Алън Брадли
Червена херинга без горчица (28)

Двайсет и осем

Цялото домакинство беше призовано във вестибюла, където стояхме и чакахме.

Веднага разбрах, че татко е решил да посрещне тържествено Порцелан, може би защото се разкайваше за начина, по който се бе отнесъл с баба й и дядо й. Той, разбира се, още не знаеше за трагичната смърт на Джони Фаа.

Стоях в подножието на стълбището, малко встрани от останалите, и се наслаждавах на тъжната пищност на фамилния дом на Де Лус, сякаш го виждах за пръв път.

Някога Бъкшоу бил огласян от смях, или поне така съм чувала, но, честно казано, не можех да си го представя. Къщата сякаш се държеше сковано и надменно и отразяваше само шепот — като така поставяше неясни, но твърди граници върху живота на всички между стените си. Освен сестрата на татко, горгоната леля Фелисити, която веднъж годишно ни посещаваше, за да го мъмри, в Бъкшоу не бяха идвали други гости, откакто се помня.

Дафи и Фели стояха с дразнещо съвършени стойки от двете страни на татко, лъснати до отвратително съвършенство като добре възпитани, но невзрачни дъщери на местен благородник в театрална драма. Чакайте само да видите Порцелан!

От едната страна Догър стоеше почти невидим до тъмната стена, на чийто фон се открояваха само бялото му лице и побелялата му коса — като отсечена глава, рееща се в сумрака.

Татко погледна армейския си ръчен часовник, намръщи се неволно, но го прикри умело, като извади носната си кърпа и издуха убедително нос.

Той се притесняваше!

Стояхме смълчани, всеки взиращ се в различна посока.

Точно петнайсет минути след като гонгът бе ударил, някъде горе се затвори врата и всички обърнахме погледи към върха на стълбището.

Порцелан се появи и ние ахнахме дружно, а госпожа Малит, която тъкмо излизаше от кухнята, изпищя като дребен нощен хищник. За миг си помислих, че ще си плюе на петите.

Порцелан не си бе избрала дрехи от гардеробите на Фели и Дафи. Беше облякла един от най-паметните тоалети на майка ми: дългата до коленете рокля от огненооранжева коприна, която Хариет носила на бала на Кралското военновъздушно дружество, година преди последното си пътешествие. В списание „Тайм“ бяха публикували снимка, на която Хариет тъкмо пристига в хотел „Савой“ — снимка, вдигнала толкова шум, че се помнеше и до ден-днешен.

Но не беше само роклята: Порцелан бе прибрала косата си по същия начин, по който я връзвала Хариет, когато ходела на лов. Явно беше видяла прическата на черно-бялата снимка на бюрото на Хариет.

Тъй като от време на време тършувах из кутията с бижута на майка ми, веднага познах старинното кехлибарено колие, сияещо върху изненадващо добре развитите гърди на Порцелан, както и камъните, които блестяха по пръстите й.

Бижутата на Хариет — всичко беше на Хариет!

Порцелан спря на най-горното стъпало и погледна към нас с изражение, което аз приех за свенливост, но по-късно реших, че спокойно може да е било презрение.

Трябва да отбележа, че татко се държа невероятно, макар в първия момент да бях убедена, че ще припадне. Когато Порцелан заслиза бавно, мускулите на челюстта му започнаха да се стягат и отпускат. Както при повечето военни, това беше единствената допустима проява на емоции и поради тази причина изглеждаше едновременно мъчително и мило.

Порцелан се носеше плавно надолу като някакъв безсмъртен дух — горска фея, може би, помислих си трескаво. Или самата кралица Маб?

Тя наближи последното стъпало и по устните й се плъзна най-съкрушителната усмивка, която съм виждала на човешко лице: усмивка, отправена към всички едновременно и в същото време заслепяваща всеки поотделно.

Никоя кралица — дори самата Клеопатра — не бе влизала така зашеметяващо, а аз усетих, че съм я зяпнала възхитено дори само заради дързостта й.

Ефирно мина покрай мен в подножието на стълбите, наведе се към врата ми и устните й почти докоснаха ухото ми.

— Как изглеждам? — прошепна.

Трябваше й само една роза между зъбите, но не се осмелих да го кажа.

Татко направи крачка към нея и й предложи ръката си:

— Заповядайте в трапезарията.

 

 

— Оризови сладки! — възкликна Порцелан. — Обожавам ги!

Госпожа Малит засия.

— Ще ти дам рецептата, скъпа. Бухват от кондензираното мляко.

За малко да се задавя, но с няколко ловки движения със салфетката го прикрих достатъчно добре.

Дафи и Фели, трябва да им го призная — като изключим първоначалното зяпане — не показваха никакви емоции при вида на взетия назаем тоалет, макар да не можеха да откъснат очи от Порцелан.

По време на вечеря й задаваха интересни въпроси — предимно за живота й в Лондон през войната. В общи линии въпреки всичко сестрите ми се държаха невероятно очарователно.

А татко… скъпият татко. Макар внезапната поява на Порцелан с дрехите на Хариет сигурно да го е шокирала дълбоко, той успя като по чудо да се стегне. Всъщност за няколко часа сякаш Хариет се бе върнала при него от отвъдното.

Усмихваше се, слушаше внимателно, а по едно време дори разказа забавна история за първата среща на стара дама с един пчелар.

За няколко часа Порцелан сякаш бе омагьосала всички.

Имаше само един неловък момент към края на вечерта.

Фели тъкмо бе изсвирила прекрасен аранжимент за пиано на Цигански песни, Опус 55: Песните на прадядо от Антонин Дворжак, едно от любимите й произведения.

— Е, какво ще кажеш? — обърна се тя към Порцелан, докато ставаше от пианото. — Винаги съм искала да чуя мнението на истински циганин.

Тишината можеше да се среже с нож.

— Офелия… — каза татко.

Затаих дъх от страх, че Порцелан ще се обиди, но тревогите ми се оказаха напразни.

— На места е прекрасно — отвърна тя и се усмихна ослепително на Фели. — Разбира се, аз съм само наполовина циганка, тъй че ми хареса само наполовина.

 

 

— Помислих си, че ще скочи от пианото и ще ми издере очите!

Бяхме се върнали в стаята ми след това изпитание и за двете ни.

— Фели не би го направила — отвърнах аз. — Поне не в присъствието на татко.

По време на вечеря не се спомена името на Бруки Хеъруд и с изключение на един любезен въпрос на татко („Надявам се, че баба ти е по-добре?“) не споменахме и Фенела.

Още по-добре, защото никак не ми се искаше да отговарям на неудобни, а може би дори смущаващи въпроси за последните си деяния.

— Сестрите ти изглеждат много мили — отбеляза Порцелан.

— Ха! Личи си колко малко знаеш! Мразя ги!

— Как така ги мразиш? Стори ми се, че много ги обичаш.

— Разбира се, че ги обичам — отвърнах аз и се проснах на леглото. — Затова и така силно ги мразя.

— Май ме занасяш. Какво са ти сторили?

— Измъчват ме. Но моля те, не питай за подробности.

Усетих, че цялото й внимание е насочено към мен, и се обърнах по корем, за да я виждам.

Достатъчно странно ми беше да говоря с някого, облечен с дрехите на майка ми, дори без да разказвам за мъченията, на които ме подлагаха моите сестри.

— Как така те изтезават? — попита Порцелан. — По какъв начин? Разкажи ми.

Дълго време единственият звук, който се чуваше, бе тиктакането на месинговия будилник върху нощното шкафче; той разделяше дългите минути на поносимо малки части.

И тогава, припряно й разказах всичко. Разказах й за избата: как ме смъкнаха по стълбите, как ме хвърлиха на каменния под и ме уплашиха с изопачените си гласове; как ми казваха, че като бебе феи са отвлекли истинската Флавия де Лус и са оставили мен на нейно място.

Докато не се чух как разказвам историята си на Порцелан, не осъзнавах колко силно ме е разтърсила тази случка.

— Вярваш ли ми? — попитах отчаяна да чуя „да“.

— Ще ми се — отвърна Порцелан, — но ми е трудно да си представя, че две толкова възпитани млади дами имат собствена тъмница.

Възпитани млади дами ли? Страхувам се, че промърморих дума, която щеше да шокира и моряк.

— Ела — скочих и я хванах за лакътя. — Ще ти покажа какво правят възпитаните млади дами, когато никой не ги гледа.

 

 

— Леле! — възкликна Порцелан. — Та това е проклета крипта!

Въпреки провесените тук-таме от тавана електрически крушки, избата тънеше в мрак. Бях взела от килера металния свещник, който се пазеше за редките случи, в които в Бъкшоу спираше тока, и го държах вдигнат над главата си, като премествах потрепващата свещ наляво и надясно.

— Видя ли? Това е чувалът, който ми нахлузиха на главата. — И ето там. — Свалих свещта до каменните плочи на пода. — Това в прахта са отпечатъците от стъпките им.

— Доста отпечатъци за две млади дами — каза Порцелан скептично. — При това са и доста големи.

Беше права. И аз го видях.

Ясно отпечатани стъпки, твърде големи, за да са на Дафи, на Фели или мои, водеха в тъмното и стигаха до подножието на стълбите, където се бяха смесили с други отпечатъци. Не бяха и на татко: той не бе слязъл до долу, а дори и да беше, обувките му с кожени подметки оставяха характерен отпечатък, който познавах много добре.

И стъпките на Догър нямаше как да бъдат сбъркани: дълги и тесни, поставени една пред друга с прецизността на индианец.

Не, това не бяха стъпките нито на татко, нито на Догър. Ако подозренията ми бяха верни, беше ги оставил някой с гумени ботуши.

— Да видим накъде водят — казах аз.

Присъствието на Порцелан ми вдъхваше безкрайна смелост и бях готова да следвам стъпките, където и да ни отведяха.

— Разумно ли е? — попита тя, а бялото на очите й проблесна на светлината от пламъка. — Никой не знае, че сме тук долу. Ако паднем в дупка или нещо подобно, може да умрем, преди да ни открият.

— Тук няма дупки. Само многобройни стари мазета.

— Сигурна ли си?

— Разбира се. Слизала съм стотици пъти.

Което беше лъжа: преди инквизицията бях слизала само веднъж в избата с Догър, когато бях петгодишна, и търсехме две алабастрови вази от XVIII век, прибрани в началото на войната, за да не пострадат при бомбардировките.

С високо вдигната свещ тръгнах по един от непрогледно тъмните коридори. Порцелан можеше да ме последва или да остане тук сред черните сенки между нарядко поставените електрически крушки.

Едва ли е нужно да казвам, че тръгна след мен.

Вече си бях съставила теория, според която стъпките бяха оставени от Бруки Хеъруд — покойния Бруки Хеъруд, — но нямаше смисъл да го споменавам на Порцелан, която сигурно щеше да се разтревожи само при мисълта, че вървим по стъпките на мъртвец.

Но какво, за Бога, е правил Бруки в мазето на Бъкшоу?

„Бракониерите знаят всички преки пътища“, каза веднъж татко и сигурно беше прав.

Минахме под една тухлена арка и аз си припомних нощта, в която заварих Бруки в салона. Едва ми се вярваше, че се е случило само преди пет дни.

Още си спомнях ясно странния ни разговор, в чийто край Бруки ме предупреди да внимавам за крадци, хвърлили око на сребърните прибори. „След войната е пълно с апаши“, бе казал той.

А след това аз му отворих една от френските врати и му показах ясно, че искам да си тръгне.

Не! — чакай! — първо бях отключила вратата!

Когато влязох в салона, вратата е била заключена. А нямаше нито една основателна причина да смятам, че Бруки я е заключил, ако беше влязъл с взлом през терасата. Щеше да я остави отключена като бърз изход за бягство, ако го хванеха.

Затова съвсем логично предположих, че Бруки е влязъл в къщата по друг маршрут: през мазето например.

А стъпките по пода, които изчезваха в мрака напред — сега като се замислех, съвсем ясни отпечатъци от гумени рибарски ботуши, — потвърждаваха предположението ми.

— Побързай — казах, когато усетих, че Порцелан изостава. — Не се отдалечавай.

Бяхме минали края на наниза от електрически крушки и се движехме по сводест коридор, обрамчен от двете страни със стари мебели. Тук стъпките — вече повече от един чифт — показваха, че натрапниците са влизали и излизали многократно от Бъкшоу. Най-пресните отпечатъци бяха остри като нож, докато по-старите бяха загладени от непрекъснато падащия прах.

— Какво е това? — извика Порцелан и болезнено сграбчи рамото ми.

Пред нас покрит с платнище предмет препречваше половината от коридора.

— Не знам.

— Нали си слизала стотици пъти? — прошепна тя.

— Да, но не съм минавала точно по този коридор.

Преди да ме заразпитва още, протегнах ръка, хванах ъгъла на платнището и го дръпнах.

Около нас се вдигна облак прах и ни заслепи. Задавихме се, сякаш внезапно ни е застигнала пясъчна буря.

— Ооох! — изписка Порцелан.

— Това е само прах — казах й аз, макар да се задушавах.

И в този миг пламъкът потъна в разтопения восък и свещта угасна.

Изругах наум и бръкнах в джоба си.

— Дръж — напипах ръката й в тъмното и обвих пръстите й около свещника. — Ей сега ще я запаля пак.

Бръкнах по-дълбоко в джоба си. Да му се не види!

— Нямаме късмет. Май съм забравила кибрита в килера.

Усетих как Порцелан тиква свещника обратно в ръцете ми. След миг се чу драскане и една кибритена клечка пламна ярко.

— Добре тогава, че аз се сетих да го взема — каза тя и поднесе клечката към свещта. Щом пламъкът се издължи и престана да примигва, видях предмета, заметнат с чаршафа.

— Виж! — възкликнах. — Това е старинна носилка.

Приличаше на стара кабина на автомобил, чиито колела са били откраднати. Дървените й стени бяха боядисани в яркозелено с ръчно изрисувани цветя в ъглите. Златният кръг на вратата беше гербът на Де Лус.

Вътре в носилката тапетът на лилии се бе обелил и висеше на парцали над тапицираната със зелено сукно седалка.

В кабината се носеше странен застоял сладникав мирис и не беше само от мишките.

Като си помисля само, че някой от собствените ми предци е седял тук и са го носили други човешки същества по улиците на някой град от XVIII век!

Страшно ми се искаше да се кача вътре и да стана част от фамилната история. Само да поседна, нищо повече.

— Принадлежи на жена — каза Порцелан бавно със странен напевен тон. — Копринена рокля… напудрена перука… бяло лице и черно петно като звезда на бузата. Тя иска…

— Престани! — извиках аз и се обърнах рязко с лице към нея. — Не ми е до глупавите ти игри.

Порцелан стоеше напълно неподвижна, взираше се с празен поглед, а черните й очи лъщяха зловещо на фона на бялото й лице. Цялата беше покрита с прах, а яркооранжевата рокля на Хариет бе потъмняла до охра на светлината на примигващата свещ.

— Виж се само — каза тя с обвинителен тон. — Само се виж!

Изпитах чувството, че до мен стои призракът на майка ми.

В този миг напред по коридора нещо издрънча и двете подскочихме.

Прозвуча като удар на желязо в желязо: вериги, влачени по решетки.

— Ела, да се махаме от тук — каза Порцелан.

— Не, чакай. Искам да видя какво има там.

Тя дръпна свещника от ръката ми и бързо тръгна обратно към стълбите.

— Или се връщаш с мен, или оставаш сама в тъмното.

Нямах друг избор, освен да я последвам.