Мариус Габриел
Плът и кръв (18)

Седемнадесета глава
Наковалнята

Октомври, 1973

Ермосильо, Мексико

— Умолявах го…

Гласът й беше по-тих от шепот. Шумолене. Мерседес трябваше да се напряга, за да чуе думите й.

— Умолявах го, мамо… да не продължава…

— Не говори, скъпа моя. Не говори.

— … не исках да завърши така…

Мерседес беше предупредена да не докосва и да не целува Идън, за да не се зарази. Но сега тя дръпна хирургическата маска от лицето си и докосна изсъхналите устни на Идън със своите. Дъхът на Идън беше болезнено сладникав. Това беше резултат от болестта.

— Мамо, толкова много ми липсваше.

— И ти ми липсваше. — Тя огледа безпомощно апаратите около Идън и пластмасовите тръбички, които стърчаха от ръцете и носа й. Цялата тази апаратура я плашеше, а не я успокояваше. Изведнъж Мерседес изпита ужас при мисълта, че Идън би могла да умре, заобиколена от всичко това. Беше виждала смъртта в нейните най-различни разновидности, но никога не й бе изглеждала толкова систематична и лишена от чувства. Мониторите, измерителните скали и уредите, на които разчиташе изтичащият живот на Идън, щяха да отмерват отслабването на жизнените й функции до последния умиращ неврон и последния удар на сърцето й. Те щяха да посочат точния миг, когато животът щеше да се превърне в смърт и Идън вече нямаше да съществува.

Без тайнство. Без достойнство. Без милост.

Изведнъж я обзе гняв. Изпита желание да ги счупи и да освободи Идън от иглите, които пробождаха плътта й, от течностите, които се изливаха в нея, и от онези, които източваха от тялото й…

Сестрата, която седеше в ъгъла, се изправи бързо, сякаш усетила гнева на Мерседес, и дойде да провери всички монитори.

Мерседес погали Идън по косата. Забеляза, че устните й отново помръдват.

— Мамо…

— Тук съм.

— Остани с мен…

Изпитото лице върху възглавницата сякаш беше изваяно от злато и приличаше на погребална маска. Очите не бяха нито отворени, нито затворени. Мерседес не знаеше дали Идън я вижда, дали тя наистина осъзнава, че майка й е до нея. Може би говореше на фигурата, изпълнила съзнанието й.

Сестрата гледаше обезпокоена над зелената хирургическа маска.

— Ще извикам лекаря — каза тя и побърза да излезе навън.

Мерседес седеше и наблюдаваше дъщеря си. Беше намислила да й каже толкова много неща, когато отново я види. А сега беше онемяла и прекалено изтощена, за да се помоли.

Лекарите влязоха забързани с ръкавици и маски. Една сестра хвана нежно Мерседес за ръката.

— Госпожо Ван Бурен? Ще трябва да излезете за малко.

Тя напусна стаята. Де Кордоба се бе проснал на един стол в чакалнята, а главата му се бе отпуснала на гърдите. Тя го остави да спи. Нямаше какво да му каже, а и не й беше до утеха.

Когато минаваше покрай рецепцията, секретарката й помаха.

— Госпожо Ван Бурен? Търсят ви по телефона. Използвайте жълтата кабинка ето там.

Тя влезе в кабинката и вдигна слушалката.

— Как е тя? — попита дрезгавият глас.

Мерседес стисна силно слушалката.

— Какво искате?

— Жива ли е?

— Тя умира — изсъска тя по телефона.

Стори й се, че чу нещо като ахване или ридание, но откъслечно. После гласът се върна.

— Искам да ви видя.

— Защо?

— Трябва да ви видя. И вие трябва да ме видите.

Няколко минути по-късно тя излезе от кабинката и откри, че Де Кордоба я очаква. Изглеждаше ужасно.

— Мерседес — каза той колебливо, — искат да отидеш при нея.

 

 

Мерседес излезе от болницата по обяд на следващия ден заедно с Де Кордоба. Беше облечена в семпъл тъмен парижки костюм. Носеше тъмни очила и шапка, която скриваше по-голямата част от лицето й.

Де Кордоба, за разлика от нея, беше изтощен. Патрицианското му лице се беше набръчкало и провиснало, а на челото му бяха паднали разрошени побелели кичури коса. Той хвана нежно Мерседес за ръката във фоайето и я обърна към себе си.

— Лудост е да ходиш сама. Позволи ми да дойда с теб, Мерседес.

— Не. — Тя говореше с усилие. — Ще те види. Ще стои скрит.

— Аз ще бъда на разстояние.

Тя поклати глава.

— Може би има намерение да те нарани, Мерседес! Може би ти подготвя капан!

Тя махна с ръка към болницата.

— След онова, което вече ми причини, как още би могъл да ме нарани?

— Ще отнеме живота ти.

— Аз бих могла да отнема неговия.

— Ти си жена, при това сама! Каза ми, че има пушка с оптически мерник. Той може и да е луд, Мерседес. — Де Кордоба щракна с пръсти. — Може да те убие, без да му мигне окото.

— Тогава нека го направи.

— Не говориш сериозно.

— Мисля това, което казвам. Отивам сама, Хоакин. Не ме карай да споря с теб. Нямам вече сили.

Той я пусна. Лицето му изразяваше безнадеждност.

— Съжалявам.

— Искам да видя лицето му, Хоакин. Това е всичко.

— Внимавай — помоли я той. — Ще те чакам тук.

— Иди при Идън. Искам да има някой до нея.

— Съжалявам, Мерседес. Съжалявам, че нещата взеха такъв обрат.

Тя го погали по бузата.

— Благодаря ти, Хоакин, за всичко.

Той кимна, неспособен да каже каквото и да било.

 

 

Тя подкара през пустинята в посоката, както й бе казано. Пейзажът й изглеждаше нереален като огромна наковалня, върху която слънцето удряше със своя чук, както и всички други природни сили нанасяха удари безмилостно. Според нея това беше най-безжизненото място, което някога бе виждала. Място за умиране. Затова ли беше довел Идън тук? Като изкупителна жертва в пустошта, която трябва да плати за всички грехове?

Назъбените планини, които обграждаха равнината, бяха облечени в пурпурни сенки. Докато ги приближаваше, песъчливата пустош премина в почти оголени скали, по които растеше различен вид растителност — храстовидни растения със сиви листа и единични жълти цветове. От време на време между шубраците тя зърваше щръкнали зелени кактуси.

Кактусите изникваха все по-често. Тя ги гледаше, докато шофираше. Бяха ръбести и приличаха на колони. Някои от тях имаха напъпили разклонения, които сякаш бяха замръзнали в движенията на някакъв неземен танц. Други бяха самотни монолити. Те започнаха да я очароват. Тези величествени растения представляваха странна общност. Живееха сляпо, но неукротимо и оцеляваха на тази суха пръст. Докато те бяха тук, тази земя не можеше да се нарече пустош.

Небето над тях беше тъмносиньо, изпъстрено с няколко перлени облака, които хвърляха сянка върху земята. Колата беше с климатик, но Мерседес не искаше да усеща студения изкуствен въздух върху кожата си. Есенната топлина не пареше. Тя караше бавно, с отворени прозорци. Отначало й се стори, че въздухът наоколо няма мирис, освен този на прах и асфалтов път. Но постепенно усети нещо друго. Почти неуловим ароматен дъх, по-лек от спомен, но въпреки това постоянен. Може би той идваше от кактусите или от непретенциозните сиви храсти с жълти цветове.

Тя подмина едно село от няколко отдалечени една от друга къщи, потънали в собствената си бедност. Но нещо в това селце й напомни за Сан Люк. Но не за днешния проспериращ Сан Люк, който процъфтяваше след всеки следващ туристически сезон, а за онзи Сан Люк от миналото и от нейното детство. Обединяваше ги същата бедност и невинност, както и същото неосъзнато спокойствие. Миналото все още царуваше тук. То не беше заличено.

Пакетът беше пристигнал през юли. Сега беше октомври. През изминалите три месеца Мерседес сякаш бе изживяла повторно целия си живот. Всичко отново се бе случило в съзнанието й, беше изпитала същата болка. Не осъзнаваме кога сме щастливи, помисли си тя. После всичко си отива. После остаряваме и умираме.

 

 

Стигна подножието на планината в ранния следобед и видя знака, който търсеше. Откри малкия прашен път и зави. Сега и от двете страни имаше огромни кактуси. Видя, че зелените ръбчета на стъблата са покрити със златисти бодли, а около стърчащите им ръце се стрелкаха птици, който търсеха храна или подслон.

Когато пътят изтъня, тя паркира колата, както я бяха инструктирали, и слезе. Откри скалистата пътека, която се изкачваше през червеникавокафявите скали. Започна да се изкачва. Беше трудно. Шон е погребан на подобно място, помисли си тя. Беше отишла на гроба, който Бил Френч му бе направил високо в Арагонските планини. Бе видяла пирамидата от камъни, която покриваше тялото му.

Стигна върха. Беше останала без дъх. Замисли се колко ли далече трябваше да отиде. После й замириса на изгоряло и разбра, че е пристигнала.

Той стоеше до купчината тлеещи въглени. Беше по-висок и по-внушителен, отколкото си го бе представяла. Явно се беше занемарил през последните няколко дни. Спеше на открито. Косата му бе пораснала, а долната половина на лицето му бе обрасла с тъмна остра брада. Но в осанката му имаше нещо царствено. Орловото, грубо изсечено лице беше изумително красиво. Очите му бяха черни и блестящи — необикновените очи на млад пророк сред пустошта.

Беше едър и много добре сложен. Под раздърпаните дрехи тя забеляза стегнатото му и жизнено тяло, същото като това на Шон. Същият тип мъж — тъмнокос, мускулест, безстрашен.

Когато тя се приближи, той помръдна леко, сякаш искаше да я поздрави по някакъв начин, въпреки че допреди това се бе насилил да стои неподвижно.

Мерседес застана срещу него пред купчината пепел, облечена в своя елегантен парижки костюм — сюрреалистично присъствие сред дивата природа.

— Е — каза тихо. — Ето ме.

— Как е тя? — не успя да се въздържи той.

Лаконичност, която вече добре познаваше.

Мерседес си свали слънчевите очила и шапката.

— Не ме накара да дойда дотук, за да ме попиташ за нея. Ако позвъниш в болницата, ще ти кажат.

Той беше омаян от лицето й. Тя видя жадния поглед, с който я изпиваше.

— Знаеш кой съм? — попита той.

— Да — кимна тя. — Познавам те. По-добре, отколкото сам се познаваш.

— Идън ли ти каза? Досети ли се?

— Предполагам, че се досетих. — Тя вдигна рамене. — Накрая.

— Мислеше, че никога няма да се появя отново в живота ти. — Той оголи зъби като животно. — Сигурно беше забравила за моето съществуване. През всичките тези години.

— Не — каза тя. — Никога не те забравих.

Тя видя как лицето му се сви. Явно се контролираше с големи усилия. Силите вътре в него се опитваха да го разкъсат. Усещаше напрежението като електрическите отклонения преди земетресение. Той ритна въглените с крак.

— Знаеш ли какво е това?

Тя не погледна надолу.

— Моето земно състояние.

— Да — кимна той. — Твоето земно състояние, Мерседес. Изгорих го. Цялото.

Тя се усмихна леко.

— Мислиш ли, че това има значение за мен?

— Нищо друго няма по-голямо значение за теб — отвърна той.

— Грешиш. Нищо друго няма по-малко значение.

— Лъжкиня! — Той пристъпи напред със стиснати юмруци. — Какво човешко същество си? Не е трябвало въобще да имаш деца!

— Възможно е — съгласи се тя тихо.

— Оставила си я да се превърне в наркоманка. Покварила си я. Аз я спасих. — Той се удари по гърдите, а очите му блестяха. — Аз. Твоето първородно дете. Синът, когото продаде като нежелано пале.

Тя дори не трепна.

— Кажи ми… как те нарекоха?

— Нарекоха ме Джоуел. „Лоза изсъхна, смоковница повяхна; нарът, палмата и ябълката — всички дървета по полето изсъхнаха; поради това и веселбата у синовете човешки изчезна.“^[1] Нарекоха ме Джоуел — излая той, — защото бяха свети хора.

Тя гледаше разсеяно.

— Видях ги само веднъж. Спомням си лицата им. Спомням си и твоето личице, когато те положих в ръцете им. Тъкмо беше започнал да се усмихваш.

— Сигурно това е разбило сърцето ти — каза той горчиво.

Тя отново го погледна.

— Ти разби сърцето ми много преди да се родиш.

— Знаеш ли какво ми сториха те?

— Мога да видя какво са направили с теб — каза тя.

Той ритна ядосано пепелта. Сребристият прах се вдигна около него и полетя в чистия пустинен въздух.

— Продаде ме за две хиляди долара.

— Не взех дори цент — каза тя тихо. — Осиновителите ти дадоха хиляда долара на доктора и хиляда — на адвоката, който уреди нещата. Имаше, разбира се, такси, които трябваше да бъдат платени. Аз не взех нищо. Не можех да те дам в обикновена агенция за осиновяване. Задаваха прекалено много въпроси, особено в онези дни.

— Но ти си знаела какви са били онези хора!

— Свещеник и съпругата му. Божии хора. Отчаяно желаеха да имат дете. Мислех, че ще те дарят с любовта, която аз не можех да ти дам.

— Те са били отхвърлени от всички агенции за осиновяване в Калифорния!

— Заради възрастта им.

— Защото бяха умопобъркани, жестоки, извратени хора! Религиозни маниаци! — По устните му изби пяна. — Чудовища! Хора, които искаха друго човешко същество, за да го измъчват!

— Ако това е било така, аз не съм го знаела. — Тя изучаваше треперещото му лице. — Мислиш ли, че нарочно бих те дала на хора, които биха те направили нещастен? Наистина ли смяташ така? Горкичкият ми син. Исках да избягаш от мрака, а не да влезеш в него.

Нежният й глас го накара да се просълзи. Той трепереше силно.

— Защо не ме задържа? — заекна той. — Защо? Защо ме остави?

— Казах ти — рече Мерседес. — Защото исках да те спася от наследството ти. Но ти сам го потърси.

— То ми принадлежеше! Дължиш ми го!

— Тогава си го вземи — каза тя уморено. — Вземи онова, което е твое, Джоуел.

— Как умря баща ми?

— Баща ти е жив все още.

Устата му потрепери.

— Видях свидетелството си за раждане. Моето истинско свидетелство за раждане. В него пише, че Шон О’Кийфи е починал няколко месеца, преди да се родя.

— Шон не беше твой баща. Шон умря през последните дни на Гражданската война, години, преди да се родиш.

— Но свидетелството…

— Свидетелството е фалшифицирано.

— Лъжеш!

— Преправихме го, за да ти осигуря произход, който да не плаши хората. За да скрия истината. В противен случай дори онези хора, които ти наричаш чудовища, нямаше да искат да те вземат.

— Каква истина? Дяволите да те вземат! Кажи ми!

За момент в лицата им пролича странна прилика. Еднакви пронизващи очи, еднаква сила и красота. Случаен наблюдател без колебание щеше да забележи, че това са майка и син.

— Ти беше заченат от кръвосмешение. — Гласът й беше тих и спокоен, но и състрадателен. — Мъжът, който е твой баща, е също и мой баща.

Той отметна глава, сякаш беше получил удар.

— Не разбирам.

— Съвкупявах се със собствения си баща — каза тя. — Забременях от него. Ти си чудовището, Джоуел.

Той се вцепени. Трябваше да мине известно време, докато осъзнае напълно чутото. Тя го изучаваше, почти безстрастно оценяваше силата му. Щеше ли да оцелее? Беше имал сили да стигне чак дотук. Беше преминал през пламъците на пещта. За да постави сърцето си на наковалнята. Може би щеше да понесе и последния удар.

— Затова те дадох за осиновяване — каза тя нежно. — За да се опитам да те спася. За да спася себе си. За да дам шанс и на двама ни да избягаме от миналото. Но ти не искаше да избягаш.

Джоуел с мъка стоеше изправен, с ръце, опнати до тялото, сякаш нещо го разкъсваше отвътре.

— Бих предпочел да… зная това — каза той с усилие, — … отколкото… да мина през онова, което преживях.

— Не знаех. Бъдещето е неизвестно, Джоуел. Всички вървим през мрака. Борим се за най-доброто, доколкото го виждаме. Съжалявам за болката ти. Наистина. Никога не бих ти я пожелала. — Тя дълго не откъсна поглед от неговия. — Пораснал си и си станал красив мъж. Баща ти също е красив мъж. — Тя се обърна. — Няма какво повече да ти кажа. Довиждане, Джоуел.

— Чакай! — Той направи крачка напред и протегна ръка с треперещи пръсти.

— Какво има?

— Идън. Кажи ми как е тя. Моля те.

— Колко странно. Спомням си, че и аз някога ти задавах същия въпрос със същото отчаяние.

— Никога не съм искал тя да страда. Исках само да…

— Идън е мъртва.

Тя видя удара, който думите й му причиниха, видя как той се олюля като вол на заколение.

— Не.

— Почина тази сутрин. Преди няколко часа. Преди изгрев-слънце. Оставих я в ковчега й, за да дойда тук. Ако това ще ти бъде някаква утеха, лекарите казаха, че вината не е твоя. Тя е била обречена. Щяла е да умре при всички случаи.

Той отвори уста и нададе ужасяващ вик.

— Не!

— И ти наистина я спаси в определен смисъл. Освободи я от бремето на нейната пристрастеност. — Очите изглеждаха огромни на овалното й лице и бяха изпълнени с неизразима мъка. — Ти стори едно добро дело, Джоуел. Свещ в тъмния, мрачен свят.

Той падна на колене сред въглените, а лицето му сякаш се разпадаше и се разтваряше, за да излее мъката, която го изпълваше отвътре.

— Майко — прошепна той. — Майко!

Мерседес се обърна и тръгна по каменистата пътека към колата си.

 

 

Февруари, 1974

Лос Анджелис, Калифорния

Идън паркира колата си пред ранчото. Излезе и тръгна към вратата на конюшнята, откъдето се подаваше кафявата муцуна на Монако.

Тя дълго стоя и гали коня, зареяла поглед в далечината. После влезе в къщата.

— Мамо? — извика тя. — Мамо, прибрах се.

Мерседес излезе от кухнята, триейки ръце в една кърпа.

— Закъсня — каза тя с укор. — Вече бях започнала да се безпокоя. — Тя целуна Идън по бузата. Дъщеря й все още изглеждаше крехка. Красотата й беше невероятно крехка — като кристална фигурка, която можеше да бъде разбита на хиляди парченца само с един удар. Тъкмо беше започнала да излиза сама. Щяха да минат седмици, преди да си възвърне напълно здравето, и Мерседес мразеше да се отдалечава от нея за повече от час. — Къде беше?

— Бях в клиниката, при татко.

— Как е той?

— Много по-добре. Отново е започнал да говори. Всъщност разговаряхме през целия следобед.

Усмивката на Мерседес угасна.

— За какво?

— За нас. За трима ни. За това как сме се превърнали в това, което сме.

Усмивката на Мерседес съвсем се стопи, когато видя изражението на Идън. Страните й пребледняха. Идън се обърна и пристъпи до прозореца.

— В началото — продължи тя — ми се струваше, че съзнанието му броди. Заблудено. Но после си спомних. Кошмарът ми.

— Какъв кошмар? — попита Мерседес с пресъхнала уста.

— Имам го от години. Сънувам, че съм окована във вериги. Не мога да се движа. Ти и татко сте в стаята. Но не ми помагате. Вие сякаш и не подозирате, че аз съм там. Карате се. Един от онези ужасни скандали. Спомняш ли си?

Лицето на майка й беше станало каменно.

— Спомням си.

— Лицето ти винаги е пребледняло и изопнато. Искам да запуша уши, но не мога да си помръдна ръцете. Тогава татко ме вижда. Лицето му е ужасяващо. Започва да ми крещи. Понякога е гол и му виждам члена. Но това е след един друг случай. Когато го заварих с Франсоаз.

— Това е само сън, скъпа — каза Мерседес.

— И аз така съм си мислела винаги. — Зелените й чисти, спокойни и изпълнени с мъдрост, непонятна за нейната възраст, очи не се откъсваха от тези на майка й. — Това не е всичко. Татко ми говори ужасни неща. Те ме погубват. Унищожават всичко около мен. Знам какво казва, но не мога да го чуя. Всичко се обърква в един вик. Стените започват да се свличат, таванът — също. А аз не мога да се измъкна. Татко продължава да говори. Не издържам да слушам думите му. Затова започвам да крещя все по-силно и по-силно, за да го накарам да замълчи. Знам, че ако успея да заглуша думите му, стените ще спрат да се рушат и къщата ни ще остане невредима. — Идън си пое дълбоко дъх, но не спря да стиска ръцете си. Бе забила в дланите си нокти и те оставяха червени полумесеци по меката кожа. — Винаги се събуждам точно тук. Най-странното е, че никога не крещя. Поне не на глас. Винаги съм си мислела, че ако успея да изкрещя на глас, сънят ще си отиде и никога повече няма да се върне.

— Горкото ми съкровище — прошепна Мерседес.

— Но това не е сън. Нали, мамо?

— Не — каза Мерседес с усилие. — Не е сън.

— Това е спомен. Спомних си днес, докато татко ми казваше коя съм всъщност. Бях там. В къщата в Санта Барбара. Сигурно е било малко след като сме се върнали от онова пътуване до Европа. Чух ви да се карате. Влязох в спалнята ви и чух татко да казва разни неща за мен.

— Идън…

— Че не съм ваше дете.

— О, Идън — каза Мерседес измъчено.

— Че съм осиновена.

Мерседес закри лицето си с ръце.

— Затова винаги когато ми се ядосваше за нещо, той ме наричаше по един и същи начин. Малко копеленце. Минаха години, преди да разбера какво означават тези думи. Но едва днес разбрах истинското им значение. Малко копеленце е някой, заченат по време на неангажиращ секс. Копеле. Извънбрачно дете. Незаконородено. От онзи вид нежелани деца, които ги дават в агенциите за осиновяване.

Мерседес вдигна обляното си в сълзи лице.

— Никога не си била нежелана. — Тя прегърна Идън и я притисна силно. — Толкова много те желаехме, скъпа моя. Ти беше отговорът на нашите молитви.

— Защо си казала на татко, че си стерилна?

— Заради нещо, което ми се случи. Нещо ужасно.

— Но ти вече си била омъжена. Вече си имала едно дете. Не си ли му казвала това?

— Не. Баща ти не знаеше тези неща. — Тя изтри сълзите от лицето си. Чертите й бяха размити, сякаш сълзите бяха размазали чистите очертания на лицето й. — Не можех да понеса да имам още едно дете, Идън. Не можех. Вярвах, че съм покварена. Опетнена. Че не ме бива за майка.

— Но защо? Заради Джоуел ли?

— Заради обстоятелствата около раждането на Джоуел.

— Защото си го дала за осиновяване ли?

— Отчасти.

Те стояха една срещу друга. Лицата и на двете бяха напрегнати и изопнати.

— Не мога да ти кажа — изрече Мерседес.

— Защо го даде за осиновяване?

— Не мога да ти кажа!

— Винаги тайни, мамо. — За един миг лицето на Идън придоби горчивото намусено изражение на зрелостта. — Винаги мистерии и места, където не трябва да ходя. — После тази горчивина изчезна и на нейно място се появи новата спокойна красота. — Добре. Няма да си пъхам носа в чужди работи, но трябва да ми кажеш. Имам право да знам.

Мерседес си пое разтреперена дъх.

— Господи. Имам нужда от едно питие.

— Аз също.

— Ти не. Лекарите казаха…

— По дяволите, ще пийна нещо. Майната им на лекарите. Иди в градината, мамо. Аз ще ти донеса там едно питие.

Идън занесе бутилка вино на майка си под сянката на големия дъб. Седна и наля в двете чаши. Вдигнаха тост мълчаливо и отпиха.

— Обичаше ли Шон О’Кийфи повече от татко? — попита Идън не след дълго.

Устните на Мерседес се извиха надолу.

— Тогава беше различно. Обичах Шон много. В известен смисъл времето беше благосклонно към нас. Ние видяхме само първите радости. Любовта ни така и не получи възможност да се превърне в скука, разочарование, горчивина. Тя беше все още свежа и красива, когато Шон умря. И винаги ще си остане такава.

— А Джоуел е негов син?

Мерседес отклони поглед. Дълго време мълча. После се облегна назад, а под очите й се вдълбаха тъмни кръгове.

— Да — кимна тя. — Но Шон умря, преди детето да се роди. Бях вдовица и бях бременна. Отчаяно исках да се махна от Испания. Отидох в Мадрид при американския посланик, мъж на име Карлтън Хейс. Беше ми добър приятел. Той ми помогна да замина за Америка. По-късно ми помогна да получа американско гражданство. Дойдох в Лос Анджелис, защото тук посланик Хейс имаше връзки, и той ми намери работа, в която да използвам единствения талант, който притежавах — факта, че говорех и испански, и английски. Родих бебето. Нямах друг избор освен да го дам за осиновяване. — Тя разпери ръце. — Като се изключи всичко друго, работех по осемнадесет часа на ден като секретарка във фирма за внос-износ, която търгуваше с южноамерикански плодове. Не можех да се грижа за бебето и да се прехранвам едновременно. Затова се отказах от него. Идън, ако мислиш, че това не разби сърцето ми, значи грешиш.

— Горката мама. Горкият Джоуел…

— Никога не трябваше да се омъжвам повторно. Бях изпълнена с вина. Но бях самотна. Баща ти се появи и… — Тя вдигна рамене. — След като се оженихме, направих всичко възможно, за да предотвратя следваща бременност. Тогава не беше толкова лесно, колкото е сега. Но не можех да понеса мисълта, че ще имам друго дете, затова направих каквото трябваше. Без да казвам на Доминик. Той копнееше за деца. Това късаше сърцето ми. Едва не му казах. Може би трябваше да му кажа. Но има един момент, след който…

— О, мамо.

— Доминик искаше да си осиновим дете. В началото идеята ме отврати. После видях красотата и логиката в едно такова действие. Бях дала едно дете за осиновяване. Трябваше да приема детето на някоя друга жена за свое. Можех да изпитам майчинството, без да предам на детето си своята поквара. Можех да изкупя греховете си. О, Идън, денят, когато те взехме, беше най-щастливият ден в живота ми. За пръв път животът ми придобиваше смисъл. Цел. Преди това не бях имала такава. А и оттогава не съм имала друга.

— Животът има смисъл, мамо. Ти си най-целеустременият човек, когото познавам.

Мерседес се пресегна и я хвана за ръката.

— Не те нарекохме ние Идън. Родната ти майка вече те бе нарекла така. Красиво име. Мястото преди греха и болката.^[2] Градина на невинността. Такъв искахме да бъде животът ти.

— Защо не ми казахте? Защо го скрихте от мен?

— Решението не беше само наше. Всъщност агенцията ни посъветва да го запазим в тайна. Казаха, че истината ще те нарани.

Идън потрепери.

— Толкова ли беше грозна истината?

— Не. Майка ти беше от добро семейство. Това е всичко. Това е доста често срещан съвет в онези дни. Сега е различно. Нагласите са се променили. В онези дни говореха за „законово прераждане“. Всичко беше една голяма тайна. Истинското ти свидетелство за раждане беше запечатано по нареждане на съда. Издадоха ти ново свидетелство за раждане с фалшиво име, нова дата и ново място на раждане. Ти стана наше дете по законен път с всички подробности. А ние искахме това, Идън. Следващите пет години бяха най-щастливите в живота ми. Мисля, че и в живота на Доминик.

Мерседес допи чашата си. Идън я напълни отново, без да откъсва поглед от лицето на майка си.

— Нещо обаче се обърка.

— Научих истината за него. За наркотиците, кокаина. Че не внася само за свои нужди. Че внася огромни доставки и прави състояние. Да. Нещо се обърка. Мисля, че откакто научих, не съм спала спокойно нито една нощ. Не можех да спра да мисля какво ще стане, ако го хванат. Имам предвид какво щеше да се случи с теб. Реших да го напусна веднага щом отраснеш достатъчно. Тогава той започна да се променя, по времето, когато ти беше на пет-шест годинки. Започна да загнива. Само така мога да го опиша. Той се промени. Удоволствието му започна да има по-голямо значение от всичко останало. Имаше много любовни връзки. Не само Франсоаз. И много други. Все по-млади и по-млади момичета, понякога деца. Ти беше единственото нещо, което ни свързваше. Тогава, когато се върнахме от Европа, се случи нещастието. — Лицето й беше изопнато. — Бях забременяла по време на пътуването. Мисля, че се е случило във Венеция. Ужасна грешка. Тогава бях на четиридесет и две. Не беше лесно да скрия аборта. Доминик разбра. Откри, че съм го лъгала през целия ни брак. Не можех да му кажа защо съм го направила. Но и това не би помогнало. Той се бе обърнал против мен. И против теб. Наричаше го разтърсваща загуба на доверие. Може и така да беше. Нямах право да го съдя. — За момент пръстите й се впиха в тези на Идън. — Този твой кошмар… Спомням си много добре вечерта. Доминик беше много пиян. Почти не осъзнаваше какво говори. Крещеше ми и чупеше разни неща. Ти се събуди и влезе в стаята по пижама. Той се обърна към теб. Изрече толкова ужасни неща, скъпа моя. Че не си негова. Че си паразит, който живее на негов гръб. А ти просто стоеше, застинала на едно място. Каза ти, че нямаш право да стоиш там, че мрази да те вижда, че си дете на една курва, че ще те изхвърли на улицата, където ти е мястото…

Идън запуши ушите си с ръце, за да не чува ужасните думи, които толкова дълго време бяха преследвали съзнанието й. Дори и след всичките тези години болката и отвращението бяха ужасни. Измина доста време, преди да отпусне отново ръце и да погледне майка си с изпълнени с болка очи.

— О, мамо…

— Изведнъж ти започна да крещиш. Мислех, че си се уплашила за цял живот. Но на следващата сутрин се събуди засмяна и слънчева, сякаш нищо не се бе случило. Помислихме, че си забравила. Че всичко е изчезнало през нощта. Но няколко месеца по-късно ти започна да се променяш. Започна да подивяваш. Стана бунтарка. Когато започна да ти идва месечният цикъл, вече беше станала неконтролируема. Бяхме те изгубили.

— Това е присъствало в мен през целия ми живот — каза Идън разтреперана. — Винаги е било тук, мамо, и ме е ядяло отвътре. Това ме накара да се мразя. Вземах наркотици, за да избягам от онова, което бях. За да спра болката от истината, че цялото ми съществуване е една лъжа, че бях едно малко копеленце.

Мерседес протегна ръце към Идън и двете заплакаха в прегръдките си.

 

 

По-късно седнаха една срещу друга. Очите на Идън бяха като потъмнели изумруди.

— Никога повече няма да взимам наркотици, мамо. Може би щях да се изкуша, ако не беше хепатитът. Но той едва не ме уби… И никога повече няма да се върна към дрогата.

— Знам.

— Никога досега не съм имала усещане за собствената си цена. Нямаше значение какво правя, тъй като винаги съм си мислела, че съм безполезна. Джоуел промени това, мамо.

Мерседес погали дъщеря си нежно по косата.

— Ти си изгради нов живот, Идън. Без миналото. Без наркотици. Знаеш коя си. Каква си. Превърнала си се в изключителна млада жена. Толкова се гордея с теб.

— И аз се гордея с теб — произнесе Идън несигурно. — Сега, когато знам всичко.

Мерседес поклати глава с лека усмивка.

— Не. Не знаеш всичко, Идън. Не бих се гордяла с живота си. — Тя вдигна пръсти и докосна устните на Идън, за да я накара да замълчи. — Не искам да се гордееш с мен. Мога само да се моля за прошката ти.

— За какво?

— За това, което съм. За това, което съм направила. Ти не ме познаваш още, дете мое. Може би никога няма да ме опознаеш напълно. Може би така е по-добре. Но с течение на годините има неща, които сама ще откриваш. Неща, които ще те ужасят.

— Не вярвам.

— Повярвай. Това е вътре в мен. В кръвта ми. Прокоба.

— Хайде де! — Идън се отдръпна неспокойно. — Пак онези средновековни испански мрак и обреченост.

— Не, Идън. — Лицето на Мерседес беше сериозно. През изминалите девет месеца тя се бе състарила видимо. Красотата й навлизаше в нова фаза — от разцвета на зрелостта към строгостта на старостта. — Благодаря на Бога, че във вените ти не тече моя кръв.

— Това, което каза, е ужасно.

— Не. Имах дете и то е прокълнато.

— Джоуел не е прокълнат, а само наранен и объркан!

Очите на Мерседес гледаха безизразно.

— Каквото и зло да съм извършила, помни, че и срещу мен е вършено зло. Моля се да се опиташ да ме разбереш. И никога да не ме намразиш.

Идън усети, че на гърлото си има буца.

— Мамо, как бих могла някога да те намразя? Ти ме обичаш толкова много. Отказа се от всичко заради мен. А аз дори не съм твое дете.

— О, ти си мое дете — каза Мерседес нежно. — Разбрах това, докато Джоуел те държеше. Ти си моето обичано дете. Само това има значение за мен. — Тя се огледа. — И ето ме тук. Гостенка в твоята къща.

— Как можеш да се наричаш гостенка? Тази къща е твоя!

— Не, твоя е. — Тя погледна чистия младежки профил на Идън. — А ти ставаш все по-силна с всеки изминал ден. Няма да мога вече да се извинявам с това, че се грижа за теб. Скоро ще си тръгна.

— Никога не трябва да напускаш ранчото!

— Онова, което споделяме в този миг, е много по-важно за мен. Искам да запазя всичко така, както е сега.

Идън погали майка си по ръката.

— Къде ще отидеш тогава?

— Ще се върна в Испания.

— Толкова далеч от мен?

— Да. Ще бъда в безопасност. Ще остана при един приятел. Скъп приятел.

— Толкова много неща не знам за теб…

Мерседес се усмихна.

— Много неща — съгласи се тя.

Те седяха мълчаливо и наблюдаваха падането на вечерта над градината. Сенките се удължиха. Лек вятър разклати клоните на дървото над главите им.

— Ако искаш — каза Мерседес, — ще ти помогна да си издействаш съдебно решение, за да отвориш запечатаното си брачно свидетелство.

Идън вдигна глава.

— Защо?

— За да издириш истинската си майка.

— Не искам — усмихна се Идън. — Ти току-що го каза. Ти си моята истинска майка. Има нещо много по-важно, което трябва да направя.

— Какво?

— Трябва да намеря Джоуел.

Изведнъж по лицето на Мерседес се изписа мъка.

— Остави го, скъпа моя. Ти и той приключихте. Всичко свърши. Завинаги.

— Не, мамо. Не е свършило.

— Той може да ти причини само още по-голяма болка.

— Никога няма да обичам друг мъж — каза Идън тихо. — Не и така, както обичам Джоуел. Когато татко ми каза тази сутрин, че не съм… — Тя поклати глава. — Сега няма нищо греховно в това да го обичам.

— Гротескно е!

— Може би. Но ние нямаме кръвна връзка. Само това има значение за мен. Той трябва да го разбере. Каза, че ще ме намери. Но не го направи. Затова аз трябва да отида при него и да му кажа коя съм. Че той не е мой брат. Че ако иска да се ожени за мен…

— Не! — Мерседес въздъхна мъчително.

— Че ако иска да се ожени за мен — повтори тя по-ясно, — може да го направи. Вече не е в Аризона. Не знам дори дали е в Америка. Може и да е останал в Мексико. Опитвам се да го намеря от дълго време. Не мога да разбера защо той не се опитва да се свърже с мен. Веднага щом стана достатъчно силна…

Мерседес я прекъсна с напрегнат глас.

— Мисли, че си мъртва.

Идън обърна бързо глава.

— Какво?

— Затова не се опитва да се свърже с теб. Казах му, че си мъртва. В болницата казах да му съобщят същото, ако дойде.

— Мамо! Как можа!

— Това беше най-доброто.

— Най-доброто ли?! — Тя беше пребледняла. — Как можа да направиш нещо толкова ужасно?

— Исках да е далеч от теб. Ти си на прага на един нов живот. А той е обречен, Идън. Той ще те завлече към ад, какъвто дори не си си представяла.

— Той не е обречен! — каза Идън рязко. — Грешиш. Мога да го спася. Точно както той спаси мен. Дължа му го. Той ме обича толкова много! — Тя се опита да си възвърне самоконтрола и спря гневните думи, които се канеше да изрече. — Постъпила си ужасно с него — каза тя тихо.

— Той постъпи ужасно с мен — каза тя и подчерта мрачно думите си. — Той едва не те уби. И отне от мен нещо много повече от парите. Но не му казах, че си мъртва, за да го накажа. А само за да те защитя.

Идън поклати глава бавно.

— Ноктите ти са много остри, мамо.

— Трябваше да имам остри нокти! Ти нямаш никакви! — Тя си пое дълбоко дъх, после продължи по-спокойно. — Ти не си като мен, Идън. Ти си направена от друго тесто. Ти си нежна, а аз не съм. Ти никога не си имала защитни сили, а аз винаги съм използвала ноктите си, за да не може никой да ти причини нищо лошо.

— Обичам го.

— Молех се това да премине.

— Не. И никога няма да премине.

Мерседес видимо се бореше със себе си, а устните й трепереха. После се изправи и влезе в къщата, без да каже нищо. След малко Идън я последва.

Майка й седеше до прозореца в тъмната къща и се взираше навън.

— Не мога да те спра да отидеш при него — каза тя с равен глас. — Но те предупреждавам, че той може би е съсипан. Казах му нещо в деня, когато се срещнахме в пустинята, което може да го е разтърсило до дъното на душата му. Ако е оцелял и иска да ти го каже, нека го направи. Аз не мога. Тази тайна е негова. И само негова.

— Тайни и мистерии — каза Идън тихо. — Мрак и срамни неща. Имат ли край?

— Не — отвърна Мерседес.

Къщата тънеше в тъма. Идън се разходи бавно, светна лампите една по една, докато къщата не заблестя и тъмнината не бе прогонена. После се обърна към майка си:

— Права си. Никога не съм имала нокти като твоите. Аз съм различна. Вярвам, че мога да спася Джоуел. Може и да ме завлече в ада. Не вярвам, че ще го направи, въпреки че бих отишла и в ада с усмивка заради него, ако трябва. Просто нямам избор, мамо. Той е моята съдба.

— Тогава трябва да отидеш при него.

Идън целуна майка си по бузата. Те се усмихнаха една на друга, едната с тъга и тайнственост, а другата — с невинност и блясък.

 

 

Мерседес седеше неподвижна и наблюдаваше как Идън заминава. Спомни си високата страховита фигура в пустинята. Спомни си как горяха очите му — точно както нейните горяха някога, със същата тъмна страст, със същия гняв и сила.

Нейният син. Нейното наказание. Той стоеше срещу нея, сякаш не знаеше дали да я убие, или да падне в краката й. Накрая беше паднал в краката й.

Може би и тя трябваше да коленичи до него. Да го прегърне. Да го помоли за прошка. Да му покаже по някакъв начин мъката и сълзите си, които беше изплакала за него през тези тридесет години.

Но не можеше да направи това. Отчасти, защото тогава за нея беше много по-важно да предпази Идън. Отчасти, защото природата й го забраняваше. Тя беше направена по друг начин. Чукът, който я беше оформял с жестоките си удари, когато е била нажежена до червено, й беше придал форма, която тя никога, особено сега, когато желязото беше студено и твърдо, не можеше да промени.

Затова му бе обърнала гръб и си бе тръгнала.

Какво би могла да направи в противен случай?

Странно, но не изпитваше гняв към Джоуел. Вече не. Той се бе изпарил. Той бе разрушил нейната малка империя. Беше я възмездил с болка, която дори тя, експертът по болка, не познаваше. Беше отнел от нея красивия й дом, нейните вещи, богатството й и беше изгорил всичко в пустинята. И все пак можеше и да е по-лошо. Така казваше мъдростта. Можеше да е много, много по-лошо. Той беше спасил Идън. Това беше премахнало горчивината.

Беше започнала от нищо. Беше завършила с нищо. Богатството беше само една мечта. Самият свят беше една мечта — блещукаща в мрака.

Синът й й бе напомнил нещо, което тя бе забравила — колко несъществени са богатствата. И колко непреодолимо значим е животът, тази танцуваща в мрака светлинка.

Онова, което се простираше след мрака ли? Всичко? Нищо? Отговорът вече не беше толкова отдалечен, колкото беше преди.

Тя се върна назад към живота си и се почуди дали всичко се изравняваше накрая — доброто със злото, радостта с болката. Когато дойдеше време душата й да бъде претеглена, дали щеше да тежи достатъчно? Дали пък греховете й нямаше да натежат прекалено много?

Мерседес въздъхна и усети как мускулите й се отпускат, а опънатите й нерви си отдъхват. Напрежението я напусна. Вече нямаше да се намесва в желанията на Идън. Никой не беше успял да промени собствените й решения. Знаеше, че и тя няма да може да направи същото с решенията на Идън. Щеше да я остави сама да легне на наковалнята на живота.

Може би Идън щеше да направи онова, което тя не бе сторила. Да коленичи до него в прахта. Да го прегърне и да го изцели със сълзите си. Може би като направеше това, нямаше да бъде погубена. Може би щяха да намерят вечното щастие, което беше блуждаело около майка й през целия й живот.

Дали съжаляваше за нещо? Убийствата? Лъжите? Предателствата? Всичко това се бе оказало необходимо. Неизбежно. Точно както и Идън не можеше да избегне съдбата си. Съжалението беше неуместно.

В края на краищата тя беше човешко същество. Беше познала различни човешки страсти — и тъмни, и ярки. Не съжаляваше за тях. Най-вече не съжаляваше за любовта. Беше изляла толкова много любов през живота си. И толкова много любов беше получила. Странна любов, жестока любов, сладка любов; любов като дъга и любов като поразяваща мълния. Нито една не беше напразна. Нямаше да скърби за нито една от тях.

Ами бъдещето й, този прилив? Голяма част от него щеше да бъде свързано с нейните две деца и тяхната съдба. Тя затвори очи и ги видя да стоят пред нея — тъмният и светлият ангели, естественият и придобитият, момчето и момичето. Щеше да се моли за тяхното щастие, за тяхното спасение както я бяха учили да се моли преди много години. Но нямаше да остане тук близо до тях. Присъствието й в живота им нямаше да е от помощ. Не и сега. Може би никога.

Хоакин я чакаше в Испания. Нейният верен рицар. Не знаеше дали може да го дари с любовта, която заслужаваше, но щеше да опита. Не беше прекалено късно за това.

Франсиско Франко, който вече беше на осемдесет и две години, умираше. Красив и способен млад крал трябваше да осъществи преминаването към демокрация и отново да седне на трона на Бурбоните. Това си заслужаваше да се види. Може би тя и Хоакин щяха да доживеят да видят тази Испания, за която си бе мечтала като дете и в чиято защита бе взела в ръка оръжие през изпепеляващото лято на 1936 година.

Да. Винаги имаше нещо, заради което си заслужаваше да се живее.

Тя се изправи на крака — красива и тъмна. Усмихна се на себе си. Чукът удряше. Желязото се ковеше. Работата напредваше. Животът продължаваше.