Алън Брадли
Червена херинга без горчица (2)

Две

Минахме бавно по главната улица, където копитата на коня тропаха силно по паважа.

— Как се казва? — посочих аз старото животно.

— Грай.

— Грей ли?

— Грай. „Кон“ на цигански.

Запомних тази странна информация за употреба в бъдеще, когато в удобен момент щях да я натикам в лицето на всезнаещата си сестра Дафи. Тя, разбира се, щеше да се престори, че го знаела от край време.

Сигурно силното трополене бе привлякло госпожица Кул, пощаджийката на селото, която изтича в предната част на магазина си за бонбони. Когато ме забеляза до циганката, тя зяпна и вдигна ръка пред устата си. Въпреки дебелото стъкло на витрината и улицата, която ни делеше, почти чух ахването й. Гледката как отвеждат най-малката дъщеря на полковник Хавиланд де Лус с цигански фургон, независимо колко пъстро изрисуван бе той, явно причиняваше силен шок.

Размахах ръка с неестествено разтворени пръсти като бърсалка за прах, сякаш казвах: „Голяма веселба!“ Всъщност ми се искаше да скоча на крака, да заема тържествена поза и да подхвана една от онези песни, които поелите на път герои в мюзикълите винаги пеят, но се преборих с порива и се задоволих със злокобна усмивка и още едно помахване с пръсти.

Скоро новината за отвличането ми щеше да се разнесе като горски пожар. По селата беше така и Бишъпс Лейси не правеше изключение.

„Живеем толкова наблизо, че все едно сме в Дядовата ръкавичка“, обичаше да казва госпожа Малит.

Силна кашлица прекъсна мислите ми. Циганката се бе превила и се стискаше за ребрата. Поех юздите от ръцете й.

— Изпихте ли лекарството, което ви даде докторът? — попитах я аз.

Тя поклати глава, а очите й приличаха на два червени въглена. Колкото по-скоро закарах фургона до Стобора и сложех жената да си легне, толкова по-добре.

Минахме покрай „Тринайсетте патока“ и по „Кау Лейн“. Малко по на изток пътят завиваше на юг към Додингсли. Още бяхме далеч от Бъкшоу и Стобора.

Точно зад последния ред къщи, тесен път, известен сред местните хора като Канавката, се отклоняваше надясно — хлътнал каменист проход, който заобикаляше западния склон на хълма Гудгър и водеше почти направо през нивите до югоизточния край на Бъкшоу и до Стобора. Без да се замисля, дръпнах юздите и главата на Грай към него.

След сравнително безпроблемните първи петстотин метра, сега фургонът се заклати застрашително. Докато се друсахме по острите камъни, пътеката се стесни още повече и коловозите станаха по-дълбоки. От двете страни ни притискаха високи брегове, толкова стръмни и обрасли с преплетени коренища на стари дървета, че колкото и да се разклащаше караваната, нямаше как да се преобърне.

Пред нас като шията на голям зелен лебед обраслият с мъх клон на древна върба се бе навел и образуваше огромна арка над пътя, под която едва имаше място да се мине.

— Това е клонът на обирджиите — обясних аз. — Тук крадците причаквали пощенските дилижанси.

Циганката не отвърна: изглежда, не я интересуваше. За мен клонът на обирджиите беше любопитно късче от местната история.

През XVIII век Канавката била единственият път между Додингсли и Бишъпс Лейси. Затрупана от сняг през зимата и наводнявана през пролетта от топящите се ледове, Канавката си бе извоювала репутация, запазила се и досега, двеста години по-късно, на отблъскващо, ако не и направо опасно място.

„Обитавана от призраците на историята“, ми каза веднъж Дафи, докато надписваше името на пътя върху картата, която правеше на „Бъкшоу и прилежащи територии“.

С подобна препоръка Канавката би трябвало да е едно от любимите ми места в Бишъпс Лейси, но не беше. Само веднъж се осмелих да измина почти цялата й дължина с Гладис, верния ми велосипед, преди странно и обезпокоително усещане да пропълзи по тила ми и да ме накара да обърна назад. През онзи ден беше мрачно, със силни пориви на вятъра, студени превалявания и ниско надвиснали облаци, един от онези дни, в които…

Циганката грабна юздите от ръцете ми и ги дръпна рязко.

— Стой! — рече тя и спря коня.

Високо на обраслия с мъх клон седеше дете и смучеше палеца си.

Циганката направи кръстен знак с пръсти и промърмори нещо, което прозвуча като „Хилда Муир“.

— Я! — добави тя и дръпна юздите. — Я! — и Грай тръгна и раздруса караваната.

Минахме бавно под клона и детето спусна крака и затропа с пети по покрива на фургона, което предизвика страховито кухо барабанене зад нас.

Ако бях последвала инстинкта си, щях да се кача на клона и най-малкото да нахокам хубавичко сополанкото. Но само един поглед към циганката и разбрах, че понякога трябва просто да си замълчиш.

Трънливи къпинови клонки закачаха фургона, докато се клатушкаше по пътя, но циганката като че ли не забелязваше.

Беше се привела над юздите с вперени в хоризонта воднисти очи, сякаш само външната й обвивка бе в настоящия век, а душата й беше избягала на далечно място в мрачна, забулена от мъгли земя.

Пътеката малко се разшири и миг по-късно вече се движехме бавно покрай разнебитена дървена ограда. Зад нея запусната къща, изглежда, бе скована от изхвърлени врати и разбити капаци за прозорци. Песъчливият двор беше осеян с боклуци, сред които зърнах захвърлена готварска печка, старомодна детска количка с две липсващи колела, няколко изтърбушени коли и навред разпръснати купища консервни кутии. Струпани тук-таме из двора стояха порутени бараки — навеси, набързо сковани с пирони от изгнили, плесенясали дъски.

Над всичко това, от няколко димящи купчини боклук, се издигаше сив парлив пушек, който придаваше на мястото вид на огнения ад от илюстрациите на викторианска Библия. Във вана насред калния двор седеше малко дете; то извади палеца си от устата в мига, в който ни видя, и нададе силен и продължителен вой.

Всичко изглеждаше покрито с ръжда. Дори рижата коса на детето допълваше впечатлението, че сме се отклонили и сме попаднали в чудата земя на разложение, където царуваше окислението.

Окислението, не ми омръзва да си припомням, е резултат от атаките на кислорода. Дори в този миг кислородът разяждаше собствената ми кожа и кожата на циганката до мен, макар ясно да се виждаше, че при нея процесът е в доста по-напреднала фаза.

В химическата си лаборатория в Бъкшоу лично се бях уверила чрез експеримент, че в някои случаи, например, когато желязото се възпламени в чиста кислородна среда, окислението е като вълк, който жадно разкъсва храната си: толкова жадно, че желязото избухва в пламъци. Онова, което наричаме огън, всъщност е старият ни приятел окислението, заловило се трескаво за работа.

Но когато окислението разяжда по-бавно — по-деликатно като костенурка — света около нас без пламъци, го наричаме ръжда и дори почти не го забелязваме, докато то неуморно поглъща всичко от фиби за коса до цели цивилизации. Понякога си мислех, че ако успеем да спрем окислението, ще спрем времето и тогава може би ще успеем да…

Приятните ми размишления бяха прекъснати от пронизителен писък.

— Циганка! Циганка!

Едра червенокоса жена с памучен пеньоар, изцапан с петна от пот, изхвърча от къщата и се спусна към нас. Ръкавите на жилетката й бяха запретнати над кокалестите й лакти, сякаш се готвеше за битка.

— Циганка! Циганка! Махай се! — извика тя с лице, червено като косата й. — Том, ела веднага! Онази циганка е на портата!

Всички в Бишъпс Лейси знаеха много добре, че Том Бул бе офейкал отдавна и едва ли някога щеше да се върне. Жената блъфираше.

— Ти ми открадна бебето и не смей да разправяш, че не си. Видях те да се мотаеш тук през онзи ден и ще го кажа и в съда!

Изчезването на дъщеричката на семейство Бул преди няколко години беше чудо за три дни, но неразкритият случай постепенно бе изместен към последните страници на вестниците и после потъна в забрава.

Погледнах към циганката, за да видя как ще реагира на обвиненията на виещата жена. Циганката седеше неподвижно на капрата, взираше се право напред, глуха за света около себе си. Тази реакция, изглежда, разяри още повече госпожа Бул.

— Том, ела тук… и донеси брадвата! — изписка тя.

До този момент изглежда не ме бе забелязала, но сега погледите ни се срещнаха и ефектът беше драматичен.

— Знам те теб! — извика тя. — Ти си едно от момичетата на Де Лус от Бъкшоу, нали? Навсякъде бих познала тези студени сини очи.

Студени сини очи ли? Ето нещо, върху което си струва да помисля. Макар татко често да ме смразяваше с вледеняващия си поглед, досега изобщо не ми е хрумвало, че и аз може би притежавам същото смъртоносно оръжие.

Съзнавах, разбира се, че се намираме в опасна ситуация — от онези, които могат да станат доста грозни само за миг. Очевидно не можех да разчитам на циганката. С всички практически въпроси трябваше да се оправям сама.

— Опасявам се, че грешите — заявих аз, вдигнах брадичка и присвих очи, за да постигна максимално въздействие. — Казвам се Маргарет Воул, а това е пралеля ми Гилда Дикинсън. Вероятно сте я гледали в някой филм. „Алената къщурка“? „Лунната кралица“? О, но разбира се, колко съм глупава! Няма как да я познаете в циганския й костюм и с този силен грим. Извинете, не разбрах името ви, госпожице…

— Б-Бул — заекна жената малко стресната. — Госпожа Бул.

Тя се взря удивено в нас, сякаш не можеше да повярва на очите си.

— Приятно ми е да се запознаем, госпожо Бул — продължих аз. — Бихте ли ни помогнали? Изгубихме се. Трябваше да се срещнем със снимачния екип преди няколко часа в Молдън Фенуик. Но и двете никак не ни бива с ориентацията, нали, лельо Гилда?

Циганката не реагира.

Червенокосата жена започна да прибира мокри кичури коса зад ушите си.

— Проклети глупачки — каза тя и посочи с пръст. — Оттук няма как да завиете обратно. Пътят е твърде тесен. Ще трябва да идете чак до Додингсли, а после да се върнете откъм Тенч.

— Много ви благодаря — отвърнах с най-хубавата си имитация на селски идиот, поех юздите от циганката и ги дръпнах.

— Дий! — извиках и Грай веднага потегли.

Не бяхме изминали и петстотин метра, когато циганката внезапно рече:

— Лъжеш, все едно си една от нас.

Не очаквах подобна забележка.

Тя явно видя озадаченото ми изражение.

— Лъжеш, когато те нападат за нищо… заради цвета на очите ти.

— Да, май е така. — Досега не бях разглеждала въпроса от този ъгъл.

— Е — внезапно се оживи циганката, сякаш срещата с госпожа Бул й бе стоплила кръвта, — лъжеш като нас. Лъжеш като циганка.

— Това хубаво ли е, или лошо?

Отговори след кратко мълчание:

— Означава, че ще живееш дълго.

Ъгълчето на устата й потрепна, сякаш щеше да й се изплъзне усмивка, но тя бързо я потисна.

— Въпреки скършената звезда на лунния ми хълм ли? — не се сдържах аз.

Скърцащият й смях ме хвана неподготвена.

— Врели-некипели. Гадателски глупости. Не се върза, нали?

Смехът й доведе до нов пристъп на кашлица и се наложи да изчакам да си поеме дъх.

— Но… жената на планината… жената, която иска да се върне от студа…

— Виж — каза отегчено циганката, сякаш говоренето й бе непривично — сестрите ти ме накараха. Казаха ми за Хариет. Бутнаха ми два шилинга да те изплаша до смърт. Това е всичко.

Кръвта ми се смрази. Сякаш внезапно някой беше завъртял кранчето, което захранваше мозъка ми, от топла на леденостудена вода. Взрях се в циганката.

— Извинявай, ако съм те разстроила — продължи тя. — Не исках да…

— Няма значение — отвърнах и свих сковано рамене. Но значение имаше. Зави ми се свят. — Убедена съм, че ще намеря начин да им се отплатя.

— Мога да ти помогна. Отмъщението е по моята част.

Будалкаше ли ме? Нима току-що не бе признала, че е измамница? Потърсих издайнически знак в черните й очи.

— Не ме зяпай така. Побиват ме тръпки. Нали ти се извиних. При това бях съвсем искрена.

— Нима? — попитах надменно.

— Стига си се цупила. И без това светът е достатъчно нацупен, че и ти да се чумериш.

Имаше право. Въпреки че бях нацупила устни, ъгълчетата им потрепнаха и започнаха да се извиват нагоре. Разсмях се и циганката се засмя с мен.

— Сега ме подсети за онова създание, което беше в шатрата ми преди теб. Мрачно като буреносен облак. Казах й, че нещо е погребано в миналото й и че за да го поправи, трябва да се разрови назад. Пребледня като градинска порта.

— Защо, какво видя?

— Пари! — разсмя се със сумтене циганката. — Каквото винаги виждам. Две лири, ако си изиграя правилно картите.

— И успя ли?

— Пфф! Остави ми само шилинг, нито пени повече. Както вече ти казах, цялата пребледня. Изскочи от палатката сякаш е седяла на тръни.

Известно време помълчахме и малко след това видях, че почти сме стигнали до Стобора.

 

 

За мен Стобора беше като отдавна забравено кътче от рая. В югоизточния край на имението Бъкшоу, под ширналия се навес на широколисти клони, реката, сякаш завъртяла пищните си поли, завиваше плавно на запад и ограждаше сушата почти като остров. Тук източният бряг бе малко по-висок от западния, а западният беше по-мочурлив от източния. Ако човек знаеше точно накъде да погледне между дърветата, щеше да види красивите сводове на малкия каменен мост, датиращ от времето на първото имение Бъкшоу — господарски дом от епохата на кралица Елизабет I, подпален в началото на XVII век от разгневени селяни, останали с погрешни впечатления за вероизповеданието на рода ми.

Обърнах се към циганката, нетърпелива да споделя с нея обичта си към това място, но тя беше заспала. Внимателно огледах клепачите й, за да проверя дали се преструва, но те потрепваха едва забележимо. Облегната на рамката на фургона, от време на време изхриптяваше, за да видя, че още диша.

Странно, но се подразних от безгрижната й дрямка. Умирах си да й разказвам като екскурзовод за някои от най-интересните моменти от историята на Бъкшоу. Но засега се налагаше да ги запазя за себе си.

Стобора, както го наричахме, някога е бил убежище на Никодимус Флич в залеза на живота му — бивш шивач, който през XVII век основал Спънатите — религиозна секта, кръстена на чудатата спъната походка, която използвали, докато казвали ходом молитвите си. Вярата на Спънатите се основавала до голяма степен на такива новаторски идеи като тази, че раят се намира под ръка на десет километра над Земята и че Никодимус Флич е избран лично от Бог за проводник на словото Му и от висотата на тази си позиция имал право да проклина душите на вечни мъки, когато си поискал.

Дафи често ми повтаряше, че когато Флич проповядвал при Стобора, призовал Божия гняв върху един неверник, който му възразил и умрял на място — и че ако не изям кутията с женско биле, изпратена от леля Фелисити за рождения ми ден, самата Дафи ще стовари същото проклятие върху моята глава.

— Не си мисли, че не мога да го направя — беше добавила тя злокобно, и бе потупала с пръст книгата, която четеше. — Указанията са ето тук, на тази страница.

— Смъртта на неверника — отвърнах тогава аз — е съвпадение и най-вероятно е била причинена от инсулт или инфаркт. Човекът вероятно и без това е щял да умре, дори да си беше останал у дома в леглото през онзи ден.

— Не разчитай много на това — бе промърморила Дафи.

В последните години от живота си Флич, прокуден опозорен от Лондон и постепенно губещ паството си в полза на по-вълнуващи религиозни секти като Кресливците, сектата на Второто пришествие, Квакерите, Копачите, Равноправните, Плъзгащите, Повитите, Акробатите, Топящите, Метящите и дори Непокварените, дошъл в Бишъпс Лейси, където именно на този завой на реката започнал да покръства желаещи да приемат чудатата му вяра.

Госпожа Малит, след като се беше озърнала и през двете рамене и бе снишила глас до заговорнически шепот, веднъж ми разказа, че странният клон на религията на Никодимус Флич все още се изповядвала в селото, макар в наши дни това да ставало само зад заключени врати и пуснати пердета.

— Хващат бебетата за петите и ги топват във водата — беше рекла тя с опулени очи. — Като онзи Ахил, дето го топнали за петата в река Стикс. Така ми каза приятелката ми госпожа Уолър, а тя го чула от нейния Бърт. Стой далеч от тия спънатите. Ще ти изпият кръвчицата.

Тогава й се бях ухилила и се усмихнах и сега при спомена за думите й, но също и потреперих при мисълта за Стобора и поглъщащите му светлината сенки.

За последно дойдох тук през пролетта, когато поляната беше обсипана със светло- и тъмножълти иглики — „жълтурковци“, както им казваше госпожа Малит.

Сега горичката беше скрита от погледа от високите бъзови храсти по брега на реката. Вече беше твърде късно лято, за да вдишам сладкия аромат на бъзовия цвят. Белите като орда японски слънчобрани венчелистчета вече трябваше да са покафенели и отнесени от юнските дъждове. Утешаваше ме мисълта, че тъмнолилавите, почти черни, плодчета скоро щяха да заемат местата им на съвършени гроздове като изложба от тъмни синини.

Именно при Стобора, по времето на някой от по-ранните крале с име Джордж, река Ефън била отклонена временно от коритото си, за да се напълни декоративното езеро и да захранва фонтаните, чиито останки още стърчаха по моравите и терасите на Бъкшоу. По време на изграждането си това чудо на подземното хидравлично строителство предизвиквало купища свади между рода ми и местните земевладелци и един от предците ми, Луций де Лус, станал известен в цялата околия като „Мокрия де Лус“. На портрета си, който още виси в галерията на Бъкшоу, той изглежда доста отегчен на фона на северозападния край на езерото с островчето с декоративните руини, фонтаните и отдавна порутения старогръцки храм. Луций е опрял кокалчетата на мършавата си ръка върху маса, на която стоят пергел, джобен часовник, яйце и някаква джаджа за геодезисти, наречена теодолит. До него в дървена клетка има канарче с отворена човка. Пее или вика за помощ.

Ведрите ми мисли бяха прекъснати от хриплива кашлица.

— Спри — каза циганката и дръпна юздите от ръцете ми. Кратката дрямка явно й се бе отразила добре. Въпреки кашлицата мургавите й бузи не бяха вече така бледи, а очите й горяха по-ярко отпреди.

Тя изцъка с език и с лекота, която показваше, че познава мястото, насочи Грай и изведе караваната от тесния път, под навеса от клони и по малкия мост. Няколко секунди по-късно спряхме насред поляната.

Циганката слезе тежко от капрата и започна да разпряга Грай. Докато се занимаваше със стария кон, аз се възползвах от възможността да се полюбувам на прекрасната обстановка.

Тук-таме растяха макове и коприва, огрени от косите лъчи на следобедното слънце. Тревата никога не ми се е струвала толкова зелена.

И Грай го беше забелязал и вече пасеше доволно високите стръкове.

Фургонът се разклати внезапно и се чу звук сякаш някой се е препънал.

Скочих и изтичах от другата страна.

Очевидно не бях преценила правилно състоянието на циганката. Тя се беше строполила на земята, вкопчена в спиците на едно от големите дървени колела. Когато стигнах до нея, тя отново се разкашля, по-страховито от преди.

— Изтощена си — казах й. — Трябва да легнеш.

Тя промърмори нещо и затвори очи.

За миг вече се бях качила на фургона и отворих вратата.

Но не очаквах подобна гледка.

Вътрешността на фургона бе като приказка на колела. Макар да имах време само за един бърз поглед, забелязах изящна печка от ковано желязо в стил кралица Ан, а над нея — рафт с изрисувани в синьо порцеланови съдове. Трябваха ми гореща вода и чай — необходими за първа помощ при всякакви случаи. На прозорците висяха дантелени пердета, от които при нужда можеха да се направят бинтове, и две сребърни парафинови лампи с червени стъкла, които щяха да осигурят малко топлина и пламък за стерилизиране на игли. Обучението ми при момичетата скаути, макар и кратко, не беше отишло съвсем на вятъра. В дъното две резбовани дървени вратички стояха полуотворени и разкриваха широко легло, което заемаше почти половината от ширината на фургона.

Върнах се навън и помогнах на циганката да стане, като преметнах ръката й през раменете си.

— Пуснах стълбичката, сега ще те заведа да си легнеш.

Някак си успях да я замъкна до предната част на фургона и с бутане и дърпане, и като поставях ръцете й на дръжките, най-накрая я настаних. По време на почти цялата процедура тя като че ли едва забелязваше къде се намира и че съм с нея. Но щом я завих в леглото, май живна малко.

— Ще повикам лекаря.

Бях оставила Гладис, подпряна на стената на енорийската зала и се сетих, че по-късно ще трябва да се върна в селото, за да я закарам обратно в Бъкшоу.

— Недей — рече циганката и ме стисна силно за ръката. — Направи ми чаша чай и ме остави. Нужно ми е само да се наспя добре.

Явно бе видяла колебливото ми изражение и добави:

— Донеси лекарството. Ще го пробвам. Лъжицата е при сервиза за чай.

„Всяко нещо по реда си“, помислих си аз, намерих лъжицата сред купчината очукани прибори и я напълних с гъстия кафяв сироп за кашлица.

— Отвори уста, птиченце — казах с усмивка. Това беше методът на госпожа Малит да ме прилъже да преглътна някой от отвратителните сиропи и масла, които татко настояваше дъщерите му да пият. С очи, вперени в мен (въобразявах ли си или наистина погледът й малко се проясни?), циганката отвори послушно уста и ми позволи да пъхна в нея пълната до ръба лъжица.

— Преглътни и полети — изрекох аз финалните думи от ритуала и насочих вниманието си към симпатичната малка печка. Не исках да си призная колко съм невежа: нямах ни най-малка представа как да я запаля. Не повече отколкото как да напълня с въглища горивното отделение на кораба „Куин Мери“.

— Не тук — рече циганката, като видя, че се колебая. — Стъкни огън навън.

В подножието на стълбата спрях и огледах набързо горичката.

Бъзовите храсти, както вече отбелязах, растяха навсякъде. Задърпах две клонки в опит да ги откъсна, но не беше лесно.

„Твърде жилави са“, помислих си. След кратка борба и чак след като скочих енергично на две от долните клонки, най-накрая успях да ги откъсна.

Пет минути по-късно в средата на поляната бях събрала достатъчно съчки, за да стигнат за приличен лагерен огън.

С надежда и докато си мърморех молитвата на скаутите (Разгори се, проклетнико!), запалих една клечка от кибрита, който намерих в шкафче във фургона. Щом докосна клонките, пламъкът примигна и угасна. Със следващата клечка стана същото.

Тъй като не съм прочута с търпението си, от устата ми се изплъзна тиха ругатня.

„Ако бях у дома в химичната си лаборатория, помислих си аз, щях да постъпя като цивилизован човек и да използвам спиртната лампа, за да кипна вода за чай, а не да коленича на земята над купчина тъпи зелени клонки.“

Вярно беше, че преди внезапното ми напускане на скаутската организация, се научих да паля лагерни огньове, но се заклех никога повече да не паля огън с клечка и връзка за обувки или като търкам две пръчки една в друга като обезумяла катерица.

Както вече отбелязах, разполагах с всички необходими материали за запалването на буен огън — с всички, освен един.

„Там, където има парафинови лампи, има и парафин“, помислих си. Отворих закачената на панти странична стена на фургона и там, за своя радост, намерих галон парафин. Отвъртях капака на тенекиената кутия, излях малко върху струпаните клонки и след миг чайникът вече къкреше весело.

Гордеех се със себе си. Наистина.

„Флавия Изобретателната, мислех си аз. Флавия, която я бива във всичко.“

Такива мисли се въртяха в главата ми. Изкачих на пръсти като акробат, ходещ по въже, стъпалата на фургона с чаша чай в ръка.

Подадох чашата на циганката и я наблюдавах как сърба горещата течност.

— Бързо се справи — рече тя.

Скромно свих рамене. Нямаше нужда да й казвам за парафина.

— Намери ли сухите съчки в шкафа?

— Не, аз…

Очите й се разшириха от ужас и тя отдръпна от себе си чашата с чай.

— Не и храстите! Не си рязала от храстите, нали?

— Напротив — отвърнах скромно. — Изобщо не ме затрудни…

Чашата изхвърча с тракане от ръцете й и навсякъде плисна горещ чай. Циганката скочи от леглото с удивителна скорост и се сви в ъгъла.

— Хилда Муир! — изви тя злокобно и безутешно като сирена за въздушно нападение. — Хилда Муир! — Сочеше към вратата. Обърнах се, но там нямаше никого.

— Махай се от мен! Махай се! Върви си! — Ръката й трепереше като сух лист.

Зяпнах я озадачено. Какво съм сторила?

— О, Боже! Хилда Муир! Всички ще умрем! — изстена циганката. — Сега всички ще умрем!