Алън Брадли
Червена херинга без горчица (30)

Трийсет

— А Догър вече бил залостил вратата във фонтана. Тя се отваря само отвън и Том Бул нямало как да излезе.

— Браво, Догър — каза татко.

Догър се усмихна и се загледа през прозореца на салона.

Дафи се размърда неспокойно на дивана. Татко я бе откъснал от книгата й, когато настоя двете с Фели да присъстват на разговора. Сякаш се гордееше с мен.

Фели стоеше до полицата на камината, преструваше се на отегчена и крадешком се поглеждаше алчно в огледалото, когато не се усмихваше превзето на сержант Грейвс.

— Тази история със Спънатите е интригуваща — каза инспектор Хюит. — Бележките ти много ни помогнаха.

Вътрешно ликувах.

— Доколкото разбирам, правели са кръщенетата си при Стобора някъде през седемнайсети век, така ли?

Кимнах.

— Госпожа Бул искала бебето й да бъде кръстено по старата традиция, а съпругът й, струва ми се, й е забранил.

— Така е — потвърди сержант Грейвс. — Той ни каза.

Инспекторът го изгледа гневно.

— Отишла при Стобора с госпожица Маунтджой — доктор Кисинг ги е видял заедно. Може да са присъствали и други „спънати“, но не съм сигурна. Нещо обаче страшно се объркало. Потопили бебето, като го държали за петата, какъвто е обичаят на Спънатите, но се случила злополука. Бебето се изплъзнало и се удавило. Погребали го при Стобора. Заклели се да не казват истината на друг. Поне така се е случило според мен.

Сержант Грейвс кимна и инспектор Хюит му хвърли ужасно гневен поглед!

— Госпожа Бул веднага решила да обвини Фенела. Все пак тя била минала с фургона си по пътя малко преди това. Прибрала се и казала на съпруга си Том, че циганите са отвлекли бебето им. И той й повярвал… и продължава да й вярва и досега.

Поех си дълбоко въздух и продължих:

— Фенела врачувала на госпожа Бул миналата седмица на панаира. Наговорила й същите глупости като на всички: че има нещо погребано в миналото, което трябва да изрови.

И чак тогава, докато разказвах на глас, точните думи на Фенела нахлуха в съзнанието ми с цялата си сила: „Казах й, че нещо е погребано в миналото й и че за да го поправи, трябва да се разрови назад.“ Дори бях записала думите в тетрадката си, без да осъзная значението им.

Фенела е разбрала за предполагаемото отвличане на бебето чак по-късно, защото вече си е била тръгнала, преди да започне фаталното кръщене.

Госпожа Бул, за да затвърди лъжата си, сигурно е била принудена да подаде фалшива жалба в полицията. Том е стоял настрани заради работата си за съмнителни хора. Нали госпожа Малит се изпусна, че имал проблеми с полицията?

Как ми се искаше да попитам инспектора дали заключенията ми са верни — особено онези за Том Бул, — но знаех, че той не би… няма право да ми каже. Може би някой друг път…

При всички положения почти със сигурност полицията е издирила и разпитала Фенела по време на разследването на изчезването на бебето — издирили са я, разпитали са я и са я пуснали, защото не е имала вина. Това изглеждаше очевидно.

И когато госпожа Бул неочаквано е влязла в шатрата й миналата седмица на панаира, Фенела сигурно си е помислила, че съдбата й я е изпратила, за да получи правосъдие.

„Казах й, че нещо е погребано в миналото й и че за да го поправи, трябва да се разрови назад“, рекла Фенела, но не е имала предвид бебето, а обвинението в отвличане, повдигнато от госпожа Бул!

„Отмъщението е по моята част“, беше казала Фенела.

Какво отмъщение само!

Но и то си имаше цена.

Дали госпожа Бул е разпознала фургона на Фенела на панаира? Какво я е прихванало, та да влезе в шатрата?

Сещах се само за една възможна причина: гузна съвест.

Може би госпожа Бул си е мислела, че полицията и съпругът й са започнали да се досещат за лъжата й — може би по някаква странна причина си е въобразила, че ако пак се изправи срещу циганката, ще разсее евентуалните подозрения на Том и собственото си чувство за вина.

Какво ми каза доктор Дарби? „Понякога, когато са подложени на голямо напрежение, хората се държат много странно.“

— Е? — прекъсна инспекторът мислите ми. Чакаше ме да продължа.

— Госпожа Бул, естествено, си помислила, че Фенела е видяла в кристалната топка удавянето на бебето. Сигурно веднага се е прибрала и е казала на съпруга си, че циганката, отвлякла детето им, пак лагерува при Стобора. Том е отишъл във фургона още същата вечер и се е опитал да я убие. Той най-вероятно все още вярва на жена си — добавих аз. — Въпреки че трупът на бебето беше намерен, се обзалагам, че още обвинява циганите.

Погледнах крадешком към сержант Грейвс за потвърждение, но лицето му беше като издялано от камък.

— Откъде си толкова сигурна, че Том Бул е бил във фургона? — попита инспектор Хюит и отгърна нова страница в бележника си.

— Защото Колин Праут го е видял там. И ако това не е достатъчно, миризмата на риба го потвърждава — отвърнах аз. — Мисля, че ще установите, че Том Бул страда от заболяване, при което тялото отделя мирис на риба. Догър каза, че има документирани случаи.

Инспектор Хюит повдигна леко вежди, но не отговори.

— Тъй като състоянието му се влошавало, той си стоял само вкъщи през последната година, че и по-дълго. Госпожа Бул е съчинила историята със заминаването му, но през цялото време той е бил тук, в Бишъпс Лейси, и е работил след мръкване. Той е леяр и уменията му са доста полезни за претопяването на метални отпадъци и отливането на антики от тях.

— Да — каза инспектор Хюит и ме изненада. — Не е тайна, че преди е работил при Сампсън в Източен Финчинг.

— И все още работи там — казах аз. — Поне нощем.

Инспектор Хюит затвори бележника си и стана.

— Радостен съм да ви съобщя, полковник, че триножниците ви за камина скоро ще ви бъдат върнати. Намерихме ги в гаража, където Хеъруд е държал антиките си.

Права бях! Лисицата Сали и Шопо в гаража на Бруки наистина са били оригиналите на Хариет! След като ги е подменил с фалшификати, Бруки е чакал възможност да продаде оригиналите в Лондон.

— Той е бил част от сложна организация на крадци и фалшификатори. Сигурен съм, че скоро ще прочетете за тях във вестниците.

— А госпожица Маунтджой? — попитах неочаквано. Доста ми беше жал за Тилда Маунтджой.

— Може да й бъдат повдигнати обвинения за съучастие — отвърна инспекторът. — Зависи от директора на Окръжното управление. Не му завиждам за задачата.

— Горкият Колин — казах аз. — Животът му никак не е бил лек, нали?

— При него има смекчаващи вината обстоятелства — рече инспекторът. — Повече от това не мога да ти кажа.

— Разбрах със сигурност, че и той е замесен, когато намерих въжето.

Съжалих за казаното още докато думите излизаха от устата ми.

— Въже ли? Какво въже?

— Въжето, което е паднало през решетката във фонтана на Посейдон.

— Улмър? Грейвс? Какво знаете по този въпрос?

— Нищо, сър — отвърнаха те в един глас.

— В такъв случай бихте ли отишли незабавно при фонтана, за да поправите този пропуск?

— Да, сър — отвърнаха те и излязоха с пламнали лица от салона.

Инспекторът отново насочи цялото си гневно внимание към мен.

— Разкажи ми за въжето.

— Трябваше да има въже — обясних аз. — Бруки беше твърде тежък и на фонтана можеше да го е вдигнал само някой невероятно силен мъж. Или момче скаут с въже.

— Благодаря ти — каза инспекторът. — Това е достатъчно. Сигурен съм, че ще успеем да запълним празнините.

— Освен това — добавих — лъснатото петно на тризъбеца показваше ясно къде въжето се е трило в потъмнелия метал.

— Благодаря ти. Това вече го отбелязахме.

„В такъв случай, помислих си аз, можете да вините само себе си, че не се сетихте да потърсите въжето, с което е вдигнат трупът. Колин е скаут, за Бога.“ Понякога бюрократизмът изумяваше дори и мен.

— И още нещо — рече инспекторът и потри нос. — Може би ще бъдеш така добра да изясниш един въпрос, на който не мога да си отговоря.

— Ще се постарая, инспекторе.

— Защо, за Бога, Колин е провесил Бруки от фонтана? Защо не го е оставил там, където е умрял?

— Сдърпали са се за вилицата за омари в основата на фонтана. Когато Колин внезапно пуснал вилицата, Бруки, който я дърпал с всички сили, се пробол сам в ноздрата. Чиста случайност.

Макар Колин да ми бе описал точно така случилото се, трябва да призная, че поукрасих малко историята заради инспектора. Вярвам на версията на Колин толкова, колкото вярвам, че товарните коне могат да летят. По мое мнение смъртта на Бруки е била отмъщението на Колин за годините тормоз. Беше убийство, просто и ясно.

Но коя бях аз, за да съдя? Нямах намерение да прибавям още към и без това многобройните проблеми на Колин.

— Бруки паднал назад по каменните стълби в помещението под основата. Всъщност вероятно падането го е убило.

„Боже, прости ми за тази благородна дребна лъжа!“

— Колин взел въже от тунела и вдигнал Бруки на тризъбеца на Посейдон. Наложило се да му завърже китките, за да не се изплъзнат по-късно ръцете на Бруки от палтото. Не искал тялото да падне.

Инспектор Хюит ми хвърли поглед, който мога да опиша само като скептичен.

— Бруки — продължих аз — разказвал на Колин за вярването на Спънатите, че раят се намира точно над главите ни. Искал да помогне на Бруки да отиде на небето.

— Мили Боже! — възкликна татко.

Инспектор Хюит се почеса по носа.

— Хммм, струва ми се малко изсмукано от пръстите.

— Изобщо не е изсмукано от пръстите, инспекторе — възразих аз. — Точно това ми разказа Колин. Убедена съм, че когато доктор Дарби и викарият ви позволят да го разпитате по-подробно…

Инспекторът кимна тъжно, сякаш през цялото време е подозирал точно това.

— Благодаря ти, Флавия — каза той, стана и затвори бележника си. — Благодаря и на вас, полковник Де Лус. Много ни помогнахте да стигнем до дъното на тази история.

Инспекторът тръгна към вратата на салона, но на прага се обърна като че ли боязливо:

— А, Флавия, за малко да забравя. Днес дойдох в ролята и на нещо като вестоносец. Съпругата ми Антигона много би се радвала, ако ни гостуваш на чай следващата сряда… ако си свободна, разбира се.

Антигона? Чай? И чак тогава осъзнах.

„О какъв прекрасен ден! Ура! Юхуу! Славната богиня Антигона кани мен, Флавия Сабина де Лус в обвитата си с лозници къща!“

— Благодаря, инспекторе — казах официално. — Ще погледна графика си и ще проверя дали разполагам със свободно време.

 

 

Стрелнах се като светкавица нагоре по стълбите. Нямах търпение да кажа на Порцелан!

Трябваше да се досетя, че си е тръгнала.

Беше откъснала празна страница от тетрадката ми и я бе закачила за възглавницата с безопасна игла.

Благодаря за всичко. Потърси ме, когато дойдеш в Лондон.

Твоя приятелка

Порцелан

Само толкова.

В първия миг ме заля тъга. Въпреки напрегнатите ни на моменти отношения, никога не бях срещала човек като Порцелан Лий. Вече започваше да ми липсва.

 

 

Трудно ми е да пиша за портрета на Хариет.

Изключено беше да оставя картината, обърната с лице към стената, в ателието на Ванета Хеъруд. Все пак тя ми предложи да я взема и след като Хариет й е платила цялата сума предварително, мястото й беше в Бъкшоу.

Реших, че ще я закача дискретно в салона. Щях да открия портрета пред семейството си с цялата тържественост, на която съм способна. Нямах търпение.

В крайна сметка не се оказа много трудно да организирам пренасянето. Помолих госпожа Малит да говори с Кларънс Мънди, собственика на единственото такси в Бишъпс Лейси, и Кларънс се съгласи да „осигури превоза“, както той се изрази.

Един мрачен и дъждовен следобед в края на септември, спряхме пред портата на ателието в Молдън Фенуик и Кларънс ме заведе до вратата с огромен черен чадър.

— Заповядай, очаквах те — каза Ванета Хеъруд.

— Съжалявам, че закъснях. Но заваля и…

— Не се притеснявай. Честно казано, напоследък дните като че ли се проточват по-дълго от обикновено.

С Кларънс изчакахме в коридора, докато намръщената Урсула не се появи с голям предмет, опакован в кафява хартия.

— Пази я от дъжда — каза Ванета. — Това е най-добрата ми картина.

 

 

И така занесохме портрета на Хариет в Бъкшоу.

— Подръж чадъра — рече Кларънс и се приготви да измъкне пакета от задната седалка на таксито. — Ще ми трябват и двете ръце.

Аз пазех с чадъра пакета от проливния дъжд, докато притичахме до вратата тромаво като трикраки спринтьори.

Платих на Кларънс и бях стигнала до средата на вестибюла, когато татко излезе от кабинета си.

— Какво домъкна у дома пък сега? — попита той и сърце не ми даде да го излъжа.

— Картина е. Всъщност е твоя.

Татко я облегна на стената, влезе в кабинета си и се върна с градинарски ножици, за да пререже увития няколко пъти около пакета канап.

После остави хартията да падне сама.

 

 

Това се случи преди три седмици.

Портретът на Хариет и трите й деца вече не е във вестибюла, нито в салона. До днес претърсвах къщата напразно.

Но тази сутрин, когато отключих вратата на лабораторията си, заварих картината окачена над камината.

Не съм казвала на никого.

Татко знае, че е там, и аз знам, че е там, и засега това е достатъчно.