Джини Харцмарк
Горчив бизнес (9)

Осма глава

Когато Лидия изчерпа основанията за своята потиснатост, тя даде знак за край на срещата и напусна. Клиф Шафър, главният от юристите, поостана да разменим една-две приказки. Освен че жена му ми е колежка, при няколко сделки се бяхме оказвали от противоположните страни на масата. За мен той беше от най-свирепите представители на гилдията, без да споменаваме какъв мръсник бе в човешки план.

— Откога си преминал на невменяеми клиенти? — попитах най-искрено, без да ми пука за тактичността.

— Акциите са си нейни. Може да прави с тях каквото си иска.

— Никой не го оспорва. Питам се само като адвокат ли я таксуваш, или като психиатър.

— Накъде биеш?

— Натам, че изобщо не можеш да бъдеш сигурен дали тя наистина ще се реши да продава. В продължение на седем години е в управителния съвет. В продължение на четиринайсет е получавала заплата и нито веднъж не е отворила дума за акциите си и за начина, по който се ръководи компанията. Не ти ли се струва, че както един ден й е хрумнало да ги продаде, така може да й хрумне да ги задържи? Знам, че на теб хонорарът тъй или иначе ти е в кърпа вързан, но как допускаш, че аз ще седна да преговарям с ненормални?

— Аз не съм ненормален. Нито Марк Хофенбърг е ненормален или банкерите от „Фърст Чикаго“. А като се замисля, и Артър не е на два дена. Вярно е, че моята клиентка е малко… да кажем емоционална, но това не означава, че е неспособна да взема добри решения за бизнеса.

— Искаш да кажеш, ако ти я дърпаш, а Хофенбърг я бута?

— Ще ти дам един съвет, Кейт. Ако не ти се ще едно тлъсто парче от фирмата на клиента ти да се озове в чужди ръце, хващай се на работа и ни предложи изгодна оферта. И то бързичко.

 

 

Наумя ли си нещо, гоня го като куче и след като твърдо бях решила да прекратя краткия си ангажимент като юрисконсулт на „Сюпиъриър“, директно поех към кабинета на Даниел Бабидж. Нямах намерение да се впускам в излияния за семейство Кавано, а само щях да използвам огромната си заетост като претекст, че ми е невъзможно да отделя времето и вниманието, което несъмнено ще бъде нужно. Исках да го заявя съвсем открито и по най-бързия начин, преди нещата да са се задвижили и да се е наложило да си пиша още часове в сметката на Кавано.

Заварих кабинета на Бабидж празен и се отбих при секретарката му. Тя се беше захлупила над купчина неотворени писма и ревеше. През нощта го били откарали по спешност в болницата, обясни на пресекулки. Даде ми номера на стаята му и аз се отправих към моя кабинет, изпълнена със смесено чувство на примирение със съдбата и тих ужас. Влошеното здраве на Бабидж правеше измъкването ми твърде грозно и направо невъзможно. Оттук нататък връщане назад нямаше.

 

 

Вратата на очарователната, наскоро разкрасявана къща с фасада от кафяви тухли ми отвори Дани Кавано по дънки и памучен пуловер. Изглеждаше на около шестнайсет. След като разбрах за Бабидж, й звъннах и я помолих да се срещнем веднага. Тя се съгласи, но при условие че отида у тях. Обясни, че имала и друг ангажимент вечерта, но обеща, че ще остане време да поговорим. Освен това, заяви лаконично и многозначително, най-вероятно съм щяла да бъда заинтригувана.

— Добре дошла на учредителното събрание на експедицията за покоряване на връх Маккинли! — обяви с усмивка и ме покани да вляза. Отвътре се разнасяха смехове. — Тъкмо свършваме и сядаме да вечеряме. Надявам се, че не си успяла да хапнеш. Дай си първо палтото. Можеш да си събуеш и обувките. Тук сме все свои хора.

— Нямах представа, че живееш срещу баща си.

— О, дори по-лошо! Сега е тъмно и не се вижда, но до тях е къщата на Филип, а от другата страна живее Юджин. Лидия е точно срещу него. Дядо може и да не е ставал много-много за фирмаджия, но си е знаел изгодата. Целият този имот го е купил в края на Депресията за смешни пари.

— Значи Даниел не се е шегувал, като ми каза, че сте задружно семейство.

— Напоследък все повече заприличваме на сицилианска фамилия. Чувала ли си, че когато двама сицилианци искат да се заколят взаимно, роднините им ги връзват с въже за левите ръце и им дават по една дълга кама в десните. Днес цял следобед с баща ми и братята ми се замеряхме с обвинения и не стигнахме до никакво решение. Имаме голям проблем с една от поточните линии. Но стига по този въпрос. Влизай да те запозная с дружината и да ти сипя нещо за пиене.

Къщата и отвътре изглеждаше много приветлива, с лъскав паркет и съвършено полирана ламперия. На върха на стълбите се виждаше великолепен прозорец със стъклопис.

— Като казах експедиция, говорех съвсем сериозно — обяви Дани, щом стигнахме дъното на коридора. — Не знам как се излъгах да обещая на нашите калпазани през лятото да ги водя да се катерим, ама точно така стана. Стига дотогава да се научат да боравят с топографска карта.

В просторната кухня три хлапетии бяха скупчили глави над няколко разтворени карти. Отгоре им висяха лъскави медни тенджери.

— Внимание! Следващото поколение на „Сюпиъриър“! — оповести Дани с престорена тържественост.

— О, моля ти се, мамо — изхленчи едно от момичетата, на около шестнайсет.

— Кейт Милхоланд, това е дъщеря ми Клер Джилкрайст, а това — племенницата ми Мери Бет Кавано, най-голямата дъщеря на Юджин. Този млад господин пък е сина на Лидия, Питър Маккалистър.

Заявих, че много се радвам да се запозная с всички. Клер и Мери Бет изглеждаха на една възраст, но дъщерята на Дани правеше впечатление на по-жизнена и по-хубава. Питър също бе красиво, макар и доста навъсено петнайсетгодишно момче.

— Планираме изчакване на връх Маккинли, веднага щом свърши учебната година — поясни Клер, докато майка й отиде да разбърка нещо на печката. — Замисляме го от месеци. На Коледа дори се катерихме в Аризона и се справихме доста добре.

— Ако не броим онова подхлъзване на Питър, когато увисна на въжетата и само дето не се обеси — подхвърли заядливо Мери Бет и започна да нагъва картите.

— А ти вместо да зяпаш в оня французин, можеше да си гледаш в краката — сопна й се Питър и ужасно ми напомни на Лидия.

— Хайде, хайде. Всички сме от един отбор, нали така? А и никой не е безгрешен. Мери Бет, ти да не би да забрави, че заради тебе зарязахме цялата екипировка на Флатирон, защото си мислеше, че знаеш пътя за надолу? Ами помните ли, когато ви накарах да се изкъпете в онова езеро в Куонтико, дето гъмжеше от пиявици?

Бъдещите покорители на връх Маккинли потръпнаха едновременно.

— Нещо много на хубаво мирише — обадих се аз. — Мога ли да помогна?

— Вече е готово. Това е моето мариновано говеждо по домашному. Рецептата е на баба ми. Нали ти казах, че за утре съм поканила татко и Пийчис, та сега вие ще сте опитните зайчета. Така че, Кейт, сядай по-бързо.

Аз се наместих до децата на поизтърканата кръгла дъбова маса.

— Давайте си чиниите да ви сипя, че тенджерата е ужасно тежка.

— Лельо Дани, няма ли да си кажем молитвата? — попита с укор Мери Бет и аз се сетих, че родителите й са отдадени на религията.

— О, я стига моля ти се! — изпъшка Питър.

— Мери Бет, защо лично не се погрижиш? — подхвърли най-спокойно Дани.

— В името на Отца и Сина, и Светаго духа… — започна Мери Бет. Дани и Клер сведоха глави и се прекръстиха, а Питър й метна яростен поглед и се зае да изследва ноктите на ръцете си. — Благослови ни, о, Боже, за даровете, които ще получим от твоята благодат чрез Иисуса Христа — продължи напевно Мери Бет. — И моля те приеми по-бързо в своята обител душата на Сесилия Добсън. Амин.

— Коя, по дяволите, е Сесилия Датсън? — изръмжа Питър и се пресегна за панера с хляба.

— Добсън бе, глупак — обади се Клер. — Датсън е марка коли. А за твое сведение Сесилия Добсън е секретарката на майка ми, която умря в офиса.

— Татко каза, че е било свръхдоза — прошепна със страхопочитание Мери Бет.

— Ама това нищо не е — прекъсна я Клер. — Най-лошото е, че родителите й не искат да платят погребението.

— И какво ще стане с нея?

— Утре в четири ще бъде погребана както си му е редът в гробището „Свети Бернадет“ — успокои я Дани. — Дори убедихме дядо ти да затворим по-рано, за да могат колегите да присъстват. — Тя ми подаде чинията с мариновано говеждо и зеле. — Кейт, може би и ти ще искаш да дойдеш, а?

— Разбира се — отговори вместо мен доброто ми възпитание.

— Фирмата ли плаща? — попита с неприязън Питър.

— Не. Плащам аз, но това няма никакво значение — сряза го Дани.

Не мисля, че племенникът й я дразнеше, просто нещо в интонацията отново напомни за майка му.

 

 

— Изглеждат симпатични деца — подхвърлих, когато се преместихме с кафето в хола. В камината подскачаха весели пламъци и се отразяваха в лъскавото пиано. На ниската масичка пред нас имаше кристална ваза с клонка орхидеи и купичка шоколадови бонбони. Взех си един. — Ммм, разкошни са! — възкликнах очарована.

— Белгийски. Един мой приятел катерач ми ги изпраща.

— Не мога да повярвам, че наистина ще ги водиш на Маккинли.

— О, аз не се тревожа. Може да се каже, че в някои отношения са по-добри от мен. Най-малкото са в по-добра форма. Естествено, спортът страшно се е променил, откакто бях на техните години. Сухите тренировки в зала им дават самочувствие, че могат да изкачат всичко. Аз ще съм там, само за да нормализирам темпото.

— Клер много прилича на теб.

— Наистина ли? Винаги съм смятала, че прилича на баща си.

— Той къде живее?

— Не сме разведени. Той загина при едно изкачване преди Клер да се роди.

— Учудвам се, че ти продължаваш да се катериш.

— Дълго време не можех и да си го помисля. Когато Клер беше малка, изпитвах ужас. Но като порасна и тя се запали. Точно като Джереми. Явно от време на време човек трябва да нахрани змея.

— Какво означава това?

— Алпинистки израз. Змеят е онзи вътрешен глас, който ти шепне: „Хайде, давай. Рискувай“. Клер го чува съвсем ясно. Знаеш ли, докато бяхме през зимата в Аризона, щом я погледнех и имах чувството, че виждам Джереми. Има нещо сходно в стойката, в стила на катерене.

— Хубаво е, че можеш да си го спомняш по този начин.

— Даниел ми каза, че съпругът ти също е починал. Отдавна ли?

— През ноември станаха четири години. Не бяхме женени дълго.

— А деца?

— Нямаше време. Той се разболя веднага след сватбата. Странното е, че уж от самото начало знаех какво ме чака, но излезе, че след като умря, стана още по-страшно. Докато траеше целият кошмар, поне имах за какво да мисля. Изобщо не бях подготвена за празнотата, която последва.

— И с мен беше същото. Обзема те някакво вцепенение. Аз бях бременна в петия месец и всички ми говореха, че трябва да се държа заради бебето, че то ще осмисли живота ми. И бяха прави, разбира се. Но тогава бебето беше само някаква абстракция. А загубата бе съвсем реална. Помня как месеци след смъртта му се получаваха писма за него — брошури, реклами, покани, стандартните боклуци, а аз ги стисках в ръце пред пощенската кутия и ревях.

— Аз понякога му обличам ризите из къщи. Знам, че е идиотско, но само това ми е останало.

— Виждаш ли се със семейството му?

— С майка му ходим на гробищата всяка година. Тя е полякиня, не говори английски, но двете му носим цветя и си поплакваме заедно. Знам, че нито на нея, нито на мен ми става по-добре, но не можем да спрем. А хората ми казват, че трябва да затворя тази страница и да продължа напред.

— Ти вече си го направила. Него съзнаваш, но е така. Поемаш глътка въздух, след това пак и пак. Сутрин ставаш и отиваш на работа. Ядеш, спиш, ходиш по улиците. Не е както си го мислила, но все пак е някакъв живот. След време ще погледнеш назад и ще си кажеш, че не е било чак толкова зле. Нужно е само време.

— Но ето и ти не си се омъжвала повторно?

— Не.

— А имала ли си желание?

— Не. Е, може би веднъж… за белгиеца с бонбоните. Все още се катерим заедно един-два пъти в годината. Свикнала съм да върша всичко, както аз искам, сама да си решавам, да си се радвам на свободата. Имам си работа, дом, дете… Имам семейни задължения колкото за четирима. Не можех да си представя как ще се спогодим с един мъж от друга държава, намираща се на шест хиляди километра. В крайна сметка, оказа се не чак толкова сериозно и важно.

— А щастлива ли си?

Дани се замисли, преди да отговори.

— Щастлива съм, да. Освен това кой би могъл да каже как щеше да изглежда животът ми с Джереми? Като нищо можеше да излезе женкар или пиянде. Може би щом къщата ми се напълнеше с деца, подсъзнателно щях да възненавидя мисълта, че мъжът ми се скита по света да катери разни камънаци. Това е проблема, когато рано останеш вдовица. Страдаш не само за съпруга, а за своята представа за живота, който си мечтала да споделиш с него. Твоята свекърва може би щеше да те вбесява, а с мъжа ти нищо чудно да се хващахте за гушите, щом се приберете вкъщи. В началото всичко е съвършено, всичко си е на мястото. Но само миг и вече нямаш нищичко.