Хенинг Манкел
Пътуване до края на света (10)

8

Юел трескаво се мъчеше да открие прилика. Накрая успя. Около очите. Въпреки това се почувства изплашен. Не така си бе представял срещата с мама Йени.

Хиляди пъти си бе представял и бе преживявал как двамата се виждат на улицата, на плажа, в гората. Но не и в хотел на име „Гарванът“, докато той очаква болния Самюел да се прибере.

Тя влезе и затвори вратата. Юел я гледаше втренчено.

— Къде е той? — попита Йени с дрезгав тревожен глас.

Юел неведнъж се бе питал как ли говори мама Йени. Е, вече знаеше. Дрезгаво и тревожно.

— Самюел го няма — отвърна той.

— Къде е? Кога ще си дойде?

Юел реши да не й казва, че Самюел е отишъл в болницата с болки в стомаха.

— Излезе. Не знам кога ще се прибере.

Юел нямаше търпение да узнае отговора на важен за него въпрос:

— Ти ли се обади по телефона?

— Да, но реших, че е по-добре да се видим.

— Значи с теб си приличаме. И аз не обичам да говоря по телефона.

Тя застана в средата на стаята. Юел се приближи до прозореца. Не сваляше очи от нея. Тя все още му приличаше на видение, което съществува само във въображението му. Йени приседна в края на стола. „Сигурно е изплашена колкото мен“ — помисли си Юел.

— Не знам какво да кажа — призна тя, докато гледаше смутено ръцете си.

Инстинктивно и Юел заби очи в дланите си. Мълчаха.

„Щом тя не знае какво да каже, аз откъде да знам?“ — запита се той. Престана да се взира в нея. Смути се и започна да я поглежда крадешком, докато тя стоеше с наведена глава.

Винаги си бе представял, че срещата им ще протече в приповдигнато настроение, без никакво неудобство и изумено взиране.

Нещата обаче не станаха както ги бе рисувал на картичките с усмихнати майка и дете.

Докато хвърляше тайно погледи към нея, Юел търсеше още прилики. Косата на мама Йени се спускаше по раменете й на меки вълни. Не беше сплъстена като неговата. Юел бе наследил сините й очи. На ръст тя беше дребничка и слабичка. Със Самюел си приличаха.

На Юел му се виждаше хубава. Ако Йени Рюдѐн наистина бе негова майка, Юел можеше да се нарече късметлия. Оставаше обаче въпросът дали тя би се гордяла със син като него.

Йени вдигна поглед от ръцете си.

— Не знам какво да кажа, но за начало искам да ти се извиня.

В очите й се появиха сълзи. Юел усети как в гърлото му заседна буца.

Йени се изправи и застана с гръб към него. Извади от чантата си — същата, която Юел бе отворил снощи — носна кърпичка. Избърса си очите, обърна се към Юел и му се усмихна с равните си бели зъби. „Не са като моите, дето стърчат във всички посоки“ — помисли си неволно той.

— От една страна, ми се иска Самюел да беше тук — промълви тя. — Но, от друга, се радвам, че е излязъл.

Пак седна на стола и погледна Юел, като непрекъснато поклащаше глава. Притеснен, че майка му няма да го хареса, защото е очаквала друго, Юел се изпоти. Обзе го гняв. „И мен никой не ме е питал каква майка предпочитам“ — помисли си. Изведнъж му се прииска да й разкаже всичките си мечти, представи, надежди за нея, таени през годините на нейното отсъствие.

Тя прекъсна мислите му:

— Колко си пораснал! Помня те съвсем мъничък.

— Елинур изпрати писмо на Самюел, но така и не намерихме бакалницата.

— Затвориха я. Как ме откри в „Есенна светлина“?

Юел само вдигна рамене.

— Арне ми разправи как те заварил в гардеробната. Първо помислих, че си измисля. Когато обаче спомена, че си говорил на нурландски диалект, му повярвах, колкото и да се изненадах. Той беше запомнил името на хотела. „Гарванът“. Позвъних на рецепцията. И ето ме сега при теб.

— Тази година завърших училище. След като прочете писмото от Елинур, Самюел реши да дойдем в Стокхолм, за да те видя поне как изглеждаш.

Юел веднага съжали за последните думи, но Йени не се засегна. Изправи се.

— Искаш ли да поизлезем навън? Тук е много задушно. Ще ми се двамата с теб да си поговорим насаме, преди Самюел да се е прибрал. Дори не съм сигурна дали имам желание да го виждам.

— Защо?

— Ще ми бъде трудно.

— Той ще иска да те види.

— Така ли?

— Да.

Тя поклати глава.

— Хайде, да излезем — подкани го отново.

Юел извади „Селестине“ изпод леглото и я подаде на мама Йени.

— За теб е. От двама ни — от мен и от Самюел.

— О, да, спомням си този кораб — промълви тя. — Стоеше в кухнята.

— Да. Винаги си е стоял там. Вземи го.

— Защо ми го подаряваш?

— Не ни хрумна по-добра идея за подарък. Самюел предложи да ти донесем еленова пържола, но аз го разубедих. И се спряхме на кораба.

— Еленова пържола?

— Да, но тогава щеше да се наложи Самюел да бракониерства.

Тя избухна в смях.

— Типично за Самюел! — възкликна тя. — Никой друг не би се сетил да ми подари еленова пържола.

Юел не разбра дали това е хубаво, или лошо. Неочаквано тя го хвана за ръка. За първи път усети допира на кожата й. Детските му спомени за нея бяха напълно избледнели. Изплаши се. Дали наистина тази жена, Йени Рюдѐн, е неговата майка? Или просто се представя за нея?

— Искам да ти обясня толкова много неща — подхвана тя. — Но нямам представа откъде да започна. Не знам и дали ще ми стигнат силите.

— Не се притеснявай — успокои я Юел. — Какво да се прави.

— Самюел често повтаряше същото: „Какво да се прави“.

Юел си спомни, че беше чул това изречение и от устата на Брюнте. Ето така явно се изразяват възрастните.

Какво да се прави.

Йени го дръпна към вратата. В другата си ръка носеше картонената кутия със „Селестине“.

— Дай на мен — предложи Юел.

И тя му подаде кутията. Докато той заключваше, Йени Рюдѐн повика асансьора. „Ще се возя в асансьор с майка ми — зарадва се Юел. — Дори кабината да се сгромоляса в бездната, ще съм видял майка си. Ако, разбира се, тази жена наистина е моята майка.“

— Защо носиш фамилията Рюдѐн? — поинтересува се Юел.

Думите просто се изплъзнаха от устата му. Май му трябваше решетка пред зъбите, която да не пропуска всичко, дошло му наум.

— Като момиче се казвах Йени Нилсон — отвърна тя. — После се омъжих за мъж на име Рюдѐн и приех неговата фамилия. Сега съм разведена, но запазих името.

Юел се зарадва, че е разведена и в дома й не я чака мъж. Сети се какво каза ядосаният мъж от гардеробната: Йени Рюдѐн има две дъщери.

— От Арне разбрах за двете ти деца.

— Казват се Мария и Ева. Мария е на десет, а Ева — на девет.

— И Рюдѐн е техен баща?

— Да.

Асансьорът дойде и двамата се качиха. В огледалото Юел забеляза, че косата му стърчи на една страна. Йени също гледаше в огледалото. „Имаме еднакви очи — помисли си той. — Приличаме си и по още нещо: не обичаме да говорим по телефона.“ Юел се опита да си представи какво е да имаш две по-малки сестри. Неочаквано бе станал батко. Всичко се случваше прекалено бързо и той не смогваше да го възприеме.

Асансьорът спря. Юел остави ключа на рецепцията.

— Няма да се бавим — увери Йени плешивеца. — Предайте това на баща му, ако се обади.

— Още никой не е звънил от болницата — отвърна мъжът.

На улицата Йени Рюдѐн тревожно изгледа Юел.

— Самюел болен ли е?

— Малко го болеше стомахът.

— Затова ли дойдохте в Стокхолм?

— Не, снощи го заболя.

— Дано не е нещо сериозно.

„Дано“ — съгласи се наум Юел. Двамата се отправиха към близкия парк, където имаше много полянки, пътечки и пейки. Йени Рюдѐн го попита иска ли нещо за ядене или пиене. Юел поклати отрицателно глава.

Усети, че и Йени се чуди за какво да си говорят. „Не само аз открих майка си. Тя също откри сина си.“

Седнаха на една пейка. Оставиха кутията със „Селестине“ помежду си. Йени си пое дълбоко дъх и подхвана:

— През зимата беше много студено. Нощите, мракът и горите ми се струваха безкрайни. Всичко бе сковано от лед, а хората сякаш бяха онемели. Скучаех. Имах чувството, че ще полудея. Накрая не издържах, събрах си багажа и заминах.

— Беше със зеленото палто — отрони Юел.

— Да. Осъзнавах колко зле постъпвам, като не те вземам със себе си, но не можех да причиня това на Самюел.

Юел за пръв път се сети за възможността Йени да го бе отвела в Стокхолм. Тогава щеше да отрасне с пастрок на име Рюдѐн и две сестри.

Съжаляваше ли, задето Йени не го е взела със себе си? Не. Никога не би предпочел да се раздели със Самюел, макар да му беше трудно да се грижи за домакинството вкъщи.

— Исках да се свържа с теб — продължи Йени Рюдѐн. — Да ти напиша писмо или да те посетя, но все не ми стигаше смелост.

Юел не разбираше какво толкова страшно има в написването на писмо. Самият той бе пускал куп писма във вагона на товарния влак, пъхнати в пликове с ръчно нарисувани марки и адресирани до несъществуващи места и хора. Не зададе този въпрос на мама Йени. Реши да я изслуша.

— Но сега ти дойде при мен — рече тя и пак стисна ръката му.

Йени Рюдѐн изглеждаше много притеснена. Юел се чудеше дали някога ще я нарече „мамо“. Всъщност никой не го караше. Какво му пречи да се обръща към нея по име?

— Време е да се връщам в „Есенна светлина“ — обясни тя. — Почивката ми свърши.

Юел прие новината с облекчение. Разделиха се на улицата пред хотела. Тя задържа ръцете му в своите. Юел се чувстваше неловко заради погледите на минувачите.

— Поздрави Самюел — поръча тя. — След като се убедих, че не хапеш, събрах смелост да видя и него.

Пусна го и отстъпи крачка назад.

— Боже, колко си пораснал!

— Къде сбърка Самюел?

Йени не чу въпроса му. Той го повтори — този път по-високо и ясно. Тя извади химикалка и листче от чантата си и написа телефонния си номер.

— Обади ми се довечера. Ще си уговорим среща за утре. Цял ден ще съм свободна.

— Не знам колко време ще останем тук — промърмори Юел.

Тя пак не го чу. Не попита нищо. Тръгна си.

Юел я изпрати с поглед.

Йени Рюдѐн.

На рецепцията още не бяха получили новини от Самюел. Момчето започна да се тревожи сериозно. Плешивецът го окуражи да прояви още малко търпение и му даде ключа. Юел огладня, но нямаше желание пак да се храни сам. В хотелската стая легна в леглото на баща си и научи наизуст номера на Йени Рюдѐн. После накъса листчето на малки парченца и ги хвърли в кошчето за смет. Погледна масата, където допреди няколко часа стоеше „Селестине“. Йени Рюдѐн. Юел Рюдѐн? Не, казваше се Юел Гюстафсон. И точка. Мислите му се стрелкаха в различни посоки. Как обясни тя заминаването си? С безкрайните гори? Юел въздъхна дълбоко. Кой би изоставил сина си само защото наоколо гъмжи от дървета?

Не разбираше толкова много неща, че предпочете изобщо да не си блъска главата над тях.

Затвори очи. Под клепачите му отново се появи „Карнас“. Плава близо до тропиците. Капитан Юел Гюстафсон стои на мостика. Около стените на кораба скачат делфини. От разстояние Юел вижда да се приближава друг шведски кораб. Леко снижава бинокъла и прочита името му: „Йени“.

Изведнъж се надигна в леглото. Защо Самюел не се обажда? Какво го е забавило в болницата?

Слезе на рецепцията. Плешивецът поклати глава. Юел поиска телефонен указател. Мъжът му даде не един, а два. След дълго ровене Юел най-после откри адреса на Моряшката посредническа служба и си го записа. Разгъна картата и установи, че Службата се намира съвсем наблизо. Погледна часовника. Ако побърза, ще стигне, преди да са затворили.

На улицата се почувства като другите минувачи. Тръгна с бързи крачки точно като тях.

Отвори входната врата и влезе в Службата. По стените висяха обяви за свободни места. Служителката зад гишето попълваше фиш от лотарията.

— Добър ден. Искам да си извадя моряшка книжка.

— Имаш ли навършени единайсет? — попита жената.

— Да.

Тя провря през отвора няколко бланки за попълване.

— Необходими са и две снимки — додаде и мушна още един лист. — Това е адресът на лекаря.

— Трябва ли да се плаща?

— Няма безплатен обяд — отвърна невъзмутимо тя и продължи с попълването на фиша.

Юел искрено се надяваше тази жена да не спечели нито петаче. Седна на една маса и се зае да попълва бланките. Реши на следващия ден да посети фотограф и лекар. После ще се сдобие с моряшка книжка.

На връщане към хотела гладът го измъчваше непоносимо. Влезе в бирарията, където хапна по-рано през деня. Непозната сервитьорка хвърли небрежно менюто върху масата му.

Юел си поръча бифтек по моряшки.

В хотела плешивецът му махна да се приближи.

— Да не се е обадил Самюел?

— Върна се. Качи се в стаята.

Юел хукна по стълбите. Пред вратата спря да си поеме дъх. Отвори. Самюел седеше на стол до прозореца и се взираше в ръцете си точно като мама Йени. Още изглеждаше много блед.

— Къде е „Селестине“? — попита предпазливо той.

— Ще ти обясня, но първо ми разкажи какво стана в болницата. Боли ли те още стомахът?

— Не, мина ми. Дадоха ми обезболяващи.

— И вече си в добро настроение?

— Горе-долу.

Юел го гледаше замислен. Самюел не му се виждаше никак весел.

— Какво ти правиха?

— Кои?

— Лекарите в болницата.

— Беше само един. Забави се, докато ме прегледа.

— Какво каза?

— Да се върна утре.

— Пак ли? Нали стомахът ти мина?

— Иска да направят изследвания.

— На кръвта ти ли?

— Да.

— Защо?

— За да са сигурни, че не е нещо опасно.

— Ама нали вече не те боли?

— Трябва да се разбере причината — въздъхна Самюел. — Иначе може пристъпът да се повтори.

На всички врати в главата на Юел започна да блъска една натраплива мисъл. Той се съпротивляваше, колкото сили има. Не искаше да я пуска. Тя обаче напираше напористо и той се принуди да отстъпи.

Самюел е тежко болен. Навярно ще умре.

Юел едва си пое дъх.

— Днес няма да ям нищо — рече Самюел. — Изследванията се правят на празен стомах.

— Аз хапнах.

— Какво прави днес?

— Нищо.

— Рецепционистът каза, че при теб идвала някаква жена.

Юел се чудеше откъде да започне. Самюел го улесни:

— „Селестине“ я няма. Не допускам да си я дал на друг, освен на майка си.

Напрегнат, Юел очакваше продължението.

— Прав ли съм?

Юел кимна и започна да разказва.