Алън Брадли
Червена херинга без горчица (5)

Пет

Сега наистина бях сама.

Или пък не?

Не помръдваше и листенце. Наблизо нещо цопна във водата и аз затаих дъх. Видра може би? Или пък нещо по-страшно?

Дали нападателят на циганката все още бе край Стобора? Все още да се крие… да наблюдава… някъде сред дърветата?

Глупава мисъл, осъзнах веднага. От малка съм научила, че съзнанието най-много обича да се плаши само с невероятни истории, сякаш мозъчните клетки са група момичета скаути, скупчили се край лагерния огън в тъмнината на черепа.

Въпреки това потреперих, когато луната се скри зад облак. Беше доста хладно, когато дойдох тук с циганката, студено — когато яхнах Грай към селото, за да повикам доктор Дарби, а сега беше станало направо мразовито.

Светлината от фургона сияеше примамващо на топли оранжеви правоъгълници в синия мрак. Ако от комина се извиваше и струйка дим, гледката щеше да е като на онези картички към седмичните списания, които се поставяха в рамки: озаглавена „Циганска луна“, например.

Доктор Дарби беше оставил лампата да гори. Дали да вляза и да я угася?

Мина ми смътната мисъл за пестене на парафин и още по-смътната да постъпя като съвестен гражданин.

Да му се не види! Търсех си оправдание да вляза във фургона и да огледам хубавичко местопрестъплението. Защо не си признавах?

„Не пипай нищо“, беше предупредил доктор Дарби. Е, нямаше да пипам. Щях да си държа ръцете в джобовете.

Освен това по целия под вече имаше отпечатъци от стъпките ми. С какво щяха да навредят още няколко? Полицията дали щеше да познае, че едните кървави отпечатъци са били оставени час по-късно? „Ще видим.“

Още докато стъпвах на стъпалото, осъзнах, че ще трябва да действам бързо. Щом пристигнеше в болницата в Хинли, доктор Дарби щеше да позвъни в полицията — или да нареди на друг да я повика.

Нямах и минутка за губене.

От пръв поглед се виждаше, че циганката води скромен живот. Не открих писма, документи и книги — нямаше дори Библия. Бях я видяла да прави кръстен знак и ми се стори странно, че няма екземпляр от Светото писание в подвижния си дом.

В кош до печката имаше зеленчуци в доста лошо състояние, сякаш са задигнати набързо от някоя нива вместо купени чисти от пазара: картофи, цвекло, ряпа, лук — нахвърляни на куп.

Зарових ръка в коша и затършувах на дъното. Нямаше нищо друго, освен покрити с пръст зеленчуци.

Не знам какво търсех, но щях да разбера, ако го намерех. Ако бях циганка, дъното на кош със зеленчуци щеше да е сред предпочитаните ми скривалища.

Сега обаче ръцете ми бяха покрити не само със засъхнала кръв, но и с пръст. Изтрих ги в една мърлява кърпа, окачена на пирон, ала видях, че така няма да се почистя. Обърнах се към металния леген, свалих от лавицата кана, изрисувана с рози и бодли, и полях с вода мръсните си ръце една по една. Парченцата пръст и засъхналата кръв превърнаха водата в червена кал.

Побиха ме тръпки и потреперих леко. Напомних си, че червените кръвни телца са просто клокочеща супа от вода, натрий, калий, хлор и фосфор. Смесени в правилните пропорции обаче, те образуваха злокобно течно желе: желе с мистични свойства, което понякога носеше в сложната си алена структура не само благородство, но и коварство.

Изтрих отново ръце с кърпата и тъкмо се канех да изхвърля мръсната вода от легена навън в тревата, когато ме осени: „Не ставай глупава, Флавия! Оставяш след себе си пътека от доказателства, набиващи се на очи като рекламно табло!“

Инспектор Хюит ще побеснее. Не се и съмнявах, че той — независимо че беше четири часът сутринта — ще приеме обаждането на доктора.

Ако го разпитаха по-късно, доктор Дарби със сигурност щеше да си спомни, че не съм си мила ръцете и не съм се бърсала с кърпата в негово присъствие. И, освен ако не намереха доказателства, нямаше да е нужно да признавам, че съм нарушила нареждането му и съм влязла във фургона, след като е заминал.

Като въжеиграч слязох от фургона с легена в протегнатите ми напред ръце, сякаш поднасях дарове.

Отидох до реката, оставих легена на земята и развързах връзките на обувките си. Ако съсипех още един чифт чорапи, татко щеше да изпадне в истерия.

Нагазих боса във водата и потръпнах от внезапния студ. Най-добре щеше да е да изсипя легена към средата на реката, където бавното течение бе малко по-силно; по-близо можеха да останат издайнически следи по тревистия бряг и за пръв път в живота си изпитах благодарност за удобството на късите поли.

Нагазила до колене във водата, излях легена и оставих течението да отнесе издайническата течност. Когато водата, примесена със съсирена кръв и кал, се сля с реката и се понесе Бог знае накъде, въздъхнах облекчено. Доказателствата — или поне част от тях — вече бяха извън обсега на инспектор Хюит и хората му.

Прецапах обратно до брега, ала стъпих тежко на един подводен камък и си ударих палеца на крака. Едва не пльоснах по очи във водата, но размахах тромаво ръце и се спасих. Легенът също изигра роля на противотежест и излязох задъхана, но изправена, на сушата.

Но я чакай малко! Кърпата! Отпечатъците от мръсните ми кървави ръце бяха останали по цялата кърпа!

Изтичах във фургона. Както и очаквах, върху нея имаше два забележително ясни отпечатъка с размерите на дланите на Флавия. Какъв късмет, че се сетих!

Направих още един преход до брега; отново нагазих в ледената вода, където изпрах и изплакнах кърпата няколко пъти и присвих лице от усилие, когато я изцедих с няколко изненадващо ожесточени извивания на китките. Чак когато водата, която капеше обратно в реката, бе кристалночиста на лунната светлина, се върнах на брега.

Окачих кърпата на мястото й на пирона и започнах да дишам нормално. Дори да изследваха памучните нишки, полицаите нямаше да открият нищо необичайно. Доволно изсумтях.

„Вижте ме само, помислих си. Действам като престъпник.“ Полицията никога нямаше да ме заподозре в нападението над циганката. Или грешах?

Нали все пак последно аз съм забелязана с нея. Тръгването ни от панаира с фургона й бе дискретно като цирков парад. А след това в Канавката ни видя госпожа Бул, която подозирах, че с радост ще даде фалшиви показания срещу член на семейство Де Лус.

Какво беше казала? „Ти си едно от момичетата на Де Лус от Бъкшоу“. Още чувах разярения й глас: „Навсякъде бих познала тези студени сини очи.“

Тежки думи. За какво ли ни беше обидена?

Мислите ми прекъсна далечен шум: шумът от двигател на автомобил, който се друса по каменистия път. Последва металическото стъргане от превключване на по-ниска скорост.

Полицията!

Скочих на земята и хукнах към моста. Разполагах с достатъчно време — но нито секунда повече — да заема позата на зорък наблюдател. Качих се на каменния парапет и застанах така, сякаш позирах за статуята на Уенди от „Питър Пан“: седнала превзето, приведена леко напред с облекчение, подпряла длани върху камъка за равновесие и загрижено сбърчила чело. Надявах се да нямам твърде угоднически вид.

Не мина и минута и фаровете на колата проблеснаха върху дърветата от лявата ми страна и няколко секунди по-късно син „Воксъл“ спря рязко на моста.

На фона на мощните лъчи на фаровете обърнах бавно лице към тях, като в същото време вдигнах безразлично ръка, сякаш за да предпазя очите си от безмилостната светлина.

Зачудих се как ли изглеждам на инспектора.

Последва тревожно мълчание, както в краткото време, след като лампите в залата угаснат и преди оркестърът да засвири увертюрата.

Вратата на колата се затръшна тежко и инспектор Хюит се приближи бавно към мен на светлината на фаровете.

— Флавия де Лус — каза той сухо с делови тон: твърде сух, за да разбера дали се е зарадвал, или възмутил да ме завари на местопрестъплението.

— Добро утро, инспекторе — поздравих го аз. — Много се радвам да ви видя.

Малко се надявах, че и той ще отговори в същия дух, но не го направи. Неотдавна му помогнах с няколко заплетени разследвания. Редно би било да прелива от благодарност, но не му личеше.

Инспекторът се приближи бавно до най-високата точка на сводестия мост и се взря в поляната, където бе паркиран фургонът.

— Оставила си отпечатъци от стъпки в росата — каза той.

Проследих погледа му и ги видях: осветени от ниските фарове на Воксъла, и макар отпечатъците на доктор Дарби и следите от гумите на колата му да бяха избледнели, следите от всяка моя стъпка лежаха черни и пресни в мократа сребриста трева на поляната чак до вратата на фургона.

— Трябваше да кипна вода — отвърнах аз. Това беше класическо женско оправдание и никой мъж в историята не го бе поставял под съмнение.

— Разбирам — отвърна инспекторът и замълча.

По-късно щях да се завъртя набързо зад фургона за всеки случай. Никой нямаше да ме забележи.

Мълчахме и всеки от нас чакаше да види какво ще каже другият. Беше като игра: който проговори пръв — губи.

Пръв наруши мълчанието инспектор Хюит.

— Настръхнала си — рече той, взрян в мен. — Най-добре седни в колата.

Обърна се в края на моста.

— В багажника има одеяло — добави и изчезна сред сенките.

У мен се надигна гняв. Този мъж — мъж с най-обикновен костюм и само значка на рамото — ме отстраняваше от местопрестъплението ми. Все пак нали аз първа го открих?

Нима са отстранили така Мария Кюри, след като е открила полония? Или радия? На нея беше ли й казал някой да седне в колата?

Не беше честно.

Едно местопрестъпление, разбира се, не бе разтърсващо откритие, но инспекторът можеше поне да ми благодари. Все пак циганката беше нападната на територията на Бъкшоу, моя наследствен дом. Нима не спасих живота й, яхнала кон в нощта, за да повикам помощ?

Със сигурност имах право поне на една благодарност. Но не… „Седни в колата“, каза инспекторът и сега — когато осъзнах с прискърбие, че законът не знае думата „благодарност“ — усетих как пръстите ми неволно се свиват в юмруци.

Макар да бе на местопрестъплението едва от няколко минути, знаех, че между нас с инспектора се е издигнала стена. Ако очакваше Флавия де Лус да му сътрудничи, щеше да се наложи да се потруди за това.