Хенинг Манкел
Пътуване до края на света (3)

1

Докато Юел се изкачваше с велосипеда си по склона под дома на свещеника, веригата му най-неочаквано се скъса, той политна настрани и не успя да избегне удара в плета на отсрещната къща, където живееше търговецът на коне. Главата на Юел се заби в храст френско грозде. Раздра си бузата и си насини лявото коляно. Изправи се. Нямаше нищо счупено. Издърпа велосипеда. В плета се бе образувала голяма дупка. Понеже знаеше колко избухлив е понякога търговецът на коне, Юел побърза да довлече колелото си до оградата на свещеника и да го опре там. Минаваше средата на май, но до стените на къщите и в канавките продължаваше да се белее неразтопен сняг. Още не бе дошла истинска топла вълна, ала това не пречеше на Юел всеки следобед да излиза на разходка с велосипеда си. Мъчеше го тревога. Какво го очаква, когато завърши?

Няколко дни след съня за реката и кипящата вода Юел реши да поговори със Самюел за бъдещето им. Подготви се старателно. Обикновено само в неделя се гощаваха със специална вечеря, но Юел искаше да зарадва баща си с любимото му ядене и затова опече картофи и бекон още във вторник. Знаеше отлично кой е най-подходящият момент да повдигне важен въпрос. Затова търпеливо изчака Самюел да се нахрани, да остави вилицата, да си избърше устата и да избута чинията към средата на масата. После дойде време да действа:

— Трябва да вземем решение.

Юел реши да говори бавно, та гласът му да звучи плътно. Уж вече бе мутирал, но още се случваше от време на време да му изневери във фалцет.

Обикновено след вечеря умората налягаше Самюел. И този път той премига с натежалите си клепачи и попита:

— Какво решение?

Въпреки умората изглеждаше в добро настроение. Случваше се много рядко. По-често Самюел се прибираше изнервен и Юел знаеше, че в такива дни няма никакъв смисъл да разговаря с него.

— Трябва да решим какво ще правим, след като завърша училище.

— Какви оценки се очертават? — засмя се Самюел.

Юел се дразнеше от навика на баща си да отговаря на въпроса с въпрос. Мнозина възрастни притежават този недостатък. Юел обаче очакваше подобна реакция и се беше подготвил. Знаеше колко държи Самюел на успеха в училище.

— Ще бъдат по-високи от миналия срок — увери го Юел. — По география съм сред тримата най-добри.

Самюел кимна.

— Кога ще се махнем оттук? — попита Юел.

Бе задавал този въпрос на Самюел сигурно повече от хиляда пъти. Години наред, почти всеки ден. Един и същи въпрос. „Кога ще се махнем оттук?“ Самюел заби поглед в синята мушама върху кухненската маса, а Юел продължи:

— Ти не си дървосекач, а моряк. Веднъж завърша ли училище, нямаме причина да оставаме тук. Ще се махнем. След като навърша петнайсет, ще мога да стана моряк и ще постъпим заедно на кораб.

Зачака отговор. Самюел продължаваше да се взира в мушамата. После, без да отрони дума, стана и сложи кафеварката на котлона. Юел се досети, че няма да получи отговор, и се ядоса. Та той си бе направил труда да приготви специална вечеря! А Самюел не желаеше дори да го удостои с няколко смислени думи.

Идеше му да изругае и да накара баща си да си отвори устата най-после. Нямаше намерение да задава хиляди пъти един и същи въпрос.

Не изруга. Само отнесе чиниите, изсипа остатъците от храна в кофата за смет и остави посудата в мивката.

— Излизам — заяви Юел.

— А уроците? — попита Самюел, като продължаваше да гледа кафеварката. Водата тъкмо бе завряла.

— Прочетох ги. Съвсем скоро нито ще уча уроци, нито ще пиша домашни.

Юел се надяваше на някаква реакция, но Самюел мълчеше. Момчето си взе якето и се спусна по стълбите. И този път не получи отговор.

 

 

На следващия ден, докато поправяше веригата на велосипеда си, Юел продължаваше да разсъждава по въпроса. Реши повече да не разпитва баща си, но го преследваше усещането, че и Самюел размишлява над вчерашния им разговор. Сам не знаеше откъде се появи усещането. Просто го връхлетя и не му позволяваше да се отърси от него.

Тревожеше се, защото периодите, когато Самюел ставаше мълчалив и замислен, обикновено означаваха едно: върнал се е към алкохола. В такива случаи най-неочаквано изчезваше от къщи и се прибираше пиян посред нощ. От последното му напиване измина много време, но Юел не се съмняваше, че рано или късно пак ще се случи. Втрисаше го при мисълта отново да търси баща си из кръчмите, а после да го влачи до вкъщи, защото Самюел не се държеше на краката си от погълнатия алкохол.

Посегна да хване литнал наблизо стар вестник и избърса с него маслото от веригата на велосипеда. „Само дано не се напие в деня на тържеството за края на учебната година — молеше се той наум. — Ще бъде ужасно, ако се появи пиян в църквата.“

Обърна се да погледне камбанарията. Часовникът показваше, че е крайно време да се прибира и да свари картофи. Качи се на велосипеда и започна да върти педалите. На площадката зад бензиностанцията група момчета — повечето съученици на Юел — се разпределяха по отбори. Той започна да върти педалите още по-ожесточено. От малък беше принуден да готви и да си бъде майка. А понякога и майка на Самюел. Завърши ли училище, ще зареже завинаги домакинството. Ако Самюел иска да яде след работа, нека си сготви сам.

Ритна портата и влезе в двора. Слезе от велосипеда и го опря о стената на къщата. После се спусна по стълбите и отвори рязко вратата на кухнята.

Изтръпна.

Вътре седеше Самюел. Юел се разтревожи. Обикновено баща му се прибираше доста по-късно. Идваше си по това време само когато е болен или пиян. Днес обаче Самюел не изглеждаше да е пил. Очите му не бяха зачервени, косата му не стърчеше настрани. Не приличаше и на болен, а по-скоро на изненадан.

— Какво се е случило? — попита Юел. — Защо се прибираш по-рано?

Самюел посочи оставено върху мушамата писмо.

— От кого е? — поинтересува се Юел.

— Остави си якето и ела да поговорим.

Юел изхлузи гумените ботуши от краката си и метна якето на облегалката на стола. Седна. Чувстваше се напрегнат. Явно писмото съдържаше нещо важно, щом Самюел си бе тръгнал по-рано от работа. Но какво именно?

Долната устна на Самюел потреперваше — явно от вълнение.

— Писмото е от Елинур. С нея не сме се чували от десетина години.

Юел чакаше обяснение коя е тази Елинур. Напразно.

— Коя е тя? — попита момчето, за да сложи край на тягостното мълчание.

— Държеше кафене в Гьотеборг. Тогава бях още моряк.

Юел въздъхна едва доловимо. Преди няколко години Самюел се срещаше със Сара — сервитьорка в местната бирария. Веднъж седмично оставаше да спи при нея. После двамата се разделиха и Самюел отново се пропи. А сега бе получил писмо от друга сервитьорка. Дали беше спал и при нея? И защо тя бе толкова важна за него?

„Понякога Самюел се държи много странно — помисли си Юел. — Странно като всички възрастни. Вместо да мислят за бъдещето, все гледат към миналото. Пристига писмо от жена, която нито е виждал, нито е чувал цели десет години, и долната му устна се разтреперва. А когато го попитам след колко време ще се махнем от този забутан град и ще се качим на кораб, дори не си прави труда да ми отговори.“

Гледайки вълнението на Самюел, Юел прецени, че е добре да прояви интерес.

— Какво иска тази Елинур? — попита той.

— Пише ми къде живее Йени.

Юел се нуждаеше от няколко секунди, за да проумее значението на тези думи. Изведнъж подът под краката му се разлюля, Юел се разтрепери, а с него — и цялата къща. Сякаш щеше да се срути всеки миг.

Жена на име Елинур е написала писмо, за да уведоми Самюел къде живее мама Йени, която бе изоставила Юел и баща му и толкова години не им бе пратила вест.

Самюел си сложи очилата.

— Йени живее в южната част на Стокхолм на улица „Йостьота“. Работи в магазин за хранителни стоки на площад „Медборяр“.

— И нищо повече ли не пише? — погледна го втренчено Юел.

Самюел си свали очилата.

— Омъжила се е повторно.

— Как така? Нали е омъжена за теб?

— Не, така и не сключихме брак. Затова и не сме се развеждали.

Юел не очакваше подобно нещо. Как така Самюел и Йени никога не се бяха венчали?

Интересът му се пробуди. Прииска му се да разбере какво друго пише в писмото и посегна да го вземе, но Самюел отпусна тежката си длан върху белия лист.

— Писмото е до мен — отбеляза той.

— Йени е моя майка — възрази Юел.

— Писала го е Елинур, не Йени. Двете са приятелки, затова Елинур знае толкова много за нея.

Юел се замисли над чутото преди малко.

— Защо пише, че мама Йени се е омъжила повторно, щом не е била омъжена за теб?

— Уместен въпрос — кимна Самюел. — Такъв е изразът.

— Какво друго пише?

— Елинур се оплаква от болки в гърба.

— Какво друго пише за мама? Изобщо не ми пука за тази Елинур!

Юел се стресна от думите си. Самюел го изгледа учуден. Юел се изплаши да не разгневи баща си. Случваше се Самюел да кипне най-неочаквано. Често използваше обидни думи и ругатни, но не понасяше да ги чува от сина си.

— Елинур е добър човек — защити я Самюел. — Цял живот е работила здраво. Сервитьорската професия е тежка. Нали си спомняш колко се оплакваше Сара от болки в краката?

— Не исках да прозвучи така — смотолеви Юел. — Нищо повече ли не пише за мама?

— Нищо.

— За кого се е омъжила?

— Не пише.

Умълчаха се. Самюел си сложи очилата и прочете писмото още веднъж. Юел наблюдаваше как устните му се движат беззвучно. Същевременно се опитваше да си даде сметка какво всъщност се бе случило. За пръв път някой му казваше адреса на майка му. Досега на всеки негов въпрос къде живее мама Йени Самюел само клатеше глава и отговаряше, че не знае.

Изведнъж всичко се беше променило. В съзнанието на Юел мама Йени се бе сдобила с адрес и работа. За жалост — и с нов мъж.

Юел се зае да бели картофи. Самюел продължаваше да се взира в писмото.

— Чети го на глас — помоли Юел.

— Не може. Адресирано е до мен — отвърна Самюел.

Вечеряха, без да разговарят. Сварени картофи и кървавица. Боровинковото сладко беше свършило. Юел бе прегорил кървавицата.

След вечеря Самюел се прибра в стаята си, пусна радиото и си полегна. Понеже затвори вратата, Юел надникна през ключалката. И какво да види: Самюел гледаше единствената снимка, останала му от Йени. Юел се прибра в стаята си и също си легна. Възрастните винаги се изтягат в леглото, когато ги занимават важни мисли. На Юел му предстоеше да стане възрастен, затова трябваше да усвои този навик. Но не го свърташе в леглото. Стана и отиде до прозореца. Навън беше още светло. Опита се да си представи къщата, където живее мама Йени. После си спомни, че има карта на Стокхолм. Преди няколко години я бе намерил в кошче за хартиени отпадъци на гарата. Въпросът беше къде я бе оставил. Започна да я търси. Оказа се прибрана най-навътре в гардероба. Занесе я в кухнята и я разгъна върху масата. Вратата към стаята на Самюел още стоеше затворена. От радиото звучеше музика. Юел се наведе и пак погледна през ключалката. Самюел продължаваше да държи снимката на Йени, ала вече гледаше не нея, а тавана. Юел се наведе над картата и се опита да си спомни какво бе казал Самюел. Мама Йени живеела на улица „Йостьота“ в Стокхолм и работела в магазин за хранителни стоки на площад „Медборяр“. Пръстът на Юел зашари по картата. Първо откри площада. Сърцето му се разблъска в гърдите. Сякаш мама Йени стана още по-действителна в представите му, когато откри мястото, където тя работеше. Продължи да оглежда района. Пръстът му се спря върху улица „Йостьота“.

Вратата се отвори и Самюел влезе в кухнята. Юел се сепна, все едно баща му го бе заварил да върши нещо нередно. Притесняваше се дали Самюел ще одобри желанието му да намери къде живее мама Йени. За негово облекчение Самюел само застана до него.

— Не знаех, че имаш карта на Стокхолм — изненада се той.

— Намерих я в кошче за хартиени отпадъци — отвърна Юел. — Исках да разбера дали Елинур ти е написала истината.

— Никога не ме е лъгала. Е, и да се е случвало, е било веднъж-дваж.

Юел му показа къде се намира площад „Медборяр“ и улица „Йостьота“. Самюел отиде да си вземе очилата от спалнята, та да огледа внимателно картата. Кимна.

— Явно не й се налага да върви дълго от вкъщи до работа. Разстоянието от улицата до площада е съвсем малко.

Юел не се стърпя:

— Защо не й отидем на гости? Нали вече знаем къде живее.

Самюел седна и погледна Юел.

— Сериозно ли говориш?

— Сигурно ще се зарадва да ни види след всички тези години. Вероятно ще й е любопитно да види как изглежда синът й, вече петнайсетгодишен, с отлични оценки в училище. Поне по география.

Самюел се колебаеше.

— Какво ни пречи да се отбием в магазина, където работи? — продължи Юел. — Тя мен едва ли ще ме познае, а ти ще си сложиш тъмни очила.

Най-неочаквано Самюел избухна в смях. Всъщност смехът му винаги идваше неочаквано, защото той се смееше много рядко. Често се усмихваше, но Юел не помнеше кога за последно го е чувал да се смее.

— Прав си, разбира се — съгласи се Самюел. — Щом завършиш училище, заминаваме.

Юел се питаше дали да вярва на ушите си. Самюел забеляза колебанието му.

— Щом училището свърши, заминаваме — повтори Самюел. — Още отсега ще предупредя в службата, че ще си взема няколко свободни дни.

— Вероятно ще трябва да предупредим и нея.

Самюел се замисли, преди да му отговори. После поклати глава.

— Тя не ни предупреди, когато си тръгна. И ние няма да й казваме кога ще й отидем на гости.

— Едва ли ще ни познае — продължи Юел. — Въпросът е обаче дали ти ще я познаеш. Ами ако се е променила много?

— Ще я позная — категорично отговори Самюел. — Колкото и да се е променила.

Същата вечер, след като Самюел си легна, Юел стана от леглото. Беше още с дрехите. Взе си обувките и якето в ръка и излезе на пръсти. На стълбите стъпваше само върху стъпалата, които не скърцат.

Слезе в двора. Още не се бе стъмнило. Прекара велосипеда през портата, качи се и започна да върти педалите с всички сили. Спря чак пред дома на Йертрюд, задъхан и изпотен. Безносата живееше в чудновата къща до южния бряг на реката. Около къщата растяха избуяли храсти. Юел имаше нужда да сподели с нея случилото се. Чувстваше я много близка. Бе й разказал как мама Йени го е изоставила като малък.

Някога Йертрюд бе претърпяла неуспешна операция и бе изгубила носа си. Затова нямаше много приятели. Юел беше от малцината, които я навестяваха.

Опря велосипеда о порутената й ограда. Жената излезе на стълбите. Беше го видяла през кухненския прозорец.

— Напоследък идваш много рядко — укори го тя.

— Зает съм, дават ни много домашни — излъга Юел.

И двамата знаеха, че това не е истина. Понякога на Юел му ставаше неприятно да посещава безнос човек. Йертрюд се досещаше какво се върти в главата му.

И все пак той изпитваше потребност от време на време да се отбива при нея. Често Йертрюд се оказваше единствената му довереница. И сега, когато мама Йени се бе появила отново след години отсъствие, през които Юел беше забравил какво е да имаш майка, той потърси Йертрюд.

Двамата влязоха в кухнята. Там цареше неописуем хаос. Изобщо не приличаше на обикновена кухня. Йертрюд си беше такава: подбираше мебелите за жилището си и дрехите си, без да се съобразява с общоприетите норми.

Юел за нищо на света не искаше да се покаже в нейна компания. Но с удоволствие идваше в дома й надвечер. Тези посещения възприемаше и като упражнения за бъдещите му отношения с жени. Някъде прочете, че на мъжете понякога им се налага да се срещат тайно с любимите си.

— Двамата със Самюел заминаваме за Стокхолм, за да посетим мама Йени — съобщи Юел. — Питам се как ли ще реагира.

Йертрюд се позамисли. Пъхна нова кърпичка в дупката, където някога е бил носът й, и отвърна:

— Сигурно ще се зарадва, как иначе.

Докато се прибираше към къщи с велосипеда, Юел си припомни думите й. Не прозвучаха никак убедително. Загложди го смътна тревога. Ами ако мама Йени изобщо не желае да вижда нито него, нито Самюел? Ако се разгневи на Елинур, задето им е дала адреса на дома и на работното й място?

Юел влезе първо в тъмната кухня. Вратата на стаята на Самюел беше затворена, но оттам не се чуваше похъркване. Явно стоеше още буден и мислеше за писмото. Юел си легна, ала новината не му даваше да заспи. Вече си представяше как двамата със Самюел вървят по улиците на Стокхолм.

В къщата цареше тишина.

„И двамата не можем да заспим — установи Юел. — Лежим си в леглата, а в главите ни се върти една и съща мисъл: за майката, която най-неочаквано отново се появи.“