Хенинг Манкел
Пътуване до края на света (11)

9

За разлика от друг път реши да не премълчава нищо. Започна още от тайното си измъкване посред нощ от хотелската стая. Разказа как видял жена в зелено палто да излиза от къщата на улица „Йостьота“.

Малко по малко Юел стигна до момента, когато онзи мъж го спипа да рови в гардеробната, и Самюел подскочи. „Слуша ме много внимателно — убеди се Юел. — Разбира как се почувствах тогава.“

Все пак прецени, че е по-добре да спести на баща си новината за Моряшката посредническа служба. Опасяваше се да не го разтревожи. Самюел още не си бе възвърнал нормалния цвят на лицето. Докато говореше, в главата му продължаваше да се върти мисълта за болестта на баща му. Юел я прогони и я натика в най-далечния ъгъл на съзнанието си.

— Честно казано, много съм изненадан — призна Самюел. — Йени как е разбрала в кой хотел си отседнал?

— Споменах името на хотела пред колегата й. Сигурно го е запомнил.

— И после се е обадила на рецепцията?

— Да. Помислих, че е медицинска сестра от болницата, защото казала моето име, а не твоето.

— Всичко това ми идва в повече. Ще си полегна.

Самюел се отпусна върху леглото. Юел приседна до него. „Преди той седеше на леглото ми, когато бях болен — помисли си. — Сега е обратното.“

— Какво каза майка ти за „Селестине“? — попита след малко Самюел.

— Спомни си, че корабът е стоял в кухнята.

— Наистина ли? — смръщи вежди Самюел. — Да не си измисляш?

— Не. Наистина си спомни.

— И поръча да й се обадим?

— Да.

— Какво нещо е животът! — поклати глава Самюел. — Мислехме да я потърсим, да почукаме на вратата й, но не стана така. Рядко се случва каквото сме си представяли.

— Имам две сестри — похвали се Юел. — Мария и Ева.

— Полусестри — поправи го Самюел.

Юел не възрази, но изразът никак не му допадна.

— Баща им се казва Рюдѐн. Но той вече не живее с тях.

— А къде? — полюбопитства Самюел.

— Не знам. Заминал си.

Самюел се надигна в леглото.

— Опиши ми как изглежда сега Йени.

Юел се опита, но описанието му не стана особено сполучливо.

— Как ти се стори тя?

— В смисъл?

— Радостна? Притеснена? Или?

— Притеснена.

— Така й се пада — намръщи се Самюел.

В гласа му се появи нещо безмилостно, което Юел не бе долавял досега. Безмилостно и категорично.

— Все пак ни изостави — и теб, и мен.

Юел почувства внезапен порив да я защити.

— Заминала заради студа.

— Това ли ти каза?

— Да. Заради студа, горите и малкото хора.

— Празни приказки. Никоя майка не изоставя детето си заради студа.

— Само ти предавам думите й. Най-добре я попитай.

— Така и смятам да направя.

Юел се чудеше защо вместо да се зарадва, че са намерили мама Йени, Самюел сипе упреци по неин адрес.

— Много неща трябва да си кажем с нея — продължи той. — Останаха толкова недоизяснени въпроси.

— Ако смяташ да се караш с нея, няма да дойда.

— Няма да се караме, но ни очаква сериозен разговор.

— За какво?

— Ще я питам защо постъпи така. Замина и оттогава не се е обаждала.

— Не е събрала смелост — застъпи се за нея Юел.

— Откъде знаеш? — ядоса се Самюел.

— Тя ми каза.

— Че не е събрала смелост?

— Да.

Самюел промърмори нещо. Юел не го чу. После се умълчаха.

„Щом намери сили да се ядоса, значи не е толкова болен“ — утешаваше се Юел.

Самюел си наля вода от гарафата и глътна няколко таблетки.

— Ще намериш ли време да се видиш с нея? Нали трябва да се върнеш в болницата?

— Точно за това си мислех. Най-добре ти се разбери с нея.

— Да й звънна ли?

— Да. Нямам желание да разговарям с нея по телефона.

— Защо?

— Постъпката й е недопустима.

— Но оттогава са минали десет години.

Самюел стана и се приближи до прозореца. Не бързаше да отговори.

— Не съм обичал никоя жена така, както обичах нея — призна след известно време той с гръб към Юел. Гласът му трепереше. — Откакто се разделихме, не съм обичал така нито една жена — повтори той. — Дори и Сара. А Йени просто си хвана пътя и ме остави сам с теб. — Обърна се. Очите му бяха насълзени. — Май е най-добре ти да й се обадиш. А аз ще си помисля дали искам да я видя.

Юел стана и тръгна към вратата.

— Пита ли за мен? — поинтересува се Самюел.

— Не много.

— Върви, върви.

Юел влезе в телефонната кабинка и набра номера на Йени Рюдѐн. Изпоти се не само заради жегата в тясната кабинка, а и защото се чувстваше притеснен. Какво да й каже? И как да се обърне към нея? Не тя обаче вдигна телефона, а някакво момиче. Юел съвсем забрави, че неочаквано се бе сдобил с две сестри.

— Мария съм — представи се тя.

Юел пусна панически слушалката, сякаш нещо го ухапа. Дори не знаеше как да нарича Йени Рюдѐн, а вече се налагаше да се обръща и към сестрите си, за които бе разбрал само преди няколко часа!

В главата му се въртеше и въпросът дали двете момичета знаят за съществуването му. Навярно Йени Рюдѐн не им бе разказвала за момчето от Нурлан на име Юел Гюстафсон.

Как точно се изрази онзи мъж в гардеробната? „Йени има две дъщери. За синове не съм чувал.“

Юел излезе от кабинката. Изведнъж се почувства напълно сломен. Йени явно изобщо не бе споменавала за него. Освен дето си беше тръгнала и десет години не бе изпратила никаква вест, не бе споменавала, че има син.

Юел Гюстафсон беше грижливо пазена тайна, скрита в дъното на гардероба.

Унинието му премина в гняв.

„Толкова време съм се справял без Йени Рюдѐн — помисли си той. — И занапред ще оцелея без нейна помощ! А когато тръгна да кръстосвам моретата, ще й изпратя голяма, изгнила бананова обелка с надпис: «Поздрави от момчето, натикано в дъното на гардероба».“

Юел седна на едно канапе във фоайето на хотела. Ами сега? Не е ли по-добре двамата със Самюел да забравят завинаги писмото от Елинур?

Не, и така не става.

Юел се надигна с мъка от канапето и пак влезе в кабинката. Преброи до десет, разтърси яростно слушалката и отново набра номера. Обади се същото момиче от преди малко.

— Искам да говоря с Йени Рюдѐн.

— Ти да не си Юел?

Той се сепна. Значи момичето знаеше за съществуването му. Но откога? Без съмнение го бе издал диалектът му.

— Аз съм сестра ти — представи се Мария. — Кога ще се запознаем?

— Точно затова се обаждам: искам да се уговоря с Йени.

— Колко странно говориш!

„Ама че глупачка“ — ядоса се Юел.

— Ще извикаш ли Йени? — настоя той.

— Ей сега.

Юел се насили да не затвори. В слушалката се обади Йени. Юел й каза, че Самюел трябва да се върне пак в болницата.

— Нещо сериозно ли е? — попита тя.

— Не. Само ще му вземат кръв. Пита дали ти е удобно да се видим довечера.

Тя се замисли. Зад нея се чуваше гласът на Мария и още един — явно на Ева. „Каква ужасна дандания! — възмути се Юел. — Ще ги науча да пазят тишина, когато съм наблизо.“

— Става — отговори най-после Йени. — Но предпочитам първо да видя Самюел насаме. Мина много време и съм притеснена.

— Къде искаш да се срещнете?

— На площада, където се намираше бакалницата, в шест и петнайсет.

Излизайки от кабинката, Юел видя, че минава пет. До площада имаше поне половин час път. Втурна се по стълбите.

Самюел започна да се оплаква, че времето било недостатъчно да се приготви.

— Трябва само да се избръснеш и да си облечеш чиста риза — възрази Юел.

Баща му обаче продължаваше да се противи. В крайна сметка успя само да се преоблече. Наложи се Юел почти да го изблъска навън от стаята.

— Не ми се ходи — мърмореше Самюел.

— Вече се разбрахме. Няма връщане назад.

На площада стигнаха точно в шест и петнайсет. Въпреки навалицата Юел веднага я откри. Стоеше до една магазинна витрина отсреща. Момчето веднага я посочи:

— Ето я!

Колкото и да се взираше, Самюел не я видя.

— Жената със синьото яке — поясни Юел.

— Аха — кимна баща му. — Няма да отида при нея. Не знам какво да й кажа.

— Тя пожела да се видите — настоя Юел. — Няма нужда да казваш каквото и да било. Достатъчно е да я изслушаш.

— Нямам желание дори да я слушам.

Юел се ядоса: защо Самюел се държи като дете?

— Хайде, върви — подкани го той. — Само гледай да не започнеш с нападките. Ще те изчакам тук.

Самюел се отдалечи с неохотни стъпки.

Юел го настигна:

— Поизправѝ се малко. Вървиш прегърбен.

Самюел се насили да се поизправи. Докато го изпращаше с поглед, Юел си мислеше, че някога нещата са били съвсем различни. При всяка среща Самюел и Йени сигурно са тичали един към друг, нетърпеливи да се озоват в прегръдките си. Иначе Юел не би се появил на бял свят.

И така, Самюел почти стигна до Йени. Тя също го видя, но не тръгна към него, а остана до витрината. Двамата се ръкуваха. На Юел му се прииска да отиде при тях, да чуе разговора им. Самюел и Йени стояха на около метър един от друг. За какво ли си говореха? Юел се помъчи да отгатне, ала въображението му отказваше да заработи.

Неочаквано Самюел се приближи с една крачка към Йени и вдигна ръка. Сърцето на Юел спря да бие. Нима баща му възнамеряваше да я удари? Той все пак свали юмрука си. Йени Рюдѐн се отдалечи с бързи крачки. Самюел размаха бурно ръце и я последва. Юел не чуваше какво казват.

Самюел се отказа да я гони. Йени си тръгна тичешком. Юел стоеше като попарен. Какво се бе случило? „Сигурно проклетият Самюел е започнал да я обижда и тя не е издържала.“

Юел се чудеше кого от двамата да настигне. Накрая все пак хукна след Самюел.

— Какво направи? — развика се момчето. — Какво й каза? Защо тя си тръгна обидена? Искаше да я удариш ли?

— Казах й какво си мисля, откакто ни напусна.

— А именно?

— Няма значение. Връщаме се в хотела.

— Връщай се сам.

— Какво? — Самюел спря изумен.

— Връщай се сам в хотела. Искам да разбера какво си й казал.

— Нарекох я тъпа крава.

— Защо? — Юел зяпна от учудване.

— Защото така мисля. Никоя майка не изоставя сина си просто така. Не можеш да си събереш багажа и да се махнеш само заради дългите зими. Това й казах, но на нея не й хареса.

Самюел трепереше от гняв.

— Казах й каквото искам да й кажа от години. Вече приключих с тази история. Повече няма да се занимавам с Йени.

— Ами аз? — пискливо попита Юел и после повтори с по-твърд глас: — Аз какво да правя?

— Сам ще решиш. Тя е твоя майка. Имаш право да я виждаш, ако искаш.

Самюел тръгна. Юел го настигна и вдигна заплашително ръка: точно както бе направил преди малко баща му. Самюел се наведе, за да избегне евентуален удар. Двамата се вторачиха един в друг.

— На баща си ли посягаш?

— Да. Ти как посегна на майка ми?

Самюел стисна ръката му.

— Връщаме се в хотела! — кресна той. — А след като се отбия в болницата, вземаме първия влак за Нурлан!

Изведнъж Юел се успокои.

— Няма да се прибера с теб.

— В Стокхолм ли оставаш?

— Ходих в Моряшката посредническа служба. Ще постъпя там на работа. Не мога да те чакам повече.

Самюел се умълча.

— Ясно — отрони най-сетне той. — Ясно, ходил си в Службата.

— И за теб не е късно да постъпиш там.

— Може би още наистина да не е — отвърна замислен Самюел.

Тръгнаха към хотела. Неочаквано Самюел спря.

— Не съжалявам за стореното. Опитай се да се поставиш на мое място. Онова, което Йени ни причини, според мен е непростимо, но може би ти да мислиш другояче. Разбираш ли ме?

— Не — отвърна Юел. — Обаче в момента ми е все тая.

Близо до хотела Самюел спря пред някаква бирария.

— Една биричка ще ми се отрази добре — рече той.

— Никакъв алкохол! — възрази Юел. — Освен това утре трябва да ти правят изследвания на празен стомах.

— Една бира няма да навреди.

— Прибираме се — не отстъпи Юел. — Никакви бири!

 

 

На следващия ден станаха рано. Юел закуси в кафенето, а Самюел се качи на автобуса към болницата. Даде на момчето пари за снимка, фотографското ателие обаче отваряше след няколко часа. Юел реши дотогава да пообиколи улиците. Питаше се дали да се обади на Йени, или да й напише писмо.

„Самюел е идиот. Поздрави, Юел.“

Колебаеше се.

Неочаквано забеляза на една пейка момичето, което вчера му поиска цигара. Разлистваше списание. Юел отиде да купи четири цигари от близката лавка. После ги занесе на момичето:

— Позабавих се. Затова ще получиш не една, а цели четири.

Тя първо не го позна. После избухна в смях.

— Не си добре — отбеляза, прибра цигарите в джоба си и си тръгна, без да му благодари.

Юел остана разочарован, макар сам да не знаеше какво бе очаквал.

Сети се за Соня Матсон, която се бе появила пред него гола под прозрачната си туника.

„Нека всичко върви по дяволите — изруга Юел наум. — Кача ли се на кораба, нещата ще потръгнат.“

Взе снимките си от фотографа и намери кабинета на моряшкия лекар.

В чакалнята имаше много хора.

„В момента двамата със Самюел сме в болница. Той — в една, аз — в друга. А Йени — в трета.“

Дойде и неговият ред. Лекарят го накара да си събуе панталоните, опипа слабините му и заяви, че Юел е напълно здрав. Написа каквото трябва на една бележка, която момчето да отнесе в Моряшката посредническа служба. Оттам му заръчаха да се върне след няколко дни, за да си вземе моряшката книжка. Преди да си тръгне, чу глас зад себе си:

— „Карнас“ се нуждае от сервитьор и механик.

Двама мъже в помещението се изправиха и тръгнаха към някакво гише.

„Някой ден ще дойде и моят ред“ — помисли си Юел.

Оставаше въпросът дали Самюел наистина смята пак да кръстосва моретата. Баща му си променяше често решенията и Юел никога не можеше да бъде сигурен какво му се върти в главата.

И все пак… Вероятно, най-после му бе омръзнало да броди из гората с брадва и трион?

А какво ще правят с къщата до реката? С всички мебели? Юел не искаше да чака повече. Нека Самюел се присъедини, когато събере смелост.

Юел спря на два пъти да си купи кренвирши и се върна в хотела.

Самюел още не се бе прибрал.

Плешивият рецепционист му даде плик. Вътре имаше писмо. От Йени Рюдѐн.