Джини Харцмарк
Горчив бизнес (3)

Втора глава

Къщата на Джак Кавано представляваше имение, което изглеждаше още по-внушително затова, че се намира в центъра на града — на ъгъла на „Шилер“ и „Астор“, само на няколко преки от лъскавите магазини на Мичиган авеню. Сградата бе от началото на века, с просторна веранда, продълговати прозорци и масивни колони от червен гранит, полирани до цвят на съсирена кръв.

Платих таксито, изкачих широките каменни стъпала и натиснах звънеца. От вътрешността се разнесе далечен писклив лай, който ставаше все по-силен и истеричен, докато вратата най-после се отвори от изключително красива жена, не много по-възрастна от мен. Чертите й бяха класически — отметната назад дълга руса коса, разкриваща високо чело и идеална кожа, сякаш без нито една пора. Костюмът й в червено и черно беше от пролетната колекция на Ескада. Всяко нейно движение се огласяше от лек звън на скъпи бижута.

— Вие трябва да сте Кейт Милхоланд — буквално измърка тя и се наведе да вдигне абсурдното пухкаво кълбо, миг преди то да впие зъби в глезена ми. — Аз съм Пийчис. Съпругата на Джак.

Даниел не беше споменал за наличие на втора съпруга, а и в никакъв случай не подозирах за съществуването на такъв бонбон тук. Но дори и в сумрака на антрето усетих, че съм я виждала някъде. Нужни ми бяха няколко секунди, за да се сетя. И изведнъж се почувствах глупаво. В края на краищата през първата ми година в „Калахан Рос“ всяка вечер на връщане от работа минавах с колата покрай това лице, окачено на осемнайсетметрови билбордове. В онези години тя се казваше Пийчис Паркенхърст и беше водеща на новините по „Канал седем“.

— Нека да ви поема палтото — обади се жената. — Толкова се радвам, че дойдохте. Откак Джак получи това грозно писмо от Лидия, не е на себе си, само щурее из къщи. Добре че точно днес няма да ходи в офиса. С Филип ще летят до Далас за среща с един клиент. И това е добро съвпадение. Като се има предвид колко е бесен, кой знае какво може да направи. Чак ми е мъчно за Филип. — Гласът й бе прекрасен, нежен и мелодичен, с тънък намек за южняшка провлаченост. Тя играеше с тембъра си, извисяваше го и го напрягаше, с което умело приковаваше вниманието. — Но как се разприказвах… Не трябва да оставяме Джак да ни чака.

Гмурнах се в облака скъп парфюм и я последвах по сводестия коридор към огромно помещение, което напомняше трапезария на Версай, подредена в универсален магазин.

Джак Кавано бе четирийсет години по-възрастен от жена си и цяла глава по-нисък; мускулест, с вид на булдог със сива четина, сресана назад. Изглеждаше точно толкова суров и непоклатим, колкото си го спомнях. Костюмът му стоеше като хусарски мундир, а достолепната му осанка открояваше човек, който съзнава страха на околните. Той не се усмихна, само стисна яростно ръката ми, докато черният му поглед ме фиксира със смущаващата настойчивост на акула, която кръжи около вечерята си.

— Какво да ти предложа за пиене, Кейт? — попита, след като Пийчис ни остави в креслата с извити навън крака. Гласът му звучеше грубо, равно и без следа от превземки.

— Диетична кола, ако имате — отговорих аз. — Може и само вода.

Джак Кавано се изправи и отиде до пищно резбован шкаф до прозореца, в който се криеше идеално зареден бар. Взе две чаши, пусна шепа лед във всяка от тях и го заля с бърбън. Подаде ми едната, седна и от раз преполови своята. Вече минаваше обед, а аз не бях слагала нищичко в уста. Отпих предпазливо и потръпнах.

— Нямам представа какво ти е казал Даниел за мен — обади се той, — но ако ще си мой адвокат, от самото начало трябва да сме наясно по един въпрос. „Сюпиъриър“ е моя фирма, а в моята фирма става каквото аз кажа. Това се отнася за всички, които работят за мен, от метача до юрисконсулта. В двойно по-голяма степен се отнася за децата ми. Хич не ми дреме какво мисли Лидия или какво мислят адвокатите й. Няма начин да позволя някакъв си мъник и интригант като Артър Уолъс да води дъщеря ми за носа и да ограбва правата на внуците ми.

Преглътнах нова доза бърбън и срещнах погледа на Джак Кавано.

— Кой е Артър Уолъс?

 

 

Джак Кавано напълни отново чашата си и се приближи до прозореца.

— Дъщеря ми Лидия има шибан късмет и кофти вкус за мъже — поясни той. — Изкарала е три брака, като всеки следващ е по-трагичен от предишния. Артър Уолъс е гаф номер три.

— Значи смятате, че решението на дъщеря ви да продаде акциите си е повлияно от съпруга й? — подхвърлих колебливо.

— Лидия изобщо не желае да си продава акциите. Каква ще й е ползата? Има си абсолютно всичко. В дъното на цялата тази история стои Артър, слушай какво ти говоря. От мига, в който я зърна за пръв път, крои планове как да се докопа до парите й. Сто пъти съм й го повтарял, ама тя не ще и да чуе.

— От колко време са женени?

— През октомври ще станат две години. Близнаците се родиха шест месеца след сватбата. Тъпа работа…

— В такъв случай вие не мислите, че Лидия проявява личен интерес към парите? Не предполагате да изпитва нужда от големи суми пари или да планира значителни разходи?

— О, Лидия е вечно в разходи. Няма друг човек така да пръска пари! Но тя знае, че винаги може да дойде при мен.

— Артър какво работи?

— Нещо като борсов агент. Именно по тази причина не съм никак изненадан. Той си въобразява, че не знам, но месеци наред ходи, ровичка, подпитва на каква стойност са акциите на Лидия.

— И на каква стойност са?

— Нямам представа и не ме интересува. Защо да слагам цена на нещо, което не се продава?

— Сигурно сте прав, но сутринта, като обсъждахме с Даниел писмото на Лидия, решихме, че първата ни стъпка трябва да бъде осигуряване на екип от инвестиционни банкери за оценка на активите. Знам, че Лидия не е подписала споразумение за обратно изкупуване, но предполагам не би имала нищо против да обмисли оферта от семейството, особено ако цената е добра.

— Ти май не ме слушаш — изръмжа Кавано. — Вече казах, Лидия няма да си продаде акциите.

— Естествено, че като неин баща вие много по-добре знаете какви биха могли да бъдат намеренията й, но погледнете го и от друга гледна точка. Тя е отказала да подпише споразумението за обратно изкупуване. Наела е адвокат. Уверявам ви, че би било проява на здрав разум да се подготвим…

— Аз пък те уверявам тебе, че Лидия никога няма да продаде акциите си.

— Откъде сте толкова сигурен?

— Ако трябва, ще й драсна клечката на цялата фирма, но няма да го позволя — отсече мрачно той.

 

 

Когато се прибрах в офиса, секретарката ми Черил кисело размаха пачка листчета с телефонни обаждания.

— Какво е това семейство Кавано? Телефонът ми прегря от тях. Откак си излязла, се обадиха поред Дани, Юджин и Филип. Последният болезнено се нуждае от гимнастика за разпускане на сфинктера. Те всичките роднини ли са?

— Даниел Бабидж ми ги прехвърли — измънках под нос и потънах в любимия ми стол с изтъркана и напукана естествена кожа.

— Чудничко! Тъкмо това ни трябваше — още работа! — Тя въздъхна, настани се на обичайното си място и хвърли отегчен поглед към камарите от папки помежду ни. — Та какъв им бил проблемът на тия?

— Собственици са на „Сюпиъриър“. Сутринта най-малката дъщеря на шефа е изпратила на всички писмо, с което заявява, че смята да продаде акциите си. Току-що бях при бащата.

— И как мина?

— Съветвам те да затегнеш колана. Задава се ужас и безумие.

— Добре че ми напомни. Търси те майка ти.

— Какво иска?

— Знаеш, че на мене никога нищо не казва. Не е привърженик на побратимяването с прислугата. Заяви само, че настоява да й се обадиш. Било много, много важно. — Черил извъртя очи към тавана. — Бас ловя, че в „Нойман Маркъс“ са получили пролетната колекция.

Черил е една малка хитруша от Бриджпорт, която учи право във вечерния университет на Лойола. Секретарка ми е откак дойдох в „Калахан Рос“ и с годините е развила аналогични синовни чувства към майка ми, с други думи Астрид Милхоланд вбесява и нея.

— Защо мислиш, че Кавано ще ни се качат на главите? — попита тя. — Искам да кажа, освен че ми проглушиха ушите с телефона.

— Досега съм виждала само Джак, но ако мога да съдя по него, ще ми се да поотложа срещата с децата. Да речем с година-две.

— Налага се да те разочаровам. Разполагаш с не повече от час.

— Какво намекваш?

— В три и половина имаш среща с Дани Кавано. Секретарката на Бабидж ти я уреди.

— Тук ли?

— Не. В „Сюпиъриър“.

— Явно, ако не посетя този химически завод, животът ми ще е минал напразно — изпъшках аз. — Чакай, чакай, нямах ли нещо записано за три часа?

— Да, среща със Скип Тилман и адвокатите на „Метеор Софтуер“. Но я изтеглихме.

— За кога?

Черил си погледна часовника.

— Конферентната зала на четирийсет и втория етаж след три минути.

— Но аз дори не съм отворила папките! Щях да ги преглеждам сутринта, ама нали Бабидж ме извика за това скапано семейство.

— Е, значи ще импровизираш. Знаеш, че Тилман не понася закъснения. Днес яла ли си нещо?

— Чаша бърбън брои ли се?

— О, я стига, Кейт! В бюрото имам половин сандвич с говеждо. Можеш да го хапнеш в асансьора.

— Ох, Черил, какво щях да правя без теб!

— Щеше да си пропускаш срещите, да се губиш по улиците и да умираш от глад — издекламира тя.

Секретарката ми изобщо не си поплюва.

 

 

Успях да се измъкна от разговора с „Метеор Софтуер“ навреме за срещата с Дани Кавано, при това без да ми пострада репутацията. За съжаление помъкнах със себе си четири страници със задачки, които Скип Тилман отпрати в моя посока само с едно леко кимване на патриаршеската си глава.

От офиса поех на юг по Стейт стрийт и следвайки инструкциите на Черил, навлязох в невзрачния работнически квартал, родил пет от последните шестима кметове на Чикаго. Бриджпорт е предградие с неравни очертания, осеяно с китни малки къщички и кръчми, запълнили пространството между фабрики, складове и пустеещи парцели. Подминах някакъв цех за разфасоване на месо, после фирма за опаковъчни материали и едно гробище за старо желязо, където се търкаляха камиони и автобуси в различна степен на ръждясване.

Първия път пропуснах завода. Оглеждах се за табела, но такава нямаше и затова не забелязах ниската тухлена постройка без прозорци, отделена от улицата с триметрова ограда, завършваща с бодлива тел, от която като водорасли се ветрееха провиснали ивици вестник.

Вътре не беше по-приветливо. Зад очуканото бюро от гетинакс седеше отегчена секретарка. Мебелите сякаш бяха получени в наследство от чакалнята на гарата. Чудно как ли Джак Кавано всяка сутрин напуска охолния си дом на „Астор“, за да се потопи в трудовата мизерия на завода си. Хрумна ми също и че Пийчис едва ли често наминава да вземе съпруга си от работа.

— Кейт Милхоланд за Дани Кавано — обявих аз.

Секретарката откъсна вял поглед от страниците на „Космополитън“ и отговори с отегчен глас:

— Ще предам, че сте пристигнали.

Аз закрачих по кафявия линолеум и се заех да зяпам панелните стени, боядисани в потискащо жълто и облепени със снимки на продукцията. Както е известно, семейните фирми не са склонни да заделят пари за представителни разходи, а като се има предвид, че клиентите на „Сюпиъриър“ не идват тук, то несъмнено единственото място, където се държи на външния вид, е счетоводният баланс.

— Вие трябва да сте юристката, която ще ни поеме от Даниел Бабидж — сепна ме рязък мъжки глас, докато се взирах в нещо, което ми приличаше на обикновен фенер.

Обърнах се и се озовах пред набит мъж, малко под четирийсет, с черна коса, военна стойка и физиономията на Джак Кавано. Облечен беше в безупречно изгладен морскосин работен гащеризон. Ръката, която протегна към мен, бе чиста, но толкова загрубяла, че не излъчваше топлина, а само усещане за сухота и твърдост.

— Казвам се Кейт Милхоланд.

— Юджин Кавано. Дани е все още с одиторите. Помоли ме да ви разведа из помещенията. — Огледа укорително дрехите ми и попита: — Носите ли си други обувки?

— Няма страшно, ако се изцапат.

— Добре, защото със сигурност ще се изцапат. — Той ми връчи предпазни очила, протегна се през бюрото на секретарката и измъкна бяла строителска каска. — Сложете ги — изкомандва безапелационно. — За посетителите са задължителни.

Изпълних нареждането и моментално се почувствах идиотски. Скъпият ми вълнен костюм и обувките ми „Ферагамо“, предназначени да демонстрират авторитет в моя свят, изглеждаха фриволни и нелепи в комплект с тези аксесоари. Последвах Юджин по дългия коридор и през няколко двойни врати.

— Не знам имате ли представа за нашия бизнес — подхвърли по едно време той с увереност, че нямам. — Занимаваме се с метални покрития, най-вече хром и бронз. Понякога се случва да работим и със злато, но рядко има такова търсене.

— А специализираната химия? Каква част от бизнеса ви попада в този раздел?

— Както ви казах, занимаваме се с метални покрития. Останалото е странично производство.

Влязохме в някаква зала, която ми напомни на автосервиз. От невидим транзистор се лееше рок и бетонният под бе окапан в лекета от машинно масло. В един ъгъл имаше аптечка, закована на стената между пожарогасител и омазнен оръфан плакат по техника за безопасност. По краищата бяха струпани дървени палети с кашони, от които мъже в тъмносини престилки вадеха нещо като джанти за коли. При появяването на Юджин работниците видимо ускориха темпото. Разговорите секнаха и движенията станаха по-обиграни и отривисти.

— Погледнете колко матова е тази повърхност — обади се той и посочи към колелата, подреждани върху конвейерната лента. — Джантите са от алуминий. Ние ги полираме и добавяме онова покритие, за да станат лъскави, както ги виждате по улиците. Оттук отиват в полировъчния цех.

Последвах го в другата зала, отделена със спускаща се от тавана врата като на гараж. Там работниците стояха надвесени над огромни полиращи стругове. Грохотът бе оглушителен. Хвърчаха искри. Макар машините да излъчваха топлина, под престилките мъжете имаха анораци с качулки, а на главите — бейзболни шапки. Очите им бяха скрити зад предпазни очила, а лицата — омотани като с фереджета. На ръцете си носеха дебели работни ръкавици. Не се виждаше и сантиметър кожа. Стените, подът, таванът и телата им бяха покрити със сив метален прах.

— Това е алуминий — ревна Юджин и погледна към обувките ми, които, както и чорапогащникът, бяха станали съвсем сиви. — В момента изглаждат повърхностите. Качественото покритие зависи най-вече от доброто полиране.

Внимателно запристъпях след него към изхода с плътни найлонови ресни, които спираха разпространението на алуминиевия прах. Оттам се озовахме в тесен коридор, където някой бе сложил седалка от камион. Явно работниците я използваха по време на почивка. Над нея имаше табела, написана на ръка: „Тук не е сметище. Събирайте си боклука, че лошо ви се пише“.

Юджин плъзна една тежка врата в другия край. На неравномерната светлина от тръбовидни неонови лампи и процеждащите се тук-там слънчеви лъчи се виждаше редица правоъгълни корита около два метра широки, два-три метра дълбоки и шест метра дълги. Изглеждаха стари. Отвън бяха ръждясали и се забелязваха зелени петна киселина. Цялото това съоръжение бе заобиколено с паянтова дървена платформа, под която имаше локви в нездрав зелен цвят.

— Това е един от четирите цеха за хромиране. Изделията се поставят на стойки, които се плъзгат над цистерните и се потапят последователно. Процесът е четиристепенен, с изплакване след всяка фаза. В първата цистерна се намира почистващият разтвор с температура седемдесет градуса. След полиране детайлите минават първо оттук, за да се обезпрашат. После се пускат във втората цистерна, която е пълна с вода. В третата започва процесът на обезмасляване. Подгрятата сода каустик премахва горния слой алуминий или стомана, целта е повърхността да бъде абсолютно гладка и чиста. Следва ново изплакване и потапяне в петата цистерна с триациден окислител за отстраняване на всякакви частици, които все още могат да се намират по метала. Последната фаза се състои от още едно изплакване и хромираща баня. Елате да погледнете.

Изкачих се след него по разядените дървени скари около железните вани. Над главите ни дрънчаха и скърцаха ръждясали вентилатори с перки и горещината от химикалите ме удари в лицето като смрадлив пустинен вятър. Юджин спря пред последното корито и небрежно облегна длани на ръба. Единият му ръкав лекичко се повдигна и разкри татуировка на змия, която обточваше китката и пъплеше нагоре по вътрешната част на ръката. Надзърнах в коритото. Вътре клокочеше яркожълта течност, всъщност хромовожълта. Гледката ставаше като за плашене на деца.

— Как стои въпросът с трудовите злополуки? — попитах и побързах да се дръпна назад.

— Всеки ден имаме посещения от различни инспекции. За последните двайсет и пет години сме имали само един сериозен инцидент и нямаше никакво съмнение, че той не беше по наша вина.

— Какво се случи?

— Един от работниците си забравил заплатата и на единайсетата бира решил, че не може да чака до понеделник. Вдигнали се цялата компания, счупили един прозорец и се запромъквали през дупката. Така и не се разбра как точно е станало, всичките бяха пияни до козирката. Един от тях се е подхлъзнал и се е озовал именно в този варел.

— Умрял ли?

— Умирането беше най-белия кахър.

— В какъв смисъл?

— Нека кажем, че нямаше начин ковчегът да остане без капак — заяви той с безизразно лице.