Джини Харцмарк
Горчив бизнес (5)

Четвърта глава

— Сесилия?! — извика Дани. — Какво ти е?

Фигурата на пода остана неподвижна. В продължение на минута стояхме така — две жени в официални костюми, жертви на съдбата. После Дани хукна към бюрото и грабна телефона. Аз приклекнах до Сесилия в безмълвни молитви да е само припаднала или просто прекалила с алкохола.

Произнесох на глас името й и лекичко я побутнах. Нищо. Разклатих я по-силно. Тялото й беше отпуснато, ужасяващо притихнало. Усетих спазъм в гърдите си. Страхът ме сковаваше.

— Обадете се на деветстотин и единайсет — изкомандвах на Дани, която вече разговаряше с дежурния диспечер.

Проверих китката за пулс. Нямаше. Отметнах дългата й коса назад и потърсих каротидната артерия. Напипах я, но и там нищо. Хванах я за раменете. Беше учудващо тежка и като я обърнах по гръб, главата й мъртвешки клюмна на една страна. Приближих лице до устните й, не усетих ни помен от дихание. Кожата й бе розова и топла, но очите — ококорени и разфокусирани, ме смразиха.

Наложих си да не мисля и отворих устата й, за да се уверя, че няма чужди тела, после стиснах носа й, притиснах устни в нейните и издишах. Сложих длани върху гръдната кост, като отчаяно се питах дали съм налучкала мястото, и започнах помпането, което ни показваха в курса по изкуствено дишане.

Когато в „Калахан Рос“ организираха упражнения по животоспасяващи операции, всички се шегувахме, че по-възрастните партньори както винаги си гледат собствения интерес и си осигуряват първа помощ при инфарктите. Кълна се, че нито за миг не съм и подозирала, че ще ми се наложи да прилагам на практика наученото.

— Раз, два, три, четири, пет… вдухване — броях на глас. — Идете на входа да посрещнете линейката — заповядах на Дани.

Тя се поколеба, след това кимна сковано и изчезна, а аз продължих със следващата серия.

Нямам представа колко време мина. В един момент, като при каталясал маратонец, светът просто се отдръпна от мен. Не усещах нищо, не чувах нищо, не виждах струпаните на прага служители. Пет натискания, духане, пет натискания, духане, цялото ми съзнание бе сведено само до това; уста в уста с едно съвсем непознато момиче. Постепенно започнах да забелязвам детайлите: ефирната блуза под дланите ми, нежната, стегната кожа, сладникавия аромат на парфюма й.

Не разбрах кога са влезли санитарите. Просто едни здрави ръце ме сграбчиха и ме отскубнаха. Долових мъжки глас, но думите не достигаха до мозъка ми. Малко по малко адреналинът ме освободи от хватката си и за първи път огледах стаята.

Около неподвижното тяло на пода пред бюрото се суетяха пет-шест души в сини медицински дрехи. Една жена с лъскава френска плитка се приближи до мен и ме заразпитва нещо. Как се казвала пострадалата? Кога съм я открила? Как е лежала? Местила ли съм я? Веднага ли съм започнала изкуственото дишане? Страдала ли е от сърдечно-съдови заболявания? А от диабет? Взема ли наркотици?

Докато отговарях със заекване, някакъв негър, очевидно най-главният, пъхна в гърлото на Сесилия дебела тръба, а друг заложи система.

— Зениците разширени, не реагират — разнесе се глас. — Кръвно налягане — нула.

— Електрошок?

— Близо сме до болницата, само ще поддържаме дишането.

Жената с плитката отново се обърна към мен.

— Вие можете да дойдете с линейката. Някой вижда ли й чантата?

Възпротивих се нечленоразделно, но не ми обърнаха внимание. Всички се суетяха около носилката. Отчаяно се заозъртах за Дани, но нея никаква я нямаше. Докато излизахме, опърпаната кожена чанта на Сесилия се озова в ръцете ми.

 

 

Сирената виеше и пулсираше над главите ни в лъкатушенето из тесните улици. Запитах се коя ли болница е най-близо и реших, че вероятно става дума за „Майкъл Рийс“. Сесилия, все така безжизнена, лежеше завързана за носилката, а чернокожият лекар продължаваше работата си — светеше с фенерче в очите й, следеше кръвното, проверяваше системата.

Аз седях приведена на пейчицата, притисната до още един от екипа, когото не бях видяла досега — набит и як, с издадена долна челюст, явно минаваше за хубавец, защото инстинктивно усетих, че има набито око за жените.

— Добре се справихте — подхвърли той.

— Благодаря.

— Дали е била наркоманка, а?

— Нямам представа. Не я познавам.

— Значи не сте нейна колежка?

— Не. Бях при шефката й.

— То онова какво беше, завод някакъв, нали?

— Правят метални покрития.

— Ама вие не работите там.

— Работя в центъра.

— И каква сте?

— Адвокат — отговорих лаконично. Обстоятелствата не ме предразполагаха към сладки приказки.

— Не може да бъде! Никога нямаше да се сетя, като ви гледам такава млада и симпатична.

За моя радост в този момент докоснахме бордюра и направихме рязък завой към входа на спешното отделение.

— Не се хаби, Франк — сряза го чернокожият. — Шоуто продължава.

 

 

Ненавиждам всичко, свързано с болници — дезинфектирания мирис на болка, жуженето на далечни телевизори, които никой не гледа, проплаквания на деца и дребните прояви на човещина сред гигантската жестокост на бюрократичното безразличие. Във всички болници е еднакво, а аз ги разбирам тия работи.

Съпругът ми почина от тумор в мозъка в годината, когато и двамата се дипломирахме. Месеците, предхождащи смъртта му, бяха посветени на болезнени изследвания и съсипващи медикаменти. Това бяха дни, изпълнени с горчивина, стоицизъм и отчаяние. Докато се нижеха, изразходвах всичката търпимост към болниците, отредена за един човешки живот.

Санитарите вкараха носилката в спешното отделение на бегом и изчезнаха зад двойна врата с надпис: „За външни лица забранено“. Аз останах да се боря с влудяващото равнодушие на служителката, седнала зад дебелата три пръста преграда от плексиглас. Бръкнах в чантата в ръцете ми, не моята, а онази, която стисках вцепенено още от кабинета на Дани Кавано. Изсипах съдържанието й върху плота пред мен и разрових купчината боклуци: автобусни билети, използвани кърпички, лъскаво пакетче с два презерватива, четка за коса, с гротескно вплетени руси косми и нахапано шоколадче.

От корицата на опърпан роман с нескрита похот ме зяпаше мъжкар със заголена гръд. Между страниците открих каквото ми трябваше — шофьорска книжка, издадена от щат Илинойс, четири парцаливи банкноти, прикрепени с кламер, предупреждение за изключване на телефона в апартамент в Ъптаун и най-накрая смачкана карта за осигуровка, всичките на името на Сесилия Добсън.

Отдъхнах си и подадох документите на сестрата, която отиде да им прави копия. Зад мен току-що проходило сополиво бебе блъскаше с ръчички по машината за шоколадчета, а една старица по чехли и лекедосан шлифер седеше на стол до вратата и плачеше.

След като сестрата се върна, тръгнах да търся телефоните. Открих ги, хитроумно разположени между ревящ телевизор и високоговорителя на радиоуредбата. Три не работеха, а по четвъртия говореше момиче с вид на не повече от четиринайсетгодишно. В едната ръка стискаше слушалката, а в другата държеше новородено.

— Ама аз нямам ник’ви пари за ник’ъв рейс бе — обясняваше разгорещено то.

В претъпканата чакалня намерих свободно място по редицата черни пластмасови столчета, заковани за пода и седнах. Установих, че не мога да се разтревожа особено силно за Сесилия Добсън. Вместо това изпитвах абсурден копнеж по тишината и реда в „Калахан Рос“, където клиентите се разполагат в мебели „Чипъндейл“ под лампиони от ковано желязо. След известно време иззад стоманените врати на спешното отделение цъфна якият санитар с пластмасови чашки кафе във всяка ръка. Лицето му бе озарено от широка усмивка, която заподозрях, че е тренирал в огледалото в банята, още откак се е обръснал за първи път. Стана ми още по-гадно.

— В джобчето имам захар и сметана, ако искате — каза той, докато сядаше до мен и кимна с глава към гърдите си. Несъмнено свободното си време уплътняваше с щанги и държеше този факт да не ми убегне.

— Така е добре, благодаря. Какво става? Тя ще се оправи ли?

— Все още се трудят върху нея. Когато имат яснота, ще дойдат да ви информират. Аз исках да проверя вие как сте.

— Нищо ми няма — отсякох целомъдрено.

— Страшно добре се справихте. — Той се примъкна по-близо. — Малко хора успяват да запазят самообладание.

— Благодаря. — Притисках колене едно в друго и се молех тоя по-бързо да се разкара.

— Знам колко ужасяващи са тези ситуации. Можете да си представите с какви покъртителни гледки се сблъсквам ежедневно в работата си. Всеки ден виждам смъртта. — Той се надвеси над мен и ме лъхна какво е обядвал. — Научил съм се да овладявам емоциите. Бих могъл и на вас да ви помогна да преодолеете шока…

Скръцнах със зъби и мислено запретеглях версиите за разкарването му: спинозна, лесбийка или най-добре и двете. Точно в този момент вратите се отвориха и някаква уморена на вид сестра махна към нас.

— Викат ви — каза санитарят и стисна ръката ми. — Искате ли да дойда с вас?

— Не! — отрязах го на секундата и побързах да стана.

— Ако не съм тук, като свършите, непременно да ми се обадите. Само набирате деветстотин и единайсет и казвате, че ви трябва Франк. — Последното изречение бе шлайфано до блясък от прекомерна употреба.

 

 

Лекарката се казваше Кравиц и зад маскировката на бялата престилка ясно личеше, че е бременна. Срещнахме се в тясно помещение за медикаменти със сгъваем стол в ъгъла. През отворената врата виждах как докторите по тениски и маратонки танцуват уморения си валс из залата за спешни случаи под звуковия съпровод на металически глас от радиоуредбата, умоляващ доктор Пейтъл да се яви в онкологията.

— Вие роднина ли сте? — попита доктор Кравиц.

— Не. Бях там, когато я откриха.

— Можете ли да ми обясните какво се е случило?

По възможно най-добрия начин описах как я заварихме с Дани Кавано.

— Доколкото разбрах, работела е в някакъв завод. Какъв по-точно?

— За метални покрития.

— Имала ли е достъп до химикалите?

— Не. Секретарка е.

— И след като я намерихте, веднага извикахте линейка, така ли?

— Шефката й се обади. Аз я обърнах по гръб и започнах изкуственото дишане.

— Беше ли повърнала?

— Не.

— Имате ли представа дали в някой момент е идвала в съзнание?

— Не и докато аз бях при нея.

— И според вас дишането й не се е възстановявало?

— Не. Ще оживее ли?

Доктор Кравиц ме изгледа за момент.

— За съжаление тя почина — обясни тихо. — Преди няколко минути изключихме апаратурата.

За момент останах безмълвна. Запитах се колко ли пъти доктор Кравиц е изричала тези думи и дали с времето става по-лесно.

— Как? От какво?

— Все още не знаем. Вероятно ще се наложи да изчакаме резултатите от аутопсията. Мога да изпратя някой от социалните работници да поговори с вас, ако смятате, че ще ви бъде от полза.

— Не. Не желая да говоря с никого.

— Сигурна ли сте?

— За първи път я виждах — отговорих вдървено. — Изобщо не я познавам.

 

 

В чакалнята заварих Дани.

— Съжалявам, че се забавих толкова — заобяснява задъхано тя. — Опитвахме се да се свържем с роднините.

— Успяхте ли да ги откриете?

— Още не. Проверихме досието й в личен състав. Оставила е името на сестра си, но номерът е изключен. Продължават да я издирват. Разбра ли се какво й е? Ще се оправи ли бързо?

— Починала е. — За съжаление не открих по-завоалиран начин да предам голата истина.

— Починала! — Дани политна назад, като от удар. — Но как е възможно? Само преди час нищо й нямаше. Какво би могло да й се е случило?

— Не знаят. Ще правят аутопсия.

— Божичко! — прошепна Дани и се строполи на най-близкия стол. — Толкова млада. Дете. Май беше на двайсет и една. Какво може да я е убило така светкавично?

— Питаха ме дали е имала досег с химикали.

— В завода има химикали, но ние сме изключително стриктни по правилата за безопасност. Освен това тя работеше в офиса. Никога не е имала контакт с химикалите.

— Интересуваха се и дали е вземала наркотици.

— Сигурно не е невъзможно. — Дани видимо се бореше да смели ужасяващата новина. На мен ми беше трудно, но какво ли изпитваше тя, след като всеки ден са били заедно… — Чувствам се ужасно — продължи след малко. — Нищичко не знам за нея. Нямам идея къде живее, има ли приятел. Толкова бях заслепена от дребните неща в нея, които ме вбесяваха, че не си направих труда да се поинтересувам за сериозните.

— Безсмислено е да се самообвинявате — заявих твърдо. — Каквото и да се е случило, вие нямате вина.

Дани рязко вдигна глава.

— Няма никакво значение. Филип тъй или иначе ще обвини мен.

— Но това е абсурдно! Още никой не знае причината за смъртта. Как може да се говори за вина?

— Брат ми е такъв. Той така реагира в критични ситуации — търси си виновник. — Тя разсеяно обходи с очи чакалнята. — Имаме ли още работа тук? Трябва да се върна в офиса и да видя дали са се свързали със семейството й. Всички очакват да чуят какво е станало.

Докато обмисляхме какво да правим, към нас приближи висок слаб мъж на трийсет и няколко с оредяваща коса и рижава брада като на професор. От джоба на вълненото сако извади златна детективска значка. Отведе ни в един сравнително уединен ъгъл на чакалнята и ни уведоми, че полицията разследва всички неизяснени смъртни случаи.

После отвори едно малко тефтерче и започна бавно и методично да ни връща през събитията от последните два часа. Ние се постарахме да отговорим най-точно и изчерпателно, макар че аз бях страшно учудена колко се е замъглила паметта ми. Така се бях нахвърлила да съживявам Сесилия, че изобщо не бях обърнала внимание колко време е траело всичко, имало ли е хора в стаята, когато я намерихме, държала ли е нещо в ръце. И все пак за човек, който по цял ден задава въпроси на ридаещи роднини, ние с Дани сигурно сме внесли отморяващо, макар и не особено ползотворно разнообразие.

След като краткият ни разговор приключи, аз му връчих чантата на Сесилия, а той направи подробен опис на съдържанието й. Даде ми и визитка. Казваше се Джоу Блейдс — детектив от отдел „Убийства“.