Хенинг Манкел
Пътуване до края на света (9)

7

Тази нощ се запечата в паметта на Юел, защото ознаменува началото на живота му като възрастен. Отваряйки вратата на хотелската стая, той сякаш надникна в бъдещето. Остави детството в коридора. Никога нямаше да забрави тази нощ. Щеше да я помни цял живот: седнал на леглото, Самюел притиска стомаха си; горнището на пижамата му е разкопчано, а лицето — бледо като платно. Стене:

Ужасно ме боли стомахът. Имам чувството, че ще умра.

Юел се нуждаеше от няколко секунди да проумее какво става и да свикне с мисълта, че нищо не е такова, каквото си го е представял. Допреди малко очакваше да завари Самюел заспал в тъмната стая. Сега го гледаше как се превива от болка и тази болка сякаш пронизваше и него. Обзе го страх. Случващото се с баща му беше далеч по-страшно от хватката на мъжа в болницата, който го обвини в кражба. Юел се изплаши до смърт. Сърцето му се разблъска като юмрук по заключена врата.

— Какво има? — попита той и си даде сметка колко силно трепери гласът му.

Самюел поклати глава. От болка не можеше да говори. Тя сякаш извираше от очите му, от носа, от сплъстената коса, от износената пижама.

— Събудих се — подхвана той. — Бях сънувал, че ме боли стомахът. Всъщност не е било сън.

Юел седна на леглото. Трепереше, но не знаеше защо — дали заради мокрите си дрехи, или от страх. Всъщност причината изобщо не го интересуваше. В съзнанието му витаеше само мисълта как да помогне на татко Самюел. Той се люлееше напред-назад. Пристъпите идваха на промеждутъци.

— Пробва ли да отидеш до тоалетната? — попита Юел.

Самюел пак поклати глава. Беше се изпотил от усилието да понася болките.

— Ще мине — простена той. — Но в момента не се търпи.

Поседяха мълчаливо. Болката сякаш сновеше помежду им. Юел се опита да си спомни какво го е съветвал Самюел, когато самият Юел страдаше от стомашни болки. Обикновено му даваше да пийне нещо или го пращаше да повърне.

— Ако ти е лошо… — подхвана Юел.

Самюел поклати глава за трети път.

— И това няма да помогне.

После внимателно легна, стискайки здраво таблата на леглото с една ръка. Юел остана седнал. Зъбите му тракаха. След десетина минути — Юел следеше времето по часовника на баща си върху нощното шкафче — Самюел се обади:

— Малко ме отпусна.

Юел също изпита облекчение. Самюел затвори очи. Момчето се изправи предпазливо и си съблече мокрите дрехи. Погледна към Самюел: вече лежеше с отворени очи.

— По-добре ли си?

— Да — кимна Самюел. — Къде беше? Пак скиташ посред нощ.

Юел разбра, че баща му не е видял бележката.

— Не успях да заспя и излязох на улицата. Никъде не съм ходил.

Самюел извърна бавно глава и погледна часовника. Минаваше два.

— Така и не ми стана ясно какво търсиш по улиците нощем — въздъхна той. — От малък все скиташ по тъмно. Обикаляш с велосипеда или спиш на двора, дори навън да е зима.

Юел го изгледа изненадано. Значи Самюел бе разкрил тайната му, без да му каже. Досега Юел си мислеше, че баща му не подозира за нощните му разходки.

Самюел се усмихна:

— Не си предполагал, нали?

— Не.

— Винаги когато излизаш нощем, се будя. И това не си предполагал, нали?

— Не.

— Всеки път се събуждам. Неведнъж съм се питал какво търсиш навън, но не исках да те разпитвам.

— Защо?

— Защото ти винаги се прибираше невредим. Досещах се, че търсиш приключения.

Юел се канеше да му зададе още въпроси, но Самюел махна с ръка, за да го накара да замълчи: болките отново го връхлетяха.

Юел усети как болката се завръща и в неговото тяло. И така — до сутринта.

Неусетно бе заспал. Сънува как вътрешно сякаш бяга около себе си, а в главата му вали. Самюел отваря чадър, за да го предпази, но чадърът се оказва птица, размахва криле и отлита.

Юел се събуди и рязко се надигна в леглото. Първо не разбра къде се намира. После се опомни. Обърна глава. Леглото на Самюел беше празно. Скочи панически. Вратата се отвори. Самюел влезе, полуоблечен, със смъкнати тиранти. Явно идваше от тоалетната. По лицето му бе изписана болезнена гримаса. Седна на леглото. Сутрешната светлина, която се процеждаше през пердетата, придаваше на кожата му още по-блед оттенък.

— Още е пет — рече той. — Рано е, но трябва да отида в болницата.

Юел разбра, че баща му страда повече, отколкото може да си представи. Иначе на Самюел не би му хрумнало да търси лекар, да не говорим за болница.

— Ще дойда с теб — настоя Юел и започна да си облича още влажните от снощи дрехи.

— Не — спря го баща му. — Предпочитам да останеш в хотела. Не се знае колко време ще се забавя в болницата. Ще ти оставя пари за храна. Говорих с жената на рецепцията да те наглежда, ако има нещо.

— И какво да правя тук? — възнегодува Юел като разглезено дете.

— Все ще си измислиш някакво занимание. Ако се наложи да се забавя много, ще ти се обадя от болницата.

Гласът на баща му беше много категоричен и Юел се отказа да протестира. Седна на леглото. Самюел се облече бързо. Всяко движение усилваше болката в стомаха.

— Повиках си такси — поясни той и си извади портфейла.

— Имам достатъчно пари — увери го Юел.

— Колко?

— Петнайсет крони.

Самюел остави три десетачки върху леглото:

— По-добре да имаш повече, отколкото да не ти стигнат. Гледай да не ги похарчиш всичките, освен ако не се налага.

Юел му помогна да си облече сакото. Събра смелост и попита:

— Опасно ли е?

— Не — сбърчи лице Самюел. — Лекарите ще ми помогнат.

Вече не се съмняваше, че състоянието на баща му е опасно. Самюел се страхуваше. Никак не умееше да лъже.

Поиска да го изпрати до долу, но Самюел посочи леглото:

— Трябва да поспиш. Няма да се бавя. Когато се върна, ще намерим мама Йени.

„Сигурно е доволен, задето срещата се отлага“ — неволно си помисли той. Не каза нищо. Самюел кимна и го потупа по рамото:

— Лекарите ще ми дадат нещо против болката.

И тръгна. Юел погледна картината на стената. Младежът свиреше на цигулка, а жената с големите гърди се взираше право в Юел. Устните й се разтвориха. „Той няма да се оправи“ — прошепна сякаш тя на фона на музиката.

— Напротив, ще се оправи — възрази на глас Юел.

После свали картината и я обърна с лице към стената. На задната й страна бе залепена дъвка. „Така й се пада — на дупето си да има дъвка — злобно си помисли той. — Защо й беше да ме отчайва, че татко няма да оздравее?“

Просна отново дрехите си да съхнат и се мушна под завивката.

След малко се премести в леглото на Самюел. Опита се да си го представи как излиза от таксито и влиза в болницата.

От умора мислите му кръжаха напосоки. Заспа.

Събуди го чукане. Зави се презглава, но чукането продължи. Сънят бавно си отиде и Юел разбра, че всъщност някой блъска по вратата. Отметна завивката и стана да отвори. Оказа се ядосана камериерка.

— Наближава дванайсет — сопна се тя. — Ако ще чистя стаята, няма за кога да отлагам.

Дванайсет! Юел се зачуди. Нима е спал толкова дълго?

— Ще се върна след десет минути — предупреди камериерката.

Юел затвори вратата. Самюел бе взел часовника със себе си, затова момчето се беше успало. Започна да се облича бързо. Дрехите вече бяха съвсем сухи. Тъкмо закачаше картината с лице към стаята и камериерката отново почука на вратата. Дали трябва да й плати за труда? Защо Самюел още не се е върнал?

Камериерката влезе и го изгледа неприязнено.

— Как може човек да спи чак до дванайсет! Както и да е — това не е моя работа.

„И аз така мисля.“

— Зад картината някой е лепнал дъвка — рече на глас. — Не съм аз.

И излезе, преди камериерката да реагира. Докато слизаше към рецепцията, се питаше какво да предприеме. Огладня. Защо Самюел се забави толкова? Тревогата се завърна с пълна сила.

Долу, на рецепцията, стоеше плешивецът. Изненадващо кимна дружелюбно на Юел.

— Съжалявам, че баща ти се е почувствал зле.

— Ще се оправи — отвърна Юел. — Случайно да се е обадил?

— Още не, но в болницата нещата не стават бързо.

Юел погледна часовника на стената. Дванайсет и десет. Бе проспал половин ден, но пък беше използвал леглото, за което бе платил Самюел. Макар и малка, все пак беше някаква утеха.

— Дъждът спря. — Мъжът кимна към прозореца. — Излез да се поразходиш. Ще се освежиш.

— Ами ако Самюел се обади?

— Ще запиша съобщението му и ще ти предам.

Момчето кимна. Наистина имаше нужда да поизлезе на въздух. И най-вече да хапне нещо.

На улицата го посрещна топло време. Минувачите, облечени в летни дрехи, изглеждаха щастливи. „Защото бащите им не са болни — горчиво си помисли Юел. — А майките им не са избягали от къщи.“ Влезе в кафенето, където се храниха предния ден. Една от сервитьорките го позна и му кимна. Стана му приятно. Седна на същата маса. Първо на мястото на Самюел, после отсреща.

— Къде е приятелят ти? — поинтересува се сервитьорката и плесна менюто върху масата.

Заприлича му на жената от картината, със залепената дъвка на дупето.

— Той ми е баща — поясни момчето. — Вече хапна.

— Зеленчуково пюре със свинско или херинга?

— Херинга. И чаша мляко.

Сервитьорката избърса масата и се отдалечи. Юел я проследи с поглед, за да провери дали и на нейното дупе няма дъвка.

Питаше се защо така и не се научи да казва истината. Защо излъга сервитьорката, вместо да признае, че Самюел се чувства зле и е отишъл в болница?

Така и не намери обяснение за поведението си. Чувстваше си главата празна.

Нахрани се и излезе. Не знаеше какво да прави. Дали да се върне в хотела? Може Самюел да се е обадил. Нещо обаче му подсказа, че е твърде рано да очаква вест от баща си.

Тръгна по улицата. Нощното посещение в старческия дом, жената в зеленото палто, мъжът, който го спипа да рови из чантата й… Всичко това му се струваше като сън.

„Изобщо не биваше да идваме в Стокхолм — помисли си Юел. — Ако тази проклетница Елинур не бе изпратила онова писмо, все още нямаше да знаем къде е Йени. И щеше да е по-добре. Да си бяхме останали вкъщи, вместо да идваме тук! Тогава Самюел сигурно нямаше да се разболее. Вероятно стомахът му е пострадал, докато влакът се клатеше насам-натам.“

Голяма карта на света, окачена зад магазинна витрина, прикова вниманието му. Долепи нос до стъклото и се помъчи да открие остров Питкерн. След дълго търсене го видя — малка точица насред Тихия океан. Дълго се взира в картата. Сети се за кораба „Карнас“, чиито трюмове сигурно вече бяха празни. Навярно корабът е напуснал пристанището и се е насочил към открито море. Пак си представи как двамата със Самюел вървят по мостика.

Отдръпна се от витрината. След час трябваше да се връща в хотела. Дано Самюел се е прибрал или поне обадил.

Мина покрай пазар за плодове и зеленчуци. След известно колебание си купи ябълка. Седна на една пейка и започна да яде. Навсякъде около него вървяха забързани хора. Питаше се къде ли отиват. За да убие времето, се опита да преброи колко минувачи носят сандали. Омръзна му. На пейката седнаха две момичета на неговата възраст. Обсъждаха високо какъв глупак бил някой си Кнют. Едното момиче погледна Юел и той се смути.

— Дай една цигара! — избърбори пискливо момичето, а гласът й бързаше също като краката на трескавите минувачи.

— Свършиха.

— Тогава иди да купиш.

— Добре — кимна Юел и стана.

— Ама побързай де, какво се туткаш! — кресна момичето. — Как се казваш?

— Рикард.

Юел се отдалечи и реши да не се връща. Опита се да прави големи крачки като другите и да си проправя нервно път в навалицата, но се оказа, че не владее това изкуство. Колкото и да се мъчеше, все някой го задминаваше на път към следващата пресечка, следващото кръстовище, следващата магазинна витрина. Непрекъснато го изпреварваха.

„Хич не ме е еня — ядоса се той. — Щом Самюел си дойде от болницата, ще се приберем или ще отидем в Моряшката посредническа служба.“

Юел се върна в хотела. От излизането му бе изминал час. Погледна притеснено плешивеца на рецепцията. Онзи обаче само поклати съчувствено глава. Самюел не бе звънил.

— В болниците се правят доста изследвания и не става бързо — опита се да го успокои мъжът. — Имай търпение.

Юел реши да се качи по стълбите, а не с асансьора. Тръгна бавно нагоре. Струваше му се, че изкачва стръмна планина, чиито върхове се извисяват далеч, далеч в небесата. Всяка крачка му струваше огромно усилие. Натисна бравата, но стаята се оказа заключена. Камериерката бе оставила ключа на рецепцията — как иначе. Защо обаче плешивецът не му го даде?

Юел се спусна обратно по стълбите. Мъжът на рецепцията явно също се бе сетил, защото веднага каза:

— Забрави си ключа, момче.

„Кой го забрави? Аз или ти?“ — сопна му се наум Юел. Отново тръгна по стълбите. Пак си представи, че се изкачва по стръмни скали, но този път не му дотежа.

Отключи стаята и влезе. Веднага го връхлетя спомен за снощното преживяване: Самюел, притиснал с ръце стомаха си. Юел се отпусна върху леглото и известно време се взира в тавана. После стана да провери дали камериерката е отлепила дъвката от задната страна на картината.

Не — дъвката си стоеше там.

Юел спусна щорите. Застана пред огледалото. Изглеждаше ужасно. Върна се в леглото. Представи си, че в края му присяда момичето с пискливия глас и го пита ще й даде ли цигара. Юел дори се опита да изимитира интонацията й. После тя ляга до него. За първи път от снощи Самюел изчезна за малко от мислите на Юел.

Някой почука на вратата.

Веднага скочи от леглото.

Самюел!

Отвори. Беше камериерката.

— Търсят те по телефона — съобщи тя.

Юел литна по стълбите, ала в бързината изгуби контрол и над витлата, и над крилата на въображаемия си самолет. Точно преди да се приземи на рецепцията, се препъна в края на килима и се просна по дължина върху пода. Плешивецът избухна в смях и му посочи телефонната кабинка на хотела. Юел влезе, затвори вратата, пое си дълбоко въздух и вдигна слушалката:

— Аз съм! Ти къде си? Как си? Кога ще си дойдеш? В хотела съм и те чакам.

Никакъв отговор. Чу се единствено щракване. После връзката се разпадна. Юел завика „ало! ало!“ в слушалката. Напразно. Остави я обратно върху вилката и излезе от кабинката.

— Никой не ми отговори — рече той.

— Така ли?

— Какво ви каза?

— Кой?

— Самюел, баща ми.

— Не беше той. Обади се някаква жена и попита за теб. Сигурно медицинска сестра от болницата.

— Но защо не чух гласа й?

— Случва се. Пак ще звънне.

Юел седна да чака. След половин час се качи в стаята. Този път стълбите сякаш водеха не към планински връх, а към пропаст.

Легна и продължи да чака. По едно време стана и изстърга дъвката от картината с джобния нож на Самюел.

— Да не си гъкнала — предупреди той жената на картината.

Пак я закачи на стената с лице към стаята.

Отиде в тоалетната. Върна се.

Изобщо не му се лежеше повече. Зае се да поправи скъсаната дръжка на чантата, ала вместо това я доскъса.

Неочаквано на вратата се почука. Юел скочи да отвори. В коридора стоеше жена в синьо яке. Юел веднага я позна, макар да не носеше зеленото палто от снощи.