Алън Брадли
Червена херинга без горчица (25)

Двайсет и пет

— Но как е тя? Как е Фенела? — попитах аз.

— Ще оживее — отвърна доктор Дарби.

Той ме караше към Бишъпс Лейси с Мориса си, който бръмчеше весело между живите плетове като шевна машина във ваканция.

— Има фрактура на черепа — продължи, след като аз не казах нищо. — Линеарна фрактура на окципиталната кост, както я наричаме ние, знахарите. Звучно, нали? Благодарение на теб успяхме да я вкараме в операционната навреме, за да повдигнем счупеното парче кост, без да получи сериозни увреждания. Мисля, че ще се възстанови напълно, но трябва да изчакаме. Добре ли си?

Не му бе убягнало, че вдишвам дълбоко свежия утринен въздух, в опит да прочистя организма си от цигарения дим и отвратителните миризми в болницата. Формалинът от моргата не миришеше зле — всъщност беше доста приятен, — но вонята на зелева супа от кухнята би накрала и хиена да повърне.

— Добре съм, благодаря — отвърнах, опасявам се, с изнурена усмивка.

— Баща ти много ще се гордее с теб…

— О, моля ви, не му казвайте! Обещайте, че няма да му кажете!

Докторът ме погледна озадачено.

— Той просто има толкова грижи на главата…

Както вече споменах, финансовите затруднения на татко не бяха тайна в Бишъпс Лейси, особено за приятелите му, сред които беше доктор Дарби. (Другият беше викарият.)

— Разбирам. В такъв случай няма да го чуе от мен. Въпреки това — добави той със смях — новината ще се разчуе, да знаеш.

Не измислих друго, освен да сменя темата.

— Чудех се нещо. Полицаите завели внучката на Фенела, Порцелан, да види баба си в болницата. Тя твърди, че Фенела й рекла, че аз съм я ударила по главата.

— И вярно ли е? — попита шеговито докторът.

— По-късно — продължих, без да обърна внимание на закачката — викарият ми спомена, че също й е ходил на свиждане, но Фенела още не била дошла в съзнание. Кой от двамата казва истината?

— Викарият е добър човек — отвърна доктор Дарби. — Много мил човек. От време на време ми носи цветя от градината си, за да освежи кабинета ми. Но ако ме притиснат, ще трябва да призная, че понякога в болницата сме принудени да го заблуждаваме. Дребни бели лъжи. За доброто на пациента, естествено. Сигурен съм, че ме разбираш.

Ако имаше нещо на света, което разбирах, то беше премълчаването на частици от истината. Няма да преувелича, ако кажа, че бях Велик магистър в този занаят.

Кимнах скромно.

— Той наистина е много отдаден на работата си.

— По една случайност бях в болницата и при посещението на внучката, и при посещението на викария. Макар той да не стигна чак до стаята й, госпожа Фаа беше в пълно съзнание, когато той дойде.

— А Порцелан?

— Когато Порцелан дойде, тя не беше в съзнание. Пострадалите от фрактура на черепа се свестяват и губят съзнание толкова лесно, колкото ние с теб влизаме от една стая в друга — интересен феномен, като се замисли човек.

Аз обаче вече го слушах само с половин ухо. Порцелан ме беше излъгала.

Каква вещица!

Лъжецът най-много мрази да разбере, че някой друг го е излъгал.

— Но тогава защо обвини мен?

Явно неволно бях изрекла думите на глас. Нямах намерение да размишлявам гласно.

— „Да, има по земята и небето неща, Хорацио, които наш’та нещастна философия не е дори сънувала!“ Което означава, че когато са подложени на голямо напрежение, хората могат да се държат много странно. Твоята приятелка Порцелан е сложна млада дама.

— Тя не ми е приятелка! — възразих доста грубо аз.

— Подслони я и я нахрани — каза развеселено доктор Дарби. — Или може би съм разбрал погрешно.

— Съжалих я.

— Само това ли?

— Искаше ми се да я харесам.

— Аха! Защо?

Отговорът, разбира се, бе, че се надявах да се сприятелим, но не можех да му го призная.

— Винаги ни се иска да обикнем хората, на които помагаме от милосърдие — продължи докторът и направи остър завой с изненадващо ловко завъртане на волана, — но това не е необходимо. А понякога е невъзможно.

Изведнъж ми се прииска да се доверя на този внимателен човек и да му разкажа всичко. Но не можех.

Когато усетите, че сълзите напират в очите ви без причина, най-доброто, което можете да направите, е да смените темата.

— Чували ли сте за Червения бик?

— Червения бик ли? — попита докторът и зави рязко, за да избегне един териер, който внезапно изскочи с лай на пътя. — Кой Червен бик имаш предвид?

— Че повече от един ли има?

— Много са. Първо се сещам за „Червеният Бик“ в Сейнт Елфрида.

По лицето му пропълзя усмивка, сякаш си спомняше за приятна вечер в игра на дартс и една-две хубави халби бира.

— И?

— Хм, да видим… Червеният бик на зелено поле от „Ким“ на Киплинг, който бил богът на деветстотин дяволи… Червеният бик на Борджиите, който представлявал знаме върху златен фон, а не зелен… скандалният театър „Червеният бик“, изгорял по време на Големия пожар в Лондон през хиляда шестстотин шейсет и шеста година… митичният Червен бик на Англия, който се бил до смърт с Черния бик на Шотландия… и, разбира се, във времената, когато свещениците практикували медицина, лекували епилепсия с косъм от червен бик. Пропуснах ли нещо?

Нито един от изброените не ми се струваше да е Червеният бик, нападнал Фенела.

— Защо питаш? — рече доктор Дарби, след като видя озадаченото ми изражение.

— А, без причина. Просто го чух някъде… май по радиото.

Видях, че не ми вярва, но беше достатъчно възпитан да не ме притиска.

— А, ето я и църквата. Може да ме оставите на двора.

— Аха, време е за молитва — каза той и натисна спирачките.

— Нещо такова.

 

 

Всъщност исках да помисля.

И без това мисленето и молитвата са горе-долу едно и също нещо, ако разбирате какво имам предвид. Молитвата отправяме нагоре, а мислите слизат надолу — или поне така изглежда. Според мен това е единствената разлика.

Размишлявах за това, докато прекосявах нивите на път за Бъкшоу. Мислите за Бруки Хеъруд — и кой го е убил и защо — беше просто друг начин да се помоля за душата му, нали?

Ако наистина бе така, току-що направих пряка връзка между християнското милосърдие и разследването на престъпления. Нямах търпение да споделя с викария!

На половин километър пред мен и малко встрани се намираше тесният път с живите плетове, където Порцелан се беше скрила в храстите.

Почти несъзнателно краката ми ме поведоха в тази посока.

Ако Порцелан бе излъгала за Фенела, значи не се е страхувала от мен, както се преструваше. В такъв случай трябва да е имала друга причина да се скрие в храстите — причина, за която тогава не се бях замислила.

В такъв случай тя беше успяла да ме заблуди.

Прескочих плета и излязох на пътя. Точно тук Порцелан се бе шмугнала в храстите. Спрях за миг и се ослушах.

— Порцелан? — попитах и ме побиха тръпки.

Защо си мислех, че още е тук?

— Порцелан?

Не получих отговор.

Поех си дълбоко въздух и осъзнах, че може да ми е за последно. С Порцелан човек за нула време можеше да се озове с нож, опрян в гърлото.

Поех си въздух още веднъж — този път за всеки случай — и влязох в храстите.

Веднага видях, че никой не се крие тук. Отъпканата земя и няколкото смачкани плевела показваха къде се е спотайвала Порцелан онзи ден.

Клекнах под клонките и се наместих в позата, в която явно е седяла тя, като си представих, че съм на нейно място и гледам света през нейните очи. В този миг ръката ми докосна твърд предмет…

Беше пъхнат под малък заслон, образуван от плевелите. Обвих пръсти около предмета и го извадих.

Беше черен и кръгъл, малко над седем сантиметра в диаметър и изработен от тъмно, екзотично дърво — може би абанос. По периферията му в кръг бяха гравирани знаците на зодиака. Бавно прокарах пръсти по изображението на две риби, разположени една върху друга, глава срещу опашка: Риби.

За последно видях този пръстен на панаира. Стоеше на масата в шатрата на Фенела под кристалната топка.

Несъмнено Порцелан е задигнала основата на топката от фургона и е бягала с нея, когато я изненадах на пътя.

Но защо? Някакъв сувенир ли беше това? Имаше ли сантиментална стойност?

Порцелан ме вбесяваше. Говореше само безсмислици.

Основата ми напомни за самата топка, скрита пред погледите на всички сред стъклениците в лабораторията ми, където тепърва щях да я изследвам внимателно.

Възнамерявах да я проверя за отпечатъци, макар почти всички следи вероятно вече да бяха отмити от водата в реката. Спомних си как Филип Одел, детективът от радиопиесите, веднъж каза на инспектор Хенли, че секретите от дланите и пръстите са съставени предимно от вода и водоразтворими вещества.

„Разбирате ли, инспекторе, каза той, Гарвин е допуснал фаталната грешка да прокара пръсти през косата си. Бръснарят го намазал с лаврово масло, съдържащо брилянтин, което е разтворимо в алкохол, но не и във вода. Дори след цяла нощ на дъното на реката, отпечатъците върху дръжката на ножа все още бяха достатъчно ясни, че да нахлузим примката на престъпния му врат.“

Като оставим настрана Филип Одел, аз имах собствена теория по въпроса за отпечатъците под вода. Имаше например едно общодостъпно домакинско вещество, което можеше да фиксира и втвърди следи от кал, оставени от ръцете на убиеца. Съвсем скоро щях да извърша лабораторните изследвания, да ги опиша и да ги поднеса на инспектор Хюит на сребърен поднос. Той несъмнено щеше да занесе доклада ми у дома и веднага да го покаже на съпругата си Антигона.

Но не ми бе останало време за това. Задължителното кино и репетицията на хора в „Свети Танкред“, както и посещението ми при Фенела след това, ми изядоха времето, необходимо за съответните изследвания.

Трябваше да побързам към къщи и веднага да се захвана за работа.

Едва излязла с единия крак от храстите, чух звук от приближаващ автомобил. Скрих се обратно и извърнах лице настрани, когато машината мина покрай мен. Когато прецених, че вече е безопасно да изляза, автомобилът беше изчезнал по посока на Бъкшоу.

 

 

Забелязах синия Воксъл на инспектора чак когато минах под грифоните на портата Мълфорд. Колата беше паркирана встрани под големите кестени, а инспекторът се бе облегнал търпеливо на нея и чакаше.

Твърде късно да се обърна и да хукна да бягам. Трябваше да се възползвам както мога от ситуацията.

— О, инспекторе, тъкмо се канех да ви звънна и да ви съобщя какво открих!

Дърдорех прекалено много, но не се сдържах. Протегнах дървената основа към него.

— Намерих това в живия плет край пътя. Мисля, че е част от кристалната топка на Фенела.

Инспекторът извади копринена носна кърпа от вътрешния джоб на сакото си и взе дървения пръстен от ръцете ми.

— Не биваше да го пипаш — каза той. — Трябваше да го оставиш, където си го намерила.

— Знам. Но беше твърде късно. Пипнах го, преди да го видя, без да искам. Беше скрит под плевелите. Просто влязох за миг сред храстите…

Изражението му ми подсказа, че стъпвам по тънък лед: вече бях използвала извинението с повика на природата и втори път нямаше да мине.

— Вие сте ме видели, нали? Затова сте спрели и ме чакате тук.

Инспекторът не обърна внимание на разсъждението ми.

— Влизай, ако обичаш — каза той и ми отвори задната врата на Воксъла. — Време е да си поговорим.

Сержант Грейвс се обърна и ме погледна озадачено от шофьорското място, но не се усмихна. Чак тогава разбрах колко съм загазила.

Минахме през главния вход на Бъкшоу в пълна тишина.

 

 

За втори път през последните няколко дни си признавах всичко.

Седяхме в салона — всички, с изключение на татко, който стоеше прав до прозореца и се взираше в декоративното езеро съсредоточено, сякаш животът му зависеше от това.

Той настоя никой да не отсъства и повика Фели и Дафи, които се появиха дразнещо бързо, и сега седяха надуто една до друга на диван с дамаска на цветя като две крастави жаби на по чаша чай.

— За съжаление — казваше инспекторът — разследването ни бе много компрометирано. Замърсени местопрестъпления… пипани доказателства… премълчаване на жизненоважна информация… не знам откъде да започна.

Ставаше въпрос за мен, разбира се.

— Опитах се да внуша на Флавия колко сериозен е този въпрос, но не постигнах особен успех. Затова се опасявам, полковник Де Лус, че трябва да ви помоля да не я пускате да излиза от Бъкшоу, докато не приключим работа.

Не можех да повярвам на ушите си! Да не излизам от Бъкшоу? Защо направо не ме изпратят в Австралия и да се приключи?

Е, поне това беше краят на задължителните кинопрожекции и репетициите на хора. Край и на наредбата на татко цялото семейство да излиза по-често заедно.

Татко промърмори нещо и премести поглед от езерото към хълмовете в далечината.

— А сега стигнахме и до истинската причина да дойдем тук.

Истинската причина ли? Сърцето ми се сви, сякаш знаеше нещо, което аз още не съзнавах.

Инспекторът извади бележника си.

— Госпожица Урсула Випонд даде показания, че е била свидетел на това как от реката е бил изваден предмет, който тя описа като… — Инспекторът отвори бележника и прелисти няколко страници. — … стъклена сфера…

Ококорих очи.

— … от дете, чието име според нея е Флавия де Лус.

Проклета жена! Веднага се досетих, че лицето, което си вре носа навсякъде, може да е само онзи трол Урсула; тя обикаляше като привидение къщата на Ванета Хеъруд в Молдън Фенуик. Описах гадното създание в тетрадката си, но не знаех фамилията й.

Урсула се бе скрила в храстите при Стобора и ме е наблюдавала как вадя кристалната топка на Фенела от реката.

— Е?

По тона разбрах, че търпението на инспектора се изчерпва.

— Веднага щях да ви я дам — казах.

— Къде е?

— В лабораторията. Ще отида да я…

— Не! Стой тук. Сержант Грейвс ще се погрижи.

Изненадан, сержантът откъсна очи от Фели и скочи на крака.

— Един момент, сержант — каза тя. — Ще ви заведа.

Предателка! Кокетка! Дори когато малката й сестра бе подложена на атака, Офелия мислеше единствено за флиртове.

— Чакайте — намесих се аз. — Лабораторията е заключена. Ще донеса ключа.

Преди някой да се усети да ме спре, профучах покрай Фели и сержанта и стигнах до средата на коридора.

Всъщност ключът беше в джоба ми, но нямаше как да разберат това, без да ме обърнат надолу с главата и да ме изтръскат.

Хукнах нагоре по стълбите, като вземах по две стъпала наведнъж, сякаш всички демони на Хадес ме гонеха по петите. Влетях в източното крило и се спуснах по дългия коридор.

Опитах се да отключа лабораторията, но нещо и механизма явно заяде, сякаш…

Отворих вратата с трясък и за малко да налетя и прегръдката на… Порцелан!