Алън Брадли
Червена херинга без горчица (11)

Единайсет

Като актьор в пантомима, който излиза на сцената иззад театралната завеса, разделих висящите върбови клони и излязох от зеления мрак на ослепителното слънце.

Времето изтичаше. Инспектор Хюит и хората му сигурно бяха само на минути след мен, а аз едва започвах разследването си. Тъй като микробусът на Бруки се намираше точно пред мен, реших да започна от него. Озърнах се бързо в двете посоки на улицата. Не видях никого.

Един от прозорците на микробуса беше спуснат до долу: очевидно Бруки го е оставил отворен. Какъв късмет!

Татко все повтаряше колко важно е винаги да носиш със себе си носна кърпа и поне веднъж се оказа прав. Когато отворех вратата, щях да оставя отпечатъци по никелираната дръжка. Трябваше ми точно парче чист плат.

Но дръжката не помръдна, макар да изскърца страховито, което подсказваше, че отдолу има ръжда. Не биваше да допусна вратата на микробуса да се откърти и да падне с трясък на улицата.

Стъпих на страничното стъпало (последва ново изскърцване на метал) и се надигнах на лакти. Опрях корем на долната част на рамката на прозореца и вмъкнах торса си в микробуса, а краката ми останаха да стърчат навън за равновесие.

С увита с носната кърпа ръка натиснах копчето за отваряне на жабката и когато капакът изхвръкна рязко, напипах вътре малък пакет. Беше точно каквото си мислех — регистрационните документи на микробуса.

За малко да надам радостен възглас! Сега щях да разбера истинския адрес на Бруки, който дълбоко се съмнявах, че е Върбовата вила.

„Едуард Сампсън“, пишеше на документа. „Рай Роуд“, Източен Финчинг.

Много добре знаех къде е Източен Финчинг: на осем километра северно от Бишъпс Лейси.

Но кой беше Едуард Сампсън? Освен че е собственикът на микробуса, от който в момента дупето ми стърчеше като щипка на омар от капан, нямах ни най-малка представа кой е.

Върнах документите в жабката и затворих капака.

Сега трябваше да претърся гаража.

— Да вървим, Гладис — казах, когато я взех от мястото, където ме чакаше. Не исках да разберат, че съм наоколо, като я оставех паркирана пред очите на всички.

Заради странната форма на двора на госпожица Маунтджой, гаражът се намираше в края на жив плет с формата на буквата Г, който обрамчваше къщата от едната страна и отзад. Скрих Гладис зад един храст и продължих пеша.

Щом стигнах до постройката, видях, че названието „гараж“ е само любезна титла. Всъщност беше просто барака.

Сградата беше квадратна, с долен етаж от тухли и горен — от дъски. През прозорците не се виждаше нищо, което говореше за наслоена мръсотия и паяжини; подобни прозорци сякаш те гледат.

Вратата някога е била боядисана, но сега боята се лющеше и разкриваше сиво, прогнило дърво, от каквото бяха направени и дъските на горния етаж.

Увих ръка с носната кърпа и натиснах бравата. Вратата беше заключена.

Прозорците на първия етаж бяха твърде високо, за да вляза през тях, а счупената дървена решетка, по която пълзеше бръшлян — твърде паянтова, за да се изкатеря. На стената имаше подпряна разнебитена стълба, твърде опасна на вид, за да влезе в употреба. Реших да заобиколя отзад.

Трябваше да внимавам. Само хлътналата дървена ограда и тясната пътека разделяха задната част на гаража от надвисналата върба на госпожица Маунтджой. Наложи се да се придвижвам на прибежки като командос по морски бряг.

В края на плета, от лявата страна на пътеката на гърба на гаража, имаше малко дворче, оградено с телена мрежа, от което, щом се приближих, дочух енергично кълване. В заграждението имаше клетка не по-висока от шейсет сантиметра — всъщност по-ниска, — а в нея стоеше най-големият петел, който съм виждала: толкова беше голям, че трябваше да крачи приведен.

Щом ме видя, птицата се спусна към двете мрежи, които ни разделяха, и понечи да ме клъвне в лицето със страховито пляскане на криле. Първата ми инстинктивна реакция бе да побягна, но после видях умолителния поглед в тъмните му очи.

Петелът беше гладен!

Взех шепа зърно от прикованата за рамката на клетката кутия и го хвърлих през мрежата. Петелът се спусна на семената като вълк на руски селяни, а червеният му като мак гребен се клатеше нагоре-надолу, сякаш се задвижваше с пара.

Докато птицата пируваше, в другия край на клетката забелязах вратичка към гаража. Беше голяма колкото за петела, но щеше да свърши работа.

Хвърлих още две шепи зърно, за да разсея птицата, и се обърнах към телената мрежа. Издигаше се на около два метра, но беше твърде високо, за да скоча и да се хвана за горната дървена рамка. Опитах се да се изкатеря по телта, но обувките ми не се задържаха.

Отказах да се примиря, седнах и събух обувките и чорапите си.

Когато дойдеше време да напиша автобиографията си, непременно трябваше да отбележа, че телена мрежа може да бъде изкатерена от босо момиче, но само ако е готово да понесе адски мъки, за да задоволи любопитството си.

Катерех се, като пъхах пръсти в шестоъгълните отвори на мрежата, а с всяка крачка сякаш стъпвах върху остри ножове. Когато най-сетне стигнах до върха, имах чувството, че краката ми са разранени като на Скот по време на експедицията му до Южния полюс.

Щом скочих на земята от вътрешната страна, петелът се спусна към мен. Тъй като не се сетих да напълня джоба си със зърно за изгладнялата птица, сега бях оставена на милостта й.

Петелът се хвърли към голите ми колене, а аз се хвърлих към отвора в гаража.

Вратичката беше тясна, но пропълзях, стенейки, през прохода, докато петелът кълвеше яростно босите ми крака и след няколко секунди се озовах в гаража: в някакво странно заграждение, но все пак в гаража.

Заедно с петела, който ме беше последвал и сега ми налиташе като птица отмъстител.

Осенена от внезапно вдъхновение, клекнах, привлякох вниманието му и със силно съскане се изправих бавно, като извивах глава и цъках с език като кралска кобра.

Подейства! В нищожния пилешки мозък древен инстинкт внезапно бе зашепнал безмълвно приказка за пиле и змия и петелът си плю на петите и се изстреля през отвора като пернато торпедо.

Бръкнах с пръст през мрежата, завъртях дървената летвичка, която служеше за мандало, и влязох в коридора.

Предполагам, че очаквах да видя отделения за коне, съсухрени сбруи, окачени по дървени пирони, чесала и пейки, а може би и отдавна изоставен файтон в някой сумрачен ъгъл. Може би си мислех за нашия гараж в Бъкшоу.

Но каквото и да очаквах, изобщо не бях подготвена за тази гледка.

Под ниските греди на тавана на някогашната конюшня стояха тапицирани със зелена и розова коприна дивани, наблъскани нагъсто като автобуси на площад „Пикадили“. Пъстри буркани и керамични вази — някои със сигурност марка „Уеджууд“ — бяха поставени тук и там върху маси, чието старо дърво сияеше дори на слабата светлина. Резбовани шкафове и богато инкрустирани масички се криеха в сенките, а близките отделения за конете преливаха от скъпи сервизи за чай и ориенталски паравани.

Това беше склад — и то необикновен!

Подпряна на една от стените, почти скрита от масивен бюфет, стоеше изящно гравирана полица за камина от XVIII век, пред която наполовина бе разгънат пищен мек килим. Приятелката и лакей на Фели, Шийла Фостър, не пропускаше възможност да изтъкне качествата на подобна вещ дори в най-обикновен разговор: „Архиепископът на Кентърбъри ни гостува за уикенда. Докато ми щипваше бузата, изпусна троха от кекса върху скъпия ни стар килим от Обюсон^[1].“

Тъкмо пристъпих напред да го разгледам по-добре, когато нещо привлече погледа ми: проблясък от тъмния ъгъл на полицата за камина. Ахнах тихичко, защото в гаража на госпожица Маунтджой стояха Лисицата Сали и Шопо — триножниците на Хариет!

„Но как…? Как, за Бога, е възможно това?“

Само преди няколко часа ги видях в салона в Бъкшоу. Бруки Хеъруд нямаше как да се е промъкнал в къщата и да ги е откраднал, защото беше мъртъв. Но кой друг би могъл да ги донесе тук?

Можеше ли да е Колин Праут? Все пак той беше марионетка на Бруки и го срещнах в квартала само преди няколко минути.

Дали Колин живееше тук с Бруки? Госпожица Маунтджой каза, че Бруки й е наемател, което със сигурност означаваше, че Бруки живее тук. Не видях кухня или спалня, но те може би се намираха някъде отвъд морето от мебели или на горния етаж.

Върнах се обратно в главния коридор, а на улицата навън изсвистяха спирачки на кола.

Да му се не види! Това спокойно можеше да е инспектор Хюит.

Клекнах и се приближих до прозореца с патешко ходене, където прилепих гръб в масивен абаносов скрин, иззад който можех да надничам незабелязано.

Но към вратата не вървеше инспектор Хюит, а двуног булдог. Ръкавите на мъжа бяха навити до лактите и разкриваха ръце, които освен обилното окосмяване, приличаха на два свински бута. Разгърдената му риза разкриваше гора от черни къдрави косми, а дланите му се свиваха и разгъваха в юмруци, докато вървеше целеустремено към вратата.

Който и да беше той, си личеше, че е недоволен. Мъжът изглеждаше достатъчно силен да ме разкъса като пакет цигари. Не биваше да ме заварва тук.

Проправих си път назад през лабиринта от мебели с опънати нерви. На два пъти се стреснах от някакво движение наблизо, но установих, че е собственото ми отражение в едно непокрито огледало.

Мъжът вече отваряше вратата, когато стигнах до заграждението пред вратичката за петела. Измъкнах се навън — слава Богу, че бях боса, а подът бе покрит със слама, — приведох се на четири крака, после легнах по корем и започнах да пълзя през тесния проход навън.

Петелът се спусна върху мен като шампион по борба. Докато пълзях, се опитвах да предпазя лице с ръцете си, но клюнът на птицата беше остър като бръснач. Преди да измина и половината път, китките ми вече кървяха.

Покатерих се по телената мрежа, а петелът се хвърляше неуморно към краката ми. Нямах време дори да усетя как мрежата се врязва в пръстите ми. Стигнах до върха, прехвърлих се през дървената летва и скочих тежко на земята.

— Кой е там? — Гласът на мъжа в гаража звучеше сякаш е на не повече от два-три метра от мен. Но освен ако не легнеше по корем и не пропълзеше, нямаше как да ме проследи — нямаше дори да ме види във външното заграждение.

Щеше да се наложи да се върне до колата си и после да заобиколи гаража по пътеката.

Чух стъпките му да се отдалечават по дървения под.

Отново тръгнах на прибежки покрай разнебитената ограда, но изведнъж се сетих, че съм си забравила обувките и чорапите!

Върнах се да ги взема вече задъхана и с болка в гърдите при всяко вдишване. Отново минах покрай оградата и се спотаих зад плета, където бях оставила Гладис.

Тъкмо навреме. Притихнах зад живия плет — опитвах се дори да не дишам, — когато двуногият булдог мина тромаво покрай мен.

— Кой е там? — попита той отново и чух как петелът се хвърля към мрежата с диво кудкудякане.

След няколко груби ругатни преследвачът ми изчезна. Не се осмелявам да предам точните му думи, но ще ги помня за деня, в който ще ми се наложи да ги използвам.

Изчаках минутка-две за всеки случай, изкарах Гладис иззад плета и потеглих към къщи.

Докато карах, се стараех да си придам вид на възпитано английско момиче, излязло да се повози с колелото си на чист въздух.

Но малко се съмнявах, че ще заблудя някого: ръцете и лицето ми бяха мръсни, китките и глезените — окървавени, коленете — издрани, а дрехите ми ставаха само за боклука.

Татко нямаше да се зарадва.

Ами ако в мое отсъствие са открили Порцелан в стаята ми? Ами ако тя се е събудила и е слязла на долния етаж? Или е влязла в кабинета на татко!

Макар досега да не се бях свивала ужасено на велосипед, сега го направих.

 

 

— Хванах я да се промъква вътре през един от прозорците на картинната галерия — каза Фели. — Като долна крадла. Представяш ли си? Отидох да разгледам портрета на Аякс от Магс и…

Магс беше пасторален художник, живял в околностите на Бишъпс Лейси в началото на XIX век, а Аякс беше кон, който един от предците ми, Флоризел де Лус, решил неочаквано да купи. Аякс възнаградил собственика си, като спечелил достатъчно надбягвания, че Флоризел да победи на изборите за общинския съвет.

— Благодаря ти, Офелия — отвърна татко.

Фели сведе скромно очи и излезе елегантно през вратата, където щеше да седне на стол в коридора и да подслушва удобно настанена как ми се карат.

— Знаеш ли кой ден е днес, Флавия? — започна татко.

— Неделя — отвърнах без колебание, макар вчерашният панаир в „Свети Танкред“ да ми се струваше отминал преди цяла вечност.

— Точно така. И какво правим в неделя, откакто се помним?

— Ходим на църква — отвърнах като дресиран папагал.

Църковната служба! Съвсем бях забравила.

— Реших тази сутрин да те оставя да се наспиш, за да се възстановиш от неприятната история при Стобора. Но преди да се усетя, на вратата се появява полицай и те търси за снемане на отпечатъци. А сега ми съобщават, че на моравата Трафалгар има труп, а ти обикаляш селото и задаваш неуместни въпроси.

— Госпожица Маунтджой ли? — осмелих се да попитам.

Говори малко, научи много. Това щеше да е мотото ми за този месец. Трябваше да си го запиша в тетрадката.

Но я чакай! Как би могла госпожица Маунтджой да знае за трупа на моравата? Освен ако…

— Да, госпожица Маунтджой — потвърди татко. — Позвъни по телефона, за да попита дали си се прибрала жива и здрава.

Тази стара харпия! Сигурно е станала от дивана и е проследила измежду клоните на върбата сблъсъка ми с петела и двуногия булдог.

— Колко мило от нейна страна — казах аз. — Непременно трябва да й изпратя благодарствена картичка.

Щях да й изпратя картичка и още как. Само че щеше да е асо пика, изпратено анонимно от някое съседно село. Филип Одел, детективът от радиопиесите, веднъж разследваше подобен случай, а историята беше страхотна — едно от най-вълнуващите му приключения.

— И роклята ти! — продължи татко. — Какво си направила с роклята си?

Роклята ми ли? Нима госпожица Маунтджой не му бе описала подробно всичко, което е видяла?

Чакай малко! Може би в крайна сметка не беше изпяла всичко. Имаше вероятност татко да не знае за случилото се в гаража.

„Бог да ви поживи, госпожице Маунтджой!“, помислих си аз. „Дано живеете вечно сред светците и мъчениците, които са отказали да издадат къде са заровени църковните ценности.“

Ала нима татко нямаше да каже нищо за раните и охлузванията ми?

Очевидно не.

И в този миг ми се струва, че започнах да осъзнавам — наистина да осъзнавам, — че има неща, за които никога не се говори в изискана компания по никакъв повод; че синята кръв тежи повече от червената; че маниерите, впечатлението, което правиш, и въздържането от емоции са по-важни дори от самия живот.

— Флавия — повтори татко, за да не закърши ръце, — зададох ти въпрос. Какво се е случило с роклята ти?

Погледнах надолу, сякаш чак сега видях, че дрехата е съсипана.

— Роклята ми ли? — пригладих полите, за да привлека внимание върху окървавените си китки и колене. — О, съжалявам, татко. Нищо ми няма. Паднах с колелото. Липса на късмет, но веднага отивам да се измия и преоблека. След минутка ще съм като нова.

Острият ми слух долови подло кискане в коридора.

Ще ми се обаче да мисля, че онова, което видях в очите на татко, беше гордост.