Джини Харцмарк
Горчив бизнес (30)

Двайсет и девета глава

По ирония на съдбата Даниел Бабидж, заклет жител на Чикаго, бе отпратен за вечен покой в предградието Нейпървил — място, което той би посетил само с опрян в гърба пистолет. Денят се случи слънчев, но студен, а вятърът беше толкова силен, че обрули цветята по ковчега, а юристите с черните балтони приличаха на ято гарвани.

Скип Тилман, нашият управител, както винаги съвършен оратор, произнесе затрогваща реч. Разказа за първите години на Даниел в „Калахан Рос“, за страстното му отдаване в служба на семейните фирми, въпреки неодобрението на останалите съдружници, за неговата мъдрост, лоялност и най-вече за искрената му любов към клиентите. Накрая не пропусна да отбележи и стоицизма, с който той понесе последните дни от болестта си.

За мен погребението на Даниел ще остане един тъжен и потискащ ден в живота ми. Лавината от проблеми с адрес „Кавано“ ме смазваше емоционално, личният ми живот бе на кръстопът, а въпросителните около неразкритите убийства на Дани и Сесилия ме разкъсваха. Да не говорим, че напоследък ми се насъбраха твърде много погребения и то все на близки хора.

Сред тълпата мернах Джак Кавано и след последната благословия се приближих до него. Юджин, верен докрай, също бе там. Баща и син изглеждаха съсипани от събитията през тези две седмици.

— Пасторът бе много добър — казах аз, като се изравних с тях на път към колите.

— Филип трябваше да дойде — заяви Джак.

— Сали се обади сутринта, бил зле настинал — обясни Юджин, а от тона му стана ясно, че го повтаря цяла сутрин.

— Това не е извинение — сопна се Джак. — Поне за един час можеше да се стегне. Даниел беше едва ли не член на семейството. Лошо стана, много лошо.

Повървяхме няколко метра в мълчание. Нито синът, нито аз изпитвахме желание да коментираме такова яростно заклинание.

— Полицаите пак идваха сутринта да говорят с Пийчис — обади се накрая Джак. — Подозират, че оня ненормалник може да е в дъното на всичко. Още щом излезе от затвора и пак почнаха онези телефони по нощите. Казах на съдията, как така ще го пускат предсрочно? Тоя е луд за връзване. Ама не и не. Ето че умряха две невинни млади жени. Сега ще го сложат на електрическия стол, но какво от това? Няма да ми върнат моята Дани. Питам се, какво става с този шантав свят?

— Но ако е бил той, как се е добрал до завода? Как се е промъкнал в кабинета на Дани, ами до лабораторията за специализирана химия? Там има охранителна система.

— Магнитните карти постоянно се губят — обади се Юджин. — Ето днес секретарката на татко ми каза да й поръчам нова. Дала ти я била на тебе, а ти си забравила да й я върнеш. И още нещо. Ченгетата споменаха, че точно в нощта на празненството у Дани го арестували край къщата за скитничество.

— Все пак не мога да го проумея. Едно е да зяпаш през прозорците на хората и да им събираш снимките, а съвсем друго — да им пращаш отровен парфюм. Разбира се, аз нямам много опит в тези работи.

— Нямаш, я! — избухна неочаквано Юджин. — И малко ли ни се насъбра напоследък, че да си играем с тебе на „тука има, тука няма“?

— Съжалявам. Просто и аз като вас искам по-бързо да открием истината. — Помислих си, че ако в скоро време полицията не намери убиеца, цялото семейство ще полудее. — Как е Пийчис? — обърнах се към Джак.

— Разстроена, естествено. Ти говори ли с Лидия?

— Вчера ходих в новия й офис. Възнамерява фондацията да заработи с парите от продажбата на акциите.

— Само се прави на интересна — отсече намусено Джак и потъна в лъснатия черен линкълн.

— Няма значение какви са причините, фактът е важен! — настоях през отворения прозорец.

Джак Кавано не си направи труд да отговори. Лицето му бе застинало в каменна маска.

 

 

На бюрото ме чакаше писмо от Филип, пристигнало по куриер, в което се заявяваше, че ако в седемдневен срок Лидия не подаде оставка като член на управителния съвет и не подпише първоначалното споразумение за обратно изкупуване на нейния дял, той възнамерява да обяви своите акции за продажба. Нямаше никакво съмнение, че оригиналът вече лежеше на бюрото на баща му. Нищо чудно, че Филип неочаквано бе пипнал тежка болест. И аз да пратя подобен ултиматум на Джак Кавано, ще се спотайвам под юргана.

Зачаках поредния гневен телефонен изблик, но за моя изненада апаратът мълчеше. Към обяд започнах да се чудя дали продължава да не ходи на работа, или е тъй уверен в собственото си величие, че заплахата на Филип не го стряска.

Тъкмо си блъсках главата да предприема ли нещо или не, когато се появи Черил — Елиът бил в приемната и питал може ли да ме види. Казах й да го покани и си отдъхнах доволна и благодарна, че си намерих оправдание да отложа разговора с Джак.

Елиът се намърда вътре, облечен с простичък морскосин анорак, дънки и маратонки. Застанал пред дъбовата ламперия в офиса, приличаше на студентче, отскочило за малко до офиса на татко.

— Отивам на среща с Лиън Уолшак — заяви и се облегна небрежно на вратата.

— Кой е той?

— Небезизвестният почитател на Пийчис. Миел чинии в една сладкарница. Помислих си, че може да ти е интересно да го видиш.

Погледнах си часовника.

— Хм, по дяволите, защо пък не — отсякох твърдо и скочих да си взема палтото.

 

 

Той работеше в една мърлява кухня в Либърти Билдинг. Навалицата от обед все още не бе свършила, така че Елиът бутна двайсет долара на собственика зад касата, оня ги прие с цинично свиване на рамене и кимна към дъното на заведението.

Лиън Уолшак стоеше прегърбен над мивката, потапяше чиниите в сапунена помия и ги редеше в пластмасова сушилня. Беше едър, може да се каже въздебел, с мазна коса, подаваща се изпод хартиена шапка, с белезникаво пъпчиво лице и потна тениска. Ченето му бе увиснало от старание, а малките му очички проблясваха през парата. Дожаля ми за Пийчис. Този беше стопроцентов помияр. Не можех да си представя по-гнусен обожател.

Щом Елиът му се представи, той така се паникьоса, че се уплаших да не хукне да бяга. Елиът обаче бързо го придърпа встрани от вратата. Както стана ясно, полицията вече бе демонстрирала подновения си интерес към него и ужасът му бе повече от осезаем.

Независимо от това, той всячески се постара да ни убеди в невинността си, поне по отношение на Пийчис.

— Аз никога няма да навредя на моята Пийчис! Никога! За нищо на света! — захленчи като дете. — Тя ми е жена. Истинският мъж няма да допусне жена му да страда…

— Тя си има друг мъж, Лиън — заяви Елиът, все едно му съобщаваше трагична вест, — казва се Джак Кавано и е собственик на химически завод в Бриджпорт.

— Така разправя заради извънземните — поясни той. — Те само й мътят главата. Постоянно я облъчват през телевизора, за да й внушат, че е женена за него. — Той се наведе напред и зашепна съучастнически: — Обаче тя не го обича. Сърцето й принадлежи на мен. На мен, ясно ли ви е. Каза го на сватбата ни. Такава красива булка беше. Най-красивата…

— Чух, че преди няколко седмици ченгетата пак те спипали да се навърташ край къщата. Нали съдията ти обясни какво те чака, ако това се повтори. Не ти се ходи пак в затвора, нали, Лиън?

— Тя тъй и не дойде да ме види — проплака отново той. — Нито веднъж не дойде. А на другите жените им идваха. Пишеха писма. А Пийчис — не и не. По-рано поне я гледах по новините. Ама тоя й забрани да работи. Накара я да напусне, за да ни раздели. Жесток ревнивец. Такъв е той…

— Ти какво правеше около къщата?

— Нищо не съм правил.

— Полицаите подозират, че някой й е пратил отрова по пощата.

— Аз никога няма да я нараня! Никога! — разписка се той.

— Лиън, защо си се навъртал около къщата й? Сещаш се какво си мислят ченгетата, нали? Мислят, че ти си го направил.

— Не! Не! Не! — Той си запуши ушите, сякаш да заглуши ужаса от думите на Елиът. — Аз нищо лошо не съм й направил. Само гледах. Само… само бдях над нея… Бдях над моята Пийчис!…

 

 

С Елиът седнахме за по едно капучино в „Старбъкс“, на ъгъла на „Монро“ и Ласал стрийт.

— Е, как ти се струва този тип? — попита той, като внимателно отлепваше пластмасовия капак на чашата си.

— Изобщо не се чувствам подготвена да преценявам психопатите — признах аз и отпих от кафето. — Бих казала само, че е твърде откачен и твърде тъп.

— Снощи Джоу ми показа досието му. Заключението на психиатъра е, че Лиън страда от параноична шизофрения. Както разбра, въобразил си е, че Пийчис му е съпруга, но извънземните й бъркат в мозъка, а те двамата са пионки в тайната война между извънземните и НАСА.

— Е, значи не е толкова тъп, все пак има въображение.

— Хич не бързай да му се връзваш. Това е изтъркан епизод от „Зоната на здрача“.

— Видя ли как се разстрои от подозрението, че би могъл да й навреди?

— Кой знае какво се мъти в лайняния му мозък? Може и да си е помислил, че като я убие, всъщност я спасява от извънземните. Или да е решил, че само мъртва ще бъде истински негова. Джоу е взел разпечатките от телефонните обаждания. Няма съмнение, че още щом е излязъл от затвора, първата му работа е била да й звънне. А е възможно там да е придобил и жестокост.

— Виж, аз наистина нищо не разбирам, но все пак мога да си го представя как влиза с взлом в апартамента й, как я дебне с дни и нощи и я убива в пристъп на ревност. Но да извърши такова изтънчено убийство с цианид и флуорад… А и колетът. Как се е добрал до визитките? Дори да е можел да го замисли, въпреки че откъде, по дяволите, ще знае за качествата на флуорада, умът му не е достатъчно бистър, за да доведе начинанието докрай. Извънземните все нещо ще му се пречкат.

— Днес сутринта Джоу показа снимката му на работниците в „Сюпиъриър“.

— И?

— Никой не го е виждал.

— А това къде ни отвежда?

Елиът се вгледа замислено в кафето си.

— Точно доникъде.

 

 

В офиса пак нямаше съобщения от Джак Кавано. За всеки случай поръчах на Черил да звънне на секретарката му, ей така, да сме сигурни, че изобщо е получил писмото на Филип. Лорета я увери, че го е прочел, но не желаел да разговаря с никого.

Добре, нека бъде така.

— Искаш ли да се видиш с Маделин? — попита моята суперпрофесионалистка.

— Тя на работа ли е? Не си ли е останала вкъщи след погребението?

— Не, тук е, преди малко я мернах. Ще проверя дали е в стаята си. Между другото, да не забравиш, че в пет и половина си в Хард Рок Кафе.

 

 

Разрових хартиите по бюрото си и измъкнах нещата, които исках да обсъдя със секретарката на Даниел.

— Виждам, намерила си снимката на Дани — каза Маделин, щом седна. — И на господин Бабидж тази му беше любимата. Прав е бил той, че вие с нея щяхте да се сприятелите. Много умееше да преценява хората и затова беше толкова добър в работата си.

Преценявал бил хората той, пък аз за краткото време, откакто поех „Сюпиъриър“, успях най-вече в едно — да вбеся на практика всички, а успехът ми с Джак Кавано бе толкова блестящ, че той вече отказваше да разговаря с мен дори по телефона.

— Ето сега какво ме интересува, Маделин — казах на глас. — В папките имаше някои документи, които не са съвсем ясни, а не ми се ще да притеснявам излишно Джак Кавано, затова реших да се обърна първо към теб.

Тя хвърли поглед на банковите извлечения и ми ги върна.

— Това е лесно. Когато Лидия порасна и бавачката съвсем остаря, господин Кавано й направи пенсионна осигуровка, не съм сигурна за подробностите, но мисля, че на тримесечие Дани прехвърляше парите в една чикагска банка, а оттам те отиваха в сметката на Стара майка в Джорджия.

Драснах една бележчица за Черил и я защипах към извлеченията. Тя ще трябва да се занимае с пенсията, не е хубаво плащанията да закъсняват.

— А това какво е? — Подадох й пожълтелите листове за учредяването на попечителски фонд на името на Зебадая Хукър. — Любопитно ми е кой ли може да е той.

— За него нищо не мога да кажа — отсече Маделин и веднага разбрах, че по-скоро не желае.

— Просто си помислих, че може би помниш — подхвърлих невинно и отгърнах документа на последната страница. — Виж, Даниел ти го е продиктувал, а твоите инициали на машинописка са отдолу.

— Толкова работи ми диктуваше той — защити се тя. — Ден за ден ми излитаха от ума.

— Е, няма значение. Като се видя с Джак Кавано, ще го питам. — Маделин стоеше сковано на стола срещу мен. Изглеждаше много нещастна. — Май не се сещам за друго — добавих аз, за да подскажа, че това е всичко. Тя обаче не помръдваше.

— Мисля, че Джак Кавано няма да иска да коментира този случай — осмели се накрая.

— Ако ти знаеш за какво става дума, обещавам да не го тормозя с минали истории — подмамих я аз, но тя продължи да се колебае.

— Господин Бабидж не ми каза подробности и едва ли изобщо някога ги е споменавал пред някого. Сигурна съм обаче, че е свързано с онзи син. Нещо е направило онова момче, та парите от попечителския фонд са за компенсация.

— Кое момче?

— Джими, дето се удави в езерото.