Хенинг Манкел
Пътуване до края на света (5)

3

Локомотивът потегли. Юел стоеше нащрек — да не пропусне нищо. Пътуването бе започнало. През прозореца видя как началникът на гарата Книф размахва сигналната палка. Скоростта постепенно се увеличаваше. Самюел държеше чантата върху коленете си. Влакът затрополи по моста. Юел гледаше как парапетът се изнизва през прозореца, а под моста зърна плаващите в реката дървени трупи. Самюел се изправи и застана до него. Влакът се изниза от моста и пое по лъкатушещия път на юг. Предстоеше да навлязат в гъстите гори. Досега Юел не се бе отдалечавал толкова от родния си дом. А това беше само началото.

Самюел пак седна. Бяха си намерили купе, където да пътуват сами.

— Преди Урша не вярвам да се качат пътници — отбеляза Самюел. — Ще си поспим спокойно като в спален вагон.

Юел се настани до прозореца. Влакът навлезе сред гората. Слънцето грееше. Скоростта се увеличи. Стволовете на дърветата пробягваха бързо един след друг. „Толкова са много — удиви се Юел. — И хиляда години да сече, Самюел няма да успее да ги изсече всичките.“

Вратата към купето се отвори. Влезе кондукторът. Самюел му подаде билетите.

— В Крюлбу ще трябва да се прекачите на друг влак — осведоми ги влаковият служител.

Самюел прибра билетите във вътрешния си джоб.

— До Крюлбу има още много път — обясни той на Юел. — Ще стигнем там чак утре по обяд.

Юел гледа ли, гледа през прозореца, докато му омръзна. Реши да тръгне из влака на разузнаване. Самюел се бе изтегнал на седалката и отпуснал глава върху пътническата чанта.

Юел излезе в коридора. Пи вода от общата гарафа и се спря да огледа картата на стената. С пръст проследи пътя до Стокхолм. Първо ще минат през Урша. Там горите свършват. Следват Мура, Бурленге, а малко по-нататък — Крюлбу. Там ще сменят влака. Ще са изминали доста път, но до Стокхолм ще им остава още толкова.

Юел обходи и съседните вагони. Във влака се возеха много пътници. Някои пушеха в коридора. От едно купе се разнесе песен. Юел стигна до вагоните от първа класа и дръпна вратата, но се оказа заключена. Върна се обратно. Явно пътниците с достатъчно пари да си купят билети от първа класа не искаха да ги безпокоят. Едва не се сблъска с момиче на неговата възраст, което изскочи в коридора. Лицето на Юел пламна и той се ядоса, задето издаде смущението си. Върна се при Самюел. Бяха си приготвили храна за из път — достатъчно да им стигне до Стокхолм. Юел огладня. Досега не бе хапнал нищо от притеснение, че все нещо ще им попречи да тръгнат: или Самюел ще се разколебае, или ще изпуснат влака, или Юел ще се разболее… Такива детински мисли не подхождаха на петнайсетгодишен младеж, разбира се. Юел го осъзнаваше, но не можеше да ги прогони. Такъв си беше — още дете.

— Ще хапнем ли? — попита той баща си.

— Толкова рано?

— Огладнях.

Самюел извади сандвичи, сварени яйца, картофи, термос с кафе и бутилка мляко. Юел се нахрани. Самюел не искаше да яде. През прозореца се заредиха дърво след дърво. Колелата на влака пееха, когато минаваха през сглобката между две релси.

Вечерта — Самюел спеше с чантата под главата — Юел си мислеше колко скучно и едновременно вълнуващо е пътуването. Дърветата през прозореца се нижеха едно след друго като в отегчителен филм, където не се случва нищо. И въпреки това Юел не можеше да откъсне очи от прозореца. От време на време проблясваше някое езеро или се мярваше къща. А най-много го въодушевяваше мисълта, че с всяка изминала минута, с всяка сглобка между релсите той се отдалечава от родното си градче все повече и повече. За това бе мечтал, откакто се помнеше.

Отиваха едва до Стокхолм, но тази отсечка беше първият етап от пътешествието му до края на света.

Светът хем имаше, хем нямаше край.

Кондукторът мина по коридора. Юел бе включил в списъка си и тази професия, но я зачеркна. Работата на кондуктора е несравнима с работата на моряка. Колко по-вълнуващ от коловоза му се струваше морският път, осеян с мигащите светлини на фаровете. Юел внимателно издърпа часовника от джоба на Самюел. Стрелките показваха дванайсет през нощта. Прибра го и се изтегна на седалката с лице към прозореца, за да гледа.

Навън редицата от дървета продължаваше да се ниже.

Помъчи се да си представи какво ще се случи, когато Самюел и мама Йени се срещнат. Дали тя ще му протегне ръка?

А как ще реагира, щом види Юел? Дали ще го прегърне, или само ще се ръкува и с него?

Надигна се. Писмо им бе изпратила не мама Йени, а Елинур. Защо мама Йени така и не им писа? Ами ако изобщо не желае да ги вижда? Ако новият й мъж се ядоса, че са дошли? Навярно има закон, който забранява на Самюел и на Юел да посещават мама Йени без предупреждение. Самюел не е особено осведомен за законите. Юел — още по-малко. Огледа Самюел. Възрастните са странни. Как може Самюел да спи толкова спокойно? Защо не се тревожи като него? Така или иначе баща му спеше съвсем спокойно, със скръстени над гърдите ръце.

Да не би да се моли?

Мили Боже, направи така, че Йени да се зарадва, когато ни види — мен и Юел. Амин.

Юел отново се приближи до прозореца. Влакът се клатеше, докато минаваше по криволичещия път. Между дърветата зърна езеро. Лицето на Юел се отразяваше в стъклото: момче с коса, отзад остригана почти нула номер и неизменно щръкнала отпред. Колкото и да се мъчеше да я приглади, колкото и да я мокреше, не съумяваше да се пребори с щръкналия кичур.

Ами ако мама Йени го сметне за грозен?

„Не знам какво да очаквам. Това е най-лошото.“ Отново легна на седалката. Влакът се наклони на една страна. Юел се опита да брои сглобките на релсите. И заспа.

Събуди се. Влакът не се движеше. Още с отварянето на очите си се учуди защо Самюел не е в купето. Стана и отвори вратата. Баща му стоеше в коридора. Бе свалил прозореца. Погледна Юел и му се усмихна.

— Събудих ли те?

— Защо влакът е спрял?

Клепачите му още тежаха от съня и се затрудняваше да държи очите си отворени.

— Сигурно отсреща идва влак и са дали сигнал на машиниста да изчака.

— Къде сме? Колко е часът?

— След час пристигаме в Урша.

— Гората свърши ли?

— Да — изсмя се Самюел. — Засега свърши.

— Затова ли излезе? Да погледаш последните дървета?

— Може би.

Съобрази, че баща му се нуждае от малко уединение. Навярно мислеше за мама Йени.

— Отивам пак да си легна — рече Юел, върна се в купето и заспа веднага.

Събуди се, когато сутрешното слънце вече грееше. Седнал до прозореца, Самюел пиеше кафе. Юел скочи, сякаш се бе успал за училище.

— Стигнахме ли до Урша? — попита той.

— Вече минахме Урша и Мура.

Юел погледна през прозореца. Пейзажът се бе променил. Не вярваше на очите си. Пред погледа му се простираше голямо езеро.

— Това е Силян — обясни баща му. — Красиво е, нали? Напомня за морето.

— Нали все това ти повтарям. Какво търсим в гората, щом искаш да гледаш морето?

Самюел бавно поклати глава. Не каза нищо. Юел излезе в коридора и пи вода. После закусиха. В Ретвик в купето им влезе възрастно семейство — мъж и жена. Самюел отмести чантата си, за да им направи място. Двамата старци размениха няколко думи помежду си. Говореха съвсем различно от хората в родното градче на Юел и го напуши на смях. Самюел го изгледа предупредително.

В Крюлбу Самюел и Юел слязоха. Гарата беше много голяма. Самюел се притесняваше да не объркат влака. За да се увери, че се намират на правилния перон, пита трима служители. Във вагона отминаха няколко купета, докато намерят свободни места. Юел седна до вратата. Самюел го попита нещо, но момчето се престори на заспало, защото никак не обичаше да разговарят в присъствието на непознати хора. Постепенно наистина се унесе в сън.

В Сала купето им се поосвободи. Изядоха остатъка от храната.

— Само след четири часа пристигаме в Стокхолм — рече Самюел.

На Юел тези четири часа му се сториха най-дългите в живота му. Опита се да подгони влака със силата на мисълта си, но същевременно му се искаше да го забави. Макар да очакваше с нетърпение да пристигне, още не му се щеше да пристига.

И така, влакът спря на гарата в Стокхолм. Пътниците от купето изчезнаха в тълпата. На перона цареше глъчка и оживление. Самюел и Юел не мърдаха от местата си, вкопчили се в багажа си. Върху масичката до прозореца стоеше картонената кутия със „Селестине“.

Изведнъж Самюел му се стори малък и разколебан.

„Съжалява за решението да дойдем тук — ядосано предположи Юел. — Сигурно се надява да свържат вагона ни с локомотив от другата страна и да се върне обратно при проклетите си дървета, без да слиза.“

— Хайде, ставай — подкани го Юел. — Иначе влакът ще потегли към следващата гара.

— Да — кимна Самюел. — Първо трябва да си намерим хотел.

Неведнъж Самюел бе разказвал на Юел за посещенията си в Стокхолм, но сега на Юел му се струваше, че баща му стъпва там за пръв път. Влязоха в голяма чакалня. Самюел нямаше представа накъде да тръгне. Юел се въодушеви от навалицата, започна да вика, да крещи и да дърпа баща си за дрехата. Наоколо го очакваха толкова изненади.

Самюел посочи една пейка:

— Ела да седнем. В това гъмжило не виждам накъде да тръгна.

Седнаха. Самюел продължаваше да стиска здраво чантата. Раздразнение обзе момчето. Или страх, че баща му изпуска ситуацията от контрол?

— Накъде да вървим? — попита Юел.

— Все ще намерим някой евтин хотел наблизо — отвърна колебливо Самюел.

Сякаш нещо прободе Юел и той изведнъж видя баща си смален и още по-прегърбен, с овехтели, протрити дрехи, макар да бяха най-хубавите в гардероба му, и с проклетата чанта с разръфана дръжка.

За пръв път Юел се срамуваше от баща си. Не бе изпитвал срам от него дори когато го бе влачил пиян до вкъщи.

Ето че се случи. Не искаше да има баща като Самюел.

— Къде се намира проклетият хотел? — изсъска Юел.

Самюел го погледна изненадан.

— Ще ругая, колкото си искам! — тросна се момчето.

Самюел долови гнева му и сякаш се смали още повече.

— Ще си бъдем опора — предпазливо рече той.

Раздразнението на Юел обаче още не се бе уталожило:

— Нали си бил в Стокхолм! Трябва да знаеш накъде са хотелите!

Самюел не отговори. Огледа се несигурно. После взе решение. Юел забеляза как баща му се поизправи, сякаш някой нави пружина, поставена в гръбнака му.

— Преди да направим каквото и да било, ще отида до тоалетната — заяви той и посочи табелата. — Ти ще пазиш багажа.

Тръгна към тоалетната. Юел наблюдаваше как баща му спира, за да направи път на забързани хора. Момчето придърпа чантата към себе си и сложи ръка върху разръфаната дръжка. Още изпитваше неудобство. Ами ако някой го види с тази вехта чанта? Помъчи се да си придаде невъзмутим вид, но имаше чувството, че отдалеч му личи колко чужд е на тази обстановка.

Татко Самюел се забави. Раздразнението на Юел нарастваше. Идеше му да зареже чантата и да се махне оттам, за да накаже Самюел. Ала в какво се бе провинил баща му?

Мислите бушуваха в главата му, докато се опитваше да не пропусне нищо от случващото се около него. От близкия високоговорител се носеше писклив глас, а в далечината се чуваше скърцане на локомотив.

До него на пейката седна момче, малко по-голямо от него, но облечено в костюм, с вратовръзка и черни островърхи обувки. Косата му не беше късо подстригана, а по-длъжка, сресана с помада. Виеше се на едри вълни. Юел веднага измисли прозвище на непознатия: Черната вълна̀. Отмести се настрани. „Само дано не ме заговори“ — помисли си. Момчето, разбира се, направи точно това:

— Здрасти.

— Здрасти — отвърна Юел.

Черната вълна го изгледа любопитно. Юел хвърли бърз поглед към тоалетната. Молеше се Самюел да не се появи. Само допреди секунди се дразнеше, че баща му се бави, а сега му се струваше по-добре да се позабави още.

— Ще пътуваш ли? — поинтересува се Черната вълна и си приглади косата.

— Та аз току-що пристигнах — промърмори Юел.

Черната вълна продължаваше да го изучава с поглед. Извади кутия цигари и предложи на Юел:

— Пушиш ли?

— Не — отвърна Юел и се запита защо бе отказал. Колко ще му навреди една цигара?

Черната вълна запали и издуха кръгче дим.

— Откъде си? — попита.

— От Северна Швеция.

— Личи си по говора ти. Много, ама много си личи. „От Северна Швеция“ — изимитира го момчето и се засмя незлобливо, а гърдите му изхриптяха като дробовете на върл пушач. — Чакаш ли някого?

— Да, баща ми.

— Къде е?

— В тоалетната.

— В кенефа? Аха! Старецът се е отбил там да си накваси гърлото.

Юел подскочи като ужилен. Откъде знае Черната вълна, че Самюел пие? Ами ако баща му наистина се е затворил в тоалетната точно затова?

— Ще ида да го доведа — рече той. — Налага се да побързаме.

— Щом казваш — вдигна рамене момчето. — Отивай, аз ще ти наглеждам багажа.

Преди да пусне чантата, Юел се сети за разръфаната й дръжка. Не искаше за нищо на света Черната вълна да я види.

— Ще взема чантата, а ти пази раницата.

Черната вълна се усмихна. „Какъв късмет извадих — помисли си Юел. — Срещнах момче, готово да ме почерпи с цигара и да ми пази багажа.“ Сега щеше да носи само чантата на Самюел и кутията със „Селестине“.

— Няма да се бавя — обеща Юел и се отправи към тоалетната.

Вътре се огледа. Пред него имаше две редици кабини. Повечето врати бяха затворени. Къде ли бе баща му? Юел се питаше дали да не си излезе. Нека Самюел дойде когато прецени. Реши обаче все пак да каже на баща си, че отвън Черната вълна пази багажа.

Изчака малко. Няколко души излязоха от кабините. Колко изпражнения поглъщат тоалетните на ден? Напуши го на смях. Чистачът в тоалетната го изгледа мнително:

— Чакаш ли някого, момче?

— Да, баща ми.

Вратата на кабината в дъното се отвори и оттам излезе Самюел. Отначало изобщо не забеляза Юел. Насочи се право към умивалника. Изглеждаше изморен. После се обърна и видя сина си.

— Къде ти е раницата? — попита.

— Отвън. Едно момче я пази.

— Какво момче? — смръщи вежди Самюел.

— Невинаги се налага да знаеш имената на хората — тросна се Юел, смутен, задето дори не попита Черната вълна как се казва. — Обеща да я наглежда, докато вляза да те търся.

— Имам малко лениви черва — оправда забавянето си Самюел и изгледа строго Юел. — Защо си оставил раницата на непознат?

Искреното безпокойство на Самюел притесни Юел не на шега.

Двамата излязоха от тоалетната и какво да видят — на пейката нямаше нито раница, нито момче.

— Къде ти е багажът? — попита Самюел.

Очите на Юел се напълниха със сълзи. Посочи пейката с пръст:

— Оставих го тук… Изчезнал е с раницата ми.

— Много лоша работа — въздъхна Самюел. — Не бива да вярваш толкова лекомислено на всеки срещнат. Задигнал е раницата, как иначе.

Юел се мъчеше да преглътне напиращите сълзи. Осъзнаваше колко глупаво беше постъпил. Черната вълна го бе заговорил с целта да му открадне чантата, картонената кутия и раницата. Веднага бе разбрал, че Юел идва в града за пръв път. И какво го попита? „Ще пътуваш ли?“ А Юел отвърна: „Та аз току-що пристигнах. От Северна Швеция“. Как можа да постъпи толкова глупаво?

— Лоша работа — повтори Самюел. — Ще трябва да намерим полицейски участък и да съобщим за кражбата.

— Може да е тук някъде — изрази надежда Юел.

— Не е, бъди сигурен.

— За какво му е моята раница? Там има само стари дрехи.

— И да се питаме, няма да получим отговор — отвърна Самюел и тръгна с решителни крачки към полицай, който обикаляше из чакалнята.

Обясни му какво се е случило и Юел забеляза промяна у баща си. Самюел вървеше по-самоуверено. Полицаят ги отведе до близкия участък. Негов колега записа как изглежда раницата и какво има вътре. Накара Юел да опише външния вид на Черната вълна.

Юел бе запомнил ризата, костюма, вратовръзката и островърхите обувки.

Накрая полицаят подаде на Самюел някакъв документ да го подпише.

— Тук нямаме адрес — поясни бащата на Юел. — Дошли сме на гости.

— Тогава ще се наложи пак да дойдете в участъка, за да разберете дали сме заловили крадеца — заключи полицаят.

Самюел и Юел се върнаха в чакалнята на гарата. Юел се огледа.

— Няма да го намерим сами. Офейкал е — обади се баща му.

— Вътре беше четката ми за зъби. За какво му е моята четка?

— Трябва да си намерим хотел — смени темата Самюел. — А после ще излезем да ти купим дрехи.

— Нищо не ми трябва.

— Не бива да забравяме защо всъщност сме тук — напомни угрижено Самюел. — За щастие не изгубихме „Селестине“.

Излязоха на улицата. Юел се стъписа от натовареното улично движение. Самюел се огледа. Тръгнаха.