Алън Брадли
Червена херинга без горчица (8)

Осем

Най-накрая останах сама!

Винаги когато съм с други хора, част от мен се отдръпва в себе си. Само когато съм сама се наслаждавам напълно на собствената си компания.

В зеленчуковата градина взех верния си велосипед. Някога той е бил на Хариет и тя го кръстила L’Hirondelle „Лястовицата“: дума, която толкова ми напомняше как ми натикваха лъжица в устата и ме насилваха да преглъщам гнусното рибено масло^[1], че го прекръстих на Гладис. Кой, за Бога, би карал колело с име, което звучи като на болногледачка?

А и Гладис беше много по-практично име от L’Hirondelle: приключенка с гуми „Дънлоп“, три скорости и благ нрав. Тя никога не се оплакваше, не се уморяваше, нито пък аз, когато я карах.

Тръгнах на югоизток от Бъкшоу, криволичейки бавно покрай декоративното езеро. От лявата ми страна се намираше равнината, наречена Висто, разчистена от сър Джордж де Лус в средата на XIX век, за да служи, както бе обяснил той в дневника си, „за наблюдателница“: тревиста зелена равнина, от която се очакваше да се взираме в сините хълмове.

В по-скорошни времена Висто беше оставена да се превърне в нещо като запуснато пасище: място, където копривата избуяваше на воля, а любуващият се на гледката рискуваше да разпокъса дрехите си на тръните. Именно тук Хариет държала „Игрив дух“, малкия двуместен самолет, с който летяла редовно до Лондон, за да се среща с приятели.

За онези отминали щастливи дни сега напомняха само трите железни пръстена, ръждясващи още някъде из трънака, към които някога привързвали „Игрив Дух“.

Веднъж, когато попитах татко как изглежда Бъкшоу от въздуха, лицето му се стегна.

— Попитай леля си Фелисити — отвърна той кисело. — Тя се возеше със самолета.

Напомних си да го сторя.

От Висто на юг тръгваше обрасла с трева пътека, която пресичаше тук-там отдавна изоставени морави и живи плетове, зад които се простираха шубраци. Тръгнах по тесния път и скоро пристигнах при Стобора.

Фургонът на циганката си беше там, където го оставих, но по земята имаше многобройни следи от, както Фели ги нарече, „тежки обувки“.

Зачудих се какво ли ме притегли обратно тук. Дали фактът, че циганката беше под моя закрила? Все пак аз й предложих убежище при Стобора и тя прие. Ако трябваше да се реванширам, щях да го направя по своя воля, а не от чувство за срам.

Грай пасеше доволно край бъзовите храсти в другия край на горичката. Някой го бе довел обратно при Стобора. Дори са се сетили да му донесат бала прясно сено и сега той хрупаше от нея. Изгледа ме без капчица любопитство и продължи да пасе.

— Добро момче си ти, нали? — попитах аз, но още докато изричах думите, осъзнах, че така човек говори на папагал.

— Добър кон, великолепен кон си ти.

Грай не ми обърна никакво внимание.

Погледът ми привлече нещо завързано за един от стволовете край моста: бяла дървена табела, закачена на около два метра над земята. Отидох до дървото, за да я разгледам отблизо.

Полицейско разследване — Преминаването забранено — Участък Хинли

Табелата гледаше на изток — в противоположната посока на Бъкшоу. Очевидно бе поставена, за да спре ордите любопитни безделници, които се събират на места с пролята кръв като гарвани на дъб през зимата.

Все пак бях в имението си. Не бях нарушител. Освен това винаги можех да кажа, че не съм видяла табелата.

Стъпих внимателно на осите на фургона и разперих ръце като въжеиграч, за да запазя равновесие. Изкачих се бавно до капрата, като поставях пета, а после пръсти. За моя изненада бяха закачили вратата на мястото й.

Спрях, за да се приготвя — поех си дълбоко въздух, отворих вратата и влязох.

Кръвта беше почистена — веднага го забелязах. Подът беше прясно измит и във въздуха още се носеше острата миризма на сапун.

Във фургона не беше тъмно, но не беше и светло. Направих няколко крачки навътре и замръзнах.

Някой лежеше на леглото!

Изведнъж сърцето ми заби лудо, а очите ми щяха да изскочат от орбитите си. Едва се осмелявах да дишам.

В сумрака от спуснатите пердета виждах, че е жена — не, не жена, а момиче. Може би няколко години по-голямо от мен. Косата й беше гарвановочерна, кожата — светлокафява, и се бе увила с безформена дреха от черен креп.

Докато стоях неподвижно и се взирах в лицето й, черните й очи се отвориха бавно и тя ме забеляза.

Момичето скочи бързо от леглото, грабна нещо от полицата и изведнъж се озовах притисната до стената с извита зад гърба ръка и нож, опрян в гърлото.

— Пусни ме! Боли! — изстенах през болка.

— Коя си ти? Какво правиш тук? — изсъска момичето. — Кажи ми или ще ти прережа гърлото.

Усещах острието, притиснато в трахеята ми.

— Флавия де Лус — изпъшках.

Проклятие! Потекоха ми сълзи.

Зърнах отражението си в огледалото: ръката й под брадичката ми… облещените ми очи… ножа — ножа!

— Този нож е за масло — изхриптях отчаяно.

Това беше един от онези мигове, които по-късно изглеждат смешни, но в момента не са. Треперех от страх и гняв.

Усетих как дръпва ръката ми, докато отстъпва, за да погледне ножа, а после ме блъсна назад.

— Махай се оттук — рече грубо. — Тръгвай… преди да намеря бръснача.

Не се наложи да ме подканя втори път. Момичето очевидно беше лудо.

Запрепъвах се към вратата, скочих на земята, сграбчих Гладис и почти стигнах до дърветата, когато…

— Чакай!

Гласът й отекна из просеката.

— Не каза ли, че името ти е Флавия? Флавия де Лус?

Не отговорих, но спрях досами горичката, като се уверих, че Грай ни разделя като един вид бариера.

— Моля те, почакай — продължи тя. — Извинявай. Не знаех коя си. Казаха ми, че си спасила живота на Фенела.

— Фенела ли? — успях да продумам все още разтреперана от страх.

— Фенела Фаа. Довела си доктор… тук… снощи.

Сигурно й изглеждах като кръгла глупачка, застанала със зяпнала уста като златна рибка. Мозъкът ми се нуждаеше от време да осмисли как момичето изведнъж бе заменило ножа, опрян в гърлото ми, с извинение. Не съм свикнала да ми се извиняват и това извинение — вероятно първото, което получавах в живота си, — ме хвана неподготвена.

— Коя си ти? — попитах я аз.

— Порцелан — отвърна момичето и скочи от фургона. — Порцелан Лий, Фенела ми е баба.

Приближаваше се към мен през тревата с ръце, протегнати в търсене на библейска прошка.

— Позволи да те прегърна. Искам да ти благодаря.

Опасявам се, че отстъпих малко назад.

— Не се тревожи, няма да те ухапя — рече момичето и изведнъж се хвърли на врата ми и ръцете й ме стиснаха в здрава прегръдка, а брадичката й се вряза в рамото ми.

— Благодаря ти, Флавия де Лус — прошепна тя в ухото ми, сякаш бяхме стари приятелки. — Благодаря.

Тъй като все още очаквах да забие кама в гърба ми, признавам, че не отвърнах на прегръдката й, а я приех мълчаливо и сковано като гвардейците пред Бъкингамския дворец, които се правят, че не забелязват волностите на крайно любвеобилен турист.

— Няма защо — промълвих едва. — Тя как е? Фенела, имам предвид.

Трудно ми беше да нарека циганката с малкото й име. Макар с Дафи винаги да наричахме майка си Хариет (струваше ни се, че само Фели като по-голяма има право да й вика „мама“), все пак ми изглеждаше много нагло да наричам бабата на непознато момиче с малкото й име.

— Твърдят, че ще се оправи. Още било рано да се каже. Но ако не си била ти…

Тъмните й очи се насълзиха.

— Не съм направила кой знае какво — казах неловко. — Нуждаеше се от помощ, а аз бях наблизо.

Наистина ли беше толкова просто? Или имаше и нещо, заровено по-дълбоко?

— Как разбра за случилото се? — помахах с ръка към поляната.

— Ченгетата ме намериха в Лондон. Открили името и адреса ми на листче в чантата й. Помолих един младеж от Ковънт Гардън да ме вземе с камиона си и той ме докара до Додингсли. Остатъка от пътя извървях пеша. Пристигнах преди по-малко от час.

„Четири златни звезди за инспектор Хюит и хората му“, помислих си аз. На мен изобщо не ми беше минало през ум да претърся фургона за чантата на Фенела Фаа.

— Къде си отседнала? В „Тринайсетте патока“ ли?

— Господ да ме убие, не! — възкликна Порцелан с престорен кокни акцент. — Да не съм луда!

Явно й се сторих обидена.

— Нямам пукната пара — разпери безпомощно ръце тя. — Тук ще отседна.

— Тук? Във фургона?

Изгледах я потресена.

— Защо не? Нали е на Фенела. Все едно е мой. Само трябва да намеря контето, чиято е земята и…

— Местността се нарича Стобора и принадлежи на баща ми.

Всъщност не беше вярно: принадлежеше на Хариет, но не беше нужно да обяснявам юридическите проблеми на семейството си на скитаща непозната, която току-що ме бе заплашила със смърт.

— О, извинявай. Не знаех.

— Но не можеш да останеш тук — продължих аз. — Това е местопрестъпление. Не видя ли табелата?

— Естествено, че я видях, ти не я ли видя?

Реших да не обръщам внимание на този детински отговор.

— Нападателят на баба ти може още да се навърта наоколо. Докато полицията не разбере кой е и защо го е направил, е опасно да стоиш тук след мръкване.

Това беше част, но не и цялата истина.

Освен да се погрижа Порцелан да е в безопасност, ме глождеше чувството, че трябва да се реванширам на семейството на Фенела Фаа: да поправя неправдата, извършена от баща ми. За пръв път в живота си се чувствах гузна заради семейството си.

— Така че ще трябва да отседнеш в Бъкшоу — казах изведнъж.

Ето! Направих го. Скочих. Но още докато изричах думите, знаех, че скоро ще съжалявам за тях.

Татко например щеше да побеснее.

Дори когато любимата му Хариет поканила циганите да останат в земите на Бъкшоу, татко ги пропъдил. Щом тя не беше успяла, аз нямах никакъв шанс.

Може би поканих Порцелан именно затова.

— Баща ми е доста ексцентричен — продължих аз. — Най-малкото има някои странни навици. Не пуска в Бъкшоу други гости, освен собствената си сестра. Ще трябва да те вкарам незабелязано.

Порцелан изглеждаше доста разтревожена.

— Не искам да създавам неприятности.

— Глупости — отвърнах с тона на леля Фелисити Унищожителката. — Няма да създаваш никакви неприятности. Никой не идва в източното крило. Дори няма да разберат, че си там. Събери си багажа — наредих й.

Досега не бях обърнала внимание колко уморена изглежда Порцелан. С черната рокля и тъмните кръгове под очите си приличаше на облечена като за маскен бал: „Черната смърт на млади години“.

— Нямам багаж. Само това е. — Тя подръпна смутено тежкия подгъв на роклята си. — Тази е на Фенела. Сутринта се наложи да си изпера дрехите в реката и още не са изсъхнали.

Да си изпере дрехите ли? Че защо да го прави? Тъй като не ми влизаше в работата, не попитах — може би по-късно щях да си намеря повод да повдигна въпроса.

— Да тръгваме тогава — казах с възможно най-ведър тон. — Бъкшоу ни чака.

Вдигнах Гладис и я забутах до себе си. Порцелан се тътреше унило няколко крачки след нас.

— Не е много далеч — заговорих след известно време. — Сигурно ще искаш да се наспиш.

Обърнах се и видях, че кима в отговор, но не продума. Влачеше се зад мен изтощена и дори делфините на фонтана на Посейдон не я накараха да отлепи очи от земята.

— Построен е през осемнайсети век — обясних й аз. — Следователно делфините са доста старички. Някога от устите им е бликала вода.

Порцелан пак отвърна само с кимване.

Вървяхме по прекия път през моравата Трафалгар — изоставена поредица от стъпаловидни възвишения югоизточно от къщата. Сър Джордж де Лус, който планирал изграждането на терасите в чест на победата на адмирал Нелсън над испанците четирийсет години по-рано, ги направил горе-долу по същото време, когато разчистил Висто.

Просто като прекарал тръби до по-ранната подземна канализация на Луций „Мокрия“ де Лус, сър Джордж възнамерявал да пусне пищната система от фонтани като изненада за невястата си.

Затова се заел с ландшафтен проект, който щял да си съперничи по пищност дори с декоративното езеро, но играта му на борсата по време на Железопътната треска стопила имането му. След като загубил по-голямата част от капитала си, планираната алея с фонтани с централна точка Бъкшоу била изоставена на природните стихии.

Сега, след цял век дъждове и снегове, слънце и ветрове и нощните набези на селяните, които крадяха камъни за градинските си зидове, моравата Трафалгар и статуите по нея приличаха на бунище за скулптури, където различни части от каменни херувимчета, обрасли с мъх тритони и морски нимфи стърчаха от земята тук и там като каменни плувци след корабокрушение, чакащи да ги спасят от земното море.

Само Посейдон е оцелял, седнал с мрежата си на ронещ се пиедестал и извисяващ се в мраморния си блясък над разбитото си семейство с тризъбец като гръмоотвод, вдигнат към онова, което е останало от древногръцките небеса.

— Това е старият Посейдон — казах, когато вдигнах Гладис, за да я пренеса по поредните разнебитени каменни стълби. — Преди две години публикуваха негова снимка в „Кънтри Лайф“. Великолепен е, нали?

Порцелан се спря внезапно с ръка пред устата, а хлътналите й очи се разшириха и потъмняха като две ями. Миг след това изписка като дребно животно.

Проследих погледа й и веднага видях какво я беше уплашило.

От тризъбеца на Посейдон като плашило на закачалка за дрехи висеше тъмна фигура.

— Това е Бруки Хеъруд — казах още преди да видя лицето му.