Джини Харцмарк
Горчив бизнес (16)

Петнайсета глава

Групичката, която се събра в залата на бизнес терминала към летище „Мидуей“, бе мълчалива и тъжна. Джак и Пийчис бяха отлетели с фирмения самолет, за да придружат тялото на Дани, а за останалата част от семейството бе нает чартърен. Като ги видях така вкупом, веднага съжалих, че не се качих на някой друг полет.

Жената на Филип се чувстваше домакиня и ме уведоми как точно ще пътуваме. Както наблегна, в момента чакахме Лидия. От интонацията й стана недвусмислено ясно, че това е нещо, с което фамилия Кавано има дългогодишен опит.

Сали напълно отговаряше на описанието на Елиът — строга, с военна стойка, мъжки ръце и дисциплинирана коса. Гледах я и се чудех кое е по-невероятно — че Филип е удържал до появяването на Сесилия или че изобщо е дръзнал да потърси утеха при друга жена? В близост до нея той изглеждаше особено внимателен, като край голямо зло куче.

Не бях виждала Юджин от онези драматични мигове веднага след смъртта на Дани. Скръбта явно го разкъсваше и на мен искрено ми дожаля. Той крачеше напред-назад, а по петите робски го следваха две ловджийски кучета. Жена му, с вид на момиченце, с дълга кестенява коса и обикновена памучна рокля, седеше кротко отстрани, заобиколена от децата. Преброих шест: от най-голямата — Мери Бет, на годините на Клер — до току-що проходил малчуган, който жизнерадостно се клатушкаше между баща си, кучетата и всички останали, с камионче във всяко пухкаво юмруче. Между Вай и Мери Бет седеше Клер. И трите изглеждаха смазани от мъка.

Лидия най-после пристигна и с нея се изсипа цяла менажерия. Пред входа спряха три таксита, от първото изскочи Артър, влезе равнодушно в чакалнята, без да пророни дума, извади клетъчния си телефон и потъна в задълбочен разговор.

Лидия остана да наглежда разтоварването на багажа, който сигурно щеше да й стигне за едногодишно околосветско пътешествие — детски колички и седалки за автомобил, чували с памперси, велосипедчета с три колела. Абсолютно всички чанти, чантички, куфари и куфарчета бяха с марката „Луис Вюитон“. Двегодишните близнаци успяха да се откопчат от таксито и детегледачката им хукна да ги гони. Най-отзад се носеше Питър, вкиснат и измъчен. Вай му направи място при тях и осиротялата експедиция за изкачването на връх Маккинли се събра.

Лидия влезе, предшествана от три пощръклели кучета порода „шицу“, които изпаднаха в истерия при вида на големите псета. Те от своя страна дотърчаха, за да отстояват територията, но Юджин с една дума ги прикова на пода. Палетата на Лидия обаче се въртяха и сучеха с риск да се обесят на каишките си.

Натоварихме се как да е в самолетчето, а то, горкото, заплашваше да се пръсне по шевовете. Във въздуха близнаците не спряха нито за миг да търчат между седалките и омазани до ушите в шоколад и сополи, тормозеха ту изнервените си роднини, ту врекливите кучета. Когато кацнахме в Талахаси, само дето не се избихме на вратата кой да слезе пръв.

Вън ни чакаха три еднакви микробуса. Домочадието на Лидия зае първия, Вай и Юджин натовариха дисциплинираното си потомство и Клер във втория. Аз се качих при Филип, Сали и насипния багаж на Лидия.

Досега впечатленията ми от Юга се базираха на посещенията в имението на баба ми в Палм Бийч и на дивото пътуване до Кентъки в колежа, което почти не помнех. Оказах се абсолютно неподготвена за такава красота. След вечността на чикагската зима и безличието на чикагската пролет, топлият дъх на Флорида бе благодат от аромати. Смъкнах прозореца и вдишах с пълни гърди.

На десетина минути път от летището магистралата се вля в двулентово шосе с тук-таме по някой пикап. От двете ни страни земята бе с цвят на засъхнала кръв, сякаш лисната между асфалта и тревата. Клоните се бяха сплели над главите ни, потънали в свежи листа и разлюлели мъхнати лиани. Постройките се разредиха и съвсем изчезнаха, ако не се броят дървените колиби, които се провиждаха сред дърветата през някой и друг километър.

Половин час по-късно излязохме на селски път през гората, където червената почва не виждаше слънце, а край колелата ни се стрелкаха диви зайци. На всеки стотина метра високо по дърветата бяха заковани табелки, в началото с надпис: „Забранено — Брадборд“, после: „Забранено — Камерън“.

— Това означава, че пресичаме плантацията на Кен Камерън и ловът е забранен — поясни Сали. — Слагат ги заради бракониерите, да не кажат после, че не са знаели къде се намират.

— Не че те се стряскат — обади се Филип.

— „Боровете“ е с площ двайсет и четири хектара и само с едно шосе. Сега всички са моторизирани, така че спиране няма.

— Не можете да си представите какви щети нанасят. Миналата година Юджин хвана три момчета, пияни-заляни да стрелят по елените със снайпер.

— Истински късмет е, че никой не пострада — добави Сали, като клатеше глава.

— Малко е да се каже — обади се за пръв път шофьорът. — Улучили са Юджин в добро настроение.

 

 

Думата плантация неизменно извиква в съзнанието ми „Тара“ на Скарлет О’Хара — бяла къща с колони в дъното на алея, обточена с дървета. „Боровете“ изглеждаше по-диво и нецивилизовано място, по-скоро за лов, отколкото за обработване, но то притежаваше такава първична красота, че веднага разбрах защо Дани го е избрала за последния си дом. Сред дърветата изневиделица изникна красива разпростряна настрани къща, която всъщност се състоеше от две постройки, свързани със закрита тераса с парапет от необработен чам.

Микробусът спря, само колкото да си издърпам сака от планината багаж, и продължи към къщите на децата. На входа ме посрещна Пийчис, малко уморена, но даже още по-зашеметяваща по дънки и почти без грим.

— Надявам се, пътуването е минало добре — каза тя. В гласа й сега се усещаше по-силна близост с Юга и чуруликането бе изчезнало. Смъртта на Дани бе поразила всички.

Тя ме въведе вътре. Холът бе огромен, но с непретенциозността на ловна хижа; моята стая се намираше в най-новото крило.

— Как се справя Джак? — попитах, докато пресичахме терасата.

— Много трудно. Преди час най-после успях да го убедя да вземе приспивателно. Ужасно е напрегнат след всичките скандали в моргата и после в погребалния дом…

Пийчис спря пред врата от лакирано дърво и я отвори. Помещението бе просторно, Г-образно, с гредоред и високи прозорци с пищна гледка от ширнали се хълмове, осеяни с дрянови храсти и цъфнали магнолии. Пуснах сака пред леглото с балдахин и заявих, че мястото е великолепно.

— А дали бихте желали да пояздим преди вечеря? — попита тя, почти плахо. — Джак нали спи и няма нужда от мен, та реших да се поразходя до конюшните. Яздите ли?

— Малко.

— Защо не дойдете с мен тогава? — подкани ме тя. — Това е най-добрият начин за разглеждане на плантацията. — Самотата, която се долавяше в гласа й, бе съвсем явна.

— Май успях да си взема дънки — подхвърлих не съвсем уверено.

— Значи тръгваме.

 

 

Конюшните бяха на три-четири километра по същия черен път. Пийчис караше бял джип чероки с местен номер и ми обясняваше кое какво е. Къщата на Лидия бе абсурдно модернистична, цялата от стъкло. Насред моравата бе пльосната огромна сфера от лъщящ бронз, поне три метра в диаметър.

— Нямаше да е зле Лидия да си държи фантасмагориите в Чикаго, където им е мястото — въздъхна Пийчис. — Наложи се да извадят всички седалки от самолета, за да докарат това чудо. Естествено, тука му викат топката за боулинг и е вечен повод за шеги. А онова зад възвишението е къщата на Юджин.

Изглеждаше семпла, облицована в дърво и с веранда, която я обточваше отвсякъде.

— Отвън е обикновена, но вътре е неописуема. Юджин почти сам я е правил.

Спряхме пред добре поддържана конюшня със заградена тревна площ за тренировки. Щом слязох, ме лъхна познатата миризма на коне и се разнесе яростен лай.

— Там пък е кучкарникът. — Пийчис посочи към белосана постройка с вид на голям курник. — Имаме около петдесет ловджийски кучета, те са гордостта на Джак. Аз съм повече по конете.

Към нас се приближи коняр по дънки и каубойски ботуши, в едната си ръка стискаше два чифта юзди. Пийчис взе повода на красивия златист жребец, закара го настрани, погали го по врата и тихичко му заговори.

— Скарлет много ще ви хареса, госпожо — увери ме конярят, като смутено докосна козирката на шапката си. — Като машинка е. Няма нужда да й казваш нещо по два пъти.

Той сплете пръсти, за да стъпя върху тях и да ме повдигне. Успях от първия опит, но като се тръснах на голямото, западен тип седло, изпъшках.

— Реката доста е придошла, госпожо — предупреди той, докато нагласяше шпорите ми. — Много дъжд се изсипа и бреговете са хлъзгави. Аз да съм, ще тръгна към голямото езеро.

— Така ще направим, Том. Какво се чува за времето?

— До утре следобед пак щяло да вали.

Пийчис въздъхна.

— Да се надяваме, че Господ ще поизчака да мине погребението.

Тя завъртя коня си и го пришпори.

 

 

От доста време не се бях качвала на кон и ми трябваха няколко минути, за да се преборя със странното усещане, че си възкачен върху едно животно, което е далеч по-голямо и по-глупаво от теб. След малко обаче си намерих място и се понесох в лек тръс по следите на Пийчис. Тя очевидно се чувстваше като риба във вода и запрепуска направо през избуялата люцерна.

Яздехме така, без да говорим. По душа аз съм си градско чедо. Природата определено ми внушава страх. Пълно е със сенки и неизвестни тайнствени кътчета, естествен подбор, насилие и никой да чуе виковете ти. Ала след драматичните събития от последните дни тишината и просторът на Джорджия ми се сториха успокоителни.

По едно време Пийчис най-после наруши мълчанието:

— Полицаите споменаха, че и двата пъти сте били там. Надявам се, не ви е неприятно, че повдигам темата, но не мога да я обсъждам с Джак. А въпреки че не говорим за това, постоянно само за него мислим. Според вас какво е причинило смъртта им?

— И аз много бих искала да знам, но засега съм сигурна само, че е било едно и също нещо. Сходствата са просто поразителни. Дани лежеше точно там, където беше Сесилия, буквално в същата поза. Едва ли не като че ли се е опитвала да я имитира… Нямам представа. Такава страховита история.

— Полицаите сто пъти питаха вземала ли е наркотици, ние им обяснявахме, че не е, но май не повярваха особено. Те на мен са ми ясни, нали по цял ден се занимават с отрепки и мошеници. Но щом не е било наркотик, тогава какво?

— Нямам понятие. Просто ще седим и ще чакаме резултатите от изследванията.

— А дотогава? — подхвърли горчиво Пийчис. — Джак пие ужасно много, не може да спи. Клер нищичко не е слагала в уста. Вай и Юджин се грижат за нея, доколкото могат, но и те самите са съкрушени. Утре пасторът им отец О’Донъл ще идва за погребението и щял да поговори с нас, но лично аз не виждам какво може да ни каже.

Знаех какво ще им каже. Чувала съм всичко, което някой някога е изричал на опечалените. Безполезни, ненужни приказки.

— Наближаваме едно много хубаво място за галоп — обяви внезапно Пийчис. — Там, след възвишението. Ще се справите ли?

— О, разбира се — казах и стиснах юздите.

 

 

Не съществува състояние по-близко до летенето от ездата. Единствено изправен върху стремената на диво препускащия кон усещаш онова блаженство от скорост и свобода. Преодоляхме на няколко скока хълма, подминахме обрасъл с трева язовир и заобиколихме голямо езеро. Водата бе тъй неподвижна и стъклена, че през цялото време виждахме отраженията си в нея. Когато Пийчис укроти своя жребец и премина в бавен тръс, със съжаление се подчиних и направих същото. Едва след като няколко минути пояздихме така, забелязах, че конят под мен пъшка и по хълбоците му е избила пяна, а и аз съм останала без дъх. Сигурно сме изминали километри, а ми се стори, че удоволствието трая не повече от минута.

Вдигнах глава към небето. Слънцето бе залязло и се събираха облаци.

— Тук се е удавил най-големият син на Джак — обясни Пийчис. — Идвала съм само веднъж или два пъти. Джак не стъпва. Сега смъртта на Дани отново разпалва старата болка. Не можете да си представите какво страдание е.

— Едва ли има по-голяма трагедия от това да изгубиш детето си. Пък ето че вече са станали две.

— А онези, които са още живи, ме мразят и в червата — заяви жлъчно Пийчис. — Когато се влюбих в Джак, не очаквах целият свят да ми влезе в положението. Въпросът не е само във възрастта, а и в това, че е саможив и дръпнат. Знам какво си мислят хората: „Ти си руса и работиш в телевизията, значи имаш мозък колкото на хамстер“. Аз обаче не съм тъпа и предполагах, че съм се подготвила за реакцията на околните. Шушуканията не ме вълнуват, нито подмятанията на непознатите, че „тая сигурно му е петата жена“. Но онова, което се стовари върху ми съвсем изневиделица, бе озверението на децата. Не съм очаквала, разбира се, да ме приемат с отворени обятия и да ми викат „мамо“. Враждебността им обаче не спира да ме смайва. Дани единствена проявяваше разбиране, но ето че нея вече я няма… Дори не искам да мисля какво ще ни сервира Лидия през следващите няколко седмици.

— Кой знае, понякога такива трагедии сплотяват семействата, карат ги да осъзнаят кое има смисъл в живота.

Плъзнах поглед към замрялото езеро и се помолих да съм права, ала опитът ми бе показал, че алхимията на нещастието обикновено работи в обратната посока.