Джини Харцмарк
Горчив бизнес (17)

Шестнайсета глава

Преметнах крак от седлото, спуснах се на земята и внезапно се почувствах смешно ниска след двучасово наблюдение на света от височината на седлото. Поведох кобилата след Пийчис и усетих, че се олюлявам като каубой — походката, предвестник на мускулната треска. Докато чаках Пийчис да разседлае жребеца и се озъртах с една ръка върху седлото, за огромно мое учудване видях Юджин да тича към нас с изкривено от гняв лице.

— Кой ти позволи да яздиш този кон? — ревна отдалеч.

Загубих способността си да говоря. На помощ ми се притече Пийчис, която се появи от конюшнята.

— Аз казах на Том да доведе Скарлет — обади се тя с предупредителна метална нотка в гласа.

— Това е кобилата на Дани! Как смеете да я взимате без разрешение?

— Разрешение от кого? — престорено мило попита Пийчис. — Мислех, че конете са на баща ти. Или съм се объркала? Да идем да го питаме има ли нещо против, че съм дала Скарлет на Кейт, а?

Юджин не помръдна, още по-вбесен, задето са го затапили. Пийчис може и да бе попаднала в гнездо на оси, но умееше да се отбранява.

По пътя се зададе раздрънкан пикап и спря пред конюшнята. От каросерията скочиха двама мъже с престилки и бейзболни шапки. Вратовете им бяха добре загорели, сигурно от трактора.

— Здрасти, господин Кавано. Ходихме да проверяваме гроба, както заръчахте. Май ще трябва да наръсим пясък от чувалите в жълтата плевня, щото почвата е много разкаляна. Ама вие ще кажете.

Пийчис взе юздите от ръцете ми и тръгна заедно с кобилата към конюшнята. Аз я последвах, не желаех да оставам насаме с Юджин.

— Понякога просто не мога да ги понасям — процеди през зъби, като се наведе да освободи седлото от стремената. — Въобразил си е, че щом в завода ги командва наред както му хрумне, и ние всички сме длъжни да му козируваме. И не е само той! Вземи Филип. Вярно е, че той ще поеме фирмата след смъртта на Джак, но алчният мръсник вече се пръска от нетърпение.

Пресегнах се да сваля седлото, но политнах назад от тежестта.

— Оставете го ей там, в стаичката. Ще я видите.

Подпрях седлото до останалите и двете излязохме навън, като премигахме срещу светлината.

Синът на Лидия стоеше облегнат на оградата, със сламка в устата.

— Дали ще можете да ме закарате до къщата на майка ми? — попита той. — Мислех да се кача с Том и Джей Ти, но чичо Юджин ги прати за пясък и не знам кога ще свършат.

— Няма проблем, Питър — каза Пийчис. — А ти с какво се занимаваше?

— Всъщност гледах да се измъкна от майка ми. Чичо Юджин ми предложи да му помогна за новите кученца и много се зарадвах. Но трябва да се връщам и да се приготвям за вечеря. Стара майка ще идва и всички трябва да сме излъскани.

— Стара майка е бавачката, която дошла да работи в семейството след смъртта на Елинор — поясни Пийчис. — Мъжът й загинал при един пожар и тя се съгласила да се премести в Чикаго. Живяла с децата, докато Лидия отишла в колежа.

— Мама все повтаря, че Стара майка й е истинската майка. Това не е ли ужасно? — подхвърли Питър, като подритваше тревата.

— Сигурна съм, че е било комплимент — заяви твърдо Пийчис. — Дори и дядо ти й вика така, тя наистина е член на семейството, особено за майка ти. Сигурно гони осемдесет — поясни за мене, — малко куку, но е страшно симпатична.

— По-скоро е страшно куку и малко симпатична — изсумтя Питър и с ръце в задните джобове на дънките, се помъкна към колата.

Нямаше съмнение, че Джак Кавано бе подложил доста бърбън преди вечеря. Не че се държеше като пиян, просто говореше бавно и премерено като човек, който се старае да изглежда трезвен.

— Знаеш ли Даниел Бабидж с какво най-много ще ми липсва? — попита той и си напълни чашата.

Пийчис имаше главоболие и си беше легнала. Менюто ни се състоеше от сандвичи с бекон, маруля и домат. Джак седеше облакътен над чинията, без да я докосва. Сложих ръка върху чашата си, за да не ми сипва.

— Разбира ги той такива като мен. Защото, виж какво, аз не се съмнявам, че ти си супер юрист, иначе Даниел нямаше да те предложи. И съм сигурен, че ще се грижиш всички документи да са ми тип-топ. Ама доколкото чувам, ти в тоя живот всичко си го получавала наготово. Прав ли съм?

От опит знаех, че този въпрос няма отговор и си мълчах.

— На мене никой нищичко не ми е давал даром — продължи той. — Баща ми умря, когато бях на седемнайсет. Заклаха го при сбиване в бара. Малко хора го знаят това… Остави ми един завод, дето буквално се разпадаше, и няколко имота с неплатени данъци, а двата бона вересии в кръчмата по онуй време си бяха цяло състояние. В момента имам двеста работника, къща в Чикаго и тази тук и един самолет да пътувам между двете. Искаш ли да чуеш как съм го постигнал?

— Да — уверих го съвсем искрено.

— Лъжех клиентите както ми падне, за да подпишат договор, а после си скъсвах задника, за да си удържа на думата. Тогава ги нямаше тия проклети инспекции. Хвърляхме си отпадъците нощем, а счетоводната ни система беше по-фалшива от на публичен дом. Не можех да мигна, получих две язви от чудене как да държа профсъюзите и бирниците настрана. Питай Даниел какво чудо беше. Много сме преживели ние двамата с него… Не мога да повярвам, че сега не сме заедно…

— Аз се отбих да го видя преди да тръгна насам. Сигурна съм, че ако можеше, щеше да бъде тук.

— Знаеш ли, все съм се тревожил, че Дани ще се пребие с онова нейното катерене. Така загина мъжът й. Подхлъзнал се, увиснал на въжето и се заудрял в скалата като махало. Не можех да проумея как не я беше страх. Казваше, че никога не се замисляла за пропастта отдолу. Гледала напред, премервала следващото си движение, толкова се съсредоточавала, че нямала време за притеснения. И с фирмата е същото. При нас няма процедури и брифинги, и лъскотии като на Ласал стрийт. При нас постигаш нещо, защото си прекалено инат или прекалено тъп, за да чуеш приказките, че нищо няма да излезе. Дани обичаше бизнеса. От децата ми единствена тя го обичаше, както го обичам аз. Знаеш ли, приели я бяха в Харвард, дадоха й стипендия и всичко, но тя не отиде и искаш ли да ти кажа защо? Защото не можеше да понесе да напусне Чикаго. Отиде в Северозападния университет, та в почивните дни да работи във фирмата. Водеше счетоводството откак навърши деветнайсет. Нима е възможно утре да я погребваме?… — Гласът му потрепери и заглъхна.

Станах, за да си сипя бърбън, не защото ми се пиеше, а защото исках да му спестя притеснението, че виждам сълзите му.

Заклех се, че това ще е последния семеен бизнес, който поемам. Аз обичам заседания в офиси, където адвокатите си крещят разпенени, а щом преговорите свършат, се канят един друг на обяд. Това тук е прекалено лично, прекалено болезнено.

— Тя те харесваше, Кейт, знаеш ли? Каза ми го сутринта преди… нещастието. С Филип се карахме за нещо, вече не помня за какво, ние с него толкова от отдавна се караме, че друго не умеем. Тогава Дани влезе в офиса и заяви, че според нея си добър юрист и си много подходяща за фирмата, и че няма как да не се справиш с Лидия и с всичко.

— Вие говорили ли сте с Лидия?

— Тя не е на себе си. Двете с Дани бяха ей така. — Показалците му се допряха. — Сигурен съм, че вече е забравила за акциите.

Спомних си обаждането на адвоката й и заповедта да не се използва смъртта на сестра й като оправдание за каквото и да било забавяне. Погледнах към Джак Кавано и не посмях да му кажа.

Скоро щях да съжалявам за тази си мекушавост.

Като се прибрах в стаята, взех продължителен врял душ. Язденето натоварва мускули, които сякаш нямат друго приложение, и в момента болезнено усещах всеки от тях. Изпих няколко хапчета и докато чаках да подействат, се заех с косата си, която беше станала на пистил. Чувствах се толкова разглобена, че нямаше да мога да заспя, така че тръгнах към кухнята, за да си открадна малко скоч или поне от бърбъна на Джак.

Не щеш ли, лампите светеха и край печката се въртеше пълна жена с огромен тупиран кок.

— Здрасти. Ти трябва да си адвокатката от Чикаго. Аз съм Дарлийн. Какво да те почерпя?

Обясних болката си и тя послушно извади бутилка малцово уиски от килера и ми връчи чаша.

— Ох, дано времето да се задържи така до погребението — подхвърли жената, докато аз си сипвах. — Днес беше слънчево, ама няма да повярваш какъв дъжд се изсипа тия дни. Моят Том срещнал Чък Зелмър и той му казал, че на някои места водата се е качила повече от метър. Е, те наистина са по-близо до реката, но помни ми думата, ако продължи да се лее като из ведро, ще ни удави както през шейсет и девета.

— Какво е станало през шейсет и девета? — попитах от учтивост.

— Снейк Крийк придойде, бентът до Чапалуза не издържа и газихме до кръста във вода. Ей в тая кухня тука масата не се виждаше. После пък настана такава кал, че почна още по-страшното. С лопати я ринахме. В спалнята на господин Джак имаше умряла риба. Божичко, каква лудница беше… Не дай си боже да го преживея втори път, но най-важното е да не вали за погребението.

— Вие за там ли ги печете тези курабии? — посочих с глава към тавите, които изстиваха на масата, а Дарлийн продължаваше да размесва ново тесто.

— Да… Последния път съм правила толкоз много за сватбата на госпожица Лидия. За втората й сватба, не за първата, ама не и за третата. А преди това беше за погребението на Джими. — Тя сложи ръце на хълбоците си и въздъхна шумно.

— Вие оттогава ли работите тук?

— Мама въртеше къщата, докато артритът съвсем я събори. Аз съм тука, откак можех да държа метла. Ей така вънка бях, когато умря Джими, ама го помня все едно вчера беше. И с другите е тъй. С мама двете цяла нощ пекохме курабии и готвихме. Очите си изплакахме. Ужасна трагедия. Той беше много добро и хубаво момче. Мислехме, че господин Джак ще се помине от мъка.

— И на близките на момичето сигурно им е било много тежко — обадих се аз. Като че ли във всяко нещастие има някоя забравена жертва, ето и Сесилия Добсън оставаше на заден план.

— Хич не ги знам какво им е било. — Дарлийн сви рамене с безразличие. — Мама казваше, че те са помияри и нищо повече. Скоро след това се изнесоха. Майката на Грейс беше избягала доста преди това, а баща й се хващаше на работа, само колкото да припечели за пиячка. Е, когато не бракониерстваше и не продаваше контрабандно уиски де. Грейс обаче беше хубавица. Да… Помня я и нея. Големи сини очи и руса коса като от коприна. Картинка. Няма да забравя как Една Тибетс седеше на слънцето, намазана с лимонов сок, за да й стане косата същия цвят.

— А защо се е самоубила? — Изведнъж ми се стори странно, че е избрала точно това отдалечено от света езеро, покрай което яздихме следобед.

— Доста приказки се изприказваха тогава, разбира се. А и все още се чуват разни работи. Човек ще рече, че тука си нямат друго занимание, освен да бистрят какво се е случило преди толкоз време, ама нали ги знаете, такива са хората. А след нещастието с Дани старите истории отново ще се разпалят. Ето днеска на мандрата пак ги чух да подмятат как семейство Кавано било урочасано.

— А какво се разправя за момичето, дето се е самоубило?

— Говори се, че Грейс Суиндън била бременна от Джими — съзаклятнически прошепна Дарлийн.

— А вярно ли е било?

— Знае ли някой? — Тя избърса набрашнените си ръце в престилката. — Най-малко пък тия, дето плямпат врели-некипели. Знаят само Грейс и Джими, а те и двамата са мъртви. Обаче…

Така и не успях да разбера какво щеше да добави Дарлийн, тъй като в този момент от другото крило на къщата се разнесе женски писък.