Джини Харцмарк
Горчив бизнес (2)

Първа глава

Ако Даниел Бабидж не умираше от рак, изобщо нямаше да се срещна със семейство Кавано. Сега, като погледна назад, единствено това ми изглежда сигурно, въпреки че има други, все важни неща, които така и няма да узная. Бабидж се славеше с потайността си, когато става дума за клиенти, и няма съмнение, че при по-различни обстоятелства той щеше да поеме случая лично. Близо трийсет години работата му се е свеждала по-скоро до опазване на семейни тайни, отколкото до правни консултации и ако не друго, опитът го е научил, че винаги ще има факти, които е най-добре да си останат заключени.

Ала ето че сега клетките на панкреаса го предаваха и неговото верую зависеше от химиотерапията, която го изкарваше от офиса за дълги промеждутъци от време и го връщаше изтощен и разнебитен. Естествено в подобна ситуация всеки друг би зарязал правото, за да отдаде последните си мигове на вечно отлаганите житейски радости. Бабидж обаче — ерген, особняк и самотник, явно бе решил последната драма на живота му да се разиграе сред махагоновата джунгла на „Калахан, Рос, Питърман и Сайдъл“.

И тъй, след първоначалния шок от диагнозата, Даниел се захвана с преустройство. Прословутата осмоъгълна маса в конферентната зала към офиса му беше заменена с мек кожен диван в тютюнев цвят. Административните задължения бяха прехвърлени на други, включително ролята му в онази вездесъща комисия, която определя заплатите и раздава премиите. И накрая, с огромно нежелание, като стриптийзьорка насред леденостудена зала, той взе да прехвърля на колегите от фирмата и клиентите си — един по един, папка по папка.

Веднага след повикването пресякох безкрайния коридор към кабинета му и го заварих на дивана, подпрян с възглавници. Дългогодишната му секретарка Маделин, строга на вид възрастна жена с очила, провесени на синджир, се суетеше около него. Даниел бе забил очи в една бежова папка като хорист в църква и щом ме чу да влизам, надникна над нея, накланяйки глава, за да ме погледне през половинките на очилата си. Беше дребен на ръст, значително под метър и осемдесет, с бяла коса, наподобяваща гугла от захарен памук и добродушна усмивка. Гъстите му вежди стърчаха на островърхи снопчета над очите, насълзени като на бебе.

— Кейт! — възкликна той, остави папката и се понадигна. — Благодаря ти, че се отзоваваш така бързо. Чувам, че напоследък нашата най-млада съдружничка е твърде популярна сред клиентелата. Оня ден на обяд Скип Тилман се скъса да те хвали за сделката с „Норуич Индъстриз“. Да беше го чула само как кудкудякаше.

Скип Тилман, управляващият съдружник, още от първия ми ден в „Калахан Рос“ очакваше от мен само фалове, при това изобщо не се притесняваше да ми го покаже. Странно, но не се почувствах отмъстена, че вече зад гърба ми говори друго.

— И така, кой кого този път? — подхвърлих аз и се настаних в стола за посетители.

Специалността на Бабидж бе семейния бизнес и той никога не пропускаше да изтъкне, че работата му се върти все около едно и също — любов и омраза, власт и пари, доверие, предателство, страх…

— Преди две години ти работи по един въпрос, свързан с фирма „Сюпиъриър“. Какво си спомняш за нея?

Поех дълбоко въздух и се зарових в онова кътче на мозъка, където си пазя архива.

— „Сюпиъриър — метални покрития и специализирана химия“ — намира се в южната част на индустриалния район — изрецитирах наизуст. — Фирмата е основана от Джеймс Кавано. Той умира съвсем млад, а после синът му Джак я превръща в една от най-големите компании от този род в цялата страна. Основната дейност са металните покрития — хром, злато и бронз върху всичко, за което се сетиш, като се започне от кранове за баня и се стигне до улични лампи. — Затворих очи и се гмурнах още по-надълбоко. — Ако не ме лъже паметта, имат и странично производство, твърде нетипично за такъв вид химическа фирма — специални вещества за нишови пазари, например проявяване на филми и балсамиране, оттук идва и втората част в името: „специализирана химия“. Собствеността е изцяло фамилна, Джак Кавано е президент, а управителният съвет се състои от вече поостарелите му деца.

— Много добре — ухили се Бабидж, — особено за човек, който си е таксувал само шест часа по случая.

— Тогава май проучвах възможностите за разделяне на капитала две към едно. Така и не разбрах защо се отказаха.

— Решиха, че каквото спестят от данъци, ще го дадат по адвокати, затова предпочетоха да си плащат на Чичо Сам.

— Бащата работи ли още? Само веднъж съм го виждала, но ми се стори непоносим инат.

— О, защото не познаваш пък неговия баща! Той беше невероятен образ. Така се вика на копелетата, които са ни отървали от присъствието си на този свят. Разправят, че нямал равен на себе си, когато станело дума за уиски, жени и контрабандни пури.

— Сладур! — отбелязах неособено ентусиазирано.

— На твое място щях да си трая, госпожице Милхоланд. И твоите не съвсем далечни роднини хич не са били стока, да не говорим, че някои са били далеч по-кофти типове от Джеймс Кавано.

— Схванах намека, давай нататък.

Даниел естествено бе съвсем прав за прадедите ми, но грешеше, че се отнасям с пренебрежение към семейство Кавано. Нямаше смисъл обаче да задълбаваме. Все забравях, че Бабидж бди над репутацията на клиентите си като квачка.

— Та Джак Кавано не се ли е пенсионирал? Помня, че беше на възраст.

— Това лято ще навърши седемдесет, но повярвай ми, фирмата ще я напусне само с краката напред.

— Е, Даниел, че нали точно твоят специалитет е да държиш ръката на такива като него, докато подписват заявлението за пенсиониране?

— Този ще ти го оставя на теб, Кейт. С Джак Кавано се знаем от памтивека. Той ми беше първия клиент. Тъкмо бях завършил университета. Разбира се, Джак тогава ме нае, защото бях най-евтиния, но за мен това беше голям удар. В съзнанието ми той олицетворяваше едрия индустриалец. Нямаше значение, че е наследил някаква си порутена фабрика, в която се водят на работа приятелите на баща му по чашка и че балансът е толкова на червено, та чак те заболяват очите. Той беше истински бизнесмен. Много вода изтече оттогава. През какви ли перипетии не сме минали ние двамата с него: сватби, погребения, неплатени ипотеки, Коледни вечери. Дори съм кръстник на сина му Юджин.

— Именно затова си мисля, че за теб би било по-лесно да го убедиш да се оттегли.

— Да, ама не. За човек като Джак Кавано пенсионирането не означава нищо друго, освен евтаназия.

— Наследниците способни ли са да поемат управлението?

— Да, само че не този, който Джак е определил.

— Ясно. — Аз си извадих бележника.

— Най-големия е Филип, той е очевидния наследник. Джак, като навърши шейсет и пет, го направи изпълнителен директор, на хартия поне.

— А на практика?

— На практика Филип има титла, но не и власт. Всички знаят, че командва Джак. Филип си строи пясъчните замъци, а баща му, като кипне, просто ги стъпква с пета.

— И как реагира Филип?

— Никак. Точно там е проблемът. Виж, сестра му обаче е друга работа. На Дани тия номера не й минават и по тази причина Стария изобщо не й пуска гювеч.

— Нейната длъжност каква е?

— Финансов директор.

— И според теб тя трябва да поеме фирмата?

— Безспорно. Само че Джак не благоволява да го проумее. Но дори и някой ден да му дойде акълът, той никога няма да го направи.

— Защо?

— Защото, ако оставим настрана успехите на феминизма и обикновения здрав разум в случая, хората от неговото поколение не подминават сина в полза на дъщерята.

Поразмислих се над това и след малко попитах:

— Някой от другите наследници притежава ли анатомичните белези, които да му отворят пътя към управлението на фирмата?

— Има още един син — Юджин — отвърна Даниел, без да обръща внимание на сарказма ми. — Но той не става.

— Защо?

— Просто не го бива за началник — отговори Бабидж някак прекалено бързо.

— В такъв случай кой ни остава? Има ли други варианти?

Бабидж въздъхна.

— Лидия. Подигравката на съдбата, така да се каже. Майка й почина три дни след раждането.

— Значи Филип е най-големия, а Лидия е изтърсачето на фамилията.

— По-скоро издънката. В моята работа човек винаги може да познае кое дете е имало лошия късмет да се роди след потичането на милионите. Лидия е на трийсет и три, а се държи като на тринайсет. Има три деца от три брака и бас държа, че си харчи парите само по психоаналитици.

— Тя работи ли във фирмата?

— Получава заплата, но, повярвай ми, дават й я, за да мълчи, а не за да ходи на работа.

Хвърлих поглед на записките си.

— Дай да проверим дали съм разбрала всичко. Джак Кавано е президент и председател на управителния съвет на голяма и изключително печеливша фирма за метални покрития и специализирана химия. Най-големият му син Филип носи титлата изпълнителен директор, но е такъв само на думи. Сестра му Дани има акъл да поеме фирмата, но й липсват съответните мъжки атрибути. По-малкият брат Юджин има атрибутите, но пък не му достига акъл. През това време глезлата Лидия уплътнява времето си с психоанализи и създаване на проблеми. Джак е почти на седемдесет, но възнамерява да живее вечно, а Филип явно гори от нетърпение да го зарови.

— Грешка нямаш!

— Боже мой, Даниел! Това сведения за клиент ли са, или сценарий за сапунена опера?

— Не си чула още най-лошото. Прочети тук. Джак го е получил по куриер днес в тъмни зори.

Той ми подаде една страничка, написана на фирмена бланка и изпратена по факса. Прегледах я набързо. Беше съобщение от адвокатите на Лидия, че тя възнамерява да продаде своя дял от фирмата.

— Обзалагам се, че денят е започнал добре за Джак. Как да не се зарадваш, че децата мислят за теб? Колко акции притежава тя?

— Дванайсет процента. Джак има петдесет и два, а останалото е разпределено по равно между четирите деца.

— Мога ли да погледна споразумението за обратно изкупуване?

Семейните фирми винаги имат някакъв документ, в който се казва, че ако някой пожелае да продаде своя дял, останалите членове първи получават право да го купят.

— Джак ме накара да го напиша, когато Лидия стана пълнолетна и получи контрола върху своите акции.

— Значи всичко е ясно. Ще докараме инвестиционните банкери да направят оценка. После ще почнем пазарлъка за цената.

— За съжаление при Лидия никога нищо не е ясно.

— В какъв смисъл?

— Аз подготвих споразумението за обратно изкупуване, но Лидия отказа да го подпише.

— Какво? Шегуваш се! Как така ще откаже?

— Ами така. Лидия е една пораснала пикла — изсъска изведнъж той с неподозирана злоба. — Разглезена богата пикла, която обича да върти номера.

 

 

В Чикаго бе пролет, но по нищо не личеше. Небето беше с цвят на гранит и сякаш се изливаше в различните нюанси на бетона, докато накрая целият град се окъпа в сивота. Снегът се бе върнал отново и мартенският вятър на непредвидими пориви разбъркваше снежинките и ги хвърляше в лицата на нещастните труженици, излезли в обедна почивка.

Свита на задната седалка в таксито на път за срещата с Джак Кавано, нямаше как да не се замисля за Бабидж. В офиса всячески се стараехме да поддържаме илюзията, че болестта му е някакво временно неразположение, неприятно наистина, но незначително. Аз обаче знаех, че ракът на панкреаса е болезнен, труднолечим и почти винаги с фатален край. Даниел, който не си затваряше очите пред фактите, каквито и да са те, вероятно също го знаеше.

До този момент рядко бях работила с него, но това не ми пречеше да го харесвам и то страшно много. Странната му способност да предразполага хората неизменно му носеше успехи и аз самата също бях жертва на бащинския му чар. Но което бе още по-важно, Бабидж беше един от малкото хора във фирмата, които не се впечатляваха от семейството ми. Дори и само заради този факт му бях благодарна до гроб.

Иначе нямаше измъкване от истината, че фамилията Милхоланд е сред най-известните в този град. В парка на Ийст Лейк Шор Драйв, срещу хотел „Мейфеър Риджънт“, има дори статуя на моя прапрадядо Тиодор Милхоланд и всяка сутрин първата работа на портиера е да прогони бездомните, заспали в мраморните му нозе.

Бащата на Тиодор правил пари от контрабанда с оръжие и продавал опиум на китайците, но за такива подвизи никой не вдига паметници. Тиодор обаче демонстрирал семейния гений, като утроил богатството, но и раздал част от парите за благотворителност, така че гарантирал за себе си и за целия род една завидна благопочтеност и влиятелност, която е без цена.

Уви, от моята гледна точка, тя е не само без цена, но и без край. Института по изкуствата, опера „Лирик“, болница „Сейнт Люк“, Чикагския симфоничен оркестър… в който и храм на знанието, културата и здравеопазването на Ветровития град да попаднете, непременно ще се натъкнете на името Милхоланд, издълбано някъде в твърдия сив камък. Изобщо не ми става по-леко от това, че моите родители най-ентусиазирано са прегърнали ролята на филантропи или че майка ми и нейната клика от богопомазани приятелки командват социалния и културен живот на северния бряг с такава здрава ръка, че шегата в прозвището „мафията“ е само наполовина.

Не е тайна, че реших да следвам право, само за да избягам от тях и от вечните им коктейли, вечери и фукни по магазините, които в света на родителите ми запълват празнината между дебюта в обществото и сватбата. Ала веднъж започнала, мигновено се влюбих в изисканата суровост, твърдост и безкомпромисност на юридическата мисъл и още след първата година бях категорична — по-добре да работя като вол нещо, за което ме бива, отколкото сляпо да следвам предначертаното за Катарин, дъщерята на Астрид Милхоланд. От дългия си опит с династични фамилии и трудни деца Даниел Бабидж явно напълно ме е разбрал.

Каквото и да правя обаче, все ще се намерят хора, които с един поглед ще виждат над главата ми короната на родословното ми дърво, с всичките й разклонения. Винаги ще има подмятания, че успехите ми всъщност съвсем не са мои успехи, че са били купени с парите, натрупани от поколения Милхоландовци. През последните няколко години набирах увереност като юрист и приемах по-леко тези обвинения. Напоследък бях прекалено заета, дори за да се сещам за тях. Със застрашителна скорост поемах нови клиенти и нови дела. Започвах да се чувствам като жонгльор, ненадейно оказал се под прожекторите с твърде много ножове във въздуха. И това беше преди да ме връхлети съдбата на семейство Кавано…

Чувствах се поласкана, че Даниел ме помоли да поема техния случай. Но признавам, че бях и озадачена. Аз съм специалист по правни сделки, викат ме, за да координирам сложни трансакции или да разработвам безмилостните клаузи на някое принудително фирмено изкупуване. Силата ми е в изтънкото познаване на облигационното право и в умението да гоня до дупка при преговори. Аз съм човека, на когото ще се обадите, ако ви трябва схватка с противниковия адвокат; за самарянка, която да милва клиента по челото, не ставам.

На път за първата ми среща с Джак Кавано, загледана как брулещият вятър бълва снежинките като конфети, стигнах до извода, че колкото и да се мъча, така и няма да открия поне една сериозна причина защо Даниел Бабидж избра точно мен за адвокат на „Сюпиъриър“.