Хенинг Манкел
Пътуване до края на света (6)

4

Самюел забеляза табела „Хотел“. Заваля дъжд и двамата с Юел се шмугнаха вътре. Сградата, притисната между две къщи близо до гарата, беше стара и мрачна. Преди да я намерят, Самюел се спира колебливо на няколко пъти и пак продължаваше, макар да бе позабравил района. Юел го следваше на две-три крачки. Още се ядосваше на глупостта си. Как можа да позволи на Черната вълна да го измами толкова лесно!

През ума му минаваше какво ли не.

Защо ли не си остана вкъщи?

Глупак като него не заслужава да пътува по света.

Край с мечтите да стане моряк.

Ще сече дървета като Самюел. За друго не става.

Ще върви прегърбен, ще се бръсне немарливо и ще се налива с ракия, когато му писне от всичко.

Ядосан на себе си, Юел започна да си говори на глас.

Самюел се обърна:

— Какво каза?

— Нищо.

— Чух те да говориш.

— Объркал си се.

Самюел го изгледа замислено. Продължиха.

И така, спряха пред порутения хотел с олющена фасада. На един от горните етажи се блъскаше отворен прозорец.

— Изглежда добре — рече Самюел, за да се окуражи.

— Изглежда трагично — промърмори Юел съвсем тихо, за да не го чуе баща му.

Влязоха във вестибюла. Лъхна ги силна миризма на почистващ препарат. Зад рецепцията плешив късоглед мъж с очила бе разтворил вестник.

Дадоха им двойна стая. Самюел предплати за две нощувки.

— Ще получим ли закуска? — поинтересува се Самюел с ключа в ръка.

— Сигурно — отвърна плешивецът. — Ама не тук.

Юел забеляза как лицето на баща му пламна.

Случваше се за пръв път.

— Смятам, че на учтиво зададен въпрос се полага учтив отговор — отбеляза Самюел с треперещ от гняв глас.

Плешивецът пусна вестника върху коленете си.

— Ако тук не ви харесва, отседнете другаде.

— Препоръчайте ни къде да закусим и да вечеряме — продължи Самюел, все още ядосан.

— В квартала има много закусвални и кафенета.

Юел усети, че гневът на Самюел му подейства заразително. Пристъпи напред до баща си и заяви:

— Освен това ни трябва и магазин за дрехи. Откраднаха ми раницата.

— Първата пресечка вляво — отвърна мъжът.

Самюел и Юел тръгнаха към асансьора. Стаята им се намираше на третия етаж. Самюел се обърна:

— Още нещо. Ако ни търсят по телефона, не ни безпокойте. Кажете, че сме излезли.

Плешивецът се поклони и кимна. Самюел и Юел поеха по стълбите.

— Какви ги говориш? — попита момчето. — Кой ще ни търси по телефона?

— Не искам да си въобразява, че може да се държи с нас както му хрумне. Споменеш ли обаждане по телефона, хората те мислят за важна клечка, понеже са глупави.

— Не знам за хората, но аз съм голям глупак — уточни Юел. — Позволих на непознато момче да ми задигне раницата.

— Ще се научиш да бъдеш по-внимателен — успокои го Самюел. — Когато бях моряк и слизах на сушата, и на мен ми се случваше да ме ограбят. Понякога постъпваме глупаво, друг път — умно. Станалото — станало. С времето ще се научиш.

Намериха стая 303 в тъмния коридор. Отключиха и влязоха. Всичко вътре беше кафяво. Върху тапетите — също кафяви — личеше влажно петно. Самюел се огледа и отиде до прозореца.

— Е, поне гледа към улицата — въздъхна той. — Не е толкова лошо.

На Юел стаята му хареса. За пръв път отсядаше в хотел. Какво по-удобно от две големи легла с маса и лампа?

— Избери в кое легло искаш да спиш — подкани го Самюел.

Юел се настани до прозореца, за да гледа покрива на съседната сграда. Разопакова подаръка за мама Йени. Опасяваше се да не са го повредили по време на пътуването. Заедно със Самюел огледа внимателно макета на кораба.

— Всичко е наред — установи бащата му.

Юел го постави предпазливо върху скрина в стаята:

— „Селестине“ измина толкова път, колкото и ние.

Двамата се изтегнаха върху леглата.

— Събуй си обувките, да не изцапаш — напомни Самюел.

Наум Юел извади багажа от откраднатата си раница. Черната вълна сигурно ще изхвърли всичко: ризите, панталона, гуменките… Повече никога нямаше да ги види.

— Не мисли за раницата — неочаквано рече Самюел. — Станалото — станало.

— Не мисля за нея — отвърна Юел. — А за гуменките ми.

Помълчаха. Навън дъждът се усили. Капките започнаха да барабанят по прозореца.

„Ето ме в Стокхолм — мислеше си Юел. — Завърших училище и двамата със Самюел дойдохме тук. Някъде в този град се намира и мама Йени.“

Обърна се и погледна баща си. Лежеше със затворени очи, но не спеше.

— Какво ще правим сега? — попита Юел.

— Ще почакаме дъждът да спре — отвърна Самюел, без да отваря очи.

— Ами ако не спре цяла седмица?

Самюел не отговори. Усмихна се. „За какво ли мисли? — чудеше се Юел. — Сигурно за мама Йени. Притеснява ли се от срещата с нея, или по-скоро й е сърдит?“

Юел предположи, че ще му е по-лесно да поразпита Самюел, защото не са вкъщи, а на хотел. Навярно новата обстановка ще го предразположи?

— Какво се случи всъщност?

Самюел отвори очи:

— В смисъл?

— Как изчезна мама Йени?

— Взе си чантата и замина.

Юел почака, но Самюел не продължи.

— Просто така? Събрала си е багажа и се е махнала?

— Да.

— Трябва да е имало и друго.

— Беше си взела кафявата чанта, зеленото палто, червената шапка и… не си спомням кои обувки.

— Докато ти си бил в гората?

— Да.

— А аз къде съм бил?

— На долния етаж, при баба Вестман. Йени те оставяше при нея, докато ходи на пазар или спи следобед.

— Ти нищо ли не подозираше? Не забеляза ли, че си е приготвила багажа? Как е успяла да си купи билет за влака, без да разбереш?

— Тръгнала е с автобуса.

— Все едно. Не ти ли остави писмо?

— Не. Върху масата намерих само ключа за входната врата.

Юел имаше чувството, че се върти около важните въпроси. Трябва да спре и да се насочи към същественото.

— Да не бяхте скарани?

— Не.

Още една крачка, Юел, и ще се озовеш в центъра.

— Ти пиеше ли?

— Не — отвърна след кратък размисъл Самюел. — Тогава не близвах алкохол. Ако не си беше тръгнала, нямаше и да започна да пия.

Юел стигна до центъра. А сега накъде?

— Майките не си тръгват просто ей така — рече той. — Татковците — да. Но не и майките. Трябва да се е случило нещо.

Самюел се надигна рязко в леглото. Юел се стресна: да не би да го е ядосал с думите си?

Но в очите на Самюел нямаше гняв. Изглеждаха изморени и малко тъжни.

— Да не мислиш, че не съм се питал? Петнайсет години този въпрос не ми дава мира. Не минава ден, без да си го задам. Защо си тръгна? Трябва тя да ни отговори. Затова дойдохме тук. Искам най-сетне да разбера причината. Нека обясни защо си събра багажа и ни изостави.

— Ами ако не иска да ни отговори? — предпазливо попита Юел.

Самюел отново се отпусна в леглото.

— Поне на теб ти дължи обяснение — отсече той след кратко мълчание. — Все пак си неин син.

От коридора се чуваше бучене на прахосмукачка. Юел погледна през прозореца. Дъждът намаля.

— Какво ще правим? — попита той.

— Първо ще хапнем, после ще ти купим дрехи, а след това ще тръгнем да търсим мама Йени.

— Не ми трябват дрехи.

— Няма да ти позволя да се появиш пред майка си в такъв вид. Но, разбира се, не е нужно да купуваме нещо скъпо.

Дъждът почти спря. По перваза трополяха само оттичащи се капки. Самюел излезе в коридора да потърси банята, за да се избръсне.

Юел разгледа картината, окачена на стената над скрина: жена с големи гърди, облегната на дърво, а до нея — коленичил мъж свири на цигулка.

Картината му напомни за Соня Матсон. Ако знаеше телефонния й номер, щеше да й се обади от рецепцията.

И какво ще й каже?

На телефона е идиотът Юел. Дойдох в Стокхолм и ми откраднаха раницата. Ела да ме спасиш.

Прогони неприятните мисли. Жената на картината имаше наистина внушителни гърди. Юел застана пред огледалото до вратата и огледа лицето си: във фас, после в профил. Когато си завъртя врата, рамото му се схвана. Изруга и раздвижи ръката си, та спазъмът да премине. Пак застана във фас. Щръкналата над челото му коса отказваше да се покори. Юел си представи, че има косата, вратовръзката и островърхите обувки на Черната вълна. Сви ръката си в юмрук и удари кроше на крадеца в огледалото. Разкървави му носа.

Никой не може да се измъкне безнаказано, след като е откраднал раницата на Юел Гюстафсон. Взираше се в огледалото. Черната вълна изчезна. Остана само Юеловото лице.

Приближи се до картината и погали жената. Вратата се отвори. Самюел влезе в стаята. Юел отскочи панически настрани, спъна се и падна. Баща му го изгледа изненадан, но не каза нищо.

Излязоха. Все още ръмеше. Самюел се огледа колебливо.

— Направо не е за вярване! Всичко съм забравил! — възкликна той. — Идвал съм в Стокхолм толкова пъти, а не помня почти нищо. Сигурно защото беше отдавна.

— Натам — насочи го Юел. — Повечето хора вървят в тази посока.

Юел гледаше изумен колко трескаво крачат хората. Закъде ли бързаха?

Влязоха в магазин за дрехи. За пръв път в живота си Юел видя ескалатор, а най-странно му се стори, че хората продължават да подтичват дори по движещите се стълби. Стигнаха до етажа за мъжки дрехи. И двамата пребледняха, когато видяха цените.

— Да се махаме оттук — отсече Юел. — Все някъде ще намерим по-евтини дрехи.

Навън отново заваля. Градът започна да опротивява на Юел. Не това бе очаквал: навалица, шум, високи цени и непрекъснат дъжд.

Освен това го мъчеше и мисълта за откраднатата раница. Градът му бе изпратил Черната вълна да го посрещне с подигравателна усмивка.

— Време е да хапнем — напомни Самюел. — Докато вървяхме, видях една бирария.

Забързаха под дъжда и влязоха в заведението. Вътре Юел се почувства у дома си, като в бирарията в родното си градче, където понякога ходеше да продава вестници или да прибира Самюел. Сервитьорките носеха същото черно-бяло облекло като Сара. И миризмата беше същата: на кисело, на прогизнали от дъждовна вода вълнени дрехи и цигари. Седнаха на една маса. Юел се притесняваше за цените. Приближи се сервитьорка и им остави менюто. Юел се надвеси над масата, за да види не какво предлагат, а колко струват ястията.

— Телешко рагу — прочете Самюел. — Изглежда хубаво и евтино.

Юел не обичаше телешко рагу, но не възрази. Нахраниха се. Дъждът спря. Някой отвори вратата и момчето видя, че е изгряло слънце.

По време на обеда не разговаряха. Юел продължаваше да се измъчва заради раницата. И Самюел бе потънал в мисли. Плати и прибра портфейла в джоба на палтото си.

— Ще трябва да се сдобием с карта на града. После ще намерим сградата, където работи тя.

— Няма ли първо да потърсим къде живее? — учуди се Юел.

— Не, в жилищните сгради непрекъснато влизат и излизат хора, а зад тезгяха в магазин стои един продавач.

— Нали уж каза, че ще я познаеш?

— Да, но не мога да съм напълно сигурен, затова предпочитам да играя на сигурно.

„А най-сигурно би било изобщо да не бяхме идвали тук“ — помисли си гневно Юел. Отново се сети за раницата и за Черната вълна.

Влязоха в книжарница да купят карта. Избраха най-евтината. После седнаха на суха пейка в парка и я разгънаха. Намериха площад „Медборяр“, а после и мястото, където седяха в момента.

— Тук някъде трябва да има трамвайни линии — огледа се Самюел.

Юел обаче забеляза друго: ако продължат да вървят, малко по-нататък ще минат покрай водата и лодките.

— Хайде, да се поразходим — предложи той. — Сигурно е наблизо, а и още е рано.

Посочи часовника пред едно часовникарско ателие. Дванайсет и седем. Самюел се изправи.

— Най-добре ти да носиш картата. Аз не се ориентирам добре.

Юел тръгна напред. От време на време сверяваше с картата, за да е сигурен, че вървят в правилната посока. След метри слязоха към крайбрежието. Там се издигаше дворецът, там се намираха мостове, хотели, музеи и — най-важното — лодки! Ала Юел не видя кораби. Имаше само малки бели платноходки за разходка, някоя и друга рибарска лодка, но никакъв по-голям плавателен съд, към чийто екипаж моряк като Самюел или младеж като Юел да се включат.

— Къде са корабите? — учуди се той. — Нали си работил тук на кораб?

— Най-вероятно са по-нататък, на пристанището „Вертахамнен“ или на „Фрихамнен“.

Юел спря, разтвори картата и потърси двете наименования. „Вертахамнен“ се намираше в съвсем друга посока.

Ще идат друг ден.

Продължиха напред.

Самюел се изпоти. Не издържаше на темпото на Юел. Непрекъснато бършеше челото си с носна кърпичка.

Юел спря на един ъгъл. Пред тях се ширна голям площад — като поляна насред гъста гора.

— Пристигнахме — констатира Юел, след като провери в картата. — Това е площад „Медборяр“.

Самюел си прехапа долната устна. Неволно Юел направи същото. Дразнеше се, че подражава на баща си, но му идваше отвътре. На площада имаше кафене.

— Ще седна да изпия чаша кафе — рече Самюел. — И нещо студено. През това време ти ще обиколиш и ще намериш магазина.

— Няма ли да го потърсим заедно?

— Ще се справиш по-бързо сам.

Юел остави баща си в кафенето и се отправи на най-важното си разузнаване. Мисълта, разбира се, беше детинска, но той бе решил да се държи като дете, докато не се почувства възрастен.

Изведнъж спря.

Осъзна къде минава границата.

Детското му съзнание щеше да изчезне на брега на една река. Съвсем скоро му предстоеше да се изправи пред нея и да заяви:

— Мамо Йени, ето ме. Аз съм Юел.

Обиколи площада. Изпитваше тревога. В далечината виждаше баща си в кафенето. Усещаше, че се приближава до мама Йени. Ако написаното от Елинур отговаряше на истината, разбира се. Но как иначе?

Крачейки бавно, оглеждаше магазините. На няколко пъти се припозна. Все му се струваше, че вижда Черната вълна. Обиколи целия площад, ала не намери нито един магазин за хранителни стоки. Намръщи се. Обиколи го повторно. Дали пък не е подминал бакалницата? Напразно.

Върна се при Самюел, който бъркаше с лъжичка в празната си чаша. Юел седна до него.

— Няма такъв магазин.

— Какво? — учуди се Самюел. — Как така няма?

— Нали ти казвам. Няма. Какво пише точно в писмото?

— Йени работи в бакалница на площад „Медборяр“.

— Елинур откъде знае?

— Ако не е сигурна, не би го написала.

— Носиш ли писмото?

— Не, оставих го вкъщи.

— Защо?

— Помня всичко. Прочетох го безброй пъти. Почти го научих наизуст.

Изневиделица в душата на Юел се прокрадна безпокойство, сякаш го прониза внезапен студен вятър.

Не знаеше откъде се бе появило това усещане, но беше сигурен, че нещо не е наред.