Хенинг Манкел
Пътуване до края на света (14)

12

В Люлео Юел си купи тетрадка с черни корици и започна да си води дневник. Първите си записки направи на 17 юни:

Пристигнахме в Люлео.

Не е толкова лошо, че първо се отбиваме тук. По̀ на север няма как да се отиде и ще трябва да поемем на юг.

Люлео. 17 юни 1959. 20:35

Реши всеки ден да пише по нещо в дневника, пък било то и съвсем кратко: две-три думи, датата и часа.

От Люлео изпрати и две писма — на Самюел и на Йени. На баща си разказа как още в деня, когато си взе моряшката книжка, си намери работа на кораб с вместимост 20 000 тона. Съобщи му, че са хвърлили котва в Люлео, и обеща да му пише пак от следващото пристанище. В плика пъхна неизползвания билет за връщане от Стокхолм и не пропусна да попита Самюел дали е пътувал добре до вкъщи, макар да нямаше представа как писмата на баща му ще стигнат до него на кораба. Сигурно трябва да се изпращат до корабното дружество.

Затрудни се повече с писмото до Йени Рюдѐн. Няколко пъти къса листа и започва наново. Накрая се изнерви и остави написаното, въпреки че не му харесваше. Молеше я, ако е свалила снимката на Самюел, да я върне на мястото й. Предупреди я, че в противен случай повече няма да стъпи в дома й. Даде й и друга възможност: да свали снимката и на мъжа с възкъсата коса. Тогава всичко ще е по-честно.

Питаше се как ли ще реагира Йени. Дали ще се ядоса и ще заяви, че не желае да го вижда повече? Нека! Юел беше готов да рискува.

И така, животът му като моряк започна.

От Люлео корабът пое към Мидълзбро. Пристигнаха в ранни зори. Застанал на палубата, Юел се взираше в мъглата, където градът се мержелееше. За пръв път щеше да стъпи в чужбина. Досега времето беше хубаво за плаване, а Северно море — спокойно.

Същата вечер, след като корабът акостира на пристанището, слезе на сушата с юнгата Франс, родом от остров Готланд. Франс плаваше по корабите от две години и идваше за втори път в Мидълзбро. Познаваше отлично квартала около пристанището. Влязоха в местна кръчма. Юел изпи две бири и веднага го заболя главата. После заспа върху масата. На следващия ден — ставаше в шест сутринта — се чувстваше зле.

Свикна с работата. Дните му минаваха еднообразно: първо закусваше, после подреждаше двайсет и четири прибора и чинии на масата. На борда имаше две маси за хранене, но човекът, обслужващ капитана, помощник-капитана и главния механик, се наричаше главен иконом. След закуска Юел започваше да мие съдове и да подрежда. Следобед имаше няколко свободни часа и после продължаваше работа до осем вечерта. Дадоха му самостоятелна каюта. Това го изненада. От разказите на Самюел бе останал с впечатлението, че целият екипаж спи в общо помещение. Явно от времето, когато баща му е плавал, доста неща се бяха променили. В каютата му имаше легло, закрепено за стената, умивалник, гардероб, стол и парно отопление.

През целия си живот не се бе чувствал толкова добре. Машините, които работеха под него, го приспиваха с вибрирането си.

В Мидълзбро останаха цял седмица. В неделя Юел отиде заедно с неколцина моряци в град Съндърленд да гледат футболен мач. Всеки ден му се случваше нещо различно. Никога не скучаеше.

От Мидълзбро отплаваха към Нарвик, тоест пак на север. Юел обаче реши да се въоръжи с търпение. Все пак за пръв път пътуваше с кораб, пренасящ руда. С времето ще свикне да живее в морето и ще се насочи и към пътнически кораби. Няма закъде да бърза.

През втората нощ по Северно море се събуди от бясното клатене на кораба. Усети леко раздвижване в стомаха, но заспа. Надяваше се, като се събуди, вълнението да е отминало.

Не стана така. На сутринта се разрази още по-силна буря. Надигна се от леглото и се принуди да се хване за вратата на гардероба, за да не падне.

Целият ден се превърна в кошмар. Юел работеше и повръщаше, гледаше как из салона хвърчат чинии и се питаше защо изобщо се качи на този кораб.

Самюел му бе говорил за морската болест, но той не си бе представял, че ще е толкова ужасно. Отиде при Акселсон — готвача — който тъкмо пържеше картофи и се държеше за печката, за да не падне, и го попита колко време ще продължи бурята.

— Сигурно, докато стигнем Нарвик. Ще отмине, не се притеснявай.

Юел се вторачи в картофите, които цвърчаха в маслото. Стигна в тоалетната точно навреме, преди съдържанието на стомаха му да плисне навън. Вечерта се чувстваше скапан. Заспа, без да се съблича. Очакваше с ужас следващата сутрин.

Почувства се по-добре чак във фиорда в Нарвик.

След този ден се отърва завинаги от морската болест. За щастие беше от хората, които свикват с морското вълнение. Франс обаче му разказа за един боцман, който цели четирийсет години не се излекувал от морска болест.

Месеците минаваха един след друг.

Четири пъти спряха на пристанището в Нарвик, после се отправиха към Бристол, пак към Мидълзбро, Гент и накрая — Холандия. Акостираха на пристанище, недалеч от Амстердам. Една вечер Франс, който не за пръв път стъпваше в града, разказа на Юел няколко чудновати истории за жени, наредени на витрини за продан. Юел не му повярва. Какъв ще да е този квартал с жени по витрините? Не, не можеше да е истина.

— Отиди в града и сам ще се увериш — подкани го Франс.

Юел го послуша. Взе си почивен ден от Пиринен и 200 крони от радистката. За пръв път получаваше заплата. Не бе държал толкова пари в ръка.

Надяваше се Франс да му прави компания в града, но го задържаха по работа на борда и Юел тръгна сам. Реши, че е време.

В дневника си записа:

Минаваме през Килския канал. Време е да направя следващата крачка след Соня Матсон.

22 август 1959 година. 19:44

Качи се на влака. Франс му обясни, че витрините с жени се намират близо до гарата в Амстердам. Веднага щом слезе там, провери кога тръгва последният вечерен влак към пристанището. Тръгна из града. Чувстваше се притеснен. Не знаеше какво точно го очаква. Франс се опита да го подготви.

— Ще огледаш витрините, за да си избереш. После ще влезеш с нея в стая. Ще си платиш. Запомни: първо парите — подчерта Франс. — Защото в съседната стая обикновено стои страховит мъж, който слуша радио и влиза, ако забравиш да дадеш парите.

„Първо парите“ — повтаряше си наум Юел. Носеше ги в джоба си. Радистката му даде холандски гулдени.

Нямаше представа какво го очаква, след като плати. Тревожеше се, че няма да се справи. Всъщност не знаеше и с какво точно трябва да се справи. Дали жената ще го изгони, ако сбърка някъде?

Юел, разбира се, премълча пред Франс, че му е за пръв път и се притеснява. За да успокои нервите си, реши да пийне нещо. Влезе в бар до гарата и си поръча една бира. Не повече. По тялото му веднага се разля топлина.

Излезе навън и се отправи към квартала с витрините. По улиците вървяха много хора, повечето — моряци като него.

Франс изобщо не беше преувеличил. Жените зад витрините наистина съществуваха. Седяха на столове, а силни лампи осветяваха неподвижните им лица. Приличаха досущ на пластмасови манекени. Юел усети как напрежението и нетърпението му нарастват. Не смееше обаче да погледне жените, полуголи и силно гримирани. Някои пушеха. Скри се зад група мъже, които зяпаха една витрина. После влезе във втори бар и си поръча уиски — любимото питие на Франс. Той не признаваше друга напитка. Юел едва го изпи. На негово място Самюел би го гаврътнал на един дъх. Сигурно и той някога бе обикалял същите улици.

Коя ли жена би си избрал?

Юел реши да изпие още едно уиски.

Чак след това събра смелост, плати и излезе. Застана пред една витрина съвсем сам. Как да избере? Искаше му се да намери жена с външността на Соня Матсон, но такава нямаше. Продължи нататък, до края на витрините. Тъкмо се канеше да се връща, когато от тъмното чу глас. Първо не видя кой говори, ала после от сенките се появи жена. Не слезе от витрина, но и тя беше като тях: за продан. Заговори го на английски. Назова цената и посочи към сенките. Юел зърна очертанията на врата. Изглеждаше около двайсет и пет годишна — колкото Соня Матсон. Имаше кестенява коса, а лицето й не бе толкова силно гримирано. Поведе го към вратата. Влязоха и поеха по стръмно стълбище. Буташе го да върви напред. „Какво търся тук, дявол да го вземе?“ — чудеше се наум Юел. Влязоха в стая с легло, покрито с червена кувертюра. От съседната стая се чуваше радио.

Тя седна върху леглото и протегна ръка. Юел й даде парите. После тя започна бързо да разкопчава панталона му. Събу и своя. Отдолу не носеше нищо друго. Дръпна Юел в леглото, без да маха кувертюрата.

Какво стана после — и той не разбра. Чувстваше се превъзбуден. Усети как влезе в нея. Всичко свърши почти веднага. Стана толкова бързо, че преди да се опомни, тя го избута от леглото, подаде му кърпичка да се избърше и го предупреди да внимава, докато слиза по стълбите. После изчезна в съседната стая, откъдето се чуваше радиото. Юел си обу панталона и пое по стълбите с несигурни крачки. На улицата още не можеше да осъзнае какво всъщност се бе случило. Не си го бе представял така, но трябваше непременно да го впише в дневника си.

Амстердам.

Изпълнено!

24 август 1959. 22:10

Върна се на гарата, качи се на влака и малко след полунощ се озова пак на борда.

Франс пушеше, облегнат на релинга.

— Как мина? — попита той.

— Добре — отвърна Юел. — Много добре.

Побърза да се прибере в каютата си, преди Франс да започне да го разпитва. Докато се отдалечаваше, чу как Франс се подхилква зад гърба му.

Дните минаваха. Юел се надяваше скоро да поемат към Либерия, ала плаваха или до Нарвик, или до Бристол, или до Гент. В средата на септември се отбиха и в Люлео. От Нарвик пътуваха дотам четиринайсет дни. Юел започна да се отчайва. В края на ноември вече обмисляше дали да не напусне кораба и да си потърси работа в друго дружество, чиито кораби плават по по-разнообразни маршрути. През цялото време на службата си Юел получи от Самюел едно-единствено писмо в края на октомври. Пишеше, че е добре, и толкова. В душата на Юел обаче се промъкна съмнение. Как ли се справя съвсем сам? Кой му готви? Дали е запомнил как се мият тенджерите? Най-много го тревожеше въпросът дали баща му продължава да пие и кой го наглежда, когато е нужно.

Почти взе решение да напусне кораба, ала неочаквано съобщиха на екипажа, че по Коледа предстои пътуване до Либерия. Отказа се от намерението си. Та нали точно това бе чакал! Ще се прибере при Самюел след курса до Африка. Написа писмо и на него, и на Йени. Тя също му изпрати писмо, но не споменаваше дали е върнала снимката на Самюел на мястото й.

Реши да не я припира повече. Като му дойде времето, сам ще разбере. Предпочете да й разкаже за предстоящото пътуване до Либерия. Пътуване до края на света.

В деня преди Бъдни вечер през 1959 година Юел пристигна в Африка. Отляво на борда брегът се мержелееше в далечината като примамливо видение. С приближаването към сушата температурата се повишаваше. И морето промени цвета си. Изсветля до зелено. От водата изскачаха делфини и летящи риби. Всяка вечер Юел заставаше отзад на кърмата и гледаше към звездното небе. На 20 декември записа в дневника си:

Понякога се сещам за онова куче, което видях като малък, и реших, че се е запътило към далечна звезда. Тогава обаче бях само дете. Какво ли съм разбирал! Тук, до брега на Либерия, сиянието е същото като през зимата у дома.

20 декември. На юг от островите Кабо Верде. 22:30

Останаха четири дни в Либерия. Той не пропускаше възможност да слезе на брега. Тръгваше из навалицата, вдъхваше жадно непознати аромати и се възхищаваше на красивите жени, понесли огромни товари върху главите си. Купи подаръци: рапани за сестрите си, пъстра кърпа, която се увива около талията, за Йени и тарамбука за Самюел.

На Бъдни вечер пак седна да пише в дневника си:

Либерия.

Вече знам, че постъпвам правилно. Искам да стана моряк. На следващия кораб ще се кандидатирам за юнга. А един ден ще започна да уча за щурман. След Коледа ще се прибера да взема Самюел. Забравил е какво е да плаваш. Ще му припомня.

24 декември 1959

По време на престоя в Либерия Юел се влюби. Всеки път когато слезеше на брега, при него идваше местно момиче и го питаше иска ли да му изпере дрехите. Той отговаряше отрицателно, но тя се оказа доста напориста и не се отказа от намеренията си. Казваше се Милена, на шестнайсет години. На Юел му беше приятно да си говорят. Въпреки тъмната си кожа му напомняше за Соня Матсон, ала не се осмели да я целуне. В деня преди настъпването на новата година вдигнаха котва и поеха на север. Милена махаше от кея. Юел й даде малко пари, защото разбра, че е бедна.

Пиринен пушеше на релинга.

— Кога ще дойдем пак? — попита Юел.

Пиринен се ухили. Видя как се разделиха Милена и младия помощник-иконом.

— Никога — отвърна стюардът. — Забрави за нея.

Юел обаче нямаше такова намерение. Знаеше, че Пиринен го поднася. Нали си беше заядлив по природа. Юел се бе научил да не му обръща внимание.

От Либерия поеха към Нарвик. Реши да напусне кораба в края на януари. Дотогава щеше да е спестил хиляда крони. Наближаваше време да посети Самюел.

В Нарвик, където африканската жега се превърна в далечен спомен, го чакаше писмо. Радистката му го занесе след закуска. Беше от Самюел. Юел веднага позна разкривения му почерк. Прибра се в каютата си, легна и отвори писмото. Оказа се съвсем кратко, ала се запечата завинаги в паметта му:

Юел,

Дано се чувстваш добре на борда на „Алта“, а пътуването до Африка да е било вълнуващо преживяване. Моля те да се прибереш у дома. Нали си спомняш, че през лятото имах проблеми със стомаха? Състоянието ми се влоши. Не се знае дали ще се оправя. Затова те моля да си дойдеш.

Самюел

Сякаш някой удари Юел с всичка сила: Самюел беше болен. Спомни си какво си помисли, когато баща му се върна от болницата: Самюел умира. Обзе го силна паника. Не можеше да чака повече. Ала как да остави кораба и работата си ей така? Имаше ясни правила колко време предварително да си остави книжката и да подаде молба за напускане. „Трябва да поговоря с някого — помисли си Юел. — С Пиринен? Няма да ме разбере. С радистката? От нея не зависи нищо.“ Надигна се от леглото. Реши незабавно да поговори с капитан Хокансон. Често реагираше рязко и гневно, но Юел нямаше друг избор. Тръгна към каютата на капитана и почука на вратата.

— Влез!

Капитан Хокансон пишеше на масата. Погледна намръщено Юел.

— Зает съм.

Очите на младежа се наляха със сълзи.

— Идвам заради баща ми. Много е болен.

Подаде му писмото. Капитан Хокансон му махна да се приближи. Огледа го изпитателно. Малко оставаше Юел да се разплаче.

— Пише го в писмото — уточни той.

— Не искам да ти чета писмата — възрази капитанът. — По очите ти виждам, че не ме лъжеш.

— Трябва да се прибера вкъщи.

— Ще го уредя — обеща капитанът и стана. — Ще поговоря със стюарда и с радистката. Приготви се да напуснеш веднага.

— Благодаря — промълви Юел.

— За теб съм чувал само хубави неща. Вършиш си съвестно работата. Никога не си създавал неприятности.

После му кимна да излезе. Разговорът беше приключил.

Още същата вечер Юел потегли с нощния влак към Швеция.