Алън Брадли
Червена херинга без горчица (19)

Деветнайсет

Атмосферата по време на вечеря беше мрачна. Най-лошото бе, че татко седна на масата без списание „Филателия“. Вместо да чете, той грижливо ми подаде граха и попита:

— Добре ли прекара днешния ден, Флавия?

Сърцето ми почти се късаше.

Макар татко на няколко пъти да е споменавал за финансовите си затруднения, те никога не са ми изглеждали особено страшни: просто далечна сянка като войната… и смъртта. Знаеш, че съществува, но не се тревожиш за това по цял ден.

Сега обаче, след като семейство Мъмпетър беше заковано в дървен сандък, готово да бъде натоварено на влака за Лондон и да го пипат разни непознати в зали за търгове, истината за финансовите проблеми на татко удари дома ни като тайфун.

А самият татко — миличкият татко — се опитваше да ни защити от реалността с любезен разговор на масата.

Усетих как очите ми се насълзяват, но не се осмелих да се разплача. За щастие седящата срещу мен Дафи не вдигна нито веднъж поглед от книгата си.

От лявата ми страна, в другия край на масата, Фели се взираше в скута си с пребледняло лице и стиснати побелели устни. Тъмните кръгове под очите й приличаха на синини, а косата й висеше отпусната и без блясък.

Единствената дума, с която можех да я опиша, беше „прокълната“

Химичната ми магия е подействала!

Доказателството беше фактът, че Фели си е сложила очилата, поради което заключих без съмнение, че цял ден се е взирала ужасено в посланието от духовете, материализирало се в огледалото.

Въпреки че от време на време беше жестока — а може би именно поради това — Фели беше от набожните хорица, които посвещават времето си на сделки с този и онзи светец за гладка кожа или лъч светлина да огрее златистата й коса, докато коленичи на олтара за причастие.

Докато аз като цяло вярвах в химията и щастливия танц на атомите, Фели вярваше в свръхестественото и именно от тази й вяра се бях възползвала.

Но не очаквах, че ще постигна подобен опустошителен ефект.

Част от мен ми казваше да се спусна към нея, да я прегърна и да й призная, че талкът — а не Бог — е виновен за нещастието й. А после щяхме да се посмеем заедно като в добрите стари времена.

Но не можех да го направя: това би означавало да си призная за лудорията пред татко, а исках да му спестя допълнителните тревоги.

Освен това Фели по-скоро би ме намушкала с каквото намери под ръка, без да се притеснява за снежнобялата покривка на масата.

Което ме подсети за Бруки Хеъруд. Колко странно! Докато вечеряхме, никой не проговори за убиеца. Или пък убийците в множествено число.

Мисля, че чак тогава обърнах внимание на приборите. Вместо обичайните сребърни вилици и лъжици, на масата бяха поставени ножовете и вилиците с жълти дръжки, които държахме в кухнята, за да ги използва прислугата.

Не издържах повече. Бутнах стола си назад, промърморих да ме извинят и излязох. Докато стигна до вестибюла, сълзите ми вече течаха като дъжд по шахматно подредените черни и бели плочи на пода.

Хвърлих се на леглото и зарових лице във възглавницата.

Защо отмъщението болеше така? Не разбирах. Просто не е възможно. Отмъщението трябваше да е сладко, както и победата!

Докато лежах, сломена от скръб, чух звука от кожените обувки на татко по коридора.

Не можех да повярвам на ушите си. Какво правеше в източното крило? Откакто се преместих тук, той за пръв път стъпваше в тази част на къщата.

Татко влезе бавно в стаята с провлечени стъпки и го чух да спира. Миг по-късно усетих леглото да хлътва, когато седна до мен.

Не вдигнах лице от възглавницата.

След, стори ми се, ужасно дълго време, усетих ръката му нежно да ме докосва по главата — но само за миг.

Не ме погали, не каза и дума и аз бях доволна. Мълчанието му спестяваше на двама ни неловката ситуация, в която не знаем какво да кажем.

После си тръгна също толкова тихо, колкото дойде.

А аз заспах.

На сутринта светът изглеждаше напълно различен.

Подсвирквах си във ваната. Дори си изтърках хубаво лактите.

През нощта сънувах, че трябва да се извиня на Фели. Съвсем просто.

Първо трябваше да я обезоръжа. Второ, татко щеше да се впечатли, ако Фели му кажеше как съм се извинила. И трето, щях да се почувствам крайно самодоволна, задето съм постъпила правилно.

Освен това, ако си изиграех правилно картите, можех да измъкна някаква информация за Ванета Хеъруд от Фели. Разбира се, нямаше да й кажа за забравения портрет на Хариет.

Това беше идеалното решение.

 

 

Има нещо много красиво в звука на пианото, долитащ от съседна стая. Малко разстояние влива душа в инструмента — поне за моя чувствителен слух.

Докато стоях пред вратата на салона, Фели свиреше нещо от Рамо: мисля, че произведението беше Les Sauvages. Извикваше в съзнанието ми образа на обляна от лунна светлина поляна — Стобора например, — където племе дяволи танцуват в кръг като полудели: намирах това произведение за много по-приятно от заспалата творба на същата тема от Бетовен.

Изправих гръб и изпъчих гърди. Фели все ми повтаряше да не се прегърбвам и реших, че ще остане доволна да види, че следвам съветите й.

В мига, в който отворих вратата, музиката спря и Фели вдигна очи от клавишите. Учеше се да свири без очила, затова сега не ги носеше.

Нямаше как да не забележа колко е красива.

Очите й, които очаквах да са като две кухи дупки, сияеха студени и сини на утринната светлина. Изгледа ме гневно като татко.

— Да? — каза тя.

— Аз… дойдох да се извиня.

— Направи го тогава.

— Нали току-що го направих, Фели!

— Не, направи изявление. Заяви, че си дошла да се извиниш. Можеш да започваш.

Щеше да е по-унизително, отколкото си мислех.

— Съжалявам, че писах на огледалото ти.

— Да?

Преглътнах и продължих:

— Това беше подъл и глупав номер.

— Така е, противен червей такъв.

Фели стана от пианото и се приближи към мен като робот. Отстъпих неволно назад.

— Веднага се сетих, че си ти. Второзаконие? Египетска проказа? Хеморои? Краста и сърбеж? Типично в стила на Флавия де Лус. Все едно се бе подписала върху картина.

— Не е вярно, Фели. Вчера беше съсипана. Видях кръговете под очите ти на вечеря!

Фели отметна глава и се изсмя.

— Грим! — отвърна тържествуващо тя. — Талк! Не само ти знаеш подобни игрички, глупачке. Малко талк и пепел от камината. Цял следобед се опитвах да докарам точния нюанс. Само да си беше видяла изражението! Дафи каза, че едва не се напикала, докато се сдържала да не се разсмее!

Лицето ми пламна.

— Нали, Дафи?

Зад гърба си чух мазен кикот, обърнах се и видях Дафи да влиза през вратата — и да препречва пътя ми за бягство.

— „Това беше подъл и глупав номер“ — изимитира ме тя пискливо като папагал.

Подслушвала е от коридора как се извинявам!

Но сега, вместо да се спусна разярено към нея, както бих направила вчера, събрах цялата си вътрешна сила и я атакувах с ново и неизпробвано оръжие: ледено спокойствие.

— Коя е Хилда Муир? — попитах аз и Дафи спря на място, сякаш е застинала на снимка.

Давах й възможност да покаже необятните си знания. И подейства!

Като дойдох смирено при едната си сестра и не се разкрещях на другата, само за няколко минути си спечелих не едно, а цели две нови оръжия.

— Моля?

— Хилда Муир. Има нещо общо със Стобора.

„Хилда Муир“, каза Фенела, когато видяхме госпожа Бул на Канавката. „Хилда Муир“, повтори, когато занесох бъзовите клонки във фургона. „Сега всички ще умрем!“

— Коя е Хилда Муир? — попитах пак с новия си влудяващо спокоен глас.

— Хилда Муир? Стобора? Да не искаш да кажеш Хилдемоир. Това не е име на човек, тъпачке. Тя е духът на бъзовите дървета. Идва да накаже хора, които режат клоните й без разрешение. Не си рязала бъзови клони, нали? — (При тези думи пак се изкиска.)

Дафи явно забеляза въздействието на казаното върху мен.

— Искрено се надявам да не си. Понякога посаждат бъзови храсти върху гробовете, за да се разбере дали мъртвият е щастлив в отвъдното. Ако храстът порасне, всичко е наред. Но ако не порасне…

В отвъдното ли? Порцелан не бе ли видяла полицаите да изваждат трупа на бебето от самото място — или съвсем близо до мястото, — от което откъснах клоните за огъня?

— Хилдемоир е горска фея — продължи Дафи. — Не помниш ли какво ти казахме за горските феи? За Бога, Флавия, беше само преди два дни. Горските феи са от Стария народ — отвратителните създания, които откраднаха скъпото бебе на Хариет и оставиха теб на негово място.

Прикипя ми. Усещах как гневът се надига у мен като Червено море след преминаването на израилтяните.

— Надявам се да не си отрязала бъзови клонки от нечий гроб — продължи Дафи. — Защото тогава…

— Благодаря, Дафи — прекъснах я. — Информацията ти ми беше безкрайно полезна.

Без да кажа и дума повече, минах покрай нея и излязох от салона.

В ушите ми още звънтеше подигравателният смях на сестрите ми, когато се затичах по ехтящия коридор.