Хенинг Манкел
Пътуване до края на света (4)

2

На сутринта Юел вдигна щорите. През нощта бе натрупал сняг. Всичко беше побеляло.

Взря се през прозореца. Направо не вярваше на очите си. Сняг в началото на юни! Днес предстоеше да отбележат тържествено края на учебната година и да изпеят „Цъфтят дръвчета и цветя“. А снегът бе затрупал всичко.

Изведнъж му хрумна нещо. Вероятно снегът е прогонил мама Йени от градчето: нали понякога валеше чак до началото на юни. Сигурно не е могла да понесе упорития студ и мрак, който не отстъпва пред слънцето, макар според календара да е дошло лятото?

Юел поклати недоволно глава. Точно на този важен ден — последния от учебната година — навън всичко бе побеляло. Облече се и отиде в кухнята. Самюел вече си бе изпил кафето и се бе избръснал. Юел го огледа изумен. Много рядко, само ако му предстоеше посещение при лекар или в централата на горското дружество, баща му се бръснеше по средата на седмицата. Днес Самюел не само че се бе избръснал, а под брадичката си не бе оставил нито едно косъмче. Беше проявил необичайно старание.

— През нощта валя — засмя се той. — По нашите ширини времето все намира как да ни изненада.

— Тук не се живее нормално — процеди Юел, без да прикрива гнева си.

— Днес си взех почивен ден.

— Защо?

— За да присъствам на тържеството по случай края на учебната година.

Юел — тъкмо мажеше филия с масло — вдигна глава и погледна учудено Самюел. Правилно ли чу?

— Защо? — попита Юел.

— Днес е важен ден — отвърна простичко Самюел. — Последен за тази учебна година. Не е редно да го пропускам.

Досега Самюел не бе присъствал на училищно тържество. През първите години Юел се потискаше, когато се оказваше единственото дете без родители на тържеството, но после свикна и престана да се измъчва.

Сега момчето се питаше да се радва ли, или да се притеснява заради неочакваното желание на баща си. Реши, че няма за какво да се тревожи: Самюел отдавна не бе полагал такива грижи за външния си вид. Какво по-радостно от това? Писмото от Елинур промени ежедневието им. Двамата, разбира се, не разговаряха всяка свободна минута за предстоящото пътуване, но Самюел виждаше колко се вълнува Юел, а Юел не се съмняваше, че баща му изпитва същото.

— Не бива да идваш преди десет, защото ще репетираме и ще подготвяме класната стая — предупреди го момчето.

Трябваше да набере букет за учителката още предната вечер, но на ъгъла между две съседни улици стана катастрофа, двамата шофьори излязоха от колите си и започнаха да се препират, а Юел, който минаваше случайно оттам, спря да наблюдава свадата и съвсем забрави за цветята.

Сега се приближи до прозореца и се надигна на пръсти. Под едно дърво в градината, където снощният сняг не бе успял да натрупа, се жълтееха няколко цветчета. Юел си изяде закуската и си изми зъбите. Сети се да си облече най-хубавата риза и да си обуе чисти панталони, защото все пак отиваше на тържество. Върна се в кухнята. Ако не искаше да закъснее, се налагаше да побърза. Седнал до кухненската маса, Самюел го наблюдаваше.

— Трябва да вземем и подарък — обади се той.

Първоначално Юел не го разбра. Подарък за кого? За учителката?

После обаче се сети, че Самюел говори за мама Йени. На Юел не му бе хрумвала такава идея.

— Все нещо ще й занесем — заключи Самюел. — Тръгвай, да не закъснееш.

Юел се спусна тичешком по стълбите. Вдигна голяма тупурдия. Понякога Самюел го изненадваше с добрите си хрумвания. Ами да — не могат да тръгнат без подарък за мама Йени.

На улицата се сети за цветята. Опря велосипеда о оградата и се върна. Избра седем стръка малко поувехнал подбел. „Ще стигнат“ — каза си наум. Откъсна и малко трева, та букетът да изглежда по-голям. Докато вървеше към училище, мислеше какво да купят на мама Йени. Нищо не измисли, защото го занимаваше предстоящото тържество.

Влезе в класната стая в последния момент. Госпожа Недерщрьом го изгледа неодобрително, но не му направи забележка. Все пак днес се разделяха, а тя се разчувстваше лесно, колкото и да беше строга. Как да се скара на учениците точно в този ден!

В десет часа стаята беше готова. Най-отзад, до стената, се бяха сбутали родителите. Юел видя Самюел да влиза. После го изблъскаха в ъгъла. На традиционното препитване госпожа Недерщрьом, в добро настроение, задаваше лесни въпроси на учениците. На Юел се падна въпрос по география. След препитването децата изпяха псалм и дружно се отправиха към църквата. Падналият през нощта сняг вече се бе стопил. В църквата директорът държа реч и раздаде свидетелствата. Дойде ред да се сбогуват. Госпожа Недерщрьом се ръкува с всичките си ученици със сълзи на очи. Смутен, Юел пое десницата й.

— Трябваше да кандидатстваш в гимназия — рече тя.

— Преди това искам да свърша някои по-важни неща — отвърна Юел.

Цяла година се чуди дали да продължи да учи в гимназия, ала мисълта за още четири години на чина му се стори непоносима. Искаше да продължи напред, да опознае света.

Самюел го чакаше пред църквата.

— Браво на теб! — похвали го той. — Отговори правилно на учителката.

— Добре че не ми зададе въпрос по история. Тогава сигурно щях да сбъркам.

Прибраха се вкъщи. Днес Юел изпи чаша кафе с баща си. Все още се питаше какво е чувството да си завършил училище, а наесен пред вратите да не те чака твоята учителка.

Животът тепърва започваше. Истинският живот. Като начало двамата със Самюел ще посетят Стокхолм. Какво го очаква занапред, Юел не знаеше. Уж му обещаха да го вземат като момче за всичко в магазина за бои. Ами после? Какво ще прави после? Зависеше изцяло от Самюел, от решението му дали ще се преместят другаде, или не.

Юел си измисли план. В Стокхолм се намира голямо пристанище. Там пристигат кораби от цял свят. Пристанището е по-малко от това в Гьотеборг, но вероятно би помогнало на Самюел да вземе решение. Юел възнамеряваше при първа възможност да го заведе на доковете. Дано, виждайки толкова много кораби, Самюел си припомни радостите на моряшкия живот. Той, разбира се, вече ги бе забравил. И как иначе? От години живееше като корабокрушенец в гъсти гори далеч от морската шир, където единствените водоеми са съвсем малки сенчести езера.

Самюел разгледа внимателно свидетелството на Юел.

— Е, по смятане има какво още да се желае, но иначе си се справил добре — заключи той.

Юел мълчеше. Самюел беше прав. Юел просто ненавиждаше математиката.

Започнаха да обсъждат какъв подарък ще занесат на мама Йени.

— Ти кажи — нали я познаваш по-добре от мен — настоя Юел.

— Едно време харесваше шапки — умисли се Самюел. — Но може вкусът й да се е променил. А и да не е, как да й избера шапка?

Юел си спомни, че Самюел и мама Йени са се запознали на танцова забава.

— Какво ще кажеш за грамофонна плоча? — предложи той.

— Не знаем дали има грамофон — възрази баща му.

— Че кой няма? Сигурно само ние.

Юел тутакси съжали за думите си. Самюел не обичаше да му напомнят колко зле са с парите. Настроението му се помрачаваше. Юел никак не искаше да го натъжава. Особено сега.

— Вероятно вече си е купила плочата — рече той, за да смекчи казаното.

— Коя плоча?

— Онази, която бихме й купили.

„Разговорът започна да става странен“ — даде си сметка Юел.

— А защо не й подарим купон за покупка? Така сама ще избере какво да си купи.

Самюел поклати глава:

— Не, искам да й вземем нормален подарък, който може да се опакова. Ако имахме еленова пържола, щяхме да й подарим нея.

— И от багажа ни да капе кръв, докато я носим? — слиса се Юел. — Полицаите ще ни помислят за убийци.

— Така или иначе ловният сезон още не е дошъл. Ще трябва да измислим нещо друго.

Лъчите на следобедното слънце влизаха през прозореца, шареха по стените и падаха косо върху витрината, където „Селестине“ стоеше гордо на дървената си поставка.

— Според мен „Селестине“ ще й хареса. Така ще й подарим една от най-скъпите ни вещи.

Самюел дълго гледа кораба, преди да отговори:

— Тя е виждала макета, ала имаш право. Май най-добре да й подарим „Селестине“.

Не взеха окончателно решение, но поне имаха идея. Щяха да заминат след седем дни с нощния влак в събота срещу неделя. На следващата вечер щяха да пристигнат в Стокхолм. Юел разпита Самюел за всички подробности, включително къде ще отседнат. Самюел обясни, че близо до гарата има евтини хотели. Момчето се притесняваше дали ще им стигнат парите. Понеже не можеше да попита баща си, издебна удобен момент да прерови портфейла му. Вътре имаше триста крони. На Юел му се струваха много пари, но дали щяха да стигнат в Стокхолм? Не знаеше.

Дните се нижеха много бавно. След като Самюел излизаше сутрин, Юел се мъчеше да поспи още, но не го свърташе в леглото. Ставаше, излапваше си закуската и излизаше. Повече не валя сняг. Стопли се. Юел обикаляше с велосипеда не само градчето, но и по горските пътеки. Предприемаше разузнавателни пътешествия. Стигнеше ли до поляна в гората, където слънчевите лъчи си проправят път към земята, сядаше на някой камък и се отдаваше на размисъл. Най-много го вълнуваше предстоящата среща с мама Йени. Питаше се и дали ще намери начин да убеди Самюел да не се връщат тук. Какво ще прави, ако не успее и се приберат, а Самюел продължи да сече дървета в гората?

Веднъж Юел седна до кухненската маса и състави дълъг списък с професиите, за които се сети.

Командир на полет Юел Гюстафсон.

Безспорно му се струваше примамливо да се види в пилотска униформа; как с железни нерви приземява самолет в пустинята. Същевременно осъзнаваше, че пилотите умеят да смятат безгрешно. Оценките му по математика ще му попречат.

Земемерът Юел Гюстафсон.

С какво всъщност се занимава земемерът? Мери земя? Мери колко стъпки са широки канавките и горските пътеки? Записва какво е разстоянието между оградите? Това би го отегчило до смърт.

Седнал в тревата под слънцето, прегледа дългия си списък с професии. Питаше се какво ли е да живееш като автомонтьор, лесничей, часовникар или актьор. Само преди година искаше да стане рок звезда, но бе осъзнал, че пее фалшиво и не напредва достатъчно бързо с китарата.

Без много да му мисли, зачеркна няколко професии от списъка. Първата отхвърлена беше дървосекач. Юел би работил каквото и да е, но не и да сече дървета.

Накрая стигна до извода, че иска да стане моряк — като Самюел, когато се запознал с мама Йени. Ще започне от юнга, след време ще стане матрос и така ще продължава да се издига. На моряците не им трябва да могат да смятат. Те се занимават с превозване на стоки и разузнаване.

На кораб Юел винаги ще се събужда на ново място, защото няма да спират никъде задълго. Ще види какво се крие отвъд хребетите, покрити с борове, отвъд гъстите гори. Не, няма да остане в това градче, където сняг вали дори в последния учебен ден. Ще се запише моряк и ще отплава на юг. Там някъде го очакват остров Питкерн и местните жени, облечени в прозрачни туники.

Почти всеки ден Юел си припомняше случилото се миналата година. В бакалницата на Енстрьом, където Юел пазаруваше, се беше появила нова продавачка на име Соня Матсон. Дошла бе за малко в градчето. Падаше се някаква роднина на Енстрьом. Преди това Юел си бе дал доста оптимистично обещание: до края на годината да види гола жена. И наистина зърна Соня Матсон по прозрачна туника.

Изведнъж си спомни, че Соня се бе върнала да живее именно в Стокхолм. Защо да не я посети там? Беше го поканила, но той не знаеше адреса й. Тази идея го осени, докато отсяваше възможните професии в списъка си. Тутакси се разбърза. Яхна велосипеда и се понесе право към телеграфната станция. Знаеше, че оттам може да вземе телефонния номер и адреса на Соня.

Изкачи стълбите до входа със затаен в сърцето страх. Преди няколко години се бе промъкнал вътре през нощта, влезе в стаята на заспалата телефонистка, откачи два-три кабела и ги свърза наново. Никой не го усети. Но не бива да вярваш на хората. Понякога сякаш ти четат мислите.

Приближи се до гишето и позвъни. Появи се телефонистка — за щастие не онази, на която бе напакостил по време на тайнственото си посещение.

— Интересува ме един телефонен номер и адрес в Стокхолм — подхвана Юел.

— Ще се обаждате или ще изпращате телеграма? — попита жената със строг глас.

Юел се притесни.

— Нито едното, нито другото — отвърна той. — Ще се обадя, но по-късно.

— Как се казва абонатът?

— Соня Матсон.

— На кой адрес да я търся?

— Не знам.

— Но живее в Стокхолм?

— Да.

— Секунда.

Служителката спусна преградата пред гишето. Докато чакаше, Юел се огледа. На стената висеше табела с ценоразпис колко струва изпращането на телеграма.

Какво да й напише в тази телеграма?

Идвам в неделя с влака от Нурлан. Посрещни ме, моля. Юел. П. С. И Самюел е с мен. Баща ми.

Станаха прекалено много думи: 20. Юел се помъчи да съкрати телеграмата наум:

Чакай на гарата неделя следобед. Юел.

Само шест думи. Но откъде ще знае Соня с кой влак пристига Юел? А и сигурно вече го е забравила.

Преградата пред гишето се вдигна:

— В Стокхолм живеят седем души на име Соня Матсон.

Жената провря указателя през отбора.

— Провери коя от всички е твоята позната.

Даде му молив и лист. Юел ги отнесе на близката маса и преписа адресите и телефонните номера на седемте жени. Пред имената на пет от тях пишеше „госпожица“. Юел се върна пред гишето и позвъни. Остави указателя и молива.

— Разбра ли коя от всички е? — поинтересува се телефонистката.

— Мисля, че да.

Преградата отново се спусна. Юел се питаше защо не й каза истината: нямаше представа коя Соня Матсон е неговата.

Излезе от телеграфната станция. Питаше се защо не поиска адреса на Соня от Енстрьом, но се опасяваше да не започне да го разпитва, затова се отказа.

Макар и дълги, дните минаваха бързо. В четвъртък решиха окончателно да подарят „Селестине“ на мама Йени. Заедно я извадиха внимателно от стъклената кутия и я увиха във вестник. Юел намери подходяща картонена кутия да я сложат в нея. Подаръкът беше готов. Самюел купи билети за влака.

— Ще спим на седалките — съобщи той. — Спалните места са прекалено скъпи. Няма нужда от толкова големи разходи.

Юел възнамеряваше изобщо да не мигне: не искаше да проспива пътуването.

Най-сетне съботата дойде. Юел влезе в кухнята и завари Самюел да бърше с мокър парцал старата си кафява пътна чанта. Около разръфаната й дръжка бе усукан канап.

— Не съм вярвал, че тази чанта ще ми дотрябва пак — рече той.

На Юел никак не му се слушаха такива приказки. Нима Самюел се бе примирил, че ще си остане в градчето и никога няма да плава по море? Искаше му се да му зададе този въпрос, но се въздържа. Реши да почака. Ще го попита на пристанището в Стокхолм.

Не, няма да зададе въпроса точно така, а по-хитро: след като вече знаем къде живее мама Йени, не е ли време да се махнем от вечния сняг и студ?

За Юел нямаше пътническа чанта. Наложи се да събере багажа си в раницата. Това го подразни. Всеки пътник за Стокхолм трябва да си има нормална чанта, пък бил той и само на петнайсет. Ако работеше като моряк, Самюел щеше да намери пари за още една пътническа чанта.

В Стокхолм щяха да останат само четири дни. Юел взе най-хубавите си дрехи, а върху тях сложи картата на града. В девет часа всичко беше готово. До тръгването им към гарата оставаха още цели осем часа.

Юел влезе при баща си да провери дали се бръсне старателно.

— Под брадичката — отбеляза момчето, когато Самюел започна да подсушава лицето си.

— Какво?

— Пропуснал си космите под брадичката.

Самюел се огледа в малкото огледало и направи още няколко движения с бръснача.

— Сега по-добре ли е? — попита.

Момичето кимна доволно.

В четири и петнайсет поеха към гарата. Юел усети прилив на силно въодушевление. Сякаш чак сега бе осъзнал какво им предстои.

Да пътуват!

И да видят мама Йени.