Алън Брадли
Червена херинга без горчица (24)

Двайсет и четири

Сънят ми беше изпълнен със сребро. Сребърен кон на сребърна поляна дъвчеше сребърна трева със сребърните си зъби. Сребърният Човек на луната сияеше в небето над сребърен фургон. Сребърни монети, подредени под формата на кръст в ръката на труп. Лъкатушеща сребърна река.

Щом се събудих, веднага се сетих за Фенела. Още ли беше жива? Дали вече е в съзнание? Порцелан твърдеше, че се е свестила, а викарият казваше обратното.

Е, имаше само един начин да разбера.

 

 

— Съжалявам, стара приятелко — казах на Гладис в сумрака на ранното утро. — Днес ще трябва да те оставя вкъщи.

Виждах, че е разочарована, макар да ме погледна смело.

— Налага се да останеш тук за прикритие — прошепнах й. — Когато те видят, подпряна на оранжерията, ще си помислят, че още спя.

Гладис се оживи значително при мисълта за заговор.

— Ако се постарая, мога да претичам през нивите и да хвана първия автобус за Хинли от тази страна на хълма Оукшот.

В края на градината се обърнах и добавих безмълвно:

— И не се забърквай в неприятности.

Гладис ми даде знак, че е разбрала, и аз се стрелнах напред.

 

 

Тичах през надвисналата над нивите мъгла, напряко на разораните бразди и скачах грациозно в пръстта от буца на буца. Ако хванех автобуса от междуселския път, щяха да ме видят само вече качилите се пътници, които нямаше опасност да ме издадат на татко, тъй като пътуваха извън Бишъпс Лейси.

Точно когато прескочих и последната ограда, автобусът за Котсмор се появи, клатушкащ се като огромна, чорлава птица по неравния път. Возилото спря с ръждясала въздишка и струйка дим се издигна от никелираната решетка на радиатора.

— Качвай се! — каза шофьорът Ърни. — Внимателно по стъпалата.

Подадох му парите за билета и седнах на третия ред зад него. Както и подозирах, по това време на деня имаше само още няколко пътници: две възрастни дами, сгушени най-отзад, твърде погълнати от клюките, за да ми обърнат внимание, и един полски работник с гащеризон и мотика се взираше тъжно през прозореца към тъмните, обгърнати от мъгла ниви. Слънцето щеше да изгрее чак след четвърт час.

 

 

Болницата в Хинли се намираше в края на стръмна улица, която тръгваше несигурно нагоре зад пазарния площад, а прозорците й се взираха мрачно надолу към черните павета, още мокри от валелия през нощта дъжд. Зад високата порта от ковано желязо видях портиерска будка с табела с кратък и ясен надпис: „Всички посетители се записват“.

„Не се мотай“, каза ми едно вътрешно гласче и аз последвах съвета му.

Отляво каменна арка водеше до тесен проход, и който две газови лампи мъждукаха слабо.

„Само за катафалки“, пишеше на дискретна табелка, и веднага разбрах, че съм на прав път.

Въпреки че се опитвах да ходя тихо, стъпките ми отекваха от мокрите павета и влажните тухлени стени. Тунелът водеше до малък вътрешен двор. Спрях и се ослушах.

Не чух нищо, освен собственото си дишане. Надзърнах предпазливо зад ъгъла…

— Бек! — каза силен глас почти в ухото ми. Свих се назад в тунела и се прилепих о стената.

— Бек, ела веднага. Човекът на „Куенч“ ще дойде направо тук и трябва да я приготвим и да му я предадем. Знаеш какво става, когато ги караме да чакат.

Знаех, че „Елис и Куенч“ е най-голямата и най-старата погребална агенция в Хинли, известна нашир и надлъж с лъскавите си катафалки „Ролс-Ройс“ и бляскавите коли за опечалени „Даймлер“.

„Когато те погребат «Елис и Куенч», наистина си погребан“, ми каза веднъж госпожа Малит. Не се и съмнявах, че не обичат да чакат.

— Старшата сестра страшно се вкисва — продължи гласът, — ако не сме се строили, напълно готови на товарната платформа. А когато старшата сестра е вкисната, и аз се вкисвам, а когато аз се вкисвам, и ти се вкисваш. Бек? Ще се домъкнеш ли най-накрая?

Чух стъпки по дъсчената товарна платформа, а после и глас — изненадващо младежки глас, може би дори на момче, който каза:

— Съжалявам, господин Мартин. Забравих да ви кажа. Обадиха се преди двайсетина минути. Рекоха, че ще дойдат по-късно. Повикали ги в Стария лазарет.

— О, нима? Проклетници! А нас ни оставят да мръзнем на вятъра, докато те се разхождат из околията с проклетите си Бентлита. Е, аз слизам в котелното за чаша чай, независимо дали „Куенч“ ще дойде. Старшата сестра е в крилото „Насън“ с последната реколта медицински сестри. Горкичките, дано са си облекли азбестовите униформи!

Изчаках, докато не чух тежката врата да се затваря, и преди да съм размислила, бързо се качих на товарната платформа.

— По дяволите! — възкликнах тихичко, когато една дървена треска се забоде в коляното ми. Извадих я и я пъхнах в джоба си, за да не оставям доказателства след себе си. Попих кръвта с носната си кърпа, ала нямах време да превържа раната. Това стигаше засега.

Поех си въздух, отворих тежката врата и влязох в слабо осветен коридор.

Подовете бяха от мрамор, а стените боядисани — долните метър и двайсет в кафяво, а нагоре в гнусно зелено чак до тавана, който очевидно е варосван за последно миналия век.

От дясната ми страна имаше три малки ниши, в едната от които стоеше носилка на колела с положена върху нея фигура, завита с чаршаф. Не беше нужно голямо въображение да отгатна какво се крие отдолу. В това бе истината: истински образец!

Умирах си да разкопчая токите на каишите и да надзърна под чаршафа, но нямах време.

Освен това частица от мен не искаше да знае дали трупът е на Фенела.

Все още не. Не и по този начин.

От мястото си виждах целия коридор да се простира сякаш безкрайно.

Тръгнах бавно, като поставях единия крак пред другия: десен крак… ляв крак. От едната страна коридорът имаше двукрила врата с надпис „Пералня“. Иззад нея се чуваше приглушеното бръмчене на машини и женски смях.

Ляв крак… десен крак… пръсти, пета…

Следващата врата беше на кухнята: тракане на съдове, бъбрещи гласове и силната прилепчива миризма на мазна зелева супа.

Супа за закуска? Осъзнах, че не съм яла от вчера и стомахът ми се сви.

През следващите дванайсет крачки стените бяха в неописуемо мъхесто зелено, което внезапно отстъпи място на гнусно жълто като горчица. Онзи, който с избирал боята, явно целеше всеки, който не е болен на влизане в болницата, да се разболее хубавичко, преди да си тръгне.

Следващата двукрила врата отляво, съдейки по ободряващия дъх на формалин, водеше към моргата. Потръпнах, когато минах покрай нея: не от страх, а от наслада.

На друга стая пишеше „Рентген“, а след нея следваха отворени врати и от двете страни на коридора с номера. Във всяка от стаите някой спеше или се въртеше в леглото. Един хъркаше, друг стенеше и дори ми се стори, че чух жена да плаче.

„Това са болничните отделения, а на първия и втория етаж сигурно има още.“

Но как да намеря Фенела? До този момент изобщо не се бях замисляла. Колко бързо мога да открия игла в копа сено?

Никога, ако преглеждам всяка сламка поотделно!

Стигнах до арка, водеща до нещо като голямо фоайе, в чийто център жена, загърната с вълнен пуловер, се взираше съсредоточено в подредените на бюрото й карти за игра. Не ме чу, когато се приближих.

— Извинете — казах й аз, — но не можете да сложите петица каро върху черна шестица.

Жената за малко да падне от стола. Тя скочи и се обърна към мен.

— Никога… — Лицето й добиваше цвета на цвекло. — Никога повече не се… — Дланите й се свиваха в юмрук и се разгъваха конвулсивно.

— Извинявайте, че ви стреснах. Не исках, наистина…

— Какво правиш тук? — попита ядосано тя. — Свижданията започват чак от един и половина следобед, а сега е едва… — Тя погледна ръчния си часовник, невероятно миниатюрен циферблат на каишка.

— Чакам братовчедка си — обясних аз. — Вмъкна се да занесе на баба малко…

Поех си дълбоко въздух и се замислих усилено, но единственото, което ми дойде наум — на ноздрите всъщност, — беше противната миризма, носеща се от кухнята надолу по коридора.

— Супа! Донесохме на баба супа.

— Супа ли? — Гласът на жената — и веждите й — се извисиха. — Донесли сте й супа? Тук? В болницата?

Кимнах хрисимо.

— Коя е баба ти? Как се казва? Пациентка ли е?

— Фенела Фаа — отвърнах без колебание.

— Фаа? Циганката? — попита жената и си пое дълбоко въздух.

Кимнах мълчаливо.

— И казваш, че братовчедка ти й е занесла супа?

— Да. Отиде натам — махнах в неопределена посока.

— Как се казваш? — дръпна жената напечатан списък от бюрото си.

— Флавия. Флавия Фаа.

Беше точно толкова невероятно, колкото можеше да мине за истина. Жената изпръхтя като състезателен кон, стана и тръгна по широк коридор в другия край на фоайето.

Последвах я, но тя не забеляза. Въпреки това вървях далеч след нея с надеждата, че няма да се обърне. Извадих късмет.

Без дори да се озърне през рамо, тя влезе във втората стая отляво и чух как дръпва пердетата. Не спрях, а подминах вратата и само с един поглед видях Фенела на най-далечното легло с увита с бинтове глава.

Скрих се зад една количка със завеси, оставена до стената.

— Хайде, излизай оттам! — провикна се жената, след което чух отваряне на врата — вероятно тоалетната в стаята.

Последва тишина, а след това тих, приглушен разговор. На Фенела ли говореше или на себе си?

Единствената дума, която различих, беше „супа“.

Последва ново кратко мълчание, а след това стъпките на жената се отдалечиха по коридора.

Преброих до три, влетях като прилеп в стаята на Фенела и затворих вратата след себе си. По мириса на етер разбрах, че това явно е хирургическото отделение.

Фенела лежеше неподвижно по гръб със затворени очи. Изглеждаше толкова крехка — сякаш чаршафите са изсмукали и последните капки от животворните й сокове.

— Здравей — прошепнах. — Аз съм Флавия.

Тя не отговори. Хванах ръката й.

Очите й се отвориха изключително бавно, мъчейки се да фокусират.

— Аз съм, Флавия. Помниш ли ме?

Фенела стисна сбръчканите си устни и между тях се подаде езикът й. Приличаше на костенурка, подала глава от черупката си след дълга зима на дъното на езеро.

— Лъжкинята… — прошепна тя, а аз се ухилих глуповато, сякаш току-що съм спечелила първа награда на пролетната изложба на цветя.

Фенела облиза немощно устни, обърна глава към мен и очите й изведнъж проблеснаха свирепо и умолително в хлътналите си орбити.

— Сгара — каза тя доста отчетливо и стисна ръката ми.

— Съжалявам, не те разбрах.

— Сгара — повтори тя. — Пуши.

В мозъка ми светна лампичка.

— Цигара ли? — попитах. — Това ли каза?

Тя кимна.

— Сгара. Пуши.

— Съжалявам. Не пуша.

Очите й се взряха умолително в мен.

— Знаеш ли какво. Ще отида да ти намеря цигара, но първо трябва да ти задам няколко важни въпроса.

Не й дадох време да обмисли думите ми.

— Първо: наистина ли си мислиш, че съм била аз? Ще умра, ако наистина си го мислиш.

Тя сбърчи вежди.

— Кое?

— Че аз съм те нападнала. Моля те, Фенела, трябва да знам.

Нямах намерение да се обръщам към нея на малко име, просто ми се изплъзна неволно. Веднъж Дафи ми каза, че ако знаеш и използваш нечие малко име, имаш власт върху него.

Несъмнено, поне засега, имах власт върху бедното ранено създание, макар и тя да се изчерпваше само с това да я лиша от цигара.

— Фенела, моля те! — повторих жално.

Ако това е власт, хич не ми трябва. Почувствах се ужасно. Без да сваля очи от мен, тя бавно поклати глава.

— Не — прошепна най-накрая.

Не? Не очаквах този отговор. Щом Фенела не мислеше, че аз съм я нападнала, значи Порцелан ме е излъгала!

— А кой те нападна? — попитах с толкова дрезгав глас, че чак изненадах себе си. Това дивашко хриптене от моето гърло ли излезе? — Кой беше? Кажи кой те удари!

По неясна причина ми идеше да я хвана и да я разтърсвам, докато не ми отговори. Досега никога не съм се ядосвала толкова.

Фенела изглеждаше ужасена. Виждах го в замаяния й поглед.

— Червеният бик — изрече тя отчетливо двете думи. — Беше… Червеният бик.

Червеният бик ли? Думите й нямаха никакъв смисъл.

— Какво става тук? — попита глас от прага.

Обърнах се и се озовах лице в лице с медицинска сестра. Но не само бялата униформа и чорапи й придаваха страшен вид: синята пелерина с червен кант я караше да прилича на ходещо британско знаме.

— Флавия?

Познатият глас ме изненада.

Беше Флоси! Сестрата на Шийла, приятелката на Фели!

— Флоси? Ти ли си това?

Бях забравила, че Флоси учеше за медицинска сестра. Това беше една от онези незначителни новини, които Фели споменаваше на масата, някъде между салатата и наденичките, които забравях още преди чиниите да са прибрани.

— Разбира се, че съм аз глупаче. Но какво, за Бога, правиш ти тук?

— Ами… дойдох да видя една приятелка — посочих към Фенела.

— Свижданията са чак следобед. Ако старшата те хване, ще те изпече на шиш.

— Виж, Флоси, би ли ми направила една услуга? Трябва ми цигара, при това бързо.

— Ха! Трябваше да се досетя! Малката сестра на Фели е пристрастена към тютюна!

— Не е вярно! Моля те, Флоси… обещавам, ще направя каквото поискаш!

Флоси бръкна в джоба си и извади пакет цигари и запалка с монограм.

— А сега я запали — казах й аз.

Изненадващо тя се подчини, макар и малко плахо.

— Пушим само в стаята за почивка на сестрите — обясни Флоси, докато ми подаваше цигарата. — И то само когато старшата не е наоколо.

— Не е за мен — посочих към Фенела. — Дай я на нея.

Флоси ме зяпна.

— Сигурно си полудяла.

— Хайде, дай й я… или ще кажа на старшата сестра какво имаше в манерката ти на градинското парти на викария.

Само я дразнех, но преди дори да успея да се ухиля, Флоси пъхна цигарата между сухите устни на Фенела.

— Ти си истинско чудовище — каза тя. — Ужасен малък звяр!

Видях, че й иде да ме зашлеви, когато й се усмихнах тържествуващо.

Но и двете извърнахме погледи към Фенела. Очите й бяха затворени, а от устата й излизаше дим на малки кръгчета като димни сигнали от индиански огън. Съвсем спокойно можеше да ни казва „м-е-р-с-и“.

В този миг въпросната старша сестра нахълта в стаята.

С тривърхата си касинка и колосания бял нагръдник приличаше на Наполеон — само че беше много по-едра.

Прецени ситуацията само с един поглед.

— Сестра Фостър, в кабинета ми.

— Не, почакайте — чух се да казвам. — Мога да обясня.

— Тогава обяснявай.

— Сестрата тъкмо влезе да ни каже, че пушенето е забранено. Тя няма никаква вина.

— Нима!

— Чух, че идвате — продължих аз — и пъхнах цигарата в устата на бедната жена. Много глупаво от моя страна. Съжалявам.

Изтръгнах фаса от устата на Фенела и го напъхах в своята. Дръпнах и издишах дима, хванала цигарата между показалеца и средния си пръст, както съм виждала да прави Чарлз Бойър във филмите, а през цялото това време се опитвах да не се разкашлям.

— А как ще обясниш това? — попита старшата и вдигна запалката на Флоси от одеялото на Фенела и я размаха обвинително пред лицето ми.

— Моя е. „Ф“ е инициалът ми. Флавия. Флавия де Лус. Това съм аз.

Стори ми се, че зърнах едва забележимо примижаване — или пък по-скоро беше гримаса?

— От онези Де Лус в Бъкшоу ли?

— Да. Запалката ми е подарък от татко. Той смята, че по някоя цигара от време на време укрепва белия дроб срещу парите от канализацията.

Не мога да кажа, че старшата сестра зяпна, но все пак ме изгледа, сякаш внезапно са ми поникнали човка и пера.

И в следващия миг неочаквано пъхна запалката в ръцете ми и избърса пръсти в полата си.

В коридора се чуха стъпки от кожени лекарски обувки; в стаята спокойно влезе доктор Дарби.

— А, Флавия — каза той. — Радвам се да те видя. Сестра, това е младата дама, чиито бързи действия спасиха живота на госпожа Фаа.

Протегнах бързо ръка и старият дракон бе принуден да я стисне.

— Радвам се да се запознаем, сестро — казах аз. — Много съм слушала за вас.