Хенинг Манкел
Пътуване до края на света (12)

10

Писмото беше кратко, написано на ръка. Седнал на стълбите пред хотела, Юел го прочете.

Скъпо момче,

Когато Самюел започна да вика и да крещи на площада, изведнъж разбрах защо всъщност си тръгнах, без да му кажа дума. Тогава ти беше съвсем малък и нямаше как да ти обясня. Дори да бях опитала, не би ме разбрал. Не искам повече да виждам Самюел. Вярвай ми, с него не се живее лесно.

Нъдявам се с теб и за в бъдеще да продължим да поддържаме връзка. Поне такова е моето желание.

Йени

Юел прочете писмото още веднъж. Йени бе написала погрешно глагола „надявам се“. Разбираше отлично какво има предвид тя с думите, че с баща му не се живее лесно. Сам се бе убедил в това. Дали и Сара, сервитьорката в бирарията в родното му градче, бе изоставила Самюел заради тежкия му характер? „Жените сигурно не могат да понесат, че изобщо не се бръсне старателно — предположи Юел. — Щом един мъж е небрежен с бръснача, значи е немарлив и във всичко друго.“

Юел опипа бузите си, покрити с мъх. Още не бе започнал да се бръсне, но беше убеден, че никога не би подходил нехайно към външния си вид. По-добре да си пусне брада, отколкото да ходи избръснат надве-натри.

Не знаеше какво да прави. Дали да покаже писмото на Самюел?

Или само да му преразкаже съдържанието, както постъпи Самюел с писмото от Елинур?

Върна се в хотела, качи се в стаята, взе химикалка и хартия и слезе на рецепцията да съчини отговор до Йени.

— Получил си добри новини, надявам се — обади се плешивецът. С времето ставаше все по-дружелюбен.

— Определено — кимна Юел.

Стана му неприятно, че ще използва химикалката на Самюел, ала не разполагаше с друга. Какво да й напише?

Пак прочете писмото й. Сякаш чуваше гласа й. Как я бе нарекъл Самюел? Тъпа крава.

Нима е редно да казва подобно нещо на жена?

Ако мама Йени е крава, то Самюел е говедо. Наистина ли десет години бе обмислял как ще я замери с тази обида?

Заключи, че баща му е безнадежден особняк. Никой не би го разбрал. Говедо.

Притесняваше се да не е наследил това му качество. Ами ако и в него дреме едно такова грубо говедо, макар и още съвсем младо, още теле, чиито рога не са порасли? Ако някой ден и Юел започне да нарича жените с обидни думи?

Сети се какво да напише на Йени. Много внимаваше да не допусне някоя правописна грешка. Накрая прочете написаното.

За Йени Рюдѐн.

В моя защита искам да те уверя, че не съм такъв простак като баща ми, Самюел Гюстафсон. Никога не крещя така на хората. Искам да се видим пак.

Поздрави, Юел Гюстафсон

Стори му се достатъчно ясно. Всички думи бяха написани правилно. Пъхна писмото в плик и го запечата.

Долу на рецепцията купи пощенска марка. На улицата до хотела имаше пощенска кутия. Пусна писмото там.

Готово!

После отиде да хапне в друга бирария. Вкусът на храната беше същият. Прибра се в хотела. Седна на леглото и се загледа в картината. Жената, облегната на дървото, му напомняше Соня Матсон. Вратата се отвори. Влезе Самюел. На главата си бе нахлупил сиво бомбе със светлосиня лента.

— Къде го намери?

— Да го намеря ли? Купих го. Беше много скъпо, но реших веднъж и аз да си позволя нещо модерно.

— И си купи бомбе?

— Не ти ли харесва? — Самюел застана пред огледалото.

— Харесва ми, но за какво ти е?

— Ще го нося.

— В гората?

— На тържества или в неделен ден.

Юел въздъхна. Както се бе убедила и Йени Рюдѐн, Самюел беше голям чешит. Всъщност той никога не се обличаше хубаво в неделя, нито пък ходеше на разходки. Бомбето щеше неминуемо да се озове в дъното на гардероба и да си остане там. Юел реши да смени темата:

— Какво казаха в болницата?

— Ще ми изпратят резултатите по пощата. Вече можем да се прибираме.

Докато Самюел минаваше покрай него, Юел усети, че го лъхна миризмата на бира. Явно баща му бе намерил време и за кръчма. Поне очите му не блестяха. Не се бе напил.

— Ял ли си нещо? — попита го Самюел.

— Да. А ти?

— Не. Не съм гладен.

„Лъжеш — обвини го наум Юел. — Лъжеш, и то нескопосано — точно както се и бръснеш. Ял си и си пил. А вероятно си почерпил разни непознати пияници и си се хвалил, че си моряк.“

— Останаха ли ти пари? — попита Юел. Притесняваше се дали ще могат да платят за хотелската стая, ако останат още няколко нощи.

— Да. Ще стигнат. Утре се прибираме у дома.

Вече нямаше за кога да отлага. Трябваше да говори със Самюел или сега, или никога.

— Кога ще отидем да погледаме корабите?

— Утре, преди да тръгнем.

„Не иска — установи Юел. — Всички обещания, че чака само да завърша училище, а после веднага ще се преместим и отново ще кръстосва моретата, са били само празни приказки. Нищо повече.“

— Няма да дойда с теб — заяви Юел. — След няколко дни ще получа моряшката си книжка и потеглям. Не мога да те чакам повече.

Самюел го изгледа продължително. Стана му ясно, че Юел не се шегува, и фигурата му сякаш се смали.

— Изненадан съм — отрони след малко.

— Защо? Знаеш откога мечтая да стана моряк. Очаквах да дойдеш с мен.

— Налага се изчакам резултатите от болницата.

„Сега е това. Ако не бяха резултатите от болницата, щеше да си измислиш друго оправдание, за да протакаш.“

На Самюел изведнъж му дойдоха сили:

— Ето какво ще направим — подхвана той. — Ще се приберем вкъщи, а после ще обмислим всичко на спокойствие. Ще напусна работа и ще заминем за Гьотеборг. Там има повече кораби. Пристанището в Стокхолм е прекалено малко. Освен това не бива да се качваме на първия кораб, който ни се изпречи. Най-добре да отплаваме към Южна Америка. Там и корабите, и пристанищата са отлични. Внимателно ще изберем корабното дружество. Какво да се прави. Има и хубави, и лоши кораби. Ето така мисля да постъпим.

Юел го слушаше, седнал на леглото. Съжаляваше баща си, защото всичките му намерения щяха да останат само думи, които никога няма да го отведат на борда на кораб.

Самюел не искаше, не смееше или не притежаваше достатъчно сили да се върне към моряшкия живот. Или и трите.

Юел му съчувстваше, но не смяташе да се откаже от плана си. Иначе го очакваше съдбата на Самюел: първо ще работи в магазина за бои като момче за всичко, а после? После ще остане в забутаното градче, в къщата до реката, а когато му се родят деца, дори няма да има моряшка книжка, с която да ги накара да се гордеят.

— Какво ще кажеш?

— Няма да се прибера вкъщи. Не мога да чакам повече.

Пак се умълчаха. На Юел му беше любопитно каква ли ще е реакцията на Самюел.

— Къде ще живееш, докато ти намерят работа на кораб?

— При мама — отвърна Юел, все едно това беше най-естественото нещо.

За пръв път я нарече не Йени, не Йени Рюдѐн, а мама.

— Значи оставам сам — заключи горчиво Самюел. — Аз те отгледах, а сега ме напускаш и отиваш да живееш при майка си.

— Едва ли ще се заседя дълго при нея. Нали ще ми намерят кораб.

— Оставам сам — повтори Самюел.

Юел се досещаше какво предстои. Винаги когато Самюел изпаднеше в самосъжаление, се жалваше часове наред.

— Ти не искаш да плаваш по море — припомни му Юел. — Вината не е моя.

— Оставам сам.

На Юел му се прииска да го удари, да му се развика. Ала първо трябваше да го накара да престане с жалването. Юел би понесъл всичко, но не и това.

— Хайде да излезем — предложи. — Ще пийнеш една бира, но не повече. Иначе веднага се махам.

Самюел стана.

— Добра идея. В Стокхолм сме, а стоим в хотелска стая.

Влязоха в добре познатата им бирария. Самюел си поръча бира, а Юел — лимонада.

Вече нямаше какво да обсъждат. Решението бе взето. И двамата го знаеха.

Юел обаче продължаваше вътрешно да се колебае. Дали да не се прибере първо със Самюел? Как ще се справя баща му съвсем сам? Кой ще пазарува вкъщи? Ами ако умре от глад? А кой ще го прибира, като се напие?

Юел се мъчеше да намери решение, ала без успех.

Предстоеше му да се научи да живее самостоятелно, а на баща му — да свикне да се справя сам.

Позволи на Самюел да изпие две бири. После се върнаха в хотела.

Изгасиха осветлението и си легнаха. Мълчаха.

На другия ден влакът потегляше в 15:22. По това време Юел щеше да е отседнал у мама Йени. Сутринта й се обади. Вдигна Ева. Повика майка си. Йени още не била получила писмото му, но веднага се съгласи да го приюти за няколко дни в дома си, докато му издадат моряшка книжка и си намери работа на кораб.

По време на разговора Самюел чакаше пред телефонната кабинка. Плати за стаята и остави багажа си на съхранение. Преди това се погрижи да закрепи откъснатата дръжка.

— Опитах се да я поправя — оправда се Юел, — но не успях.

— Не се притеснявай. Чантата е много стара. А и аз пътувам рядко.

Тази сутрин на Самюел никак не му се говореше. Беше още по-мълчалив от обикновено. Юел го попита боли ли го стомахът. Самюел поклати отрицателно глава.

След закуска се качиха на трамвая към „Вертахамнен“. Корабът „Карнас“ бе отплавал. На негово място бе акостирал друг с белгийско знаме: „Гент“. Докато двамата наблюдаваха пристанището, Юел хвърляше крадешком поглед към Самюел. Нима гледката не събуждаше у него някогашната страст към морето, желанието да се изкачи по мостика, който бавно се спуска? Самюел обаче стоеше безмълвен, сякаш сляп за случващото се пред очите му. После, докато се возеха в трамвая, Самюел го попита къде иска да работи: на палубата или в машинното отделение. Или предпочита да сервира в салона за хранене?

— Ще работя каквото ми предложат — отвърна Юел. — Все отнякъде трябва да започна.

— Винаги съм бил на палубата. В машинното отделение става ужасно горещо и шумно. Затова винаги съм работил на палубата.

— Ще работя каквото ми предложат — повтори Юел.

Слязоха на „Стюреплан“. Не знаеха какво да правят, а до заминаването на влака оставаха няколко часа. Юел се чувстваше напрегнат, разтревожен. Боеше се да не промени решението си. Поразходиха се по доковете. Юел искаше да си поговорят още, но не му хрумваше нищо. А защо Самюел продължаваше да мълчи? Нима не искаше да му даде важни напътствия за моряшкия живот? Крачеха едва-едва по доковете, натоварени с непосилно безмълвие, докато най-сетне стана време да вземат чантата на Самюел и да потеглят към гарата. Там попитаха дали някой не е намерил откраднатата раница на Юел, ала от нея и от Черната вълна нямаше и следа.

Самюел извади портфейла си и подаде на Юел деветдесет крони:

— Само толкова имам.

Юел не искаше да ги приеме. Не му трябваха пари.

— Напротив, ще се наложи да си купиш още дрехи и моряшка раница. Нея ще си я вземеш, когато започнеш работа на борда.

Отправиха се към коловозите. Влакът още не бе композиран.

— Постъпваш правилно — неочаквано рече Самюел. — Радвам се, че тръгваш на път. Аз обаче не мога да дойда.

— Нали ще намериш кой да ти готви?

— Ще се оправя.

— Картофите не се варят на прекалено висока температура. Непременно трябва да ги посолиш.

— Ще го запомня — кимна Самюел.

— А яйцата са готови, след като преброиш до двеста.

— Бавно или бързо?

Юел му обясни колко бързо да брои. Самюел разбра и обеща да прави така.

— За да измиеш тенджерата от кашата, първо я накисваш в студена вода — продължи със съветите момчето.

Влакът пристигна на перона. Двамата се ръкуваха. Усещаха буца в гърлото си.

— Ще ти пиша, когато разбера на какъв кораб ще работя — обеща Юел.

— А аз няма да забравя как се мие тенджерата: със студена вода.

После Самюел се качи във вагона. Вратите се затвориха. Той свали прозореца.

— До двеста ли броиш, за да се сварят яйцата?

— Точно така.

Влакът потегли. Самюел вдигна ръка за сбогом.

— Дано не ти стане лошо от вълнението! — извика.

Юел изчака влакът да се изгуби от очите му.

Малко след пет пристигна пред къщата на улица „Йостьота“. Купи си бельо и риза, но не и гуменки. Останаха му четирийсет крони. В джоба си носеше четката за зъби, която бе купил още първия ден в Стокхолм. Друг багаж нямаше. Постара се да отложи възможно най-дълго посещението в дома на Йени. Дори обмисляше дали парите ще му стигнат за още една нощувка на хотел. Всичко стана толкова набързо. Нямаше време да го осъзнае. Сякаш тялото му се намираше доста по-напред от главата.

Дали да се обади на Соня Матсон? По-добре не. Не събра нужната смелост. И без това си имаше достатъчно други грижи. Самюел не му излизаше от ума. С всяка изминала секунда двамата се отдалечаваха все повече един от друг. „Със сигурност ще забрави да посоли картофите — опасяваше се Юел. — И няма да преброи до двеста, докато вари яйцата.“ Трябваше да му напише всичко на един лист: „готварска книга от Юел за Самюел с рецепти за ястия, не много вкусни, но поне не загарят в тенджерата“.

Накрая не можеше да отлага повече. Йени Рюдѐн и дъщерите й сигурно вече се чудеха къде се бави.

Отвори входната врата и влезе. Йени живееше на четвъртия етаж. Имаше асансьор, но Юел предпочете стълбите. Искаше да спечели малко време, за да се подготви за срещата със сестрите си. Навярно доброто възпитание изискваше да им занесе подаръци. Седна на площадката между третия и четвъртия етаж.

Прииска му се да се скрие някъде, да остане сам, да спре времето и да обмисли всичко, случило се през последните дни.

Още не беше твърде късно да промени решението си и да се прибере. Преди да се качи във влака, Самюел мушна билет за връщане в ръката му. Ако не го използва, да му го изпрати по пощата, за да му върнат парите на гарата. Юел не искаше да вземе билета, но баща му настоя:

— Може да се случи нещо непредвидено и да се откажеш от намерението си.

Юел напипа билета в джоба си. Нищо не му пречеше да се върне с влака на следващия ден. А когато Самюел се прибере от работа, картофите ще го чакат готови на масата.

Примамлива мисъл, но Юел я прогони. Няма да се прибира вкъщи. След няколко дни ще си вземе моряшката книжка, а дотогава ще отседне у Йени Рюдѐн. При майка си и при сестрите си.

Долу вратата се хлопна. Юел се изправи. Стига е отлагал. Изкачи последните стълби до апартамента на Йени и позвъни.