Метаданни
Данни
- Серия
- Мистериите на Флавия де Лус (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- A Red Herring Without Mustard, 2011 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Катя Перчинкова, 2012 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Класическа криминална литература
- Криминална литература
- Приключения в съвременния свят
- Роман за съзряването
- Характеристика
- Оценка
- 4,2 (× 5 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Еми (2021 г.)
- Разпознаване, корекция и форматиране
- cherrycrush (2023 г.)
Издание:
Автор: Алън Брадли
Заглавие: Червена херинга без горчица
Преводач: Катя Перчинкова
Година на превод: 2012
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: AMG Publishing
Град на издателя: София
Година на издаване: 2012
Тип: роман (не е указано)
Националност: канадска
Печатница: Университетска печатница „Св. Климент Охридски“
Излязла от печат: 2.08.2012 г.
Редактор: Йоана Йорданова
Коректор: Любомира Якимова
ISBN: 978-954-9696-48-6
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/16383
История
- — Добавяне
Двайсет и едно
Събудих се от барабаненето на вода по покрива и улуците — звукът от дъжд над Бъкшоу.
Още преди да отворя очи, чух как цялата къща оживява по начин, по който това никога не се случваше в сухо време — дълбоко влажно вдишване и издишване — сякаш след лудешки спринт, продължил векове, старата уморена къща най-сетне прекосяваше финиша.
В коридорите тихо свистеше вятър и от неочаквани ъгли ставаше течение. Въпреки размерите си Бъкшоу притежаваше уюта на подводница.
Загърнах се с одеялото и отидох до прозореца. Навън валеше като из ведро, а капките приличаха на черти, начертани с молив и линия. Подобен дъжд не спираше бързо — щеше да вали часове наред.
Татко отбеляза пристигането ми на масата за закуска със стегнато кимване. Поне не се опитваше да води ведър разговор, поради което казах наум кратка благодарствена молитва.
Фели и Дафи, както обикновено, бяха заети да се правят, че не ме виждат.
В дъждовни дни атмосферата на масата беше по-мрачна от обикновено и тази сутрин не правеше изключение.
Септемврийското меню за закуска влезе в сила преди почти две седмици и основата на езика ми потръпна леко, когато госпожа Малит поднесе на масата дневния ни порцион от:
Препечени филии.
Овесена каша.
Ябълков сок.
Фурми.
Фурмите, задушени в масло и поднесени със студена сметана, бяха поредното кулинарно извращение на госпожа Малит. Приличаха и имаха вкус на нещо, откраднато от ковчег посред нощ на гробището.
— Подай ми мозъка на мъртвеца — казваше Дафи, без да вдига очи от книгата си, а татко я поглеждаше кръвнишки, докато най-новият брой на списание „Филателия“ не привлечеше вниманието му обратно към страниците си — процес, който продължаваше не повече от две секунди и половина.
Но днес Дафи не каза нищо, протегна механично ръка и сипа няколко лъжици от гнусната смес в чинията си.
Фели още не беше слязла, затова се измъкнах сравнително лесно.
— Ще ме извините ли? — попитах и татко изръмжа.
Няколко секунди по-късно вече вадех от дрешника в коридора яркожълтия си дъждобран.
— Когато караш колело в дъжда — беше ми рекъл Догър, — е по-важно да те виждат добре, отколкото да останеш суха.
— Искаш да кажеш, че винаги мога да се изсуша, но не мога да възкръсна, ако ме блъсне кола — отвърнах тогава аз, отчасти на шега.
— Именно — беше отвърнал Догър със съвършена усмивчица и бе продължил да лъска обувките на татко.
Дъждът още се сипеше неумолимо, когато се стрелнах към оранжерията, където бях оставила Гладис. Тя не обичаше много дъжда, тъй като от него се каляше, но никога не се оплакваше.
Бях си съставила внимателно маршрута до „Рокс Енд“, така че да не минавам през Канавката, покрай страховитата госпожа Бул.
Докато карах по пътя към Бишъпс Лейси с жълтия си дъждобран, си спомних какво бе казал Догър по въпроса за видимостта. Въпреки мъглата, която се стелеше като сиво пране над мокрите ниви, навярно се виждах от километри. И въпреки това в известен смисъл, тъй като бях едва единайсетгодишна, носех най-доброто невидимо наметало на света.
Сетих се за онзи път, когато госпожа Малит ме заведе на кино да гледаме „Невидимият човек“. С автобуса отидохме до Хинли, за да купим нова рокля, след като съсипах официалната си пролетна одежда при един особено интересен — но провалил се — експеримент със сярна и солна киселина.
След отегчителен час в „Модният бутик на Елинор“ — магазин на главната улица с витрина, обсипана с хартиени табели в ужасяващи нюанси на розовото и синьото — „Най-модерните пролетни рокли за млади госпожици!“ „Нова колекция от Лондон!“ „Красиви за Великден!“ — госпожа Малит се смили над мен и предложи да отскочим до близката чайна.
Там седяхме четирийсет и пет минути на маса край прозореца и гледахме хората, минаващи по тротоара навън. Госпожа Малит се бе разбъбрила и може би забравила, че не съм приятелката й госпожа Уолър, се изпусна за няколко неща, които, макар да не ми се сториха важни, можеше да са ми от полза, когато порасна.
След чая и пастите, тъй като разполагахме с почти целия следобед („Много храбро се държа в магазина, миличка, въпреки онези вещици с карфиците и шивашкия метър!“), госпожа Малит предложи да ме заведе в киното, което зърнала на една уличка до чайната.
Тъй като госпожа Малит беше гледала „Невидимият човек“ преди години, през целия филм не млъкна и ме побутваше с лакът, докато ми обясняваше случващото се на екрана.
— Той ги вижда, но те него — не.
Идеята на лудия учен да се инжектира със силна белина, за да стане невидим, ме развесели, но ме шокира начинът, по който се отнасяше с лабораторните си принадлежности.
— Това е само реквизит, скъпа — успокои ме госпожа Малит, когато сграбчих ръката й при едно разбиване на стъкленици.
Но сега като се замислих, филмът не беше особено добър. Не за пръв път се сблъсках с идеята за невидимостта — изкуство, което бях принудена да овладея от деня на прохождането си.
Видим и невидим: номерът едновременно да присъстваш и да те няма.
— Юхууу! — извиках, когато профучах през локвите покрай „Свети Танкред“ и излязох на главната улица.
В другия край на селото завих на юг. В далечината се виждаше Джак Фенерът — скалист хълм с формата на череп, надвиснал над мястото, на което отивах: „Рокс Енд“.
Движех се паралелно на Канавката на около кило метър източно от нея и след няколко минути вече се спусках по инерция през една от обширните морави, простиращи се от трите страни на хълма.
И преди съм идвала в „Рокс Енд“ на посещение при стария училищен директор на татко, доктор Кисинг. Тогава го намерих на запусната остъклена тераса в старческия дом и сега очаквах да вляза в същия мавзолей.
Но за моя изненада, щом скочих от Гладис пред входа, се озовах срещу самия възрастен господин в инвалидна количка, седнал под голям пъстър чадър, забучен на моравата.
Той ми помаха, докато газех тежко към него през мократа трева.
— Я, Флавия! „Денят, който води млад посетител на прага ми, не може да е лош“. Думи на Хораций… или пък на Катул?
Усмихнах се, сякаш знаех, но съм забравила.
— Здравейте, доктор Кисинг — поздравих го и му подадох кутия цигари „Плейърс“, които бях свила от чекмеджето за бельо на Фели.
Тя ги беше купила, за да впечатли Дитер, но той шеговито я отказа от пушенето. „Не, благодаря, рече, когато сестра ми му предложи цигара, съсипват гърдите“, и Фели прибра кутията, без да я отвори. Фели беше необичайно горда с гърдите си.
— Ах, колко мило от твоя страна да се сетиш за една от най-големите ми слабости — рече доктор Кисинг и извади сякаш от нищото кибрит и ловко запали една клечка още докато отваряше цигарите.
Той вдиша дълбоко и задържа дима в дробовете си, като че цяла вечност. После издиша бавно пушека и загледан в далечината, сякаш говореше на друг, издекламира:
— Здравето си той съсипва и душата си сломи,
като суетно на удоволствия се отдава до зори.
Но някой ден именно този смях и веселби
като оръжие ще го пронижат и смъртта ще го сполети.
Като оръжие ще го пронижат и смъртта ще го сполети ли?
Кръвта ми се смрази при последния стих. За цигарите ли говореше, или за странната смърт на Бруки Хеъруд?
Разговорите с доктор Кисинг бяха като игра на шах. Нямаше пряк път.
— Спънатите — рекох като свой първи ход.
— Ах, да — усмихна се той. — Спънатите. Знаех си, че ще ме питаш за тях. Щях да се разочаровам, ако бе попитала друго.
Възможно ли беше господин и госпожа Петибоун да са му казали, че разпитвам по този въпрос? Стори ми се малко вероятно.
— Нали не подозираш, че съм от тях?
— Не — отвърнах аз и се опитах да не изоставам в играта. — Но си знаех, че племенницата ви…
До този момент почти бях забравила, че доктор Кисинг е чичо на госпожица Маунтджой.
— Племенницата ми ли? Помислила си, че Тилда ме осведомява за твоите…? Мили Боже, не! Тя нищо не ми казва… нито пък някой друг. Дори Бог не знае какво прави лявата ръка на Тилда напоследък.
Доктор Кисинг видя недоумението ми.
— Не търси по-далеч от домашното огнище — каза той.
— Госпожа Малит?
Доктор Кисинг се разкашля и гърдите му изсвистяха — по начин, който тревожно ми напомни за Фенела, — но се успокои, като си запали втора цигара.
— Всеизвестно е, че си в непосредствен контакт с уважаемата госпожа Малит. Останалото са чисто и просто догадки. Моя милост, разбира се — продължи той, — не е имала честта да общува лично с добрата жена. Доколкото знам обаче, тя е известна надлъж и нашир с, ах…
— Склонността си към обсъждане на другите хора — допълних аз.
Доктор Кисинг се поклони леко.
— Проницателността ти е обезоръжаваща.
Този човек ми харесваше все повече.
— Научих за Никодимус Флич и как е донесъл вярата си в Бишъпс Лейси. Знам, че няколко души в околността все още изповядват тази вяра и понякога се събират при Стобора.
— За кръщения.
— Да — казах аз. — За кръщения.
— Много по-честа практика в миналото. Вече са останали малко Спънати в детеродна възраст.
Опитах се да преценя кои ли са те. Тилда Маунтджой и госпожа Петибоун определено не бяха сред тях.
— Мисля, че горката госпожа Бул беше последната — рече доктор Кисинг и забелязах, че ме наблюдава с крайчеца на окото си.
— Госпожа Бул ли?
Нима госпожа Бул беше от Спънатите?
— Госпожа Бул, която живее на Канавката ли? — попитах. — Онази, чието бебе откраднали циганите?
Не се сдържах. Макар да не вярвах на тази история, страшните думи се изплъзнаха от устата ми, преди да се усетя.
Доктор Кисинг кимна:
— Така разправят.
— Но вие не им вярвате.
Вече бях загряла и долавях всеки намек в думите на стареца.
— Признавам, че не вярвам циганите да са отвлекли детето. И сигурно очакваш да ти обясня защо.
Успях само да се ухиля глуповато.
Макар дъждът още да се сипеше върху чадъра с монотонно барабанене, под него беше изненадващо спокойно и топло. В другия край на моравата грозната сграда на старческия дом приличаше на гигантска крастава жаба. На един от високите прозорци — несъмнено някога принадлежал на бална зала — две стари дами с пищни старомодни костюми танцуваха тържествен менует. При предишното си посещение при доктор Кисинг ги видях да репетират стъпките под дърветата, а сега очевидно и те ме бяха забелязали.
Докато ги гледах, по-ниската спря за малко и ми помаха с облечената си в ръкавица ръка, а другата, след като видя, че партньорката й ме поздравява, почти се залепи за стъклото и направи дълбок реверанс.
Докато насоча вниманието си обратно към доктор Кисинг, той беше запалил нова цигара.
— До миналата година — каза той и проследи с поглед как димът изчезва сред дъжда — още можех да се изкача до върха на Джак Фенера. За млад човек в добра физическа форма преходът е просто приятна разходка, но за вкаменелост в инвалидна количка е истинско мъчение. За един старец обаче дори мъчението понякога е облекчение от скуката, затова често се качвах просто от яд. От върха околността се вижда ясно като от балон с горещ въздух. На северозапад в далечината е училището „Грейминстър“, сцена на най-големите ми триумфи и най-горчивите провали. На запад ясно се вижда Стобора, а зад него Бъкшоу, домът на предците ти. Именно при Стобора по една случайност поисках ръката на прекрасната Летиша Хъмфри — и пак при Стобора въпросната Летиша имаше здравия разум да ми откаже.
— Обзалагам се, че горчиво е съжалявала — вметнах галантно.
— Не, не съжаляваше. Летиша се омъжи за човек, който натрупа голямо богатство, защото смесваше пшеничено брашно с прах от кости. Доколкото разбрах, двамата били много щастливи заедно.
Облак цигарен дим изведнъж обагри въздишката му във влажния въздух.
— А вие съжалявахте ли? — Не беше много възпитано да задавам подобен въпрос, но исках да знам.
— Макар вече да не изкачвам Джак Фенера, това не се дължи изцяло на телесната ми слабост, но и на все по-голямата тъга, която се вижда от върха — тъга, която не е така забележима от подножието.
— Стобора ли?
— Някога обичах да се любувам на този стар завой на реката, сякаш го виждах какъвто беше в разцвета на силите ми. Всъщност точно това правех един ден през април преди две години и половина, когато изчезна бебето на Бул.
Зяпнах.
— От върха на хълма видях как циганката вдига лагера си, а по-късно забелязах госпожа Бул да бута бебешката количка по Канавката.
— Чакайте малко, трябва да е било точно обратното.
— Беше точно както ти казах. Циганката впрегна коня и подкара фургона на север по Канавката. Малко по-късно онази Бул се появи и буташе количката с бебето на юг към Стобора.
— Може количката да е била празна — предположих аз.
— Отлична идея, само че я видях да вдига бебето, докато търсеше запиляното сред одеялата шише.
— В такъв случай не е възможно Фенела да е отвлякла бебето.
— Много добре, Флавия. Както сигурно си се досетила, аз отдавна стигнах до това заключение.
— Но…
— Защо не съм съобщил в полицията ли?
Кимнах безмълвно.
— И аз многократно съм си задавал този въпрос. И всеки път си отговарям, че отчасти се дължи на факта, че полицията никога не ме е питала. Но това не е достатъчно, нали? Когато обаче достигнеш определена възраст, се колебаеш много, преди да се нагърбиш с нов товар от тревоги. Сякаш след като си преживял достатъчно скръб през живота си, получаваш извинителна бележка, която да дадеш на директора на рая. Разбираш ли ме?
— Мисля, че да.
— Затова не казах на никого. Но, странно, това е и причината сега да кажа на теб.
Единствено ромоленето на дъжда нарушаваше възцарилата се тишина.
И в този миг неочаквано от другия край на моравата долетя вик:
— Доктор Кисинг! Какво правите?
Беше Белия фантом, медицинската сестра, която видях при предишното си посещение в „Рокс Енд“; тя изглеждаше нелепо с бялата си униформа и огромните черни галоши, докато газеше тежко из тревата към нас.
— Какво правите? — попита сестрата, когато застана под чадъра. Забелязала съм, че деспотични хора като Белия фантом често повтарят по два пъти едно и също, сякаш трябва да покрият норматив.
— Мисля си, сестра Хамънд — отвърна доктор Кисинг, — за печалната липса на добро възпитание у англичаните, която се появи някъде към края на войната.
Думите му бяха посрещнати с мълчаливо изсумтяване и сестрата сграбчи дръжките на инвалидната количка и я забута бързо към сградата.
Спря, за да отвори вратата на остъклената тераса, и до ушите ми долетяха думите на доктор Кисинг:
— Дръж плячката, Флавия!
Това беше ловен вик.
Замахах с ръка като луда, за да му покажа, че съм разбрала, но беше твърде късно. Сестрата вече го бе вкарала вътре.