Хенинг Манкел
Пътуване до края на света (13)

11

Тя отвори. От двете й страни надничаха момичетата. По-голямата, Мария, имаше руси коси и кръгло лице, а по-малката… Юел се стъписа. Приликата между него и Ева беше удивителна. Веднага личеше, че са брат и сестра. Сякаш се погледна в огледало.

— Започнахме да се чудим защо се забави толкова — усмихна се Йени.

Не изглеждаше притеснена като предния ден. Гласът й звучеше спокойно.

Юел остави якето си на закачалката, а торбите с дрехи — на пода. Влязоха в дневната. Слънцето грееше през прозорците.

— Това са сестрите ти — представи ги Йени. — Мария и Ева.

Момичетата се стесняваха и се криеха една зад друга. Юел също се смути. Дали да им подаде ръка? Как да ги поздрави?

— Откога ми мрънкат, че искат да се запознаят с брат си.

Значи Юел не беше призрак в гардероба. Почувства известно облекчение. Мъжът от гардеробната не беше чувал за него, но двете момичета знаеха за съществуването му.

— Ела да ти покажа нещо — подкани го Йени Рюдѐн и го поведе към стената.

Там висяха фотографии в стъклени рамки. Снимката на мъж с възкъсо подстригана коса и очила привлече вниманието на Юел.

— Това да не е Рюдѐн?

— Да, това е тате — отвърна Мария.

— Не него исках да ти покажа — уточни Йени.

Посочи потъмняла, черно-бяла снимка на малко дете, голо върху одеяло. Юел се наведе напред, за да я разгледа по-отблизо.

— Кое е това дете?

— Ти. Я погледни къде е направена снимката.

Юел се вгледа още по-внимателно. Отначало се затрудни да различи обстановката зад детето, но постепенно позна кухнята у дома. На стената дори се виждаше „Селестине“. „Значи е истина — помисли си. — Йени Рюдѐн наистина е моята майка. Някога двамата със Самюел са живеели заедно и са ме снимали, докато пълзя по кухненската маса.“

— Кой е направил тази снимка? — поинтересува се Юел.

— Самюел.

— Ама той въобще може ли да прави снимки? Никога не е имал фотоапарат.

— Взе назаем от наш познат.

Юел се взря в детето на фотографията: то гледаше право в обектива и се смееше.

Не можеше да повярва, че това е той, защото снимката бе направена в години, за които не си спомняше.

Огледа и останалите снимки на стената. Между две от тях забеляза празно място върху тапета. Там явно се бе намирала снимка на Самюел. Йени сигурно я бе свалила, след като той й се разкрещя на площада. Ала снимката на Рюдѐн продължаваше да си стои.

— Е, сега вече знаеш, че е истина — заключи тя.

— Да.

Натъжи се, задето е свалила снимката на баща му. Самюел не заслужаваше това, макар да бе избухнал.

Йени го заведе в малка стая зад кухнята — там щеше да спи. После обходиха цялото жилище. Удиви се на купчината играчки в стаята на момичетата. Започна да се пита как жена, която работи в старчески дом, има пари да си позволи толкова хубави мебели. Нима Йени Рюдѐн е богата? Как е забогатяла? Предположи, че парите за играчките и мебелите е дала не тя, а мъжът с възкъсата коса и очилата — господин Рюдѐн. В душата му се надигна ненавист към този мъж. За разлика от него Самюел цял живот едва свързваше двата края. Реши непременно да убеди Йени Рюдѐн да върне снимката на Самюел на мястото й. Не сега, а като стане време да се разделят и Юел да поеме на път.

Вместо да отвори дума за снимката, каза:

— Самюел ти изпраща поздрави. Не е искал да те обиди. Понякога казва неща, за които съжалява.

— Много добре знам, но този път всичко това ми дойде в повече.

„Сигурно и на Самюел всичко му е дошло в повече — защити го наум Юел. — Все пак повече от десет години не е чул нищо за теб.“

Върнаха се в дневната. Момичетата не обелиха дума. През цялото време не откъсваха очи от Юел.

— Дано да си огладнял — усмихна се Йени. — След малко ще вечеряме.

Юел кимна.

— Едно нещо не мога да си обясня — продължи тя. — Кой готвеше през всичките тези години? Питам те, защото знам, че Самюел никак не го бива в кухнята. Или поне едно време не беше особено добър готвач.

— Различни жени — отвърна уклончиво Юел.

— Да бе ни да се е сгодил?

— Нещо такова.

Юел нямаше никакво желание да се впуска в подробности и да й разказва как през изминалите години сам си е бил майка и какъв гняв е изпитвал към нея, задето го е изоставила.

Вечеряха в кухнята. Юел седна срещу Йени. Двете сестри още се смущаваха от присъствието му. Искаше да си поговори с тях, ала мислите му непрекъснато отлитаха при Самюел. Представяше си го как лежи върху седалката в купето, подложил чантата под главата си. Забрави да си вземе храна за из път. Какво ще прави, като огладнее? Във вагон-ресторанта сигурно ще е много скъпо.

Чувстваше се виновен, задето взе парите. Можеше поне с част от тях да купи малко храна за Самюел, та да има за из път.

Йени искаше да узнае много неща. С какви оценки е завършил училище? Защо иска да стане моряк като Самюел? Той отговаряше, но с по две-три думи. Нещо в новата обстановка го притесняваше и се надяваше възможно най-скоро да си намери работа на борда на някой кораб.

Стана време за лягане. Момичетата отидоха да се приготвят в банята. Оттам долиташе невъобразим шум. Йени обаче изобщо не обръщаше внимание на крясъците им. Влезе в дневната при Юел и го попита иска ли да пожелае лека нощ на сестрите си. Последва я, макар да нямаше никакво желание.

— Сигурно си изморен — предположи Йени, след като излязоха оттам.

На Юел не му се спеше, ала искаше да остане сам. Повече от десет години бе живял без майка и изминалите няколко часа в компанията й го изтощиха.

— Да — кимна той. — И аз ще си легна.

— Утре ще изляза рано. Затова ти оставям ключ. Момичетата ще са при съседката, докато съм на работа. Няма да са твоя грижа.

Какво облекчение! При мисълта да прекара цял ден с тях му идеше да избяга.

— Какво ще правиш утре? — поинтересува се Йени. — Ще можеш ли сам да се ориентираш в Стокхолм?

— Имам карта. Ще се справя.

Той се сгуши в леглото и посегна да изгаси лампата. Тогава тя почука на вратата и влезе.

— Предстои ми да разбера толкова много неща за теб — призна тя. — Вероятно и ти ще имаш много въпроси. Нека си дадем нужното време.

Юел промърмори нещо под нос. Искаше единствено тя да го остави да си почива. Чувстваше се напълно изтощен.

Йени му пожела лека нощ и излезе.

В жилището настъпи тишина.

Юел мислеше за Самюел. Разтъжи се за вкъщи, за хъркането, което всяка нощ долиташе през стената. Остана сам, макар да имаше Йени Рюдѐн и двете си сестри. Самюел му липсваше.

 

 

На сутринта всички бяха излезли. Навън небето беше облачно, но не валеше. Юел закуси и си облече чисто бельо. И той излезе. В чакалнята на Моряшката посредническа служба нямаше празно място. Забеляза няколко момчета — изглеждаха негови връстници. Разтревожи се. Ами ако всички кораби са попълнили екипажа си? Как ще си намери работа?

Приближи се до гишето и попита дали моряшката му книжка е готова.

— Да — отвърна служителят и му я подаде: тъмносиня, с името му върху нея.

От възторг подът под краката му се разлюля, сякаш вече се бе качил на палубата. Седна, за да не падне.

— За пръв път ли ще се качваш на кораб, момче? — попита го мъж с лунички и яркочервена коса.

— Да.

— Ей сега ще почнат да викат.

Юел не разбра какво иска да каже мъжът. Кой да вика и защо? Предпочете обаче да не разпитва.

Не се наложи да чака дълго и получи отговор. Мъж с потно лице се показа от отвор в стената и размаха някакви книжа:

— Електромеханик, боцман и моторист за „Нептун“. Мотористът да има опит. Главен иконом и юнга за „Линдфиорд“. Това е всичко за днес. Утре елате пак в десет.

Неколцина от моряците в чакалнята се отправиха към мъжа. Останалите започнаха да роптаят недоволно и си тръгнаха. Юел разбра. На следващия ден пак щяха да обявят свободните места. Най-вероятно ще постъпи като юнга или помощник-иконом. Вече усещаше тръпката от очакването. Мъжът с потното лице държеше съдбата му в ръцете си.

Чакалнята бавно се опразни. Остана само Юел. Взе списание от масата и започна да го прелиства. Вътре видя реклами на различни корабни дружества. Колко кораби кръстосват моретата и пренасят въглища, руда, банани и нефт!

Понечи да се изправи, ала неочаквано мъжът отново провря потното си лице през отвора, огледа пустата чакалня и тъкмо се канеше да затвори, когато забеляза момчето.

— Като какъв искаш да работиш? — извика мъжът.

— Като моряк.

— По-глупав отговор не съм чувал! Естествено, че като моряк, нали затова си дошъл тук! — Мъжът размаха някакъв лист. — Има още едно свободно място. „Алта“ си търси помощник-иконом.

Юел притаи дъх. Мислите му се препъваха една в друга. Помощник-икономът излиза на палубата само когато изхвърля кофите за смет, иначе поднася ястия на пасажерите, мие съдове, постила чаршафи и подрежда каюти. Точно като камериерка в хотел.

— Е, явно не си заинтересован — заключи мъжът и понечи да спусне капака.

— Чакайте! Искам това място — извика Юел. Спусна се към отвора и плъзна вътре моряшката си книжка.

— „Алта“ пристига довечера на „Вертахамнен“ — осведоми го мъжът. — В осем да си на пристанището. Попитай за стюарда.

— За кого? — не разбра Юел.

Мъжът зад вдигнатия капак отвори книжката и кимна.

— Значи ти е за пръв път. Ще търсиш стюарда. Казва се Пиринен. Финландец е, но говори шведски. Ще му се представиш и ако те одобри, ще се върнеш тук да те запишем в екипажа. Ясно?

Юел кимна. Мъжът му подаде някакъв лист и хлопна капака. Всичко се случи толкова бързо, че Юел не смогна да разбере какво става.

Получи моряшка книжка, а се сдоби и с работа. Още първия ден!

Какъв ли кораб е тази „Алта“? Поколеба се и почука на капака. Мъжът тутакси го вдигна. Бършеше потното си чело с парче вестник.

— Още ли си тук?

— Искам само да попитам каква е тази „Алта“?

— Собственост на дружество „Гренгесберг“.

— За къде пътува?

— Откъде да знам! — въздъхна мъжът. — Превозва руда. Спира на пристанища, където има руда, товари я и после отплава към пристанища, където я разтоварва.

„Либерия — помисли си Юел. — Африка.“

Сети се, че всъщност Брюнте бе споменал това корабно дружество — същото притежаваше и „Карнас“.

— Някакви други въпроси? Ще затваряме.

— Не — поклати глава Юел. — Това е всичко.

Капакът отново се хлопна. Юел излезе на улицата. Искаше незабавно да разкаже на Самюел, че си е намерил работа, ала нямаше как. Баща му още пътуваше във влака.

Изпитваше силно вълнение от предстоящото. Всички кораби във въображението му изчезнаха, защото вече съществуваше реален: „Алта“. В момента той приближаваше Стокхолм. Ускори крачка. Докато се прибираше към улица „Йостьота“, купи картичка и пощенска марка. В жилището на Йени намери химикалка и седна да надпише картичката. Адресира я до Самюел.

Днес си взех моряшката книжка и си намерих работа на кораб с името „Алта“. Скоро потегляме. Ще се видим на остров Питкерн.

Поздрави, Юел

Малко се колебаеше дали да остави последното изречение, защото се притесняваше да не би Самюел да го приеме като подигравка. Все пак не го зачеркна. Толкова много пъти двамата бяха обсъждали как ще отидат на този остров! Седнали пред морски карти търсеха малката точица в Тихия океан, където Флечър и хората му се бяха скрили след метежа срещу безжалостния капитан Блай.

Юел остави изречението.

Слезе на улицата да намери пощенска кутия. Прочете отново написаното и пусна картичката.

Върна се в апартамента и се излегна в стаята си. След малко Йени и сестрите му се прибраха. Чу гласовете им. Отиде при тях в дневната и им съобщи новината:

— Още утре се качвам на кораб. За жалост не мога да остана повече.

Йени седна. Изглеждаше разочарована.

— И тръгваш?

— Да.

— Накъде?

— Към Африка, към Либерия.

— Чак там ли?

— Или към Оксельосунд. Отсега не се знае със сигурност. Зависи какво ще пренасяме.

— И нямаш представа дали ще плаваш до друг континент, или до близкия шведски град?

— Най-вероятно и до двете места. А сигурно ще спрем и в Белгия.

Йени поклати глава и се разсмя.

— Точно така казваше и Самюел: отиваме или до Рио де Жанейро, или до Лондон. Не се знае.

— Значи си свикнала.

Момичетата слушаха мълчаливо и гледаха брат си с разширени от удивление очи.

— Ако отидем до Африка, ще ти донеса подарък — обеща Юел. — Например маймунска кожа.

— Само това не! — възкликна Йени. — Не искам маймунска кожа. Донеси ми каквото и да е друго, само това не.

Вечерта Йени и Юел останаха будни до късно. До заминаването на момчето оставаха часове. Когато най-после си легна и изгаси лампата, Юел вече не си спомняше за какво си говориха. Мислеше единствено за утрешния ден. „После ще мисля за Йени — реши той. — Нали я намерих. Това е най-важното. Сдобих се и с две сестри, които вдигат ужасен шум в банята. Сега обаче не мога да мисля за всичко това. Първо искам да се кача по мостика на кораба, дошъл да ме вземе.“

 

 

На следващия ден точно преди осем Юел слезе от трамвая и видя кораба, пристигнал през нощта. „Алта“ беше по-голям от „Карнас“. Моряците тъкмо се канеха да отворят товарните люкове. Сърцето на Юел заблъска в гърдите. Пое по мостика. Стените на кораба се извисяваха пред него като планински масиви. Качи се на борда.

Срещу него се зададе моряк в работен гащеризон и му кимна приветливо.

— Нов ли си?

— Да.

— На палубата или долу?

— Ще бъда помощник-иконом.

— Значи ти си наследникът на Кале. Беше много сръчен. Само дето не умееше да мие съдове.

Мъжът прикова поглед в Юел.

— Можеш ли да миеш съдове?

— Да — кимна Юел. — В това най̀ ме бива.

Мъжът посочи към кърмата.

— Пиринен сигурно е там и пие кафе с готвача. Обърни се към него.

Юел бавно се отправи в указаната посока. Пое си дълбоко въздух, сякаш да се увери, че се намира на борда на кораб.

Представи се на Пиринен, получи одобрението му и стана официално част от екипажа. Още същия ден се пренесе в каютата си.

Йени искаше да доведе сестрите му да видят кораба, но Юел не пожела. Виж, ако Самюел беше там, щеше веднага да го вземе на борда.

Юел започна работа незабавно. Малко се разочарова, задето корабът щеше да остане цяла седмица на пристанището. Още нямаха представа за къде ще пътуват. За Нарвик, твърдяха едни. За Англия, казваха други. Ала никой не знаеше със сигурност. Щяха да разберат чак след няколко дни.

Юел работеше с желание. Подреждаше маси, миеше съдове, чистеше каюти и постилаше чаршафи. Бързо опозна кораба и моряците. Вечер се просваше в леглото, капнал от умора, и заспиваше веднага.

Оказа се, че корабът ще отплава за Люлео. Юел остана разочарован, защото Люлео се намираше много по̀ на север от родното му градче. Така се отдалечаваше още от остров Питкерн. Но все пак тръгваше на път.

В четири сутринта го събуди бръмченето на машини. Чу как отвързаха кораба и той целият се разтресе.

Пътуването започна.