Алън Брадли
Червена херинга без горчица (22)

Двайсет и две

Струва ми се, че има един вид смелост, която добиваш, когато не можеш да решиш какво да правиш.

Дали заради това, или заради своенравната Гладис, но изведнъж се отклонихме от главния път и завихме по Канавката.

Заобикалях оттук и оттам из цялото село, за да не срещна госпожа Бул, горе-долу както муха избягва срещата със сгънат на руло вестник. Ала Канавката беше прекият път към Бъкшоу, а сега бързах да се прибера.

Макар черната боя на Гладис да беше опръскана с кал, тя изглеждаше пъргава, сякаш току-що е изтъркана хубавичко с четка и измита до блясък. Поне никелираните дръжки на кормилото й блестяха на слънцето.

— Доволна си, нали? — попитах аз и Гладис изскърца доволно.

Дали госпожа Бул щеше да стои на пост до портата? Трябваше ли пак да се престоря на Маргарет Воул, племенница на измислената — но обичана — актриса Гилда Дикинсън?

Напразно се тревожех. Госпожа Бул никаква не се виждаше, въпреки че от стелещия се над запалените купчини пушек и самият двор едва се забелязваше.

Червенокосият й син — онзи, дето се бе качил на клона, когато с Фенела минахме през Канавката, — сега седеше отстрани на банкета и копаеше с прибор за хранене тунел до Китай.

Спрях рязко Гладис и стъпих с двата крака на земята.

— Здравей — поздравих тъповато. — Как се казваш?

Не беше най-доброто начало за разговор, но не съм свикнала да говоря с деца и нямах ни най-малка представа какво да кажа. И без това нямаше значение, защото малкият сополанко не ми обърна внимание и продължи да копае.

Трудно ми беше да преценя възрастта му — беше някъде между четири и седемгодишен. Голямата му глава се държеше нестабилно върху източено тяло и създаваше впечатлението, че гледаш много едро бебе или много дребен възрастен човек.

— Тимофей — изкряка хлапето като жаба тъкмо когато се канех да потегля.

— Тимъти ли?

Последва ново неловко мълчание, по време на което пристъпвах неспокойно от крак на крак.

— Тимофей.

— Майка ти вкъщи ли си е, Тимофей?

— Знам ли… да… не — отвърна той, изгледа ме бдително с крайчеца на окото и продължи да копае, като забиваше ожесточено прибора в пръстта.

— За съкровище ли копаеш? — попитах свойски. Облегнах Гладис на един насип и клекнах до момчето. — Дай да ти помогна.

Небрежно бръкнах в страничния си джоб и обвих пръсти около близалката, която носех в него.

С бързо движение пъхнах ръка в дупката, която Тимофей копаеше, и се престорих, че изваждам лакомството от нея.

— О, Тимофей! — извиках и изплясках с ръце. — Виж какво намери! Браво на теб! Тимофей си намери близалка! — Макар да ми звучеше странно, нямаше как да го нарека другояче, освен с името, което ми беше казал.

Вдигнах близалката, но той я сграбчи със светкавично движение и я пъхна в устата си.

— Шъкровище! — каза и я задъвка яростно.

— Да, съкровище — изгуках аз. — Тимофей намери заровено съкровище.

С клечката на близалката, стърчаща от ъгълчето на устата му като термометър, Тимофей хвърли прибора и нападна дупката с голи ръце.

Сърцето ми подскочи, когато осъзнах какво лежи в пръстта: среброто… зъбците… фигурката на омар, изпъкваща върху дръжката… монограмът на Де Лус…

Детето копаеше с една от нашите вилици за омари! Но как е възможно? Догър вече беше изпратил сребърните прибори на „Сотбис“, за да ги продадат на търг, и единствената вилица, чиято липса вероятно не са забелязали, беше онази, с която е убит Бруки Хеъруд. А тя, освен ако не се лъжех жестоко, съвсем доскоро беше забита през ноздрата чак до мозъка на Бруки. Как тази вилица е стигнала до ръцете на хлапе, копаещо дупка в Канавката? А дали това не беше копие на истинската вилица?

— Дай да ти помогна — казах на момчето. — Аз съм по-голяма и мога да копая по-бързо, за да намерим още лакомства.

Направих с ръка жест все едно копая като язовец.

Тимофей обаче грабна вилицата и я дръпна далеч от мен.

— Мое! — рече той с пълна уста. — Мое! Тимофей намери!

— Добро момче! Дай да я видя.

— Не!

— Добре. И без това не я искам.

„Ако има някой, който знае как мислят децата, то това съм аз — Флавия де Лус, — защото до неотдавна самата аз бях дете.“

Бръкнах в джоба си и извадих още една близалка — последната. Погледнах я любящо, вдигнах я на слънцето, за да се възхитя на златистия й блясък, облизах устни…

— Дай! — извика детето. — Иска!

— Виж какво, ще ти я дам за тази грозна вилица. На теб не ти трябва. Стара и мръсна е.

Направих ужасна физиономия и се престорих, че повръщам, със звукови ефекти, както си му е редът.

Хлапето се ухили и пъхна зъбците на вилицата в едната си ноздра.

— Не, Тимофей! — казах с най-заповедническия тон, който успях да докарам. — Остра е, ще се нараниш. Дай ми я. Веднага — добавих строго като татко, когато иска незабавно да му се подчиним. Протегнах отворената си длан и Тимофей кротко постави сребърния прибор върху линията на живота ми — същата част от ръката ми, в която циганката Фенела — нима това се случи само преди три дни? — бе видяла мрак.

— Браво на теб — казах замаяна, докато обвивах пръсти около оръжието на убийството. — Откъде я взе?

Подадох му близалката и той я грабна алчно. Пъхнах ръка в джоба, сякаш бърках в торба с лакомства.

Приковах го с поглед и чак сега забелязах колко странно призрачни са ирисите му. Реших да не извръщам очи, докато…

— Оба на Дани — каза той внезапно, завалено заради близалката в устата си.

„Оба на Дани“? Джоба на Дани, разбира се! Колко съм досетлива.

Но кой беше Дани? Не можеше да е бебето — то не беше достатъчно голямо, че да има джобове. Имаше ли госпожа Бул по-голям син?

Докато обмислях трескаво възможностите, пъхнах вилицата в джоба си. Голяма грешка.

— Мамо! — изписка детето. — Мамо! Мамо! Мамо! Мамо! — А всеки следващ вик беше все по-силен.

Скочих на крака и се стрелнах към Гладис.

— Мамо! Мамо! Мамо! Мамо! Мамо!

Малкият сополанко виеше като счупена сирена.

— Ти! — чу се глас от дима и внезапно госпожа Бул се спусна към мен тромаво измежду тлеещите купчини като чудовище от кошмар.

— Ти! — извика тя и протегна зачервените си ръце да ме сграбчи. Знаех, че ако ме хване, с мен е свършено. Жената беше достатъчно едра, за да ме разкъса на парчета.

Метнах се на Гладис и се забутах с крака, а подметките ми се хлъзнаха по педалите, щом се приведох рязко напред в опит да набера скорост.

Странно, но разсъждавах напълно логично. Дали да отклоня вниманието й, като извикам „Пожар!“ и посоча към къщата й? Тъй като около нея навсякъде горяха боклуци, идеята ми се стори едновременно добра и лоша.

Но нямах време за тактики — госпожа Бул ме догонваше с шокираща бързина.

— Мамо! Мамо! Мамо! Мамо! Мамо! — продължаваше да вие влудяващо Тимофей в Канавката.

Огромните длани на жената посегнаха към мен, когато пътищата ни се пресякоха. Трябваше да мина покрай нея, за да избягам. Ако хванеше дори само ръкава ми, щях да падна.

— Юхууу! — Викът се изтръгна неочаквано от гърлото ми, но веднага го познах. Беше бойният вик на дивак — свиреп, безстрашен вой, който се надигна от дробовете ми, сякаш е чакал там векове.

— Юхууу! — извиках пак просто за удоволствие. Почувствах се прекрасно. Тя не спря… но залитна, спъна се и аз профучах покрай нея.

Погледнах през рамо и видях, че жената стои на пътя с разтреперани, стиснати в юмруци ръце, а червеното й лице се изкриви от гняв, когато изкрещя:

— Том, излез… и донеси брадвата.

 

 

Седях на брега на реката и разхлаждах крака във водата. При Стобора цареше неземна тишина и потреперих, когато си припомних всичко, случило се през последните няколко дни. Първо нападението срещу Фенела, а непосредствено след него — смъртта на Бруки Хеъруд. После, както ми каза Порцелан, преди да си замине, полицията беше намерила трупа на бебе — вероятно бебето на госпожа Бул — точно тук, в горичката. Предполагам, че трябваше да изпитвам съжаление към майката. Може например да беше полудяла от скръб. Може би трябваше да рискувам живота си и да изкажа съболезнования.

Но животът не е лек, нали? Само ако можехме да връщаме времето назад като в онези късометражни кинофилми, в които комините на взривени фабрики се срутват и после отново се сглобяват, а разбитите парченца стъкло се съединяват обратно във ваза…

В такъв свят, ако исках, бих могла да се върна заднишком с колелото до Канавката, да сляза от Гладис и да прегърна онази жена. Можех да й кажа колко съжалявам за бебето, заровено при Стобора, и че ако има нужда от помощ, може да разчита на мен.

Въздъхнах.

Отвъд реката, между дърветата, недалеч от мястото, на което стоеше фургонът на Фенела, забелязах купчина прясна пръст. Явно там са намерили тялото.

Освен че е видяла крачето на бебето, „увито в килим или нещо подобно, вързоп стари позеленели кости“, бе казала Порцелан, тя не сподели никакви други подробности. А сега беше твърде късно — Порцелан си беше заминала.

Не можех да попитам инспектор Хюит за трупа и докато не ми се предоставеше възможност да разбера от госпожа Малит какво се говори по въпроса из селото, трябваше да се оправям сама. Щях да огледам отсреща.

Тук реката не беше много дълбока. Все пак Спънатите са идвали на това място векове наред да кръщават бебетата си. Водата беше достатъчно дълбока, за да ги потапят, и се намираше на не повече от трийсет метра от мястото, където полицията очевидно е открила трупа.

Вдигнах подгъва на роклята си с няколко сантиметра и нагазих в реката.

Само на два-три метра от брега водата стана забележимо по-студена и аз продължих бавно към средата с разперени за равновесие ръце, като много внимавах да не падна в засилващото се течение.

Скоро достигнах до средата на реката, след това я подминах. Нивото на водата тъкмо спадна отново под коленете ми, когато стъпих върху нещо твърдо, спънах се, загубих равновесие и цопнах по лице във водата. Потънах цялата.

— О, проклятие! — промърморих ядно на себе си. Защо не взех Гладис и не минах с нея по малкия мост?

— Да му се не види!

С мъка се изправих и се огледах. Роклята ми беше подгизнала.

Татко страшно щеше да се ядоса.

„Как можа, Флавия? По дяволите!“, щеше да каже той, както винаги, а после щеше да замълчи и да се възцари обичайната тишина, която щеше да продължи няколко дни, докато един от нас не свалеше гарда. „Твърдоглави като дървари“, казваше Дафи за такива случаи и сега, нагазила до коленете във вода, се опитах да си представя, че изведнъж съм се пренесла в студена бърза река някъде в северните гори на Канада, а около мен по течението се носят отсечените глави на дърварите като подути сиви ябълки.

Но необходимостта от практично решение ме върна обратно в Бишъпс Лейси. Когато се приберях от Бъкшоу, щеше да се наложи да се промъкна в къщата, да се кача незабелязано на горния етаж и да изплакна роклята на мивката в лабораторията.

В реката малкият облак кал, който вдигнах, бързо се утаи.

Странно — въпреки че ясно виждах ходилата си на речното дъно — наоколо нямаше никакви камъни. Но бях сигурна, че се препънах в нещо твърдо. За малко да си счупя пръста в проклетията!

Постоях неподвижно за миг и вече усещах студения повей в септемврийския въздух.

Нещо във водата помръдна: мехурче… вълнички във водата… проблясване на светлина.

Наведох се бавно и бръкнах.

Малко по-надълбоко… още малко наляво. Макар да не го виждах, пръстите ми напипаха нещо твърдо. Стиснах го здраво и го извадих.

Щом предметът излезе от водата, го видях. Колко зловещо.

Твърд… прозрачен… невидим във водата… но видим щом излезе на сушата.

Внезапно гърдите ме стегнаха и сърцето ми разбра, че знам какво държа, още преди главата ми да го осмисли, а и двете започнаха да пулсират, щом осъзнах, че с мокрите си ръце съм хванала кристалната топка на Фенела — топката, с която неизвестният нападател я с ударил по главата: топката, с която някой се е опитал да я убие.

Кълбото е лежало на дъното от дни и тъй като беше прозрачно, не се виждаше във водата дори когато ти беше пред очите. Нищо чудно, че полицаите не са го намерили!

Само ако бяха нагазили в плитчините — и само ако случайно бяха стъпили на него — щяха да открият предмета, който търсеха.

Естествено веднага щях да я занеса на инспектор Хюит.

Изкачих се на брега и забелязах, че при Стобора цари пълна тишина, сякаш птиците се страхуват дори да изчуруликат.

Кристалната топка беше студена в ръцете ми и пречупваше изкривено земя, дървета и небе, а вихрещите им се цветове приличаха на капка боя във вода.

Ако не беше стъклото, вероятно нямаше да забележа проблясването сред дърветата — цвят, чието място не беше там.

Спрях, уж че съм се залисала с нещо. Казах си: „Не поглеждай нататък“.

Извих подгъва на роклята си, сякаш се опитвах да я изстискам от водата, и сложих кристалната топка в плата като в хамак.

Мокрите ми ръце дали бяха оставили отпечатъци? Кой знае. Не можех да направя нищо друго.

— Какво толкова! — казах престорено силно, за да покажа, че си мисля, че съм сама.

С периферното си зрение видях цветно петно сред храстите. Извърнах леко очи натам и ми се стори, че е шал — шал на цветя.

Да не беше някоя от горските феи, за които ми разказваха Дафи и Фели? Може би същата, която е взела детето на госпожа Бул! Не… феите не съществуват. Нали?

Бавно плъзнах поглед надясно.

Внезапно, сякаш с магическа пръчица, образът се намести като в оптичните илюзии в „Списание за момичетата“, където силует с две лица в профил внезапно се оказва чаша.

Сива коса… сиви очи, вперени в мен… шал, вързан на шията… бричове за езда — дори монокълът висеше на черна верижка на врата.

Приятелката на Ванета Хеъруд, Урсула, стоеше неподвижно сред храстите и разчиташе, че като не мърда, няма да я видя — Урсула, която събираше върбови клонки покрай реката, за да ги извива в грозни кошници.

Оставих очите ми да срещнат нейните, а после бавно отклоних поглед, сякаш не съм я видяла. Погледнах от дясната й страна, след това от лявата и накрая над главата й с леко отворена уста. Почесах се по главата и, опасявам се, по дупето.

— Идвам, Гладис — извиках. — Просто някаква катерица.

При тези думи прекосих моста и си мърморех сама като лудата дъщеря на ексцентричен земевладелец.

„Да му се не види!“, помислих си. Не успях да разгледам мястото, на което са копали полицаите.

Въпреки това денят се оказа забележително продуктивен. В джоба си носех сребърната вилица за омари на Де Лус, която според мен е предизвикала кончината на Бруки Хеъруд, а в полата ми се полюшваше кристалната топка, която почти със сигурност беше предметът, с който е ударена Фенела. Иначе защо ще я хвърлят в реката?

В главата ми започна да се оформя идея.

Естествено веднага щях да предам тези оръжия на инспектор Хюит — възнамерявах да го направя от самото начало, по най-различни причини.

Но първо се замислих дали е възможно да се свалят отпечатъци от предмет, стоял няколко дни в течаща вода.