Хенинг Манкел
Пътуване до края на света (16)

14

През онази нощ Самюел му призна истината. Никога повече нямало да се качи на кораб. Болестта щяла да се влоши. Не можел да се надява на никакво подобрение. Просто му се приискало всичко да си тръгне постарому, когато видял Юел с моряшката раница.

През нощта обаче се събудил и повече не издържал да се преструва, че всичко е наред и двамата с Юел ще заминат за остров Питкерн. В действителност му предстояло едно-единствено пътуване: до болницата.

Юел не се изплаши. Беше се оставил мечтите на Самюел да го залъжат, защото не искаше да допуска черните мисли. Ала сега почувства облекчение. Знаеше истината. Баща му щеше да умре, колкото и да отказваше да го повярва.

Почувства се безпомощен и ядосан. Негодуваше, че именно Самюел се бе разболял тежко. Защо точно той, а не някой друг? Хората около него си имаха здрави дробове. Защо коварната болест бе покосила не друг, а Самюел?

Двамата не смееха да споменат думата, която витаеше из въздуха тази нощ. Смърт. Нито Юел, нито Самюел се престрашиха да я изрекат, ала знаеха отлично какво предстои.

— Опитвам се да не мисля за това — призна Самюел. — За да не се изплаша. Вършил съм доста неща, с които не се гордея, но не искам хората да ме запомнят като страхливец.

През нощта говориха и за Йени. Стана съвсем неочаквано.

— Не съжалявам за онова, което й казах, но искам да знаеш, че я разбирам. Мястото й не беше в това градче, а и двамата с нея не бяхме един за друг. Тя ме мислеше за по-различен, аз нея — също. Имам много тежък характер, не всеки би изтърпял странностите ми.

Юел свари още кафе.

— Ти и без това знаеш колко трудно се живее с мен.

Юел не отговори. Не му хрумваше какво да каже.

— Според мен с Йени ще станете добри приятели — продължи Самюел. — Това само ме радва.

Самюел отпи от кафето. Болката обаче го връхлетя отново и лицето му се сгърчи.

— Ще си полегна. Няма нужда да идваш при мен. Ще се справя и сам. Легни си. И ти трябва да поспиш.

Юел остана в кухнята. Не се сви в прозоречната ниша. В главата му се появяваха разни образи без никаква връзка.

След известно време стана и се замъкна към леглото си.

„Повече никога няма да заспя“ — помисли си, ала заспа, завит презглава.

Последните дни на Самюел останаха в паметта на Юел като най-чудното време, прекарано с него. Баща му беше весел, в приповдигнато настроение. Разказваше за живота си с невиждана охота. Юел вече отдавна беше проумял колко странни са възрастните, но не си бе представял, че започват да се държат още по-странно, когато им предстои да умрат.

Самюел свиреше всеки ден на тарамбуката: и сутрин, и вечер. Двамата с Юел често сядаха над картите. Самюел му разказваше за корабите, на които е работил, и за пристанищата, където е слизал.

Юел ходеше да пазарува, готвеше, чистеше. Отби се в бирарията при Сара и й каза, че вече няма нужда да праща човек. Очите й плувнаха в сълзи. Юел побърза да си тръгне, за да не я гледа как плаче.

Имаше желание да говори единствено с Йертрюд, но не отиде при нея. Просто предпочиташе да прекара на спокойствие оставащото време със Самюел.

След няколко седмици състоянието му се влоши и се наложи да го приемат в болницата. Нито Юел, нито Самюел очакваха болестта да се развие толкова бързо. Настаниха го в стая с четири легла. Болките ту го връхлитаха, ту отшумяваха като бавно оттеглящи се вълни. Юел взе картите в болницата и двамата продължиха да разиграват въображаемите си пътешествия по море. Смееха се често и гръмогласно. Понякога медицинската сестра влизаше да им направи забележка.

От време на време говореха и на сериозни теми.

— Когато стане време да се оправиш с апартамента, помоли Йорансон за помощ — посъветва го Самюел.

Йорансон беше началникът на Самюел в горското дружество. Той се отби няколко пъти да го посети. Дойдоха още Сара, Енстрьом и жена му. Юел предпочете да не присъства на срещата със съдържателя на бакалницата и жена му, защото още помнеше какво бе казала тя в магазина.

В болницата не позволяваха да се внася алкохол, ала Йорансон донесе на Самюел бутилка коняк. Юел остави баща си да си сръбва от коняка от време на време. Имаше чувството, че ще му липсват дори вечерите, когато го прибираше от кръчмите.

И така, Юел остана сам в къщата до реката. Всяка вечер изчакваше Самюел да заспи и се прибираше у дома. Навън беше още много студено. Къщата вече приличаше на кораб с надиплени платна. Предстоеше да го насекат на дъски. От него нямаше да остане нищо.

Когато не стоеше при Самюел, Юел пишеше писма до корабни дружества. През цялото време се мъчеше да не мисли какво предстои. Една сутрин, докато закусваше, чу как някой почука на вратата. Беше Йорансон. Юел го покани да изпие с него чаша кафе. Йорансон премина направо към въпроса:

— Вече знаеш, че баща ти си отива. Не му остава много. Ти си умно момче, разбираш как стоят нещата.

Юел кимна. Нямаше какво да каже.

— Обещал съм му да ти помогна. Първо обаче ми кажи дали ще останеш да живееш в къщата. Говорих със собственика. Можеш да останеш срещу същия наем.

— Самюел добър дървосекач ли беше? — попита в отговор Юел.

Йорансон остана изненадан от въпроса.

— Да — отвърна. — Беше добър, разбира се. Един от най-добрите.

— Само това исках да разбера. Нямам намерение да оставам в къщата.

— Какво ще правиш с мебелите?

— Не ми трябват.

— Помисли си кои от тях ще задържиш. После ще ти помогна да продадеш останалите, а които не успеем да продадем — ще изхвърлим.

Йорансон остана при Юел около час. На Юел не му се говореше за предстоящото, но пък беше признателен на Йорансон за помощта. След като го изпрати, обиколи жилището, за да реши какво ще задържи: морските карти, снимките и дневника на Самюел, няколко писма и стария будилник. Нищо друго.

Не след дълго пристигна писмо от кораба „Рио де Жанейро“. Канеха Юел да се присъедини към екипажа. Корабът идваше от Аржентина и щеше да остане в корабостроителницата в Стокхолм за ремонт. Надяваха се Юел да се яви в началото на март. Зарадва се, ала не знаеше дали ще успее. Още същия следобед разказа на Самюел за предложението.

— Дружеството, което притежава кораба, е надеждно. Името ми харесва: „Рио де Жанейро“. Добрите кораби имат хубави имена. Всичко е чудесно. Кога те искат на борда?

Юел започна да увърта. Самюел обаче настоя да получи конкретен отговор:

— Не ме лъжи. Написали са ти кога трябва да се явиш.

— В началото на март — смотолеви Юел.

Самюел помълча.

— В началото на март — повтори той. — А сега е началото на февруари.

През последната си вечер Самюел искаше да играят на карти. Юел донесе тесте. Самюел не изпитваше болка и играеше покер с настроение. Залагаха въображаеми суми. Самюел заяви, че залага милион. Юел покри залога. Изобщо не следяха кой колко е спечелил. Накрая сестрата помоли Юел да си тръгва.

— Утре ще продължим — рече Самюел. — Тогава ще си върна всичко загубено.

— Но нали тази вечер ти спечели повече!

— Щом е така, утре ще видим дали ще успееш да ми вземеш печалбата.

Юел поседя още малко до леглото му.

— С Йени обичахме да играем на карти. Забавлявахме се много. Не си мисли, че сме нямали хубави моменти. Никога не съм съжалявал, задето именно тя е твоя майка. Важно е да го знаеш.

Юел стана и си облече якето.

— Тук студът няма край, ала в Бразилия е топло. Краят на света не съществува, но Бразилия я има.

Самюел издъхна през нощта. Когато Юел си тръгна, той заспа и повече не се събуди. Юел научи за смъртта му, когато отиде в болницата на следващия ден. Разплака се, ала не плака дълго. Сети се за последните думи на баща си: „Краят на света не съществува, но Бразилия я има“. Сякаш в тях бе скрито тайнствено послание: краят на света е само мечта, място, което не е отбелязано на нито една карта, място, където няма пристанище. Бразилия обаче съществува. Там можеш да отидеш.

Лекарят попита Юел дали иска да види баща си. Юел поклати отрицателно глава. Знаеше как изглежда Самюел. Защо да вижда човек, когото вече го няма?

Прибра се вкъщи. Въпреки студа вървя бавно. Веднага написа писмо до корабното дружество.

Идвам.

Поздрави, Юел Гюстафсон

При Юел дойдоха Сара, Йорансон, Енстрьом и неколцина колеги на Самюел. Появиха се и двама-трима пияници, ала Сара ги изгони.

И тя, и Йорансон предложиха на Юел да остане у тях. Той отказа. Никъде не му се ходеше.

Надвечер мина по моста и се насочи към къщата на Йертрюд. Тя сигурно го бе видяла или чула през прозореца, защото се появи на стълбите да го посрещне.

— Самюел почина — отрони Юел.

— Знам.

Юел разбра, че макар да излиза рядко, Йертрюд научава какво се случва из градчето. Влязоха и седнаха в кухнята. Не смееше да я погледне, за да не избухне в плач. Поседяха, без да разговарят. Мълчанието с Йертрюд не измъчваше Юел. След известно време тя го попита как върви моряшкият му живот. Юел й разказа по-важното. Йертрюд се поинтересува какво прави Йени. Юел нямаше представа откъде е разбрала, че е намерил изчезналата си майка. Накрая го попита и за бъдещите му планове.

— В Гьотеборг ме чака кораб — отвърна той. — А за по-нататък още не съм мислил.

— Сигурно пак ще си дойдеш.

— Защо? Самюел вече го няма.

— Но аз съм тук.

Йертрюд имаше право. В градчето оставаха приятелите на Юел.

— Тук си израснал — продължи тя. — Тук са всичките ти спомени. Някой ден ще се върнеш.

Юел се прибра късно — чак след полунощ. Къщата го посрещна мрачна и злокобна. Затвори вратата към стаята на Самюел. Искаше му се да я заключи и да изхвърли ключа.

Легна си. Замисли се какво му бе казал Йорансон за погребението. Трябваше да съобщи тъжната вест на Йени. В момента изобщо не му се говореше с нея, затова реши да й напише писмо. Надигна се в леглото. Почти бе забравил, че е редно да публикува некролог във вестника. Какво да напише?

Самюел Гюстафсон — обичан и непрежалим.

Думите му се струваха ужасно неподходящи за Самюел.

Надигна се от леглото и седна на кухненската маса. Извади лист хартия и химикалка. След дълги размишления взе решение.

 

 

На следващия ден отиде в редакцията на местния вестник и представи предложението си на редактор Хорн:

Самюел Гюстафсон — поел към края на света.

— Не знам дали ще можем да го публикуваме в този вид — поколеба се редакторът.

— Защо? Моят баща почина, затова решавам аз.

— Текстът ми се струва неподходящ.

— В какъв смисъл?

Редакторът поклати глава.

— Звучи доста странно.

— Но Самюел наистина вярваше, че смъртта е пътешествие до края на света.

— Разговарял ли си за това с останалите? — Редакторът продължаваше да клати глава.

— С кои?

— С останалите опечалени от семейството.

— Няма други. Само аз съм.

Редакторът започна да се колебае.

— Досега не сме публикували такъв некролог.

— Държа да бъде написано точно това.

Редакторът го изгледа сериозно и продължително. После кимна.

— Ще си навлека доста неприятности, но щом така си решил, ще го поместим в този вид.

Юел се сбогува и си тръгна. Самюел сигурно би се зарадвал. Не вярваше много-много в Бог, но краят на света беше друго нещо: хем съществува, хем го няма. Самюел се бе отправил натам.

Погребението се състоя седмица по-късно. Юел изпитваше ужас при мисълта за траурната церемония, но Сара и Йорансон не го оставиха сам. Няколко дни преди погребението отец Буман поиска да се види с Юел. Младежът си облече най-хубавите дрехи и се яви в дома на свещеника. За пръв път се срещаше с него. Буман, съвсем млад, беше в градчето едва от няколко месеца.

Покани Юел да седне и му изказа съболезнованията си. Юел промърмори нещо в знак на признателност.

— Прочетох некролога във вестника — рече свещеникът. — Доколкото разбрах, ти си настоял съдържанието да бъде такова. Трябва да призная, че останах озадачен от текста: „Поел към края на света“. Доста необикновено послание.

— Самюел беше необикновен човек — обясни Юел. — Искаше и некрологът му да не бъде обикновен.

— В какъв смисъл е бил необикновен човек?

— Представяше си къщата, където живеем, като кораб, а апартамента — като команден мостик. Самюел беше добър дървосекач. Лично Йорансон ми го каза.

— Необикновен човек — повтори отец Буман. — Така ли искаш да го опиша на опелото?

В гърлото на Юел заседна буца. Едва не избухна в ридания. Намери сили да се сдържи.

— Да — кимна. — Самюел беше необикновен.

Отец Буман каза същото на траурната церемония. В църквата не дойдоха много хора. Юел седна отпред между Сара и Йорансон. Избягваше да гледа към кафявия ковчег. Още не можеше да приеме, че вътре лежи баща му.

Самюел пое на дълъг път.

Замина.

Качи се на невидим кораб и се отправи към пристанище, което не съществува на картата.

Може би името на кораба е „Селестине“?

 

 

Гробът на Самюел се намираше до лявата стена на църквата. Когато спуснаха ковчега, Юел не успя да сдържи сълзите си и избухна в плач. През цялото време се мъчеше да се утешава с мисълта, че Самюел се намира на кораб някъде далеч, на път към южни страни. Ала колкото и да се възпираше, накрая не можа да преглътне мъката.

После отидоха да пият кафе в Туристическия хотел.

Йорансон настоя още на следващия ден да прегледат мебелите и вещите в апартамента. След като Юел заяви, че няма да живее там, се очакваше да се настанят нови наематели.

Отне им седмица. Изнесоха мебелите. Юел събра нещата си в моряшката раница и в още една чанта. В жилището остана само един дюшек, чаршаф, възглавница и одеяло. Юел се нуждаеше от тях, за да пренощува. На следващия ден щеше да замине.

Сбогува се с Йорансон и Сара.

Последната вечер се разходи из градчето. Още беше много студено.

Поскита из познатите улици. Спря пред читалището и погледна киноафиша. Обиколи пустия училищен двор няколко пъти, докато се измори. Нямаше търпение да се махне оттук. Върна се в празния апартамент и заспа почти веднага.

Навън се спускаше ясна лунна нощ с много звезди.