сатаната?! — Госпожица Грийвс беше пребледняла още повече. — Та той е ваш син!

Майка му грозно се изсмя.

— Има някои неща за този ваш безценен ученик, които вие дори и не подозирате.

— Какво искате да кажете?

— „Тъй всяко добро дърво дава добри плодове, а лошо дърво дава лоши плодове: не може добро дърво да дава лоши плодове…“ — изрецитира баща му замислено. — „… нито лошо дърво да дава добри плодове. Всяко дърво, което не дава добър плод, отсичат и хвърлят в огън. И тъй, по плодовете им ще ги познаете… Бере ли се грозде от тръни или смокини от репей?“^[3]

Госпожица Грийвс ги изгледа недоумяващо.

— Да не би да искате да кажете, че той не е ваш… — И двамата я наблюдаваха мълчаливо. Тя реши, че разговорът е безсмислен и се приготви да си тръгне. — За мен здравето на момчето е от първостепенно значение — отсече. — Решена съм повече от всякога Джоуел да получи помощта, от която се нуждае. Говоря като учител. А не от свое име. Разбрахте ли ме? Ако до края на следващата седмица не купите на Джоуел очила за четене, сама ще го заведа при очния лекар. И ако още веднъж открием белези от насилие по тялото му, ще отнеса въпроса до полицията.

Без да погледне Джоуел, госпожица Грийвс напусна къщата.

Майка му затръшна вратата след нея, заключи я и се обърна към момчето. Лицето й беше изкривено в ужасяваща гримаса.

 

 

Санта Барбара, Калифорния

Тя обичаше да ходи на летището.

Майка й и баща й я водеха там обикновено през почивните дни. Всичко на всичко имаше шест самолета в бяло и червено с надписи отстрани: „ВАН БУРЕН — ВЪЗДУШНИ ПРЕВОЗИ“. Разбира се, рядко се случваше всичките самолети да са там. Обикновено имаше само два в хангарите. Другите извършваха полети.

Самата тя вече беше летяла стотици пъти и дългите пътувания й бяха омръзнали.

Самолетите пътуваха чак до Южна Америка. Пилотите често й носеха подаръци — маски, дърворезби, играчки. Всеки път, когато отидеше на летището, имаше нещо за нея — нещо красиво и екзотично.

Веднъж някой й беше донесъл малка черна маймунка от Колумбия, но майка й не й разреши да я задържи. Мигел Фуентес дори беше довлякъл отнякъде сбръчкана мумифицирана човешка глава със зашита уста.

— Муста говореше прекалено много — със смях обясняваше той.

Казаха му, разбира се, да си я вземе и никога повече да не им я показва.

Мигел Фуентес се грижеше за работите на баща й. Беше нисък и грозен и всички се страхуваха от него, но когато я вдигнеше на ръце и й се усмихнеше, очите му заблестяваха като на радостно куче.

Но тази събота и неделя баща й и майка й не я заведоха както обикновено на летището. Всички отидоха до Санта Барбара с новата кола. Колата беше кадилак „Елдорадо Бругам“, в бяло и жълто-кафяво. Баща й беше свалил гюрука. Подухваше топъл вятър, който довяваше мирис на борове. Майка й си беше сложила копринен шал на главата и тъмни очила. Идън седеше отзад с Франсоаз, както се казва на френски au pair^[4].

По небето се носеха огромни бяло-златисти облаци. Когато стигнаха Санта Барбара, спряха да хапнат сладолед. Морето се бе ширнало зелено, а по вълните сърфираха момчета.

После отидоха да видят прословутия парцел. Там обаче все още имаше само земя, дървета и морето, което се провиждаше през боровете.

Идън ближеше сладоледа си, а пръстите й лепнеха.

— Кога ще се появи къща тук? — попита тя.

— Скоро, скъпа. След няколко месеца ще положат основите.

— Тогава ще си имам ли пони? — зададе тя редовния си въпрос.

— Разбира се, че ще си имаш. Но трябва малко да пораснеш.

— Колко малко?

Баща й започна да разглежда чертежите.

— Знаеш ли какво си мислех за баните? Зелен оникс и златни кранчета.

Майка й поклати глава.

— Златните кранчета ще изглеждат парвенюшки — отсече тя. — А зеленият оникс си е направо неприличен. Ще сложим бял мрамор, както мислехме в самото начало.

— А какво ще кажеш за бял мрамор и златни кранчета? — попита баща й.

— Малко по-добре. Но пак ще е прекалено екстравагантно.

Баща й се засмя.

— Скъпа, това е Калифорния, а не Европа. Годината е 1958. Няма нищо нередно в екстравагантността.

Той завъртя майка й в стъпките на валса по поляната. Майка й започна да се смее. Смехът й беше тих и нежен и караше човек неволно да се усмихне.

— Какво означава парвенюшко? — попита Идън.

— Да имаш пари е парвенюшко — усмихна се баща й, захапал лулата си. — Но с пари може да се постигне всичко. Абсолютно всичко. Запомни това, скъпа.

 

 

Прескот, Аризона

Тъмнината го караше да обезумява.

Чуваше шумове покрай себе си. Шумолене и дращене. Плъх? Или нещо още по-ужасно.

Прекалено дълго вече стоеше тук. Прекалено дълго!

Обикновено го оставяха два часа. Понякога три. Този път цял ден и цяла нощ. Толкова беше изтощен и гладен.

Светлината в съзнанието му започва да отслабва. Както пламъкът на факел, оставен да гори прекалено дълго време, в един момент започва да се снижава и да потреперва, преди да изгасне.

Струваше му се, че чудовището се прокрадва към него. Той потрепери, облещил очи, макар да не виждаше абсолютно нищо в тъмнината. Скрил беше восъка на двора. Но тя рано или късно щеше да го намери, а може би вече го бе намерила. Затова свикна да моделира различни форми в съзнанието си. Ала вътрешната му светлина започваше да отслабва, а той не можеше да работи на тъмно.

Забравили го бяха. Така и щеше да си умре в тъмнината.

Въздухът миришеше на развалено. Вече не можеше да диша с пълни гърди, а само на пресекулки. Светлината в съзнанието му все повече отслабваше, ставаше червеникава. Чуваше как зъбите на гризач стържат по дърво или картон. Ами ако усети мириса на топлата му плът? Ами ако впие зъби в бедрото или в лицето му?

Обзе го неконтролируема паника. Червената светлина в съзнанието му угасна. Обгърна го пълен мрак. Безвъзвратно беше изоставен на силите на злото.

Плъхът пробяга през краката му.

Той започва да рита като обезумял. Пищялът му се удари в нещо твърдо и остро.

Нещо го сграбчи изотзад. Той се съпротивляваше със сетни сили. Някакви куки закачаха дрехите му и дращеха ръцете му. Той продължаваше да се бори отчаяно, ала беше хванат в капан.

Люспести тела се гърчеха в краката му. Усещаше около гърлото си оголени кучешки зъби. Усещаше как ципести крила пърхаха в лицето му. Ужасът се качи от стомаха в мозъка му.

Чудовищата го бяха обсадили отвсякъде. Той замахна и разцепи въздуха. Ръцете му улучиха нещо, което не можеше да види. Чу се шум, последван от болезнен стон.

Вече се задъхваше, но бедният на кислород въздух не го зареждаше с енергия. Сърцето му биеше лудо в гърдите, сякаш искаше да изскочи навън.

Не издържа и отстъпи пред най-дълбокия си инстинкт — да бяга.

Ала избата беше широка само няколко метра и бе пълна с вехтории. Налетя на купчина столове. Нещо се заби в стомаха му и го накара да се превие. Друг предмет го удари в зъбите и размаза устните му.

Ето от това бяха белезите по тялото му.

Дробовете му изнемогваха от задушния въздух. Той се гърчеше в хватката на чудовищата. Усещаше твърдите им черупки и кокали под тялото си. Беше техен пленник и нямаше отърване. Ужасът му граничеше с безумие. Той протегна ръце напред и сгърчи конвулсивно пръсти.

Сърцето му щеше да изскочи всеки миг. Ала изведнъж той застина.

Златист проблясък! Ноктите му трябва да са раздрали мрака и да са пропуснали лъч светлина.

Лъчът не отслабваше. Все така блестеше пред него. Той се взираше известно време невярващо, после протегна треперещи пръсти напред и отново задра.

Появиха се нови проблясъци.

Подивял от внезапно лумналата в него надежда, той започна да дращи трескаво по светлите резки с ноктите и на двете си ръце. Те се умножаваха, а старите се увеличаваха. Скоро той беше заслепен от ярката картина, която бе нарисувал в мрака.

Пръстите му разпознаха малък прозорец, чието стъкло беше боядисано с блажна боя. Той допря лицето си до стъклото и примижа. През издрасканата боя се виждаше червена пръст, треви и цветя. Светът!

Задният двор.

Малкият прозорец под задната веранда! Зад варела с вода. Малкият прозорец, който открай време си бе боядисан в бяло. Открил е изход.

Опита се да открехне прозореца, но той се оказа закован. Нямаше как да го отвори. Започна да крещи. Нямаше кой да го чуе.

Отчаяно искаше да избяга. Опипа с ръце наоколо, за да намери някакъв инструмент. Пръстите му попаднаха на нещо. Облегалката на стол. Разхлабена и скърцаща. Той я разклати напред-назад, докато не я отчупи. Замахна и удари стъклото.

То се разби и го посипа с парчета. После се справи и с долната част на другото крило. Горещият въздух от външния свят нахлу в избата. Продължи да удря по прозореца, докато и четирите части не зейнаха празни. Ярката слънчева светлина го заслепи.

Той премигна, защото не виждаше нищо, ала продължи да удря разклатената дървена рамка, докато и тя не поддаде.

После си проправи път през отвора. Не обръщаше внимание на раните и ожулванията, които покриваха ръцете и краката му.

Изпълзя на слънчевата светлина и усети как горещината го обгърна. Заплака, отчасти от болка, отчасти от облекчение. Изправи, се на крака, полузаслепен и изтощен. Въздухът в пустинята беше свеж и чист.

— О, всемогъщи боже! О, за бога… Джоуел? Ти ли си това?

Той премигна с гуреливи очи. Съседката им госпожа Паско бе чула шума от счупени стъкла и бе се приближила до оградата. Сега стоеше и го гледаше занемяла, с отворена уста.

Явно не можеше да повярва, че това треперещо, покрито с прах и паяжини момче, е Джоуел. По краката му се стичаха струйки кръв от разранената от стъклата кожа. На носа и устата му също имаше кръв. Ноктите му бяха жестоко изпочупени.

Тя вдигна ръце слисано.

— Мили боже! — Гласът й премина във вик. — Преподобни! Преподобни Ленъкс! Преподобни Ленъкс! Преподобни Ленъкс…

Баща му се появи иззад ъгъла и застина на място, когато го видя. Кокалестото му лице пребледня.

— Той изпълзя оттам! — Госпожа Паско посочи разтреперана счупения прозорец. — Чух шум и когато дотичах да погледна, той се подаде оттам, като… като плъх!

Джоуел срещна безцветните очи на баща си. Видя присъдата в тях и осъзна чудовищната си постъпка. Но беше прекалено уморен, за да мисли за това.

— Едва не умрях от шока, преподобни. Това дете е като диво животно! Какво, по дяволите, правеше в избата, Джоуел?

Баща му побърза да отговори вместо него. Гласът му беше дрезгав.

— Явно се е пъхнал да търси нещо там, където не трябва. Той… — баща му спря за миг — … сигурно се е заключил в избата. Майка ти те търсеше, Джоуел.

Джоуел се взря в баща си.

— Защо ме гледаш така? — попита баща му с още по-строг тон. — Няма ли да ми кажеш нещо, Джоуел? Откъде ти хрумна да се пъхаш в избата? А и да се заключиш. Каква разсеяност! Така ли стана? Кажи нещо, за бога!

Джоуел поклати леко глава.

Госпожа Паско въздъхна.

— Това момче не е нормално, преподобни.

— Депресиран е. — Баща му протегна ръка към него. — Ела, Джоуел. Ужасно си мръсен. Трябва да те измием.

Джоуел не помръдна. Баща му току-що беше изрекъл куп лъжи. Беше го чул да лъже безсрамно госпожа Паско и да я гледа в очите. Това откритие беше толкова зашеметяващо, че вече всичко друго губеше значение. Баща му беше излъгал!

Преподобният Елдред Ленъкс хвана ръката на сина си и го поведе към къщата. Госпожа Паско ги наблюдаваше и цъкаше с език.

Вътре в къщата го чакаше майка му. Тя беше наблюдавала цялата сцена през прозореца.

Подобно на баща му, и тя беше пребледняла.

— Отвратително същество! Заченат е в грях. Затова е способен единствено на лоши неща.

— Покачил се е на старите столове — каза баща му. Джоуел усети, че гласът му потрепери. — Стигнал е прозореца и го е разбил.

— Какво е видяла онази жена?

— Видяла го е да изпълзява през него.

— А ти какво й каза?

— Казах й, че момчето се е заключило в избата без да иска.

Майка му се взря в него с омраза и страх.

— Той е изчадие адово, Елдред. Погледни го! Същинско олицетворение на злото. Не биваше кракът му да стъпва в тази къща. Не може да остане тук. Не можем да го обуздаем.

— Ще го обуздаем, бъди спокойна. Ще го обуздаем…

— Как?

Баща му го бутна напред.

— Измий го, Мириам. Аз отивам да поправя прозореца.

Майка му взе купа с вода и гъба. Не каза и дума, докато миеше лицето, ръцете и краката му. Гъбата минаваше направо през раните му, но той стискаше зъби.

Баща му бе излъгал госпожа Паско. Баща му бе скрил истината.

Едва сега си даде ясна сметка що за човек е. Макар че от дълго време, някъде дълбоко в себе си, го бе знаел. Майка му и баща му не бяха като другите родители. Онова, което му причиняваха, беше ужасно. Нечовешко.

За пръв път, откакто се помнеше, му хрумна мисълта, че те са грешните, а не той.

Погледна майка си в лицето. Беше изпито и измършавяло. Клюнестият нос и прикритият поглед напомняха хищна птица. Устните й бяха тънки. Косата й — сива и безцветна. Очите й също бяха сиви и безцветни. И все пак в нея имаше нещо, което й придаваше цвят — жестокостта.

Под прикритието на благочестието и набожността те извършваха грехове къде-къде по-тежки от неговите.

— Не ме гледай! — изсъска тя.

Но той не можеше да откъсне поглед от нея, докато тя не му удари шамар. Парещата болка го изпълни с облекчение.

— Стой тук и не мърдай.

Майка му занесе купата в кухнята. Водата имаше цвят на сок от малини.

До слуха му достигнаха ударите на чук. Баща му заковаваше прозореца в избата. Огледа стаята. Обикновена гола стая. С грозни прости мебели. Никакви украшения, никакви картини по стените. Нищо не подсказваше, че хората, които живееха тук, обичат дома си или че се гордеят с него. Мебелите и всички вещи бяха възможно най-груби, ъгловати и примитивни.

Той осъзна за пръв път в живота си колко жалък е домът му и колко нещастен се бе чувствал винаги тук. Те бяха упражнявали насилие и терор над него години наред. Ако просто го бяха наказвали с бой, както бият някои палави деца, всичко щеше да бъде някак по-справедливо и невинно.

Кой ще го отщети за ония години, които изпоядоха скакалци, червеи, бръмбари и гъсеници?

Чувствата закипяха в душата му с още по-страшна сила. Ала той не бе момче, което даваше израз на емоциите си. Напрежението го замая. Чуваше като насън как майка му и баща му говорят приглушено, докато складират наново вехториите в избата.

После чу тежките стъпки на баща си по стълбите.

Вдигна поглед при звука на подрънкващо желязо. Баща му стоеше на прага.

— Държал си се като подивяло животно — каза той. — И затова ще бъдеш окован като такова.

В един миг Джоуел осъзна какво държи баща му — окови.

Обърна се, за да избяга, но майка му го сграбчи за косата. Трябваше да се бори за живота си. Никога преди не бе изпитвал подобно усещане. Изпита гняв. Жилавото му тяло се изпълни с енергията на отчаянието, но те все пак успяха да го повлекат надолу по стълбите към избата, макар да риташе и да дращеше.

— Мразя ви! — крещеше той. — Мразя ви! Мразя ви…

Опитваше се да ги изрита или да ги ухапе. Докопа ръката на майка си и заби зъби в кокалестата й длан. Викът на болка го изпълни с диво ликуване.

Майка му го зашлеви с всичка сила през лицето. Ударът го накара да се олюлее.

— Мириам! — извика баща му.

— Господ да ми прости — изгъгна майка му и стисна ръката си. — Той ме ухапа.

— За бога, не го удряй! Онази жена…

— Той ме принуди. Изчадие адово!

— Той е наш син, Мириам.

— Не, той не е наш син! — избухна Мириам. — Погледни му очите. Това са очите на Сатаната. Черни, блестящи и зли!

Баща му го бутна на старото легло.

Джоуел вече не се съпротивляваше. Омразата изпълваше гърдите му като буен поток.

Баща му взе белезниците и с отчетливо щракване ги постави на тънките му китки. После прокара веригата през пръчките на желязната табла и заключи с катинар веригата за белезниците.

Бяха го оковали като животно.

Мъжът и жената го наблюдаваха, застанали настрани. Джоуел вдигна поглед към тях. В този момент изпита толкова страшна омраза, че се побоя от себе си.

Баща му си пое дъх, сякаш искаше да каже нещо. Но погледът на момчето го спря.

Той хвана майка му за ръка и я изведе.

Вратата се затръшна и мракът обгърна Джоуел.

 

 

Април, 1960

Санта Барбара, Калифорния

Семейство Феърчайлд бяха организирали градинско парти, за да представят майка й и баща й на своите приятели в Санта Барбара.

Бяха се събрали около петдесет души на брега на малкото изкуствено езерце. Водата бе покрита с кръглите листа на водните лилии, между чиито цветове се разхождаха няколко фламинги.

Птиците се движеха като изискани дългокраки дами. Бяха в пастелнорозов цвят, който беше на мода тази година, и от време на време преплитаха дълги шии. Всички се дивяха на изяществото им.

Господин Феърчайлд (чичо Макс) притежаваше компания за пластмасови изделия и казваше, че в пластмасата е бъдещето. Госпожа Феърчайлд (леля Моника) пък беше красива руса англичанка.

Семейство Феърчайлд се гордееха с парка си белведер^[5], целият обрасъл в ароматен жасмин, в който имаше беседка, поляна за крикет и тенискорт, където Маргарет Феърчайлд учеше Идън да играе тенис. Маргарет беше на единадесет, с две години по-голяма от Идън.

Но макар и да притежаваха фламинги, семейство Феърчайлд си оставаха консервативни и доста скучни хора. Майка й казваше, че са двойка досадни оси. Но баща й беше на мнение, че ако успеят да ги предразположат, семейство Феърчайлд ще станат най-добрите им приятели тук, в Санта Барбара.

Не след дълго те щяха да се пренесат да живеят тук.

Строителството беше в ход от миналата есен. Къщата вече изглеждаше почти завършена, не стърчаха само голи стени и празни стаи. Най-накрая на човек му се изясняваше цялостния архитектурен замисъл. Баща й вече се беше записал в яхтклуба на Санта Барбара и яхтата му беше акостирала в пристанището.

— Значи заминаваш през следващия месец за Европа, Идън — каза леля Моника и й подаде парче торта.

Идън кимна с пълна уста. Майка й, баща й, леля Моника и чичо Макс образуваха отделна групичка сред множеството гости.

— Сигурно много се вълнуваш. Какъв е маршрутът?

Баща й отговори вместо нея, защото тя не знаеше какъв точно ще е маршрутът.

— Париж, Венеция, Рим, Барселона, Лондон.

— Прекрасно! Истинско пътешествие. Как само ще се забавлявате.

— Достатъчно голяма ли е за такова нещо? — попита чичо Макс.

— Идън обожава пътешествията — отвърна баща й. — Докато сме в Испания, ще се огледаме за разни неща за къщата ни. Антики. Картини. Керамика. Ще видим какво можем да купим. Надявам се тамошните цени да са по-изгодни.

— Обзалагам се, че семейството на майка ти умира да те глези — каза чичо Макс на Идън.

Един по-възрастен господин на име Хауъл Карлайл, титулуван преподавател, попита майка й:

— Кога напуснахте Испания?

— През 1943.

— Значи сте били там по време на Гражданската война?

— Да.

Хауъл Карлайл си взе малко тютюн за лулата от кожената кесия, която му предложи баща й. После всмукна силно няколко пъти, за да запали лулата си.

— Били ли сте в зоната, където са се водили боевете?

— Е, не бях като бомбардировачите на Доминик в Тихия океан, но видях доста боеве.

Съпругата на Хауъл Карлайл, с начервено и сбръчкано като на пуйка лице, се наведе напред. Очите й щяха да изскочат от почуда.

— Била сте свидетел на истински боеве?!

Майка й сведе поглед към чашата си с шампанско.

— Видях много хора да умират, ако това имате предвид.

— Загубили ли сте свои близки? — попита леля Моника.

— Не мисля, че има семейство в Испания, което да не е загубило свои близки.

— Господи — въздъхна леля Моника със съжаление, сякаш беше изпуснала нещо и то се беше счупило. — Не знаех. Съжалявам.

— Предполагам, че са били изклани от червените! — попита чичо Макс.

Майка й се усмихна странно.

— Не — отвърна тя. — Франко ги изби.

Настъпи неловка тишина. Чичо Макс каза след малко сковано:

— Разбирам. Не знаех, че семейството ти е било от другата страна. Предполагах, че…

Майка й отпи от шампанското.

— Имам роднини и от двете страни. С повечето хора беше така. Но най-близките ми роднини бяха републиканци.

— Републиканци ли? — зачуди се някой.

— Иска да каже комунисти — рече Хауъл Карлайл.

— Ако трябва да сме точни, те бяха анархисти.

— Макс, представяш приятелите си на една отявлена комунистка, която все още гори от ентусиазъм — иронично подметна баща й. — Какво ще кажат в местния клуб, а?

Чичо Макс се засмя и се взря в майка й.

— Е — заяви леля Моника, — аз никога не съм харесвала Франко. Надут жалък фашист. Не ме зяпай така, Макс. Франко не е по-добър от Хитлер или Мусолини.

— Какъвто и да е — рече чичо Макс и погледна намръщено леля Моника, — поне не се поддаде на болшевизма.

— Ей, Макс, говориш отживелици — засмя се баща й. — Не съм чувал от години някой да споменава думата болшевизъм.

— Днес не сме се събрали да говорим за политика, Хауъл — каза бързо леля Моника и се обърна към майка й. — Сигурно е било ужасно, Мерседес.

— Войната е винаги жестока — тихо рече майка й. — Човек нищо не може да направи. Тя просто започва един ден и ти се оказваш въвлечен в нея.

— Сигурно ще е мъчително за теб да се върнеш след толкова много години, Мерседес — каза леля Моника.

— Всичко беше толкова отдавна.

— Няма ли да е опасно за теб? — попита чичо Макс.

— О, мисля, че генерал Франко вече ме е забравил — усмихна се майка й. — А и ще пътувам с американския си паспорт. Не се тревожи, Макс, не съм отявлена комунистка и не горя от ентусиазъм. Нямаше да съм тук, ако бях такава, нали?

— Може би се правиш на Мата Хари — усмихна се Хауъл. — Кроиш зъл замисъл да погубиш обществото на Санта Барбара.

Всички се засмяха.

Баща й погали Идън по главата.

— Днес научи много неща за майка й, нали?

Честно казано, Идън вече се беше отегчила от разговора.

— Може ли да отидем да погледаме фламингите? — попита тя.

Маргарет я хвана за ръка и тръгнаха по брега на езерото, което блестеше ослепително на следобедното слънце.

— Ние също ще си имаме фламинги — убедено каза Идън.

 

 

Една седмица по-късно всички бяха на яхтата на баща й. Яхтеното пристанище приличаше на гора от тънки мачти, които сякаш израстваха от водата. Зад него се намираше планината Санта Инес, чиито заострени форми бяха облени в златистата светлина на ранното сутрешно слънце. Палмовите дървета по кея бяха облени от същата златиста светлина. Единствено лекият бриз докосваше рошавите им корони.

Отвъд тях се простираше синьото гладко море. Целта на пътешествието им се виждаше като бледомораво петънце на хоризонта — островите Анакапа, Санта Крус и Санта Роза.

Морето беше спокойно. Носът на яхтата пореше водата на път за островите. Постепенно те се превърнаха в гърбици, после в парчета земя, а накрая вече се виждаха дърветата и хълмчетата по тях.

Когато пристигнаха в малкия залив на Анакапа, те акостираха и всички наскачаха в прозрачната вода. Нямаше никой друг на мили около тях. Плуваха и се гмуркаха. После обядваха на палубата със студени салати и други неща.

След това стана много горещо. Нищо не нарушаваше тишината. Възрастните седнаха да пият джин, а тя и Маргарет — да играят на разни игри под сянката на тентата. Страните и носовете им бяха покрити с бял крем против изгаряне.

После им се приспа и се отпуснаха в блажена дрямка.

Идън се събуди малко по-късно от гласа на баща си:

— Хайде, Моника, опитай!

— Щом Мерседес не иска, и аз не искам.

— Мерседес вече е опитвала.

— Тогава защо не иска сега?

— Тя е малко изостанала в това отношение. Хайде!

Идън се завъртя сънено към прозореца и надникна в каютата. Четиримата седяха около масата. Всички бяха по бански. Майка й беше с цял черен бански, а леля Моника със светлосин бански от две части на бели точки. На масата имаше бутилка с джин и няколко лимона.

Баща й се беше усмихнал широко.

— Сигурен ли си, че няма да се пристрастим, Доминик?

— Гарантирам ви, че няма — каза баща й. — Зигмунд Фройд го е употребявал. Смятал го е за нещо прекрасно. Написал е цяла книга по този въпрос.

— Откъде си го взел?

— О, един от пилотите ми носи от Колумбия от време на време.

— Наистина ли си заслужава да пробваш? — обърна се към майка й леля Моника.

— Добиваш опит все пак — вдигна рамене майка й.

— Аз ще пробвам пръв — каза баща й. Наведе се над масата и смръкна няколко пъти шумно. После се облегна назад и притвори очи.

Настъпи тишина.

— О — промърмори баща й след малко. — Екстра качество! Най-доброто. Най-най-доброто. Направи си услуга, Макс. — Той бутна малко към чичо Макс.

Чичо Макс се поколеба, но после каза:

— Окей. Щом казваш.

Той поднесе нещо към носа си и смръкна. Всички насочиха погледите си към него.

— Чувстваш ли се по различен начин? — попита леля Моника.

— Дали се чувствам по различен начин? Не знам. Носът ми просто изчезна. Какво друго би трябвало да почувствам? — Той изглеждаше разочарован.

— Налага се да пробвам — каза леля Моника.

Тя също се наведе напред. Баща й й подаде нещо и каза:

— Вдишай го направо през носа. Добре. Точно така. А сега с другата ноздра.

Леля Моника смръкна силно.

— Ммм — въздъхна тя и изтри нос. — Ммм…

— Какво усещаш? — попита чичо Макс, без да откъсва очи от нея.

— Носът ми стана безчувствен. Устата ми е леденостудена. Толкова е студено. Ооо! Ооо! Господи!

Баща й се изкикоти.

— Хареса ли ти?

— Господи! — Гласът на леля Моника вече звучеше развълнувано. — Ооо! Та то е просто прекрасно, нали? О, сърцето ми! Чувствам се страхотно. Наистина страхотно.

— Дай да пробвам пак — каза чичо Макс.

Идън видя как баща й му подаде малка тенекиена кутийка. Той загреба от нея с малка лъжичка и бързо смръкна.

— Господи! — Леля Моника се изправи с ръце на главата. — Господи! По-хубаво е и от френско шампанско. Прекрасно е. Удивително! — Тя седна отново и започна да се смее щастливо. Смехът й се носеше на сребристи вълнички. Баща й се присъедини към нея, като отметна назад глава. След малко и чичо Макс започна да се кикоти.

— Предполагам, че е доста добре — рече той.

Само майка й седеше тихо и ги наблюдаваше, без да казва нищо.

— Чувствам се направо жестоко — каза леля Моника. — Толкова е прелестно.

— А и изглеждаш доста апетитно — каза баща й и всички се разсмяха шумно.

— Това бие всичко останало — каза чичо Макс. Клюнестото му лице беше зачервено, а очите му блестяха. — Това бие всичко останало. Чувствам, че мога да полетя. Виж, чувствам се просто страхотно! Просто страхотно! Кажи, Доминик, колко дълго продължава?

— О, около сто години — засмя се баща й и всички се присъединиха към него.

— Какво става, ако пробваме още веднъж? — попита леля Моника.

— Опитай и ще видиш — каза баща й.

Тя започна още един тур на блажено смъркане от кутийката и пръхтене.

Майка й стана и тръгна нагоре по стълбата. Застина смутено, когато видя, че Идън седи до прозореца.

— Идън! Мислех, че спиш.

— Събудих се. Мамо, какво правят те?

— Забавляват се. Да отидем да поплуваме — рече майка й и я хвана за ръка.

Събудиха Маргарет и се потопиха в морето. Водата беше хладка и прозрачна. Човек можеше да си види пръстите на краката между камъчетата по дъното. Малки рибки гъделичкаха Идън по коремчето и тя се смееше.

— И в Испания ли е така? — попита Идън.

— Да. На някои места.

Яхтата изглеждаше сребристобяла на фона на притихналото море. Над острова летяха чайки и кряскаха лениво. Далечният бряг блестеше в следобедната мараня.

Цамбуркаха радостно из водата още известно време. Майка й не си беше свалила сламената шапка и лицето й бе цялото в петънца като лунички от светлина и сянка.

От яхтата долитаха смехове и весели подвиквания. Гласът на леля Моника се извисяваше над тези на останалите — кикотеше се като ученичка. Сякаш беше подивяла.

— Не мога да повярвам! — възкликна Маргарет. — Прекарват си толкова добре.

Трите доплуваха до брега. Смехът от яхтата ги сподиряше през цялото време.

— Какви съкровища има само тук. — Майка й вдигна една мида от пясъка и обви с ръка раменете на Маргарет. — Погледни цветовете на дъгата вътре.

Идън ги следваше по брега, но вниманието й се раздвояваше между мидичките и яхтата в далечината.

След малко баща й доплува до тях. Идън се втурна да го посрещне.

— Здравейте, момичета. — Той се усмихна широко, очите му блестяха, а от тялото му капеше вода.

— Къде са Макс и Моника? — попита майка й.

— Предполагам, че си играят на чудовището с двете гърбици. Главите им се замаяха. Както и на други неща. — Баща й се изкикоти. — Видя ли каква метаморфоза? Достойно за доктор Джекил и господин Хайд!

— Предполагам, смяташ това за много умно — каза майка й тихо, но с леденостуден тон. Изглеждаше ядосана. Черните й очи гневно просвяткваха. Идън се изплаши за момент.

Ала баща й обви с ръка талията на майка й и я целуна по врата.

— Ще ни молят за още — рече той. — Ще ни молят, ще видиш. Ние ще сме най-добрите им приятели. Ние ще сме хората, на които най-много държат в Санта Барбара.

Майка й се отдръпна.

— Разбирам, това е твоят начин да печелиш приятели и да манипулираш хората.

— Точно така — каза баща й. — Това е моят начин да печеля приятели и да манипулирам хората.

Майка й поклати глава.

— Глупак!

— Тези двамата трябва да разчупват леда от време на време — рече баща й. — После съвсем ще омекнат. — Той се усмихна на Идън. Очите му продължаваха да блестят. — Хайде, скъпа, покажи ми какви мидички си събрала.

 

 

Май, 1960

Париж, Франция

Те слязоха от голямата металносиня кула и откриха, че Париж изнемогва в лятната жега.

Париж имаше уникална миризма — съчетание от дизелови газове, остър мирис на цигари и странни подправки. Френският език ръмжеше и съскаше като злонравен пудел. За да могат да говорят своя език, лицата на французите се издължаваха с издадени напред устни и хлътнали страни, което леко плашеше Идън. Дори Франсоаз възприемаше такова изражение, когато разговаряше с портиери и шофьори на таксита и изглеждаше доста по-различно.

След спокойствието и лукса в границите на тяхното мироздание беше ужасно да се озовеш изведнъж във водовъртежа на парижкото улично движение. Това не беше строгата процесия от големи автомобили, с които беше свикнала Идън. Тук колите бяха малки, овехтели и ексцентрични. Изглеждаха и се движеха като гладни акули, гонеха се една друга и се обвиваха взаимно в зловонни облаци изгорели газове.

Идън гледаше през задния прозорец на таксито и се чудеше къде, по дяволите, бяха се озовали. Сградите бяха големи и помпозни, но с опушени фасади, а улиците — прекалено оживени. Преобладаващото впечатление за сивота се разсейваше тук-таме от някоя сергия за цветя или плодове по тротоарите. Всичко й изглеждаше някак старо.

В мига, когато пристъпиха във великолепното фоайе на хотел „Риц“ обаче, всичко се промени. Възцари се покой. Ръмженето и съскането се превърна в дрезгаво мъркане. Плешивите глави лъсваха, когато се свеждаха пред тях. Трудно беше човек да не изпита възторг от изтънченото ненатрапчиво ласкателство на персонала.

Очите на Франсоаз блестяха.

— Никога не съм си и мечтала, че ще отседна в „Риц“ — прошепна тя в ухото на Идън.

Заведоха ги до апартамента им на петия етаж. Краката им безшумно потъваха в дебелите копринени килими.

Камериерката, спретнато мъничко същество, облечено в черно и бяло, им отвори вратата на балкона. Идън изтича навън и обгърна с поглед площад „Вандом“. До нея достигна шумът на уличното движение. Изведнъж я изпълни вълнение. Тя беше в Париж! Далеч от дома. По широкия свят.

От румсървиса им донесоха бутилка шампанско в сребърна кофичка с лед. Седнаха да пийнат на терасата, докато камериерката разопаковаше багажа им. Шумът от уличното движение сякаш беше вездесъщ. Цял Париж жужеше като един огромен мотор. Самият въздух трептеше от вибрации.

— Обади се на майка си и й кажи, че сме пристигнали благополучно — каза майка и на Франсоаз.

Франсоаз забърза към телефона. Баща й хвана ръката на майка й.

— Как се чувстваш отново в Европа?

Майка й не отговори.

— Защо се натъжи? — попита Идън, видяла издайническа влага в очите на майка си.

— О, не съм се натъжила — отвърна тя. — Просто съм щастлива. Изпитвам странна радост.

След като изпиха шампанското, майка й и баща й я заведоха на разходка сред мраморните статуи и подрязаните храсти на Тюйлери, въпреки че бяха уморени от пътуването.

Идън сякаш се носеше по повърхността на море от рози. Мирисът на Париж започваше да я опиянява. Един възрастен мъж продаваше brioches^[6] на малка ръчна количка. Майка й й купи една. Беше ароматна и лека. Сладкият й вкус се задържа на небцето й дълго като току-що чута за пръв път мелодия. Голямото пътешествие беше започнало.

Париж беше като калейдоскоп, който непрекъснато се променяше. Ала тя щеше да запомни завинаги някои определени комбинации от светлини, цветове и гледки.

Нацъфтелите рози, които наивно се мъчеха да се изплъзнат от строго подрязаните си лехи.

Дъгата от неонови светлини на нощния град.

Уличният цирк, който изнасяше импровизирано представление на един павиран булевард — клоун в жълто и пурпурно, с оранжева коса и червен нос, танцуващ насам-натам с огромните си зелени обувки; гигант, наметнат с леопардова кожа, който вдигаше тежести със зъбите си; мъж, бълващ огнени кълба, и джудже, което минава да събере дребните монети.

Овалното лице на Мона Лиза, която й се усмихваше от дълбините на столетията.

Гълъбите, които се издигаха на ята над Триумфалната арка на всеки кръгъл час, когато оръдието гърмеше.

Вкусът на хляба и шоколада — две по принцип необичайни за комбиниране неща, които иначе идеално си подхождаха.

Изкачването на Айфеловата кула. А когато стигнаха върха и целият Париж се виждаше като на длан, баща й отиде до магазинчето за сувенири и й купи малко шишенце парфюм от тънко като черупка на яйце стъкло, оцветено с пурпурни и златни спирали, със златна капачка. Дълги години това шишенце щеше да бъде олицетворение на френския шик за нея.

Магията винаги те издебваше в Париж. Дори и Сена, която на пръв поглед изглеждаше една мътна тъмнокафява река, можеше да пламне в ярки отблясъци. Години по-късно Идън щеше да си спомня как стои на един от мостовете на Сена по залез-слънце и съзерцава купола на Нотр Дам, пречупен през яркото зарево в един вълшебен миг.

Именно в този калейдоскоп, наречен Париж, тя за пръв път започна да осъзнава себе си като индивидуалност, като човек, различен от всички останали. Именно в Париж започна да гледа на майка си и на баща си по същия начин — като на хора със свой собствен начин на живот и характери.

Това й се случи за пръв път, докато седеше в едно кафене на „Шанз Елизе“ и наблюдаваше безкрайната върволица от коли и хорския поток. Тази река от лица не секваше нито за миг. Подобно на капка вода, която се оттича от езеро, така и мисълта колко всъщност е уникална като човешко същество се отдели от съзнанието й. На фона на цялото това човешко стълпотворение, тя беше Идън. Идън, единствено Идън — неповторима и различна.

За втори път й се случи в прочутото модно ателие в квартала Сент Оноре.

Бяха я сложили да седне на малък стол с позлата, докато майка й пробваше различни модели дрехи. Тогава Идън осъзна, че майка й принадлежеше на тукашния свят. У дома, в Калифорния, тя някак се открояваше и стоеше чуждо. Докато наблюдаваше другите клиентки, си даде сметка, че майка й наистина беше една от тях със своята тъмна коса, стройна фигура, тих говор и рядко красивата си усмивка. Говореше френски почти толкова добре, колкото и Франсоаз, и човек трудно можеше да разбере, че не е парижанка като другите тъмнокоси, стройни и красиви жени в ателието.

Баща й беше различният. Височината му, момчешката му усмивка, начинът, по който вървеше и ръкомахаше, всичко това го отличаваше от останалите мъже. Тя го наблюдаваше, докато говореше с една от помощник-модистките, които консултираха майка й. Лулата му, небрежно нахлупената шапка, тъмните му очила — тук мъжете не носеха масово такива аксесоари. Дори обувките му изглеждаха американски. У дома видът му беше нещо нормално, но тук отдалече си личеше, че е чужденец.

Помъчи се да си представи себе си. И тя ли изглеждаше чужденка като баща си? Или пък принадлежеше на тази култура като майка си?

Идън стана от стола и се отправи към огледалото, за да се увери.

Впери нетърпеливо очи в отражението си. От огледалото я гледаше момиче със сериозни зелени очи и красиво овално лице. Имаше малък правилен нос и пълни устни. Брадичката й беше заоблена и волева, а косата — черна и дълга. Ако не бе вързана с червена панделка, щеше да се спуска на дебели масури покрай лицето й. Носеше червена рокля и бели чорапки.

Да, това беше тя — Идън.

Тя обитаваше тялото на това малко момиче. Нейната душа, онова, което я одухотворяваше и я правеше различна. Същото се отнасяше и за майка й и баща й. Както и за другите клиенти. За помощник-модистките. За всички в Париж. За хората изобщо по света. Милиарди хора, които не се дублираха напълно с останалите. Човек можеше да се замае и обърка от подобно многообразие, но все пак това нямаше значение, защото независимо от това колко бяха на брой хората, всеки си оставаше самият себе си, а тя — Идън.

 

 

Барселона, Испания

Франсоаз ги очакваше на кея, когато параходът им акостира в Барселона. Те я видяха как им маха със сламената си шапка сред тълпата.

— Франсоаз! — извика Идън. — Франсоаз! — Гореше от нетърпение да й разкаже за Италия, както и да й покаже чудесните подаръци, които й беше купила от Венеция и Рим.

В Испания беше ужасно горещо, по-горещо дори от Рим. На небето не се появяваше нито едно облаче. Светлината беше толкова ярка и бяла, че пареше очите.

Франсоаз грабна Идън в прегръдките си. Беше облечена в семпла бяла рокля, но кожата й беше влажна от жегата.

— Cherie! Как си?

— Нося ти кристален делфин от Венеция! И копринен шал от Рим!

Франсоаз се засмя и я притисна към себе си.

— Моята малка пътешественичка!

— Радвам се да те видя, скъпа — каза баща й и огледа загорелите ръце и крака на Франсоаз. — Изглеждаш така, сякаш си ходила на плаж.

— Така беше! Бях си сложила банския в две части, но един полицай ми направи забележка. Било неприлично. Представяте ли си, неприлично! Каза ми, че в Испания били разрешени само целите бански костюми.

— Тогава просто трябваше да свалиш едната част — усмихна се баща й.

Франсоаз се изкикоти.

— Таксито ни чака на улицата.

— Имаше малко объркване в хотела — рече Франсоаз, когато се качиха в таксито. — Вместо в „Риц“ са ни направили резервация в „Палас“.

— О, не — промълви майка й с променен глас.

Всички я погледнаха. Беше пребледняла.

— Станало е объркване, госпожо — рече извинително Франсоаз. — „Риц“ вероятно е пълен! Но „Палас“ е хубав хотел. Стар е, но изчакайте само да видите мебелировката, таваните и баните…

— Била съм в „Палас“ — прекъсна я майка й тихо и си сложи тъмните очила. — Няма ли никъде другаде в Барселона свободни места?

— Всички добри хотели са препълнени. В разгара на сезона сме.

Баща й прегърна майка й през раменете.

— Какво има, скъпа? Не изглеждаш добре.

Тя само поклати глава.

— Съжалявам. Предполагам, че съм малко изнервена. След толкова години съм си пак вкъщи. Всичко е наред.

— Да не би да имаш лоши спомени от „Палас“? Можем да отседнем в по-скромен хотел.

Майка й замълча за момент, после добави:

— Навсякъде ме дебнат спомени. Съжалявам. Ще останем в „Палас“. Всъщност, няма значение.

Хотел „Палас“ се оказа наистина толкова внушителен, колкото Франсоаз го бе описала. Сградата беше бяла, в неокласически стил, украсена с колони. Прилича на сватбена торта, каза си Идън. На всички балкони имаше весели яркожълти тенти.

Апартаментът им беше не просто просторен, а огромен. От таваните висяха вентилатори, които охлаждаха въздуха наоколо. По цялото протежение на апартамента имаше тераса, която гледаше към Плаза де Каталуня — просторен площад с дървета, фонтани и декоративни морави. Както и в Париж, така и тук уличното движение не секваше нито за миг.

На майка й изведнъж й прилоша. Тя изтича в тоалетната и плътно затвори вратата след себе си. Баща й само вдигаше рамене нервно в отговор на въпросите на Идън.

— Майка ти е много потайна. Но това място явно я разстройва.

— Но защо?

— Заради войната, предполагам.

— Какво й се е случило през войната?

— Попитай нея — отвърна баща й сухо. — На мен никога не пожела да ми разкаже.

Майка й се появи малко по-късно с бледо и изпито лице и се извини.

— Имаш нужда от малко свеж въздух — каза баща й. — Хайде всички да се разходим.

Излязоха и се разходиха по булевард „Рамблас“. Майка й явно започваше да преодолява странното си състояние.

— Радвам се, че Барселона е запазила веселата си атмосфера — каза тя. — Някога градът бликаше от щастие.

— И на мен ми изглежда доста приятен град — рече баща й.

— Но преди войната беше някак… различно.

— Защото си била по-млада — усмихна се баща й. — Това е разликата, скъпа.

Франсоаз се засмя. Идън беше заинтригувана. Какво ли се бе случило някога на майка й в хотел „Палас“?

 

 

Сан Люк, Каталония, Испания

Когато стигнаха селото с колата, която бяха взели под наем, слънцето вече безмилостно напичаше. Небето синееше, не се мяркаше нито едно облаче. Само лека морава мъгла размиваше хоризонта.

Наближаваха Сан Люк. Покрай пътя се редяха овощни градини с чворести сребристокори маслинови дървета. Мъже със сламени шапки косяха тревата. Жегата беше изсушила листата на лозята, но гроздовете вече се бяха налели и зърната имаха плътен тъмновиолетов цвят. Нямаше почти никакво движение, като се изключат конете, магаретата и каруците.

Сан Люк със своите каменни къщи заемаше малък оголен скат, заобиколен от океан златеещи поля. На хълма, който се извисяваше над селото, се виждаха руините на някаква старинна постройка.

Влязоха в селото и паркираха на главния площад до една каруца, между чиито ритли едно магаре стоеше покорно и мърдаше дългите си уши. Наоколо цареше пълна безметежност. Идън се почувства в нов, различен свят — сякаш се бе гмурнала в безбрежно море от тишина и спокойствие.

Сан Люк се оказа очарователно местенце. В селото времето беше спряло. Непавираните улици пъстрееха от треви и цветя, поникнали на най-неочаквани места — между камънаците, из нишите, по покривите и дори по стените на къщите. Голяма част от домовете бяха необитаеми, с хлътнали покриви, полурухнали стени, със зейнали прозорци без стъкла. Къщата, в която е била родена майка й, изглеждаше точно така.

Намираше се на малък площад и цялата беше обрасла с пълзящи топлолюбиви храсталаци. Портите се отвориха безшумно под голямата арка на входа. Вътре две магарета преживяха сено сред ръждясали земеделски сечива. В далечния край се виждаше черната паст на пещта, потънала в паяжини.

— Ей там, горе, беше стаята ми. — Тя посочи малкия прозорец под стряхата. — Спалнята на родителите ми се намираше до нея. А това беше прозорецът на кухнята. Долу в двора отглеждахме зайци. С часове си играех с тях. Те бяха моите плюшени играчки.

Идън си спомни шкафа с играчки у дома.

— Никой ли не живее вече тук?

— Вече не.

— А къде са твоите майка и баща?

— На небето — отвърна тихо майка й.

Баща й снимаше.

— Толкова е живописно — току възкликваше той. — Нямах представа, че е толкова красиво. Бих искал да можем да разградим цялото място, камък по камък, да го опаковаме и да го откараме в Калифорния заедно с нас.

Майка й се огледа.

— Преди войната беше още по-красиво. Нямаше я цялата тази немара. Нито руините, навяващи обреченост.

Този следобед майка й се държеше още по-странно. Но Идън усещаше разликата в поведението й постоянно, откакто бяха пристигнали в Испания. Беше очаквала, че майка й ще се зарадва да посети родното си място, но настроенията й се оказаха непонятни за момичето. Изглеждаше притихнала, но личеше, че е по-щастлива, отколкото в Барселона.

Разходиха се по улиците, без да срещнат никого. Възхищаваха се на глинените саксии със здравец, надникнаха в стария кладенец, разгледаха фасадата на кметството, снимаха разни интересни, необичайни за други места по света неща.

— Умирам от глад — въздъхна по някое време Идън.

— Има ли къде да хапнем в селото? — попита баща й.

— Само fonda^[7] на площада. Не е точно като в заведение с cordon bleu^[8], но…

— Става! Да вървим.

Навън имаше няколко маси, но беше прекалено горещо, за да останат на слънце дълго време. Затова влязоха вътре. Обгърна ги хлад. Местните хора, които се хранеха, вдигнаха погледи и им кимнаха, но не продумаха нищо.

— Тези хора… знаят ли коя си? — попита баща й.

— Да — отвърна майка й. — Знаят коя съм.

— Защо тогава не разговарят с теб?

— Страхуват се. Някой може да шпионира. Знаят, че семейството ми е било от червените.

— Но това е било преди двадесет години!

— Не забравяй кой управлява все още. Франко така и не е простил на враговете си.

— Говориш абсурдни неща.

— Доминик, все още има десетки хиляди души, които са в затворите или в трудовите лагери от 1939 година. Стотици хиляди са в изгнание и никога няма да могат да се върнат по домовете си. Единственото им престъпление е, че са били от другата страна на барикадите. Защо мислиш, че има толкова много изоставени къщи?

— Исусе! — Баща й се огледа през рамо. — Но тогава не ни ли грози опасност?

— Не — отвърна майка й.

— Е, знам, че имаш американски паспорт, но не те ли третират като враг на държавата?

— Някога бяха повдигнати обвинения срещу мен, но впоследствие бяха свалени. Имам далечен роднина в правителството. Той се погрижи за всичко. Няма проблем, Доминик.

Баща й продължаваше да се притеснява.

— Ако знаех какво е положението, сигурно никога нямаше да склоня да дойда.

— В безопасност си, не се безпокой. — Майка й се усмихна.

Идън ги наблюдаваше.

Тя я погали по лицето и погледна баща й.

— Не я плаши.

— Ти си тази, която ме изплаши — отвърна баща й. — Какво ще кажеш, след като обядваме, да отидем да хвърлим едно око на онзи стар манастир горе. Нали каза, че е било манастир?

 

 

— Унищожи го голям пожар — разказваше майка й.

Идън оглеждаше почернелите каменни стени.

— Защо не са го възстановили? Къде са отишли всички?

— Не знам.

— Те също ли са на небето?

— Някои от тях.

Майка й я хвана за ръка и се разходиха из двора на манастира. Земята беше покрита с дребни бели маргаритки. Беше много тихо и спокойно. Човек можеше да надникне от едната страна на манастирската стена и да види плочестите покриви на къщите долу в селото, а от другата — низината и синьото море.

Баща й се спря, заинтригуван от големите порти от ковано желязо, които се бяха откачили от пантите си.

— Виж колко са красиви!

Тя кимна.

— Правил ги е моят баща.

— Сериозно ли говориш?

— О, да, преди да се родя. Беше самоук.

Отвесните и напречните железа представляваха стилизирани змии, които се гърчеха и увиваха около цветя, прилични на рози, и вейки. В центъра на всяка една от вратите имаше кръст. Идън се пресегна и докосна желязото. Беше се нагряло от слънцето, сякаш току-що бе излязло от пещта.

— Бил е великолепен майстор — продума баща й. Изглеждаше развълнуван. — Мерседес, тези порти са произведение на изкуството. Тук само ще ръждясват. А наоколо са захвърлени и много други красиви отломки. Тези керамични плочи на пода… сигурно са поне на триста години. Всичко това може да бъде спасено!

— Кой ще го спаси?

— Ние! Ще разговаряме с тукашния епископ или който там отговаря за църковните сгради и ще му предложим да ги откупим. Можем да ги закараме с кораб до Щатите.

— О, Доминик…

— Помисли си само — започна баща й нетърпеливо, — ей онези дъбови врати могат да станат нашата входна врата. Лесно ще накараме строителите да ги вградят.

Майка й се разстрои.

— Всички тези неща крият спомени за мен. Не искам да си спомням всеки път, когато отварям входната врата, че…

— Не ставай глупаво сантиментална! — каза баща й и я прегърна. — Та именно тези порти са твоето наследство. Нали са дело на баща ти, Мерседес. Помисли си. Ами тези плочи… Каква прецизна ръчна изработка само. Уникати. Има достатъчно да застелем подовете на цялата къща. Ще й придадат такъв колорит и неповторимост. Ще ни дадат нещо, което не можем да купим на никаква цена в Калифорния. Исусе! Къщата на семейство Феърчайлд ще изглежда като колиба!

Майка й се освободи от прегръдката му.

— Това е свято място.

— Не, не е. Само параклисът и криптата.

— И защо смяташ, че църквата ще пожелае да ти продаде всичко това?

— Хайде, хайде — усмихна се баща й. — Не си ли разбрала, че с пари може да се постигне всичко, скъпа? Ако предложим подходящата цена, ще се съгласят, убеден съм. Това място се руши, оставено на природните стихии. Ако спасим онова, което е останало, ще го съхраним за поколенията, не мислиш ли?

— Може би е по-добре да оставим всичко както си е — отвърна майка й с далечен глас. — Не мисля, че това ще ни донесе късмет.

— Не пророкувай — засмя се баща й. — Виж, ако им кажем коя си, че баща ти е направил тези порти…

— Не! — възпротиви се майка й. — Паметта на баща ми не е тачена особено от църквата. Не бива да го споменаваш. Мен също.

— Добре, ще кажа, че искаме да устроим малък музей в Санта Барбара.

— Веднага ще се усъмнят. Прозрачна лъжа.

— Сладка моя — произнесе баща й търпеливо, — ако вляза в кабинета на монсеньор еди-кой си с пачка стодоларови банкноти в ръка, мислиш ли, че ще го е грижа каква история ще си съчиня?

— Наистина ли е възможно да ги откараме с нас в Калифорния? — попита Идън и погледна портите.

— Разбира се, че е възможно — отвърна баща й. — Идеята ти харесва, нали?

— Да!

— Страхотна е, нали?

Идън кимна, запленена от това, че ще притежават тези порти с виещи се черни змии и железни цветя.

— Трябва само да разбера с кого трябва да говоря — ентусиазирано рече баща й. — До една седмица всичко това ще бъде наше. Ще видите!

 

 

Отседнаха в малък хотел в рибарско селище на брега на морето, недалеч от Сан Люк. Всяка сутрин при изгрев-слънце рибарите излизаха с боядисаните си в ярки цветове лодки и всеки следобед плажът бе покрит с проснатите да се сушат мрежи. Плуваха, печаха се на слънце и си устройваха пиршества с морски деликатеси, точно както баща й беше обещал. Това бяха най-прекрасните мигове, които Идън помнеше.

Един следобед тя и майка й отидоха на разходка с лодка. Уговориха се с един от местните рибари да ги откара донякъде и после да ги върне. Баща й и Франсоаз не дойдоха, защото на Франсоаз й ставаше лошо в лодка, а баща й имаше главоболие и си беше легнал.

Плаваха покрай скалите и стигнаха малка пещера, където водата беше прозрачна като венецианско стъкло. Но когато майка й излезе от лодката и стъпи на скалите, се подхлъзна, извика и изведнъж от петата й потече аленочервена кръв. Тя се засмя и каза, че нищо кой знае какво не се е случило, но раничката не спираше да кърви. Наложи се да й направят превръзка и да се върнат обратно.

Майка й остана да седи в лодката и стискаше петата си, докато Идън изтича по плажа до малкия хотел, за да вземе марля и лейкопласт, за да не влезе пясък в раната.

Но когато отвори вратата на стаята на майка си и баща си, видя нещо ужасно.

Баща й и Франсоаз бяха заедно в леглото. Без дрехи. Баща й правеше нещо на Франсоаз, което я караше да се задъхва и да стене.

Идън не беше в състояние да помръдне. Стоеше вкаменена и онемяла. Те не я забелязваха. Леглото скърцаше и Франсоаз издаваше звуци на отчаяние, докато голите бедра на баща й се поклащаха над нея. Тогава баща й изръмжа нещо на Франсоаз със странен дрезгав глас, а Франсоаз впи нокти в гърба му, сякаш агонизираше. Телата им започнаха да се тресат като в конвулсии.

Баща й щеше да убие Франсоаз.

Гласът на Идън най-накрая се отприщи.

— Татко! — извика тя ужасено. — Татко! Недей!

Те се извърнаха към нея с невиждащи погледи и запотени лица.

— Oh, mon Dieu!^[9] — каза Франсоаз и избута баща й. Изтича в банята, прикрила лицето си с ръце. Идън видя как белите й гърди се поклащат. Зърна и черния триъгълник между бедрата й.

Баща й седна на леглото. От слабините му стърчеше нещо като това на чичо Макс, но това на баща й беше щръкнало някак гневно. А той самият я гледаше, сякаш бе пиян.

— Изчезвай оттук! — кресна й грубо.

— Мама си поряза крака — прошепна Идън.

— Изчезвай оттук! — изръмжа баща й. — Изчезвай, малка кучко!

Идън се обърна и започна да тича така, сякаш дяволът я гонеше по петите.

 

 

На следващия ден я втресе.

— Мисля, че прекалено много е стояла на слънце. Никак не е добре — каза майка й. Тя прегръщаше Идън, сложила ръка на челото й. — Гореща е. Мислиш ли, че трябва да извикаме лекар?

— Заради някакво си слънчасване? — отвърна баща й. — Не ставай смешна.

Майка й я зави и й даде аспирин, а Франсоаз дойде при нея, целуна я по челото, като я гледаше умолително.

Но аспирините не можеха да излекуват болестта на Идън. Подобно на порязаната пета на майка й, така и в нея нещо се беше скъсало и кървеше. Треската й се засили. Тя се мяташе и се потеше. Не искаше да си мисли за голите тела на баща й и на Франсоаз, но сънуваше ужасни неща, от които се събуждаше с писъци.

Накрая повикаха лекар. Той каза, че може да е малтийска треска, ако е пила непастьоризирано мляко. Предписа й сулфамиди, но каза, че и те вероятно няма да помогнат. Персоналът на хотела й носеше супи и пудинги и се отнасяше към болното момиче с искрено съчувствие, но Идън лежеше разтреперана и нещастна, а кожата й беше бяла като платно въпреки слънчевия тен.

Баща й почти не й говореше. Когато дойдеше до леглото й и я погледнеше, очите му бяха студени и предпазливи. Тръпки я побиваха.

Лицето му остана непроменено с дни. Погледът също. Като на непознат. Гледаше я, сякаш не я виждаше. Може би искаше тя да умре.

Знаеше, че баща й я мрази заради това, което бе видяла. Беше я нарекъл с грозна дума. Не знаеше какво означава „кучка“, но тонът беше безмилостен.

Той направо я плашеше. Когато влезеше в стаята, треската й се засилваше. Изгаряше я като огън. Крещеше, ако я докоснеше. Появяваше се в кошмарите й, в които убиваше Франсоаз. После се промъкваше да убие и нея.

В моменти на успокоение Идън осъзнаваше, че баща й ги е предал всичките по някакъв ужасен начин. Макар тя да се бе оказала виновна. Тя беше тази, която трябваше да умре, заради онова, което бе видяла.

Треската й продължи няколко дни. Тя изпадна в особено състояние, в което нещата не бяха нито сън, нито реалност. Сенките на познати хора идваха и си отиваха. Чуваше гласове и музика. Имаше странни видения. Често в главата й отекваха конски копита и тя виждаше полутъмните силуети на многобройна приближаваща се армия. Повръщаше всичко, което хапнеше. Ставите я боляха, кожата й пареше, а главата й беше като балон.

Чуваше как майка й плаче до леглото.

Изведнъж, точно както беше дошла, треската я напусна. Вече лежеше върху мокрите чаршафи изтощена, но спокойна. После поиска храна. След това спа непробудно в продължение на двадесет и четири часа. След два дни беше достатъчно добре, за да може Франсоаз да я изведе на разходка край морето.

Франсоаз седна на скалите до нея и плака, докато лицето й не почервеня. Молеше я да не казва нищо за онова, което бе видяла.

Но Идън знаеше това и без да й го казват. Каквото и да правеше баща й с Франсоаз (а Идън знаеше и нямаше нужда да пита), то беше нещо, за което майка й никога не биваше да узнава. Както когато Франсоаз пробваше дрехите й, само че сега ставаше дума за нещо много по-тайно и срамно.

— Не беше моя вината, cherie — хълцаше Франсоаз. — Баща ти настояваше да го направя. Никога повече няма да се повтори, кълна ти се, кълна ти се!

Идън се загледа в хоризонта и отново й се причу далечният тропот на конски копита.

Баща й започна да й се усмихва. Но погледът му продължаваше да е студен. Цялото очарование на ваканцията беше изчезнало. Искаше час по-скоро да се приберат у дома.

Един следобед баща й пристигна в малкото хотелче в много добро настроение.

— Всичко е уредено! — заяви той триумфално. Лулата му стърчеше под странен ъгъл, а очите му блестяха. — Купих манастира.

— Какво си направил? — попита майка й невярващо.

— Купих цялата сграда. — Той захвърли шапката си в другия край на стаята. — И то на безценица!

— Да не би да искаш да кажеш, че манастирът е наша собственост? — попита майка й със странно изражение.

— Е, поне правото да го съборим, ако не друго. — Той се усмихна на Идън и за пръв път от дни наред тя отвърна на усмивката му, макар и колебливо. — Искат да го срутим. Сключих договор с местен строител да започне работа. Получаваме и портите, и всичко друго, което поискаме. За него ще бъде останалото. Както е тръгнало, ще трябва да платим единствено транспортните разходи и неколкостотин долара, за да получим дъбовата врата, железните порти, балюстрадата и керамичните плочи от пода!

Майка й поклати невярващо глава.

— Не мога да повярвам!

— Трябва да намерим само кой да ги транспортира с кораб. — Той изглеждаше толкова весел, че Идън пристъпи боязливо към него и седна на коляното му. Баща й я прегърна. Все пак нещата започваха да се оправят.

Ала тя знаеше, че никога вече няма да бъдат същите.