Алън Брадли
Червена херинга без горчица (10)

Десет

Единственият проблем беше, че нямах ни най-малка представа къде живее Бруки.

Можех пак да отида до телефона в килера, но рискувах във вестибюла да се натъкна на татко или още по-лошо — на Дафи и Фели. Освен това ми се струваше малко вероятно пройдоха като Бруки да е записан в телефонния указател.

Вместо да рискувам да ме хванат, се вмъкнах незабелязано в картинната галерия, която заемаше целия приземен етаж на източното крило.

Минах под погледите на армия от предци, в чиито лица смутено разпознах някои от собствените си черти. Мина ми през ум, че нямаше да харесам повечето от тях, а и че те не биха харесали мен.

Направих циганско колело, за да им покажа, че не ми дреме.

Въпреки това, понеже старчето го заслужаваше, вдигнах ръка за скаутски поздрав пред портрета на чичо Тар, макар да бях изключена от скаутската организация, напълно несправедливо според мен, от една жена без капчица чувство за хумор. „Честно, госпожице Пашли, казах и й дадох шанс да промени решението си, железният хидроксид беше само за шега.“

В дъното на галерията имаше малка стаичка, служила в славните дни на Бъкшоу за поправка на рамките и реставрация на портретите и пейзажите от семейната колекция.

По две от чамовите полици и върху работния тезгях все още имаше нахвърляни прашни тенекиени кутии от боя и лак, чието съдържание се бе съсухрило горе-долу заедно с кралица Виктория, а от тях като вкаменени опашки на плъхове стърчаха дръжки на четки.

Явно всички, освен мен бяха забравили, че стаичката има една много полезна особеност: счупен прозорец, който лесно се отваря, отвътре и отвън — а освен това бях смазала пантите му с мас от килера.

На външната стена, точно под рамката на прозореца, на половината разстояние до земята, имаше частично отронена тухла — признавам, бях ускорила естествения процес с помощта на една от градинските лопатки на Догър — идеално стъпало за онзи, който иска да излезе или да влезе в къщата, без да привлича нежелано внимание.

Измъкнах се през прозореца, слязох на земята и за малко да стъпя върху Догър, който беше коленичил в тревата. Той стана, вдигна шапка и пак я сложи.

— Добър ден, госпожице Флавия.

— Добър ден, Догър.

— Чудесен дъжд.

— Прекрасен наистина.

Догър погледна към златистото небе и продължи да плеви.

Най-страхотните хора постъпват точно така. Не те оплитат с въпросите си като в паяжина.

 

 

Гумите на Гладис свистяха весело, когато профучахме покрай „Свети Танкред“ и излязохме на главната улица. Гладис се наслаждаваше на хубавия ден толкова, колкото и аз.

Напред, от лявата страна, през няколко врати от „Тринайсетте патока“, се намираше антикварният магазин на Реджи Петибоун. Тъкмо си мислех по-късно да се отбия там, когато вратата се отвори рязко и едно момче с очила изхвърча на улицата.

Беше Колин Праут.

Извих кормилото, за да не го блъсна, и Гладис се плъзна за дълго разтърсващо спиране.

— Колин! — извиках, щом спрях. За малко да се прекатуря лошо.

Но Колин вече бе пресякъл улицата и изчезна в алеята „Болт“ — тесен, миризлив проход, водещ до уличката зад магазините.

Едва ли има нужда да споменавам, че веднага го проследих, изпълнена с благодарност за изобретяването на велосипедните скорости.

Завъртях педалите по алеята, но Колин вече завиваше зад ъгъла в другия й край. Тъй като пътят, по който вървеше, описваше кръг, след няколко секунди той пак щеше да излезе на главната улица.

Оказах се права. След малко го зърнах да тича по „Кау Лейн“, сякаш по петите го гонеха адски хрътки.

Вместо да тръгна след него, натиснах спирачките.

„Кау Лейн“ свършваше при реката и Колин трябваше да завие наляво по старата пътека, която минаваше зад „Тринайсетте патока“. Нямаше да рискува да се скрие по протежението на стария канал, за да не го приклещят някъде зад магазините.

Обърнах назад и се върнах по пътя, по който дойдох, като завих плавно по улица „Шу“, където в последната къща живееше госпожица Пикъри, новата библиотекарка. Натиснах спирачките, слязох от Гладис и я облегнах на оградата на госпожица Пикъри, изкачих бързо стъпалата и се притаих зад една от високите тополи покрай пътеката.

Тъкмо навреме! Колин идваше забързано към мен и непрекъснато се озърташе нервно през рамо.

— Здрасти, Колин — поздравих и му препречих пътя.

Той спря рязко, сякаш се е блъснал в тухлена стена, но по стрелкащите се светли очи, ококорени като на стрида зад дебелите стъкла на очилата му, разбрах, че се кани да хукне.

— Полицията те търси. Искаш ли да им кажа къде си?

Дръзка лъжа: един от специалитетите ми.

— Н-н-не.

Лицето му стана бяло като сняг и за миг си помислих, че ще се разреве. Но преди да успея да го притисна още мъничко, той каза бързо:

— Не бях аз, Флавия! Честно! Не го направих аз.

Въпреки несвързаните думи веднага разбрах какво има предвид.

— Какво не си направил Колин?

— Нищо, нищо не съм направил.

— Къде е Бруки? — попитах небрежно. — Трябва да говоря с него за два триножника за камина.

Думите ми постигнаха желания ефект. Колин размаха ръце като стрелките на ветропоказател, пръстите му посочиха на север, юг, запад и изток. Накрая се спря на последната посока, което означаваше, че Бруки трябва да е някъде отвъд „Тринайсетте патока“.

— За последно го видяха да разтоварва микробуса си.

Микробуса си ли? Нима беше възможно Бруки да е имал микробус? Идеята ми се струваше някак си смехотворна — все едно плашилото от „Магьосникът от Оз“ да седне зад волана на голям камион, но въпреки това…

— Страшно ти благодаря, Колин. Истинско съкровище си.

Колин потри очи, подръпна косата си, прекоси стъпалата и затича по улица „Шу“ като въртящ се дервиш. И след миг изчезна.

Дали току-що не допуснах огромна грешка? Възможно бе, но не можех да продължа разследването си с някого като Колин, лигавещ се по петите ми.

Чак тогава в съзнанието ми пропълзя вледеняваща мисъл. Ами ако…

Не, ако по дрехите на Колин имаше кръв, щях да забележа.

Докато се връщах да взема Гладис, ми хрумна прекрасна мисъл. В цял Бишъпс Лейси имаше само няколко микробуса, повечето от които познавах: микробусът на железаря, на касапина, на електротехника и така нататък. На всеки от автомобилите от двете страни беше изписано името на собственика му с големи букви; всеки от микробусите беше уникален и нямаше как да го сбъркам. Ако минех по главната улица, щях да видя повечето от тях, а непознат микробус щеше да изпъква като възпален палец.

Това и направих.

Няколко минути по-късно вече бях обиколила на зигзаг част от селото, но не ми провървя. Когато обаче завих в източния край на главната улица, едва повярвах на очите си.

Пред Върбовата вила беше паркиран невзрачен зелен микробус, който макар и без надписи по ръждясалото купе, изглеждаше точно като автомобил за Бруки Хеъруд.

Върбовата вила бе кръстена подобаващо, тъй като беше напълно скрита под надвисналите клони на гигантска върба — чудесно прикритие, защото самата къща беше боядисана в отвратителна разцветка на оранжевото. Тук живееше Тилда Маунтджой, с която се запознах преди няколко месеца при доста печални обстоятелства. Госпожица Маунтджой беше пенсионираната главна библиотекарка на селската библиотека на Бишъпс Лейси, където разправяха, че дори книгите живеят в страх от нея. Сега, след като разполагаше с неограничено свободно време, се занимаваше с всяване на ужас на свободна практика.

Макар да не горях от желание да подновя познанството ни, не ми остана друго, освен да отворя портата, да си проправя път под надвисналите клонки, да прекося с жвакащи стъпки обраслата с мъх пътека и да се изправя лице в лице с дракона в леговището му.

Какво извинение имах ли? Щях да й кажа, че докато съм карала колело, изведнъж съм се почувствала отпаднала. Видяла съм микробуса на Бруки и съм си помислила, че той ще е достатъчно добър да натовари Гладис и да ме закара до вкъщи. Татко щеше да му е безкрайно признателен и така нататък, и така нататък.

Под клоните на върбата върху прага на къщата на воля растяха лишеи, а въздухът беше хладен и влажен като в мавзолей.

Вече бях вдигнала ръждясалото месингово чукче във формата на дяволчето, символ на град Линкълн, когато вратата се отвори и на прага застана госпожица Маунтджой… обляна в кръв!

Не знам коя от двете се стресна повече, но за един странен миг стояхме напълно неподвижни, взрени облещени една в друга.

Предницата на роклята и ръкавите на сивата й жилетка бяха подгизнали от кръв, а лицето й цялото беше окървавено. Няколко пресни алени капки паднаха на пода, преди да вдигне носната кърпичка и да я притисне към лицето си.

— Потече ми кръв от носа — каза госпожица Маунтджой. — Често ми се случва.

Притиснала оцапания лен върху устата и носа си, приглушените думи прозвучаха като „Шести неотлъчно“, но разбрах какво иска да каже.

— Божичко, госпожице Маунтджой, нека ви помогна.

Хванах я за лакътя, преди да успее да възрази, и я поведох към кухнята по тъмен коридор, обрамчен с масивни бюфети в стил „Тюдор“.

— Седнете. — Издърпах един стол и за моя изненада тя се подчини.

Имах ограничен, но практически опит с кръвоизливи от носа. Спомних си за едно от партитата на Фели, на което на поляната за крокет бе изригнала кръв от носа на Шийла Фостър и Догър я спря, като притисна към лицето й носна кърпа, натопена с меден сулфат от оранжерията.

Върбовата вила обаче не изглеждаше като място, на което ще се намери син камък, както се нарича разтворът, макар да знаех, че с половин чаена чаша разредена сярна киселина, две медни монети и батерията от фара на Гладис бих могла да забъркам достатъчно от веществото, за да свърши работа. Но нямах време за химични експерименти.

Грабнах един ключ от ковано желязо, закачен на пирон над камината, и го притиснах в тила й.

Госпожица Маунтджой изписка и се смъкна на стола.

— Не мърдайте — казах аз, все едно говорех на кон (в ума ми изскочи образът на Грай). — Спокойно.

Госпожица Маунтджой седеше скована с прегърбени рамене. Това беше подходящият момент.

— Бруки тук ли е? — попитах небрежно. — Видях микробуса му отвън.

Госпожица Маунтджой отметна глава назад и усетих как се сковава още повече под дланта ми. Тя бавно свали окървавената кърпичка от носа си и с леден тон заяви:

— Хеъруд повече няма да стъпи в дома ми.

Примигнах. Дали госпожица Маунтджой просто заявяваше, че е твърдо решена да не го пуска повече тук, или в думите й имаше злокобен подтекст? Знаеше ли, че Бруки е мъртъв?

Тя изви глава, за да ме погледне гневно, и аз видях, че носът й вече не кърви.

Оставих мълчанието да се проточи — полезен трик, който бях научила от инспектор Хюит.

— Той е крадец — най-накрая проговори госпожица Маунтджой. — Не биваше да му се доверявам. Не знам как изобщо си го помислих.

— Да ви донеса ли нещо, госпожице Маунтджой? Чаша вода? Мокра кърпа?

Трябваше да спечеля благоразположението й.

Мълчаливо отидох до мивката и намокрих една кърпа за ръце. Изстисках я и й я подадох. Докато тя бършеше кръвта от лицето и ръцете си, дискретно извърнах очи и се възползвах от възможността да огледам кухнята.

Стаята беше квадратна с нисък таван. В единия ъгъл стоеше малка зелена готварска печка, а имаше и маса от борово дърво и един-единствен стол — онзи, на който в момента седеше госпожица Маунтджой. По две от стените на стаята видях дълга лавица за съдове, на която бяха подредени най-различни чинии и подноси в синьо и бяло — най-вече страдфордширски порцелан: голяма част от тях бяха изрисувани с флорални мотиви и пасторални сцени. Преброих единайсет и зърнах празно място с диаметър около петдесет сантиметра, където явно е стояла дванайсетата.

През върбовите клони се процеждаше слаба зеленикава светлина, която нахлуваше през двата малки прозореца над мивката и придаваше на чиниите чудат воднист нюанс, който ми напомни за моравата Трафалгар след дъжда: след като свалиха тялото на Бруки от фонтана.

В тесния коридор на входа на кухнята, върху очукан дървен бюфет, бяха подредени няколко еднакви бутилки с вид на аптекарски шишета.

Чак когато прочетох етикетите, усетих миризмата. Колко странно: обонянието ми обикновено е светкавично бързо, често пъти по-бързо от слуха и зрението.

Но вече нямаше съмнение. Цялата стая — дори самата госпожица Маунтджой — вонеше на рибено масло.

До този момент гледката на облените й с кръв дрехи бе надвила обонянието ми. Макар да бях доловила мирис на риба, когато видях кръвта да капе пред вратата и отново, когато сложих студения ключ на тила й, мозъкът ми явно не беше отчел този факт като непосредствено важен и го бе скътал в съзнанието ми за по-късно.

Имах богат опит с рибеното масло. Прекарала съм голяма част от живота си в бягане от връхлитащата госпожа Малит, която с отворена бутилка и лъжица колкото градинска лопата в ръка, ме преследваше по коридорите и стълбищата на Бъкшоу — дори и в сънищата ми.

Кой човек с всичкия си би преглътнал нещо, което прилича на старо моторно масло и е изцедено от рибешки дроб, оставен да се разлага на слънце? Рибеното масло се използваше и за обработка на кожа и нямаше как да не се замисля какво причинява на човешките вътрешности.

— Отвори уста, миличка — чувах гласа на клатушкащата се след мен госпожа Малит. — Маслото е полезно.

— Не! Не! — писках аз. — Не искам киселина! Няма да я изпия!

Това беше вярно, не си го измислях. Изследвах маслото в лабораторията си и установих, че съдържа множество киселини, сред които олеинова, маргаринова, оцетна, бутанова, фолиева, холева и фосфорна, а да не говорим за оксидите, калция и натрия.

В крайна сметка се споразумях с госпожа Малит: тя щеше да ми позволи да пия маслото сама в стаята си преди лягане, а аз щях да спра да крещя като демон и да я ритам в кокалчетата на глезените. Заклех се в гроба на майка си.

Хариет, разбира се, нямаше гроб. Тялото й бе някъде сред снеговете на Тибет.

Доволна, че от плещите й е паднала тази трудна и нежелана задача, госпожа Малит се направи на силно разтревожена, но ведро ми подаде бутилката и лъжицата.

Мислите ми се върнаха към настоящето рязко като гумена топка, опъната на ластик.

— Неприятности с антиките ли? — чух се да казвам. — Не сте само вие, госпожице Маунтджой.

Макар за малко да не забележа, бързият й поглед към мястото на липсващата чиния ми каза, че съм уцелила в десетката.

Госпожица Маунтджой видя, че съм проследила погледа й.

— Беше от времето на Хуну, първия император от династията Мин. Каза ми, че познавал един човек…

— Кой, Бруки ли? — прекъснах я аз.

Тя кимна.

— Каза, че познавал някакъв човек, който дискретно щял да продаде чинията на разумна цена. След войната имам някои затруднения и си помислих, че…

— Разбирам ви напълно, госпожице Маунтджой.

Тъй като финансовите затруднения на татко и непрестанният поток от пресрочени сметки, които пристигаха в пощата, бяха постоянна тема на разговор в Бишъпс Лейси, нямаше нужда да обяснявам, че и ние сме бедни.

Госпожица Маунтджой ми хвърли поглед, който сякаш казваше: „На едно дередже сме“

— Рече, че я счупили във влака. Опаковал чинията със слама и я поставил в метална кутия, но някак си… не я беше застраховал естествено, за да не ме товари с допълнителни разходи и после…

— Някой я е видял в антикварен магазин — изпреварих я аз.

Тя кимна.

— Племенницата ми Джулия в Пимлико. Каза ми: „Лельо, познай какво видях днес: сестрата на твоята чиния от династията Мин!“ Стоеше точно където стоиш ти сега и също като теб видя празното място на полицата. „О, лельо“, възкликна тя. Разбира се, опитахме се да си върнем чинията, но продавачът рече, че е дадена на консигнация от депутата, който живеел на съседната улица. Не каза името му заради споразумението за поверителност. Джулия искаше да повикаме полицията, но й припомних, че чичо Джеймисън, който донесъл чинията в рода ни, понякога се занимаваше с тъмни сделки. Съжалявам, че ти разказвам тази история, Флавия, но държа винаги да съм честна до болка.

Кимнах и я погледнах малко разочаровано.

— Но откъде Бруки Хеъруд изобщо е разбрал за чинията?

— Наемател ми е. Живее в гаража.

Бруки да живее тук, в гаража на госпожица Маунтджой? Това не го знаех.

— Да — отвърнах аз. — Разбира се, че живее тук. Бях забравила. Е, трябва да тръгвам. Полегнете за малко, госпожице Маунтджой. Още сте много бледа. Кръвоизливите от носа са крайно изтощителни, нали? Губи се желязо и така нататък. Сигурно сте страшно уморена.

Заведох я до малката гостна в предната част на къщата и й помогнах да легне на дивана от конски косъм. Завих я с одеяло и я оставих, стиснала го с белите си пръсти.

— Няма нужда да ме изпращате — казах й.