Джини Харцмарк
Горчив бизнес (23)

Двайсет и втора глава

През целия следобед, докато отмятах една по една задачите, думите на Елиът за полицейското разследване не ми даваха мира. Достатъчно дълго време съм юрист, за да знам с метафизична категоричност, че във вселената не съществува по-могъща сила от инерцията на бюрокрацията. Не можех да си намеря място от яд, че Джоу Блейдс ще търси истината за смъртта на Сесилия и Дани в краткотрайното затишие между убийствата на наркотрафиканти и неверни съпруги.

Не се съмнявах, че е способен детектив, но дори и да е най-великият, как ще разкрие едно престъпление, докато разпитва свидетелите по друго? Всеки телефонен звън ще го отклонява от случая Кавано, ще му отнема не само време, а и умствена енергия, веществените доказателства ще се заличават, спомените ще се изпаряват, а свидетелите, ако изобщо е имало такива, кротко ще се измъкнат. Накрая всичко ще се разтвори в кръвта на новите жертви.

Разбира се, точно по тази причина настоях Джак Кавано да наеме частен детектив, но все пак колкото упорит и всесилен да е Елиът, той работи отстрани, а има неща, които могат да бъдат задействани само от размахана полицейска значка.

Онова, което най-много ме гнетеше от самото начало, бе лежерното темпо на токсикологичната лаборатория. По една чиста случайност засекли цианида! Ами ако го бяха пропуснали? Още щяхме да си чакаме резултатите на Сесилия Добсън, те пък щяха да бъдат отрицателни и ето ни отново на изходна позиция.

Пред очите ми изникнаха шишенцата от шкафчето в банята. В кое ли от тях е отровата? Дали изобщо е там? Ако знаем отговора, поне ще имаме откъде да започнем. Но кога ще стане това? След седмица? След месец?

В целия този град не може да няма някой, който да нареди седмицата да се превърне в един работен ден. Въпросът е кой е той и как да се добера до него. Хрумна ми да звънна на Елкин Кофийлд, моя познат по наказателните дела, но се отказах, тъй като би трябвало той да използва влиянието си за своите клиенти.

Преглътнах гордостта си и започнах да набирам номера на Скип Тилман, шефа на „Калахан Рос“. Той играе голф с губернатора и тенис с разни конгресмени. В добавка фирмата прагматично раздава щедри субсидии и на двете партии със съзнанието, че никога не е зле да си се покрил и отпред, и отзад.

Хлопнах слушалката още преди сигнала. Колкото и детинско да звучи, ненавиждам да хленча пред началника за услуга. Направо чувах гадничкото му високомерно хихикане, когато разправя на приятелчетата си из клуба какви чудеса върши само с едно вдигане на телефона. А междувременно изведнъж се сетих за друга една личност, с още по-дебели връзки от Скип, която при това ще се пръсне от радост, че съм й задължена.

Взех отново слушалката в ръка и се обадих на майка ми.

 

 

Стивън звънна от офиса да ме пита какви са плановете ми за вечеря. Погледнах си часовника. Наближаваше седем. Разговорът с майка ми бе продължил повече от час — рекорд за всички времена, особено като се има предвид, че през цялото време нито веднъж не се захапахме.

— Изобщо не съм мислила — отговорих му съвсем откровено.

— А гладна ли си?

— Сега като ме питаш, умирам от глад.

— Какво ще кажеш за нещо китайско? Ще спрем по пътя в Чайнатаун.

— Звучи чудесно. Само трябва да свърша още едно-две неща. Ще можеш ли да дойдеш да ме вземеш след половин час?

— Добре. Ще бъда долу.

Трийсет минути по-късно, като се брои и проверката, че Маделин си е заминала, заварих Стивън, както винаги точен, да ме чака в мастиленосиньото беемве.

— Успя ли да отхвърлиш достатъчно работа? — попита той, като потегли.

Улиците пустееха, прозорците от двете ни страни бяха тъмни. Сигурно съм била последната работна пчеличка, напуснала офиса, тъкмо навреме за вечеря и сън, преди новата седмица.

— Да, но винаги има и още. — Махнах фуркетите, разпуснах косата си и разтрих мястото, където е тежал френският ми кок. — Страшно много време губя със случая Кавано. И все сме доникъде.

— Ти така и не ми каза как мина погребението.

— Ужасно. Най-лошото е, че Дани е била трезвата съвест на семейството, миротвореца. Без нея, те са като кораб без кормчия. Никой не знае в каква посока ги лашка вятърът. — Разказах му смазващите подробности от семейния съвет и моите напъни да сложа ред.

— Добре сте се позабавлявали — подхвърли сухо Стивън, докато завиваше по „Сермак“.

— Такъв провал, че сериозно се замислям да зарежа правото. — Извадих един ластик от чантата и си вързах косата на опашка. — Наумила съм си една година да продавам билети в Дисниленд, за да възстановя вярата си в изконната човешка доброта.

— Ловим ли бас, че майка ти ще измисли нещо още по-ценно?

Изплезих му се, но той май не ме видя.

 

 

Чайнатаун е само на три-четири километра от офиса, но шофирайки дотам опознаваш странните физически закони, които действат в град Чикаго. Офиси, ателиета, къщи и западащи, но все още уважавани фирми отстъпват пред квартал след квартал от изоставени сгради — вертепи, бардаци, сметища и празни складове, които след залез-слънце се превръщат в открити пазари за наркотици. Завоят на запад по „Сермак“ те повежда из едни от най-опасните улици тук.

При построяването му държавният жилищен комплекс Хилиард Сентър бил провъзгласен за модел на урбанистичното планиране и съвременната архитектура. Ала няма съмнение, че оттогава никой от височайшите гости със самодоволните усмивки при прерязването на лентата не е припарвал наоколо.

Сега панелните блокове са плътно осеяни с графити, а повечето прозорци — изпочупени от случайни куршуми или направо заковани с дъски. Малките балкончета, някога смятани за лукс на предградията, са целите омотани в мрежи, за да се контролира щъкането на хора навън и навътре с металните детектори по входовете.

Този отрязък от Сермак стрийт е най-срамния остров на безнадеждността в Чикаго; място, където децата се въргалят сред боклуците, вместо да си играят в тревичката, както си е мечтал някой идеалистично настроен бюрократ; тук насилието е нещо по-лесно от намирането на работа и даже най-баналните разногласия завършват с размяна на куршуми.

Щом обаче минеш под виадукта на Двайсет и трета улица, пейзажът коренно се преобразява. На кръстовището на „Сермак“ и „Уентуърт“ пищно изрисувана арка през цялата улица известява за началото на Чайнатаун. Табелите са на английски и китайски, а езикът, който звучи в магазините, е със същия носов акцент от улиците на Хонконг и Пекин. Това е квартал, известен с трудолюбие и просперитет, сборен пункт за новопристигналите и новозабогателите, и базар за набъбващото азиатско население.

Престъпността не вирее в Чайнатаун или поне не е от онази разновидност, която се шири в Хилиард Сентър на четири преки оттук. По традиция китайските мафиоти се препитават предимно от хазарт и рекет. Бледоликите юпита, почитатели на китайската кухня като нас със Стивън, са в безопасност, стига да не пристъпват от другата страна на виадукта.

Докато бях студентка, някакъв канадски лекар, дошъл на конференция в Маккормак Плейс, решил да се прибере пеша до хотела, вместо да виси в Чайнатаун за такси. На сутринта прочетохме как точно е бил убит и колкото и да бяхме шокирани, не се изненадахме. Кварталите на Чикаго образуват шахматна дъска от произвол и прогрес, добре известна на местните жители, но рядко споменавана из туристическите справочници.

Ресторантът, в който ходим със Стивън, се казва „Божественият палат“ и се намира на втория етаж, на върха на главозамайващо стръмна и тясна стълба, в разрез с всички изисквания за безопасност и противопожарна охрана. Даже преди няколко години мястото беше изгоряло до основи, за щастие без жертви, и собствениците успяха да го възстановят, като дори не забравиха кичозната пейка от червена изкуствена кожа. Все пак трябваше да минат два-три месеца преди да изчезне миризмата на пушек и овъглена мазилка, и да се завъди нова колония хлебарки.

Днес бяхме позакъснели и за наша радост се разминахме с прегладнелите тълпи. Сбръчканата китайка не говореше английски, но успешно изпълняваше функциите на оберкелнер и ни заведе до масата. Аз дори не отворих менюто, винаги поръчвам едно и също — шест парчета омар на клечка, които не разделям с никого, и скариди в доматено-джинджифилов сос. Стивън е отчайващ сноб по отношение на храната и все се чувства длъжен да ми напомни, че основната съставка в соса е кетчуп. Аз пък му отговарям, че точно затова толкова ми харесва. За себе си той поръча сандвич със скариди и цял морски костур с червени люти чушки, и по една бира „Цинг Тао“.

— Ти какво свърши днес? — попитах, като отпих жадно.

— Най-вече наваксвах. — Той разгледа чашата си на светлината и като се увери, че е чиста, я напълни. — Сума време изгубих в тичане покрай швейцарците, изостанал съм поне с два месеца. Още се питам как се оставих да ме убедиш да прехвърля хематологичното звено на Ричард. Изобщо не мога да му намеря заместник.

Ричард Хумански му беше нещо като секретар и отдавна си бе заслужил повишението, но моята идея да поеме хематологията скоро стана трън в очите на Стивън. Истината обаче беше, че Ричард от доста време отклоняваше съблазнителните предложения на конкуренцията и беше само въпрос на време кога амбицията му ще вземе връх над лоялността. Стивън естествено отлично го знаеше, но не ми спестяваше мърморенето всеки път, когато се почувстваше претрупан с работа, което значи постоянно.

Той надигна чашата и после попита:

— Според теб какви са изгледите за онази фирма за метални покрития? Мислиш ли, че има вероятност да решат да се отърват от отдела си за специализирана химия?

— Защо? Ти проявяваш ли интерес?

— Може би. Имат някои много интересни продукти, които ние използваме при медикаментите за болници. Ако получим добра цена, като нищо ще се замислим.

— Ще ги уведомя, ако се стигне дотам — отвърнах лаконично.

— Доколкото чувам, тази част от бизнеса им е малка, но много добре организирана. Не виждам обаче как се свързва с металните покрития. Кой знае? Може пък да имат нужда от пари, ако ще изкупуват онзи дял.

Не ми беше особено приятно да обсъждам действията на един мой клиент с друг, но в края на краищата Лидия обяви намеренията си в „Уолстрийт Джърнъл“, което си е най-публичното място за целта.

— Честно да ти кажа, нямам и понятие какво ще стане с тази фирма. Като нищо точно в този момент Джак Кавано да говори по телефона с бъдещия ми заместник. Онзи мой цирк, качена върху стола, наистина му взе акъла.

— Препоръчай му за семейните съвещания да наема съдия по хокей от някой селски отбор. Хем ще му излезе къде-къде по-евтино, хем оня ще си носи свирка.

— Непременно, благодаря за идеята. — Внимателно разбърках соевия сос с върха на клечките. — Случаят „Кавано“ ме изплаши до смърт, но не заради умрелите млади жени, а защото само допреди седмица си мислех, че съм един доста компетентен юрист, ала сега осъзнавам колко голяма е разликата между моите технически познания по право и, не знам точно как да я нарека, старомодната адвокатска мъдрост, която Даниел Бабидж ще си отнесе в гроба.

— На твоите години и той не я е притежавал. В летоброенето на правото ти си пеленаче. Нито имаш бели коси, нито коремче, нито нищо. — Той отхапа от сандвича със скариди, смешно малък в огромната му ръка. — Следобед свърших и нещо друго. Ходих да гледам един имот.

— Така ли? Какъв?

Стивън отдавна мечтаеше да премести изследователските лаборатории в Шаумбърг, но аз бях останала с впечатлението, че парите за това са все още твърде далеч.

— Всъщност апартамент. — Той наведе глава и зарови пръсти в едрите черни вълни на косата си.

— Но защо ти е да се местиш? — възкликнах смаяна. Апартаментът му беше зашеметяващ — шест огромни стаи с изглед към езерото, да не говорим за портиера Рандолф, който се грижи дори за това дрехите от химическото чистене да пристигат винаги навреме.

— Не съм решил дали ще се местя. Просто миналата седмица един от банкерите ми спомена за някакъв апартамент, който може да бъде обявен за продажба. Голям, стар, собственичката наскоро е починала, а роднините й живеели в Калифорния.

— И ти отиде да го видиш?

Стивън вдигна бутилката, за да даде знак на келнера да донесе нова бира.

— Ти, Кейт, никога ли не си мислила да напуснеш Хайд Парк?

— Не. В момента съм си съвсем добре — заявих аз, освен това имах толкова работа, че не можех да си представя как ще вместя в графика си и фантазии за ново жилище.

— А когато стажът на Клодия свърши?

— Това ще стане чак догодина през юни. Просто не мога да повярвам, че ще ти хрумне да се местиш, Стивън. Апартаментът ти е великолепен, а и току-що направи стаята за фитнес.

— Мръсотията в Хайд Парк не ти ли е дошла до гуша? Ами пияндетата по ъглите и алармите, дето вият по цяла нощ?

— Чакай сега, ти не каза, че възнамеряваш да се местиш извън града, защото само там ще се спасиш от пияндетата и алармите. А пък и ти какво виждаш от мръсотията? Рандолф ти докарва колата пред входа, всичко останало ти го донасят до вратата…

— Все пак може би не е зле да се замислиш какво ще правиш, когато Клодия си тръгне. Две жени в Хайд Парк е достатъчно зле, но ти сам-сама…

— Никога не сме имали проблеми — заядох се на свой ред аз, раздразнена от конското. Имах чувството, че говоря с баща ми, той постоянно ми изнасяше лекции за избора на жилищен район. Истината е, че обожавам Хайд Парк. Той е един микрокосмос, в който има по малко от всичко хубаво, а и лошо в Америка. Черни и бели, просяци и милионери, нобелисти и неграмотни се редят един до друг на опашката за хляб и закусват в „Къщата на палачинките“.

— Снощи, като ставах по едно време, точно зад блока видях две хлапета да изследват съдържанието на някаква дамска чанта.

— Но това го има навсякъде. Дори и в предградията. Днес майка ми каза, че Ан Стивънс и мъжа й се прибрали от Палм Спрингс и заварили камериерката завързана в пералното помещение, а къщата — опразнена.

— Е, просто ти го подхвърлих — благоразумно заряза темата Стивън.

Не можех да си обясня какво го е прихванало. Той не е от мъжете, дето раздават съвети, без да ги питат. Като студентка винаги се записвах да играя скуош и противниците ми все се оказваха мъже, но дори и когато беше ясно, че играя по-добре от тях, те не пропускаха да ми дадат напътствия как да се усъвършенствам. Сигурно трябва да е свързано с „Y“-хромозомата.