Джини Харцмарк
Горчив бизнес (32)

Трийсет и първа глава

— Не може да бъде! Как така ще те уволни?

— Каза, че полицаите скоро щели да арестуват убиеца и вече не съм му бил нужен.

— А това вярно ли е? За полицаите де.

— Следобед говорих с Джоу, не ми се похвали.

— Тогава какви ги дрънка Джак?

— Може да се надява, че щом са погнали Лиън Уолшак, значи той е лошия. Но повярвай ми, този парфюм се продава само в най-баровските магазини, като „Нойман Маркъс“ и „Сакс“. Онази отрепка не може да влезе вътре дори, камо ли да извади двеста долара, че и отгоре, и на никой да не му направи впечатление.

— Но все пак Джоу е прав. Сигурно се продава във всеки безмитен магазин по летищата.

— А как си представяш Лиън Уолшак да се озове там?

— Може да го е откраднал.

— Не и парфюма. По щандовете има проби за одеколона, но парфюмът стои под ключ. Няма да те занимавам със забележителните подробности, които съм научил за парфюмите, но повярвай ми, скъпите ги пазят все едно са златни. В интерес на истината парфюмите се охраняват много по-строго, отколкото цианида в „Сюпиъриър“.

— Добре, щом парфюмът не ви е довел доникъде, Джак Кавано как си го е измислил този арест?

— Не съм казал, че не ни е довел доникъде. С Джоу задълбахме в информацията и намерихме туй-онуй. Първо, тази марка е съвсем нова. Както се изразяват в козметичната индустрия, „Форевър“ е пуснат на пазара на първи февруари, значи преди тази дата не е бил в търговската мрежа. Одеколонът, тоалетната вода и останалите по-евтини помади от серията се харчат здраво, но парфюмът едва върви. В Чикаго се продава само в „Сакс Пето авеню“, „Нойман Маркъс“ и в някакъв магазин, дето за пръв път го чух вчера — „Барнис“. Джоу ги накара да поровят в компютъра и се оказа, че между първи и четиринайсети февруари — датата на пощенското клеймо върху кутията, в която е бил изпратен парфюма — на трите места са продадени общо двайсет и шест броя. Поне половината са платили с карта на магазина, пуснал съм мои хора да ги проверяват, но засега излиза, че са само наконтени мадами с мерцедеси. Голяма част от останалите са заплатени също с кредитни карти, но повечето са посетители от други градове, така че и тях ги изключваме. Не че разчитам убиецът да е отишъл лично, но човек никога не знае, в името на престъплението и по-големи издънки съм виждал.

— Колко са платени в брой?

— Шест. Три в „Нойман Маркъс“, два в „Сакс“ и един в „Барнис“.

— Някой да им се е набил на очи?

— Чакай, не е толкова просто. По принцип е съвсем нормално един мъж да извади балата с пари и да плати в брой, тъй като няма опасност жена му да разбере какво подарява на любовниците си. Вие, адвокатите, се занимавате с мащабните измами, ние, частните детективи, ровим в мръсното бельо.

— Значи продавачките не се сетиха за никой по-интересен клиент?

— Имаше една, която си спомни за някакъв мъж, разпитвал подробно за парфюмите. Искал да направи подарък на жена си, пък тя имала от всички. Мирисал ги, оглеждал ги, но си тръгнал без да купи.

— Естествено, проучването в единия магазин, покупката в другия! Показахте ли снимката на Лиън?

— Показахме й снимките на всички, за които се сещаш. Единствено за Джак Кавано се усъмни, но изобщо не беше сигурна.

— Джак?

— Не се вълнувай толкова. Показахме снимката му и на останалите места, но никой не го разпозна.

— Да не би затова да те е уволнил? Разбрал е, че размахваш снимката му по магазините и е решил, че само му хабиш парите.

— А може би крие нещо и е усетил накъде духа вятърът.

— Не е възможно да е бил той! Как ще убие собствената си дъщеря? Той е съкрушен от смъртта й, просто не е на себе си. Твоята версия се връзва, само ако парфюмът беше отровил Пийчис, но нали Джак го е дал на Дани. Все си мисля, че именно тук се е объркал планът на убиеца, ако целта е била Пийчис де. Той изобщо не е можел да предположи, че Джак няма да го занесе вкъщи.

— Точно това ме кара да мисля, че парфюмът е бил за нея. Когато е умряла Сесилия, нашият човек не е загрял номера, защото е чакал Пийчис да гушне букета.

— Тогава никой не допускаше за отравянето — напомних аз и известно време се умълчахме. Седях си на бюрото, загледана в безкрайността, но изведнъж с периферното си зрение мернах снимката на Дани и поканата за празненството.

— Елиът, продавачката спомни ли си кога е разговаряла с онзи мъж?

— Тя работи само през уикенда. Не беше съвсем категорична, но мислеше, че е било неделя.

На секундата скочих и почнах да ровя под папките и боклуците по бюрото ми. Напипах календара, издърпах го и яростно запрехвърлях страниците, докато стигна до втората седмица на месец февруари.

— Я гледай тука! — извиках развълнувано. — Между първи, когато парфюмът е пуснат по магазините, и четиринайсети, датата от клеймото върху кутията, има само една неделя — единайсети февруари.

— По дяволите, как не се сетих! — разпали се Елиът и зашумоля с бележника си. — В такъв случай може да го е купил или тогава, или на другия ден, когато е изпратен. Чакай да видя какви са продажбите на останалите места. Така, само един в брой, от „Сакс“.

— Прекалено много залагаме на тази продавачка — заявих аз, внезапно стресната от собствения си ентусиазъм. — Ами ако не е бил той, а просто някой мъж в командировка, ей така — преценил, че парите не си струват?

— Права си, не трябва да бързаме.

— И все пак датите, датите. Не може да има чак такова голямо съвпадение.

— В какъв смисъл?

— Всичко се върти около това празненство, което Дани е устроила в чест на Джак и Пийчис.

— Нещо не схващам. Какво общо има то?

— Страшно много. Първо, заседанието на управителния съвет се е провело същия следобед. Точно на него Филип е демонстрирал качествата на флуорада. Дани ми разправяше как до последната секунда го отлагали, защото Лидия ходила до Джорджия, за да разпитва старата бавачка за миналото, и се прибрала едва сутринта преди тържеството. Дани беше бясна, защото вместо да се подготвя за гости, трябвало да участва в заседанието. На всичкото отгоре Лидия все едно изобщо я нямало, през цялото време си разписвала чекове. Вечерта обаче направила ужасна сцена, защото Джак подарил на Пийчис огърлицата на майка й. Даниел ми разказваше, че в живота си не бил виждал такова чудо. Филип и Юджин я извели навън, а тя се тръшкала и на устата й буквално избила пяна. После двамата я замъкнали в нейната къща, а тя пък се нахвърлила върху тях.

— Защо?

— Клер, дъщерята на Дани, била горе с братовчедите и чула Лидия да обвинява Филип, че крие нещо във връзка със смъртта на най-големия им брат.

— Кой е той?

— Казва се Джими. Преди повече от трийсет години се удавил в езерото на имението им в Джорджия, опитвал се да спаси някакво момиче, което скочило, за да се самоубие. Не знам дали има връзка, или просто Лидия е дрънкала каквото й дойде на устата. Обаче погледни го под друг ъгъл. От самото начало убийствата изглеждаха безсмислени, понеже не бе ясно кой би имал полза от тях. Говорехме си, че щом е отрова, значи става дума за рационално, планирано убийство, а не за престъпление от страст. Но помисли, в деня на празненството емоциите на всички са избили през тавана. Дани се е вбесила на Лидия, тя пък е пощръкляла заради огърлицата, а Пийчис, несъмнено, е била втрещена от скандала. После Лидия се е заяла и с братята си. Целият ден е бил изтъкан от омраза. Не може да е случайно, че точно на следващия някой е купил парфюм, налял му е отрова и го е пратил на Пийчис. Това просто не е възможно да се е случило току-тъй!

— А отровата?

— Всички са имали достъп и всички са знаели за нея. Чули са хвалбите на Филип за флуорада. Вероятно само Лидия би имала някакви затруднения, защото по принцип не е ходела в завода, но е можела да вземе за малко ключовете и никой не би се замислил изобщо.

— Но какъв ще е нейният мотив?

— Злоба. Ревност. Ненавист. Клер каза, че Лидия открито говорела колко много мрази баща си. Същия ден се била върнала от Джорджия, където търсела доказателства, че като дете е била малтретирана. Кой знае? Може пък да е вярно. Това обяснява огромното й желание да го нарани. Решава, че най-жестокото отмъщение би било да убие Пийчис, да отнеме светлината в залеза на живота му. Преди време е звъняла в тях посред нощ, след това е започнала да променя външния си вид, за да заприлича на Пийчис. Може и да има логика.

— Лидия се е върнала от Джорджия, така ли?

— Да, сутринта преди празненството.

— Мога ли да се обадя по телефона?

— Естествено. Защо?

— Сетих се нещо.

— Какво?

— Нали ти споменах, че Джоу взе разпечатка на телефонните разговори за три месеца назад.

— Е?

— В нощта на празненството от къщата на Лидия е проведен петдесет и две минутен разговор с Томас Каунти, Джорджия.