Алън Брадли
Червена херинга без горчица (16)

Шестнайсет

— Затуляш ми светлината — каза Дафи.

Умишлено застанах между книгата в ръцете й и прозореца.

Нямаше да е лесно да помоля сестра си за помощ. Поех си дълбоко въздух.

— Имам нужда от помощ.

— Горкичката Флавия!

— Моля те, Дафи — казах аз, отвратена от себе си, че я умолявам. — Става въпрос за човека, чийто труп открих във фонтана.

Дафи хвърли раздразнено книгата.

— Защо ме въвличаш в подлите си игри? Много добре знаеш колко ме разстройват.

Дафи да се разстройва от игри?

— Мислех си, че обичаш кримките! — посочих към книгата й, сборник с криминалните разкази за отец Браун от Гилбърт Честъртън.

— Обичам ги, но не и в истинския живот. От нещата, с които се занимаваш, ми се повдига.

Това беше новост за мен. Щях да я запомня за по-нататъшна употреба.

— И татко е същият — добави тя. — Знаеш ли какво каза на закуска, преди ти да слезеш? „Флавия пак е намерила труп.“ Все едно се гордее с теб.

Нима татко е казал това? Не можех да повярвам.

Колко неща разбрах само за минута! Трябваше да се сетя по-рано да говоря с Дафи.

— Вярно е. Намерих труп. Но ще ти спестя подробностите.

— Благодаря — рече тихо тя и дори ми се стори, че е искрена.

— Посейдон — продължих, като се възползвах от лекото затопляне на отношенията ни. — Какво знаеш за Посейдон?

На това му се казва да хвърлиш ръкавицата. Дафи беше компетентна по всички въпроси, а аз знаех, че няма да устои на изкушението да се изфука със свръхестествената си памет.

— Посейдон ли? Бил е простак. Грубиян и простак. И женкар.

— Как може един бог да е простак?

Дафи не отговори на въпроса ми.

— Бил е, както днес бихме го нарекли, светец, покровител на моряците, при това по много основателна причина.

— Какво означава това?

— Че е бил не по-добър, отколкото се е изисквало за тази длъжност. А сега изчезвай оттук.

По принцип щях да се докача, задето ме гони така високомерно (обожавам думата „докача“ — от „Дейвид Копърфийлд“ е, споменава се, когато леля му, Бетси Тротууд, е докачена от раждането на Дейвид), но сега не се засегнах — вместо това изпитах странно чувство на благодарност към сестра си.

— Благодаря, Дафи. Знаех си, че мога да разчитам на теб.

Малко прекалявах, но наистина бях доволна. А мисля, че Дафи също. Когато взе книгата си, забелязах, че ъгълчетата на устата й се извиха нагоре с около милиметър.

 

 

Почти очаквах да заваря Порцелан в стаята си, но тя, разбира се, не беше там. За малко да забравя, че ме обвини в опит за убийство.

Щях да започна с нея.

Порцелан (записах в тетрадката си). — Не е възможно тя да е нападнала баба си, тъй като по това време е била в Лондон. Наистина ли? Имам единствено нейната дума по този въпрос. Но защо тогава е решила така спешно да изпере дрехите си?

Бруки Хеъруд — вероятно е бил убит от същия човек, който е нападнал Фенела. Дали? Възможно ли е Бруки да е нападнал Фенела? Той беше близо до местопрестъплението по това време.

Ванета Хеъруд — Защо ще убива собствения си син? Давала му е пари да стои далеч от нея.

Урсула? — не знам фамилното й име. Работи с белила и върбови клонки, а Ванета Хеъруд каза, че я брани ожесточено. Мотив?

Колин Праут — Бруки го тормозеше, но каква вражда би могъл да има Колин с Фенела?

Госпожа Бул — заплаши Фенела с брадва — твърдеше, че я видяла близо до дома си преди години, когато бебето й изчезнало.

Хилда Муир — която и да е тя. Фенела изрече името й два пъти: когато видяхме детето на Бул, покачено на дървото над Канавката, и когато отрязах бъзовите клонки при Стобора. „Сега всички ще умрем!“, извика Фенела. Дали Хилда Муир не я е нападнала?

Госпожица Маунтджой — хазяйка на Бруки. Но защо ще иска да го убива? Кражбата на старинна чиния не изглежда достатъчно основателна причина.

Драснах линия и под нея написах:

Семейство

Татко — много малко вероятно (въпреки че преди години е изгонил Фенела и Джони Фаа от територията на Бъкшоу).

Фели, Дафи, Догър и госпожа Малит — нямат мотив за нито едно от престъпленията.

Я чакай! Ами загадъчната жена, на която Фенела е гледала на панаира? Какво е казала за нея?

„Мрачна като буреносен облак.“ — почти чух гласа й. — „Казах й, че нещо е погребано в миналото й и че за да го поправи, трябва да се разрови назад.“

Беше ли видяла Фенела нещо в кристалната топка, което е предопределило съдбата й? Макар да помнех, че Дафи гледа с насмешка на врачките (наричаше ги „шарлатанки“), не всички споделяха мнението й. Порцелан например твърдеше, че собствената й майка, Лунита, имала толкова силна ясновидска дарба, че военното министерство е финансирало взирането й в кристалната топка.

Ако Лунита наистина е имала толкова голяма сила, не е далеч от ума, че я е наследила от майка си Фенела. Я чакай!

Щом Фенела и Лунита имат ясновидска дарба, съвсем логично е и Порцелан да вижда отвъд настоящето.

Това ли е истинската причина да се страхува от мен? Нали призна, че я е страх.

Възможно ли бе Порцелан да е видяла нещо от миналото ми, което на мен ми убягваше?

Или пък е видяла нещо в бъдещето ми?

Твърде много въпроси и недостатъчно факти. Раменете ми потръпнаха, но не им обърнах внимание и продължих с бележките.

Стобора

Мястото притежава атмосфера, която не може да се обясни лесно. На предшественика ми Луций де Лус сигурно му се е сторило като библейския потоп, когато реката била отклонена, за да напълни изкуственото езеро. Преди това мястото е било просто тиха, закътана горичка, където Никодимус Флич и спънатите са идвали за кръщенета и събори. По-късно циганите са започнали да лагеруват там по време на пътуванията си. Хариет им е позволявала, но след смъртта й татко им е забранил. Защо?

Драснах още една линия, под която написах:

Риба

1) Когато изненадах Бруки в салона на Бъкшоу, освен на алкохол, той (или кошницата му) вонеше на риба.

2) Долових мирис на риба във фургона, когато намерих Фенела пребита на пода. На следващия ден, когато открих Порцелан заспала там, миризмата беше изчезнала — но отново я усетих днес, този път от външната страна на вратата. Въпрос: Миризмите могат ли да изчезват и пак да се появяват като актьори в пиеса?

3) И госпожица Маунтджой миришеше на риба — рибено масло, ако съдя по огромните количества от него, които държи във Върбовата вила.

4) Бруки е бил убит (поне така мисля) с вилица за омари, забита в ноздрата му чак до мозъка. Вилица за омари от Бъкшоу. (Забележка: омарът не е риба, а ракообразно, но все пак…) Тялото му беше овесено на статуята на Посейдон — бога на морето.

5) Когато го намерих на статуята, лицето на Бруки беше бяло като корема на риба — не че това означава нещо, освен че е висял от фонтана дълго време. Вероятно цяла нощ. Със сигурност, който и да е извършителят, го е убил в късна доба, когато наоколо не е имало жива душа.

Сигурно някъде по света в момента има хора, които биха се изкушили да се пошегуват „Тук нещо намирисва на развалено“.

Но аз не съм от тях.

Всеки химик, струващ си калциевия хлорид, знае, че не само рибата мирише на риба. Веднага се сещах за няколко вещества, които вонят на развалена сьомга, а едно от тях е пропиламинът.

Пропиламинът (открит от великия френски химик Жан-Батист Дюма) е третият от поредица алкохолни радикали — което на пръв поглед изглежда скучно, докато не вземете предвид следното: когато някой от алкохолите се нагрее заедно с амоняк, се извършва забележително преобразуване. Като игра на атомни музикални столове, в която радикалите на алкохола заемат един или повече столове (всъщност атоми) на водорода от състава на амоняка. В зависимост от това кога музиката спре, може да се образуват няколко нови съединения, наречени амини.

С малко търпение и спиртна лампа в лабораторни условия могат да се създадат някои наистина смрадливи миризми. През 1889 г. например се наложило да евакуират целия град Фрайбург в Германия, когато химици разлели малко тиоацетон. Разказват, че на километри навред на хората им прилошало от вонята, а конете припадали по улиците.

Как ми се иска да го бях видяла със собствените си очи!

Докато други вещества като алифатните въглеводороди лесно могат да се използват за възпроизвеждане на всяка миризма — от гранясало масло до потен кон или от вонящ канал до бутонки за ръгби — то амините — тези опърпани деца на амоняка — имат най-уникалната и интересна характеристика: както вече казах, те миришат на развалена риба.

Всъщност пропиламинът и триметиламинът несъмнено биха могли, без изобщо да преувеличавам, да бъдат наречени „Кралете на вонята“.

Тъй като ни бе дала толкова много начини да възпроизвеждаме миризливите й чудеса, знаех, че Майката природа обича хубавата воня колкото мен. Спомних си с умиление за онзи път, когато извлякох триметиламин (за друга безобидна шега с момичетата скаути) чрез дестилация с газирана вода от кошница за пикник, пълна с миризлив гъши крак (Chenopodium olidum) — отвратително вонящ плевел, който расте в изобилие на моравата Трафалгар.

Което ме подсети за Бруки Хеъруд.

Сигурна бях поне за едно: мистериозната му смърт нямаше да бъде разкрита с фотоапарати, бележници и измервания на фонтана на Посейдон, а в химичната ми лаборатория.

И именно аз щях да я разкрия.

Мислех си за гатанки, докато се спусках по парапета и се приземих във вестибюла. Като всички останали и аз съм израснала с римувани гатанки.

Трийсет бели коня върху хълм нервен.

Тракат, дъвчат и мирно стоят.

— Зъби! — виках аз, защото Дафи ми подшушваше отговора на ухо.

Това, разбира се, беше преди сестрите ми да започнат да ме мразят.

По-късно научих и по-мрачни стихчета:

Една е на радост,

две — на тъга,

три са на сватба,

четири вещаят смъртта.

Отговорът беше „свраки“. Бяхме видели четири от тези птици да кацат на покрива, докато си правехме пикник на моравата, и сестрите ми ме накараха да запомня стихчето, преди да ми позволят да си взема ягоди.

Тогава още нямах представа какво е смърт, но от гатанките сънувах кошмари. Предполагам, че именно от тези кратки стихчета от ранното ми детство съм се научила да разгадавам загадки. Неотдавна стигнах до заключението, че детските гатанки са първичната форма на криминален роман. Това е мистерия, лишена от всичко останало, освен най-важните факти. Да вземем за пример следното стихче:

На път към Сейнт Ийвс

срещнах мъж със седем жени.

Всяка от тях носеше седем чувала.

Във всеки чувал имаше по седем котки,

всяка котка имаше по седем котета.

Котенца, котки, чували и жени,

колко от тях отиваха в Сейнт Ийвс?

По принцип отговорът, разбира се, е „един“. Но ако се замислите, не е само това. Ако например разказвачът случайно задминава мъжа с пътуващата менажерия, действителният брой — включително чувалите — става почти три хиляди!

Всичко зависи от гледната точка.

 

 

Госпожа Малит пиеше чай до прозореца. Взех си една бисквитка за храносмилане.

— Спънатите — гмурнах се направо в дълбокото аз. — Казахте, че ще ми изпият кръвчицата. Защо?

— Предупредих те, госпожице, да не се забъркваш с тези.

— Мислех си, че вече са изчезнали.

— Миришат не по-различно от останалите хора. Затова не ги знаеш какви са, докато някой не ти ги посочи.

— Но как да страня от тях, щом не знам кои са?

Госпожа Малит сниши глас и се озърна през рамо.

— Онази Маунтджой например. Бог знае какво се случва в кухнята й.

— Тилда Маунтджой ли? От Върбовата вила?

Не можех да повярвам на късмета си!

— Същата. Даже сутринта я видях на Канавката, беше тръгнала към Стобора с вирнат нос. Още се събират там и правят разни неща с водата. Тровят я, мен ако питаш.

— Но госпожица Маунтджой не може да е от Спънатите. Тя посещава „Свети Танкред“.

— За да шпионира най-вероятно! — изсумтя госпожа Малит. — Казала на приятелката ми, госпожа Уолър, че ходи заради органа. „Спънатите нямат орган, а аз обичам да слушам, особено, когато някой свири добре на него“, рекла на госпожа Уолър, а пък тя каза на мен. Тилда Маунтджой е отраснала като „спъната“, както и родителите й преди нея. В кръвта им е. Няма значение в коя църква си дарява монетите, тя е „спъната“ до мозъка на костите, повярвай ми.

— Видели сте я на Канавката? — попитах аз, като в същото време трескаво си водех записки наум.

— Със собствените си очи. Откакто стана онова с онази госпожа Ингълби, трябва да ходя за яйца чак до Роулингс, но признавам, че жълтъците им са по-хубави, отколкото на яйцата на Ингълби. Всичко зависи от песъчинките, дето кокошките ги кълват… или пък от черупките беше? На връщане, разбира се, няма смисъл да обикалям чак отзад, нали? Затова минавам през Канавката, натоварена с яйцата, и хващам прекия път през Стобора. Тогава я видях досами една от кладите на Бул, беше на няма и хвърлей камък пред мен.

— Говорихте ли си?

— Ха! Как пък не. Щом видях коя е, забавих крачка, седнах на банкета и си свалих обувката. Престорих се, че имам камъче в нея.

Очевидно госпожа Малит е вървяла в същата посока като нея и се е канела да я изпревари — точно както човека, отиващ към Сейнт Ийвс.

— Браво на вас! — плеснах въодушевено с ръце и поклатих удивено глава. — Супер идея.

— Не казвай „супер“, миличка. Знаеш, че на полковника не му харесва.

Прокарах ръка пред устните си, все едно закопчавам цип.

— Ой ое?

— Извинявай, скъпа, но не те разбирам.

Разкопчах ципа.

— Кой още? Искам да кажа, кой още е от Спънатите?

— Хм, не бива да казвам, но онзи Реджи Петибоун е от тях. И жена му. Мисли се за дама, нали е в Женския институт, занимава се с разни вехтории и така нататък.

— Съпругът й е собственикът на антикварния магазин?

Госпожа Малит кимна мрачно и разбрах, че отново преживява загубата на масичката си.

— Благодаря, госпожо Малит. Мисля да напиша доклад за историята на Бъкшоу. Ще ви спомена в бележките под линия.

Госпожа Малит пооправи косата си с показалец, докато отивах към вратата.

— И да стоиш далеч от тези.