Джини Харцмарк
Горчив бизнес (11)

Десета глава

Телефонът звънна някъде в тъмното. Премигах и се опитах да фокусирам неоновите цифри на радиочасовника. Беше шест без петнайсет.

— Ало — изграчих немощно.

— Чете ли „Уолстрийт Джърнъл“? — Обаждаше се Джак Кавано и не звучеше никак весел.

— Не. Когато спя, не чета. Освен това, получавам го в офиса.

— Значи иди го купи — излая той и тресна слушалката.

— Дявол да го вземе — промърморих, надигнах се едвам и се повлякох към кухнята. Клодия вече бе тръгнала, епизодът на горчив самоанализ бе прекратен в името на пациентите. От мен доктор няма да излезе. Натоварването в работата го имам и сега, но това ставане в тъмни зори би ме съсипало. Какъвто съм парцал сутрин, слава богу, че не завърших медицина.

Запипках се с водата в кафеварката и филтъра, после докато чаках кафето, се облегнах на умивалника и се втренчих в самотната саксия на перваза. Подари ни я милият хазяин още при нанасянето и цветето така се бе вкопчило в живота, че противно на всякакви природни закони вирееше от студеното ни кафе и нашето безразличие.

Излях първия сантиметър кафява отвара в чашата си, без да обръщам внимание на новите капки, които свистяха и пръскаха върху нагревателя. Едва след втората пълна чаша се почувствах достатъчно в съзнание, за да измъкна анцуга и да завържа маратонките. В антрето се сетих освен ключа, да взема и пет долара за вестник.

Въздухът бе чист и леден, небето — все още сивкаво. Немощното слънце едва пробиваше облаците. Под краката ми скърцаха два-три пръста пресен сняг. Докоснах върховете на маратонките си, размахах ръце и след тази неособено убедителна загрявка се понесох в свински тръс към Музея на науката и промишлеността. Около Петдесет и седма улица се събудих достатъчно, за да забележа, че замръзвам и усилих крачка. Изтичах си редовния маршрут около езерото до Петдесет и пета улица, като краката ми се ускоряваха както от желанието да избягат от студа, така и от любопитство какво е накарало Джак Кавано да ме събуди.

Спрях запъхтяна и с раздрусани вътрешности пред будката за вестници под виадукта на Петдесет и трета улица. Прегледах набързо първата страница, но не видях нищо. Сгънах вестника под мишница и се отбих в „Старбъкс“. Там седнах до прозореца на чаша капучино и го разлистих по-внимателно.

Открих каквото ме интересуваше на четиринайсета страница. Карето бе озаглавено: „Продават се акции на компания за метални покрития и специализирана химия“, следваше кратко описание на дейността и активите на „Сюпиъриър“, цитиран бе Марк Хофенбърг, инвестиционният банкер на Лидия от „Фърст Чикаго“, който заявяваше, че госпожа Кавано Уолъс активно търси купувач на акциите си. Според жаргона на бизнес изданията това бе официалното съобщение, че Лидия сериозно е решила да се раздели със своя дял в семейната фирма, аз обаче не бях в състояние да преценя дали решението й е продиктувано от желание за самоунищожение, или е просто отмъщение.

Оставих Черил да отбива набезите на истеричните роднини на Лидия и вместо към офиса, поех към болницата на свиждане с Даниел Бабидж. Любопитно ми беше какъв съвет ще ми даде той за укротяване на стария му приятел.

Паркирах на едно полуразрешено място от другата страна на тревната площ, която отделя правния факултет от останалата част на Чикагския университет. Както бе покрита със сняг, тя наподобяваше бял килим, застлан в подножието на величествената сграда, някак несъвместима със сумрака на утрото — купчина средновековен блясък в сърцето на града.

Ала и всичките архитектурни орнаменти на света не могат да променят факта, че като минеш през двойната врата, се озоваваш в голяма съвременна университетска болница. Не съм стъпвала тук, откак Ръсел умря и реакцията ми бе светкавична, първосигнална и смразяваща. Краката ми се сковаха. Споменът така яростно приклещи гърдите ми, че за миг останах без дъх. Не се наложи да питам къде се намира онкологията. Знаех пътя наизуст. Все още го извървявам насън.

Часовете за посещения започваха след цели трийсет минути, но както бях с костюма и високите обувки, никой не ми обърна внимание, явно имах вид на шеф от администрацията. Не бе трудно да открия стаята. Един от партньорите в „Калахан Рос“ бе настоятел на болницата и съответно Бабидж се радваше на болничния вариант на президентския апартамент — двойна стая с едно легло, евтинджийски синьо-зелени пердета и неизменния килим в същия нюанс. Цялото помещение бе отрупано с цветя и картички от близки и приятели.

Състоянието на Даниел несъмнено се бе влошило. Страните му сякаш се бяха всмукали навътре, а кожата бе добила характерния жълтеникав цвят на хепатита. Почуках леко на касата на вратата. Очите му мигновено се отвориха.

— Правех се на заспал — поясни той, като се размърда, за да се поизправи в леглото. — Проклетата сестра само ме чака да се обърна да ми забоде нова игла. Не мога да разбера защо не ме оставят да си умра на спокойствие. Докторът щял да дойде да ми разкаже за някаква нова химиотерапия. Доктор! Да можеше само да го зърнеш. Някакво хлапе. Главата си режа, че още не е почнал да се бръсне. Обясних на сестрата, че не желая да го виждам. Превърнали са ме в опитно зайче. А аз искам само да ме оставят на мира.

— Да ти донеса нещо?

— Да, бутилка малцово с някоя хубава пура, макар че как ли ще я изпуша тук?…

— На седмия етаж има едно фоайе, където е разрешено. Ще говоря със сестрата. Като донеса пурите, ще те заведем.

— Спазарихме се. Кажи сега как е семейство Кавано.

— Зависи за кого точно питаш. Снощи бях у Дани и сигурно от цяла година не съм прекарвала толкова приятно. Вчера се запознах и с Лидия.

— И как мина?

— По десетобалната система, ако едно е нормален разговор като между мен и теб, а десет — брътвежите на халюциниращ психопат в усмирителна риза, мисля, че Лидия е горе-долу за шестица.

— Сама ли беше, или домъкна и Артър?

— Дойде с Артър и си мисля, че ако има на света мъж, който на секундата да вдига кръвното на Джак Кавано, то това задължително трябва да е Артър Уолъс.

— Че нали точно затова се е омъжила за него! Но предвид днешните нрави Джак е късметлия, че си е харесала някой от същата раса и от противоположния пол. Бащи като Джак винаги мразят избраниците на дъщерите си. Смятат ги за някакви космати и тъпи горили, излъгали техните момиченца, за да докопат паричките им. Трябва да ти кажа, че откак е женена за Артър, Лидия изглежда доста по̀ в час.

— Не може да бъде! Вчера още на втората минута ми стана ясно, че тя просто не е в ред. И ако това е подобрение…

— След втория развод беше луда за връзване. В лошите й дни бе по-добре да не си насреща й, а в добрите — изпадаше в непоносима депресия. Изобщо не знаеше какво да прави с живота си. Страховита гледка беше. Така че каквито и да са задните мисли на Артър, той поне й обръща внимание и й вдъхва психическа стабилност.

— Ама на каква цена? — Бръкнах в чантата си и извадих „Уолстрийт Джърнъл“, за да му прочета съобщението за продажбата.

— Джак видял ли го е?

— Сутринта ме събуди с тази новина.

— Трябва да признаеш, че ходът на момчетата от „Фърст Чикаго“ е много хитър. Така на Лидия ще й бъде доста по-трудно да се отметне. Какво казва Джак?

— Не сме говорили още. Исках първо да науча твоето мнение, но от това, което чух сутринта, не се съмнявам, че е освирепял. Откровено да ти призная, нямам представа какво да правя с тях. Всичките са настроени един срещу друг. Не се излиза на глава.

— Нека да ти обясня на какво се крепи семейният бизнес, Кейт. Това е триединство между любов, власт и навик. Джак обича децата си, притежава голяма власт върху им, но е развил навика да гледа на тях както едно време, когато са били малки. Като бизнесмен той е страшно прозорлив, но си има едно слабо място и то е семейството му. Понякога си мисля, че родителите по принцип са неспособни да гледат реално на децата си. Кой знае, може би затова не посягат на живота им…

— Но ако Джак не желае да повярва, че дъщеря му наистина възнамерява да продаде акциите си, а тя вземе и действително го направи — с Марк Хофенбърг и „Фърст Чикаго“ шега не бива — тогава той ще бъде изправен пред далеч по-безмилостната реалност, че дъщеря му не иска повече да бъде акционер във фирмата му.

— Сериозно ли смяташ, че ще намерят купувач? — попита Даниел и с мъка се пресегна към каната с вода до леглото. Налях му една чаша и му я подадох. Той я изпи, а аз се направих, че не забелязвам колко силно треперят ръцете му и колко изтощително бе усилието.

— Зависи. Ти си прав, че пускането на съобщението е добър ход — хем на Кавано да им припари под краката, хем да се вдигне цената. Защото наистина малко са инвеститорите, дето ще се изпотрепят да купуват минориторен дял в семейна фирма. Но пък от друга страна, напоследък се е възобновил интересът към производството, а „Сюпиъриър“ прави добри пари. За човек, който не гони бързи удари, а е готов да поизчака петдесет години, докато докопа контрола върху цялата компания, може да се окаже мъдра сделка. Но да ти кажа, Даниел, имам лошото предчувствие, че ако Джак не се стегне и поне не седне да поговори спокойно с нея, съвсем скоро в управителния съвет ще се намърда някой съвсем непознат с дванайсет процента от фирмата му в джоба си.

— Не се притеснявай. Ще му уври главата. Дани кога възнамерява да му постави ултиматума?

— Тази вечер. Поканила ги е на гости с Пийчис. Въпросът е, ще има ли ефект?

— Ако е изправен пред алтернативата да загуби Лидия като акционер или Дани като финансов директор, предполагам, че ще предпочете Дани.

— А ако не го направи?

— В такъв случай ще трябва да го убедиш по някакъв начин. Но от мен да знаеш, Кейт, в семейството няма да има мир, докато Лидия не напусне фирмата.

— Но ако Джак откаже да изкупи акциите й?

— Значи ще му излезе през носа.

Останалата част от деня прекарах в опити да свърша нещичко от другите си ангажименти, но при всяко позвъняване на телефона се оказваше някой от семейство Кавано. Филип запенен ми съобщи, че инвестиционните банкери не го оставяли дъх да си поеме с предложения за услугите си или с молби за фирмена информация. Джак се обади два пъти и макар че и двата пъти говорихме повече от половин час, така и не разбрах какво цели, освен да си го изкара на някого. Поприказвах си дори и с Пийчис, която с нежен и провлачен южняшки акцент ме посъветва да вразумя Лидия, преди да е докарала баща си до инфаркт.

Дани звънна чак по обед, но само за да ми напомни за погребението на Сесилия Добсън. То, разбира се, съвсем ми бе излетяло от ума.

— А дали ще ти бъде удобно, ако нямаш нищо против да се отбиеш през завода и да ме вземеш? — попита ме тя. — Така ще имам оправдание да се измъкна от баща ми и от Филип. Не са на себе си заради статията в „Джърнъл“, а честно казано, на мен ми писна да слушам за нея.

— С удоволствие. В колко да мина?

— Ще те чакам отпред в три и половина. Дори няма да се налага да слизаш.

Помолих Черил да отбива телефонните обаждания, затворих вратата, изритах обувките на една страна, извадих дискплейъра от най-долното чекмедже, пъхнах някакъв диск от купчината, надух звука и щастливо се отдадох на преструктурирането на „Фростман Рефриджирейшън“ — скучна и суха материя, но без никакви семейни връзки.

Когато дойде време да отида за Дани, бях приключила с меморандума за „Фростман“, а камарата с най-неотложни задачи бе почти преполовена, затова поех към погребението на Сесилия Добсън с леко сърце, нещо невиждано през тази ужасна седмица.

Докато се движех по Стейт стрийт, покрай магазините за авточасти и ателиетата за перуки, за кой ли път си помислих, че е крайно време да зарежа това огромно старо волво и да си купя нова кола. С Ръсел си го бяхме самоподарили за сватбата с намерение да го натъпчем с деца и кучета, после аз нямах сили да се разделя с него. Вече го усещах обаче като нагледен пример за всеобщия хаос около мен.

Съвсем честно, не помня кога за последен път е попадало в автомивка. Пазачът на паркинга в офиса колко пъти ми предлага, не, грешка — моли ме да го измие. Но то от толкова време не е виждало вода, че направо ме е страх какво ще се покаже изпод пластовете градска кал. Освен това, ако е чисто отвън, ще трябва да се грижа и за отвътре. Хвърлих едно око на задната седалка: стари вестници, един господ знае откога, старо одеяло, мазен пакет от ресторанта за пържени пилета „Харолдс“ и толкова много празни кутии от диетична кола, че при всяка дупка се разнасяше бодро дрънчене. Ако една кола може да завъди мишки, в моята щяха да се прескачат.

На паркинга на „Сюпиъриър“ коли не се виждаха и се сетих, че служителите са разпуснати за погребението. Бях доволна, че съм малко подранила и се впуснах да разчиствам. Изхвърлих безброй кесийки от „Макдоналдс“ на съмнителна възраст и повече празни пакетчета от бонбонки „М & М“, отколкото бих желала да си признавам, че съм изяла. Като изтупах ръце, погледнах входа, но Дани я нямаше никаква.

Споменала беше, че гробището е наблизо, така че ме обзеха колебания да не би да съм объркала часа или мястото. Неслучайно тези въпроси ги оставям на Черил. Взех телефона на колата; има си и някои предимства да работиш във фирма, където началството е обсебено от мисълта, че всички партньори трябва да са денонощно на разположение. Набрах номера на „Сюпиъриър“, но се включи секретарят.

Не виждах какво друго да направя, слязох и тръгнах да я търся. Вратата беше отворена, но приемната бе празна. Отправих се по безлюдния коридор към кабинета й. Не срещнах никого. Нейната врата също бе затворена. Почуках.

— Дани?

Никакъв отговор.

Притеснена, че всичко съм объркала, бавно натиснах дръжката.

Не можах да повярвам!

Дани Кавано лежеше на пода, просната по очи.