Джини Харцмарк
Горчив бизнес (21)

Двайсета глава

— Предполагам Елиът вече ви е казал за цианида — отбеляза дружелюбно детектив Блейдс, щом се настани зад волана на окаяния бял шевролет кавалиър, просмукан от миризма на кафе и долнопробни цигари. Елиът веднъж ми беше споменал, че номерата на всички полицейски коли започват с определен код, известен дори и на най-дребните мошеници. Блейдс не съобщи къде отиваме, а и аз не попитах.

— Да, вчера се видяхме.

— Как бихте коментирали отношенията между Дани Кавано и секретарката й? Според вас те разбираха ли се?

— Не бих могла да знам — защитих се аз, тъй като изведнъж изпитах нежелание да навлизам в подробности. В светлината на последвалите събития раздразнението на Дани от Сесилия придобиваше изкривени измерения. — В интерес на истината при първата ни среща в деня, когато Сесилия умря, Дани ми каза, че тя е изключително добра секретарка.

— Обаче не я харесва?

— Имаше някои неща в поведението й на работното място, които Дани смяташе за непрофесионални.

— Например?

— Твърде провокиращото облекло.

— Чух, че малко преди да умре Сесилия е нарушила заповедта да не влиза в цеховете. Как реагира Дани Кавано?

— Струва ми се, че беше ядосана. Както впрочем и брат й Юджин, който точно по това време ме развеждаше из завода. Всъщност той беше бесен. Но не мисля, че те бяха разтревожени толкова за Сесилия, колкото от това, че присъствието й сред работниците създава опасност за самите тях. Не смятам, че е било на лична основа, затова не разбирам накъде биете.

— Според вас Дани Кавано беше ли емоционално стабилна?

— Направи ми впечатление на изключително уравновесена.

— Та чак пресметлива?

Започвах да се изнервям, но се постарах да не ми проличи. Той си вършеше работата, все пак. Хрумна ми обаче какво ли е мъжът ти да е ченге и постоянно да вади някакви неприятни заключения от случайно подхвърлени реплики. Реших, че е дори по-лошо от това да си женен за юрист.

— Аз почти не познавах Дани — продължих търпеливо, — но през тези няколко дни тя ми се стори изключително интелигентна и разумна, човек, чиито действия са продиктувани по-скоро от ума, отколкото от сърцето.

— Не от онези, които в пристъп на ярост ще отровят секретарката си, а три дни по-късно разкаяни ще погълнат отровата?

— Звучи абсурдно.

— Повярвайте ми, такива неща се случват всеки ден. Убийствата на работното място се радват на все по-голяма популярност.

— Не се съмнявам, но ако дори няколко минути бяхте поговорили с Дани, щеше да ви стане ясно колко невероятен е този сценарий. Тя не беше някоя откачена шизофреничка, която всеки миг може да изкрейзи окончателно, а преуспяваща делова жена на висок пост. Тя бе от най-земните и нормални хора. Най-лошото, което би направила на Сесилия, би било да я уволни, а дори и тогава си мисля, че щеше да се измъчва от угризения. Предишната вечер ме покани у тях. Говорихме си почти до полунощ. Абсолютно нито една нейна дума или жест не ме навежда на мисълта, че е способна на подобно убийство, продиктувано от емоции.

— Уверявам ви, отравянето не е убийство от страст, то не е като да се прибереш вкъщи и да завариш жена си да играе на криеница с електротехника, да извадиш „Колт“-а и да им отвееш главите. Обикновено хората убиват, когато са ядосани или уплашени, или когато са решили, че собственият им живот е в опасност. В добавка се натряскват или се надрусват. Отравянето е изключение, защото почти винаги е или нещастен случай, или внимателно планирано предумишлено убийство.

— А нашите какви са?

— Засега мога да кажа, че знам точно толкова, колкото и вие.

Центърът за съдебна медицина на Кук Каунти се помещава в отблъскваща сграда с вид на бункер върху голо парче земя до Уест Харисън. Пред входа бяха паркирани микробусите на трите големи телевизионни канала на Чикаго.

— Тия какво правят тука? — възкликнах, ужасена, че някой може да се е свързал с медиите — Лидия, например, в жаждата си за слава. Ясно си представих заглавията: „Поредица отровени жени в Саут Сайд“.

— Чакат Вайълет Креймър — отговори Блейдс.

— Коя е тя?

— Петнайсетгодишна ученичка, изчезнала два дни преди Коледа. Едва тази сутрин откриха тялото й. Вие вестници не четете ли?

— Само „Уолстрийт Джърнъл“.

Той ме погледна изумен, после продължи:

— Намериха я в гората край Равиния. Някой явно е подшушнал, че ще я докарат тук и репортерите са дошли, за да снимат линейката за новините в шест.

Полицаят в будката на паркинга ни махна да минем, без да задава въпроси, разпознал детектив Блейдс или колата му, а може би и двете. Спряхме отзад пред голямата врата, отваряща се нагоре и зейнала за тленните останки на Вайълет Креймър. Джоу Блейдс поздрави по име двамата мъже в оранжеви униформи и продължи навътре, а аз забързах след него.

Отвътре сградата представляваше лабиринт от коридори и стълбища, свързани съвсем хаотично, според приумиците на нескопосната архитектурна мисъл на общинарите. Стените лъщяха в същото потискащо сивкавозелено като в полицейското управление, вероятно градската управа се радваше на специални отстъпки на едро от един и същ братовчед на снабдителя. Въздухът бе просмукан от гнусния мирис на формалдехид, който сравнително успешно се преборваше с ужасната воня.

Блейдс безспорно се чувстваше като у дома си, така че изкачихме един етаж, после продължихме по дълъг коридор с множество врати и дъски за съобщения. Чуваха се гласове, но не и телефонен звън, което ми се стори странно, но след това се сетих, че е неделя. В дъното спряхме и той почука на една от вратите с табелка „Д-р Гордън. Заместник главен патоанатом“.

Влязохме, жената вдигна глава от папката и ни се усмихна.

Доктор Джулия Гордън беше дребничка, почти миньонче, с къси руси къдрици и прозрачна кожа, и въпреки авторитетността на бялата престилка, приличаше по-скоро на прясна монахиня, отколкото на медик, който си изкарва прехраната с разфасоване на трупове с хирургически трион. Тя се пресегна през бюрото, за да се здрависаме и заяви, че е благодарна за отделеното от мен време.

Кабинетът й беше скромен, натъпкан с книги и списания, и макар навън да бе малко над нулата, на прозореца дрънчеше престарял климатик. На стената зад нея бяха подредени няколко дипломи и снимка на две хубави русокоси момичета, прегърнали куче. До тях висеше голям цветен плакат, изобразяващ огнестрелни рани от куршуми с различен калибър.

— Аз извърших аутопсиите на Сесилия Добсън и Дани Кавано — поясни тя, след като Блейдс ни представи. — Както знаете, резултатите от токсикологията показват наличие на смъртоносни количества цианид в кръвта и на двете.

— Количеството сходно ли беше? — попитах аз.

— Мъничко повече при Добсън, но бих казала в еднакви граници — изключително високо. Отравянето с цианид много трудно се улавя при аутопсия. Характеристиките лесно могат да останат незабелязани. Кръвта, която се отлага в гръдния кош, е яркочервена, но същият цвят се получава и при няколкочасов престой в хладилната камера. За съжаление миналата седмица тук бяхме много заети и двете тела изкараха известно време там. Вероятно сте чували и за мириса на горчиви бадеми, но в литературата той е твърде преувеличен. Обикновено в колективите от патоанатоми само един колега развива нюх за цианида, при нас това е доктор Марголик, но ако сме честни, толкова трупове ни минаха през ръцете тези дни, че би било чудо някой да успее да засече друга миризма. — Тя сплете ръце върху бюрото като учителка. — Детектив Блейдс спомена, че сте присъствали и при двата смъртни случая. Интересно съвпадение.

— Не бих казала. Аз съм адвокат на „Сюпиъриър“, фирмата, в която работеха те. В деня, когато почина Сесилия Добсън, имах среща с Дани Кавано. Видяхме се в другата част на завода и отидохме в офиса на Дани, за да вземем едни счетоводни справки. Когато влязохме, заварихме Сесилия да лежи на пода.

— Дишаше ли?

— Не. Проверих и за пулс. Нямаше. Впоследствие разбрах, че вече е била мъртва и изкуственото дишане е било напълно излишно.

— Така е — невъзмутимо отсече доктор Гордън. — При нивото на цианид, което открихме, смъртта е настъпила изключително бързо. При по-малки дози се наблюдава плавно настъпване на симптомите — виене на свят, липса на въздух, главоболие, гадене и повръщане. После при падането на кръвното налягане следва загуба на съзнание и конвулсии. Но при тези количества не вярвам жертвите да са били в съзнание за повече от минута-две след поемане на отровата.

— Дани беше жива — възразих аз и изведнъж ме осени мисълта, че ако не се бях въртяла около колата, а веднага бях тръгнала да я търся, щях да… Щях да предотвратя какво? Отравянето?

— Нищо не сте можели да направите — успокои ме доктор Гордън, сякаш прочела мислите ми. — Дори и на секундата да сте й поставили венозно амилнитрат, което е първата част от противоотровата, пак не е имала шанс да оживее.

— Но това означава, че тя е поела отровата точно преди да вляза вътре!

— Да. Именно затова исках да поговоря с вас. Забелязахте ли нещо неестествено? Това, предполагам, е било кабинет, нали?

— Да, нейния кабинет, на Дани Кавано.

— Имаше ли нещо, което да ви направи впечатление? Нещо, което да се е повтаряло и в двата случая? Някакъв мирис?

— Не. — Напрегнах паметта си. — Наистина не се сещам за нищо неестествено. — Освен телата по пода, добавих наум.

— Да са се виждали чаши или чинии?

Позамислих се преди да отговоря.

— Не. Но и не знам дали бих ги забелязала. Първия път всичко ми беше в мъгла. Още от вратата се хвърлих да я спасявам, после отидох с нея в болницата, така че не съм имала възможност да забележа каквото и да било в стаята. Когато умря Дани, останах там, но честно казано не помня нещо да ми се е сторило странно.

— Чаша кафе? Или вода може би?

— Не помня — отвърнах отчаяно. — Мислите, че отровата е била в някакво питие?

Доктор Гордън сви устни, изви вежди и шумно издиша.

— Честно да ви кажа, госпожице Милхоланд, не знам какво да мисля. Изследвахме съдържанието на стомаха и на двете. Резултатите бяха отрицателни. Детектив Блейдс ще потвърди, че аз при аутопсия нищо не пропускам. Проверявам всеки сантиметър от кожата с лупа. Не открих нито рани, нито драскотини, нито помен от убождане с игла. Ще бъда откровена с вас. Налице са две жени, без капка съмнение починали от смъртоносна доза цианид в кръвта, но аз нямам и най-бегла представа по какъв начин отровата се е промъкнала там.