Хенинг Манкел
Пътуване до края на света (15)

13

През една късна зимна вечер Юел слезе от влака в родното си градче. Посрещна го страшен студ. Термометърът на гарата показваше 31 градуса под нулата. Придърпа шала над устата и носа си. Единствен той слезе от влака. Началникът на гарата махна на машиниста да потегля и веднага се прибра на топло.

Юел носеше моряшка раница — купил си я бе в Нарвик. Вътре беше натъпкал дрехите си и подаръците от Либерия.

Тръгна по познатия път към реката. Толкова пъти бе минавал оттук пеш или с велосипеда, а сега сякаш минаваше за пръв път.

Бързаше. По време на дългото пътуване от Нарвик тревогата му непрекъснато растеше. Прочете писмото от Самюел поне стотина пъти. Помъчи се да се убеди, че баща му е бил пиян, докато го е писал; пиян и сам в кухнята, обграден от загорели тенджери. Имал е нужда Юел да се прибере и да ги измие.

Ала знаеше, че Самюел не би седнал да пише писмо пиян. Затова се опита да се успокои с друга мисъл: Самюел сигурно е преувеличил и болестта не е чак толкова страшна. Нали често си въобразяваше, че е по-зле, отколкото е в действителност. Ала дълбоко в себе си Юел се досещаше каква е истината. Подозираше я още от мига, когато Самюел се прибра от болницата онзи път в Стокхолм. Баща му бе смъртно болен.

Завтече се към къщи, колкото го държаха краката. Студеният въздух стържеше в дробовете му.

Изведнъж се спря.

Ами ако Самюел вече е издъхнал? Дали не са го приели в болница? Ускори още крачка. След малко щеше да зърне къщата и да разбере дали вътре свети.

По пътя не срещна никого. От двете му страни се издигаха високи снежни преспи.

Още двайсетина метра и ще види къщата. Боеше се от това, ала хукна. Прозорецът на кухнята светеше. Значи Самюел е още жив и не е в болница, а вкъщи.

Юел спря да тича. Имаше нужда да се подготви за срещата. Какво ли го очаква у дома? Какво ще му каже Самюел, когато се появи на вратата и започне да удря ботуши в пода, за да свали полепналия сняг? Юел не му бе пратил вест за пристигането си.

Влезе в двора. Преди година беше спал тук, навън, под снега. Тогава бе решил да се калява, за да стане столетник. Поклати глава. Сега не би направил подобна глупост. Отвори вратата и се ослуша. Качи се по стълбите и влезе вкъщи. Пак се ослуша. От кухнята не се чуваше нищо. Май трябваше да почука. Самюел не очакваше посетители и можеше да го помисли за крадец. Вратата към стаята му беше отворена. Радиото не работеше, но отвътре се виждаше светлина. Юел остави раницата си върху кухненския под. В мивката нямаше нито загорели тенджери, нито празни бутилки от алкохол.

Свали си шапката и ръкавиците и влезе при Самюел. Той лежеше в леглото си. Беше буден. Усмихна се:

— Ето те и теб! Бях сигурен, че ще дойдеш, само не знаех кога.

— Тръгнах веднага, след като получих писмото.

Върху масичката до леглото на Самюел стояха наредени множество шишенца с лекарства. Той изглеждаше много блед и не се бе бръснал няколко дни. Въпреки че се беше завил с одеяло, Юел веднага забеляза колко е отслабнал. „Сигурно не се храни както трябва — предположи той. — Откакто се е прибрал, едва ли е хапнал нещо свястно.“

Около обувките му започнаха да се образуват локвички от разтопения сняг.

— Ще отида да се събуя — рече той и тръгна към кухнята.

Придърпа стола до масата. Обувките му одраскаха пода. Звукът му беше толкова познат. Върна се при Самюел и приседна на леглото.

— Колко си пораснал! — удиви се баща му.

— Сега съм метър и седемдесет и седем.

— Значи си ме надминал.

Умълчаха се.

— Получих писмото ти — напомни Юел.

— Дано не съм те изплашил — извинително отвърна Самюел. — Ще поговорим после. Колко време мислиш да останеш?

— Не знам.

— Утре ще поговорим.

„Винаги отлага — помисли си Юел. — Самюел Гюстафсон протака важните разговори и решения, докато може. Целият му живот прилича на безкрайно заобикаляне на същественото.“

— Не знам какво има за ядене — продължи баща му. — Сигурно си гладен.

— Не съм.

— Виж в килера.

— Не съм гладен.

— Постлах ти чисти чаршафи. Очаквах те.

„Значи не е толкова болен, че да не може да се държи на краката си“ — поуспокои се Юел.

— Получих писмото ти — повтори.

— Дано не съм те изплашил.

„Цяла вечер ли ще повтаряме едно и също? Аз ще го питам, той ще отговаря уклончиво. Така доникъде няма да стигнем.“

— Хайде да почакаме до утре — предложи отново Самюел. — Сигурно си изморен.

— Не, няма да чакаме до утре. Искам още сега да разбера какво ти е.

Самюел кимна.

— Нали си спомняш, че през лятото ме заболя стомахът и ходих в болницата?

— Да. Обещаха ти да ти изпратят писмо с резултатите от изследванията.

Самюел не бързаше да продължи. Юел се разтрепери от страх. Приближаваха до отговора защо Самюел го помоли да се прибере веднага.

— Изпратиха ми писмо — потвърди той, сякаш всяка дума му костваше усилие.

— И какво пишеше вътре?

— Че изследванията не са добри. Съветваха ме незабавно да се обърна към лекар. Така и направих. Показах резултатите на главния лекар в нашата болница и той ми каза, че имам рак. Не използва тази дума. Цироза на черния дроб — така се изрази. Заболяването е нелечимо.

Кръвта започна да пулсира в главата на Юел. Самюел умира! Юел вече не трепереше. Цялото му тяло изстина.

— Заболяването не се лекува — повтори Самюел. — Сега не мога да работя и по цел ден лежа.

Юел не знаеше какво да каже.

— А кой пазарува? — попита все пак.

— Сара намери човек, който да ми носи нужните неща. През ден се отбива медицинска сестра. В скоро време ще се наложи да постъпя в болница.

— Боли ли те стомахът?

— Малко, но не като в Стокхолм. — Самюел извади слабата си ръка изпод одеялото и посочи шишенцата: — Предписаха ми лекарства.

— Но нали каза, че болестта не се лекува?

— Така е. Лекарствата само облекчават болката.

— Какво друго казаха лекарите?

— Нищо. Щом не се лекува, значи това е положението.

— Ще умреш ли?

Юел се стресна от собствените си думи. За негова изненада Самюел се разсмя:

— Няма да умра — отвърна. — Е, поне не сега, докато си тук. Може да се живее с нелечима болест. През последните дни дори се чувствам по-добре. Може пък да ми мине, кой знае?

— Може — кимна Юел.

— За бога, хората живеят без крака и ръце — продължи Самюел. — Защо аз да не се оправя без черен дроб? Ти как мислиш?

Юел се питаше дали баща му го моли за утеха, или е убеден, че може да живее без черен дроб. Само кимна в знак на съгласие.

Самюел се надигна в леглото.

— Все нещо ще е останало за ядене.

— Не съм гладен.

— Не искаш ли поне чаша кафе? Тъкмо ще ми разкажеш за преживелиците си.

— Ще почака до утре.

— Прав си. — Самюел отново се отпусна върху възглавниците. — Ще почака. Малко съм изморен.

— Искаш ли да ти донеса нещо?

— Вода. Нищо друго.

Юел взе чашата и отиде да я напълни в кухнята. Може пък наистина човек да оцелее и без черен дроб. Юел не знаеше каква задача изпълнява всъщност този орган, нито къде се намира. В стомаха?

Занесе чашата на Самюел и се върна в кухнята да извади тарамбуката от багажа си. Неголяма, тя представляваше издълбан пън, покрит с кафява кожа. Самюел си сложи очилата и я разгледа внимателно.

— Хубава е.

Предпазливо започна да потупва по кожата с пръсти.

— Много приятен звук. Истинска тарамбука.

Юел се питаше защо я купи. Толкова ли не успя да измисли друг подарък за Самюел?

— Може пък да се науча да свиря на тарамбука на стари години.

— Мислех да ти купя маймунска кожа, но не ми остана време — оправда се Юел.

— Подаръкът е чудесен — успокои го Самюел. — Винаги съм искал да имам африканска тарамбука.

Знаеше, че не е вярно. Баща му го каза от признателност. Юел остави тарамбуката върху пода.

— Утре искам да ми разкажеш всичко. А сега ще поспя. От тези лекарства постоянно ми се спи.

— Ще говорим утре.

— Когато не ме хваща сън, си представям, че къщата е кораб. Чувам как котвата се вдига и корабът напуска пристанището. — Поклати глава. — Понякога се държа като дете.

— Лека нощ — Юел стана.

— Радвам се, че дойде. Утре ще си поговорим повече.

— Да.

Юел се прибра в стаята си. Всичко там си беше постарому: леглото, масата, столът, будилникът, пердетата. Точно както ги бе оставил. Сякаш оттогава беше изминала цяла вечност. Легна си. Стената до главата му изпука. Студът пееше в дървото под тапета. Самюел страдаше от нелечима болест на черния дроб, ала вярваше, че ще може да живее без него. Не изглеждаше изплашен. Кой не изпитва страх от смъртта? Недоумяваше как така баща му не се бои. Ослуша се. Не се чуваше хъркане. „Самюел е сънувал същото като мен: че къщата е кораб, а апартаментът — команден мостик; отвържат ли платната, се спуска по реката към морето. Капитан Самюел Гюстафсон и помощник-капитан Юел Гюстафсон. Баща и син, способни да управляват кораба и при най-тежките бури.“ Чудеше се как така двамата със Самюел са сънували едно и също и са превърнали тази накривена на една страна къща в кораб.

Стана и отиде на пръсти в кухнята. Самюел бе изгасил лампата в стаята си. Вратата беше открехната, точно както я остави Юел. Баща му още не бе започнал да хърка, но по дълбокото му дишане се чуваше, че е заспал. Юел се сви в прозоречната ниша както едно време, но едва се побра. Уличната лампа осветяваше безлюдния път. Термометърът показваше 32 градуса под нулата. Разгарът на зимата. Потръпна. Сети се за Либерия, за Милена.

Неусетно заспа. Събуди се, защото му се схвана кракът. Отначало не разбра къде се намира. После си спомни. От стаята на Самюел долиташе хъркане. „Трябва незабавно да разбера дали човек може да живее с нелечимо болен черен дроб.“

На сутринта се събуди от дрънчене в кухнята. Самюел приготвяше каша. Не се беше облякъл, само си бе наметнал халата над пижамата.

— Тенджерата се мие със студена вода — засмя се той.

Докато го гледаше, Юел отказваше да приеме, че баща му страда от опасна болест. Нелечима — да, но опасна?

След закуска Самюел пожела да си поговорят за първите впечатления на Юел от моряшкия живот.

— По-късно — отклони подканата Юел. — Първо имам да свърша малко работа.

Навън студът не бе отпуснал здравата си хватка. Юел тръгна към болницата. По улиците бяха наизлезли хора, ала той изобщо не ги забелязваше. Забил брадичка в яката си, вървеше бързо и без да се оглежда. Изведнъж спря. Защо отива в болницата? Имаше и по-лесен начин да разбере какво представлява черният дроб. Обърна се и пое в противоположната посока.

Спря пред месарницата в покрайнините на градчето. Миналото лято беше работил там като момче за всичко. Познаваше и собственика, и повечето колячи. Изтупа ботушите си от снега и влезе вътре. Собственикът, Херберт Лундгрен, имаше пъпки по лицето, въпреки че беше на шейсет. Посрещна Юел в бяла манта и шапка с козирка.

— Ама това ти ли си? Не плаваш ли по море?

— Прибрах се да видя Самюел.

— Чух, че е болен — намръщи се Херберт Лундгрен. — Как е?

— Добре, но съм дошъл за друго. Какво представлява черният дроб?

— Черният дроб ли?

— Къде се намира и каква задача изпълнява?

— Защо питаш?

— Черният дроб на Самюел е неизлечимо болен.

Херберт се умълча.

— Самюел обаче смята, че може да живее въпреки болестта.

— Сигурно — уклончиво отвърна Херберт. — Не съм лекар, не мога да кажа.

— Къде се намира черният дроб?

Херберт посочи дясната част на корема си.

— Само това ме интересуваше.

Юел си сложи шапката и започна да увива шала около врата си.

— Трябва да го приемеш — добави Херберт.

— Кое? — изгледа го въпросително Юел.

— Нищо, нищо.

Юел излезе с бавни стъпки. Навън бе започнало да просветлява. Слънцето грееше над хребетите около градчето. Юел се питаше какво ли искаше да каже Херберт с тези думи. „Самюел ще се оправи, стар морски вълк като него не се предава току-така“.

Отби се в бакалницата на Енстрьом. Вътре нямаше клиенти. Жената на съдържателя го посрещна зад тезгяха.

— Юел! Не си ли по корабите?

— Прибрах се за малко. Самюел е болен.

— Разбрах. Бедничкият.

— Ще се оправи. Черният му дроб малко се е повредил.

— Така става, когато човек пие толкова много.

Ядоса се. Какво я засяга жената на Енстрьом колко пие Самюел?

— Алкохолът се наслагва по черния дроб — обясни тя.

— Самюел се чувства по-добре — сопна се Юел. — Картофи и бурканче сладко.

Гневът му не премина лесно. Чак вкъщи, когато влезе в коридора и от кухнята се чу звук, забрави колко се бе ядосал. Първо Юел не разбра откъде идва топуркането, ала после се сети: Самюел свиреше на тарамбуката. Пръстите му барабаняха по кафявата кожа.

„Няма да умре — помисли си обнадежден Юел. — Мъж, който става от леглото си, за да посвири на африканска тарамбука, не може да е толкова тежко болен.“ Изкашля се и тропна няколко пъти по пода със заснежените си ботуши. Звукът секна. Изчака няколко секунди и отвори вратата на кухнята.

Самюел го посрещна, седнал на обичайното си място до масата. Беше се избръснал, а устните му се разтеглиха в усмивка.

— Радвам се, че се прибра. Имаме да си говорим за толкова много неща. Вече съм доста по-добре.

Вечерта извадиха старите морски карти. Юел приготви вечеря. Самюел хапна съвсем малко, но похвали гозбата. После Юел изми чиниите и свари кафе. Разказа на баща си за пътешествията си. Премълча случката с жената от Амстердам, ала не пропусна да спомене Милена — момичето, което переше дрехите му в Либерия.

Цяла вечер Самюел не го попита нищо за Йени. Юел също не отвори дума за нея. Щом баща му не желае да слуша за нея, така да бъде.

— Ще ми омръзне да пътувам до Нарвик и обратно — рече Юел. — Мисля да пиша на кораби, които пътуват на юг.

— Да — съгласи се Самюел. — Като че ли удари и моят час да се кача на кораб.

Юел не знаеше да вярва ли на ушите си. Нима Самюел наистина възнамеряваше да плава? Нима беше нужно да се разболее от нелечима болест, за да осъзнае, че е крайно време да захвърли триона и брадвата?

— Сериозно ли говориш?

— По-сериозен не съм бил през целия си живот. Почувствам ли се малко по-добре, тръгвам.

— Може двамата с теб да се качим на един и същи кораб.

— А после ще слезем на остров Питкерн, преди да сме се усетили.

— Кога ще се почувстваш по-добре?

— Скоро.

— След месец?

— Горе-долу.

— Но нали болестта не се лекува?

— Да, но не личи.

На Юел още не му се вярваше всичко това да е истина. В главата му сякаш звучеше предупредителна сирена и известяваше, че в мъглата има и нещо друго, което още не е видял.

Усещането от хотел „Гарванът“. Писмото. Самюел е смъртно болен.

Юел прогони тази мисъл.

Самюел наистина изглеждаше по-добре от предната вечер.

След полунощ Самюел отиде да си легне. Юел остана още малко, надвесен над картите.

После и той си легна. На следващия ден ще започне да пише писма до други корабни дружества.

Няколко часа по-късно го събуди странен звук. Отвори очи в мрака и се зачуди какво става.

Изведнъж целият изстина.

Самюел плачеше в кухнята.