Джини Харцмарк
Горчив бизнес (4)

Трета глава

Секретарката на Дани Кавано се появи да ме извести, че шефката й вече може да ме приеме. Тя бе младо момиче, красиво под дебелия слой грим, с къса черна пола, изопната до скъсване на кокалестите й хълбоци, и с прическа, като че ли получена в резултат на малка експлозия. Неизвестно защо, още щом я зърна, Юджин изпадна в ледена ярост.

— Сесилия! Какво правиш тук? — избухна той.

— Върша си работата — изрепчи му се тя и сложи ръце на кръста. — Нещо пречи ли ти?

— Знаеш, че ти е забранено да ходиш из завода.

— Дани ме прати да взема новата адвокатка от офиса ти, но Лорета каза, че я развеждаш из цеховете. Какво трябваше да направя според теб? — Тя му метна намусен пуберски поглед.

— Трябваше да ми се обадиш на пейджъра.

— Аз ли съм виновна, че телефонистката е все заета?

Двамата замлъкнаха, вчепкали освирепели погледи. Явно присъствието ми нямаше да повлияе на малката им сценка, затова реших да се спася сама. Поблагодарих на Юджин, а той, макар и с убийствен вид, успя да измърмори някаква любезност.

— Хайде да ви заведа при Дани — каза Сесилия и разтърси грива. Когато се отдалечихме, но все пак не чак толкова, че той да не може да ни чуе, тя добави: — Юджин е ужасно задръстен. Ама нали на морските пехотинци им връчват при уволнението по една пръчка да си я завират отзад за спомен…

Понеже не съществуваше подходящ коментар за тази забележка, аз я последвах безмълвно. Слязохме по някакви стълби, минахме през огнеупорни врати и се озовахме в просторно помещение с конвейер, върху който пътуваха лъскави цилиндри, а накрая работниците ги опаковаха и подреждаха в кутии.

При появата на Сесилия работният процес замря. Мъжете зарязаха всичко и я зяпнаха. Докато минавахме покрай тях, се разнесоха подсвирквания и шушукане. Сесилия най-демонстративно не им обръщаше внимание, но амплитудата на ханша й видимо се увеличи, а през няколко секунди главата й предизвикателно се отмяташе назад. Когато напуснахме етажа с цеховете, ме обзе топло чувство на благодарност. Моята работлива и интелигентна секретарка ежедневно правеше живота ми по-лесен и приятен, а ето тази тук пред мен си беше направо таралеж в гащите.

 

 

Дани Кавано ме посрещна в оскъдно обзаведена заседателна зала с голяма кръгла маса, заобиколена от различни модели столове, покрита с компютърни разпечатки и недопити пластмасови чашки за кафе, явно останали от предишната среща.

— Много ви благодаря, че дойдохте! — възкликна Дани и скочи на крака да се ръкува с мен. — Искрено съжалявам, че се наложи да чакате. Обсъждахме приключването на тримесечието с одиторите, а днес, кой знае защо, всичко отнема двойно повече време. — Тя махна с ръка към един стол. — Разбрах от баща ми, че вие ще поемете фирмата ни от Даниел. Как е той?

— Все още идва на работа всеки ден. Чух от секретарката му, че е приключил с химиотерапията и резултатите са добри, но не се знае колко ще трае това.

— Ще трябва да му звънна да му кажа, че се молим за него и стискаме палци.

Дани беше привлекателна жена на четирийсет и няколко, но не изглеждаше на повече от трийсет и излъчваше небрежна увереност, която не се учи в никоя магистърска програма по бизнес администрация. По-скоро спортна, отколкото хубава, в луксозен семпъл морскосин костюм и бананова на цвят копринена блуза, тя придаваше на тоалета елегантност и го правеше да изглежда подходящ за химически завод. Косата й бе подстригана на лъскав черен бретон, под него се открояваха интелигентни очи, а усмивката й бе широка и искрена. Инстинктивно я харесах. Трудно бих могла да постъпя иначе.

— Даниел ми е разказвал толкова хубави работи за вас! — продължи тя. — Сигурна съм, че ще си допаднем. Но признавам, ще ми трябва известно време да свикна с мисълта, че няма да му звъня на него за щяло и нещяло. Познавам го откак се помня. Знам, че звучи изтъркано, но наистина го смятам по-скоро за член на семейството, отколкото за адвокат. — Жената се засмя. — Май това е професионалното изкривяване при семейния бизнес. Партньорите ги чувстваш като роднини, а роднините като партньори. Юджин разведе ли ви наоколо?

— Тъкмо стигнахме до ваните за хромиране, когато се появи секретарката ви. Надявах се да поразгледам лабораторията за специализирана химия.

— Сесилия е влизала в цеховете? — прекъсна ме Дани в неподправен ужас.

— Брат ви също не изглеждаше особено очарован.

— Брат ми я мрази — каза простичко тя. — Той си има непоклатима теория за поведението на жените и Сесилия умира от удоволствие да го дразни. Но аз се притеснявам не за него, а за работниците. Когато тя се появи долу, те се стряскат, все едно за първи път виждат жена. Някой ден ще стане злополука. Видели сте полировъчните машини, само за секунда да извърнеш очи и ти хвръква ръката. Сесилия знае, че няма работа там, но вечно си намира оправдание. Лично аз си мисля, че изпитва някаква налудничава необходимост от внимание. — Дани въздъхна. — Толкова трудно си намираме хора за администрацията. Всички искат да работят в центъра, в някое лъскаво място като „Калахан Рос“, например.

— Сесилия няма да пожъне голям успех в „Калахан Рос“ — възразих аз. — Не и с екипчето, което е облякла днес.

— Можете ли да повярвате, на интервюто за работа тя дойде без никакъв грим, с коса на кок и рокля на цветчета с дантелена якичка? През първите три месеца идваше на работа като за църква. И после изведнъж — щрак, в деня, в който изтече изпитателният срок, развя косата и намъкна проститутските дрешки.

— Но защо не поговорите с нея?

— Личи си, че не се занимавате с трудово право. Формално погледнато, Сесилия може да кръстосва завода гола-голеничка и никой не трябва да вдига очи от работата си. Както ми бе обяснено, облеклото не е важно, стига да не пречи на служебните задължения, а тя между другото е много добра секретарка. Ако й намекна нещо за гардероба, все едно си прося обяснения в съда.

— Права сте. Не се бях замисляла за това.

— Такива са реалностите на работното място през деветдесетте. Татко изобщо не желае да ги проумее. Разказва разни истории, кой знае колко истина има в тях, но по онова време, когато поел компанията от баща си, ако пипнел някой от работниците да краде, го хващал за врата, удрял му един хубав бой и го изхвърлял с ритници на улицата за назидание на останалите.

— Аз едва познавам баща ви, но съм склонна да му вярвам.

— Той ми се обади да ми съобщи за срещата ви сутринта у тях. Каза ли ви какво смята да прави с Лидия?

— Струва ми се, че смята да удари един хубав бой на мъжа й и да го изхвърли с ритници на улицата за назидание на останалите.

— Значи обвинява Артър? Трябваше да се сетя.

— Защо?

— При всеки номер на Лидия, татко веднага намира начин да набеди някой друг. А уверявам ви, тя върти подобни номера, откак се е научила да говори.

— Той наистина е на мнение, че тя няма сериозни основания да си продава акциите.

— Може би няма. Може би се опитва да привлече внимание или да даде воля на гнева си, или да се пребори с някой нерешен проблем от предишния си живот. Трябва да се обърнете към психотерапевта й. Аз не знам и не ме интересува. Единственото, което има значение за мен, е, че ми се поднася безценната възможност веднъж завинаги да се отърва от Лидия като акционер и мисля, че за нищо на света не трябва да я изпускам.

— Значи вие сте за изкупуване?

— О, шегувате ли се? На секундата ще я изкупя, ако ще да затъна до уши в дългове и ипотеки. Не ме разбирайте погрешно. Лидия ми е сестра и аз си я обичам, но това не значи, че мога да забравя какъв тежък воденичен камък е тя за фирмата. Докато си седи на задните части и осъществява контакт с вътрешния си душевен мир, ние се опитваме да въртим бизнес. Чели ли сте някога Карл Маркс?

— В колежа — промърморих изненадано.

— Маркс казва, че ако човек не се е потрудил за нещо, то няма стойност за него. Мисля, че тези думи обобщават връзката на Лидия със „Сюпиъриър“. За нея това е просто някакъв мърляв завод в един далечен квартал, където тя избягва да попада. А същият този мърляв завод й покрива сметките за психоаналитици и й трупа оная идиотска колекция от произведения на модернизма. Освен това ние носим отговорност към служителите; хората трябва да имат какво да сервират на масата и да могат да заведат децата си на зъболекар. Лидия не проявява никакъв интерес към работата ни и изобщо не й пука откъде се взима чекът, който тя така небрежно осребрява всеки месец. А тук ежедневно се води някаква битка. Конкуренцията от чужбина ни притиска, разни комисии по охрана на труда и опазване на околната среда постоянно ни дишат във врата… — Неочаквано Дани избухна в смях. — Божичко, да не повярваш! Говоря точно като баща ми!

— Според вашия баща Лидия няма причини от финансово естество, за да иска да продава и ако има нужда от пари, винаги може да се обърне към него.

— О, да, ако има нужда от пари или от конско, винаги може да се обърне към него. Но независимо какво ви е казал татко за зет си, Артър хич не е глупав. Убедена съм, че той хубавичко й е разяснил какви пари може да вземе, ако продаде акциите си. А има малка разлика между това да се нуждаеш от пари и да искаш финансова свобода.

— Смятате ли, че баща ви е прав? Дали цялата история не е замислена от мъжа й?

— Все някой й го е подшушнал. Тя не може да роди такава идея, но не е важно кой е инициаторът. Ние трябва да направим всичко, което е по силите ни, за да я улесним максимално да ни продаде акциите си.

— Налага се да ви информирам, че баща ви не споделя това мнение. Той смята, че продажбата на акциите ще бъде посегателство върху наследствените права на децата й.

Дани се облегна назад.

— Баща ми много обича да фантазира как един ден ние четиримата ще заработим дружно и ще предадем фирмата на децата си. Проблемът е, че това са си само фантасмагории. Самите ние едва се споразумяваме за елементарни житейски проблеми. Кой знае как ще се разбират децата ни? Между нашето и тяхното време много неща ще се случат и повечето няма да са лицеприятни.

— Какво е отношението на братята ви по въпроса с акциите на Лидия? Не успях да попитам Юджин…

— Нямам представа какво мисли Юджин, ако изобщо мисли нещо. Той гледа да стои настрана от подобни спорове.

— Но той е член на управителния съвет.

— Както и всички останали. Но Юджин предпочита да се занимава с проблемите в цеховете. Другото оставя на татко. Макар че кой знае? Напоследък демонстрира стремеж към независимост. Следващия месец баща ни навършва седемдесет и май това ни напомня, че той няма да е вечно до нас.

— А Филип?

— Що се отнася до Филип, колкото по-бързо Лидия изчезне от полезрението му, толкова по-добре. Двамата открай време са като куче и котка, дори и като деца не се понасяха. Тя къса неговите нерви, той — нейните. Изобщо не го обвинявам, че иска да се отърве от нея. Можете ли да си представите какъв ужас е съществото, което те е изкарвало от кожата ти още от трети клас, да ти седи в управителния съвет на фирмата, която се мъчиш да ръководиш?

— Значи смятате, че Филип ще гласува заедно с вас за изкупуване на всяка цена?

— Да, обаче въпросът с цената е малко деликатен. Филип е ужасно стиснат. Той ще иска да изкупи акциите й, но само ако е сигурен, че няма да даде и цент повече, отколкото трябва.

— Сутринта се опитах да убедя баща ви, че се налага да потърсим услугите на инвестиционен банкер за оценка на активите. И ако се окаже, че намеренията на Лидия са наистина сериозни, поне ще разполагаме с информация каква би била реалистичната сума за офериране. Лично аз подозирам, че Лидия вече се е свързала със свой инвестиционен банкер и знае стойността на акциите си.

— Направила го е, да. Днес получих писмо от Марк Хофенбърг от „Фърст Чикаго“ с искане за фирмена информация.

Мислено напсувах Джак Кавано за ината му. Може колкото си ще да разправя, че малкото му момиченце не иска да се разделя с акциите си, но застане ли очи в очи с Хофенбърг ще разбере как са се чувствали английските селяни през средновековието при появата на викингите.

— Ако Лидия ползва услугите на „Фърст Чикаго“, на нас кого ще препоръчате? — попита Дани.

— Работила съм с всички. Най-добрите ми впечатления са от Боб Халоран от „Гудман Пийбоди“, но държа да бъда откровена с вас по един въпрос. Аз дори не успях да накарам баща ви да поговорим за оценка. Колкото пъти повдигах тази тема, той ми затваряше устата. Според него Лидия няма да продава акциите си. Точка по въпроса. Край. Това е. Той е председател на управителния съвет, президент и най-големия акционер. Докато той не си промени мнението, аз съм с вързани ръце.

— Вие се обадете на вашия познат в „Гудман Пийбоди“ и вижте дали ще може да уредите нещо за петък. Дотогава татко ще си е променил мнението.

— Откъде сте толкова сигурна?

— В сряда съм ги поканила с Пийчис на вечеря.

— Вероятно готвите забележително.

— Всъщност наистина ще готвя любимото му ястие. Възнамерявам също и да обявя, че ако не приеме да изкупим акциите на Лидия, ще си подам оставката.

— Мислите ли, че ще се хване на въдицата?

— Не е въдица. Аз постоянно получавам предложения за работа. Най-последното е примамливо. Шеф на завода за метални покрития на „Монарк Металс“.

— Те не бяха ли в Бостън?

— В Бостън са — отговори безизразно Дани и аз си спомних думите на Даниел, че тя единствена се опълчва срещу диктатурата на баща си. Изведнъж ситуацията в „Сюпиъриър“ започна да ми се струва не чак толкова безнадеждна.

Дани хвърли поглед на часовника си.

— След няколко минути имам конферентен разговор по телефона с един от нашите продавачи. Елате с мен до кабинета да вземете копие от писмото на инвестиционните банкери. Трябва да ми кажете какво наистина съм длъжна да им дам. Искат безумно количество информация и ако тръгнем да окомплектоваме всичко, ще отнеме цели седмици. Сесилия подготвя копие и от последните ни финансови отчети. — Тя се изправи и разкърши рамене. — Ммм, имала съм нужда от почивка. От десет сутринта не съм мърдала от този стол.

Последвах я из лабиринт от тесни коридори, облицовани с онази имитация на дърво, с която през петдесетте години са се покривали всякакви повърхности. Стигнахме до някакво крило с офиси. Чувството ми за ориентация е трагично, но бях сигурна, че сме от другата страна на приемната, където се озовах в началото.

Кабинетът на Дани бе самостоятелен, в дъното на коридора. На прага тя спря толкова внезапно, че аз буквално връхлетях отгоре й. Изненадата замръзна на устните ми, тъй като видях защо се е заковала така.

— Господи! — прошепна тя и сърцето ми се преобърна от ужаса в гласа й.

Пред бюрото, с лице върху синия мокет, с разпиляна коса и надничащи изпод късата пола червени сатенени бикини, лежеше безжизненото тяло на секретарката й Сесилия.