Хенинг Манкел
Пътуване до края на света (8)

6

Ръката го заболя. Юел установи с изненада, че всъщност сам се е ощипал, докато гледа как жената се отдалечава по улицата. „Едно зелено палто не означава нищо“ — каза си. От заминаването на мама Йени бяха изминали тринайсет години. Едва ли продължава да носи същото палто. Защо жената, излязла от къщата, да е точно майка му? Там сигурно живеят много жени. Юел си мислеше, че отново е започнал да си фантазира. Всеки път едно и също. Въображението му го подмамва да си съчинява нереални неща.

Въпреки това пресече бързо улицата и тръгна след жената. Ако успее поне да зърне лицето й, ще разбере дали е мама Йени. Нали Самюел твърдеше, че Юел й е одрал кожата.

Жената зави зад ъгъла. Юел ускори крачка. Ех, как му липсваха гуменките! Прокле наум Черната вълна, задето не бе пощадил вещите му. Надникна иззад ъгъла. Спряла, жената се оглеждаше. После пресече улицата. Токчетата й тракаха по паважа. Наблизо часовник отмери дванайсет удара. Полунощ. Юел се опита да си представи накъде ли е тръгнала жената. Посред нощ, съвсем сама. По походката й личеше, че бърза. Защо бърза? Минаваше дванайсет през нощта.

Жената сви зад следващия ъгъл. Юел ускори ход. Само дано не се шмугне незабелязано в някой двор. Момчето надникна предпазливо иззад ъгъла. Тя продължаваше да върви бързо, а токчетата — да тракат по паважа.

Юел тръгна. Вероятността тази жена да е мама Йени му се струваше все пак значителна.

Внезапно тя спря и се обърна. Юел тутакси се долепи до потънала в мрак стена на къща. Дали го видя? Притаил дъх, той чакаше напрегнато какво ще стане. Ако тя се върне да провери кой я следи, ще хукне, колкото сили има. Не знаеше обаче какво да прави, в случай че тя се развика.

Дишаше съвсем повърхностно. Чу как тя продължи напред. Стъпките й заглъхваха. Юел преброи до пет и надникна. Изчака още малко и пак тръгна след нея.

Стигнаха до някакъв площад. На пейка седяха група младежи. Един от тях приличаше много на Черната вълна, но не беше същият.

Жената пак спря — този път пред някаква витрина. След малко продължи. Стигайки до витрината, Юел видя изложени железарски инструменти. Защо й е на мама Йени да се занимава с подобни неща?

Нещо не се връзваше. Все едно. Повечето факти така или иначе изобщо не се връзваха.

— Не знам дали тази жена е мама Йени — прошепна си той. — Искам само да видя лицето й и да разбера дали в него ще позная себе си.

Жената отново спря. Юел се притаи до близката стена.

После тя влезе през една порта. Юел веднага пресече улицата. Портата водеше към двор с голяма сграда. Приличаше на училище. Над входната врата пишеше нещо, но заради тъмнината и разстоянието не успя да го прочете. Тя изкачи стълбите до вратата, отвори я и влезе. Отвътре блесна силна светлина.

Вратата се хлопна.

Юел почака малко, пресече улицата и прочете надписа над вратата: „Фондация «Есенна светлина».“

Нямаше никаква представа какво означава „фондация“.

И защо се казва „Есенна светлина“?

Над портата светеше улична лампа. Юел се спотайваше в сенките. Какво всъщност правеше? Някаква жена беше излязла от къщата, където живееше мама Йени. И той просто бе тръгнал след нея, вместо да спи в хотелската стая.

Почувства се виновен. Самюел едва бе намерил пари да плати за хотел, а Юел дори не използваше леглото си. Реши на следващия ден да се излежава до късно.

Чудеше се да влезе ли, или не. В крайна сметка отвори портата.

„Няма да се качвам по стълбите“ — обеща си наум. Обаче направи точно това — качи се. Не смееше да отвори вратата. Ослуша се. Тишина. Широка пътека, покрита с чакъл, опасваше сградата.

„Не, няма да тръгна по нея.“

Тръгна.

Сградата беше голяма, с много прозорци, повечето — тъмни. Тук-там се виждаха светнати лампи.

„Есенна светлина“. Светлината на есента. Какво всъщност представляваше тази къща?

Отзад имаше голям двор. Юел спря пред барака с отворена врата. Вътре се виждаха няколко инвалидни колички.

Обстановката ставаше все по-странна. Преди няколко години би се изплашил. Но не и сега. Сега изпитваше по-скоро любопитство.

Продължи. На по-късата стена забеляза открехната двукрила врата. „Не, няма да влизам.“ Опипа предпазливо дръжката. И я натисна. Вратата изскърца съвсем леко. Вътре светеше. Юел пусна дръжката и вратата се хлопна. После пак я отвори. „Какво пък — винаги мога да кажа, че съм влязъл по погрешка. Ще ми повярват заради диалекта ми. Ще си кажат: ето един младеж, който се е заблудил и е дошъл тук чак от Нурлан. Или ще ги излъжа, че ходя насън. Отседнал съм в хотел, но изгубих пътя — така ще им кажа.“

Ослуша се. На тавана светеше самотна крушка. Цареше пълна тишина. Юел се промъкна през вратата, като се постара само да я притвори зад гърба си. За всеки случай мушна парче дърво между вратата и прага.

Вътре се носеше миризма на спарено и застояло. И на нещо познато. На болница! Спомняше си тази специфична миризма от онзи път, когато автобусът едва не го прегази и го настаниха в болница.

Нима е възможно болница да се казва „Есенна светлина“? Струваше му се странно. Продължи внимателно по коридора и стигна до широка двойна врата. Отвори я леко и надникна. До едната стена стоеше носилка, до другата — инвалидна количка. Сега вече не се съмняваше — наистина се намираше в болница. Ослуша се. В далечината се чу как някой отвори и затвори врата. После отново всичко утихна. Промъкна се на пръсти в коридора. Как да разбере в коя от всички тези стаи бе влязла жената в зеленото палто? Тръгна по коридора, като през цялото време очакваше някой да се появи. Наум изрепетира няколко оправдания: изгубих се, от Нурлан съм; сомнамбул съм и не знам как съм се озовал тук.

Вратите изглеждаха напълно еднакви. Реши да отвори една от тях, ей така, съвсем произволно. Надникна в процепа. Вътре цареше мрак. От единия ъгъл се процеждаше слаба светлинка. Прекрачи прага. Очите му постепенно привикнаха към тъмнината. В стаята различи няколко легла. Спящите в тях хъркаха. От гърдите им се разнасяше писукане, пъхтене, ръмжене и мелодично свирене. Юел разбра, че в стаята спят старци. Явно бе попаднал в болница или старчески дом. Или нещо средно между двете.

От леглата лъхаше остра задушлива миризма. В тъмното забеляза старец, който не хъркаше. Стори му се, че мъжът го гледа изпод полузатворените си клепачи. „Дали не е мъртъв?“ Неочаквано паниката го стисна за гърлото. Излетя от стаята, без да внимава дали вратата ще изскърца. В коридора чу гласове. Някой отвори врата. Гласовете се приближиха. Юел се обърна и хукна по коридора. О, не! Съвсем бе забравил откъде влезе! Тук имаше повече от една двукрила врата. Чуваше гласовете все по-близо и по-близо. Дръпна рязко най-близката врата и се шмугна вътре. В коридора чу стъпки. Две жени разговаряха. После гласовете им заглъхнаха.

Изведнъж стаята се окъпа в светлина. Сепна се. Кой включи лампата? Чак след малко разбра, че всъщност случайно е натиснал с рамо ключа за осветлението. Посегна да изгаси лампата, ала преди това реши да се огледа. Намираше се в гардеробна с пейки и шкафчета за лични вещи. На всяко имаше табелка с името на притежателя.

Ако наистина жената, влязла тук, е мама Йени, значи някое от шкафчетата е нейно. На доктор Йени или на сестра Йени. Или на управител Йени.

Юел започна да чете имената — повечето женски. Освен някои си Арне Бергстрьом и Хаге К., всички останали бяха жени. Юдит, Юхана… Ето!

Йени Рюдѐн.

Дъхът му секна.

Дали тя е неговата майка?

Йени Рюдѐн.

Искаше да разбере веднага.

Шкафчето не беше заключено. Ако го отвори и намери вътре зелено палто, значи това е тя.

Реши да не го отваря, ала направи точно това.

Палтото вътре се оказа по-зелено, отколкото очакваше. С цвят на тучна ливада.

Палтото на Йени Рюдѐн. На неговата майка.

До палтото висеше дамска чанта. „Защо не я отворя? Ако има портмоне, ще видя дали живее на улица «Йостьота». А може да намеря и нещо друго, което да ми подскаже дали тя е моята майка, или не.“ Предпазливо извади чантата от шкафчето. Затваряше се с кожен ремък, който щраква върху малко сребърно копче. Юел сякаш се канеше да вдигне капака на дълго търсена съкровищница.

Не е ли по-добре да се откаже? Сигурно и Самюел би искал да присъства. Все пак Йени беше негова, колкото и на Юел.

Не се стърпя. Отвори чантата. Вътре намери чифт ръкавици, пудриера и портмоне. Остави чантата върху пода и разкопча портмонето. Неочаквано вратата на гардеробната се отвори, вътре влезе мъж в бяла престилка и прикова очи в Юел. По нищо не личеше дали е Арне Бергстрьом, или Хаге К. Юел отвори уста, за да каже нещо в своя защита, и се поклони, но не успя да отрони дума. Мъжът се спусна към него. Юел се наведе, но онзи го сграбчи безмилостно със силните си ръце.

— Крадец! — извика той. — Какво правиш тук? Как влезе? Какво задигна от шкафчето? Как се казваш?

Въпросите се сипеха един след друг от устата му. Лицето му почервеня, докато крещеше като обезумял.

„Ще ме удари — помисли си Юел. — Ще ме набие.“

Мъжът си пое дъх; Юел се опита да оправдае постъпката си, но онзи отново се развика като ранен звяр. Вратата се отвори. Появи се старец в протрита пижама и с бастун в ръка. Премига, докато се мъчеше да ги разпознае с късогледите си очи.

— Какво става тук?

— Прибери се в стаята си и си легни, Ерик — ядосано отвърна мъжът, без да пуска Юел.

Изплашен, старецът се подчини.

— Н-н-не съм крадец — заекна Юел. — Просто се изгубих.

— Крадец си — настоя мъжът. — Крадец и нищо друго.

— Само искам да намеря майка си.

Думите сами излязоха от устата му. Нямаше представа как намери смелост да ги изрече.

Мъжът се подвоуми.

— Майка ти?

— Да.

— Как се казва тя?

— Йени.

— Тук имаме две колежи с такова име. Каква ти е фамилията?

— Гюстафсон.

Още щом го каза, Юел осъзна грешката си, ала беше твърде късно да я поправи. Ръцете на мъжа стиснаха лактите му още по-силно.

— Тук няма никаква Йени Гюстафсон. Освен дето крадеш, а се опитваш и да лъжеш!

Юел си даваше сметка, че няма какво да загуби. Ако в болницата работят две жени на име Йени, само едната носи фамилията Рюдѐн. Почти сигурно щеше да налучка правилния отговор. Ала дори да го налучка, пак няма как да е сигурен дали жената, влязла в болницата, е негова майка.

— Рюдѐн — рече Юел. — Майка ми се казва Йени Рюдѐн.

Мъжът отпусна едната си ръка. С другата обаче продължаваше да го стиска, без да сваля от него недоверчивия си поглед.

— Какво искаш от нея посред нощ?

Юел отчаяно се мъчеше да измисли някакво обяснение. Обикновено умееше да се измъква от заплетени ситуации, но този път умът му засече.

— Най-добре да те заведа при нея — реши мъжът след кратък размисъл и го повлече към вратата.

Умът на Юел най-после заработи нормално.

— Предпочитам да не ме вижда — поклати глава той.

Мъжът спря и го изгледа изпитателно.

— Нали уж си дошъл точно затова?

— Нека обясня.

Мъжът го пусна, ала застана пред вратата разкрачен, готов да пресече всеки опит на Юел да избяга.

— Когато тя тръгна за работа, излязох тайно от къщи — подхвана момчето. — Но вратата се заключи и сега няма как да се прибера. Разбере ли за нощните ми разходки, много ще се ядоса. Затова исках да взема ключа от чантата й, да се прибера и да го оставя върху пода, та тя да си помисли, че го е изпуснала по невнимание.

Думите се лееха от устата му. Не се запъваше, говореше гладко. Юел направо се изуми как успя да съчини история, която да звучи като истина.

— И искаш да ти повярвам? — повдигна мнително вежди мъжът.

„Да — помисли си Юел. — Всъщност целя точно това. Само така ще се измъкна оттук.“

Вратата се отвори и вътре надникна старецът отпреди малко.

— Какво става тук? — попита отново той.

— Прибирай се в стаята си, Ерик. Пак ще се объркаш и ще легнеш в чуждо легло като миналия път.

Старецът го послуша. На Юел му се искаше да направи историята си още по-убедителна.

— Понякога майка ми направо побеснява — допълни той.

— На мен ли го разправяш — поклати глава мъжът. После отново стана сериозен. Недоверието се върна в погледа му. — Защо говориш като шведите от Нурлан? Майка ти нали е от Стокхолм?

Юел първо се стъписа: какво да отговори?

— Страдам от такава болест — изтърси той. Как успя да каже подобна глупост?

— Каква болест?

— Наследствена. Както, например, наследяваш цвета на очите от баба си или дядо си, така може да наследиш и говора им.

— За пръв път чувам подобно нещо.

— И аз не го бях чувал — съвсем убедително се съгласи Юел. — Но лекарят ми го обясни. Откриха ми тази болест само преди няколко седмици.

— И все пак предпочитам да намерим майка ти — поклати глава мъжът. — Всичко това ми се струва много съмнително. Какво правиш по улиците в такъв късен час?

— Имам лятна ваканция. Завърших училище.

Мъжът се замисли. Не изпускаше Юел от очи. Беше постоянно нащрек.

— Доколкото знам, Йени има две дъщери. За синове не съм чувал.

Стомахът на Юел се сви. Значи тази Йени не е неговата майка.

Мъжът поклати глава.

— Добре, вярвам ти. Вземи ключа от чантата й. Няма да те издам, че си идвал.

С разтреперани крака Юел се приближи до чантата и бръкна вътре. Колкото и да търси, не откри ключ. Престори се, че го е намерил и го пъхва в джоба си. После върна чантата на мястото й и затвори вратичката на шкафчето.

— Как влезе? — поинтересува се мъжът.

— Задната врата беше отключена.

— Ех, тези пазачи! — въздъхна мъжът. — Омръзна ми от небрежността им!

— Може да влезе истински крадец — отбеляза загрижено Юел.

Мъжът кимна.

— Излез през главния вход. Сега Йени пие кафе на горния етаж.

Показа му откъде да мине.

— Надявам се, че не ме лъжеш.

— Не — увери го Юел. Почувства се гузен. — Веднъж се случи същото и ми се наложи да пренощувам в хотел „Гарванът“.

И си тръгна. Идеше му да си отхапе езика. Защо му трябваше да казва точно името на хотела, където бяха отседнали с татко Самюел? Прииска му се да се срита сам. Но стореното — сторено. Вече нямаше какво да се направи. В джоба си носеше въображаемия ключ за дома на Йени Рюдѐн, където в момента вероятно спяха двете й дъщери.

Почувства облекчение, задето се отърва безнаказано, но и униние, защото нещата не стояха както си ги бе представял и както се бе надявал. Е, вече знаеше какво е положението. Очаквал бе зеленото палто да е същото, с което мама Йени е заминала. Откри я, но тя вече се казваше Йени Рюдѐн.

Юел се отправи към хотела. Чувстваше се капнал от умора. Часовникът на камбанарията показваше няколко минути след един.

Улиците бяха пусти. От време на време се мяркаше някоя самотна кола.

„Ако се забавя още малко, ще се превърна в онзи самотник, който обикаляше нощем из градчето на велосипеда си по следите на куче, запътило се към далечна звезда.“

Юел не се чувстваше петнайсетгодишен. Погледна към небето. Върху лицето му падна капка. „Кучето ме заплю от звездата си“ — помисли си той. Ускори крачка. Плисна пороен дъжд. Отказа се да тича. И тръгна бавно. Така или иначе щеше да се намокри, докато стигне до хотела. И, разбира се, изгуби пътя. Изведнъж установи, че няма представа къде се е озовал. Улиците му бяха непознати. Отне му доста време, докато се ориентира. Обувките му се напълниха с вода. Дъждът спря точно преди да влезе в хотела. Внимателно открехна входната врата. Жената на рецепцията продължаваше да спи. Качи се по стълбите, спря пред стаята и се ослуша. Не се чуваше нищо.

Отвори внимателно.

За своя изненада завари Самюел буден, седнал на леглото, притиснал стомаха си с ръка. Изглеждаше силно пребледнял. Дори не попита Юел къде е ходил.

— Боли ме стомахът — простена. — Имам чувството, че ще умра.

Не каза нищо повече.

Боли ме стомахът. Имам чувството, че ще умра.