Хенинг Манкел
Пътуване до края на света (7)

5

Студеният вятър отмина. После двамата се скараха. На Юел му беше пределно ясно, че трябва незабавно да открият къде живее Йени. Самюел обаче предпочиташе да изчакат.

— И какво да чакаме? — попита Юел. — Бакалницата от писмото на Елинур не съществува. Вероятно и къщата на мама Йени е измислица.

— Грешиш — поклати глава Самюел и поръча кафе на сервитьорката.

— Току-що изпи една чаша — отбеляза недоволно Юел.

— Кафето беше слабо.

— Докато намерим къщата, ще се свечери.

— Няма закъде да бързаме, а и оставихме „Селестине“ в хотела.

Юел усети внезапен прилив на гняв. Много неща му се струпаха: Черната вълна му задигна раницата, пристанището „Вертахамнен“ се намираше в съвсем друга посока, бакалницата вероятно изобщо не съществуваше, Самюел пиеше кафе след кафе… Студеният полъх отпреди малко разтревожи Юел. Нещо не беше както трябва. В писмото от Елинур имаше нещо гнило, но Юел така и не го прочете.

— Изпий си кафето и да тръгваме — подкани той баща си.

Самюел не реагира. Юел стана:

— Сам ще открия къщата на мама Йени.

— Сядай — нареди Самюел. — Ще почакаме до утре.

— Защо винаги чакаме?

— Скоро ще завали. — Самюел посочи към небето.

— Нали оттук минават трамваи и автобуси.

— Да, но знаеш ли кой номер ни трябва?

— Ще попитаме някого и ще разберем.

Самюел остави чашата върху чинийката.

— Ще стане както аз казвам. Ще изчакаме до утре — отсече той.

Поеха към хотела. Самюел вървеше отпред, Юел го следваше на няколко метра. Стигнаха до двореца и рукна пороен дъжд. Нямаше къде да се скрият. Прибраха се в стаята мокри до кости. Юел се подсуши и облече една от ризите на баща си. Просна панталоните си върху радиатора. Чувстваше се като пленник. Без сухи панталони нямаше как да излезе оттук. Седна на ръба на леглото и внимателно разгъна мократа карта. „Йостьота“ — улицата, където живееше мама Йени — се намираше съвсем близо до кафенето, но Самюел не пожела да я потърсят днес.

Юел знаеше, че причината за решението му не е дъждът.

Откакто се бяха прибрали в хотелската стая, Самюел не отронваше дума. Легна и след малко заспа. Юел, седнал с гръб към него, го разбра по хъркането. Изведнъж, незнайно откъде, му хрумна идея. Изправи се предпазливо от скърцащото легло, за да не събуди баща си. Чантата на Самюел стоеше разтворена върху пода. Юел я прерови. Нито следа от писмото на Елинур. Провери и в джобовете на дрехите му. Не откри нищо.

Самюел наистина бе оставил писмото вкъщи. Погледна през прозореца. Почувства се гузен, задето не бе повярвал на баща си. Навярно Самюел просто се притесняваше от предстоящата среща с Йени и се нуждаеше от време, за да събере смелост. Но защо вместо да признае истината, непрекъснато се криеше зад чаши с кафе? Момчето опипа панталоните върху радиатора. Бяха поизсъхнали. После погледна Самюел. Гърдите му се повдигаха равномерно. Явно спеше дълбоко.

Юел не издържаше повече в хотелската стая. Обу си панталоните и подгизналите обувки. Сухи чорапи взе от чантата на Самюел.

В джоба на сакото му намери молив. Откъсна крайчето на картата и написа бележка на баща си:

Излизам за малко. Няма да се изгубя, не се притеснявай.

Остави бележката върху масата, отвори внимателно вратата и се шмугна в коридора. Долу, на рецепцията, плешивецът спеше. Вратата към улицата стоеше отворена. На стената до рецепцията висеше голяма карта на Стокхолм. Юел зашари с пръст по нея. „Вертахамнен“ се намираше доста далеч от хотела. Бръкна в джоба на панталоните си да провери колко пари има. Деветнайсет крони. Взе решение. Докато Самюел спи, ще отиде до пристанището, където акостират големите кораби. Но кой автобус или трамвай ще го заведе дотам? Разстоянието беше твърде голямо да стигне пеш.

Върху плота на рецепцията имаше звънец. „Гост съм на хотела — помисли си Юел. — Плащам си, за да живея тук.“ И удари с длан по звънеца. Пронизителният звук стресна мъжа, той изпусна вестника и отвори очи. Погледна гневно Юел.

— Не е нужно да счупиш звънеца, за да те чуя. Нали съм пред теб.

Юел се изплаши от тона му и се изчерви. После се ядоса на реакцията си.

— Интересува ме как да стигна до „Вертахамнен“. Първо позвъних съвсем леко, но вие не се събудихте.

Плешивецът огледа Юел с нескрито недоверие. „Разбра, че го лъжа — притесни се Юел. — Ще ни изхвърли от хотела — и мен, и Самюел.“ Мъжът зад рецепцията обаче явно забрави за звънеца.

— На площад „Стюреплан“ ще се качиш на трамвай в посока Рупстен и ще слезеш на последната спирка.

Телефонът иззвъня. Мъжът вдигна слушалката. Юел се приближи до картата на стената да види къде се намира „Стюреплан“. За няколко минути ще стигне пеш дотам.

Излезе на улицата. Ръмеше ситен дъждец, но спря, когато Юел стигна до площада. Потърси спирката. Не му се наложи да чака дълго трамвая. Качи се, купи си билет и седна. Слезе на последната спирка. И наистина се озова на пристанището — точно където искаше. Вляво от дълъг мост се намираше товарен кораб. Капаците на трюма бяха вдигнати. Огромни гребла изнасяха нещо черно и димящо. Въглища? Или желязна руда? Юел се приближи, за да прочете името на кораба: „Карнас“. Към кея водеше мостик. На релинга пушеше мъж с готварска шапка. Юел не можеше да стигне до кораба, защото на кея имаше преграда, но така или иначе „Карнас“ се издигаше пред очите му и сякаш ги очакваше — него и Самюел. Момчето изгуби представа за времето. Прехласна се по кораба. Представяше си как двамата с баща му вървят по мостика: първо Самюел, след него Юел.

Неочаквано до него застана възрастен белокос мъж с лула в устата. Юел се сепна. На едната длан на непознатия забеляза татуирана котва.

— Май нещо си се размечтал? — усмихна се сърдечно мъжът с почти беззъбата си уста.

— Само гледам — отвърна Юел.

— Да не би да си представяш как се качваш по мостика.

Юел изгледа изумен стареца. Нима чете мисли?

— Когато човек иска да стане моряк, му личи отдалеч — продължи мъжът. — Нещо в погледа на пътешествениците по душа винаги ги издава. Някога и аз като теб гледах замечтан корабите в Норшопинг.

Изтръска лулата си и смигна на Юел.

— Прав ли съм?

— Да.

— Как се казваш?

— Юел.

— Аз съм Брур Рюне Теодор Андершон. Накратко Брюнте. Като коня от онази песен. Моряците и конете имат нещо много общо.

— Ти моряк ли си? — попита предпазливо Юел.

— Бях — отвърна Брюнте. — Ала преди три години се сбогувах с морето след четирийсет и четири години служба. Мислех, че ще се почувствам свободен, а всъщност ме обзе празнота. Затова обикалям и гледам корабите. Ти мечтаеш за бъдещето, аз тъгувам по миналото. Какво да се прави!

— Баща ми е бил моряк, но сега работи като дървосекач — сподели Юел.

— Какво да се прави — повтори Брюнте.

— Как се става моряк? — поинтересува се Юел.

— Питай баща си.

— Не искам да питам него, питам вас.

— Какво да се прави: така е с бащите, често синовете предпочитат да искат съвет от другиго — кимна замислено Брюнте. — Първо, трябва да си извадиш моряшка книжка. За целта ще се наложи да минеш на лекарски преглед. Като се сдобиеш с книжка, ще отидеш в Моряшката посредническа служба да провериш какви свободни места има. Сигурно искаш да станеш капитан, а?

— Не знам. Искам да стана моряк.

От лулата се чу нещо като сърбане.

— Започни с моряк, пък после ще видиш. Времето ще покаже. Някои искат да работят в машинното отделение, други — на кърмата, трети — на палубата. Има и такива, които нямат търпение да стъпят на сушата.

Юел слушаше внимателно Брюнте, за да не се налага после да разпитва Самюел.

— На флага на „Карнас“ се вижда, че е собственост на корабостроителното дружество в Гренгесберг.

— Откъде идва и накъде отива?

— Най-вероятно идва от Англия или от Нарвик. Сигурно ще отпътува за Либерия или за Белгия.

Юел знаеше, че Нарвик се намира в Норвегия, а Белгия — в Европа. Но Либерия? Къде се намира Либерия? Прииска му се да попита Брюнте, ала се въздържа, за да не се изложи.

Брюнте прибра лулата в джоба си и се прозина.

— Когато остарее, човек се изморява бързо. Какво да се прави. Време е за следобедна дрямка.

Кимна за сбогом на Юел и си тръгна. Вятърът развяваше белите му коси. На Юел му се искаше да му зададе още много въпроси, но поне разбра най-важното: как се става моряк. Постоя още малко да погледа как греблата изпразват трюма.

Върна се на спирката и се качи на трамвая. В хотелската стая Самюел го чакаше, седнал на леглото.

— Къде беше? — попита той. — Притесних се.

— Нали ти оставих бележка. Ето че се прибрах.

Юел нямаше никакво желание да му разказва къде е ходил. Нека го изненада, когато в скоро време стане ясно, че знае как се става моряк.

— Заспал съм, без да се усетя. Сънувах нещо, но го забравих — сподели Самюел.

„Сънувал си гори, брадви, триони и дървета, които чакат да бъдат отсечени — ядосано си помисли Юел. — На теб не би ти се присънило, че вървиш по мостик към кораб, потеглящ за Либерия.“

— Къде се намира Либерия?

— Защо питаш? — изненада се Самюел.

— Пред хотела някакъв мъж каза, че бил оттам.

— С чернокож ли си говорил? — усъмни се баща му. — Той знаеше ли шведски?

Юел едва не се плесна по челото. Как можа да забрави! Та нали уж беше най-добрият в класа по география. Как можа да забрави, че Либерия се намира в Африка!

— Май не беше от Либерия, а от Ливан или от Линшопинг. Говореше много завалено.

— Какво искаше от теб?

— Да ми продаде вестник. Коледен вестник.

— Посред лято?

Юел осъзна, че се оплете в собствените си напълно ненужни лъжи. Налагаше се да се измъкне от положението, и то веднага.

— Вестникът беше от миналата година и той го даваше евтино, но аз му отказах.

— Време е да хапнем нещо — поклати глава Самюел и стана. — Искаш ли после да отидем на кино?

Юел остана силно изненадан. За пръв път баща му предлагаше да отидат заедно на кино. Самюел не стъпваше на такива места.

— Защо? — попита Юел.

— Как защо? Да се позабавляваме. Нали сме на екскурзия.

— Мислех, че дойдохме тук, за да намерим мама Йени и да разгледаме корабите.

— Това ще почака до утре. Днес няма да понеса да се срещна с нея. Нека да събера сили до утре.

Юел го разбираше. Стана му съвестно, задето упреква баща си. Самюел се страхуваше. Настояваше да отложат срещата с мама Йени не от мързел, а от страх.

— Добре. Ще почакаме до утре — съгласи се Юел.

Вечеряха в бирарията, където обядваха. После се разходиха по широка улица с много киносалони. Юел остави на Самюел да избере къде да гледат филм.

— Кърк Дъглас май е известен — рече Самюел. — Филмът сигурно ще е хубав.

На Юел не му хареса. На екрана не се случваше нищо. Доскуча му. През цялото време си представяше, че вижда на екрана себе си, докато върви по мостик.

— Много хубав филм — отбеляза Самюел, когато излязоха на улицата.

Юел мълчеше. На път за хотела спряха да си купят кренвирши. Юел започна да се тревожи дали парите, които Самюел е взел, ще им стигнат. На хотелската рецепция завариха не плешивеца, а дебела жена.

— Искате ли утре да ви събудя по телефона? — попита тя.

— Няма нужда — отвърна Самюел. — Ще се събудим сами.

Самюел заспа още щом изгасиха осветлението, но Юел дълго стоя буден. През процепа между пердетата влизаше светлина от уличните лампи, а отвън нахлуваше и шум. У дома вечер всичко утихваше. Чуваше се само пукането на стените.

Светлината падаше върху „Селестине“.

„Какво ли прави сега мама Йени? — питаше се Юел. — За какво ли мисли? Едва ли за Самюел. Сигурно не мисли и за мен. Изобщо не подозира колко сме близо до нея.“

Придърпа завивката до брадичката си и се опита да заспи. Ала сънят отказваше да го споходи. Дълго се мята наляво-надясно в леглото и накрая стана. Нямаше смисъл да се мъчи повече. Погледна часовника на Самюел: единайсет и петнайсет. Приближи се до прозореца. Погледна отново картината на стената. Младият мъж свиреше, а жената стоеше до дървото. Юел повдигна предпазливо пердето. Дъждът беше спрял.

Изведнъж му хрумна, че нощта го зове. Спомни си безбройните си тайни нощни походи из родното градче. Какво му пречи тази нощ да тръгне по следите на мама Йени?

Облече се тихо и написа нова бележка на баща си. За да е сигурен, че Самюел ще я види, я остави върху възглавницата си.

Не мога да заспя. Излизам. Няма да се бавя.

Толкова. Не уточни кога излиза, та Самюел да не пресметне колко време го е нямало.

В коридора не се виждаше никой. Затвори внимателно вратата след себе си. Не посмя да се качи на асансьора. Тръгна по стълбите. Бяха постлани с мек килим, който поглъщаше шума от стъпките му.

На рецепцията работеше радио. Юел се спря разколебан. Ами ако дебелата жена не му позволи да излезе? Дали правилникът на хотела разрешава на гостите да излизат от сградата след единайсет?

Опита се да потърси изход от положението. Проблемът му се разреши от само себе си. Разнесе се хъркане. Направи няколко крачки. Точно така — някой хъркаше. Той надникна предпазливо. Жената на рецепцията спеше върху стола с отворена уста. Юел изтича до вратата, приведен одве. Само дано не изскърца. Внимателно хвана дръжката и я натисна. Не се чу нито звук.

Излезе навън. Беше се сетил да вземе картата. Хартията, вече изсъхнала, се беше набръчкала. Помисли си, че не е добра идея да се промъква по тъмно из града с карта в ръка, прибра я в джоба и тръгна в топлата лятна нощ. По улиците се разхождаха много хора. Покрай Юел мина трамвай. Отнякъде долиташе музика. Отсреща се зададоха двама олюляващи се мъже. Придържаха се един друг да не паднат.

Мина покрай двореца и се озова на площада, където така и не откри бакалница. Кафенето беше затворено, столовете и масите — покрити с брезент. Хората намаляха, колите — също. Отнякъде обаче се появи полицейска кола. Юел се притаи до една маса. Полицейската кола отмина. Момчето застана до близката витрина и извади картата. За да стигне до улица „Йостьота“, трябваше да поеме наляво, да завие надясно и пак наляво. Направи крачка, после втора. Колко ли метра му оставаха до дома на мама Йени?

Опита се да се държи като възрастен. От една страна му се струваше детинско да скита по улиците нощем и да търси къщата, където живее избягалата му майка. От друга обаче, и възрастните понякога постъпват така. Самюел, например, също се шляеше по улиците, когато беше най-силно влюбен в Сара.

Тръгна наляво и след малко зави надясно. От отворен прозорец се чуваше как мъж и жена се карат за пари. Ето такъв Юел не искаше да става: възрастен, който да се кара за пари, и то в приятно прохладна лятна нощ. Спря се. Какво ще стане, ако Самюел се събуди? Ще се притесни, ще се обади в полицията…

Веднага се успокои. Самюел никога не се будеше през нощта. А дори и да се събуди, знаеше, че Юел умее да се справя сам.

Пак наляво. Пристигна на точното място, ако картата и писмото от Елинур отговаряха на истината; ако Самюел бе преразказал правилно съдържанието на писмото; ако майката на Юел изобщо се казваше Йени.

На табела прочете „Улица «Йостьота»“.

Сега трябва да намери номер 32. Пресече улицата, за да върви по отсрещния тротоар, където бяха нечетните номера.

Първо подмина кафява къща, после червена с мебелен магазин, пак кафява, още една, после сива… И стигна. Притаи дъх. Над овалната порта пишеше „32“ и светеше лампа. Юел обходи фасадата с поглед. Почти всички прозорци бяха тъмни. Хората вътре спяха. Мама Йени — също. Зад някой от тези прозорци.

Юел си запуши устата с ръка, защото се боеше, че ще започне да вика името й. Не, не би го направил. Случваше се да върши разни неща, без да знае защо, но не и сега, не и тук. За нищо на света не би гракнал насред улицата.

Един от малкото светли прозорци също потъна в мрак. Юел реши да пресече улицата. Ами ако портата е заключена? Поне ще прочете имената на живущите в сградата.

Да, но…

Юел не знаеше фамилното име на мама Йени. Щом със Самюел не са се венчали, значи не е Гюстафсон.

Е, ще огледа имената. Сигурно ще пише и двете — и малкото, и фамилното.

Йени Андершон?

Йени Свенсон?

Йени Янсон?

Йени Исус Мария?

Йени Юелсон?

Йени Йенисон?

Йени Проклетницата, която си тръгна просто така.

Срещу него се зададе автомобил и прекъсна мислите му. Реши да изчака колата да го задмине и тогава да пресече улицата, за да провери заключена ли е портата.

Колата изчезна в тъмнината.

Неочаквано портата отсреща се отвори. Оттам излезе жена. Хвърли бърз поглед по улицата и тръгна по тротоара.

На светлината от уличната лампа Юел видя, че е облечена в зелено палто.