Мариус Габриел
Плът и кръв (17)

Шестнадесета глава
Чисти сметки

Октомври, 1973

Барселона, Испания

Телефонът иззвъня късно през нощта, както толкова пъти преди това. Те седяха на малката масичка и играеха вист в почти пълно мълчание, заслушани в далечния шум от уличното движение на площада под прозорците им.

Погледите им се срещнаха.

— Ти се обади — каза тихо тя.

Той вдигна телефона.

— Хоакин де Кордоба.

— Пол е.

Той веднага разпозна резкия глас. Изпита облекчение:

— Чакаме обаждането ти почти три седмици.

— Готов съм за размяната. Искам парите до обяд в сряда.

— Къде?

— В Мексико.

— Мексико? — Той погледна смутено часовника си. — Това означава, че имам по-малко от три дни, за да събера парите и да отлетя от Испания за Мексико. Това е невъзможно.

— Вече трябваше да сте събрали парите — изръмжа той. — Защо, по дяволите, ми изпращате сигнала, щом не разполагате с парите?

— Разполагаме с тях. Проблемът е само да ги съберем…

— Ами тогава съберете ги!

— Ще направя всичко възможно — каза Де Кордоба. В гласа на похитителя се долавяше отчаяние, от което сърцето му се сви. Да не би нещо ужасно да се бе случило? Той се опита да запази тона си спокоен. — Няма проблем с парите. Просто ще отнеме малко време.

— Няма време — кресна гласът разярено.

— Защо не?

Гласът стана почти истеричен:

— Не спори с мен!

— Къде в Мексико?

— Ермосильо. Знаеш ли къде е?

— Да.

— Иди в хотел „Сан Себастиан“ в Ермосильо. Ще се свържа с теб, когато пристигнеш там. Как ти беше името?

— Хоакин де Кордоба.

— В сряда, Де Кордоба. Сряда.

— Не си ми казал в какви стойности ги искаш.

— Какво?

— Банкнотите с какъв номинал да бъдат — по двадесет, сто, петстотин…

— Не по-малко от петдесет долара. Без банкноти от хиляда долара. Без последователни номера. И всичките да са употребявани. Разбра ли?

— Напълно.

— Парите трябва да са в чанта, която да мога да нося.

— Десет милиона долара — каза Де Кордоба тихо, — дори ако са в банкноти по петстотин долара, пак биха напълнили един голям куфар.

— Просто го направи.

— Ако не съм там до сряда, моля те да имаш търпение… Не е толкова лесно да организираш събирането на толкова много пари, както си мислиш…

— Просто го направи.

— Моля те… Може ли да говоря с Идън? Само една думичка, само да чуя гласа й…

— Това е невъзможно.

— Защо?

— Защото аз казвам така.

— Искаме доказателство, че Идън е жива все още. Мерседес Едуард е изключително обезпокоена. Минаха няколко седмици откакто чу гласа на дъщеря си за последен път…

— Идън е жива. — Горчивината и омразата, които му бяха толкова добре познати, отново се прокраднаха в дрезгавия глас. — И кажи на онази ненормална кучка, че ако беше по-добра майка, това нямаше да се случи.

Връзката прекъсна.

Де Кордоба остави слушалката. Мерседес седеше пребледняла и напрегната. Картите бяха паднали на пода и се бяха разпилели в краката й.

— Той иска парите до сряда в Ермосильо, Мексико.

— Това е невъзможно.

— Ще трябва да се опитаме.

— Как ти звучеше?

— Крещеше. Беше много напрегнат.

— Защо?

— Не знам. Отказа да ми позволи да поговоря с Идън.

— Тогава откъде да знаем, че тя все още е жива?

— Просто ще трябва да приемем думите му за чиста монета.

— Какво друго ти каза?

— Обикновените обиди.

— Какво друго ти каза, Хоакин?

Той се поколеба.

— Наречете те ненормална кучка. Каза ми да ти предам, че ако си била по-добра майка, това нямало да се случи.

Тя извърна поглед, без да каже нищо.

Де Кордоба се пресегне за телефона.

— Ще позвъня до летището.

 

 

Тусон, Аризона

Състоянието й не се бе подобрило, когато слезе в килията следващия път. Тя продължаваше да трепери и да седи свита на леглото, закрила лицето си с ръце. Приличаше на болестта й по време на първите дни от затворничеството й, която го бе ужасила. Излъчването й бе помръкнало.

Той седна до нея, безпомощен в болката си.

— Идън, съжалявам.

Тя не повдигна глава, за да го погледне.

— Идън. Моля те…

Тя бавно се извърна към него. Зелените очи бяха премрежени. Беше много бледа.

— Направил си това от самосъжаление — каза тя. — Защото съм била глезено дете, а ти — не.

— Направих го заради справедливостта — каза той сериозно. — А ти дори не можеш да си представиш какво беше детството ми, Идън.

— Как можеш да я обвиняваш за това?

— Тя ме е родила!

— Но ти си се появил в неподходящ момент.

— Да, в неподходящ момент — каза той с горчивина. — Бил съм бреме. Пречка за амбициите й. Затова ме е продала. Като куче. Продала ме е на онези чудовища, за да ме измъчват.

— И затова реши да си отмъстиш, като измъчваш нея на свой ред. Нея и мен.

Джоуел сграбчи Идън за ръката. Кожата й беше студена и влажна.

— Как бих могъл да те накарам да разбереш? Теб никога не са те били. Никога не си гладувала, не са те оковавали, не са пълнили съзнанието ти с ужасяващи неща. Никой никога не ти е причинявал болка дори за миг. Не е имало и час през живота ти, когато да си искала да си някой друг и да си на друго място. Често си мечтаех да съм мъртъв, Идън. На осемгодишна възраст мечтаех да съм мъртъв. Оковаваха ме в мазето като животно.

— Затова и ти направи същото с мен.

— Не исках да страдаш…

— Глупости. Искаше да страдам точно както и ти си страдал. Толкова злобно и безсмислено беше всичко това.

— Бях полудял, Идън — каза той с почти умоляващ глас.

— А сега може би си с всичкия си? — попита тя горчиво.

— Не. Смахнат съм. Може би никога няма да бъда с всичкия си. Но това е моят начин да си възвърна равновесието.

— Няма никакво равновесие, Джоуел. Има само много смахнати хора. Пусни ме. — Тя се опита да махне пръстите му от ръката си, но силата се беше изцедила от мускулите й. Изпадна в тремор и започна да се поклаща напред-назад. — О, господи. Господи. Пусни ме.

— Идън! — Той я прегърна с трескавото желание да я успокои и да й обясни. — Идън, аз бях нейно законно родено дете. А не някое копеле. Не съм бил грешка. Тя е била омъжена, преди да напусне Испания. За един американски доброволец на име Шон О’Кийфи — виждал съм снимката му. Но той е умрял, преди аз да се родя. И вместо да ме отгледа сама, тя ме е продала на Елдред Ленъкс. „И за Моя народ те хвърляха жребие и даваха момче за блудница, и продаваха момиче за вино и пиеха.“^[1]

— Ти не знаеш — каза тя. — Как би могъл да знаеш какво й е било тогава?

— Знам какво тя ми причини! Продала ме е като пакет и се е омъжила за баща ти. Забогатя от плодовете на злото. И обсипа теб с всичко, което трябваше да бъде мое!

— Не можеш да я наказваш за всичко онова, което е направила преди толкова много години!

— Тези години — това съм аз! Аз съм годините, ония години, които изпоядоха скакалци, червеи, бръмбари и гъсеници. Тя трябва да си плати. Това е между мен и нея. Няма нищо общо с теб. „Ето, Аз ще ги дигна от онова място, дето ги продадохте, и ще обърна вашата отплата върху главите ви.“^[2]

— Прилошава ми, като те слушам как цитираш тези думи. Това е зло!

— Това е Божията книга — каза той с ужасяваща усмивка. — Отгледан съм с нея. Трябваше да я уча наизуст, по цели глави и в стихове, а оковите и мракът трябваше да ме окуражават. Библията носи много фин дух на отмъщение, Идън. Нищо не остава ненаказано. Нищо.

— Отмъщението не разрешава проблемите. Всички сме свързани един с друг.

— Да. Всички сме свързани един с друг. Отмъщението е брадва. Тя разсича оковите.

Идън се разплака изтощена.

— Може би си е мислела, че те ще се грижат по-добре за теб, отколкото тя самата. Той е бил духовник, Божи човек…

— Той беше дявол — каза Джоуел свирепо. — Тя ме продаде на дявола. За две хиляди долара. Видях документите, Идън. Жената, която ме отгледа, ми ги показа на смъртния си одър. Майка ми е взела две хиляди долара и аз съм бил даден на хора, които ме унищожиха…

— Как е могла да знае, че тези хора са били чудовища?

— Всички са знаели! Те са били отхвърлени от всички агенции за осиновяване в Калифорния!

— Всеки страда. — Тя безутешно плачеше. — Погледни ме, Джоуел. Аз имах детството, от което ти си бил лишен. А погледни се сега. Ти си силен, притежаваш прекрасен талант, контролираш живота си. А аз съм безполезна, обречена, опетнена. Кой от нас е направил по-добрата сделка?

— Ти не си безполезна — каза той ядосано. — Ти си единствената от нас, която има някакъв шанс. Ти ще успееш, Идън. Ти ще се извисиш.

— Толкова много те обичах — каза тя тъжно.

Той обхвана лицето й с ръце. Кожата й гореше като огън в дланите му. Видя, че устните й са сухи и напукани.

— Ти си цветето на живота ми. Винаги ще те обичам, Идън. Ти си моя сестра. Ти си нещо повече. За мен ти си била окована през целия ми живот. Онова, което правя сега, е, че чупя тези окови. Искам да се освободим.

Тя трепереше по-силно от всякога.

— Какво ще правиш с парите?

— Ще ги изгоря.

— Това е лудост, лудост, лудост. Унищожаваш всичко, което си постигнал през живота си, с едничката цел да унищожиш майката, която никога не си познавал!

— За да възтържествува справедливостта.

— Мога да ти кажа толкова много неща за нея. — Тя го стисна за китките. — Неща, които ти не знаеш: колко нежна може да бъде, колко прекрасна може да бъде, как всеки, който я познава, я обича.

Лицето му стана безизразно.

— Не искам да слушам.

— Но е вярно! Тя не е такава, за каквато я мислиш — безсърдечна и студена. Тя е човешко същество. Тя е като теб…

— Не.

— Изправи се срещу нея, Джоуел. Срещни се с нея.

— Не е необходимо да се срещам с нея.

— Напротив! Имаш нужда от нея!

— Всичко, от което имам нужда — каза той стегнато, — е да знам, че тя е била наказана.

— Преживял си всичко това с представата, че тя е нещо, което не е. Джоуел, моля те, изслушай ме. Моля те, моля те. Нека да поговоря с нея. Нека да й обясня…

— Можеш да й обясниш, когато всичко това свърши.

— Тогава ще бъде прекалено късно! — Той почти се изплаши от внезапната страст, с която тя изрече думите. Те сякаш я изгаряха, пропукваха черупката й, изсушаваха кожата пред очите му, поглъщаха красотата й. — Изслушай ме, Джоуел, изслушай ме! Толкова се боя от онова, което ще се случи. Толкова се боя. Лошо ми е, Джоуел. Толкова ми е лошо. Не продължавай. Не, не…

Тя не можеше да говори повече. Присви я непоносима болка.

— Трябва да продължа — каза той с безжизнен глас. — Утре заминаваме за Мексико. Почини си.

Изправи се и излезе от килията, като затвори вратата след себе си.

 

 

Хюстън, Тексас

Хоакин де Кордоба се взираше през прозореца на самолета. Летяха на девет хиляди метра височина, а под него се простираше Тексас — жълтеникавокафява пустош, ширнала се под безоблачните небеса. Мъжът до него бе потънал в сън и от време на време главата му клюмваше на рамото на Де Кордоба.

Той усети как някъде на подсъзнателно ниво изтощението взема връх над него. Не беше спал от два дни. За последните тридесет и шест часа, двадесет и три бе прекарал в самолети. От Барселона до Мадрид в понеделник следобед. От Мадрид до Ню Йорк през нощта. В Ню Йорк бе събрал първата сума пари — шест милиона долара. Парите го чакаха във „Фърст Нешънъл Банк“ и както бе помолил, му бяха осигурили ненатрапващ се ескорт до летището.

От Ню Йорк бе летял, отново през нощта, до Маями, където бе изтеглил останалата сума от четири милиона долара от друга банка. Отново го бяха ескортирали до летището.

Парите тежаха ужасно много. По-голямата част бяха събрани в алуминиев куфар „Глоубтротър“ и бяха в пачки от дребни банкноти. Почти не беше по силите му да го повдигне. В момента се намираше в багажното отделение. Лично бе стоял и наблюдавал натоварването му.

По-малката сума се намираше в кожено куфарче „Вюитон“, който беше значително по-лек. Шестнадесет пачки използвани петстотиндоларови банкноти. Четири милиона долара, подредени под няколкото ката дрехи, които бе взел със себе си. В момента куфарът беше под него и се опираше в прасците му.

Леките пари. Клепачите му се отпуснаха. Изтощението го завличаше надолу със сила и измама и водеше съзнанието му към блянове, които щяха накрая да го доведат до сън. Тежките пари и леките пари. Големите пари бяха леки. Малките пари бяха тежки.

Изведнъж той се стресна и усети как мускулите му, почувствали настъпващия сън, потръпнаха. Седна и бутна леко спящия пътник до себе си. Потри с длани зачервените си очи. Усети как миниатюрните кръвоносни съдове се пукаха от напрежението. Пое си дълбоко дъх и се обърна замаяно към гледката, която се откриваше през прозореца. Не можеше да заспи. Не се осмеляваше да заспи, не и преди Монтерей.

Дипломатическата акредитация, която Жерард Масагер му бе уредил, му позволяваше свободно да преминава през митническата и имиграционната проверка до този момент. Очакваше същото утре в Мексико.

Той погледна часовника си. Оставаха му още два часа до Хюстън. После четиридесет и пет минути престой до следващия полет за Монтерей, а от Монтерей — още едно последно усилие до Ермосильо. Молеше се само похитителят да бъде търпелив.

 

 

Тусон, Аризона

Додж-рамът беше готов. Беше го напълнил с вода и храна, от която щяха да имат нужда, взе и спални чували, палатка, допълнителни дрехи. Сам беше направил преглед на колата, като бе сменил всички свещи и бе взел резервни. Бе купил колата преди около седмица и тя беше почти нова, и като се изключат изхабените гуми, които той беше сменил, беше в добро състояние. Щяха да се чувстват добре в нея въпреки суровия терен, през който трябваше да пътуват.

Знаеше къде трябва да пресекат границата — на изток от Ногалес, откъдето беше минавал и друг път. Четиридесет километра среднощен пробег през пустинята и щяха да са в Мексико. Вероятността да ги спрат беше минимална. Никой не проверяваше за нелегални имигранти, които влизаха в Мексико.

Замисли се дали да вземе и своя М-16. Много му се искаше, но не беше лесен за укриване в кола за туристически пътувания. Нямаше пистолет. Затова трябваше да се задоволи с тежкия, остър като бръснач командоски нож, който бе прибрал в жабката на колата.

Сега, когато краят беше толкова близо, си бе възвърнал своята целенасоченост и увереност. През тези няколко прекрасни седмици той и Идън бяха свободни. Ремисия. Дар. Сега отново бяха на път към съдбата си.

Беше четири часът следобед. Щяха да потеглят по тъмно.

Той легна и се опита да си почине. Мислите му се връщаха с безпокойство към Идън. Състоянието й явно се влошаваше. Не бе яла от два дни. Не бе пила почти никаква вода. Вече бе отслабнала и изтощена. Той се молеше да успее да хапне от храната, която й бе оставил последния път — пресни зеленчуци и изкусителни зрели плодове, които тя толкова много обичаше.

Не трябваше да й казва. Това сякаш бе пречупило нещо в нея. Сякаш бе унищожило духа й.

Тя ще се възстанови, каза си той. Тя ще се оправи.

 

 

На залез-слънце отиде да види дали е хапнала поне малко.

Не беше. Храната стоеше недокосната.

Спеше, макар че сънят й не изглеждаше нормален. Не беше спокойна. Тялото й се тресеше, тя се въртеше неспокойно. Стенеше, като че имаше треска. Той я докосна по челото и се изплаши от топлината на кожата й. От време на време очите й се отваряха леко — бледозелени процепи, които се движеха неконтролируемо.

Кожата й се беше променила още повече. Беше още по-суха отпреди. Сякаш беше потъмняла.

Той седеше и я наблюдаваше. Усети как студено острие прониза сърцето му. Беше в същото състояние както по време на най-лошия период от синдрома на отказване от наркотици. Възможно ли беше всичко да започва отново? Възможно ли беше шокът да е отприщил още един пристъп на „студената пуйка“? Не знаеше.

Той я остави да поспи още няколко часа.

 

 

Върна се при нея в девет часа. Вече беше будна, но лицето й го ужаси.

— Не се чувствам добре — прошепна тя. — Прегърни ме, Джоуел.

Той пое треперещото й тяло в ръцете си и я прегърна.

„Не — помисли си, — не можеш да й причиниш това. Нямаш никакво право!“

— Какво има? — попита я Джоуел. — Отново ли е „студената пуйка“?

— Не знам. Чувствам се по различен начин.

— Кое е по-различното?

— По-горещо ми е. Толкова ми е зле, Джоуел.

С безкрайна нежност той сложи два аспирина в устата й и я накара да ги глътне.

— Пийни още малко — помоли я. — Само малко.

По-голямата част от водата се разля по брадичката й. Тя се задави и поклати глава.

— Не мога.

— Скоро ще се почувстваш по-добре. Това е само долинна треска. Ще ти мине. — Той я прегръщаше, допрял главата й до гърдите си, и галеше косата й.

След двадесет минути треперенето сякаш стана по-леко. Той я докосна по челото. Не пареше вече.

— Как се чувстваш?

— По-добре.

— Добре. Трябва да тръгваме.

Тя вдигна замаяно глава.

— Къде отиваме?

— Казах ти. В Мексико.

Помогна й да се изправи. Но когато се опита да ходи, краката й се подгънаха. Той я хвана тъкмо навреме, преди да падне.

Идън се усмихна уморено.

— Ще трябва да ме носиш.

Той я вдигна на ръце. Беше толкова лека, че му прилоша.

Изкачи я по стълбите и я занесе до колата. Положи я на предната седалка, сложи една възглавница под главата й и я зави с две одеяла. Закопча я с предпазния колан.

— Как е?

Тя дори не отвори очи.

— Добре.

— Опитай се да поспиш.

Джоуел седна зад волана и запали мотора. Потегли по пътя между високите сагуаро и дори не погледна назад към къщата, която оставяше след себе си.

 

 

Имаше още едно превозно средство, което се движеше в същата посока на около три километра пред тях — раздрънкан пикап без номера, който може би имаше среща с друг пикап за търговия с наркотици или за превеждане на нелегални имигранти, които очакваха водача си на границата. Но не беше полиция. Малко по-рано те бяха забавили скорост, за да му позволят да ги изпревари, и го бяха огледали. Позволи им да го направят, за да разберат, че не представлява опасност за тях. И той установи, от своя страна, че те не бяха опасност за него. След това Джоуел продължи да спазва дистанция.

Облаците прах, които те оставяха след себе си, бяха удобен ориентир за през нощта. Растителността в пустинята изглеждаше странно на светлината на фаровете и приличаше на армия от духове с изкривени крайници и грабливи ръце. Теренът беше по-суров, отколкото си го спомняше. Джипът подскачаше и се тресеше като уплашен заек. Малко по-рано бе закачил един голям сагуаро и му се бе сторило, че е повредил радиатора, но зелената маса беше прекалено мека, за да одраска колата.

Идън отново беше потънала в своя неспокоен сън. От време на време стенеше и мърмореше насън, но никога не произнесе думи, които той да може да разбере. Когато минаваха през някоя по-голяма дупка, тя извикваше или изскимтяваше. Той се опита да кара с една ръка, а с другата да я държи. Тя се тресеше ужасно силно. Понякога му се струваше, че вратът й ще се прекърши от подмятането ту на едната, ту на другата страна, но тя не се събуди.

Той я докосна по челото. Отново гореше. Но вече не се потеше. Потта сякаш се бе изпарила от тялото й и кожата й бе изсъхнала.

Разстроен, той удари с юмрук по волана. По дяволите.

Спря и слезе да вземе бутилката с вода. Задържа внимателно главата й с ръка и се опита да я накара да отпие глътка. Водата се разля по отпуснатите й устни. Не пое дори капка.

Намокри лицето и шията й с ръка.

— Не остава още много — обеща бързо. — Още около два часа.

Тя измърмори нещо неразбираемо.

Джоуел я целуна по сухата напукана уста.

— Обичам те — прошепна той.

Провери компаса и потегли отново. Може би треската щеше да отмине през тази нощ. Може би с изгрева на новия ден щеше да се оправи.

Може би.

 

 

Лос Анджелис, Калифорния

След сутрешната визитация лекарите решиха да разрешат на Доминик ван Бурен да излезе от стаята и да се наслади на есенното слънце. Усложненията бяха обезпокоителни, но междинното лечение беше с добър ефект и бяха успели да се справят с моментите на буйстване. Повикаха един санитар, който помогна на Ван Бурен да стане и да си облече халат над болничната пижама. Той изтри устата му с кърпичка и среса косата му. Попита го дали иска да отиде до тоалетната. Ван Бурен не отговори, но санитарят въпреки това го заведе до писоарите, извади пениса му и го държа, докато той уринираше. После го поведе по коридора към градината.

На вратата на всяка стая Ван Бурен се спираше да погледне пациентите, които лежаха неподвижно на леглата си или седяха, подпрели глави с ръце, или пееха, или се смееха, или плачеха. В началото санитарят му позволяваше. Но после изгуби търпение и подкара възрастния мъж по-енергично към градината.

Главата на Ван Бурен обаче продължи да се извърта бавно към всяка врата, покрай която минаваха, и надникваше с надеждата да намери някое познато лице.

Слънцето сияеше, градината беше зелена и красива. Санитарят заведе Ван Бурен до удобен жълт шезлонг в средата на зелената морава и го настани в него.

— Попечете се малко на слънце — посъветва го весело санитарят, който беше негър. — Зимата ще дойде скоро.

Той прекоси моравата и отиде при групичката санитари, които пушеха заедно една цигара. Ван Бурен проследи с поглед белите престилки, които се поклащаха напред-назад.

 

 

Монтерей, Мексико

Де Кордоба посрещна утрото леко замаян. Беше забравил сухите горещини и необятните небеса на Централна Америка. Той премина като сомнамбул през имиграционната полиция, заобиколен отвсякъде от познатия мек испански, който говореха в Мексико. Алуминиевият куфар, който беше маркиран и облепен с етикети като дипломатически багаж, мина през митническата проверка без никакви проблеми.

Един красив млад мъж от испанското консулство го очакваше пред вратата.

— Полковник Де Кордоба? Аз съм Оливерио Маркес. Добре дошли в Мексико. Консулът ми нареди да ви осигуря всякаква помощ, от която може да имате нужда. Запазил съм ви място за следващия полет до Ермосильо — каза той и му подаде билета. — Има няколко часа до излитането на самолета. Сигурен съм, че бихте искали да се измиете и да хапнете. Може би и да си починете?

Де Кордоба потри уморено лице. Копнееше за сън. Чувстваше се ужасно.

— Има ли къде да отидем?

— Има един чист хотел недалеч от летището. Съпругата ми ви очаква. Колата ми е отпред.

— Много добре. Благодаря ви. Внимавайте с това — помоли той, докато Маркес помагаше на Де Кордоба да натовари куфарите на количка. — Ако тези два куфара изчезнат, и двамата ще сме мъртъвци.

Оливерио Маркес се усмихна. После видя изражението на Де Кордоба и усмивката му угасна.

 

 

Сонора, Мексико

Той се събуди още преди изгрев-слънце и се заслуша в първите песни на птиците. Идън се бе сгушила в прегръдките му съвършено неподвижна. Миналата вечер си бяха легнали в един спален чувал и бяха спали като любовници с преплетени крака и притиснати тела. Местата за спане в задната част на колата бяха удобни. Тя бе изкарала, според него, четири спокойни часа. Известно време бе стенала, но после бе заспала дълбоко. Щеше да я остави да спи, докато не се събудеше сама. Отчаяно се нуждаеше от почивка.

Той лежеше и я прегръщаше, и наблюдаваше небето през задния прозорец на колата. Синият цвят бавно преминаваше в розово. Помоли се треската да е преминала.

По изгрев-слънце цареше безметежно спокойствие и той се замисли, че днес може би щеше да е последният ден, който щяха да прекарат заедно. Никога вече нямаше да държи в прегръдките си своята полусестра, полулюбовница. Но той не усещаше мъка. Не още.

Беше я обичал и като сестра, и като любовница. И въпреки това не беше объркан. Не изпитваше чувството, че е извършил нещо греховно. Вече не. Те си бяха подарили взаимно дара на секса веднъж завинаги. Всеки път, след онзи странен ден, когато си помислеше за нея, щеше да изпитва радост.

Сега виждаше онова, което не беше виждал преди без гняв или болка, виждаше, че момичето, което държеше в прегръдките си, надминаваше всичко, което бе имал някога — тя беше неговото съкровище, неговото неочаквано откритие. Обичта му към Идън имаше много по-голямо значение от справедливостта. Тя го бе изцелила повече, отколкото отмъщението някога щеше да успее.

Тя беше първата жена, която някога бе обичал. Първото човешко същество, което бе обожавал. А тя го бе научила да вижда душата си, да открие част от себе си, която иначе никога не би познал, ако не бе протегнал ръка да я докосне.

Те се бяха прелели един в друг. Всеки беше направил от другия пълноценен човек. Може би това беше истинският мотив през цялото време, истинският порив на съдбата. Да събере тях двамата заедно. Всеки от тях да научи за съществуването на другия. За тях двамата. За това как и двамата са били използвани. И даваха момче за блудница, и продаваха момиче за вино.

Той я бе освободил от нейното робство. И не се съмняваше, че тя може да го освободи от неговото. Любовта му към нея беше най-изумителното и важно нещо, което някога бе откривал. Може би вече беше свободен. Може би вече беше извършила чудото и го бе освободила от яростта, горчивината и изгарящата го омраза, които отравяха живота му.

Дали не беше прекалено късно да спре адската машина, която бе задвижил?

Тя се размърда в ръцете му и прошепна името му. После започна да скимти.

— Идън? — Вече имаше достатъчно светлина. Той се пресегна и разкопча спалния чувал. Тя се претърколи по гръб, а той се повдигна на лакът и се вгледа в лицето й.

Пясъчният замък от ярки мечти беше заличен с един ужасен удар. Тя умира, помисли си той и се вцепени.

Устните й бяха изсъхнали като дъното на пресушено езеро. Лицето й беше изпито, а страните — хлътнали. Кожата й беше с ужасния цвят на кафяво-жълтеникава глина, който нямаше нищо общо с нормалната човешка кожа.

— Идън — каза той отчаяно и я разтърси, — Идън, събуди се!

Той целуна изсъхналите й устни. В ъгълчетата на устата й беше засъхнала бяла пяна. Кожата й сякаш го изгаряше.

Взе бутилката с вода и започна да мокри лицето й и да капе вода в устните й. Молеше се, за пръв път след Виетнам. „Вземи мен вместо нея. Винаги съм бил изкупителната жертва. Не можеш да вземеш това невинно дете! Тя не е прегрешила в нищо!“

Идън се пробуди бавно. Когато отвори очи, той видя, че бялото е обагрено в жълто.

— Къде сме? — попита тя.

— В Мексико. — Безпокоеше се ужасно много за нея. — Как се чувстваш?

— Слаба. Ужасно.

— По-зле ли е от снощи?

— Може би малко по-добре. — Тя отново затвори очи.

— Ще приготвя малка закуска. Опитай се да поспиш отново.

Той я остави в спалния чувал и излезе от колата. Първите лъчи на слънцето бяха обагрили заобикалящите ги планини в прасковенорозово с меки пурпурни сенки. Шубраците бяха изсъхнали и бледи в типични есенни окраски. Пустинните кълвачи бяха накацали по кактусите сагуаро наоколо. Хоризонталните лъчи на слънцето подчертаваха ребрата на кактусите и открояваха странната им красота.

Той запали газовия котлон и сложи чайника. Накладе огън от сухи клонки и подпря тенджера на камъните. Чу се цвърченето на яйца и бекон. Миризмата на храна му беше малка утеха в невероятната тишина. За пръв път от години пустинята му изглеждаше пуста. Пустош, която го караше да изглежда незначителен и го заплашваше с присъствието си. Тук хората нямаха място.

Той се опита да си възвърне увереността. Да закали волята си сред пустошта, да развее знамето на независимостта над тези пусти места. Чувстваше се ужасно самотен.

Занесе й чиния с храна, но тя не можеше да яде.

— Моля те, хапни — изрече я той. — Ще се почувстваш по-добре, заклевам се.

За да го зарадва, тя седна и сдъвка малко бекон. Но това й коства прекалено много усилия. А и соленият вкус на храната накара стомаха й да се разбунтува. Започна да й се гади.

Прегърна я и усети как крехкото й тяло се тресе от конвулсии. Не можеше да го понесе. Тя се връщаше в мрака.

 

 

Идън отново потъна в дебрите на съня. Когато закопча пак спалния чувал, той си представи с ужас чувалите, които беше закопчавал във Виетнам.

След тази мисъл и той не можа да закуси.

Пийна малко кафе, натовари всичко обратно в колата и потегли отново. Според картата му пътят към Кукурпе беше на запад. Той провери компаса, докато караше. Тук пустинята беше камениста, но равна. Караше внимателно и успяваше да избегне големите камъни, за да не разтърсва Идън прекалено много. Обръщаше се назад на всеки няколко минути, за да я погледне. Тя лежеше като мъртва, а черната й коса покриваше лицето й. Молеше се за нея, докато караше.

След два часа стигна пътя за Кукурпе. По него нямаше никакво движение в този час на деня. Той се съмняваше дали и по принцип има движение. Пътят беше в ужасно състояние — с много дупки, но рядко се използваше, а той не искаше да поема по главния път за Ермосильо.

Кукурпе беше толкова западнал, колкото и пътят, който водеше до него — прашно и никому неизвестно градче. Но имаше бензиностанция. Докато съненият бензинджия пълнеше резервоара на колата, той отиде в телефонната будка без врата и се обади в хотел „Сан Себастиан“ в Ермосильо.

Сеньор Де Кордоба все още не беше пристигнал. Но имаше резервация на негово име за утре вечер.

Утре вечер?

Той усети как го обхваща паника, когато затвори телефона. До утре вечер Идън може би щеше да е мъртва. Може би вече умираше. Трябваше да я заведе на лекар. Но не смееше. Трябваше да изкарат още една нощ в колата, а може би и още две. Освен ако не рискуваше да се регистрира в хотел.

Гневът го заслепяваше. Какво правеха? Защо им отнемаше толкова много време? Защо не бяха събрали парите по-рано?

Насили се да запази спокойствие. Не трябваше да загубва контрола над себе си. Животът на Идън сега зависеше от него.

Качи се обратно в колата, зави в облак прах и потегли по седемкилометровата отсечка до Магдалена.

 

 

Пристигна в Магдалена преди обяд и откри една Farmaria^[3]. Опита се да говори на развален испански.

— На почивка сме. Американци. Съпругата ми… Тя е болна. Треска. Слаба е. Не яде. Повръща всичко, което й давам.

— Трябва да я доведете тук. — Аптекарката, млада жена, оглеждаше небръснатото, изопнато лице на Джоуел с безпокойство. — А още по-добре е да отидете на лекар.

— В момента спи. Не искам да я будя. Може ли да ми дадете нещо?

Тя разтвори ръце. Имаше големи и влажни черни очи и гладките черти на прадедите си.

— Би могло да е какво ли не. Не знам какво да ви предложа. Има ли някакви други симптоми?

— Изгаря от треска. А кожата й… — Той докосна лицето си. — Жълта е. Очите — също.

— Очите и кожата й са жълти?

— Да.

— Значи е болна от жълтеница — каза момичето уверено. — Би могло да е сериозно заболяване на черния дроб. Но най-вероятно е причинено от хепатит.

— Хепатит! — В ума му проблесна светкавица. Той се наруга наум за бавните си реакции. Разбира се. Разбира се. През цялото време е носила вируса на хепатит, едно от най-обичайните заболявания за пристрастените към хероина.

— Има два вида — казваше аптекарката. — Хепатит А и хепатит В. Хепатит А обикновено се предава по…

— Тя е болна от хепатит В — каза той мрачно. — Трябваше да разбера. Тя е диабетичка. Инжектира си инсулин.

— А! — кимна тя многозначително. — Тогава вероятно е болна от хепатит В. Недобре стерилизираните игли са най-честата причина за…

— Колко опасно е? — прекъсна я той бързо.

— Ами, това е сериозно заболяване. Особено ако е диабетичка и не се храни. Трябва да я заведете на лекар или в болница веднага. Ще й направят тестове, за да се уверят, че става дума за хепатит…

— Идваме от Финикс, Аризона — каза той. — Май ще трябва да я върна в Щатите.

— Така ще е най-добре.

— Не можете ли да ми дадете някакво лекарство за из път, докато стигнем до някоя американска болница?

— Няма никакво специфично лечение за заразния хепатит — каза тя.

— Няма лечение ли?

— Само почивка.

— И нищо друго?

— Почивката е най-важното лечение, докато треската на пациента не отслабне и не й се върне апетитът. Не трябва да я местите. Със сигурност трябва да се върнете у дома и да я сложите на легло възможно най-бързо. — Тя видя измъченото му изражение. — Повечето хора — каза тя мило — боледуват от жълтеница само седмица. После се възстановяват напълно. Просто трябва да мине малко време. Почивка на легло и време.

— Разбирам. — Джоуел почувства как част от увереността му се възвръща. — Не можете ли да ми дадете нещо за треската?

— Ще е по-добре лекар да й предпише нещо. Нали не искате да увредите черния й дроб още повече?

— Не, не искам подобно нещо. Няма да се влоши, нали?

— Може да има усложнения. Те обаче са рядко срещани. — Аптекарката погледна към опашката от клиенти, която беше започнала да се оформя зад Джоуел. — Заведете я на лекар.

— Добре. Благодаря ви. — Той излезе от аптеката и напазарува в местния хранителен магазин. После се върна в колата, за да помисли. Ако единственото лечение беше почивката, може би всичко щеше да е наред, докато станеше размяната. Ако не се влошеше. Но в никакъв случай не трябваше да я държи в колата още четиридесет и осем часа. Трябваше да намерят хотел. Нещо скромно, но чисто. Някъде, където можеше да лежи и да спи далеч от жегата, докато пристигнеше Де Кордоба.

Беше паркирал колата под сянката на една олющена градинска ограда, далеч от любопитни погледи. Той се качи в задната част и погледна Идън. Тя лежеше полубудна и бълнуваше. Кожата й беше още по-жълта. Той отново се наруга, задето не бе успял да разпознае симптомите навреме.

Събуди я. Тя сякаш бе възвърнала част от силите си.

— Джоуел? Къде сме?

— В Магдалена. Донесох ти малко плодов сок. Опитай се да пийнеш малко.

Той я повдигна и приближи чашата до устните й. Тя глътна веднъж или два пъти и преглътна с усилие.

— Толкова е горещо — простена тя. — Изгарям, Джоуел.

— Веднага ще те заведа на някое хладно място. Мисля, че знам какво ти е.

— Какво?

— Имаш хепатит.

— О, по дяволите — промълви тя немощно. — Сигурен ли си?

— Мисля, че да.

— Ще се грижиш ли за мен?

— Обичам те, Идън — каза той сериозно. — Повече от живота си.

Тя обви ръце около врата му и му се усмихна.

— И аз те обичам — каза тя. — Не се тревожи за мен. Хепатитът не е страшен. Наркоманите боледуват от него постоянно. Заразяват се от иглите. Моите грехове ме настигат. Това е всичко.

— Ти никога досега не си съгрешавала.

Тя се опита да се засмее.

— Така си мислиш ти. Сега някой иска от мен да платя. — Тя долепи устни до неговите и го целуна. Устните й бяха като хартия. — Къде отиваме сега?

— Ще намеря хотел, където да си починем.

— С баня — каза тя. — Умирам за баня.

— Разбира се — обеща той и я погали по косата. — С баня и всичко останало.

 

 

Барселона, Испания

Мерседес Едуард също намираше молитвите за непознат ритуал. Седеше със сключени ръце и сведена глава, точно както правеше някога като малко дете. Думите на онези далечни молитви идваха една по една и се смесваха с нещата, които й се искаше да изкрещи.

Господи, Ти, който си на небето… Опрости нашите грехове в мисли, думи и дела… особено греховете ни в дела… Тя е толкова млада, мили Боже… Греховете й са толкова нищожни и малки… Погледни моите вместо това, които са алени и черни, като орхидеите на дявола… Те повече заслужават да бъдат покосени от твоя меч… Умолявам те да вземеш мен и да пощадиш нея… Вземи мен вместо нея… Обичам я толкова много… толкова много.

Пое си дъх на пресекулки. Всичко ще бъде наред, каза си тя. Идън ще се върне при мен скоро. Скоро. И тогава няма да има повече грешки. Няма да има повече болка. Отсега нататък ще се разбираме.

Изведнъж изпита ужасно предчувствие.

Умората я налегна, сякаш върху раменете й се бе стоварила цяла планина.

Идън вече бе страдала прекалено много. Ако единствената цел на похитителя бе Мерседес да скърби, той бе закъснял прекалено много.

Докато той бе планирал своето отвличане, някой друг беше измислил много по-подходящо и изпълнено с ирония наказание за Мерседес Едуард. Тя бе отблъснала навремето сина си. А после дъщеря й я отблъсна.

И все пак тя обичаше Идън толкова много. От първия ден, когато я бе поела в обятията си, Идън значеше за нея повече от самия живот. Обичаше Идън по същия начин, по който беше обичала Шон — от дълбините на своята душа, без задръжки, без да разбира или да търси обяснение.

Усети как кръвта бучи в ушите й. Съдбата й налагаше наказание, съвършено по своята жестокост.

След малко тя се изправи на крака и се приближи до прозореца. Погледна към града и си спомни как изглеждаше някога — разрушен от бомбардировките и тънещ в черен дим. Съдбата я бе подслонила заедно с Шон в едно и също скривалище. В какви ли други необичайни убежища щеше да я запрати този път?

 

 

Сонора, Мексико

Идън спа непробудно почти четири часа. Той седя на стола до леглото й, без да сваля очи от нея. Сърцето му беше изпълнено с любов и с молитви за нея.

Спокойствие обзе малкото градче в следобедната жега. Мръсните улици опустяха. Децата изчезнаха, магазините затвориха, а уличното движение намаля. Някъде се чуваше радио, от което в момента се разнасяха сантиментални мексикански балади, но звуците бяха достатъчно неясни, за да бъдат приятни.

Хотелът беше примитивен, но беше най-чистият от всички, които успя да открие. Стаята беше оскъдно мебелирана и тиха. Прозорците гледаха към вътрешен двор, в чиято градина растяха на свобода кактуси.

По залез-слънце улиците се оживиха. Стаята се изпълни с рубинена светлина, която придаде измамно здрав вид на кожата на Идън, а Джоуел се наслаждаваше на илюзията.

Шумът от моторите и гласовете я смущаваше. Тя отново започна да стене и да се мята неспокойно под чаршафите. Той хвана ръката й. Продължаваше да е ужасно гореща. Идън трябваше да пие течности, дори и ако се наложеше да я накара насила. Иначе щеше да изгори пред очите му.

Изведнъж тя се събуди. Беше объркана, не на себе си.

— Ръсти? — извика тя и пръстите й стиснаха неговите. — Ръсти, къде сме? Какво правим тук?

— Аз не съм Ръсти — каза той нежно. — Аз съм Джоуел. — Той отиде до мивката и се върна с мокра гъба, с която навлажни лицето й.

Тя се отдръпна от него.

— Кой си ти?

— Джоуел — каза той. — Джоуел. Брат ти.

Тя му позволи да намокри лицето й. Погледът й беше див. Лицето й постоянно се свиваше конвулсивно.

— Имам нужда от една доза — каза тя. — Време е за дозата ми.

— Забравила си — каза той. — Вече не се нуждаеш от дозите си.

— Напротив! — Тя гореше от треската. Трябваше да я спре да не скочи гола от леглото. — Къде са ми спринцовките? Къде ми е дрогата?

— Бебчо, недей — помоли я той, почти разплакан. — Мина през „студената пуйка“. Изцелена си. Излекува се. Не си ли спомняш?

— Аз съм болна — изскимтя тя и се вкопчи в ръката му.

— Имаш хепатит. Не си ли спомняш?

— Имам нужда от дозата си. О, господи, толкова ми е зле! Имам нужда от дозата си, Ръсти. Не ме карай да чакам. Моля те!

Тя се бореше с него на края на силите си. Джоуел беше разтърсен от мъка. Не можеше да намери думи. Най-накрая се успокои и заплака тихо. Измери й пулса — беше слаб и едва доловим.

„Заведи я в болница. Веднага.“

Тя сякаш излезе от заблудата си.

— Джоуел? Какво ти говорех?

— Нищо — каза той и почувства внезапно облекчение, че се е върнала. — Разни глупости.

— Мислех, че си Ръсти. Мислех… Сигурно съм сънувала.

Той я целуна по челото.

— Как се чувстваш?

— Изтощена. — Тя легна, а жълтото й лице се стегна. — Цялото тяло ме боли.

— Още една нощ — обеща той. — И още един ден. Де Кордоба пристига в Ермосильо утре вечер. Всичко ще свърши. Скоро.

— Никога няма да свърши — каза тя. Хвана ръката му и я приближи към устните си. — Каквото и да се случи утре, ти ще се върнеш пак при мен.

— Знаеш, че не мога…

— Ще се върнеш — каза тя. Погледът й го изгаряше. — Ще се върнеш. Аз ще те чакам.

— Да — съгласи се той, за да я успокои. — Ще дойда.

— Аз ще те чакам, Джоуел. Докато се върнеш.

Той преглътна с усилие.

— Не си яла и пила нищо почти четири дни. Сега ще трябва да пийнеш малко вода. Дори ако трябва да ти я излея в гърлото. Разбра ли?

Тя се усмихна леко.

— Харесва ми, когато се държиш покровителствено.

— Добре. — Той напълни една чаша, като смеси вода и нектар от праскова и й я подаде. — Изпий го на един дъх — каза той.

Тя я пое с двете си ръце. Пиеше бавно, сякаш гърлото я болеше, когато преглъщаше. Очите й бяха затворени. Той видя как слабата й шия се напряга. Забеляза синините, които бяха започнали да избиват по ръцете й там, където я бе държал, докато се бореха. Наруга се за непохватността си. Отсега нататък трябваше да внимава повече. Беше толкова крехка.

Изглеждаше малко по-добре, след като изпи сока. Отпусна се със затворени очи.

— Прав беше — каза тя сънено. — Това подобри малко нещата.

— Добре.

След малко отвори очи.

— Трябва да отида до банята. Това е резултатът от твоите сокове.

Той й помогна да се изправи и я заведе до вратата на банята. Там тя спря и сложи ръка на гърдите му.

— Оттук мога да се оправя и сама. Всяко момиче трябва да е малко самостоятелно.

Наблюдаваше я, докато тя пристъпваше напред, държейки се за рамката на вратата. Джоуел затвори вратата и зачака.

Минаха около десет минути. Той тъкмо се канеше да влезе и да види дали всичко е наред, когато тя се появи на прага. Усмихваше се несигурно.

— Е, изненада. Дойде ми.

Той се взираше недоумяващо в нея.

— Според теб това не е кой знае какво постижение, нали? — Тя се облегна на вратата. — Докато се боцках, месечният ми цикъл спря. В продължение на една година не ми идваше. Болна ли? Ето го отново. Отново съм жена, Джоуел.

Той я прегърна.

— Поздравления.

— Да. Чудесно е. — Тя се сгуши в него. — Никога не съм си мислела, че ще съм толкова доволна, когато ми дойде.

— Искаш ли да изляза да ти взема нещо?

— Не. Не е кой знае колко. Сложих малко тоалетна хартия. Това спира течението. Заведи ме до леглото, Джоуел. Прегърни ме. Моля те.

Той легна до нея и я прегърна.

— Изникна от мрака — каза тя тихо. — Но аз съм те чакала през целия си живот, Джоуел. Никога досега не съм се чувствала пълноценен човек, докато не срещнах теб.

— Нито пък аз без теб — прошепна той.

— Накара ме да се откажа от хероина. Накара ме да изпитам оргазъм. Направи ме отново жена.

— Не говори. Няма нужда.

— Никога няма да мога да ти обясня какви чувства изпитвам към теб. Искаш ли да чуеш нещо смешно? Когато бях дете, си мечтаех да имам по-голям брат. Предполагам, че много деца си мечтаят за подобни работи. Имах навика да свързвам всичките си мечти с теб. Моят голям брат. Моят защитник. Моят приятел. — Тя докосна устните му с върховете на пръстите си. — Когато пораснах малко, спрях да си мечтая за брат. Започнах да си мечтая за идеалния мъж. Той щеше да е силен, умен и красив. Щеше да е специален. Различен. И ето те теб. Но никога не съм предполагала, че тези двама души ще са един и същ мъж — брат, любовник, приятел и учител, всичко заедно…

— Каквато си и ти за мен — прошепна той. — Сестра, любовница, приятелка и учителка. Всичко заедно…

Тя отново потъна в сън, обвила ръце около него. Ставаше студено. Той придърпа няколко одеяла върху тях и я притисна до себе си.

 

 

В четири часа сутринта тя се събуди, давейки се. Не можеше да ходи. Той я занесе до банята, като се опитваше да не изпада в паника. Задържа главата й над мивката и разтри гърба й. Давенето постепенно отмина.

— Съжалявам — измърмори тя най-накрая. — Фалшива тревога.

После повърна малко кръв.

До изгрев-слънце повърна още три пъти, всеки път тъмна, съсирена кръв. Той забеляза, че и венците й кървят. Носът й също. Вцепени се. Вселената се срутваше отгоре му. Знаеше, че ако тя умре, той също ще умре. И щеше да гори в пламъците на ада вовеки веков.

Тя отново беше объркана и апатична. Явно не знаеше къде се намират. Известно време си мислеше, че са в клиниката „Хеброн“ и няколко пъти го нарече Ръсти. Малко по-късно го нарече татко. Молеше го да й даде поредната доза, дишаше тежко и трепереше.

Треперенето се усили. Размахваше от време на време ръце, сякаш плуваше или се опитваше да лети.

Той видя петната по чаршафите и осъзна, че онова, което тя беше сметнала за своя месечен цикъл, всъщност е вагинално кървене.

Не успя да намери нощния служител на рецепцията. Излезе навън, когато се развидели, и се опита да намери лекар. Слънцето вече беше високо в небето, когато най-накрая откри един възрастен мъж, които говореше английски и който хриптеше и ругаеше, докато навличаше дрехите си над пижамата.

Когато го заведе в хотелската стая, Идън вече беше изпаднала в унес, постоянно ръкомахаше и дишаше учестено, на пресекулки.

— Има жълтеница — каза докторът, премигвайки срещу момичето, което лежеше на леглото.

— Казах ви — изръмжа Джоуел. — Има хепатит!

— Не ми крещете, млади човече. Не съм глух. — Лекарят премери пулса й, като гледаше замаяно часовника си. — Нито пък престарял. — Той дръпна клепачите й с палци. Огледа апатично гърба и стомаха й. — Всъщност, всичко при мен си е наред. За разлика от вашата приятелка.

— Какво й е? — попита Джоуел.

— Хепатит — отвърна раздразнено възрастният мъж, — както казахте.

Джоуел го сграбчи за гърлото и го завъртя.

— Какво й е? — изкрещя той в лицето на стареца.

Докторът впи пръсти в ръцете на Джоуел.

— Черният й дроб колабира.

— Ще умре ли?

Възрастният мъж се уплаши от изражението на Джоуел.

— Не — каза той. — Не. Ще я заведем в болница. Пуснете ме, млади човече.

— Къде е най-близката болница?

— Ермосильо. На четиридесет и осем километра. Ще извикам линейка.

— Аз сам ще я закарам.

Джоуел обви Идън в одеяла, после я вдигна на ръце и я изнесе навън. Докторът го последва. Във фоайето вече се бяха струпали няколко души, привлечени от разиграващата се пред очите им драма. Те наблюдаваха Джоуел безизразно, докато той носеше изпадналото в безсъзнание момиче по стълбите. Сложи я да легне в задната част на колата и сложи под нея няколко възглавници.

— Не умирай — каза й той сериозно. — Ще се оправиш.

— Сеньор… — Служителят от рецепцията стоеше нервно до колата. — Простете… стаята не е платена.

— Моята такса също — каза лекарят предпазливо.

Джоуел извади пачка долари от джоба си и я хвърли към двамата мъже. Те се отдръпнаха от разлетелите се банкноти, а той се качи в колата и потегли надолу по улицата.

 

 

Ермосильо, Мексико

Де Кордоба седеше и се взираше в куфарите. Току-що се бе обадил на Мерседес, за да й каже, че е пристигнал, но все още не бе имал време нито да се измие, нито да пийне нещо.

Когато телефонът иззвъня, той го вдигна с чувството, че е много остарял.

— Хоакин де Кордоба.

— Пол е. Наред ли е всичко с парите?

— Да.

— Имате ли кола?

— Наех една от летището.

— Каква е?

— Жълт буик с винилов покрив.

— Сложете парите в колата.

— Сега ли?

— Сега, да, сега. — В гласа на похитителя се усещаше мрачна нотка, която притесни Де Кордоба. — Тръгнете по пътя към Ногалес. Когато минете през село на име Карбо, започнете да се оглеждате за изоставена кръчма от дясната страна на пътя. Около нея има кактуси сагуаро. Все още се вижда надписа с името й отпред „Ла Моренета“.

— Чакайте! — Сърцето на Де Кордоба биеше учестено. — Нека да си запиша.

— Няма нужда да записвате каквото и да било. Просто гледайте да няма други коли по пътя. Оставете парите в кръчмата. Просто ги оставете на пода.

Всичко изглеждаше прекалено жестоко и прекалено просто.

— Но… там може да има някой!

— Няма жива душа. Аз ще ви наблюдавам. Имам пушка с оптически мерник, затова не се опитвайте да ме откриете. Разбрахте ли?

— Разбрах. Парите са в два куфара — алуминиев куфар и черно дипломатическо куфарче. Има четири милиона…

— Оставете ги там. Върнете се в колата. После в Ермосильо. Качете се в стаята си. Чакайте там. Когато взема парите, ще ви позвъня в стаята и ще ви кажа къде да намерите Идън.

— Чакайте… Как е Идън? Мога ли да говоря с нея? Ало? Ало?

Връзката прекъсна.

 

 

Лос Анджелис, Калифорния

Санитарят спря количката и отвори вратата на стаята на Ван Бурен. Той надникна вътре.

— Господин Ван Бурен? Време е за лекарствата.

После видя, че единият крак на Ван Бурен — слаб и бял, стърчеше от вратата на банята.

Бързо влезе в стаята. Коланът на болничния халат беше завързан за кранчетата на бидето. На тавана нямаше никакви закачени неща, които биха могли да послужат за подобни цели. Мъжът беше увил колана за шията си и просто бе седнал на земята, като го бе стегнал около гръкляна и сънната си артерия.

Лицето му беше свито конвулсивно и посиняло. Санитарят издърпа неподвижното тяло за краката и махна колана от изранената му шия. Провери дишането и сърдечния ритъм. Такива нямаше. Изтича в коридора и извика лекар.

После се върна при неподвижния пациент и започна изкуствено дишане.

 

 

Барселона, Испания

Беше четири часът сутринта, когато телефонът иззвъня. Мерседес не спеше и веднага вдигна слушалката.

— Мерседес? Хоакин е.

Сърцето й спря да бие.

— Намери ли я?

— Да. Платих целия откуп и сега съм при Идън. Мерседес, имам лоши новини за теб.

Тя затвори очи инстинктивно.

— Мъртва ли е.

— Не. В местната болница е. В интензивното отделение. Много е зле, Мерседес. Болна е от много сериозна форма на хепатит. Скоротечна хепатитна некроза. Сигурно го е хванала от заразена игла преди отвличането. В кома е.

Всяко изречение беше удар с чук през коленете й.

— Ще умре ли? — попита тя тихо.

— Възможно е — отвърна той. — Лекарите искат да дойдеш при нея колкото можеш по-бързо.

— Идвам — каза тя. — Ако се събуди, кажи й, че идвам.